Изстрелите на улица „Латинка”

От книгата на Анна Заркова „Смъртта на бялата лисица“

Ако питате къде е улица „Латинка”, повечето софиянци ще ви отговорят: „Ей там горе – на гърба на руското посолство…”.

Като ви упътят така, те няма да имат предвид задния вход на старата руска легация – двуетажната представителна сграда, построена в центъра на новата българска столица веднага след Руско-турската освободителна война. Младите хора дори не знаят, че руските и съветските дипломатически мисии са се помещавали около сто години там, в прашножълтото ъглово здание, разположено на крачки от Княжеския дворец и подминавано небрежно в днешно време на път за „Александър Невски” – патриаршеската катедрала, пред която спират туристически автобуси и се свикват протестни митинги. Но е факт, че чак през 1979 година многобройните пратеници на „братския Съветски съюз” се нанасят в новата внушителна обител на булевард „Драган Цанков”, в съседство с улица „Латинка” – монументален комплекс от генерално консулство и дипломатическо агентство с величествени портали, каменни колони, капители и арки, със стотици кабинети и заседателни зали, и два огромни парка зад високи огради. В превратностите на историята новопостроеното Посолство на Съюза на съветските социалистически републики се прекръства на Посолство на Руската федерация, но продължава да бъде най-многолюдното чуждестранно представителство в България. Разбира се, неслучайно за неговото месторазположение е избран най-слънчевият и приветлив столичен квартал. Нарича се „Изгрев” – подходящо име и поради това, че ежегодно в първия ден на пролетта към него се стичат хора, облечени в бяло, и посрещат първите лъчи на слънцето с ритуал. Кварталът е потънал в зеленина, Борисовата градина го прегръща отвсякъде – с пътеките в неопитомената си гора, с фонтаните, с изкуствените езера, с дългите си алеи сред треви и цветя.

Улицата с цветното име „Латинка” започва от гористата част на градината, наричана по времето на социализма „Парк на свободата”. Криволичейки леко, тя подминава с вехтия си изкърпен асфалт посолството на руснаците, пресича „Изгрев”, излиза на булеварда „Драган Цанков” срещу многоетажния Парк-хотел „Москва”, заобикаля го отдясно и тръгва през „Изток” – друг столичен квартал, описван от брокерите на недвижими имоти като „слънчев” и „престижен”, „с изгледи към върховете на Витоша”.

Добрата репутация на кварталите „Изгрев” и „Изток” води началото си от 1970-те години, когато със санкцията на Тодор Живков – комунистът, управлявал трийсет и пет години България – в тях изникват нови ведомствени жилища за писатели, художници, дейци на радиото и телевизията, началници на тайни служби, дипломати. Противно на опасенията на старите заселници, високите „дипломатически блокове” не успяват да затулят светлосиньото небе и да нарушат кварталната им идилия – местожителството им и в днешни дни напомня повече за тихата обезлюдена провинция, отколкото за двумилионната шумна, прашна и осеяна с боклуци столична неразбория.

Повечето от къщите в района са като изкопирани от някой малък курортен град, – като Белица например, – такъв, какъвто го помнят местните жители отпреди да заминат на гурбет в чужбина – с овошките пред прозорците, с катеричките по високите борове, с пойните птички, с мушкатото в саксиите, с първите кокичета пред пътните врати, с мириса на розовите храсти и презрелите смокини. Постройките сами по себе си не са нищо особено – еднофамилни или двуфамилни, четвъртити, еднообразни и безлични, в характерния за соца типов архитектурен стил – гладки стени с цокъл от натрошени камъни, боядисани в сиво, изчистени откъм декорации, – без балюстради, възрожденски кобилици, антични корнизи, полуколони и други „красоти”, които при Живковия режим се полагаха само на държавните институции. Сред еднотипните къщи изпъкват царствените резиденции на няколко чужди държави – Япония, Германия, Монголия и Виетнам. Макар и скрити зад високи огради, те допринасят за разхубавяването на пейзажа. Тук-там наоколо стърчат панелни блокове – овехтели, избелели, загрозени с всевъзможни кръпки по мазилката и остъклени тераси, ръждиви парапети и олющена дограма. Повечето са населени през последното десетилетие от тоталитарното управление и оттогава не са видели фасадна боя. Строени са по план обаче, надлъж на тротоарите – за разлика от десетината новички розово-лилави и резедави кооперации, разностилни и разноетажни, които са като изплюти отвисоко, където им се е паднало, понякога с гръб към всички останали или по диагонал на изтритите пешеходни пътеки и на изровения от товарни автомобили асфалт.

В единия край на „Латинка” са адресно регистрирани десетина популярни навремето си комунистически фамилии – всички до една от тия, които фигурират в устройствените документи на държавния социализъм като „правоимащи” и „номенклатура”. В другия ѝ край в по-ново време са се настанили двайсетина от семействата на „новите номенклатурчици” – функционерите на „синия елит”, – висши чиновници и партийци, които в прехода към демокрация се позиционираха демонстративно срещу „червения елит” на свалената от власт БКП – Българска комунистическа партия. При това, както разправя касиерката в близката бензиностанция Кина Панчева – известна личност в квартала, бивша секретарка на местната първична партийна организация, червенокоса, сприхава и с неопределена възраст жена, – тук „първата им работа” била да прекръстят Общинския народен съвет „Червена звезда”, в който адресно се регистрирали, на Район „Изгрев” и да сменят табелата на недалечният булевард „Ленин” (кръстен на вожда на Октомврийската революция) с друга, на която пише „Цариградско шосе”.

На улицата, която от незапомнено време се казва „Латинка”, има приличен хотел-ресторант „Латинка”, железария „Латинка”, кафене-павилион „Латинка” и детска градина „Латинка”. Има и училище със засилено изучаване на история и литература, което носи името на академик Михаил Арнаудов, литературния историк. След седми клас в него се влиза с конкурсни изпити, а и за първи клас не е лесно записването. Възрастните местни жители го харесват заради учителите, някои от които са преподавали на тях самите, преди да дойде ред за синовете и дъщерите им. Някои от родителите на учениците са доста богати – „червени буржоа” или „сини капиталисти”, които много често са близки роднини, например братя, първи братовчеди, зетьове и снахи. Останалите са заможни хора от средната класа с най-различен произход и занаят – родени тук и пришълци, собственици на питейни заведения и магазини, важни държавни чиновници, управители на фирми.

Под номер 8 на „Латинка” блести с огледалните си стъкла най-одумваната имотна придобивка на новобогаташите – луксозна жилищна кооперация на име „Летера”, наричана и „Къщата на буквите”, и обявена за „Сграда на годината – 2017”. Красива е – облицована претенциозно с полиран лъскав материал, „на който, кацне ли муха, ще си изкълчи крака”, и очебийно украсена със златисти плетеници и букви на глаголица, с които е изписан 91-вият псалм от Библията:

„Този, който живее под сянката на Всевишния…
и пребъдва под сянката на Всемогъщия дух…

Грандоманският лукс на тази сграда предизвика по едно време скандал – но не от само себе си, а заради това, че първенци на управляващата от 2009 до 2019 партия ГЕРБ си накупиха в нея прекалено големи апартаменти с неясни средства.

Недалеч от скъпарската „Къща на буквите” – отвъд булеварда, който дели като широка сива лента двата квартала „Изгрев” и „Изток”, има още нещо, което привлича погледите на минувачите, но то не се продава, нито се купува с пари. Това е една стара дива джанка, ударена от гръм, която един софиянец – дърворезбар любител, по професия химик, е превърнал в произведение на изкуството. Алекс Алексиев. Едър, строен, здрав шоп, с рижава брада и добри очи на планинец от Родопите. Изваял е в ствола и клоните на саморасляка плетеница от фигури – русалка, гущер, игуана, вълк, циклоп, мравояд, две отрудени ръце (може би на баща му), глава на птица (може би на сокол) и много лица, човешки лица от всички възрасти и раси – мъже, жени, деца и старци, черни, жълти, бели, гномове и великани… Ваятел по душа, Алекс от дете дълбае фигури в градската гора и им се радва. Дървото, оживяло под длетото му, събира много хора. В туристическите справочници е записано като „Дървото на философа”.

Но не е и то най-чудната забележителност наоколо.

Най-чудна е една кръгла надгробна плоча. Белокаменна плоча с барелефна петолъчка в средата – но не със звездата на Червената армия, а с пентаграм, на който са издълбани пет думи: Любов, Мъдрост, Правда, Добродетел и Истина.

Под тези думи заклинания лежи в ковчег Петър Дънов – Учителя, който по неговите собствени думи „проповядва не религия, а философия на живота, която хората са изгубили”.

Последният дом на философа проповедник се намира на крачки от домовете на живеещите на улица „Латинка”. Оформен е като елипса с цветни лехи – голяма, средна и най-малка, зад бяла ограда от ковано желязо. Околовръст е подредена грижливо малка градинка – с пейки и зелени храсти, под които се редуват според сезона сини петунии, червени рози и жълти лалета. Почитателите на покойника, които го боготворят, най-редовно се отбиват при него – „да поседят”, „да се посъветват”, „да се лекуват”. Те твърдят, че усещат духа му „като милувка” и „като лек” и „като сила”. Усещат го точно тук и никъде другаде – „само на мястото, което той самият е избрал за тленната си обвивка”, а от нея според дъновистите „душата му може да излиза и влиза”.

Гробът на Дънов! Избран от него по средата на едно мъничко зелено островче на картата на София, в една градинка сред лабиринт от тесни пътеки – павирани и пясъчни, отъпкани от безброй хора, които не бързат за никъде или обратното – бързат да минат напряко между руското посолство и всичко друго тъдява… Гробното място, на което животът надвива смъртта. Това е то. Това е главното, което прави улица „Латинка” и двата ѝ прилежащи квартала мистично привлекателни за бедни и богати.

То е, което надува цените на празните и застроени парцели в околността. То е, заради което сприхавата Кина казва: „Тук открай време живеят избрани, но в последно време се навъдиха всякакви!”.

Тук през 1920-те години е свършвало село Слатина и е започвала гората, иззад която изгрява слънцето и потегля на Запад. Точно на това място на 22 март 1922 година, когато над природата се възцарява пролетта, Учителят по житейска философия Дънов извежда своите последователи, за да ги сплоти в прочулото се после Бяло братство. Облечен в бели дрехи, с бяла брада, той протяга нагоре почти безплътната си ръка и им показва как се ражда денят. Гледката е изумително красива. Повел „братята” – и те целите в бяло, философът я попива с очите си и я понася като икона начело на „паневритмията” – танца, който слива музиката с мисълта и хубавите чувства… И става чудо – дъновистите усещат, че се сливат с всемира, откриват любовта, която им е липсвала, различават лъжата от истината. Правят го оттогава на всеки 22 март, всяка година.

– Тук Господ пази от злини – разказва Милка, петдесетинагодишна, доста закръглена, нисичка, с голям диоптър на очилата, която сервира с невероятна бързина на двете заети маси в кварталния корейски ресторант. Присяда охотно до журналистката от „Труд” Ани Маркова и фотографа Емил Байданов, които се интересуват от минали работи. Милка не дава да я снимат, но разказва. Баба ѝ е родом от село Слатина, а майка ѝ – членка на Бялото братство. Тя самата ще да участва в паневритмията и този март. Родена е наблизо в стара къщичка, която вече я няма, живее в стар панелен блок на „Латинка” сега, доволна е от втория си брак…И не, не е съгласна с Кина от бензиностанцията и с другите, които разправят, че „демокрацията е донесла на тяхната улица проклятие”.
Откъде тръгват тия приказки за „проклятието”?

От една неугледна четириетажна къща на улица „Латинка” № 15.

До 2 октомври 1996 година много малко българи знаят кой живее там – в невзрачната сравнително голяма къща, боядисана в охра, с малки прозорци, прилични на бойници, с двор, невидим откъм тротоара, и с нисък до колене разграден дувар, който е част от недостроена ограда… Но в този мек и слънчев октомврийски ден – от късната му утрин до вечерта – цяла България научава кой е живял на третия етаж на тази сграда, която сега изглежда запусната и необитаема. Андрей Луканов. Да, той, видният политик, четиресетият премиер на България. Застрелян е, както съобщават през деня всички телевизии и радиа, с четири куршума в девет часа и двайсет минути сутринта. Застрелян от засада. Пред пътната врата.

Пред тясната врата – несъразмерно тясна в сравнение с широката и дълга външна стена на „Латинка” 15 – се случва на този 2 октомври нещо толкова непроницаемо, колкото е непрогледна и тъмна смъртта. На крачка от нисичкия ѝ праг от сива мозайка пада мъртъв с дупки на гърба забързаният, както винаги, занякъде Луканов – като в зловеща видеоигра, от която за секунди е изваден.

Луканов – точно той, основният организатор на историческия Десетоноемврийски преврат в управляващата до 1989 година Българска комунистическа партия (БКП) и най-влиятелният от първопроходниците на последвалата политическа промяна. Убит е. Премахнат е държавникът, който пръв оглавява изпълнителната власт в безкрайния преход от режима на Тодор Живков към демокрация.

Ликвидират го не когато е на върха на властта, а когато е вече (поне формално) само един от 240-те депутати в 37-то народно събрание. Политическата екзекуция не им стига и организират физическа. Сиреч – пращат го на оня свят. С цялата му репутация („уважаван и презиран”, „боготворен и ненавиждан”, „аплодиран и освиркван”, „обвиняващ и обвиняван”, „ругаещ и обруган”, „успяващ и губещ”). С всичките му прозвища, хвалебствени и обидни (Архитектът на прехода, Българският Бисмарк, Бащата на демокрацията, Бащата на мафията, Човекът на Кремъл, Агентът на ЦРУ, Кукловодът, Ковчежникът на комунистическите тайни, Кръстникът на групировките, Спонсорът на демократичната опозиция, Бялата лисица). С цялата му проницателност зад политическия грим. С всичките му познания за дебелото черво на държавата. И с всичките му тайни от задкулисието на 10 ноември 1989 година – датата, избрана за сценична смяна на властта – повратната дата, след която множество заспали комунисти се събудиха като демократи, а проповедници на равенството станаха непомерно богати.

В онази сутрин на закъснялото циганско лято, която е последната в живота на Андрей Луканов, обикновените шумове на улица „Латинка” – от двигателите на потеглящите по делничните маршрути коли, от първия час по физкултура в двора на училището, от пърхащите гълъби под стрехите и далечните клаксони на такситата – се смесват с няколко необичайни звука. От изстрелите.
– Тъкмо закусвах, бях се върнал от нощна смяна, бяхме в кухнята с жена ми, балконската врата беше отворена, и чух отвън два-три пукота като от спукани балони. Боксерът ни се разлая, скочи… – разказва Виктор Иванов, пенсионер от милицията, който си доработва тогава в охранителна фирма. Живее в блока срещу Луканови, балконът му е над улицата срещу два високи бора, на крачки от които е техният вход.

Кучето му – иначе спокоен, предан и жизнерадостен боксер, продължава да лае ядосано, докато Иванов, последвал го на терасата, чува мъжки викове, а после някой да казва: „Убиха Луканов”. Боровете пречат на видимостта му към отсрещната кооперация. Изтичва бос на улицата и тогава вижда прочутия си комшия паднал по очи, с лице, обърнато наляво и с крака към вратата. По челото му се стича кръв. До него са мобилният му телефон и очилата му – със строшени стъкла.

Най-яркият спомен на Виктор Иванов оттогава: как съседката Лилия Герасимова, Лили, съпругата на Луканов, излиза тичешком, пада на колене до мъртвото тяло на мъжа си и вдига от земята счупените му очила. Обръща се към Иванов – разрошена и пребледняла, очите ѝ са плувнали във влага, но сълзите ѝ още не са капнали – и ядно изплаква:

– Виждаш ли, Викторе, какво направи демокрацията?!

Причината за тези думи е, че бившият милиционер, сега охранител, е безусловен страстен антикомунист и бъбрив поддръжник на демократичните промени, на които според него „Луканов беше пръв деятел до известно време”. Думите на Лили го обиждат, бузите му пламват, той понечва да възрази, но „първият деятел лежи в краката му и не диша…” – и като „пръв свидетел на нейния шок и нейната скръб”, Виктор решава да си премълчи.

Един от пристигналите униформени полицаи му нарежда да се дръпне встрани.

– Не го пипайте! – заповядва друг полицай на Лилия Герасимова, но тя не се подчинява и той, за да я отстрани от трупа на съпруга й, делово ѝ заръчва да донесе чаршаф, с който да бъде покрит.

След малко, когато екипът на „Труд” пристига на мястото, от бързащия преди минути политик и държавник – от всичките му планове за живота и за деня – e останало едно-единствено нещо, покрито с чаршаф.

„Нещо зловещо и неподвижно, изтегнато на паважа”, както го описва след като го фотографира Емо Байданов – нещо, в което трудно се разпознава снагата и белокосата глава. „Нещо ненужно… – допълва по-късно Ани Маркова, докато разглежда готовата снимка в редакцията – нещо нелепо и необяснимо като смъртта”.

АНДРЕЙ КАРЛОВ ЛУКАНОВ – потомственият социалист и комунист, който по думите на историци „се зае да възстанови капитализма” – беше на петдесет и осем години, когато го застигнаха куршумите. Поредицата медицински прегледи, направени във връзка с неотдавнашното му задържане под стража, показваха, че се намира в сравнително добро здравословно състояние. Хроничните му заболявания (левкемия, стенокардия – гръдна жаба и високо кръвно налягане) не бяха „обострени” и както лекарите се изразяваха, се „повлияваха благоприятно от ниски дози лекарства”. Макар и с очила със старомодни рамки, с фигура, понатежала с годините, със сключени вежди и загатната двойна брадичка, господин Луканов правеше впечатление на хубав, интелигентен и елегантен мъж. Стегнатата му осанка в тъмносив костюм и светлосиня риза се разпознаваше отдалеч във всякакво множество – по митинги, сред делегации, на приеми, в Народното събрание. Съглеждаха го тутакси, където и да е, главно заради снежнобялата му коса – гъста, с дебел косъм, идеално подстригана и вчесана надясно на алаброс, тя беше „впечатляваща” и в по-ранната му възраст, когато беше преждевременно прошарена. От нея произлизаше и прякорът му Бялата лисица, спряган както свойски и добродушно, така и подигравателно – както бе чут за първи път да се споменава публично (в подпийнала компания на коледен коктейл на вестник „Труд” ) от философа Жельо Желев – тогава шеф на Съюза на демократичните сили (СДС), комуто предстоеше да стане (с решаващото съдействие на Луканов) първият демократично избран президент на България.

Самият Луканов не бе забелязван да си пийва на подобни светски събития, където се появяваше рядко, но затова пък забележително. Характерните му жестове и пози можеше да се видят и на други места: на парламентарната трибуна – как я държи с две ръце от двете ѝ страни, сякаш ще я повдигне; в кулоарите – как разговаря с някого, подпрян с високо вдигнат лакът на стената; на деловия президиум на партиен конгрес – с изправен гръб, изпънати в триъгълник пръсти на ръцете и самоуверен израз на лицето; и разбира се, на депутатската банка – облегнат назад, с преплетени глезени, „които на езика на тялото казват, че човекът крие тайни”… Фоторепортерите го „хващаха” най-често да крачи нанякъде, придружен от делегация – в сив или тъмносин костюм и светла риза, синя или бяла, с вратовръзка в тон и с небрежно пъхната в джоба на панталона ръка…

И говорът на Луканов беше с особени белези и се познаваше, като звучеше по радиото – поредица от дълги изречения, витиевати, насечени от кратки, ядни и заповедни, и едно гърлено „р”, което смекчаваше остротата на казаното.

– Хубаво ли е да си Андрей Луканов? – беше го запитала веднаж Снежана, светската репортерка на вестник „Земя”, щастлива, че е уговорила най-одумвания политик на 1990-те да ѝ даде интервю за изповедната рубрика „Срещи в понеделник”.
– Хубаво е – беше отговорил той. – Но дори и да не е хубаво, е интересно.
– А защо толкова много хора ви мразят, включително и от вашите?
– Много от „моите” ме мразят – беше потвърдил запитаният без обида в гласа, – защото ме смятат за предател на интересите на кастата. Аз обаче не се чувствам член на каста, въпреки че произхождам от традиционно социалистическо семейство…„Чуждите” пък ме мразят като политически опонент, въпреки че аз съм привърженик на диалога и толерантността между различните партии…Отначало се бунтувах срещу несправедливото отношение към мен, но вече разбирам, че омразата е цената, която човек плаща, ако иска да остане верен на себе си при всички ситуации.

След смъртта му писаха: „Беше високомерен, надут, самовлюбен, грандоман, властолюбец, безродник, кариерист, предател”. И обратното: „Луканов беше и си остава най-способният, умен, смел и волеви човек в българската политика. Полиглот, роден аристократ, с маниери, на които мнозина се мъчеха да подражават. Великодушен, щедър, широко скроен, желаещ не да взема, а да дава, безсребърник, умеещ да прощава”.

Това, разбира се, бяха все описания на „грешния дявол” и на „безгрешния ангел” – на отношението към него, а не на личността му, а тя определено беше интригуваща, противоречива, енергетично въздействаща и влиятелна. Имаше един-единствен негов отличителен белег, който беше приет като безспорен от всичките му приятели и врагове: неговият интелект – „способността му да разсъждава, да възприема много информация, да я анализира и да я синтезира в теория, приложима на практика”. Някои смятаха, че „ако не беше пристрастието на Луканов към политиката и властта, България щеше да се гордее с още един учен от световна величина”.

Общо взето, погледнато отстрани, изглеждаше, че господин Луканов „знае отлично какво иска от живота като политик и успява да си го получи”.

Роден на 26 септември 1938 година в Москва, в семейството на известния комунистически функционер Карло Луканов, той често отбелязваше, че е „трето поколение комунист” (а след като БКП се прекръсти на БСП – че е „трето поколение социалист”). По рождение съветски гражданин и жител на единствената тогава в света социалистическа държава, шестгодишният Андрей беше получил българско поданство по право – веднага, след като се бе завърнал в България като дете на емигрант.

И двамата му дядовци – Тодор Луканов по бащина линия и Александър Атанасов по майчина – са социалисти и комунисти. В младостта си те се свързват съдбовно със социалдемократическото движение, което е малобройно, но популярно и авторитетно сред българската интелигенция в края на XIX век. А в по-зряла възраст и двамата стават членове на Българската комунистическа партия – БКП.

Житейските им пътища си приличат, макар да криволичат по различно време из различни градове и страни. И Тодор, и Александър на първо време са учители, но са уволнени по време на гоненията на социалистите. И двамата бягат в чужбина и там стават юристи – завършват право в Женева и адвокатстват после в родината си: единият в Плевен, другият в Русе. И двамата участват междувременно в учредяването на БКП през 1919 година, и двамата стават нейни пропагандатори и активисти.

И на пожълтелите от старост черно-бели снимки дядовците на Андрей изглеждат еднотипни, като от един калъп извадени – стройни млади мъже с филцови шапки, рединготи, вратовръзки, папийонки, часовници с ланци, декоративни бастуни, ботевски бради и интелигентни бледи лица – внушителни, свободомислещи, модерни, социалдемократи.

Съдбата им е нерадостна – като на повечето българи, които имат щастливо-трагичната орис да стърчат с глава нагоре от посредственото равнище на сънародниците си.

Забележителен оратор, полиглот, един от най-ярките активисти на русенската партийна организация, Александър Атанасов е убит в засада край река Дунав на 24 април 1925 година от агенти на Александър Цанков (премиера на сформираното след Деветоюнския преврат през 1923 правителство, който явно насърчава извънзаконни полицейски действия, обяснявайки ги със защита на държавата от метежи на комунисти и земеделци). Когато пада повален с четири куршума вгръб (също както неговият внук ще бъде повален след седемдесет години) и мракът се спуска над очите му, Александър е само на четиресет и шест години…

А Тодор Луканов? Депутат, партиен вожд, красавец, речовит, с огнен поглед, ботевска брада и буйна коса, увенчала високо чело, той е далеч по-популярен през 1920-те от Георги Димитров, чието име ще гръмне чак след десетилетие под заглавия „Подпалвачът на Райхстага”, „Героят от Лайпциг” и „Вождът и учителят на българския народ”. Само че става така, че Тодор Луканов е низвергнат от правоверните комунисти като ренегат – причината е, че се обявява против прибързано подготвяното през бурната 1923 година Септемврийско въстание. Презрян от съпартийците си и гонен от полицията, той емигрира в Съюза на съветските социалистически републики (СССР) и остава там до края на дните си. Официалната версия за смъртта му през 1946 година е, че „заболява тежко и умира малко преди да се върне в отечеството си”. (Неофициалната: „че му попречили да се върне в България, не му простили за думите, че „звездата на Димитров е изгряла в Септемврийското въстание, от което той избягал в Югославия”.) Внукът Андрей не крие убеждението си, че смъртта на дядо му Тодор е „насилствена, а не естествена”. По-късно и неговата смърт се оказва такава.
Синът на Тодор – Карло Луканов, е от „второто поколение комунисти” в плевенската фамилия, която, тъй или иначе, оставя в българската история немалка диря. Той се ражда в Женева през 1897 година. Кръстен е на италианския лекар, помогнал на майка му да го роди благополучно. Нетипичното за българин име „сякаш предсказва битието му на интернационалист”. Той от юноша следва бащиния си пример. Става като баща си член на младежкото социалистическо движение, а после и член на БКП, завършва като него право, само че не в чужбина, а в Софийския университет. Арестуван е през бурния април 1925 година и след като е амнистиран, заминава при родителите си в Москва. Там се записва във Всесъюзната комунистическа партия (болшевики) и работи под ръководството на Комунистическия интернационал. Така почти три години – от края на 1936-а до 1939-а участва като началник-щаб на интербригада в Испанската гражданска война. Според мълвата в тази война той е „агент под прикритие на съветската тайна полиция” – тази полиция, с която диктаторът Сталин налага смъртоносен режим и политически репресии в СССР в десетилетието до 1953 година.

(„Обаче мълвата – възразяваше Андрей Луканов приживе – невинаги следва житейските истини”…)

По време на Втората световна война, докато България е на страната на Хитлерова Германия, баща му Карло Луканов става говорител на нелегалната радиостанция „Христо Ботев” в Москва и гласът му – изразителен, дълбок, с метални нотки където трябва – вдъхновява антифашистката съпротива в България. Завърнал се след преломния 9 септември 1944 година в родината си, Карло се включва в усилията на комунистите да овладеят цялата власт, която им дава Съветската армия. Оттогава до края на живота си той заема важни постове в българската висша администрация – главен редактор на Националното радио, заместник-председател на Държавната планова комисия, шеф на Комитета за наука, изкуство и култура, вицепремиер, външен министър, посланик в СССР, Монголия и Финландия.

Синът му Андрей е „потомствен комунист, типичен представител на второто следвоенно поколение политици”, отбелязва професорката по история Искра Баева, която дълги години изследва характерите и действията на българските държавници. (Нейните книги за промените в Източна Европа в края на XX и началото на XXI век са забележителни с богатата си фактология и обективен анализ).

„Потомствените комунисти”, както Искра Баева ги типизира, „не са революционери, нито са слабограмотни”, каквито са някои от родителите им. Те са много добре образовани – не на Запад, а в Съветския съюз, но свободно ползват както руския, така и западните езици. За тях са предварително запазени добри места в държавната администрация. Комунистическият произход дава начален тласък на професионалния им растеж, но „възходът или падението им по-нататък се определят повече от личните им умения”.

Тримата Луканови – дядото Тодор, бащата Карло и внукът Андрей – прекарват общо петдесет и осем години като депутати в българското Народно събрание. По този показател те се мерят само с фамилията Савови – Стефанаки, Димитър и Стефан (този Стефан Савов, който след повратната 1989 година е един от лидерите на Съюза на демократичните сили).

Може да се каже, пише професор Баева, че „принадлежността към стара комунистическа фамилия отваря вратите на голямата политика за Андрей Луканов. Но той дължи на собствените си качества внушителната си кариера от последните години на държавния социализъм и от първите години на българския преход към демокрация, когато е член на Централния комитет и кандидат-член на Политбюро на БКП, министър на външната търговия, постоянен представител в Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ), вицепремиер и премиер на България, народен представител в шест народни събрания. Пак неговите лични качества довеждат и до залеза на политическата му кариера, до неуспехите му в икономиката, а вероятно и до трагичния му край на 2 октомври 1996.”

…В началото на своя последен ден, докато октомврийското слънце с презрение подминава едно самотно малко облаче над улица „Латинка” 15, депутатът Андрей Луканов слиза бързешком от третия етаж. Взел си е довиждане с жена си и бърза за среща в офиса на газовото дружество „Топенерджи”. Офисът е близо, но срещата е насрочена за 8:30, а вече наближава 9:15. До края на живота си Андрей не успява да се отърве от лошия навик да закъснява. Шофьорът му Веско („свидетелят Веселин Симеонов”, както ще го наричат в съда ) е изкарал пежото му от гаража и вече го чака. Луканов взема наведнъж две стъпала. Изобщо не подозира, че прави последните си крачки.

Също като Луканов и чернокосият млад мъж, който бързаше, накуцвайки, към централния вход на Парк-хотел „Москва”, имаше навик да закъснява – особено когато прекали с водката „Столичная” през нощта в някоя квартира в Студентския град. Но на тази среща искаше да бъде точен. Държеше на репутацията си пред генерала, който го уважаваше и му осигуряваше периодично доходна работа. Беше свършил парите в брой, докато се фукаше пред лесните студентки по баровете, вземаше коли под наем и хвърчеше с тях между София, Варна и Слънчев бряг, за да си допие в непозната компания или да я шашне, като я вдигне призори от оповръщаната хотелска стая и я откара да си доспи на някой плаж. Имаше солидна сума в турска банка в Истанбул, но се беше зарекъл да не я пипа, докато не реши да се върне в родното си градче Уст Нера на река Индигирка, в Източен Сибир, за да започне там туристически бизнес. Нощем сънуваше реката – широка, луда, – най-бързата река в света след Мисисипи, богата на вкусна риба, с крайбрежна алея с изглед към далечния хълм, който той мечтаеше да оживи с гостите на хотела, който щеше да построи – за леден риболов в най-светлите дни на годината…

Младият мъж, когото тук ще наричаме Виталий, стигна до входа, изкачи полегатите стъпала и застана до стъклената врата така, че да има изглед и към фоайето, и към близкия булевард. Постоя. Погледна часовника си – сребрист „Сейко”, който беше спечелил на бас за надпиване с някакъв баровец: три следобед минаваше. А човекът, когото чакаше, още го нямаше…

Тази сутрин го събуди мобилният телефон, от който му се обаждаше само той, Намусения генерал (на руски – Угрюмый) – Виталий си го беше кръстил така заради свъсените вежди и клюнестия нос, които му придаваха вечно намусено изражение, дори когато се усмихваше с тънките си като две чертички устни.

– Добрутро, ти ли си, войнико?
– Аз.
– Хайде, ставай, че те чака работа. Трябва да се бутне една сграда. Много, много важна сграда. В София, до есента, за двойна надница. Чакай в три следобед моя Вальо на входа на Парк-хотела, пак. Той, каквото има още, ще ти каже. Става ли?
– Става – отвърна Виталий с дрезгав глас.

Виталий – Витя, това беше последното име, което си беше избрал. Свикнал беше лесно с него, понеже дядо му по бащина линия се казваше така. „Виталий Демирович Игнатов” – пишеше в най-новата му лична карта.

Искаше още нещо да каже на Намусения генерал – да преведе възнаграждението му пак в оная турска банка, но мобифонът онемя. Беше „Нокиа”, стар модел, инструкцията бе единствено от него да приема обаждания за нови и за текущи задачи. Те всички бяха за „събаряне на някоя сграда”, което означаваше за „отстрелване на някого…”. Паролата договориха с генерала при първата и последна среща на живо между тях – в един апартамент на осмия етаж на панелка, съседна на Психиатричната клиника, срещу спирката „Четвърти километър” под високия мост на Цариградско шосе. Докато пиеха силното кафе, което им донесе от кухнята един нисък мускулест тип, Виталий прецени, че има работа „със сериозни хора от тайните служби”. Генералът беше в напреднала възраст, с оредели и побелели коси, и с маниери на офицер от кариерата. Извънредно тънките му устни, разположени между две едри кафяви бенки на лявата и дясната буза, пропускаха от време на време, случайно или нарочно, изрази от жаргона на службите – „остро мероприятие”, „оперативна информация”, „разработка”, „външно наблюдение”, „реализация”…

Виталий се беше озовал в компанията на генерала по препоръка на Герман Винокуров – един грамаден украинец, боен другар от войната в Афганистан. Герман беше шампион по таекуондо и се бе уредил някак си като треньор по бойни изкуства в ЦСКА – спортния клуб на армията в България. Срещнаха се случайно в Слънчев бряг, Витя сподели, че се чуди какво да прави, и Герман се погрижи да му намери „работа по специалността”.

Застреляха Герман година след това пред гарсониерата на гаджето му в „Дружба”, софийски гангстерски квартал. Погребаха го само четиресет дни преди да се роди дъщеричката му Ава… Виталий оправда доверието му – предложи помощ на вдовицата, премести я на нов адрес във Варна и продължи да се справя отлично със „специалната работа”.

Той беше отличен стрелец. Баща му го научи да ловува елени със снайперска винтовка „Драгунов”, в казармата усъвършенства стрелбата с други пушки, а на афганистанското бойно поле гърмя и с автомати „Калашников”, и с пистолети „Глог”, и с „Макаров”… Със сигурност имаше талант.

По поръчка на Намусения генерал отстреля двама „издънили се” агенти на прикритие в подземния свят: Иван Кудев (който беше внедрен в контрабанден канал за крадени коли от Унгария) и Кимбата – бивш командос от Отряда за борба с тероризма, който се беше намърдал (вероятно и той по заръка на Намусения генерал) в мафиотския бизнес с боклука…

От „Вальото на генерала” пред Парк-хотел „Москва” до 15:20 нямаше и следа. Виталий се ядоса – да си тръгва ли, или още да чака?
Тоя „Вальо, Валери”, или както и в действителност да се казваше, му беше вече познат от предишни две срещи на същото място. Беше надуто тъпо копеле с костюм и висока подстрижка – такива бяха всички младоци от старите комунистически служби, освен за пощальони не ставаха за друго, но „носовете им с лайняна клечка не можеш да стигнеш”, както казваше една българска туркиня, с която Витя спеше понякога в един хотел в Елин Пелин.

Най-после в 15:25 костюмарът се появи. Крачеше и се озърташе тъпашки с дребната си главичка, като че го снимат в криминален филм, в който той играе „убиецът”.

Двамата влязоха във фоайето, качиха се на асансьора и стигнаха до ресторанта под покрива. Седнаха на маса до прозореца. Витя се надяваше на късен обяд – не беше хапнал в този ден и троха, – но ченгето отпрати с ръка кльощавата келнерка, запътила се към тях. Заведението беше празно.

Вальо извади от някаква контешка кожена чантичка бял плик, а от него три изрезки от вестник, които подреди като карти в ръката си. Бързо след това ги събра – докато мигне два пъти. Витя успя да ги мерне все пак – три снимки на възрастен мъж с бяла коса и очила, сниман в профил, в полупрофил и в анфас.

– Казва се Андрей Луканов и е депутат – прошепна Вальо, след което изпъчи гордо пилешките си гърди и се облегна на високата седалка на стола.

„Тоя се държи като че ли лично е разкрил световна тайна и чака медал”, помисли си Виталий и едва се въздържа да не го подиграе. Спомни си карабината „Берет М 82”, която получи като награда за точна стрелба в батальона в Баграм. Изпълняваха задачи на ГРУ (Главното разузнавателно управление на Съветите) в Афганистан и в свободното време си устройваха състезания. Гърмяха по колчета, забити в земята, със зимни ябълки, закрепени върху тях. Витя долепяше око до мерника тогава и от последвалите изстрели меките ябълки се пръскаха във въздуха като мъгла…Сега той си представи русолявата глава на Валери на тяхно място.

А Валери продължаваше да важничи:

– Трябва да имаш предвид, че Луканов е бил министър-председател. Сега не е, но пак командва България вместо руснаците. От КГБ е, но работи и за ЦРУ, има много връзки в чужбина. Американците го пазят като очите си, като у дома си е и в Русия, а сега е решил да сваля правителството на Жан Виденов. Ходи с охрана, имай предвид. Сега ще идем да ти покажа жилището му, а после – до онуй апартаментче, дето е до лудницата, за да ти дам един пистолет със заглушител и скъсани дрехи като на скитник…
– Няма нужда. Пистолет си имам с боеприпаси.
– Какво си имаш и какво си нямаш, не ме интересува. Шефът ми е казал да ти дам оръжието и да те инструктирам да го захвърлиш до трупа или наблизо. Да си облечен като просяк и да обикаляш по кофите там, докато намериш сгоден момент да свършиш работата.
– А случайно да поискаш да легна до трупа и да изчакам полицаите да дойдат да ме арестуват?! – изсъска Витя. Очите му – иначе пъстросини – пожълтяваха, като се разгневи.

Оня отсреща се надигна от стола и посегна към колана си, на който сигурно висеше кобур. Лигавото му лице се втвърди.

– Ха-хаа-ха! Шегувам се – побърза да се изсмее Виталий и направи успокоителен жест с ръка към „инструктора”. Забеляза злорадо, че костюмарът „за секунди беше спрял да му се надува”.

Той си знаеше от опит, че Намусеният генерал „ще го дублира” – ще прати по петите му друг килър, маскиран като него и инструктиран да произведе контролен изстрел – така беше сторил и при убийствата на Кудев и на Кимбата. Това беше неговият стил. При Кудев го прати с почернено лице като циганин, а при Кимбата – по анцуг, каквато беше модата при спортните типове в бандитските среди. По същия начин изглеждаха и „дубльорите”, които мълчаливо вървяха по петите му.

Предишният му работодател, московчанин, беше герой от Афганистан, „бандит в законе”, както руснаците наричаха шефовете на армейски части или служби по сигурността, които минаваха на страната на мафията. И московчанинът, също като Намусения генерал, имаше „стил в мероприятията”. И той пращаше по двама стрелци при живата мишена, само че държеше те да действат „съвместно и съгласувано” един с друг и да се изтеглят заедно с мотоциклет, паркиран наблизо.

При едно такова „изтегляне” Витя катастрофира – на една пресечка на улица „Тверская” в Москва, – счупи си крака на четири места, лежа гипсиран цяло лято, половин година след това ходеше с патерици и главното – след операциите за цял живот окуця…
Това, което го озадачаваше сега, беше изискването на генерала да остави оръжието си на местопрестъплението, преди да избяга. Но разбира се, „всяко изискване можеше да бъде спазено или да не бъде спазено”…

Витя и Вальо излязоха от Парк-хотел „Москва”, вървейки небрежно един до друг като двама стари приятели, почерпили се след работа, преди да се приберат при дебелите си жени у дома. Заобиколиха хотела, тръгнаха по улица „Жолио Кюри”, повървяха, завиха надясно и излязоха на улица „Латинка”. Като минаваха покрай номер 15, българинът го посочи с леко кимване на глава:

– Ето го адреса. Този вход е единствен, друг няма, оттук влиза и излиза депутатът всяка сутрин и вечер, а често и по обяд. Откъм боклукчийската кофа и откъм блока отсреща можеш да го наблюдаваш… но не безкрайно. Иначе ще те забележи или самият той, или някой от охраната му.

Сутрините на господин Луканов започваха обикновено със закуска у дома. Откакто съпругата му Лили се пенсионира, а той позастаря, взе да отскача до вкъщи и за да обядва.

– Звънни на Лили да топли манджата… – поръчваше засмяно на секретарката. Успяваше да хапне за четвърт час и бързаше да се върне в Министерския съвет със служебната кола. Жена му отдавна се беше примирила с това, че той е почти винаги „бързащ и погълнат от работата си”…

Двамата бяха неразделни от трийсет и три години насам.

Сключили бяха брак в Москва на 29 юни 1963 година – веднага след като си взеха и последните изпити в тамошния Институт за международни отношения – ИМО. Хубава двойка: тя – със стройна спортна фигура, аристократично излъчване и лице на хубавица, той – по-висок от нея, умник, с буен перчем и тънка усмивка.

„Бяхме 19-годишни, когато той се влюби в мен, а постепенно и аз го обикнах – щеше да си спомни булката в едно „неочаквано и несънувано бъдеще”, когато беше вече вдовица. – Една приятелка ми каза: Забеляза ли Андрей как те гледаше на лекцията? Не бях забелязала. Пътувахме после заедно във влака за България. И той ме пита: Кой ти е любимият писател? Аз: Ремарк, с „Тримата другари”. Така Андрей намери повод да дойде за книгата у дома… Аз харесвах тогава един германец, но Андрей ме впечатли с изключителния си интелект и познания. Така започна… Помня, когато за първи път ми подари цветя. Разхождахме се по Кримския мост, джобът му издут. Какво имаш в джоба, питам. Той: Цветя за теб…”

„Имовците” (състудентите от ИМО) вдигат няколко сватби наведнъж в един ден – тържеството им е в общежитието, организирано е колективно. В голямата читалня подреждат в кръг масите, а между тях е веселието с тостовете и танците… Този скромен сватбен ритуал в института е „общоприет и предпочитан”, въпреки че повечето родители на студентите са комунистически големци (Карло Луканов например, бащата на Андрей, тогава е външен министър) и биха могли да оженят синовете и дъщерите си по-мераклийски – ако не в луксозни заведения, то поне на по-пълни трапези.

Лили и Андрей са си избрали за кумове двама състуденти – Светла Попова и Петър Младенов, този същия Петър Младенов, на когото предстои да смени на поста „генерален секретар на ЦК на БКП” несменяемия трийсет и три години вездесъщ Тодор Живков.
След години Младенов, на раздумка с журналиста Пенчо Ковачев, ще признае, че „продал палтото си, за да купи букет за булката на най-близкия си приятел”. Но по време на сватбата нито кумът, нито кумецът биха могли да предскажат бъдещето, в което ще скроят заедно заговор за свалянето на Живков – „управника, главозамаял се след три десетилетия на върха на еднопартийната държава”.

С женитбата си по любов Андрей непринудено продължава фамилната традиция. Лилия, избраницата му, също като него е родена в Москва в семейство на политемигрант. Тя е дъщеря на професора по биоорганични технологии Михаил Герасимов – и той партиен първенец, пострадал от сталинизма, но прогресирал като учен в Московския стопански институт. По решение на задграничното бюро на БКП бащата на Лили се завръща в България през 1940 година и взема активно участие в „нелегалната борба против монархофашизма”, а петилетка по-късно вече строи комунизма, заемайки високи постове в министерствата на търговията, занаятите и индустрията. През 1949 година обаче, след като видният комунистически деец Трайчо Костов (член на Политбюро и секретар на ЦК на БКП) e осъден на смърт и обесен за предателство към правоверните „съветски другари”, започва „чистка на трайчокостовисти”, в която професор Герасимов е обявен за „враг на народа” и заточен в Белене като политзатворник.

След завръщането на младите Луканови от Москва Андрей започва стремително да гради кариера „по специалността” – в областта на международните икономически отношения. Съпругата му дава път и „се старае да си намери поприще, което е по-различно от неговото”. Макар и двамата да са се изучили за дипломати, тя избира за себе си друг бранш за изява – става експерт по туризма, журналист в „България днес”, главен редактор на списание „Български курорти”, автор на кулинарни книги и статии…Обаче въпреки че гледа да се труди „колкото безукорно, толкова и незабележимо”, тя не може да избяга от сянката на „блестящата си половинка” и от язвителното: „ е, разбира се, кой друг, ако не жената на Луканов ще спечели и този конкурс”.

Не е чута да се оплаква – не и публично, че грижите за децата и властовите амбиции на прочутия ѝ съпруг са я ощетили професионално или лично. Напротив – изглежда завидно „земна, спокойна и щастлива”.

Андрей няма време да се застои у дома. Запален скиор и гъбар е, но с Лили рядко успяват да идат до планината…Обича да танцува рок, но в „тесен кръг от приятели”, а приятелският му кръг все повече се стеснява. Харесва му „да мързелува”, но по-често се труди, дори и когато успее да иде с жена си на вилата.

„Въпреки всичко той е грижовен и нежен съпруг и баща”, разправят негови колеги и приятели. Много от тях са ходили в „прословутата вила на Луканови” в Мала църква, обаче „не за кеф, а по задачи”.

– Какво ли не съм чувала за тази вила – разказва Цвети, дългогодишна стенографка в Министерския съвет, която е записвала по всяко време хрумналите на Луканов идеи, програмните му речи и партийни отчети… – Разправяха, че вилата му е разкошна, че е за милиони! А тя беше маломерна, от дърво, с алпийски покрив, с хол на първия етаж и две спалнички горе. Работехме, когато беше слънчево навън, на двора – седнали на маса с обикновени дървени столове. Андрей диктуваше доклади и паметни бележки, като се съветваше с поканените му колеги…Изслушваше всеки и после вземаше отношение, те се съгласяваха и ставаше неговото. Лили сядаше встрани от нас, занимаваше се с децата…

Синът им Карло – кръстен на дядо си – спазва семейните традиции като баща си. И той завършва МИО в Москва, както навремето и неговите родители, после започва работа в българо-руска търговска фирма. Дъщеря им Ани учи в Московската художествена академия сценография и сценична живопис.

– Баща й много се гордееше с таланта ѝ – спомня си стенографката. – В кабинета му в Министерския съвет нямаше нито една картина, той непрекъснато работеше, не се заглеждаше в интериора, не търсеше удобства…но на бюрото му бяха подредени по височина едни миниатюрни мишчици, които Ани беше измайсторила като малка…Била съм и в софийския им апартамент по работа. И за него се разправяха легенди, как бил огромен, с вътрешен басейн… А той беше най-обикновен, като на всички хора по онова време, обзаведен със същите стандартни мебели. Единственият различен предмет у тях беше една стара ракла, украсена от Анчето. Баща ѝ я показваше на гостите гордо, като уникат…

В часа и минутата, когато Андрей Луканов пада убит, Ани е с майка си в семейното жилище.

Лили има рожден ден и отрано е получила поздравления от най-близките – от сина си по телефона („Мамо, честита 57-годишнина!”), а от дъщеря си и от мъжа си на живо. Андрей е приготвил закуската лично. Всеки миг от тази сутрин е останал в паметта на вдовицата: „Андрей беше специалист по омлетите, на всеки според продуктите слагаше име…”.

Мъжът ѝ изпържил последния в живота си омлет в много добро настроение, усмихвал се „по неговия си начин”, подвиквал: „Казвайте по колко яйца искате, момичета, да не ме молите за допълнително”.

Друг вид ястие, освен омлетите, той сам не бил приготвял никога, но обичал да се върти покрай жена си, докато тя слагала тенджерата да ври – опитвал манджата и намирал кусури: „не е достатъчно посолена, няма черен пипер, още чубрица…”. Харесвал руската кухня, но много често давал идеи и за „различни вкусотии”, които му сервирали по време на командировки в Китай, Германия и Турция…

В кошмарния ден Лили пак се събудила с „онова смътно усещане за заплаха”, което ѝ било „станало навик”, откакто мъжът ѝ излязъл от ареста.

„Андрей ми каза, че ще спре да се занимава с политика, но не удържа на думата си. Постоянно усещах срещу него заплаха. Имах усещането, че ни следят. Той самият казваше, че няма да се посвенят да го убият, а не беше страхлив човек, в това съм сигурна – разказва тя по телевизията след години. Очите ѝ са вече сухи, но „мъката не може да пресъхне и да прегори…”

Като отворила в „онази прокълната сутрин” очи, видяла през прозореца на спалнята високите борове и…едра катерица, провиснала в целия си ръст от един клон… Странно… видяла катерица да виси в същата поза от едно дърво на гробището, когато спускали ковчега на мъжа ѝ надолу…

„Като станахме от сън, Андрей започна да пържи омлетите в кухнята. Аз постоянно бях на телефона, честитяха ми рождения ден всякакви хора…Хапнахме, Андрей каза, че тръгва, и усмихнат добави: „Не знам днес ще успея ли да ти купя цветя”. Усмихнах се и аз. Той обичаше да ми носи, с повод и без повод, цветя…”

В това време Ани се била „запиляла някъде из апартамента”.

Апартаментът, в който Луканови тогава живеят, наистина е „най-обикновен”, но с твърде големи размери. В единия му край е трапезарията, кухнята с балкон, пералня и баня; в другия – две еднакво големи стаи, от които едната граничи с книгохранилище и ъглова тераса, която гледа и на изток, и на запад; над тях – обширен хол в две части, едната правоъгълна, а другата квадратна; до него – кабинетът на Луканов с балкон, разделен от тоалетната и банята с криволичещ широк коридор.

Лили не знае две, три или пет минути са минали от този миг, в който се разделя със съпруга си, до „онзи миг”, в който звънецът над вратата започва настойчиво да звъни. Чува гласа на Веско, шофьора, необичайно висок и изплашен:

– Викайте Бърза помощ, полиция! Стреляха по Луканов!

Тя поглежда през прозореца от стаята откъм улицата и…разбира веднага – убили са го! Боже! Спуска се към дъщеря си обезумяла, но се опитва да смекчи новината:

– Да слизаме долу, стреляли са по баща ти!

Вижда го отблизо: лицето му, краката му, счупените очила…Не намира точни думи за чувството, с което го докосва: „Който не го е изпитвал, не знае какво е. Шок.”

Виталий седеше в купето на едно БМВ, паркирано сред редица автомобили пред един случаен блок в панелния квартал „Младост”, и прехвърляше през ума си случилото се преди час на улица „Латинка” – анализираше го по секунди и в детайли.

Така го беше научил баща му Демир: след всеки лов да седне някъде за малко и да си спомни всяка крачка, която е направил, и всяка мисъл, която му е минала през главата, и всяко живо същество, което е видял, и всеки предсмъртен гърч на животното, което е ударил. Витя помнеше бащиния си урок и го прилагаше редовно, затова беше наясно с всичките си предимства и слабости, и бе свикнал със смъртта.

Демир беше от тия стари руски заселници в Якутия, които минаваха за най-добрите ловци по поречието на Индигирка. Ловяха всичко – и едър дивеч, и зайци, и самури, и бели лисици. Разменяха кожите им и необработените скъпоценни камъни, които вадеха от вечно замръзналата земя, за сачми, куршуми, барут и купешка храна. Иначе ядяха като местните – каквото уловят.

Веднъж Демир уцели огромен мечок – невиждан дотогава звяр, който беше нападнал по-рано трима ловци и бе прегризал до китката ръката на единия. Взе мечока на мушка точно когато се готвеше да скочи върху един лос. Мечешката пържола, която хапна Витя после в компания с приятелите на баща му, беше жилава и полусурова… Когато беше по-малък, майка му Саяра се противеше на неговите участия в ловните гуляи – ловците пиеха без мярка някаква „водка за сибиряци, четиресет и пет градусова”, смееха се на цинизми, надстрелваха се, хвърляха ножове, псуваха, а понякога и жестоко се биеха, и си прощаваха в следващите дни.

Саяра беше якутка, над петнайсет години по-млада от мъжа си. Беше родена в чергарско племе, оглеждало стада от елени и якове. Тя научи сина си „да гледа на всяка постеля, в която ляга, и на всеки дом, в който отсяда, като на нещо временно – от днес до утре сутринта”. И му внуши, че „животните заслужават повече уважение, отколкото хората, тъй като не могат да бъдат лъжливи, пияни и подли”.

Тази майчина философия накара Виталий да обикне скиталчеството и му помогна да стане образцов войник в Афганистан.

Когато постъпи в задължителната казарма, той беше вече отличен стрелец. Снайперската винтовка „Драгунов” беше залепена като целувка за бузата му – уцелваше с удоволствие и без грешка от 1500–2000 метра всяка красива сърна и всеки лос с разкошни рога…Разпределиха го във въздушнодесантна бригада като „снайперист разузнавач”. Бързо разбраха, че не е самохвалко и не лъже, като им разправя, че може да вкара „куршум в куршум” и с дългоцевно оръжие, и с пистолет „Макаров”. Стреляше „точ в точ” и с картечница, и с автомат…

Денонощните гонки на въображаем противник по горите обаче му бяха омръзнали докрай, когато един капитан обяви пред ротата, че е време и тя да изпълни „интернационалния си дълг” като „окаже помощ на братския народ в Афганистан”.

„Военният конфликт”, който беше обявен за „решаващ етап от гражданската война в Афганската демократична република”, датираше от края на 1979 година и в средата на 1980-те, когато Витя се подвизаваше в казармата, се беше разраснал до крайности. В него мереха сили армейците на просъветското правителство и муджахидините – бойците на опозицията, които получаваха подкрепа от САЩ, европейските натовски държави и спецслужбите на Пакистан. Правителството в Кабул беше взело властта с Априлската революция срещу ислямския фундаментализъм. Неспособно да я задържи, то поиска помощ от Съветския съюз. В жестоките битки загинаха безброй войници и цивилни.

Наричаха бойната част на Виталий „спецназ”, другарите му – „спецназовци”, а противниците им – „гадини”. Задачите на спецназовците бяха около четири: „унищожаване на противника в открит бой или от засада; завземане на оръжейните му складове; ограбване на керваните с дрехи и храна; чистки на превзетите територии от „гадини”. Поне две от тях бяха в нарушение на всички международни договори за пощада на местното население.

Спецназът беше елитно подразделение с претенции да „владее изкуството на войната”. Но бойните действия на съветската армия с нейната артилерия, бронетанкова техника и авиация заличиха от картата на Афганистан цели градове и села – с къщите им, пътищата им, градините, кошарите, жените, старците и децата. Хвърляха батальона на Виталий от вертолет до някое планинско селище по сигнал, че в него се крият „гаднини”. Той хукваше като обезумял с пушката по улиците, отваряше с ритници пътните врати. Заповедта гласеше: „Да се стреля по всичко, което се движи”. Изпълнението ѝ му даваше шанс да остане по-дълго жив.
И така „военното изкуство”, което Витя талантливо усвояваше в казармата, се оказа неуместно и ненужно в земята на афганците. Сраженията станаха вендета. Афганците жестоко отмъщаваха за загиналите си дъщери, майки, бащи и синове. Съветският войник, навлязъл в страната им като освободител, се беше превърнал в омразен враг.

Още първия път, когато осъмна в уж „братската” държава, Витя разбра, че през нощта муджахидини са се промъкнали в бивака и са изклали двайсет офицери от специалния резерв на КГБ – Комитета за държавна сигурност (Комитет государственной безопасности), в тяхната палатка. Видя как капе кръв от обезглавените им трупове – повечето от главите бяха с избодени очи.
През следващите дни Виталий и другарите му желаеха само едно: да убиват „гадини”. По пътя си минаха край дърво, на което висеше боец от съветската група „Алфа” – кожата му беше одрана от шията надолу и пусната като пола от кръста до босите му крака. Кубинките на мъртвеца ги бяха откраднали.

Научиха Витя да убива с нож пленниците в лагера. Куршумите не биваше да се хабят. Той грабваше един от редицата мъже, наредени с вързани ръце и крака на земята. Обръщаше лицето му към себе си, поглеждаше го в очите – както командирът беше наредил – и забиваше ножа си в слънчевия му сплит. Острието „влизаше като в шоколадов крем”. Той не бързаше да го извади, изчакваше малко, в противен случай бликналият кървав фонтан щеше да оцапа куртката му…

Две години Виталий служи в Афганистан. Като се уволни, „не му се щеше някак си веднага да се върне” в родното си място. Реши да изчака, „за да му мине натрапчивото желание да се свие в скута на майка си и да поплаче” – и за себе си, и за „онова пет-шестгодишно момиченце с разкъсаната рокличка, озлочестено и заклано”, което видя веднъж, когато надникна случайно през един прозорец след един десант.

Взе си сбогом с бойните другари, преброи спестеното от заплатите и „се скри да си почине” в една долнопробна квартира в покрайнините на Москва. Делеше стаята и част от обща кухня с един земляк от Севера – и той спецназовец, с когото се сприятели през войната. Един до друг те, без да щат, привличаха вниманието. Землякът му – Айзен, беше двуметров, мургав, с чип нос, прекалено продълговата глава и тяло като претрупана картинна галерия. Една двуглава змия се увиваше около врата му и се спускаше по гърба до задните му части, където опираше в двуостра кама и се зъбеше с широката си уста на нещо средно между ухилен гущер и ламя. Татуировката на гърдите му беше по-стара, любителска работа – вляво от сърцето името на жена му Таня, която беше умряла при раждане, вдясно – череп, кости и пиратско знаме, а на корема цял венец от рози и лалета и разни други цветя около надпис на руски „Люблю тебя с первого сгляда” („Обикнах те от пръв поглед”).

Виталий също беше татуиран, но по-майсторски и в два цвята. На дясното рамо имаше прилеп – като емблема на руските служби, на лявото – мишена и куршум, а на гърдите – елен с разклонени рога и червени очи. Той беше по-дребен на ръст от Айзен (куцият му крак не пречеше да се забележи фигурата му на атлет), а в лицето можеше да мине за хубавец. От майка си беше наследил плътните устни, гарвановочерната коса и лекия бронзов тен. Приносът на баща му личеше в светлите очи и в все по-редките моменти, в които свиреше на китара и пееше. Да пее пред компания с хубави момичета – това беше чувствено желание от неговото юношество, с което вече се беше разминал и което му се явяваше след много водка или уиски. Все пак от време на време, като се видеше с повече пари, купуваше китара от някой магазин в града, в който се намираше, а после я зарязваше в поредната напусната квартира…По купоните Витя, за разлика от Айзен, беше забавен, духовит и щедър. Но очите му рязко сменяха оттенъка и изражението си – от обичливо в свирепо – и това стряскаше момичетата, които иначе го харесваха и рядко му отказваха секс след първата среща.

Войнишките пари на двамата приятели свършиха бързо и неусетно. Веселбите в леговището им секнаха. Една студена вечер, изгладели и много пияни, те счупиха витрината на квартална сладкарница, преядоха с някакви торти и пасти и повръщаха до сутринта.

Решиха, че им е време да излязат на трудовия пазар.

И двамата бяха наясно, че в резултат на перестройката и разпадането на СССР не само те, а и хиляди други бивши военни – сержанти, офицери и генерали от някогашната победоносна съветска армия, както и служители на ГРУ и КГБ (военното и цивилното разузнаване) – са останали без работа. И че повече от тях стават наемници (ако не съдружници) на криминалитета, който си беше създал в страната на Съветите свой „железен подземен ред”.

Белокаменна Москва с нейните 1050 банки и 1700 охранителни фирми отдавна беше станала естествена столица на мафията – един вестник писа, че само за година в московската градска полиция са регистрирани 1700 убийства. И че шестнайсет банкери са застигнати от куршуми на път за кабинетите си само за седмица. Последният от тези банкери се раздели с живота благодарение на „известните в средите умения” на Виталий и Айзен – това беше „първият техен чисто криминален ангажимент”. След това, когато поемаха други подобни ангажименти, те вече знаеха, че цените за атентати в руската столица са твърде разнообразни – от 7000 до 12 000 „гущера” за „обект без охрана”, от 12 000 до 20 000, ако „обектът” е пазен от бодигардове. Научиха се да се пазарят.

Веднъж в спор за хонорара Айзен се разгорещи и повали с два юмрука криминалния авторитет, на когото противоречеше. Вероятно затова падна с дупка от куршум в тила на излизане от бара, където беше „заработил индивидуално 13 000 долара” (като бе пречупил врата на един тип в тъмнината).

Останал сам и с поука от кончината на Айзен, Виталий реши да изостави „свободната практика” и постъпи в „школа за подготовка на кадри”. Подготвяха ги и ги тренираха да убиват. „Треньорите” бяха бивши специалисти от ГРУ и КГБ и ветерани от Афганистан, един от които веднъж го прати да се упражнява в истински, а не в тренировъчен атентат. В стрелбището на школата, разположена в едно „километрично противобомбено укритие”, той беше най-големият отличник. Поканиха го за треньор по стрелба, но отказа.
Докато лекуваше крака си през 1993 година, Виталий отиде на българското море на почивка. Влюби се в Бургас и в Слънчев бряг, където го влуди една украинска красавица. Минералният басейн в хотела, където двамата се настаниха за малко, изсмука чудодейно болките в натрошения му пищял. Случайната среща с Герман Винокуров в казиното там превърна в житейски план „смътното му желание” да остане в тази страна…

Речено – сторено.

Потръгна му и в занаята…

Към ликвидирането на Луканов пристъпи по план.

Разгледа внимателно пистолета „Макаров”, с който трябваше да стреля по волята на Намусения генерал. Валери му го даде – беше пъхнат в някаква шарена памучна чанта, която изглеждаше „като ушита от сляпа бабичка в тъмна стая”.

– По-смешна чанта не можа ли да намериш?

– Не е смешна – сопна му се Валери. – Памучна е, по нея не остават пръстови отпечатъци. Шаренията ѝ трудно се описва, а и никой нормален човек не би си помислил, че в нея има пищов със заглушител.

Заедно с чантата Витя получи и стара милиционерска фуражка – „с толкова кир по кокардата, колкото не могат да изкарат сто теляка в циганска баня”. Гнуслив беше, но я прибра. Взе и дрипавите дрехи, които Вальо му даде – миризливо дънково яке и панталон с лекета, но от погнуса ги изхвърли в един контейнер още същата вечер. На другия ден отиде на битпазара на Перловската река и си купи оттам подобно яке и тъмносив кадифен панталон с достатъчно големи размери. За резерва си взе карирана чанта от плат, позацапана работническа престилка и избеляла вълнена шапка, която дълго въртя в ръцете си да провери дали не е въшлясала…

За да запази чуждата миризма по клошарските тоалети, той ги пъхна в чантата, увити в парче от скъсан тапет. Хареса и едни галоши с каишки, каквито носеше баба му, но като се сети, че ще трябва да тича с тях, след като гръмне Луканов, реши да си остане с маратонките „Найк”, като ги намаже с малко кал…

Пременен от битпазара, намазал лицето си с кафява боя за обувки и сменяйки шапката с фуражката от Вальо, а якето с работническата престилка за разнообразие, в следващите дни Виталий предприе разузнавателни обиколки по улицата на бившия премиер. Видя го, запомни в колко часа влиза и излиза от апартамента си, колко гардове и с каква кола го вземат.

Един ден, в средата на септември, докато седеше в окаяния си вид накрая на ниската циментова ограда пред номер 15, Виталий забеляза, че в контейнера отсреща рови някакъв среден на ръст човек. Ровеше „като дете в пясъчник” – очевидно „си играеше, а не търсеше и не вадеше предмети като истинските бедняци”.

Ха! Дубльорът, рече си Виталий. Не се изненада. Обърна се и го загледа нахално. И оня като него се беше маскирал – беше залепил лейкопласт на носа си и беше начервил бузите си като жена. И да, „изглеждаше съвсем неправдоподобно като клошар”. С черно сако и панталони в същия цвят и с нещо като бомбе на главата, „по-скоро клоун, нежели бродяга”. Тръгна си, като влачеше като олигофрен ту единия, ту другия си крак, а като се отдалечи, си тръгна нормално. Ясно – имитира моето куцукане, реши Виталий.
На другия ден той пак видя тоя тип при контейнера и реши да постъпи предизвикателно. Приближи го, застана до него и бръкна в боклука до лакти. Оня запази спокойствие, но си тръгна веднага…

На 2 октомври Виталий тръгна към адреса рано-рано. Навъсеният генерал го беше спешил да пресрещне Луканов („Още утре, стига си го обикалял! Карай!”). И без това разузнаването му беше вече достатъчно – убедил се бе, че белокосият с очилата излиза всяка сутрин около девет часа, качва се на кола и потегля нанякъде. По плана, който беше докладвал, се канеше да го застреля на предната или на задната седалка в зависимост от това дали го вози някой, или пътува сам.

Виталий стигна до улица „Латинка” откъм Парк-хотел „Москва” и закрачи бавно към близкото училище по тротоара. Като наближаваше номер 15, мерна пътьом жена, която беше виждал и по-рано, да го заглежда от балкона на първия етаж, а после да си влиза в стаята. Застана на позиция до боклукчийската кофа и се престори, че бърка в нея, докато държеше околността под око. Видя как познатият му вече шофьор на Луканов изкарва познатото му пежо от гаража, пробва двигателя и почиства стъклото, като повдига чистачките.

Шестото чувство, (това, което бе спасявало неведнъж живота му в Афганистан), му подсказваше, че депутатът ще излезе всеки момент от кооперацията. И още нещо – че някой го наблюдава отдясно и изотзад.

Мятайки погледи изпод веждите си, Витя видя, че „важният политик” излезе на двора и тръгна към пежото, което го чакаше. Вдигна глава от контейнера рязко и го заобиколи с три едри крачки. Същевременно пъхна ръка в шарената торба, напипа пистолета и вдигна ударника му с палец. Не изпускаше от поглед белокосия, който седна в колата, а шофьорът я запали. Витя стегна мускулите си, примижа и се накани да стреля през стъклото в главата му. Но той, дали го забеляза, или го бодна предчувствие някакво, слезе внезапно и се върна по пътеката към пътната вратата. Повдигна дясната си ръка, изглежда натисна звънеца. Точно тогава Виктор изтича към него, пусна шарената торба на пътеката, да не му пречи, и стреля три пъти. В гърба му. Знаеше много добре какво прави – вкарва куршум в черния дроб и други два, които ще разкъсат други вътрешни органи… Видя как трите парчета олово направиха три дупки на сакото и как… това, което очакваше, стана – един куршум изсвири недалеч от ухото му и се вряза в слепоочието на Луканов.

Както и друг път, Виталий замръзна на място. Никога не изключваше вероятността следващият изстрел да прониже неговата глава. Знаеше, че в този занаят неведнъж „се ликвидира ликвидатора” – както се случи с приятеля му Айзен в Москва.

Беше сигурен, че стрелецът е най-много на четири-пет метра разстояние от мястото, където той е застанал. Самият той го бе мерил, проучвайки малобройните възможности за стрелба в гъсто населения квартал.

Чу виковете на шофьора веднага след като бившият министър-председател се свлече на земята, а тънка струйка кръв потече от челото му към устата…

Луканов беше мъртъв вече, но Витя беше все още жив.

Обърна се рязко надясно. Видя го. Втория клошар. Онзи същия, който беше „засякъл”. Стоеше изправен, покачил се върху циментовата ограда там, където десният ѝ край завива под прав ъгъл към сградата. Беше с познатия на Виталий вехт черен костюм и с малко по-различна шапка. За да е по-нависоко, беше стъпил върху торбата си – а в нея вероятно имаше тухла или дебела дъска. Държеше го на прицел с автоматичен пистолет, за който Виталий „можеше да се хване на бас, че е сглобен от оръжеен майстор, така че да работи на откат на свободния затвор и с деветмилиметрови патрони” – също като неговия „Макаров”. Забавляваше се май – усмихна се с намазаното си като на клоун лице и му даде да разбере, че ще натисне спусъка. Изстреляният куршум поряза лявата буза на Витя. Усети го, но не го заболя и не видя капката кръв, която капна след малко на рамото на дънковото му яке. Остана неподвижен въпреки паническите викове на шофьора, които щяха да предизвикат всеки миг оживление на тихата улица. Всичко продължи около минута. Клошарят дубльор вдигна оръжието си нагоре, направи сардоничен жест към Витя за „довиждане” и скочи от оградата, като прибра светкавично оръжието в голямата си чанта, свали клошарската си капа и закрачи по улицата, отдалечавайки се – един прилично облечен господин, който върви нанякъде си по свои си работи…

Виктор хукна в друга посока веднага, без да обръща внимание на болката в болния крак. Зави пъргаво зад къщата, пресече двора, мина през детска градина, прескочи ограда… Не чувстваше облекчение, че е оживял. Нито радост. Нито страх. Всичко беше част от занаята.

Чистачката Гита Христова беше първата, която всяка заран в делничните дни отключваше несиметрично малката входна врата на „Латинка” № 15 и влизаше в голямата сграда. Почистваше просторните стаи на частната езикова школа „Европа”, която се беше настанила под наем на първия етаж. Около девет сутринта на 2 октомври 1996-а тя вече беше помела и измила подовете, опразнила кошчетата за смет и почистила с мокър парцал чиновете за децата, които учеха английски на две смени – до обяд и следобед. Междувременно беше посрещнала с „добро утро” шефа и секретарката му, които вече бяха седнали зад бюрата си.

Поуморена, жената въздъхна и извади от пазарски найлонов плик баничката и киселото мляко, които си беше купила по път за работа. Излезе да закуси на терасата. Времето беше чудесно. Слънцето блестеше и източен ветрец раздвижваше, без да ги отронва, последните листа на брезичката, която надминаваше по красота и двата бора, извисили се от другата страна на пътеката до входа. Боровете също бяха прекрасни – обвити в бръшлян, хвърлящи следобед дъхавата си сянка върху прозорците на горните етажи. Гита знаеше, разбира се, че „горе живеят големи хора” – че на третия етаж е семейството на Луканов, а на четвъртия – големият писател Николай Хайтов с неговата жена. Бяха ѝ симпатични всичките. Не се надуваха, при среща винаги я поздравяваха, понякога разменяха по няколко думи за времето – „досега валя”, „идва буря”, „ горещо е, не се търпи”…

Дъвчейки на крак на тесния балкон изстиналата баничка, Гита забеляза един клошар, когото беше виждала и по-рано да проси седнал върху ниската циментова ограда. Вървеше бавно по тротоара към къщата откъм Парк-хотел „Москва”. Позна го: 28–30-годишен, с тъмносиво яке, тъмносин панталон и нахлупена ниско над лицето фуражка. Носеше „някаква бабешка шарена торба, от която стърчеше нещо свито на руло, кафяво”. Беше го прогонила от оградата пет дни по-рано – настанил се бе върху нея като у дома си и дремеше с наведена глава, но когато Гита го бутна по рамото, промърмори: „Парички, парички…”, и стана да си върви… Беше на рождения ѝ ден тогава, 27 септември, и затова запомни и датата, и странния непознат, помисли си, че може да има поличба в появата му – чула беше, че срещата с просяк носи нещастие за разлика от срещата с коминочистач. И през ум не ѝ минаваше, че ще се наложи много пъти след това да описва външния му вид пред съдии, следователи, полицаи.

Честно казано, шапката му с ниска козирка и наведената му главаѝ бяха позволили да види само „част от кестеняви бакенбарди, квадратна брадичка с дупка под носа, долна устна, леко обърната и издадена напред, може би нарочно или неестествено”.
Впрочем през седмицата преди убийството на Луканов не само Гита, а повече от десетима наблюдателни възрастни и по-млади дами бяха съгледали недалеч от дома му този същия (или пък друг) клошар. Това се разбра след „нашествието” на цивилни полицаи, които позвъниха на всички врати в отсрещния блок и в съседните сгради. Ако се съдеше по дадените им от дамите свидетелски показания, можеше да се каже, че не един, а най-малко двама или трима различни дрипльовци са обикаляли по улица „Латинка” в дните преди разстрела на видния социалист.

Свидетелката Мацова: „Видях един с мръснокафяво палто да стои близо до 119-то училище, беше метър и осемдесет висок или метър и седемдесет може би. Лицето му обаче беше скрито под шапката и зад вдигнатата яка”.

Свидетелката Илиева: „Този, който мина покрай мен, беше слаб, леко мургав, с леки отвесни бръчки, не беше по-висок от мен с повече от 15 сантиметра, а аз съм метър и шейсет. Дрехите и чантата му бяха черни и нямаше вид на бездомник, но въпреки това отвори капака на контейнера за боклук и след като погледна в него, го затвори”.

Маркова: „Направи ми впечатление в последните дни на септември един несретник, облечен в тъмна – черна или тъмносиня, дълга дреха и с прихлупена шапка, който вървеше по улица „Латинка” към Парк-хотел „Москва”. Беше висок колкото мен, значи 167 сантиметра. Движеше се свит и приведен, като че боледува. Държеше ръцете си неестествено обърнати нагоре и доближени една до друга. Походката му беше люлееща се, краката му бяха хиксобразни в коленете”.

Бачева: „Разминах се на улицата с един клошар, висок около метър и седемдесет-осемдесет, с черна къса коса, сресана на път, с тъмно лице, без да е мургаво, облечен в синя работническа престилка. При разминаването той ми се усмихна. Буташе детска количка, пълна с хартии. Видях тая количка, след като чух за убийството, близо до дома на убития”.

Маринова: „Два-три пъти го видях, като вървеше, провлачваше левия си крак. Невисок, чернокос, не помня имаше ли шапка, носеше тъмна платнена чанта с дръжки и стискаше нещо навито на руло под дясната мишница”.

Михайлова: „О, беше много висок, метър и деветдесет или повече, слаб, с много слабо лице, с остри черти и дълъг нос. Дрехите му бяха размъкнати, висяха отвсякъде. Носеше изкорубено бомбе на главата. Имаше и плетена чанта – широка и светла на цвят. Походката му беше танцуваща някак си…”.

И Вълова зърнала два-три пъти бродещ наоколо скитник, който „провлачвал левия си крак, накуцвал”. Носел „тъмно сако и панталон в същия цвят”, не бил „опърпан като другите боклукчии”, а напротив – можело да се каже дори, че бил „добре облечен”.
Госпожа Вешова успяла да види лицето му: „Изглеждаше като урод, кожата му беше като на болен човек, с нездрав вид, матова, грапава, сипаничава, с вдлъбнатини. Косата му – мръсна и мазна… Не, не носеше шапка. Крачеше по някакъв особен начин…”.
Беднякът, когото госпожа Максимова видяла отдалече до контейнера за смет, бил „с островърха шапка, като качулка”, а връхната му дреха наподобявала „черно расо или ямурлук”.

А пък според госпожица Лазарова, която се трудела в офис на етажа под Луканови, клошарите са били двама: „Излязох да хвърля боклука сутринта преди престъплението и видях до голямата кофа отсреща двама мъже. Ровеха в боклука заедно. По-ниският, пълен, набит и с розови бузи, избяга, щом ме видя. Другият остана. Беше на моя възраст, някъде около двайсет и осем, най-много трийсетгодишен, по-висок от мен, а аз съм метър и седемдесет и шест, с гладко лице и неестествен бледожълт към синкав тен, с жълто-зелени очи и странен нос – хлътнал по-горе, а по-надолу с гърбица… Носеше синя престилка и синя карирана риза отдолу, а на главата – стара вълнена шапка, като кафе с много мляко на цвят… Докато хвърлях торбичката с моя боклук, той се обърна към мен и видях отблизо лицето му – беше нацапано с боя, шията му беше бяла. Видя ми се още по-странен, когато извади от боклуците един скъсан станиол от шоколадена вафла и си го сложи в неговата торба…”.

И пенсионерът Цветков се разминал на „Латинка” с младеж, който бил дегизиран: „Беше с боядисано лице и с клепнали уши, чипонос, със смачкана офицерска фуражка и голяма парцалива чанта… Помислих, че е кинаджия и ще снимат филм. От чантата му се подаваха вехти вестници, друго не видях, понеже бях без очила…”.

Толкова много спомени за клошари!

И нито едно предчувствие за това, което се случи в онзи безоблачен октомврийски ден, тържествуващ над есенните дъждове – на два метра от терасата, на която чистачката си дояждала студената баничка…

Андрей Луканов, както сочат събраните от следователите факти, излиза между 9:15 и 9:20 сутринта, и се отправя към собствения си автомобил „Пежо 306”, който е спрял на около петнайсет метра от входа към дома му. В колата го чака шофьорът му Веселин Симеонов. Луканов влиза в купето, шофьорът пали двигателя, но шефът му се сеща, че си е забравил ключа, и прави знак, че слиза от колата. Връща се до пътната врата и прави опит по домофонната уредба да се свърже с жена си. Не успява. Защото в същото време един клошар с торба се приближава бързо зад гърба му, хвърля на пътеката торбата, протяга ръка и стреля в него от два-два и половина метра разстояние. Белоглавият мъж пада по очи на земята, очилата му отскачат встрани, а убиецът му хуква да бяга.
Според следственото заключение, видяло бял свят доста време след това, злосторникът минава тичешком покрай къщата на Луканови, пресича бързо вътрешните дворове и булеварда „Жолио Кюри”, и хлътва в първия вход на блок номер 86 на улица „Димчо Дебелянов”. Там пъхва оръжието си – пистолет „Макаров” със заглушител и четири деветмилиметрови патрона, увити в ръкав от анцуг – под пощенските кутии, зад радиатора, след което се качва на площадката по стълбищата между първия и втория етаж, съблича якето и панталона, навлечени над друг кат дрехи, зарязва ги там и си тръгва по живо, по здраво…

Като прочита за това във вестник „Труд”, един строител на близка кооперация се обажда в полицията да каже, че „лично възприел със зрението си един клошар да влиза изневиделица във входа, който е на двеста метра от жилището на Луканов”, и му се сторило, „че клошарят е същият този”, когото седмица по-рано видял да рови по кофите в квартала и го запомнил като „твърде странен” – върху ръката му блестял златен пръстен и носел нови маратонки „Найк”…

Пронизан с три куршума в гърба и с един в дясното слепоочие, Луканов умира на място, и то незабавно. Кръвта му моментално изтича от отворите на огнестрелните рани – оловото е пронизало корема и гръдния кош, разкъсало е аортата, раздробило е белия и черния дроб.

Линейката, както пишеше по вестниците, „напразно е бързала” към местопрестъплението, където е заварила мъртвец.

А водоноската? Да, изведнъж и водоноска се беше появила на мястото, на което Луканов беше паднал убит. Само че тя „ненапразно е бързала”, както допуснаха някои журналисти. Защото преди повторния полицейски оглед беше вече измила и кървавите, и всички други следи.

Пребледнял, председателят на парламента Благовест Сендов съобщи малко след десет часа в пленарната зала изненадващата вест за смъртта на Андрей Луканов и хвърли депутатите в догадки.

По-късно стана ясно, че е цитирал министър-председателя Жан Виденов, който „точно в десет” му се обадил по телефона и казал: „Луканов е починал тази сутрин в дома си при неизяснени обстоятелства”.

Депутати от левицата обаче, както се оказа, знаеха повече „за кончината” на най-видния си представител още „преди официалното съобщение на председателя Сендов”. Левият еколог Стефан Гайтанджиев пръв се смеси с журналистите в кулоарите и изстреля новината, че „не става въпрос за произшествие, а за нагъл разстрел”. Двама от десните му колеги предположиха незабавно, че „убийството е сценарий за обявяване на извънредно положение и отлагане на предстоящите президентски избори в страната”.

Действителността опроверга това. Още в същият ден управляващи и опозиция излязоха с обща декларация, в която се казваше:
„Днес пред дома му бе застрелян народният представител от 37-то народно събрание и бивш министър-председател на Република България Андрей Луканов. Потресени от това, ние, народните представители от всички парламентарни групи и независими депутати, поднасяме най-дълбоки и искрени съболезнования на неговото семейство. Народното събрание категорично осъжда този нагъл терористичен акт, превърнал политик в мишена. Настояваме неговите извършители и подбудители да бъдат заловени и наказани с цялата строгост на закона. В тези трудни кризисни времена българският парламент изразява твърдата си воля да защити демократичните процеси в страната. Противопоставяме се решително на опитите чрез подобни провокации да се дестабилизира нашият политически и обществен живот. Насрочените за 27 октомври избори за президент ще се проведат без отлагане”.

– България вече я няма! Друг политик у нас няма! – проплака по същото време пред камерите заместник-председателката на парламента Нора Ананиева – едра, добродушна жена със семпла прическа, която парламентарните репортери харесваха заради непринудената ѝ усмивка, непретенциозния начин, по който вършеше „за малко време много работа” и безотказно им даваше информация. Известно беше близкото ѝ приятелство с Луканов – верността, с която следваше всичките му инициативи, неизменното ѝ възхищение от неговия ум. Нескритата им близост подхранваше вяли слухове за „нещо повече от другарство между тях”, но никога не се намери факт, който да въодушеви парламентарните клюкари.

Извън всичко друго внезапната гибел на забележителния депутат подпечата една позорна практика в българското Народно събрание – да се фалшифицира гласуването в него. Според компютърната разпечатка от 2 октомври Андрей Луканов беше гласувал три пъти – в 8:59, в 9:07 и в 9:08 сутринта. Компютърът беше отбелязал, че с картата му са дадени три различни вота – веднъж „да”, веднъж „не” и „въздържал се”. Първото гласуване беше за дневния ред, с второто беше отхвърлено искането да се повика спешно в парламента Виденов, за да даде обяснения за политиката на правителството, а третото се отнасяше за първото четене на закон за частните малки предприятия.

Скандалната разпечатка, видяна в библиотеката на парламента от репортерката Вяра Смилкова и неин колега, се оказа „мистериозно изчезнала” след време. Гузните обяснения за нея, дадени в първите дни след забележителния разстрел, потънаха в изобилните репортажи от местопрестоплението, интервюта с криминалисти и партийни асове, и всевъзможни версии на телевизионни всезнайковци по въпроса „Кой уби Луканов?”.

Междувременно и последният телевизионен зрител разбра, че ключът към смъртоносната тайна трябва да се търси в биографията на Луканов. Тя обаче беше такава, че „по-лесно можеше се намери игла в копа сено сред окосена ливада”.

Андрей Луканов беше роден с една от главните способности на политиците от международен мащаб – да си създава безброй могъщи врагове и злостни неприятели.

Израсъл в семейство с четири деца – с брат си Александър и сестрите си Гертруда и Мария, – Андрей, макар и видимо себелюбив, определено беше чужд на егоизма.

„Каквото и да правеше от малък, той държеше сметка както за себе си, така и за нас, и за другите, и това му помогна да стане голям политик” – сподели сестра му Гертруда, известна режисьорка в Младежкия театър.

„България загуби един голям политик” – това беше признанието, което Луканов получи посмъртно и от опонентите си, и от повечето си съпартийци. Едно фатално закъсняло признание, което той не можеше вече да чуе.

В природата има един рядък вид хора, които „каквото и да правят, го правят мащабно, каквито и характеристики да притежават, ги притежават в най-висока степен”. Личеше си, че Андрей Карлов Луканов беше от тях – никой от неговите съвременници не се зае да оспорва това.

Сложен и противоречив като политически деятел, той по общо мнение остави в българската история незаличима следа.

Андрей „облъчваше със самочувствието си своите почитатели и завистници”, но не се определяше като „самороден талант”. Казваше: „В тоталитарната система съдбата на отделния човек се определя от кадровите оценки на хората над него. В моя случай определяща беше оценката на Тодор Живков.” – И твърдеше това, при положение, че тъкмо с неговото активно участие Самодържецът на комунистическата власт беше свален от върха ѝ и настанен по етапен ред във вилата на внучката си под домашен арест.

Кариерата на Луканов тръгва нагоре от резиденцията на Самодържеца в Евксиноград, където в качеството му на „момче от проверено семейство” е извикан да докладва впечатленията си от Америка. Разказът му за „американското чудо” толкова се харесва на всемогъщия тогава Тодор Живков, че „дорде не речеш, обещаващият млад специалист от българското представителство на ООН в Женева е назначен за заместник-министър, а скоро и за първи заместник-министър на външната търговия”. Тогава Андрей е на трийсет и две години. Известно време Бай Тошо (или Тато, както с нежна подигравка го наричат и посмъртно, и приживе) очебийно покровителства интелигентния прохождащ политик. На трийсет и осем годишна възраст той вече оглавява по Татова воля новосформираната „самостоятелна” Комисия за икономическо и научно-техническо сътрудничество. Този пост е много важен предвид все по-често споменаваните от Живков „големи предизвикателства” пред Източния блок – България и другите социалистически държави с комунистическо управление, чиято икономика очевидно изостава в сравнение със Запада – страните от капиталистическия лагер. Още от 1960-те години България (и не само тя) започва да създава специални „смесени дружества” – да смесва специално създадени български фирми с подобни на тях от Запада или от Третия свят. Целта е „при съвместната им дейност – търговия или производство – да се придобият валутни средства и модерни технологии”, които да се внедрят в забоксувалите планови социалистически стопанства. Андрей Луканов бързо става „водещ между организаторите на това начинание” и също така бързо получава вицепремиерски пост – лично от Първия в държавата и партията, за когото „смесените дружества са от първостепенна важност”. Така Луканов става заместник първо на Станко Тодоров, а после и на Гриша Филипов – „Живковите довереници”, които от 1976 до 1986 година са един след друг премиери.

В Министерския съвет Андрей „работи с размах” – той отговаря за търговията със СИВ и със Запада и има възможност да приложи на практика както познанията си за бизнес отношенията в света, така и политическите контакти, които си е създал в различни държави. Негова заслуга са договорите с „Пепси кола” и „Филипс” – немислими дотогава, а също и създаването на СОМАТ – предприятие за международни превози с тирове, взети на лизинг и управлявани от български шофьори с нечувани навремето си заплати. Отговорностите за туризма, които са му възложени „наред с други, по-мащабни”, също се увенчават с траен резултат. Гранд-хотел „Варна”, Интерхотелите „Сандански”, „Витоша Ню Отани”, „Шератон”, новотелите в Пловдив и София, модните комплекси „Дюните” и „Елените” на Черно море, първите круизни кораби по Дунава, лифтовете и пистите в Боровец и Банско – всички тези придобивки (възхитителни на фона на еднообразното битово социалистическо строителство) се основават, по думите на техни архитекти и строители, на „инициативата и настойчивостта на Луканов”.

„Аз съм от хората, които най-дълго и отблизо са работили с Луканов – ще разкаже на стари години Иван Атанасов, състудент на Андрей от Москва. – Запознахме се още като постъпих в МИО. Той беше от по-горен курс, а аз веднага поисках да заприличам на него – знаещ, работещ, спокоен, уверен. Повечето деца на големите хора, които съм срещал, бяха разглезени – то беше пиянство, то бяха разходки, разкош… Андрей беше взел от семейството си възможностите за образование и култура – но не за гуляи и лек живот… Като завърших аз института, той беше началник на отдел „Международна търговия” във Външното министерство и ме покани при него. Беше 1967 година. Отделът се помещаваше на един таван на улица „Батенберг”. Тесничко беше. Бяхме петима. Но с какъв мерак работехме само! Търсехме възможности, контакти…Като поставяше задача на някого, Андрей работеше с него по тях. Създаваше такава атмосфера, че ние изстисквахме всичко от себе си, само и само да му съобщим нещо, което той не знае, а това беше трудно. Когато Андрей напусна отдела – изпратиха го в постоянното представителство на ООН в Женева, се видя, че някои от нас са светили с отразената му светлина – че иначе са посредствени и даже, че за нищо не стават…После пак работихме заедно. Не съм видял някого да уволнява, не беше избухлив и припрян… При подбора на хора беше доверчив – доста от тях успя да развие, но имаше и големи грешки като кадровик…

Като кандидат-член на Политбюро, той се движеше с черен мерцедес като всички останали, но единствен от тях беше махнал перденцата, поставени за сигурност и за секретност на стъклата им…Андрей обичаше много властта, но не заради външните ѝ прояви. Той си имаше самочувствие предостатъчно, нямаше нужда от външните атрибути, с които си придаваха важност дребните душички в партията му и в правителството.”

Дали господин Атанасов не прекалява в хвалбите за своя началник? Ако е така, той не е единственият му подчинен, който го прави.
„ Аз съм от малкото секретарки, които са имали възможност да работят с умни началници – разказва на запис Светла Масларова. (После разказът й, записан и подреден от журналиста Тома Томов, ще стане част от биографичната книга „Без предразсъдъци за Андрей Луканов”.) – Имам претенции, че през ръцете ми са минали много отговорни хора, които съм оглеждала от всички страни, но такъв като Андрей не е имало” – категорична е госпожа Масларова.

Същото казват със свои думи пред вестник „Труд” още две нейни колежки, които са били на секретарска длъжност в държавния кабинет на Луканов общо двайсет и четири години. Не било лесно. Той идвал всяка сутрин преди девет и си тръгвал вечер не по-рано от десет. А „извика ли стенографката Цеца”, всички били наясно, че „ще диктува документи и писма до дванайсет, че и до един часа през нощта”.

„Една-единствена сутрин съм закъсняла и съм отишла след него – спомня си госпожа Масларова. – Той само се засмя. Беше оставил вратата отворена и ми каза: „Светле, мислех, че Жана е на смяна, и щях да й направя забележка”…Това му беше тактичната критика към мен. Беше принципен, но не строг. Никога не съм го чувала да повишава тон. Винаги се владееше и знаеше какво иска и от кого точно…Иначе самият той за срещите закъсняваше, защото бяха прекалено много. Влизах по четири-пет пъти да го предупредя: Закъснявате, закъснявате…За да печели време, виках асансьора на етажа, звънях в кабинета на министър-председателя Гриша Филипов, когато той го чакаше, да му кажа, че другарят Луканов говори по телефона с чужбина или… Той не стоеше свободен нито миг. Имаше почивна стая зад официалната, но никога не е почивал в нея. И на малката масичка не сядаше. Седеше с хората на заседателната маса.”

По това време Луканов е заместник-председател на Министерския съвет, който отговаря за външната търговия и ръководи Комисията за икономическо и научно-техническо сътрудничество – прочутата КИНТС.

„Най-много работеше с кинтсаджиите, както им казваха, те бяха около петнайсет души и всеки отговаряше за двустранното взаимодействие с тази или онази държава. Андрей, за разлика от съветниците си, знаеше протоколите от сесиите на междудържавните комисии наизуст. Трудно можеше да се мери някой с него…Всеки ден в кабинета му беше въртележка – влизаха, излизаха, идваха делегации, външнотърговски и всякакви…Викаше хора, слушаше ги, но си имаше лично мнение. Трудно някой можеше да му повлияе. Не обръщаше внимание на анонимните доноси, хвърляше ги в кошчето. Просто не беше дребна душа… – обобщава бившата му секретарка и добавя: – Всички чужденци му имаха страха, защото знаеха, че имат насреща си зорко око на човек, който не могат да прескочат. Казваше „така, така, така ще стане” и отхвърляше това, минаваше на следващото „така, така ще стане”… Пътуваше по окръзите – аз събирах сведения за тамошните плюсове и минуси, за туризма, за заводите… та като иде той, да може да помогне. Негова заслуга са лифтовете в Банско и на Витоша и представителните хотели като „Японския” и други… Телефоните в кабинета му звъняха всяка секунда – един външен, два вътрешни и една „петолъчка” за висшите ръководители… Беше ум компютър! И ако някой от нещо го е било страх, не го е било страх от документалните следи, а го е било страх от това, което Андрей помнеше и знаеше… – заключава госпожа Масларова.

Във втората половина на 1980-те колкото неочаквано, толкова и обяснимо Андрей изпада в немилост пред Тодор Живков („То беше присъда – както сам той се изрази – да те намрази Първият партиен и държавен ръководител”!). Причината е според симпатизанти на Луканов „в ревността на Живков”. От една страна, той като вожд на българския държавен социализъм „използва качествата и международните връзки на Луканов, за да се случи необходимото според него съживяване на външните връзки на България със САЩ, с Израел, с Германия, с Англия…”. От друга страна, „започва да се дразни от извънредно доброто впечатление, което надареният Луканов прави на чуждите държавници, бизнесмени и посланици”. Те „открито се възхищават на умението му да разговаря свободно на различни езици и теми, от неговата компетентност и от свежите му идеи”. (Доказват го разсекретените архиви на Форин Офис – външното министерство на Великобритания, където има едно възклицание на висш британски дипломат: „Когато една страна може да създаде човек като Луканов, винаги има надежда!”)

„Той знаеше толкова много езици! – хвали го посмъртно Веска Миланова, една от надживелите го заклети преводачки. – Не само руски, който говореше като майчин, а и английски, френски, испански! Говори по телефона с руснак на руски, след минути с някой на френски, после на английски…И с немския се оправяше, и с унгарския. Когато посрещаше делегации, не търпеше който и да е преводач, искаше от тия, които не грешат, но като цяло се оправяше без тях. После преглеждаше стенограмите и нанасяше езикови поправки, знаеше не само думите, а и техните нюанси…Докладите и речите му не бяха написани, превеждахме ги на живо, той говореше дълго на прима виста, подсещаше се само от бележки на хвърчащи листчета…Всички му се чудеха как помни всичко…”
Възможно е наистина, както допускат във „фенклуба на Луканов”, тези „негови чудесни умения” да са се зловидили на Първия и неговото доста посредствено обкръжение. Живков е предимно домосед, със средно образование, а Луканов – космополит, образован, знаещ, обиколил доста свят. („Живков само интуитивно, а Луканов с пряко наблюдение открива през 1980-те години, че пазарната икономика няма алтернатива”, смята техен общ познат.)

„Най-доброто съчетание за обществото е марксизъм плюс пазарна икономика”, заявява новоназначеният български вицепремиер през лятото на 1986 година в интервю за западен вестник. А после пред журналистка от български вестник признава: „Сума ти време треперих това да не стане известно у нас”.

Има още нещо, което изнервя Живков, единоначалника на социалистическа България – множеството „съветски връзки” на Луканов. Безбройните приятели („многие друзья”) на „Андрей Карлович” са навсякъде – в София, в родната му Москва, в Ленинград…Това го прави възможен доносник на руснаците за всяко предначертание на българското Политбюро, за всяка крачка на Първия ръководител. Завистниците на Луканов в апарата разпалват тлеещото недоверие на Тато, като му припомнят, че Карло Луканов е единственият българин с награда за „заслужил чекист” на Съюза на съветските републики, а „крушката не пада по-далеч от дървото” и синът „сто на сто е като баща си – агент на съветските служби…”. Честите служебни и частни пътувания на Андрей както на Изток, така и на Запад подхранват съмненията, че е „двоен агент”.

„Нито съм агент на КГБ, нито на ГРУ – уверява безброй пъти Андрей Луканов. – Това са твърдения без доказателства. Тия, които ги разпространяват, се позовават само на един умрял съветски министър, който не може да бъде извикан от гроба, за да отхвърли това твърдение или да го потвърди”.

Все едно.

В опит да намали влиянието на „драгоценный наш Андрей Карлович”, както го наричат важни съветски другари, Живков им подхвърля неведнъж в присъствието на доверени лица: „Той е и с нас, и с вас, и с другите. Днес ни предава нас, утре ще предаде и вас”.

С практичния си нюх на селянин от Правец Живков вероятно усеща заплаха за поста си от страна на популярния международник Андрей Луканов. И спира растежа му по линия на партията. При което „яркият московски възпитаник”, който е избран още през 1977 година на партиен пленум за член на Централния комитет, не мръдва по-нагоре от кандидат-член на Политбюро на БКП до преломния 10 ноември. (Той става пълноправен член на най-влиятелния партиен орган едва когато с трима-четирима свои съмишленици и с помощ от Москва сваля завинаги правешкия диктатор от власт.)

Пълното господство на Тодор Живков в държавата и партията е застрашено обективно още от 1985 година, вследствие на големите промени в центъра на социалистическата система – Москва. Доста по-младият от него нов съветски лидер – реформаторът Михаил Горбачов, слага край на прословутата му и доста доходоносна „братска дружба” с всички държавни глави на СССР, които се сменят през дълголетния му мандат. Нещо повече – почти веднага след като застава начело на Съюза, Горбачов дава знак, че замислената от него „перестройка” на реалния социализъм изисква „нови партньори” и в Съюза, и в сателитните му соцстрани – изисква „ново поколение политици”, които хем да са отворени към западните достижения, хем да са безусловно предани на Кремъл. Предвид публичната тайна, че в България, както и в другите страни от соцлагера никой авторитет не вирее без благословията на Големия брат, по-будните в българската върхушка се сещат, че „доайенът Живков” ще трябва да си стяга багажа. Кого ли ще хареса Горбачов за неговото място? Най-вероятно Андрей Карлович, с когото добре се познава…

Повечето от допуснатите в кухнята и трапезарията на живковизма винаги са били убедени, че Андрей Луканов е „главният режисьор” на драматичното заседание на Политбюрото на 9 ноември 1989 година – това, на което Тодор Живков бе принуден сам да подаде оставка, за да бъде тя приета без усложнения на повратния партиен пленум, свикан на следващия ден.

В това не се съмнява и Георги Йорданов, министърът на културата в последното правителство, което действа по команда на Живков. Роден в малкото градче Твърдица, племенник на земеделски активист от национален калибър, Георги Йорданов успява да завърши право с отличие и да превърне назначението си в сливенската прокуратура в подстъп към висините на столичната комсомолска и комунистическа номенклатура. Надарен с остър ум, буйна коса и атлетично тяло, и същевременно наследил от майка си скромността и благия характер, младият провинциалист може би и без помощта на чичо си би станал „съвършен партиен апаратчик”. А бидейки дълги години такъв, той се радва на „рядко срещано уважение от страна на другарите” и е избиран често за „душеприказчик”.

И Георги Йорданов, както и всички останали приближени на властелина от Правец, не се съмнява, че „сценарият на вътрешнопартийния преврат е московски”, но по-конкретно смята, че той „е подготвен в съветското посолство в София със специалното участие на Андрей Луканов”. И нещо повече – че именно Луканов „е отредил главните роли в преврата на двама министри – външния Петър Младенов и военният Добри Джуров”. И още – че „малко преди вдигането на завесата за участие в историческа пиеса са поканени министър-председателят Георги Атанасов и други членове на Политическото бюро, критично настроени срещу диктатора”.

Ето част от „репетицията за историческата пиеса” – така, както е отразена в личния дневник, който Георги Йорданов си е водил през цялото време, докато е бил министър на науката, културата и просветата:

„Девети ноември 1989 година.

Зазори се.

От Витоша се спуска приятен хлад.

6,30 ч. Обичайната игра на футбол в голямата зала на „Герена” с постоянния състав – Иван Вуцов, Добромир Жечев, Тодор Колев и другите.

8,30 ч. В Министерския съвет. Среща със съветници и сътрудници – проф. Евгени Апостолов, Йордан Радичков, проф. Милчо Брайнов, генерал Тако Кръстев, генерал Анев и други.

10,30 ч. Поредната среща с Андрей Луканов в коридора на Министерския съвет. Тук разговаряме по няколко пъти на ден. Той носи последната информация от посланика на СССР Виктор Шарапов, с когото се среща в сауната на спортния посолски комплекс.
Андрей се възмущава, че Тодор Живков се изказал остро и неодобрително срещу „много от нас” пред Шарапов, но все пак му обещал да си подаде оставката и предложил Александър Лилов за генерален секретар на партията…

Запитах: „А ти какво мислиш?”. Андрей – категоричен: „Това в никакъв случай не бива да се допуска! Казах го и на Шарапов – че ако е Лилов на мястото на Живков, ние ще се избием. Съветските другари са се спрели на Петър Младенов!”.

Аз се учудих: „Андрей, нима си забравил, че Младенов правеше най-острите изказвания срещу интелигенцията и предлагаше срещу неформалните групи крайни мерки?!”.

„Да, така е, но той правеше това по тактически съображения.”

„Едва ли – аз съм скептичен. – Ала след като Горбачов така е решил…”

Дадохме си взаимни уверения – трябва да останем в Министерския съвет и да си изпълним задълженията, за да бъде преодоляна кризата в страната.

12,30 ч. С академик Ангел Балевски. Вчера Тодор Живков се е срещнал с него, с Георги Джагаров и Пантелей Зарев, за да провери какво мислят те и други от интелигенцията за евентуалната му оставка. Балевски размишлява: „Беше крайно време шефът (Живков) да се оттегли, но какво ще последва, след като неподготвени и безлични хора се гласят да го заместят?”.

13 ч. Поздравление за 60-годишнината на Стефан Досев, заместник-министър на труда, активен борец против фашизма

15,30 ч. Нова среща с Андрей Луканов на същото място. Той отново споделя за поредния разговор със съветския посланик Шарапов, който го уверил, че изборът на Петър Младенов (на мястото на Живков) е лично на Горбачов и на Политбюро на ЦК на КПСС (Комунистическата партия на Съветския съюз).

17 ч. Заседание на Политбюро, от което отсъстват Гриша Филипов, който е на международно съвещание в Прага, Иван Панев, който е болен, и Петър Дюлгеров, за когото в почивката Начо Папазов нервно ми сподели, че е обещал да присъства на това важно заседание, но не е тук.

Точно в 17 часа Живков, който никога не закъснява, небрежно притваря вратата зад гърба си, оглежда насядалите в елипсовидната зала. Не пита за отсъстващите и без увод започва:

„Другари,

Утре е насрочен пленумът на Централния комитет и аз искам да поставя един предварителен въпрос, с който съм запознал някои от вас… Смятам, че на утрешното заседание трябва да се включи в дневния ред моята молба за освобождаването ми от поста генерален секретар на ЦК на партията. Причините са: първо, в това, че стоя вече 30 и няколко години начело на партията и държавата, и второ – наближавам 80, а постът генерален секретар изисква голямо напрежение. Независимо какви преустройства ще правим, как ще се движим напред… все пак аз съм на възраст, а тук се иска млад човек”.

Присъстващите слушат с наведени очи. Всички знаят, че причините, по които Живков е принуден да се оттегли от върха на партийната власт, нямат нищо общо с рождената му дата”.

Дневникът на Георги Йорданов, без съмнение, е „истински извор за историците”. Професор Искра Баева е първата от тях, която разбираемо и еднозначно определя кога и как започва залезът на Първия, който „за него е личен, но за страната означава крах на държавния социализъм”:

„Залезът на българския „Пръв партиен и държавен ръководител” започва през 1981-ва, която е година на тържествата. Тогава се чества 1300-годишнината от създаването на българската държава, както и 70-годишнината на Живков, който гордо заявява:

– За едно десетилетие изградихме две Българии!

Но самият Живков има лоша година – през лятото умира дъщеря му Людмила, която става негова единствена довереница и опора след смъртта на съпругата му. Старческите болести го налягат, заедно със съкрушителните загуби на любимите жени и той се оттегля донякъде във вътрешния си свят, ставайки по-малко наблюдателен и по-податлив на безспирните ласкателства и съвети на обкръжаващите го подмазвачи. И до ден днешен остава неясно под чие параноично влияние предприема в края на 1984 г. насилствената смяна на имената на българските турци – как така той, със силната си иначе интуиция, се е подвел от сравнителната леснота, с която десетилетие по-рано милицията направи масово покръстване на помаци и цигани българомохамедани. Откритото насилие срещу стотици хиляди граждани и селяни, наречено Възродителен процес, беше безумна авантюра – включително и предвид неотдавнашното подписване на общоевропейските споразумения за човешките права в Хелзинки. Международното порицание на тази авантюра до голяма степен заличи всички, иначе съществуващи, външнополитически успехи на Тодор Живков.

Заедно с това той е изправен – почти сам, предвид близкото му обкръжение от затлъстели мозъци и послушни поклонници – срещу тревожните показатели на българската икономика. Опитите му да ги подобри, като внесе отвън световната научно-техническа революция, го довеждат до „японското чудо” и „ западногерманския модел”, които в своите отечества са успешни, но в наши условия не отиват по-далеч от фантасмагории и далавери.

Новостите в управлението на Михаил Горбачов, които бяха наречени „перестройка” отначало въодушевяват Живков, понеже съвпадат с разбирането му, че социалистическият обществен строй се нуждае от промяна. Но само след няколко месеца Горби – добил самочувствие от аплодисментите в задокеанския и западноевропейския свят – охлажда завинаги ентусиазма му. Още в края на 1985 година българският Първи е наясно, че неговата страна ще трябва вече да плаща за съветския нефт безпощадно, а неговата кариера, както и тази на другите „мохикани” в съветския блок, е нарочена за прекратяване. Той не се предава, а напада. Огласява своя собствена реформа на социализма – „с въвеждане на пазарна икономика и ограничена демокрация”, – кръщава я Юлска концепция и я рекламира като по-добра от съветската.

Грешка. Горбачов дава да се разбере, че вече няма общ език с него, а скоро става известно, че в България има нови довереници – състудентите от Московския институт Андрей Луканов и Петър Младенов. Малцина са изненадани през дъждовната ранна есен на 1989 година, когато се оказва, че Тодор Живков е останал „без съюзници и защитници”. Дори и бойните му другари от партизанския отряд „Чавдар” Добри Джуров и Йордан Йотов тръгват след „новите довереници на Москва”. И на заседанието на 9 ноември 1989 година, което предхожда пленум, насрочен на идния ден, мнозинството членове на назначеното от Живков Политбюро му искат оставката – която той подава по настойчивата препоръка на съветския посланик с надеждата, че „другарите му, особено пък чавдарци”, ще я отхвърлят като „невъзможна и преждевременна”.

Както се вижда от стенограмата на решаващото Деветоноемврийско заседание, Андрей Луканов обобщава уклончивите изказвания, които издават ако не недоволство, то общо чувство на досада от твърде дълго продължилото господство на Живков над всички тях:
„Другари, в живота на всеки обществен организъм има дни, от които неговата съдба зависи за дълго време. Днес и утре за нас са такива дни. Ние нямаме право да сгрешим! Аз категорично и безусловно подкрепям предложението на другаря Живков да се оттегли. Това предложение му прави чест. Другарят Живков вярно е преценил момента. Той е назрял за нашия народ и за нашата партия. Ако ние твърдим, че у нас всичко е наред, че се развиваме безкризисно, ще направим фатална грешка. Ние трябва да изразим благодарност на другаря Живков и да вървим напред, да осигурим единство на Централния комитет. Всяка друга позиция е лоша услуга – и на партията, и на другаря Живков.”

Едва ли в тоя момент Живков – „старият мохикан”, мисли като „младия Луканов”. Каквото и да си е мислил, тогава той си мълчи, но идва време, в което язвително ще обобщи: ­

– Луканов все натякваше, че аз съм стар, а ето, че го надживях.

С тия думи, произнесени два дни след кръвопролитието на улица „Латинка”, Тато по свой тертип казва на българите това, което всеки един поотделно си е вече помислил – че в смутните времена най-действащият интерес е да останеш жив.

Кой е убиецът, маскиран като клошар, който слага край на явлението „Луканов”? Кой е съгледвачът му? Един и същ човек ли е това, или са двама, или повече даже, както ще предположат някои криминалисти в досъдебното разследване и двама адвокати вълкодави в съдебния процес?

Двама са очевидците на кървавия разстрел, ако изключим самия престъпник и жертвата – това са чистачката Гита и шофьорът Веско.

Чистачката обаче е приключила със закуската си на балкона и го напуска в сюблимния момент – този, в който някакъв „клошар”, може би същият, когото е виждала и по-рано, протяга ръка и стреля по Луканов.

Шофьорът пък е видял стрелеца през прозореца на автомобила си, но е бил „вцепенен” и „невярващ на очите си”. Неговият „клошар” е различен на външен вид от клошаря, описан от Гита. Той бил по-висок и не носел яке, а „мръсносиня престилка”, с която закрил лицето си, когато вдигнал ръката си с гърмящия пистолет. А пък чантата с „навитото на руло велпапе”, която захвърлил насред пътеката миг преди да извърши разстрела, не била синя и шарена на малки цветчета, а била „карирана, на квадратчета в бяло, синьо и черно”.

Разликата в двете описания на стрелеца – това на Гита и това на Веско – би могло да бъде обяснена и с това, че шокът е замъглил разсъдъка на Веско, а и с друго – че той е имал друга гледна точка и друго зрително поле.

Така или иначе, шофьорът на Луканов настояваше с години и пред следствието, и пред съда, че платнената чанта на цветя, която му показват следователите като иззето от местопрестъплението веществено доказателство, „не е тази, която той е възприел с очите си”, присъствайки на смъртоносната стрелба.

Броени минути след отекването на изстрелите, край мъртвеца вече беше гъмжило. В 9:50, когато пристигнаха първите журналисти, на адреса вече бяха дошли Николай Добрев – вътрешният министър, генерал Димитър Владимиров – шефът на службата за охрана на големците, Богдан Карайотов – „топследователят”, както го кръстиха в дописките по случая, Ботьо Ботев – „спецът по убийствата”, и цяла сюрия от ченгета, политици, криминални репортери, правителствени говорители и обикновени сеирджии.

Жълтата полицейска лента пречеше на любопитните да доближат белия чаршаф, покрил още топлия труп, но журналистката от вестник „Труд” Ани Маркова и фотографът Байданов видяха как той почервенява по краищата, постепенно попивайки локвите кръв от земята.

В 11:30 един униформен полицай с пъпчив нос и криви крака вдигна нагоре лентата, за да пропусне зад нея руския посланик Александър Авдеев. Веднага щом „чул съкрушителната новина, че е убит големият приятел на Русия”, дипломатът „хукнал”… не се разбра защо (може би побързал лично да се убеди, че новината е истинска, а не фалшива…)

В това време наоколо продължаваше суетенето на повиканите от Института по криминалистика експерти – цивилни и белодрешковци. Репортерите, които тичаха на всяко от зачестилите напоследък улични убийства, бяха наясно какво правеха те с техниката от десетината куфара, които изнесоха един след друг от микробуса, с който пристигнаха. Изземваха балистичните следи от куршуми, прибираха в контейнерите гилзи, патрони, микрочастици. Мажеха повърхности с едни магнитни четки, почерниха домофона и вратата с праховете за снемане на пръстови отпечатъци… Оглеждаха наоколо с лупи – търсеха сигурно косми и слюнки от убиеца, от убития… Проблемът беше, че когато експертите се появиха на местопроизшествието с трупа на жертвата, то вече беше отъпкано като от стадо говеда. През него бяха минали комшиите, полицейските началници, репортерите, случайните зяпачи и партийните съратници на Луканов – някои неведнъж, а по два-три пъти, така че да ги снимат камерите.

Двайсет и осем вида следи биха могли да бъдат намерени след което и да е убийство по земята, по облеклото и по тялото на мъртвеца – и всяка следа би могла „да даде достоверни сведения като ням свидетел”. По концентрацията на барутните частици върху дрехата може да се разбере дали куршумът е изстрелян отблизо, или не. Всеки капсул-детонатор има специфичен състав и една микрочастица от него би могла да покаже кога е произведен патронът, партидата на арсенала и тъй нататък…

Но всички открития на криминологичната наука са напразни, ако с тях си служи някой, който не умее или не желае да напише протокол за оглед по кодекса, както трябва: да опише иззетите вещи; да удостовери това с подписи – неговия, на човека, чиито са вещите, и на свидетел; ако прави поправки, да ги завери с парафи. Изглежда лесно. Но както се оказа впоследствие, една трета от протоколите, свързани с убийството на Луканов, бяха нечетливи, непълни и зачерквани произволно, което ги правеше „негодно доказателствено средство”.

И само това да беше!

Когато някой от висшите полицаи се сети, че след бягството на неизвестния убиец на Луканов Летище София трябва да се постави под наблюдение, от него вече бяха излетели няколко самолета.

– Нормативно не беше ясно кой трябва да контролира летателните апарати, дали граничарите, дали митничарите, или диспечерите на въздушното движение…– оправдаваше се седмица по-късно едно мило момиче от пресцентъра на МВР.

От всяко престъпление остават следи. Но въпросът е дали остава някой, който има уменията и куражът да ги намери. И то някой добър професионалист без задни мисли и нездрави амбиции.

Ботьо Ботев и Богдан Карайотов поотделно и заедно изглеждаха точно такива – опитни и съобразителни, в отлична кондиция. Стотици бяха разследваните от тях убийства, двойно повече бяха дадените и взети от тях интервюта…

Не само те, цял щаб от топченгета и детективи с дипломи по право бяха ангажирани с издирването на смъртните врагове на Луканов. Шеф на щаба беше полковник Цвятко Цветков – математик, с широка култура, поетичен талант и заложби на анализатор, „жива банка с информация” – бивш заместник-началник на бившето Шесто управление на Държавна сигурност, което преди 10 ноември бе призвано да следи за врагове на комунистическата власт и за корупция в нея самата.

Цветков не беше поел все още случая, когато полицаите прибраха от входната пътека пред „Латинка” 15 захвърлената от избягалия убиец „ръчна платнена чанта със свит на руло хартиен чувал от хидратна вар”. Според протокола чантата била „съшита от черен плат на цветчета в синьо и оранжево и пълна с ненужни отпадъци: скъсани наполовина листове от стенен календар, част от изписан бележник, празен книжен плик от брашно, смачкана кора за яйца, опаковки от кафе „Дакс”, пасти за зъби и лекарства, бобени зърна, вехта мартеница с карфица и празна бутилка от минерална вода”.

„Иззети са доста и важни веществени доказателства” – написа Ани в „Труд” като цитира протокола по памет и добави в коментар: „Дори и гениите на злото не могат да постигнат идеално престъпление без нито една улика, по която може да бъдат разкрити и хванати. Така стоят нещата по теорията на сър Артър Конън Дойл, бащата на детективския жанр”.

Но едно беше на теория, а друго на практика.

Като в комедия на бърз каданс захвърлените от убиеца клошарски дрехи бяха намерени „по сигнал” във входа на един жилищен блок, на пет минути пеш ход от „Латинка” 15. Що се отнася до пистолета, погубил Луканов, той се оказа хвърлен пак там – в същия вход и в същия блок, но открит с цял месец закъснение от един живеещ там дядо, бивш доброволен сътрудник на МВР. Чак след скандала заради тази „пропусната при полицейския оглед оръжейна находка”, стана дума и за други пропуски – като този, че по стъпките на дяволския „клошар” е могло да хукне следово куче, но не се е намерил „кой своевременно да разпореди”. Затова пък по нечие „преждевременно разпореждане” се беше появила цистерната с вода, чиято задача би могло да бъде само една: да затрудни разследването, като измие някои останали незабелязани при първия оглед кървави дири, стъпки и отпечатъци…

– Предвиждате ли за себе си политическо дълголетие? – интересува се Снежана, репортерката на вестник „Земя”.

– Не съм отговорил на този въпрос дори и пред себе си. За мен това не е въпрос на живот и смърт. Да бъдеш политик в България днес, е удоволствие под средното – отговаря Андрей Луканов, намествайки с привичен жест очилата над носа си.

Но това са думи, изречени малко преди физическата му екзекуция да последва политическата, за която е отговорна собствената му партия. По-рано, когато лично подготвя, организира и дирижира нейния 14-и извънреден конгрес – първия след смяната на Живков, Луканов едва ли е мислил така. За трите хиляди конгресни делегати, които декларативно се отричат от Живков, е много ясно, че не обявеният за „нов генерален секретар Петър Младенов”, а Андрей Луканов е двигателят на това, което той нарича „нов демократичен път на партията и държавата”. На третия ден на конгреса – 2 февруари 1990 година, Луканов е номиниран за министър-председател, но е смятан от първия му ден неформално и за ръководител на Българската комунистическа партия. Тя още не се е прекръстила на Българска социалистическа партия, но и това – и пак под негово ръководство – ще стане през пролетта.

„Четиринайстият конгрес на БКП едва ли някога ще се повтори. Той беше едно уникално събитие, наситено с бурни емоции, един акт на пречистване. Този конгрес се отказа от болшевишката доктрина и от марксизма-ленинизма, и възприе демократичния социализъм като цел на промяната в обществото и партията. Този конгрес отиде с цяла епоха напред от „перестройката” на Горбачов, слагайки началото на дълбоки обществени и стопански реформи. Този конгрес призна, че извън пазарното стопанство няма нито успешно икономическо развитие, нито социална справедливост. Това признание разграничи конгреса от перестройката на Горбачов. То е пълно отрицание на тезата, че начело на партията по това време са били „перестройчици”, както ни наричат враждебно във вътрешнопартийни кръгове напоследък” – обясняваше търпеливо Луканов през годината, която му беше последна.

Неговото намерение по-рано, през бурната 1990 година беше да състави „не ново социалистическо”, а „изцяло ново коалиционно правителство”, което да продължи „започналия преход от реален социализъм към демокрация”. Правителствата дотогава се съставяха с главното участие на неговата партия и с пренебрежимото присъствие на безпартийни и членове на БЗНС – Българския земеделски народен съюз. А в кабинета, който искаше да състави като премиер, Луканов виждаше и министри от новите партии, които с негово участие бяха създадени и обединени в Съюз на демократичните сили (СДС).

Неговото виждане обаче не беше споделено от седесарите, които той покани да партнират на БСП във властта. Това беше „неблагодарно към Луканов”, но и очаквано. Във всички бивши сателити на Съветския съюз новите политици отказаха да понесат заедно с комунистите тежестта на икономическите реформи и свързаните с тях отговорности, безредици и недоволства.

В тази историческа обстановка Андрей Луканов беше принуден да създаде еднопартиен кабинет. Дори БЗНС, като се подвоуми и се поогледа, реши да прекрати „постоянното си присъствие” в Министерския съвет, което беше безотказно по Живково време и „ощастливяваше” определени земеделци.

Това беше период, в който зрелищно рухна социалистическата система. Сгромоляса се редът в СССР и в другите държави от социалистическата общност. Според повечето историци последвалата смяна на този ред с друг не беше планирана, тя беше по-скоро „ неуправляем процес”.

„Основната ни цел тогава беше да спасим страната от гражданска война, от кървав конфликт. Поради това ние не можехме да си поставяме твърде амбициозни цели в политиката” – щеше да признае Луканов към края на дните си.

Но по-преди, на 8 февруари 1990 година, когато той представи пред парламента програмната декларация на своето първо правителство, замислите му звучаха по-различно:

„Нашата основна цел е превръщането на България в модерна и просперираща държава!”, гласеше декларацията.

Депутатите ръкопляскаха – и отляво, и отдясно. Ръкопляскаха въодушевено, макар да беше ясно, че става дума за преходно, а не за редовно правителство, че вървят преговори на подредената от Луканов Национална кръгла маса (чиито заседания бяха започнали на 3 януари 1990 година) и че предстоят избори, от които се очаква да отстранят от властта преименуваната комунистическа партия.

Така наречената Кръгла маса беше по онова време „команден пункт на властта” – около него се завихряха всички политически събития, с целия драматизъм на несъстоялата се антикомунистическа революция. От едната ѝ страна седеше делегацията на БКП – редица мъже с вратовръзки и едноообразни костюми, добре обръснати и еднакво подстригани (от Бай Весо, личния бръснар на номенклатурата). От другата ѝ страна бяха новите политици – разнообразни, разнолики, шумни, един с попско расо, повечето с мустаци и бради или с популярните сред немирната младеж тогава въздълги, подвити по краищата коси.

През януари 1990 година на Кръглата маса Луканов беше не само ръководител на делегатите от БКП. Той беше „ключов говорител”, който определяше не само главните теми на преговорите, но и основните линии, по които течеше трансформацията на политическата система. Той наложи без особени затруднения стратегическите си предложения за първите свободни и демократични избори – те да бъдат за Велико народно събрание, което да изработи нова, демократична конституция, да се проведат по германската мажоритарно-пропорционална система и да се насрочат за юли, а не чак за септември например.

Заседанията на Кръглата маса се провеждаха пред публика. В дебатите, които се излъчваха по телевизията, хората виждаха да се откроява един човек с бели коси, „абсолютно несъответстващ на дотогавашните представи за правоверен комунист” – невероятно ерудиран, усмихнат, отговарящ на въпроси (удобни или не) на английски или френски, непринудено преминаващ на „ти”. И като „фактор на масата” до края на януари, и като министър-председател от 8 февруари нататък той демонстративно оказваше помощ на новородената опозиция – логистична, финансова, организационна и идейна.

Прословути бяха станали по-раншните му срещи на „Латинка” 15 – в дома на съседа му, писателя Хайтов – с лидерите на зараждащия се Съюз на демократичните сили, този съюз, който броени седмици по-късно щеше да бъде представен на Кръглата маса (за голямо удоволствие на народните маси).

– Не разбирам защо опозицията е толкова зла към Луканов и му иска оставката, той с толкова любов я създаваше! – щеше да възкликне актрисата Цветана Манева по време на Декемврийската стачка през 1990 година, която го свали завинаги от върха на държавата.

В това възклицание имаше немалка доза истина. Андрей Луканов даде на СДС една забележителна сграда на централната столична улица „Раковски”, като изгони от нея бившия си приятел и колега Огнян Дойнов с целия персонал на „неговата БИСА” – Българската индустриална и стопанска асоциация. А после пак Луканов чрез медийния магнат Робърт Максуел – негов съратник – осигури хартия за първите опозиционни вестници „Свободен народ” и „Демокрация” – същите, които скоро след това щяха да го обявят за политически враг.

На пагубния 2 октомври по обяд, когато суматохата около почерненото семейство Луканови бе в разгара си, „живущи в блок № 86 на улица „Димчо Дебелянов” бяха позвънили на кварталния полицай – да „прати някой следовател” при тях, защото в първия вход на техния блок забелязали „купчина вехти дрехи, захвърлени на площадката между първия и втория етаж”. Тяхната улица опираше в булеварда „Жолио Кюри”, който я делеше от улица „Латинка”. Помощник-следователят Емил Иванов получил нареждане да изтича веднага дотам с оперативна група от десет души. Захвърлените дрехи приличали на клошарски: синьо дънково яке и тъмносин панталон от широко кадифе с откъснати копчета на цепката отпред. Групата на Иванов ги прибрала по съответния ред, а на 3 октомври направила „повторно претърсване в целия вход” – този път огледали „сантиметър по сантиметър всички етажи”, обаче не намерили „ни помен от мистериозния „клошар”.

Но след трийсет и пет дни – изненада!

Пенсионерът Цвятко Николчовски, бивш нещатен служител на МВР, както сам се представя, се „свързал с познати в министерството”, за да каже, че живее в прочулия се вече вход „А” на блок 86 и е намерил „току що съвсем случайно” зад радиатора под пощите на партера „цял пистолет със заглушител и патрони, увит в черен плат”.

– Сутринта отидох до мазето и на връщане видях, че в пощенската ни кутия има някаква бележка – разказа Николчовски на репортерката на вестник „Труд”, която го потърси и намери на другия ден с помощта на полицейски говорител, помолен за съдействие. – Взех от жена ми ключа от пощенската кутия, отворих вратичката, но бележката беше подпряна на нея и падна зад радиатора. Бре! Надникнах и я видях, а под нея голям тъмен пакет. Извиках на жена ми да ми даде една пръчка, с която го извадих. Беше тежък, увит в тънък плат, като пъхнат в отрязан ръкав. Разтворих го и що да видя – пистолет и заглушител. Оставих го веднага и се обадих в полицията. Дойдоха десетина души с пишеща машина. Разказах им, те го написаха на машината и аз го подписах.

За следователите това беше „срам и резил”. Запитан „спали ли са тия десет души, дето са претърсили жилищната сграда след убийството”, Богдан Карайотов го увърташе – туй било, онуй било, колегата му Емил Иванов щял „да понесе наказание за недоглеждането”.

Самият Емил Иванов се криеше от медиите. Беше разговарял неофициално само с Ангелина Петрова, дребничка възрастна жена, пенсионерка по болест на свободна практика, прилежна и работлива, чието име по-късно се появи в списъка на водещите журналисти, които са били сътрудници на Държавна сигурност. Казал й, че бил „абсолютно сигурен, че на 2 и 3 октомври зад радиатора нямало нищо” и че „пистолетът е подхвърлен там след тези дати”. Тя го попитала с каква цел е подхвърлен и от кого. „Това е разговор, рекъл, който аз не бих искал да водя”.

– Тогава защо започва такъв разговор с мен по своя инициатива? – възмущаваше се пред колеги Ангелина, на която предстоеше с помощта на полицая Ботьо Ботев да проследи бъдещите арести за убийството и да напише за тях книга с дебели корици под заглавие „Виновните невинни”.

До арестите обаче щеше да се стигне след време. И след много упреци към „безрезултатното следствие”.

– Ще осъдя всеки, който се опита да намекне по вестниците, че следствието работи по делото „Луканов” небрежно! – избухна веднъж Богдан Карайотов пред наострените за критика репортери. Друг път сдържан, той нарочно даде да се разбере, че е силно раздразнен и изнервен. Лично той и колегите му от неговия отдел „Тежки престъпления” проверявали всички възможни версии. И тази за „отмъщение на живковисти за преврата на Десети ноември”, и тази за „изстъпление на луд срещу Архитекта на прехода”, и тези за „разправа между червени партийни авторитети”, „смъртоносен любовен триъгълник”, и най-тиражираната – за „руската следа” и милионите на дружеството „Топенерджи”, към чийто офис покойният се беше запътил приживе, преди да бъде спрян от куршумите…

Понеже господин Луканов открай време беше сочен като „незаобиколима фигура в българската икономика”, версията, че е ликвидиран от международната енергийна мафия, изглеждаше твърде правдоподобна.

Руско-българското дружество „Топенерджи”, замислено като посредник между България и Русия в газовата търговия, беше най-новото начинание, в което той понечи да приложи способностите си. Заради него през май 1995 година, вече в качеството си на депутат от последните редове, Луканов обяви, че „напуска политиката и се отдава на бизнеса”. Идеята му беше може би да се възползва пак от „съветските си контакти” – този път, за да поеме контрола върху вноса на природния газ, който винаги е бил стратегически важен и за икономиката, и за политиката на България.

Както обикновено, социалистът трето поколение обяви намеренията си на всеослушание, с несъкрушима решителност и въодушевление:

– „Топенерджи” не е просто инструмент за изпълнение на един руско-български газов проект! Това е част от националната стратегия за сигурност и двигател за развитието на регионалната инфраструктура.

С подкрепата на най-могъщата по онова време икономическа групировка „Мултигруп” (за чийто напредък имаше заслуги) и благодарение на приятелството си с премиера на Русия Виктор Черномирдин и шефа на „Газпром” Рем Вяхирев, Луканов стана член на Управителния съвет на газовото дружество.

В първите коментари по този повод прозираше известна завист: че „това е един от най-силните политически ходове на лукавия Луканов” и че „онзи, който държи кранчето на газа, държи в ръцете си всяко българско правителство”. По-нататък коментаторите атакуваха по вътрешнопартийна линия: Карлович направил този ход като „прескочил българското правителство”, „пренебрегнал премиера Жан Виденов”, „унижил за породен път новия млад лидер на БСП, с когото е вече не в приятелски, а във вражески отношения”. С други думи – „ действал е на своя глава” като „има намерение с руска и американска благословия да смени премиера…”.

По това време видните и невидимите скандали между Виденов и Луканов, и техните лобита в червената партия бяха известен факт. В разгара им Луканов се раздели с шефския си пост в „Топенерджи” – вестник „Труд” писа, че е напуснал пресметливо, а вестник „Дума” – че е изхвърлен с дипломатическите усилия на Виденов и със съгласието на Русия. Постът му се зае от президента на „Мултигруп” Илия Павлов. Официално Луканов остана в дружеството като „експерт консултант”, неофициално – може би нищо в него не е ставало без неговите консултации…Фактът, че до деня на смъртта му „Топенерджи” е осигурявала неговата охрана, подсили мнението, че той по-скоро, оставайки зад кулисите, е продължавал да дърпа конците…

Наглед запазил само депутатския си пост, очевидно свален от кормилото на официалната власт, Луканов не губеше репутацията си на Кръстник на новата капиталистическа класа. По-късно се видя, че в нейния състав са главно хора, свързани с бившата комунистическа номенклатура и тайните ѝ служби. Но в онези дни малко неща изглеждаха такива, каквито бяха в действителност. Включително и „клошарите”, които се появиха отнякъде на улица „Латинка”.

– Какво не понасяте в себе си? – запита Снежана Кънева, репортерката от вестник „Земя”. За такъв въпрос не се иска много фантазия, но отговорът винаги събира читатели. (Интервюто на Снежана с Андрей Луканов беше планирано за 1 май, празничния Ден на труда и рабодническата солидарност, но се получи „твърде лично” според редактора и бе публикувано на 17 май 1993 години, на цели две страници, под заглавие: „Да бъдеш политик в България днес е удоволствие под средното”).

– Не се харесвам, когато съм груб. И съм нещастен, когато съм бил неубедителен и с недостатъчно бързи реакции. Разваля ми се настроението от това, понякога по цели нощи не мога да спя – призна Луканов.

– Спорите ли със себе си?

– Рядко. Обикновено съм в мир със себе си и не се раздвоявам.

– Какво правите вкъщи след работа?

– Чета, слушам музика, понякога готвя. Мога да готвя много неща от по-лесните, експериментирам в китайската кухня. За отмора предпочитам природата. Гъбите са мое хоби. Ските…

– Имате славата на добър рокаджия, поддържате ли форма?

– Напоследък рядко имам възможности да танцувам.

– Самотен човек ли сте?

– Независим съм и в този смисъл съм самотен. Предпочитам сам да вземам решенията си и сам да отчитам грешките си. Иначе съм общителен, обичам да бъда в компания с приятели и рядко оставам сам.

– Какви са приятелите ви?

– Стари приятели, хора, с които съм се сприятелил преди „приятелството с Андрей Луканов” да стане в един период предимство, а в друг период бреме и дори опасност…

– Зад много събития много хора съзират „невидимата ръка на Луканов”. Нали чувате коментарите? Защо цените се повишават? Луканов ги повишава. Защо закъсняхме с реформите? Луканов не даваше. Защо избързахме с раздържавяването? Луканов искаше сам да разпредели богатствата…

– Невидимата ръка на Луканов е мит, с който някои оправдават собствените си провали. Аз дори съм по-открит, отколкото трябва – отвръща многоликият политик.

Ако това, че е „по-открит, отколкото трябва”, беше самокритика, то показваше, че има разлика между „по-раншния Луканов”, който оглавяваше първите две правителства в обявената за демократична България, и „късния Луканов”, който към края на житейския си път загуби много приятели. (Както писа вестник „Труд”, „малцина останаха тия, които му се възхищаваха и вярваха, че и той като възпятата от Христо Радевски партия е прав, когато съгреши дори…”) Един от бившите му приятели го беше скастрил: „Това ти е непоправимата грешка! Смяташ, че има само един правилен начин и това е начинът на Луканов!”.

Но разбира се, „който не работи, той не греши”.

Като премиер Андрей Луканов още в първия си мандат, продължил от 8 февруари до 21 септември 1990 година, се сблъска с голямата трудност „да изтърпи променливите чувства на улицата”. Измъкнали се от неверието, че е паднал режимът на Живков („Тошизмът падна, бе, без майтап?!”), маса хора изведнъж се престрашиха да покажат демонстративно „критото си с години недоволство от комунистите” и очакването, че „без комунистите в страната ни ще настъпи веднага лелеяното благоденствие на Запада”. Министър-председателят, който беше комунист от бившето Живково обкръжение, не им харесваше – и това беше разбираемо, още повече че не бяха наясно със заслугите му за промяната. И той все по-трудно успяваше да напътства „новите политици” – отначало единици, контролирани (или даже излъчени) от старата Държавна сигурност, те започнаха да се умножават скоростно и неконтролирано, като излизаха от всякакви канцеларии и „започваха да играят ролята на храбри антикомунисти”, на която народът възторжено ръкопляскаше. Все по-често оставаха напразни и „усилията на Луканов да намери общ език с втурналите се да стачкуват работници и служители” – потиснати доскоро в тоталитарната система, париите бяха сега щастливо опиянени от възможността да говорят публично каквото си помислят и да показват чувствата си, ругаейки големците. Все по-мъчни ставаха и преговорите с кредиторите, които не търпяха отлагане при огромния външен дълг на страната – той надхвърляше десет милиарда долара и беше добре известен на министър-председателя Луканов още от времето, в което той беше министър на външноикономическите връзки на социалистическа България…

Именно заради дълга – след обявения мораториум върху плащанията му през пролетта на 1990 година, Андрей Луканов за пръв път стана прицел на всеобщи обвинения, че греши. И по собствените му думи „усети с кожата си” как все по-оредяващите викове „Осанна” по негов адрес секнаха на митингите и се замениха с крясъци „Разпни го!”.

Оказал се сам срещу площадния гняв – дали поради малодушието на съпартийците си, или защото се извисяваше с политическия си ръст над тях, – Луканов виждаше все по-ясно, че смяната на рухналия обществен строй не може да стане без многопартийно съгласие. Започна да агитира за „коалиционно правителство”, но беше самотен като агитатор – не намираше разбиране нито у своите, които вече „жалеха за изгубените си позиции”, нито у чуждите, които смятаха „след изборите да изчистят държавния апарат и от последния комунист”.

Изненадващо обаче („Голяма изненада, драги зрители”, възкликна една от телевизионните говорителки,) не БСП, а СДС изгуби изборите през юни.

Загубата разлюти опозиционните политици. И поканата на Луканов да ги включи във второто си правителство не само „не беше приета” – тя беше и освиркана от разгневени протестиращи, убедени, че вотът е манипулиран.

БСП (доскорошната БКП) изпадна в патова ситуация – беше спечелила изборите с абсолютно мнозинство, а дори и тя самата, както се разбра от мрънкането на видните ѝ представители, не желаеше да управлява. Луканов правеше всичко по силите си да вкара СДС във второто си правителство.

– Аз смятам, че еднопартийно правителство не е добър вариант. Моята програма не е програма на БСП. Тя е програма, която би могла да сплоти нацията. Идеите, заложени в нея, аз съм ги имал далеч преди 10 ноември – заяви той по телевизията на 30 октомври.

Чу се, че от СДС са му поставили условие – да напусне преименуваната БКП, но той им отказал. Никой не потвърди, нито отрече това и то си остана „само мълва” – до смъртта му. Чак след нея Петко Симеонов, един от лидерите на опозицията на Кръглата маса, разкри, че „мълвата” почива на исторически факти:

„За Луканов в политиката протичаха дълбинни процеси, надхвърлящи партийните разделения, но към партията си той беше верен. Думите, че е трето поколение комунист, не бяха изблик на комунистическа фукня, тях той ги изстрада – каза Петко Симеонов скоро след убийството, когато ожесточението към жертвата беше спаднало с няколко градуса… временно.

Животът на кабинета „Луканов 2” беше само три месеца – от 22 септември до 29 ноември 1990 година и никак не беше лесен – протести, стачки, гражданско неподчинение, при което Партийният дом на комунистите (вече социалисти) беше опожарен, а червената петолъчка над него демонстративно свалена…И всичко това на фона на едно рязко повишение на цените – 40 на сто за стоките и 60 на сто при услугите – и празни рафтове в магазините. Говореше се, че „магазинерите крият каквото имат, за да спечелят при следващото поскъпване”, а „поскъпването” изглеждаше неизбежен процес. Докато висяха от зори по дългите опашки за въглища и за храна, хората шушукаха за „скритата приватизация” – тази, при която според тях „Луканов продава държавни предприятия за стотинки…” („Луканов раздава куфарчета с милиони за инвестиции”; „Луканов подарява на ченгетата задграничните фирми”; „Луканов пълни партийната каса на комунистите”; „Луканов превръща комунистите в капиталисти…”). След време някой обобщи всичките тия одумки, текущи и бъдещи несполуки, липси и несбъднати мечти за добруване в ефектния израз „Луканова зима”. Напразно „Карлович, виновният за всичко” се опитваше по-късно „да ги просвети”:

„Кризисните явления в българската икономика не започнаха след 10 ноември, а още преди него. Още през 1988 година беше започнал силен спад на производството, което се прикриваше с ускорено задлъжняване, с внос на национален доход назаем. Годината 1990-а, в която аз бях начело на правителството, не беше толкова неуспешна в икономически план, колкото можеше да се очаква предвид тогавашното разпадането на СИВ (Съвета за икономическа взаимопомощ между социалистическите държави). Драстичният спад започна през 1991 година и той се дължи на допуснатата от правителството на СДС свръхинфлация и последвалото рязко съкращаване на покупателната способност на населението. Въпреки всичките приказки за „гладната и студена Луканова зима” елементарна справка показва, че българинът е консумирал много повече през 1990 година, отколкото през следващата, когато правителството на Филип Димитров съсипа селското стопанство”.

Правдоподобно или не, това закъсняло оправдание не можеше да върне историята назад – до онзи безвъзвратен 29 ноември, когато министър-председателят Андрей Луканов подаде оставка. Медиите съобщаваха тогава, че „Луканов се предава под силния натиск на синдикатите”. Но и още нещо, което звучеше по-вярно – че „се оттегля, защото неговата партия не подкрепя реформите, които той като премиер на нейното правителството е трябвало веднага да започне”. Твърдеше се, че когато в качеството си на социалистически премиер Луканов поставил пред партийното ръководство въпроса за либерализирането на цените, стратегът на БСП Александър Лилов го посякъл с репликата, че „това не е партийна работа”…

А иначе от края на 1989 година всички вестници започнаха да печатат ежедневно клишето, че „предстоят непопулярни, но неизбежни мерки за смяна на провалилата се планова икономика с пазарна и те може да бъдат проведени само от много популярен премиер”. Андрей Луканов беше точно такъв премиер. В анкетите на общественото мнение, които бяха новост за онова време, той беше неизменно начело – с над 70 процента доверие! – непостижимо за неговите наследници в Министерския съвет…

По време на дебатите около второто му правителство обаче образът му беше постепенно сатанизиран. Лепнато му беше презрителното „Карлович”, след като не стана много ясно „дали все пак не е съветски гражданин”. Когато във Великото народно събрание се прие новата конституция, негови съпартийци се погрижиха да предвидят специален текст за българското гражданство, с който той беше лишен от възможността да се кандидатира за държавен глава. И пак съпартийците му го наричаха с открита злоба „властолюбец”, „перестройчик”, „виновник за объркания преход”, „Първия мафиот”. (Злобата им контрастираше на „онова лековато презрение”, с което лидерът на СДС Желю Желев на купон с журналисти от „Труд” отбеляза уменията му „да налага свой дневен ред в политиката”, като го нарече „Бялата лисица”…) Виждаше се много ясно как нежелаещата и неможещата да се реформира партия се обръщаше против един от главните си реформатори. И наближаваше денят, в който глашатаите на партийната правда щяха да обявят, че убийството на видния им съпартиец „не е резултат от политически страсти”, а „е част от гангстерската война, с която се делят пари и пазари”.

Витя – тук ще продължим да го наричаме така (бездруго в неговия свят на криминални емигранти истинските имена рядко се употребяват) – се събуди към обяд с натежала от тридневен запой глава и втренчи поглед в една голяма кафява хлебарка, която лазеше по смачкания му чаршаф. Някъде беше чел, че устата на хлебарките сочи назад вместо напред и нагоре, както е при други насекоми, и преди да размаже тая с палеца си, се загледа с известно любопитство в главата й. Имаше стотици като нея в квартирата, която една противна стара хазяйка беше обзавела със спалня на старо от затворения наскоро местен хотел „ Гайдарец”. Нощем, като светнеше лампата, той ги виждаше как се разбягват, преди да успее да стъпче повече от една.

Стаята беше с двойно легло и две нощни шкафчета, като едното беше строшено и изхвърлено на терасата. Наета беше с паспорта на един украинец, негов познат, и той я ползваше от време на време, когато се отбиваше в Елин Пелин – малък град, на трийсет минути път от София с кола.

Градът му беше неприятен. Забележителното в него беше една автоморга, която посрещаше на шосето пристигащите от столицата. И един площад, постлан с напукани плочки – както разправяха, кметът бил крадльо и ги купил дефектни, на ниска цена, а ги отчел като скъпи и прибрал за себе си разликата. И една търговска улица с евтини магазини, каквито бяха по джоба на местните жители. Местните живееха в сиви панелни блокове или в неприветливи къщи – едноетажни и двуетажни, строени през соца, неизмазани, със зле поддържани дворове. На две-три места се издигаха и чисто нови претенциозни еднофамилни жилища и кооперации за новобогаташите – с кули по покривите, наподобяващи безвкусно западноевропейските замъци. Красивите сгради в Елин Пелин бяха все стари, отпреди Втората световна война – бяха около десет заедно с църквата и се намираха в центъра на града – в едната беше настанено кметството, а в другите – данъчното и офисите на частните банки.

Витя не можеше да понася и затворения за ремонт хотел „Гайдарец”, в който отсядаше по-рано – долнопробен, оставен на доизживяване от собственика, за когото чу, че бил в унгарски затвор.

Чу го от сервитьорката в заведението пред хотела (нещо средно между селска кръчма и градско кафене), с която преспиваше сравнително често. Тя беше едно бъбриво миловидно миньонче с турско име – Емине, викаха ѝ Еми. Харесваше му, че с нея можеше не само да прави секс, а и да си говори. Той държеше да научи български – и го постигна, и с нейна помощ – говореше сравнително много добре, четеше с разбиране местните вестници. Историите на Еминето бяха многобройни, той ги слушаше понякога с интерес, без значение колко са верни. От нея разбра за Възродителния процес – насилственото покръстване на българските турци по времето на комунизма.

Дядото на Емине бил дърводелец, казвал се Емин и тя била кръстена на него. По паспорт бил „български гражданин”, живеел в едно село в планината Родопи, където и той, и децата, и внуците му били родени, разбирал се добре и с българите, и с българомохамеданите, и с турците, които му били съседи. Вярвал в Аллах така, както знаел от майка си, останала вдовица от ранната си младост и крила цял живот красотата си под забрадка и шалвари…

Чул, че сменят турските имена и иде редът на тяхното село. Цял ден мълчал, не проговорил, а вечерта отишъл в цеха, нагласил врата си под банцига, на който режат дърветата, и натиснал копчето. На сутринта го намерили обезглавен. Погребали го с неговото име, рожденото.

Витя също разказваше на Емине спомени от своето семейство. Как баща му веднъж отстрелял огромен лос, а вечерта се напил по случая с бутилка водка. Тая бутилка му била подарък от едни руснаци – туристи, които идвали на сибирски лов всяка година. Дали водката била фалшива, или бил изпил преди нея и друга бутилка, но баща му заспал пиян и не можал да се събуди няколко дни – на третия ден спрял да диша, замалко да го погребат, но тялото му още не било изстинало, а на петия ден се събудил…

Докато Витя разказваше, Еми се смееше звънко и го целуваше.

– Ах, Юра, Юраааа, как ме разсмиваш, направо ще ме умориш…

За нея и за всички в Елин Пелин тогава той не беше Витя, а Юра…

Еми беше подходящ слушател и за спомените му от курса за подготовка на диверсионно-разузнавателни групи, който беше завършил по едно време в град Балашиха – същия град, в който бе разквартирувана знаменитата дивизия „Дзерджински”, а командосите от „Алфа” периодично идваха да тренират. Обучението в секретния учебен център на КГБ беше доста трудно – всекидневни десеткилометрови кросове, марш на скокове с пресечена местност в пълно бойно снаряжение, ръкопашен бой на твърда циментова площадка, стрелба от всичко, което гърми, управляване на всички видове моторни средства за придвижване, боравене с експлозиви, изготвяне на взрив от всичко възможно, сглобяване на подслушвателни устройства, оцеляване в ледени води и в горещи пустини, хранене с паяци, плъхове и треви, издръжливост на мъчения и разпити, светкавична смяна на самоличности с наизустяване на привичките им, усвояване на походката, жестовете и мимиките им…

– За половин година бях готов разузнавач диверсант – заключаваше Витя, а любовницата му отново се заливаше в смях, тя беше сигурна, че това е една от шегите на „нейния Юра”.

Но все пак Витя (Юра) се въздържаше да й разправи и за „оная школа за подготовка на кадри”, от която излезе „готов наемен убиец”. Мълчеше пред нея и за кариерата си на наемен убиец, започнала в „перестроечна” Москва и продължаваща в демократична България. В Москва конкуренцията беше голяма. Убийците – повечето бивши бойци от Афганистан, командоси или питомци на КГБ – пипаха жестоко и професионално.

Вестник „Труд”, цитирайки „Московские новости”, писа:

„Събраните данни сочат, че най-ужасните мафиотски кръвопролития са свързани с руските и украинските килъри. Те са опитни, безпощадни и относително евтини и затова са търсени за поръчки в много страни по света. Цената на едно убийство тръгва от 10 долара в затънтено село на Далечния изток и стига до 180 000 „зелени” – на толкова е оценена главата на президента Елцин, ако някой я поиска. Сумата включва 96 процента гаранция за успеха на покушението, техническата подготовка, разходите за извеждане на убиеца от местопрестъплението и при необходимост – неговото ликвидиране.

В Русия, Украйна, Беларус, Молдова, Приднестровието и Средна Азия има центрове за подготовка на наемни убийци. Обучените там организатори и изпълнители на терористични актове все по-често се командироват зад граница – в Германия, Франция, Италия, Австрия, Турция, Гърция и бившите социалистически държави.

Първата вълна на московската и украинската мафия тръгва по света през 1970-те години, когато президентът на СССР Леонид Брежнев разрешава на 300 000 руски евреи да емигрират. Сред тях има и криминални типове с фалшиви паспорти, пуснати от лагера ГУЛАК. Втората вълна тръгва след разпадането на СССР през 1991 година. Тя залива и България. Стотици руски туристи, търсещи препитание, пристигат у нас. Между тях са много професионални бандити. Има и трета вълна, която удря българските граници през годините 1993-та, 1994-та и 1995-а. Тя е най-опасна. В България влизат разбойници, израсли в средите на бившата добре образована руска номенклатура. Това са бивши спецназовци от Афганистан и служители на КГБ и ЦРУ, интелигентни и можещи, останали без работа…”.

Тъкмо сред тези „интелигентни и способни на всичко гангстери” МВР търсеше убийците на четиресетия премиер на България. Сред тях се подвизаваше и Витя – по паспорт Виталий Демирович Игнатов, ловецът от Севера, войникът от Афганистан.

Той беше стигнал до Елин Пелин неслучайно. И неслучайно беше отседнал в хотел „Гайдарец”. Кафе-сладкарницата, залепена за хотела, беше „стоянка” на рускоговорещи, главно украинци, които знаеха как се печелят „бързи пари” – по няколко начина, като честният труд не беше сред тях.

Тези хора седяха по цели дни – зиме и лете – на една маса до панорамния прозорец на заведението (пропито с особена смесена миризма на селска кръчма и турско кафене) и чакаха поръчки от клиенти. Понякога получаваха поръчките по телефона, друг път поръчители им идваха на крак. Клиентелата им беше криминална и полицейска и си знаеше къде може да ги намери.

Когато биваха наети, наемниците напускаха „стоянката” и тръгваха по адреси… Заработваха в продължение на седмици или на месеци в различни села и градове, харчеха заработеното известно време и като го изчерпеха, се връщаха „при гайдареца” – ако бяха останали живи и ако не бяха решили да се приберат за известно време в родината си, където някои от тях си имаха семейства – деца и жени.

Витя не смяташе скоро да се връща в Русия. И не сладката Еми го задържаше по българските земи. Той знаеше какво умее най-добре да прави („знаеше си дарбата”) и искаше да се възползва от това, че в България беше дошло „златно време” за неговия занаят.
Показните гангстерски разстрели в разрушената тоталитарна и непостроена още демократична държава се редяха в кървав сериал.
Три куршума покосиха най-напред от засада край Ловеч на 4 септември 1993 година многократния републикански шампион по борба Стефан Мирославов – Крушата. Това дойде за българите като гръм от ясно небе. Изтръпнаха всички – и онези, за които „мафията” беше само дума, прочетена в някой западен роман, и други, които знаеха как се множи подземният свят на България. Малцина бяха тези, които можеха да предположат тогава, в необръгналата още на улични престрелки страна, че от смъртта на Крушата – „провинциалната борческа знаменитост”, ще потегли кървава диря; и че тя ще мине и през трупа на Андрей Луканов – един от най-символичните политици на следдесетоноемврийска България.

– Ке погребат Стефан и призракът му ке тръгне да отмъщава, кръв до колене ке се гази – беше рекла пророчицата Баба Ванга, цитирана от вестник „ Стандарт”. И беше познала, ако се съди по дългата редица убити – от Крушата до Луканов
Според градския фолклор при петричката врачка, както я наричаха тогава, отишъл „виден социалист” – да я пита „кой плете интриги зад гърба му в партията и го топи пред началника му Луканов”. Ясновидката му посочила „интриганта” и му рекла на изпроводяк: „Да кажеш на началника ти, на Андрей, да дойде да ми се обади, че е тръгнал по тънък лед и скоро ке се удави…”.
В тия дни Андрей Луканов беше водач на прехода към демокрация – и дори и да му е било предадено пророческото послание, той едва ли е намерил време да му обърне внимание.

„Мирният преход от тоталитарната към демократичната система”, както се титулуваше политиката през първата половина от 1990-те години по българските вестници, вреше и кипеше от амбиции, надежди, огорчения, взаимна враждебност, гняв, завист и жажда за отмъщение. Управляващата в продължение на четиресет и пет години каста излезе от ступора, в който беше изпаднала от внезапното падане на живковизма, разбра какво е загубила и даде знаци, че няма да се примири. А Съюзът на демократичните сили – СДС, чието име („СеДеСе”) се скандираше на чести многолюдни митинги – взе да се пълни с пребоядисани комунисти, напористи кариеристи и агенти на Държавна сигурност, които наложиха изгодната за тях „политика на отрицанието” над реформаторската. С тази политика те самите натрупаха нужната им популярност, но тя не беше трайна – бързата популярност бързо залязваше.

Песента „45 години стигат”, която се пееше хорово по площадите, скоро щеше да започне да звучи като старите шлагери.

Същевременно реформата на системата не беше мръднала от наченките си, а колкото пъти беше потеглила силно напред, толкова пъти се беше оказало, че преследва лични и групови вместо национални интереси. Видя се, че „новите политици” много приличат на старите – започнаха да се забелязват връзките между тях – интимни, роднински, финансови, икономически и „вързани в Шести отдел на ДС”. И затова не беше изненадващо, че реформаторите в синята централа оредяха, а „политиката на отрицанието” ескалира в политически репресии. Още по-малко изненадващо беше, че в центъра на репресиите се оказа червеният реформатор Луканов.

През юли 1992 година главният прокурор Иван Татарчев поиска от Народното събрание да снеме депутатския му имунитет и го вкара за половин година в предварителен арест. Обвинението беше, че „с негова помощ режимът на Живков е подпомагал развиващи се страни по програмите на ООН, което е предизвикало нарастването на външния дълг на България”. Това обвинение така и не влезе в български съд, понеже не беше подкрепено с достатъчно доказателства. Но пък Международният съд по правата на човека в Страсбург осъди българската държава заради „неправомерния арест на Луканов – нещо, което той не можа да узнае, защото беше вече заровен в земята.

„Свободата на словото” беше дошла, но не и дотам, че вестниците да публикуват възникналия логичен въпрос:

„Защо най-борбеният от малцината либерално мислещи стари и нови партийци беше изолиран в килия от политическия живот – кому бяха неудобни реформаторските му тежнения точно когато обществените отношения имаха нужда от добротворна реформа?”.
Самият Андрей даде следния отговор на този въпрос:

„Както виждате, съдебната система у нас се превръща отново в средство за уреждане на политически сметки и отстраняване на неудобните. А аз съм неудобен както за крайната десница, която сега има силни позиции в съдебната и изпълнителната власт, така и за консерваторите отляво, в собствената ми партия. И едните, и другите просперират в условията на конфронтация в политическия живот и в този смисъл се поддържат взаимно. Затова привържениците на демократичния диалог в партиите и в обществото, сред които съм и аз, са подложени на остри атаки. Аз нямам основание да се оплаквам, понеже моето положение е логично следствие на моя политически и морален избор. Имам задължение обаче – да остана верен на този избор независимо от обстоятелствата”.

Редовните заседания на 36-тото Народно събрание се провеждаха в сряда, четвъртък и петък. Кой знае защо искането на главния прокурор Татарчев „да бъде снета наказателната неприкосновеност на депутата Андрей Луканов” беше разгледано на извънредно заседание – на 8 юли 1992 година, във вторник. Заседанието беше насрочено за три следобед и оповестено като „политическия спектакъл на сезона”. Публиката от журналисти нахлу още в един часа в парламентарния бюфет, където Луканов пиеше кафе, и го атакува, макар той да беше дал вече пресконференция.

– Вие знаете – отзова се на въпросите Андрей Луканов, – че вече година и половина срещу мен се води активна, ожесточена и добре организирана кампания за дискредитиране, в която бяха лансирани стотици лъжливи обвинения и откровени лъжи от нашето преддесетоноемврийско минало. В нашия обществен живот никога, дори и в най-лошите следосвобожденски години, описани от Алеко Константинов, клеветата, лъжата, инсинуацията не са били така активно използвани като политическо оръжие. Ние сега сме шампиони по много неща: по безработица, по обедняване, но и по лекотата, в която в нашата страна се разпространяват лъжливи и тенденциозни твърдения.

– Коментирайте по същество, господин Луканов!

–По същество сега нещата преминават в нова фаза, фаза на наказателно преследване. Това е нещо, за което моите опоненти настояват повече от година с голямо нетърпение. И за което Главна прокуратура е постоянно атакувана: „кога най-сетне ще прибегнете към мерките, които този престъпник Луканов заслужава”!

– Отговорете на обвинението на господин Татарчев!

– Господин Татарчев се е опитал със съмнителен успех на професионалист да обясни пред вас мотивите за своите обвинения срещу мен. Преди всичко искам да подчертая, че не е нормално в правовите държави един висш служител на правосъдието да отправя чрез средствата за масова информация закани и обвинения срещу когото и да било гражданин, без да разполага със солидни фактически и правни основания за това, само по презумпция и на базата на негативните му емоции. Точно това направи господин Татарчев. Още като заемаше своя пост, той, признавайки, че не е чел никакви дела, обеща да има съдебни процеси и дори ни информира, че розовата мечта на неговото детинство е да иска и да произнася смъртни присъди.

Репортерът от вестник „Демокрация” за трети път се обади със заповед:

– Коментирайте обвиненията, а не прокурора, господин Луканов!

– Господин Татарчев съобщи, че заедно с други членове на правителството на Георги Атанасов от 1986–1989 година аз ще бъда обвинен в присвояване и длъжностни престъпления, свързани с предоставянето на кредити на развиващи се страни. Прокурорът Дойчев заяви нещо още по-интересно. Че в случая не се касаело за злоупотреби, а за една политика, която е била считана като правилна, но се е оказала погрешна. В развитите демократични държави подобно изявление би довело до оставка на магистрата. Тъй като в правовите и демократични държави не се съди за политика. Съди се за престъпления и само за престъпления. Съдът за политика е недопустим, той противоречи на всички принципи на правото.

Докато бъдещият арестант отговаряше на журналистите, пред входа на Народното събрание шумеше митинг в негова защита.
„Дръж се Андрей! И преди, и сега, ние сме с теб!” – скандираха от първите до последните редици.

– Благодаря ви от сърце – обърна се към тях Луканов, като излезе от Народното събрание. После повтори фразата двайсет пъти поне, ръкувайки се със защитниците си, застанали отпред.

Една засмяна баба му подаде букет с градински цветя, той ги пое и целуна ръката й, а после ги раздаде едно по едно на други приветстващи го възрастни дами.

Недалеч, пред храма „Александър Невски”, в друг, по-шумен митинг привърженици на СДС със сини знамена и флагчета скандираха други лозунги и издигаха плакати: „Луканов, КаГеБе!”, „Долу БКП!”, „Карлович, върни парите на България!”.

Точно в три часа следобед председателят на Народното събрание Стефан Савов откри пленарното заседание и обяви единствената точка от дневния ред: обсъждане на писмото на главния прокурор Иван Татарчев. В писмото, което господин Савов прочете на глас, се казваше, че правителството на Георги Атанасов взело двайсет и седем решения за отпускане на безвъзмездни помощи на Никарагуа, Куба, Лаос, Камбоджа, Виетнам, Афганистан, Ангола, Йемен и други подобни държави. Помощите възлизали на 34 милиона долара и 27 милиона лева. Отделно, въпреки явната неплатежоспособност на тези „развиващи се страни”, Министерският съвет им дал назаем 264 милиона долара и 56 милиона рубли. Поради тези „вредни за държавата ни решения” външният дълг на България рязко се увеличил – от 4 милиона долара през 1986 година на 10 милиона долара през 1989 година. Заключението в писмото гласеше, че според господин Татарчев „тази фактическа обстановка съдържа признаци на длъжностно присвояване в особено големи размери”.

Получил покана да се изкаже пръв, както процедурата повелява, Андрей Луканов излезе на трибуната, обгърна я с разперени ръце по навик и заговори… – не млъкна в продължение на цял един час. Говореше по памет, писмени бележки пред себе си нямаше. С цитати от конституцията, от закони, кодекси и правилници, с позоваване на точки, алинеи и параграфи. С точни цифри, данни, термини и анализи от областта на външната търговия, икономиката и финансите. С остроумия и закачки:

– Уважаеми колеги, в искането на главния прокурор се прави сензационното разкритие, че съм бил заместник-председател в правителството на Георги Атанасов. Признавам пред вас тази своя вина и дълбоко се разкайвам. Поемам пълна отговорност за всички свои действия не само за визирания период, но и за цялото време от 1976 до 1990 година, когато съм бил член и председател на няколко правителства. Проблемът е в това, че Главната прокуратура след трескаво и продължително ровене в стотици хиляди документи не е успяла да докаже нищо повече от този общоизвестен факт. Обвиненията на Татарчев са плод на политическа предубеденост и не държат сметка за действителността. А тя е, че за периода 1980–1989-а България е продала стоки и услуги в развиващите се страни за 19 милиарда долара, а е внесла от тях стоки и услуги за 9 милиарда. С други думи, активното салдо на България в икономическото сътрудничество с тези страни за десет години е 10 милиарда.

Отначало в залата цареше пълна тишина. Респектирани, депутатите от центъра, отляво и отдясно слушаха, без да шукнат, красноречивата и аргументирана защитна пледоария. Но Луканов пренебрегна факта, че някои от слушателите му, макар и самите те речовити, не бяха способни да задържат задълго вниманието си върху чужда реч, каквато и тя е тя. През втората половина на дългото му изказване се чуха техните въздишки, смехове и шушукания. Една буквена грешка на оратора им дойде като подарък. Обяснявайки нещо за Етиопия, Луканов я нарече „Ефиопия”, както звучи името ѝ на руски език.

– Говори на български език! – викна някой откъм групата на Съюза на демократичните сили.
– Ами той е роден в Москва, руски възпитаник е и си говори на руски – изсмя се друг.
– Ясно на кого си помагал с български пари! – провикна се трети.

Някой подсвирна, започна тропане с крака, кикот…

Луканов вероятно съзнаваше, че е направил гаф, но не допусна смущение по лицето си. Изчака тишината в залата да се върне със звънеца на председателя и невъзмутимо призова колегите си да отхвърлят искането на Татарчев. Приключи:

– Политическите процеси, репресиите срещу политическия опонент, цензурата и сплашването на журналистите, телефонните подслушвания и полицейските палки не биха могли задълго да отложат момента, в който управляващото мнозинство ще трябва да изконсумира политическата отговорност за обедняването на нацията, за ликвидирането на социалните и културни придобивки, за сивата икономика и развихрянето на престъпността. Пожелавам, колеги, на всеки от вас, независимо от партийните му пристрастия и чувствата му към мен, да не се срамува един ден от избора, който е направил в този момент на изпитание на Народното събрание.
След няколко изказвания, които повечето журналисти прескочиха след това в репортажите си, на таблото за гласуване се появи резултатът. Председателят Савов го обяви с тържествен глас:

– Вече няма пречка пред наказателното преследване на Андрей Карлов Луканов.

Два дни след това, точно в 11:45 часа Луканов влезе в Националната следствена служба на улица „Развигор”, където беше призован. И не излезе – остана „задържан в „арестантското помещение”, както беше съобщено на изчакващите го отвън репортери.

Преди да тръгне за следствието „с очакване, че ще бъде задържан”, той даде у дома си интервю на Велислава Дърева, именита журналистка от партийния вестник „Дума”, която не криеше, че е негова симпатизантка, приятелка и съмишленичка. След смъртта му вестник „Труд” публикува пълната фонограма на разговора на Велислава с бъдещия арестант.

– Готов ли си? – пита тя. Вече е седнала на масата като гост е и е включила диктофона, но официално записът не е започнал.
– Да – гласът на Луканов звучи малко разсеяно и отдалече, вероятно шета в кухнята, прави кафе. – Обещай, че ще ми донесеш една пила, да изпиля решетките.
– Там няма решетки.
– Защо? – Луканов сипва кафе, чува се потракването на порцеланови чаши и се усеща любопитство в гласа му.
– Защото килиите нямат прозорци – отговаря информирано Велислава, която вероятно е правила репортаж от кошмарните следствени изолатори в иначе приличната наглед триетажна сграда на софийската улица „Развигор” № 1.
– Язък за романтиката.
– Не ти трябва пила. Трябва ти черна превръзка на очите, най-добре от кадифе. Иначе няма да можеш да спиш.
– Защо? – Тук в разговора следва пауза (Луканов, както журналистката впоследствие пояснява, „носи препечени филийки и ги подрежда на масата”).
– Защото една двеставатова крушка свети денонощно и ще ти изяде очите.
– И ще ми изпържи мозъка. Не искам черна превръзка! Все едно, че ме водят на разстрел. Отказвам! Хайде да си говорим. – Шум от преместване на стол подсказва, че интервюираният е седнал пред микрофона. Следва въвеждащият въпрос:
– И така, Андрей, след малко ще бъдеш арестант?
– Това някак не ме изненадва. Приел съм го като историческа неизбежност. Питай леля ми Соня как са отвели дядо ми Тодор Луканов на „Лубянка” (в зловещата сграда на Лубянския площад в Москва, където агентите на Държавната сигурност на СССР са „беседвали” с враговете на сталинската власт). Питай я как преди това са преровили всичко, даже паркета – паркетче по паркетче.

И са го откарали, без да кажат нито дума – къде го водят, защо. Няма човек от моята фамилия (не твърдя, че съм най-блестящият екземпляр от рода), който да не е бил обект на обругаване и разтерзаване – морално, физическо, политическо. Страшното е, че гражданската позиция на моите предци винаги е оставала неразбрана.

– У нас гражданската позиция винаги се е смятала за предателство – отбелязва Велислава.
– Или за личен, користен интерес – откликва Луканов.
– В нашата мила партия включително. – И Велислава Дърева като Луканов е активен член на БСП.
– Нашата мила партия, както казваш, винаги е имала патологична потребност от герои, жертви, врагове, мъченици. Това не е историческа неизбежност, а историческа глупост и мотив за политически канибализъм – произнася се с тръбен глас потомственият комунист/социалист.
– Обикновено врагът, жертвата, героят и мъченикът са едно и също лице. Паднала ти се е специалната роля, Андрей.
– Засега съм само врагът. Други играят на герои и мъченици.

( Тук свършва първата част на интервюто).

Каквато и да е била „играта”, шестте месеца на Луканов в килията на „Развигор” имаха ефект, обратен на очаквания от Татарчев и неговите ментори.

Когато водеха „червения предводител” към следствения изолатор, БСП беше в опозиция, разколебана и „натикана в ъгъла на историята”. Този арест ѝ подейства „като парола” – това се видя много ясно, колкото и други да си приписваха след това заслугата, че „са извадили партията от нокдауна”. За пръв път, откакто на власт беше СДС, парализата след левите беше преодоляна и спонтанни червени манифестации тръгнаха из страната…

В затвора „комунистът трето поколение” се държеше именно като такъв. В килията си в непристъпния „Моабит” комунистическият водач Георги Димитров учеше немски език, за да се защитава сам по обвинението, че е запалил Райхстага, парламента на германската империя. В следствения изолатор на „Развигор” Андрей Луканов пишеше статии с критики към властта и книга за „социалната демокрация като алтернатива за България”…

Интервюто на Велислава с него продължава така:

– Андрей, не те ли травмира фактът, че всички – и сини, и червени, избраха тъкмо теб за разтерзание?
– Първоначално за мен беше голяма травма това, че именно аз съм избран за разтерзаване, за главен прицел на нападките. Беше ми трудно да приема тази несправедливост, насочена именно срещу мен от всички. Но постепенно си дадох сметка, че така и трябва и да бъде. Че враг на тези хора не може да бъде Тодор Живков, не може да бъде Милко Балев, Гриша Филипов или някой подобен на тях от Живковата номенклатура. Техен враг трябва да бъда именно аз и други като мен. Ние сме техните антиподи в обществен и в морален смисъл.

– Можеш ли да характеризираш тези, на които сме антиподи? – идентифицира се Велислава с бележития си събеседник.
– В този момент?
– Да, именно! Моментът е исторически. Утре всички вестници ще пишат с големи букви: „Луканов в затвора!”, и с десет удивителни, ако може.
– Добре – съгласява се бъдещият затворник и се заема с поисканата му характеристика: – На първо място ние сме антиподи на старата българска плутокрация с нейните наследени интереси, умствени предразсъдъци и ограниченост, с нейното самочувствие на богопомазани, на аристократи, каквито те не са. На второ място, ние сме антиподи и на онези, които не могат да виреят извън властта, те имат патологичен нагон към властта и са готови да продадат майка си, само и само да се запазят в структурите й. Това са ренегатите. Има и трета компонента – българският политически лумпен. От лумпените някои ще влязат в плутокрацията, други ще отпаднат. Тази компонента ще се топи, но засега е най-многобройна. Тя е изразител на едно блато, което тоталитаризмът формира – общественото блато на посредствеността, на хората без гръбнак, които днес са много кресливи, много смели. Сега те искат да се окопаят във властта, в обществените, държавните, стопанските структури. Те много бързо се ориентираха към сливането на създадения от тях болшевишки апарат с възсъздадената държавна машина, бюрократизирана и отново превърната в апарат за насилие. Това сливане върви с бързи темпове, цялата законодателна база е предназначена да обслужи техните интереси – от реституцията (възстановяването на национализираното имущество) до приватизацията (трансферирането на държавната собственост в частна). Чувствайки се несигурна все пак, тази политико-икономическа каста се стреми да се интегрира с международния капитал. Те така разбират приобщаването към Европа – като гаранция за личните си интереси.

– Утре ти ще бъдеш обвинен в това! Кастата вече ти прикачи своите собствени безчинства! Не може да ти прости 10 ноември! –

Чува се как в гласа на Велислава напира безсилен гняв.

– Цялата злоба срещу мен е защото аз съм изневерил на кастата си. Всичко, което се случва с мен, е израз на един стратегически кастов интерес – блокиране на реформаторското развитие на БСП и на държавата изобщо. Кастата е блестящо организирана, нейните видими представители си предават щафетата на властта и имат невидима защита. Те мен не могат да ме понасят. Те си имат политбюро в сянка, лидер в сянка – на „Секвоя”, власт в сянка…– Тук Луканов замълчава за миг, а после с повишен тон обобщава: – Абе хванаха си беля с мен. Аз ще издържа!

– Прекъсвам те! Не повтаряй повече това! – повишава тон и Велислава.

Защо? Защо е този опит на добронамерената журналистка да прекъсне Луканов? Какво точно му забранява да каже, за какво се отнася нейното „не повтаряй”? Да не би да е за нещо страшно, което той ѝ е казал вече в предварителен разговор?

– Виж ти! Цензор! Ще довърша изречението без твое позволение – сопва се бъдещият арестант и бърза каже на запис: – Аз ще издържа. Те няма да издържат. И ще ме убият някой ден.

Общо взето, Виталий харесваше живота си в България. В София и водката, и жените, и марковите дънки бяха по-евтини, отколкото в Москва. Имаше нелегално стрелбище близо до резервата на язовир „Огняново” – един обширен горски рай, където някога комунистическият цар Тодор Живков и царедворците му са ловували двеста и четиресет килограмови глигани, сръндаци и благородни елени с разкошни рога. Сега резерватът беше затворен, с изпотрошени пейки и оплячкосани сгради, обявен за продажба – буренясваше в очакване на някой баровец, който би пожелал да го купи за един лев от държавата, плюс сто хиляди лева рушвет за чиновника, от когото зависеше това… По пътя, който подминаваше високия му портал, беше стрелбището – с полигон, скрит зад редица високи плачещи букове и с професионални мишени, където можеше да се упражнява в динамична, тактическа и практическа стрелба – с карабина, с автомат „Калашников” и пистолет „Макаров”… Беше платил за индивидуален курс с инструктор, за да поддържа формата си, както му препоръча Намусения генерал, но инструкторът – един кльощав тип с размъкнат анцуг – разбра веднага, че няма нужда от инструкциите му, и го заряза…След тренировките Виталий се забавляваше с риболов в язовира и с едно гадже – учителка в съседно село, която веднъж завари да се пече на язовирната стена по бански.

Само престоите в Елин Пелин го отегчаваха. Но той ги намали до минимум, откакто започна да получава поръчки направо от генерала.

В изпълнението на първата от тях – за убийството на бореца Иван Кудев – щеше за малко да застреля дубльора – стрелец, който му пратиха.

Виталий застреля Кудев от засада на площадката пред апартамента му на четвъртия етаж в блок 407 на крайния софийски квартал „Младост”. Около месец му трябваше, за да изучи навиците му – въртеше се покрай местата, които „обектът” посещаваше – жилището му, офиса на някаква фирма „Витоша – 7”, чийто адрес му бяха дали, плюс безброй дискотеки и барове.

Поръчаният „за събаряне” беше около трийсетгодишен, състезател по борба от ЦСКА, с офицерски чин, както се полагаше на спортистите от неговия ранг, дружелюбен по характер, купонджия и женкар. Часове преди да умре на 17 септември 1995 година, той се отдаде на гуляй с дамска компания в дискотеката „Алкатрас”. Виталий го проследи, остави го там и отиде да го чака да се прибере у дома си. Изчака го търпеливо от 11 вечерта до 4:30 сутринта, скрит в сервизното помещение на петия етаж. Беше намазал лицето си с фондьотен, смесен с малко черна боя за обувки – поръчали му бяха да прилича на циганин…

Борецът се прибра, придружен от млада дама. Тъкмо отваряше вратата на асансьора, за да слезе и тя, и изстрелите изтрещяха. Слизайки бързо по стъпалата, Виталий прати четири куршума в гърба му. Пети куршум го улучи в главата – дойде откъм третия етаж. Умът на Виталий „се парализира от изненада”. За малко да хукне със зареден пистолет подир непознатия стрелец, който се спусна шумно по стълбите и след миг затвори с трясък зад гърба си входната врата. През това време простреляният се свлече окървавен на земята, а придружителката му остана в асансьора, който се върна към първия етаж.

Като успя да запази самообладание, Виталий светкавично се качи на таванския етаж. Почака. И да бяха чули гърмежите, съседите се спотайваха – вероятно от страх. Спусна се тихо с оръжието в ръка до остъклената порта, на която някой беше написал „вход Г” със зелена блажна боя – отвори я внимателно, огледа обстановката навън и се шмугна в тъмнината.

Виталий умееше вече да чете с разбиране български вестници и прочете на другия ден, че „оперативно-следствената група е газила в локви кръв, докато е правила огледа”. Пишеше още, че според основната версия на разследването става дума за „циганска вендета” – първо, „защото само аматьори могат да прескочат трупа, оставяйки стъпките си по кръвта”, и второ – „защото са се опитали да откъснат ухото на мургавия автоджамбазин Кудев, както е по италианския закон за омертата, прилаган в ромските махали”.

„Ама че глупости!” – помисли си Витя. Чудеше се дали журналистите си ги измислят, или Намусения генерал „им ги пробутва тия” за заблуда на противника…

Така или иначе, той разбра, че е ликвидирал „един доста влиятелен тип”. Лили Иванова, най-голямата българска естрадна звезда, пя в негова памет заедно с други известни певци на препълнен с хора футболен стадион в село Казичене.

Вторият „обект”, който отстреля за Намусения генерал, пак беше „влиятелен”, пак беше състезател на ЦСКА, пак имаше офицерски чин и вероятно пак „беше изпълнител на специални задачи”. Беше гребец, шампион по кану-каяк и бивш командос от Специализирания отряд за борба с тероризма – елитния СОБТ, който беше базиран в затворен лагер срещу царския дворец „Врана”. Казваше се Пламен Михайлов, но го наричаха Кимбата – беше популярен повече с прякора, отколкото с името си.

С един куршум в гърба Виталий повали този мъж-канара на влизане във вход №8 на блок № 20 в столичния квартал „Дружба” – там той живееше на третия етаж със съпругата си, инструкторка по еаеробика, седемгодишния им син и петгодишната им дъщеря. Втори изстрел го улучи в главата, до лявото ухо и не му остави никакъв шанс за живот. Заслугата за него беше на Дубльора – Виталий го видя вгръб, когато излезе от прикритието си зад едно дърво и се скри с бързи крачки зад отсрещния блок. Този път не се изненада, че има дубльор.

– Да, пращаме човек да те подсигурява, не се безпокой – потвърди Намусения генерал по телефона в отговор на неговия „още по-намусен въпрос”.

Виталий беше свикнал на дисциплина и „на групови операции” в Афганистан и се примири с факта, че някой го следва по петите всеки път, когато се заеме с мокра поръчка. Дали този „някой” беше един и същ човек, или бяха различни, не искаше да гадае – и сто души да бяха, вършеха си работата достатъчно професионално, без да му се натрапват…

„Убийствата на Кудев и Кимбата са извършени с един и същ престъпен почерк”, пишеше вестник „Труд” в любимата на Виталий криминална рубрика „Синята лампа”. Явно някое ченге се беше усетило… Но все едно – при все че кръвта се лееше в гангстерските войни като река, българската полиция не беше успяла да залови нито един професионален убиец, поне досега.

Смъртта на Кимбата в печата беше отразена „с повишено възмущение”. Един ден след нея – на 24 октомври 1995 година, от Съюза на бившите барети разпространиха биографията му с коментар, че колегата им заслужава почит и уважение. Роден бил в София, баща му бил строителен работник, а майка му – щатна служителка на МВР на аерогарата. Когато го погребваха, и двамата бяха пенсионери. Синът им Пламен получил начално образование в бившия СССР, където родителите му работели известно време. В София завършил Школата за висше спортно майсторство „Васил Левски”. Само два месеца преди да го застрелят, той сбъднал мечтата си – станал републикански шампион.

Преди 10 ноември Кимбата работи като шофьор на водоноска – нощем мие улиците в „Дружба”, а денем тренира. След тази дата влиза в „новия частен бизнес по чистотата”, но скоро след това е изтеглен оттам и назначен в Специалното поделение за борба с масовите безредици. В най-смутните времена на междувластието той като елитно спецченге участва в „спецгрупа за бързо действие по магистралите”. След погребението му негов шеф от онова време разказа, че въпросната спецгрупа давала възможност на магистрални бандити да се оттеглят, вместо да влязат в ареста, но след като изоставят плячката си.

В елитния антитерористичен отряд, където е преместен, гребецът изтрайва само година. Споделя с близките си, че получавал „нечисти политически поръчки” от командването там и не желаел повече да ги изпълнява.

„Дали тия нечисти поръчки са свързани с Намусения генерал”, питаше се Виталий, изчитайки криминалната рубрика на вестник „Труд” до последната буква. Не търсеше отговор. Не и упорито. Слабо го интересуваше.

Лилия Герасимова, вдовицата на Андрей Луканов, мълча оглушително цели тринайсет години след смъртта му. Медиите напразно се опитваха да пробият мълчанието й.

„Нямам какво да кажа”, беше единственият отговор, който журналистите получаваха, когато я канеха на интервю. Скоро тези покани престанаха. И бездруго знаковите показни убийства в България много зачестиха (след Луканов убиха шефа на величествената корпорация „Мултигруп” Илия Павлов, Кръстника певец Иво Карамански, агента на прикритие в наркомафията Поли Пантев, митичния търговец и сътрудник на контраразузнаването Филип Найденов-Фатик, военния прокурор Николай Кюлев, сочения за Контрабандист номер едно Косьо Самоковеца, основателя на групировката СИК Милчо Бонев и около 200 други знайни и незнайни криминални състезатели…), така че медийният интерес към опечалените близки траеше максимум тридесетина дни.
Мартин Карбовски – телевизионен журналист и продуцент на единственото по рода си предаване за ъндърграунда – пръв беше сполучил да вземе интервю от мълчаливата съпруга на покойния бивш премиер и да го излъчи по случай фаталната тринайсета годишнина от неговия разстрел.

Камерата показа Лилия Герасимова в събота на 3 октомври – часове след омразния ѝ 2 октомври – рождения ѝ ден, който се превърнал в „ден на траур за семейството”. Повечето зрители я виждаха за първи път отблизо – в полузабравения репортаж от погребението на мъжа ѝ се акцентираше на ковчега и на тогавашния премиер Жан Виденов – как поставя венец с гузния надпис „Прощавай, Андрей”…Докато разговаряше с Карбовски, Лилия седеше по чехли на обикновено кресло от холна гарнитура в дома си. Една тъжна седемдесетгодишна жена в тъмни дрехи – широк черен панталон и тъмносиня риза, – абсолютно спокойна на вид, запазила излъчването си на достойнство и самочувствие. Преди да започне разговора с Мартин, тя беше предоставила на режисьорския му екип уникални кадри, заснети пет дни преди убийството. Видя се как семейство Луканови и техни приятели от Унгария, на които са кумували, отиват на гости на Петър Младенов във вилата му в село Церово. По пътя унгарецът Саша, който е по професия разузнавач, възкликва: „Нас ни следват две коли, не ви ли прави впечатление? Колите се менят, някой ни следи!”.
Във вилата, както се знаеше вече, Луканов и Младенов останали насаме. Младенов беше отрекъл, че Луканов му е дал тогава на четири очи документа, уличаващ в корупция премиера Виденов и обкръжението му.

– Има ли милиони, които са откраднати от Луканов и днес са в неговата фамилия? – С този въпрос Карбовски рекламираше предаването си от дома на вдовицата. А в края на видеофилма обобщи: – Милиони няма! Луканов беше мишената на социалистическата партия. Партията столетница го създаде, за да може грандиозната му фигура да отнесе ударите на епохата, докато партийният апарат вземаше онова, което днес се приписва като взето от него. Луканов беше първият, който дефинира най-страшната диагноза – че Държавна сигурност се сраства с партията и държавата. Тази диагноза уби Луканов.

И думите на Лилия Герасимова в първото ѝ искрено вдовишко интервю бяха силни – възгледите ѝ звучаха като непоколебими. Чухме ги и ги видяхме „черно на бяло” в още няколко (не повече от три-четири) изповедни интервюта, които тя даде в следващите години в телевизиите и в печата.

Как мисли тя – кой пожела смъртта на видния ѝ съпруг?

„Той имаше еднакво силни врагове и в СДС, и в БСП. И мисля, че те си подадоха ръка – всички от бившата номенклатура, която не можа да му прости”.

За какво му отмъстиха?

„Убийството му беше отмъщение за това, че умееше да се защитава, че не им се даваше да му прикачат всичките неуспехи на прехода към демокрация. Въпреки това клеветите, които изсипаха върху него, преди да го убият, създадоха в очите на обикновените хора един образ на човек, който е виновен за всичко.”

А кой е „виновен” според госпожа Герасимова?

„Всички сме виновни за неуспехите на прехода, не е Луканов. Защото всички живяхме в този преход. Моят съпруг твърде малко беше министър-председател, за да може да отговаря за всичко, за което го нападат. Да, той направи смяната на Тодор Живков – той заедно с Петър Младенов и Добри Джуров. Разбира се, помогнаха и руснаците. Ако не бяха те, Живков щеше да очисти и Петър, и Андрей, разбира се…Като дойде ноември 1989 година, всички бяха настръхнали срещу режима, срещу Живков, срещу откраднатите пари…Но после дойде зимата с празните магазини, която нарекоха „Лукановата зима”. Това беше начин да го демонизират. Стоки имаше, но бяха изпокрити – от тия, които желаеха да попречат с всички сили на Андрей Луканов, който искаше „плавен преход към демокрация”. В това желание СДС и БСП започнаха да се обединяват. Държавна сигурност подаваше на седесарите компромати – какво ли не бяха наредили вътре! – четях ги и се чудех дали да се смея, или да плача… Твърдяха за Карло, сина ни, че имал две фирми в Германия. Че сме имали фабрика за пирони. Че Андрей карал ски в Канада, а той там не е ходил изобщо…”

Лилия се държеше естествено, когато говореше по телевизията – беше разбрала по най-трудния начин, че каквото и да каже, ще има хора, които ще ѝ повярват, и други, които ще я наругаят, без да се вслушат в думите й. Говореше без гняв. Изглежда, гневното разочарование се беше стаило под скръбта в душата й:

„Какво ли не му приписаха! Че е създал групировките ВИС и СИК, че е виновен за разрухата на всички заводи, че е раздавал куфарчета с пари, че е предизвикал национална катастрофа, за да се обогати…Човек трябва изобщо да не познава Андрей, за да говори за него такива неща. Той не е взел и лев за себе си! Работеше за държавата. Трепереше за всеки валутен лев, защото отговаряше за това. Никога не е отговарял за партийната каса. Нека хората се върнат на Кръглата маса и да видят кой къде беше тогава и кой кога рязко забогатя… Колкото до куфарчетата, с които били създавани външнотърговски дружества, – тези дружества бяха създавани далече преди 1989 година. Всички знаят кой камандваше парада! Без Тодор Живков нищо не ставаше. В началото Андрей вярваше, че с Живков може да се работи добре. Но когато започнаха едни грандиозни, излишни и скъпи държавни проекти, той възрази. И тези, които прокарваха тези проекти, настроиха Живков срещу него. След 10 ноември Андрей може да е помогнал на някой с контакт, със съвет – съвети той раздаваше щедро, даже и пред дома ни го причакваха за тях…Но куфарчета с пари – това откъде го измислиха! Андрей нямаше отношение към парите. Просто нямаше. Как мога да обясня на хората, че всичкото това, което имаме вкъщи, съм го събирала аз… ”.

Години трябваше да минат, преди Лилия да се довери на една-две доброжелателни към фамилията ѝ журналистки, нейни колежки, и да даде воля пред тях на дълго стаяваното си огорчение:

„Какво ли не ни сториха! Чупиха прозорците на апартамента ни на „Латинка”. Два пъти ни палиха гаража! Веднъж щяха да запалят съседите – писателя Николай Хайтов и Жени Божилова. Хвърлиха граната на техния балкон, който е на последния етаж, под покрива. Жени видяла, че пердето гори и викнала: Тичай, Николай, това не е срещу нас, запалили са Андрей!… Добре че оставяхме един на друг ключове от апартаментите си!”.

Вдовицата имаше доста патила за разказване:

„Отнеха ни и жилището на „Латинка”. Това беше престъпление не срещу Андрей, а срещу мен. За втори път в живота ми се случваше да ми отнемат семейното жилище – веднъж, когато бях дъщеря на трайчокостовист, и втори път, когато бях съпруга на един човек, който лелееше да види демократична Българи, но беше жестоко убит… а преди това отстранен на няколко конгреса от своята партия. Спомнете си как един седесар се изцепи в парламента, че ще издаде закон, ако трябва, но ще отнеме жилището на Андрей Луканов”.

Бедите на Луканови били „безкрайни” според вдовицата:

„Не ни оставиха на мира. Абсолютен и последователен реваншизъм. Каква беше тази завист, тази ревност! Как може един човек така да бъде хулен, както хулиха Андрей!…Той Андрей в един момент се отдръпна, реши да не се занимава с политика, но те не му дадоха тази възможност, не му позволиха..”

Съпругът ѝ е бил „единак” по нейна преценка. („Беше открит за всички, но допускаше малко хора до себе си”.)

Сред хората до Луканов бяха двама авторитетни социолози – Андрей Райчев и Кънчо Стойчев. След смъртта му те задълбочено и професионално описаха в статии, интервюта и книги „политическата предистория на неговата гибел”. Ето каква е тя по техните думи:

„Политическата фигура на Андрей Луканов няма аналог в Източна Европа. Да – харизма, да – пет езика и огромна култура, да – удивително остър ум и феноменална памет, да – от Бога политик, да – прекрасен икономист и още по-надарен търговец. Но колкото и да изреждаме качествата му – типичен човек в типични обстоятелства. Преходът в България има същите причини и същите резултати както в Полша, Чехия, Унгария, Германия. Луканов е лидерът на реформисткото крило в БКП, бивша висша номенклатура, роден във властта и достигнал до върховната власт след вътрешнопартийна интрига и с помощта на СССР.

…У нас след 10 ноември се случиха едновременно две неща – падна Берлинската стена, разделяща Източна от Западна Германия, и избухна доста закъсняла „Пражка пролет”. Нацията се раздели на две. Половината живееха в пространството на рухващия комунизъм, половината заживяха с илюзията за радикално реформиращия се социализъм. Това донесе на БКП нещо, което не получи нито една компартия в западната периферия на Съветската империя – стратегическа инициатива. Преговаряха за оцеляване. Заживяха като нови бивши. Маневрираха тактически”.

Как употреби Луканов тази стратегическа инициатива? Социолозите Райчев и Стойчев имат свой отговор на този въпрос и го публикуват нееднократно в съвместни интервюта и статии:

„Първо, Луканов избра това СДС за Съюз на демократичните сили. В Полша избор нямаше – там „Солидарност” с Лех Валенса от десетилетие беше видима опозиция. В България имаше поне три варианта на въпроса кой да седи срещу БКП на Кръглата маса. Първият вариант беше емиграцията, бившите, избягали от комунизма в чужбина и техните деца. Вторият вариант – царят. И двата се реализираха, но по-късно. А през декември 1989 година Луканов избра третия – прохождащите дисиденти, с Жельо Желев. Не че Луканов създаде СДС, но той определи противника си в решаващия момент.

Второ, Луканов демонтира репресивната система, Държавна сигурност, партийните организации по месторабота, сателитните на БКП организации – Комсомола, Профсъюзите.

Трето, осигури условия БКП не само да се преименува в БСП, но и да започне да се трансформира в социалдемократическа партия, която после стана член на Социнтерна.

Четвърто, осигури свобода на словото в печата и в телевизиите – бърза и безусловна. И наложи двете идейни метафори на българския прехода към демокрация – за „Мирния преход” и „Пътя към Европа”.

Пето, стимулира създаването на ДПС – Движението на права и свободи, с което България получи етнически мир, – и то скоро след насилственото преименуване на турците и екстрадирането на четвърт милион от тях.

Дори едно от тези пет решения е достатъчно, за да превърне даден политик в положителна историческа личност. А тези пет превърнаха Луканов едва ли не във всеобщо признат злодей.”

Как е възможно? Ето така според Райчев и Стойчев:

„Тези пет реформи и други по-дребни, които прокара Луканов, имат в основата си нещо като сделка между бившите комунистически елити и набиращите сила бъдещи антикомунистически. Бившите печелят време, бъдещите трупат власт. Ето защо в началото всички са доволни и рейтингът на Андрей Луканов е в небесата. До есента на 1990г. той е радост за всички – осигурява на червените време за адаптация и историческа перспектива, а на сините – все повече власт, влияние и ресурси. Но накрая и двете страни са остро недоволни. Едните са загубили почти цялата си власт, а другите добиват чувството, че напразно губят време, понеже властта вече е тяхна. Така че към края на 1991 година няма по-мразен политик от реформатора Луканов. Той е вреден и политически неприемлив и за противниците си, и за повечето от своите. И настъпва периодът на неговото сатанизиране. И неговият абсурден от юридическа, но логичен от политическа гледна точка арест.

Арестът на Луканов? Той е правно необоснован, но политически обясним, смятат двамата социолози:

„Държаха болния от начална форма на левкемия петдесет и пет годишен човек в помещение без прозорци. Държаха го по смехотворно обвинение, което не можеше да мине пред никой съд на света – че подписал официално държавно решение България да окаже помощ на Куба и Никарагуа. Така той послужи за лакмус, че синята власт е истинска, а не е резултат от пазарлък. То, аслъ, българинът разбира, че властта над него не е шега, когато я види да си позволява произвол…

Ако не беше арестът на Луканов, той нямаше да преседи дълго на политическата сцена. Самият той разбираше, че отредените му от неговото време политически задачи са изчерпани. Шестте месеца в затвора не го направиха герой на червените – за лидерите им той беше вече „предател”, те едва ли не неохотно се застъпваха за освобождаването му, – но пък го върнаха в играта. Макар да не беше вече лидер на БСП, а само на социалдемократическата ѝ фракция, той заигра с всички сили за победата на партията си на изборите през 1994 година”.

А след това?

„Така желаната от Луканов и от мнозина други победа на БСП създадe мизансцен за физическата му смърт.

БСП тогава беше дълбоко неадекватна. Нямаше трайно решение по нито един въпрос. Западът или какво? НАТО или какво? Капитализъм или какво?… И за да бъде катастрофата пълна, стогодишната партия избра Жан Виденов – един млад и лично честен човек, но неадекватен като лидер”. Такъв беше анализът на социолозите, които бяха и останаха верни приятели на Луканов.

Мнозина бяха изненадани, когато Виденов – висок и слаб младеж с дълга шия и меланхолични очи, беше поставен начело на преименуваната комунистическа партия. Това стана на нейния 41-ви конгрес през декември 1991 година. То, от една страна, стана случайно – във вихъра на вътрешнопартийните интриги, когато двамата авторитети – Андрей Луканов и Александър Лилов, мереха силите си. Но от друга страна, можеше да се предвиди, защото и Луканов, и Лилов – при цялото различие на стратегическите си виждания – бяха наставници на Жан, прилежния и почтителен към тях активист на пловдивската партийна организация.

Имаше времена, когато Луканов и Виденов бяха изключително близки. Близостта им се разви очаквано – след като Луканов излезе от килията на „Развигор”, „изключително благодарен на Виденов” заради изказванията му в негова защита. За тази близост имаше значение и това, че двамата бяха завършили, макар и по различно време, едно и също висше учебно заведение в Москва. В продължение на две години по-възрастният московски възпитаник неведнъж залагаше авторитета си, за да дава път на младия си колега (който беше израснал междувременно до член на Висшия партиен конгрес). Три дни преди 41-вия партиен конгрес Луканов въодушевено рекламира Виденов:

– За две години Жан доказа, че е човек, способен да се развива, да акумулира в себе си качествата на истински партиен лидер. Има всички основания следващият конгрес да го избере за председател на партията.

Така и стана. С подкрепата на Лилов Жан беше турен начело на социалистите.

Изненадващо обаче начеващият председател на БСП изхвърли от Висшия ѝ съвет почти всички хора на единия от менторите си – на Луканов, – а после и зачеркна имената им от кандидатските листи за 37-ия парламент.

Луканов не можа да скрие, че е стъписан от изневярата, но я преглътна – и когато партията му си върна загубената ръководна позиция, той, като бивш соцпремиер („без да се покаже ни най-малко сърдит”), консултира новия соцпремиер в съставянето на новото соцправителство.

– България най-после има правителство, което заслужава това определение – заяви той веднага след като Народното събрание гласува „за” кабинета „Виденов”, изреждайки „безспорните качества” на премиер-министъра. Още в следващите седмици обаче щеше да му се наложи да види как доскорошният негов фаворит се промени. Очите му взеха да гледат и презрително, и сърдито, брадичката му се повдигна, фигурата му с тънката шия като че ли още се издължи. Тогава му излезе прякор – Лебеда. Не стана ясно откъде дойде – дали от приказката за грозното пате, което порасна до величествен бял лебед, или от шията, която шаваше странно в прекалено широката за нея яка…

Като министър-председател Жан Виденов най-напред се зае да разкаже колко е закъсала държавата, която той се заема да оправи. За целта съветниците му започнаха да пишат Бяла книга – четиво, в което да бъдат представени „виновниците за икономическата криза”. С тази книга Жан отново нанесе удар на Луканов, „доскорошния му учител по партийно строителство”. Оказа се, че в черновата на „бялото” писание и той е посочен за грешник – и то наред с Филип Димитров, бившия премиер на СДС, който падна от власт „провален – безусловно сразен от критиките на медиите, синдикатите, парламентарните сили и президента”.

Изнервен, порицаният бивш соцпремиер изпрати на действащия ръкописна бележка:

Жан,

В коридорите, а и в печата циркулират слухове за съдържанието на Бялата книга, според които в нея се дават и негативни оценки на двете социалистически правителства. Ако в тези слухове има доза истина, смятам, че аз и колегите ми от кабинетите през 1990 година имаме и моралните, и професионалните основания да участваме в предварителното обсъждане на материала, преди той да види бял свят. Надявам се, че ще се отзовеш с разбиране на това искане.

Андрей Луканов

Почеркът на червения реформатор беше обработен и четлив, правите и широки междуредия издаваха дисциплина, ниските букви – решителност, а разлятите думи – скрита емоционалност и чувствителност.

Това е рекет срещу Жан и правителството! – подскочиха съветниците на Виденов, които се погрижиха бележката да бъде публикувана.

„За съжаление, в политиката има хора, които си я представят като интрига или като низ от активни мероприятия. Има млади хора, които вместо да създават собствена позиция, завиждат на по-възрастните от тях дейци на партията, които поради своите занимания в миналото имат международни контакти и позиции, които те едва ли биха могли да постигнат!” – избухна Луканов, поканен да коментира.

Дали за да не изглежда като „завистник”, или по друга причина, премиерът Виденов нареди да се прередактира Бялата книга – така, че бившият му патрон „да не се обижда”.

Това обаче не прекрати видимо настъпващия разрив между двамата. Виденов и неговите идеолози не спряха да натякват за „сбъркания модел на прехода от 1990 година” и да заклеймяват „перестройчиците ноемврийци, които трябва да изтекат в канализацията на историята”. Луканов не им остана длъжен: „Хайде да оставим тези хлапетии да си поиграят на управление. Те сами ще се олеят. През зимата ще се срутят и ще дойдат на колене да ме молят да ги спасявам”.

В този случай политикът, наричан Бялата лисица, очевидно се излъга в прогнозата си – не изцяло, обаче наполовина. Той не получи никога молба за милост. Но в „играта на управление” наистина се получи „оливане” и „срутване”.

Правителството на Виденов беше получило мандат за „социално ориентирана политика”, или поне премиерът и министрите му така разбираха подкрепата на избирателите си. С това разбиране те наложиха контрол на цените – а комбинацията между ниските цени на произведените у нас продукти и високите цени на влаганите в тях вносни ресурси рязко лиши от печалби държавните предприятия.

За да подкрепи най-губещите от тях, правителството започна да натиска държавните банки да ги кредитират. Банките от своя страна се научиха да хитруват и да клинчат рефинансиране от централната банкова институция. Замириса на фалити. За да задържи парите на спестителите, соцпартията обеща със закон стопроцентово бюджетно покритие на влоговете. Резултатът беше печален: висока инфлация, спад на брутния вътрешен продукт, финансова криза и в крайна сметка – икономически крах.

Плачевно беше и постижението на „социално ориентираната приватизация”. Кабинетът „Виденов” така проведе „масовото раздържавяване”, че почти никой не усети да е получил права върху бившите държавни предприятия – ако изключим управителите на приватизационните фондове, разбира се. И на всичкото отгоре разписа в закон Работническо-мениджърските дружества („РеМеДетата”, които следващото крадливо правителство приложи в приватизацията – и в резултат абревиатурата РМД се чете и до ден днешен като „Разбойническо-мениджърски дружества”.

Същевременно правителството даде старт на „социално ориентираната земеделска реформа”. С нея се заеха група фирми, кръстени на съзвездието „Орион” и ръководени от сина и снахата на генерал Мирчо Спасов – „зловещия генерал”, „ палача на Живков”, „бащата на лагерите”, в които са били изтезавани до смърт противниците на комунистическата власт. „Синът и снахата” – съпрузите Румен Мирчов Спасов и Веска Меджидиева, подкараха поверената им реформа, затъркаляха я между фирмите си и стигнаха дотам, че избягаха в Африка с милионите на земеделските кооперации и на един съмнителен израелски магнат, които бяха събрали във фиктивна частна банка.

Беше дошъл краят на площадната демокрация. Народът се разотиде от площадите, заслуша се в новините по радиото, поразговори се по кръчмите и разбра, че „мирният преход от тоталитарната към демократичната система” е потеглил по криминални магистрали. Крадеше се от държавното с размах – партийни мушмороци и милиционери магически забогатяваха, „борчески групировки” заставаха на входа и изхода на някогашните „социалистически промишлени гиганти”. Скоро се разрази и гангстерската война.

„Отначало идеята е била да се казва: ето, толкова мафиоти ги гърмят – Крушата, Дюлята, Не-знам-си-кой и Андрей Луканов… Мина време, преди да почнат да казват „убит е български премиер”, което е някак си по-нормално звучащо…” – щеше да отбележи с покруса вдовицата Лилия Герасимова.

Когато убийците ѝ отнемат съпруга, тя остава сама да изплаща двата апартамента (един за нея и дъщеря й, а другия за вече женения ѝ син), които семейството по-рано си е купило с помощта на покойната й свекърва Емилия. Майката на Луканов приживе притежава жилище в най-скъпия софийски квартал, до Докторската градина. Когато става ясно, че синът й, снахата и внуците й, така или иначе, ще бъдат изгонени от апартамента на улица „Латинка”, тя го продава и им дава парите, за да се включат в новострояща се кооперация на улица „Вишнева градина”. Помощта от свекървата е съществена, но се налага доплащане, за което семейството тегли заем. Това е година, преди Луканов да бъде заровен в земята. Вдовицата едва свързва двата края, докато изплаща дълга на банката с помощта на сина си. Пресата в това време парадоксално гърми за „милиардите на Луканов”, „фирмите на Луканов”, „куфарчетата на Луканов”, „банката на Луканов”…

Злословието беше набрало инерция от времето, когато се видя, че провалът на кабинета „Виденов” наближава. Приближените му партийци и чиновници обявиха, че той е „резултат от подривна дейност” срещу тях. И пуснаха спецслужбите да душат „за врагове и провокатори”. Основният заподозрян беше Андрей Луканов. Нападките срещу него ескалираха:

„Андрей Карлович Луканов покровителстваше бухалките и създаването на кредитните милионери! Луканов каза, че на Лебеда, сиреч на Жан трябва да му се отвърти главата!” – избухна служителка от пресцентъра на правителството.

През март 1996 година пролича, че Луканов губи търпение. На мартенския пленум на БСП той заяви, че „в партията и държавата се възраждат сталинистките методи”. А през май съвсем си изпусна нервите: точно когато групировката около Румен Мирчов Спасов беше във възхода си, а Виденов умилително я нарече „приятелски кръг”, Луканов в две поредни интервюта ѝ лепна убийствен етикет – „мародерска”. („Орион” ли? Те са мародери, които грабят от народа по време на бедствие!”) Проблемът беше по-голям, отколкото на пръв поглед изглеждаше. Понеже в „приятелския кръг” пресата откриваше и сочеше ежедневно и „хора от екипа на премиера”.

Пълната нетърпимост между двамата соцпремиери преля, след като бившият публично заяви, че споделя появилото се в медиите мнение, което гласеше: „Само валутен борд може да спаси страната, но Западът едва ли ще даде на проваленото червено правителство този шанс”.

Това беше обявена война.

„Луканов воюваше срещу провалилото се ръководство на БСП открито и без план за собственото си завръщане начело на партията – щяха да напишат социолозите Андрей Райчев и Кънчо Стойчев в посмъртния му политически портрет. – Той напоследък твърдо беше решил да напусне политиката, дори направи среща с избирателите си в Плевен, на която се сбогува с тях. Виждаше личното си бъдеще на поприще, от което добре разбираше – енергетиката. Беше се договорил с руските си приятели да ръководи бизнеса на „Газпром” у нас. И тук за втори път го спряха и го оставиха в политиката. Този път не сините, а Виденов и „мушмороците му”, както Луканов ги наричаше. Те изнамериха начин да осуетят преминаването му в бизнеса. А той, пред лицето на настъпващата за България катастрофа, взе курс за сваляне на правителството.”

И по-нататък: „Кабинетът Виденов оцеля от договорен вот на недоверие с помощта на СДС и това радикализира Луканов. Той нахвърли още по-мащабен план. Реши да отцепи парче от БСП и чрез международен натиск да принуди СДС за коалиция с това парче до края на парламента. И да се договори със САЩ и Австрия за въвеждане на валутен борд при коалиционното правителство още преди предстоящите след две години парламентарни избори”.

И в заключение: „В края на септември 1996 година планът на Луканов беше успял, той го каза пред нас. Но го убиха.” И край.
Авторитетните анализи на социолозите Райчев и Стойчев поначало следваха „политическата сюжетна линия”, в тях не беше подчертана (а даже беше подмината) „криминогенната сюжетна линия”, по която не след дълго тръгнаха разследващите на убийството – сюжетната линия за войната срещу кръга „Орион”, която двукратният соцпремиер води преди смъртта си. Вървейки по нея и само по нея, следователите и полицейските детективи стигнаха до извода, че Луканов е станал мишена не за друго, а затова, „защото е предприел кампания на остра критика срещу групата фирми, привилегировани от правителството на Жан Виденов”. Призовани бяха в следствието редица свидетели, които потвърдиха, че той „нееднократно атакува орионци с обидните думи „мародери” и „мръсна мафия”, а пък Спасов-син „го контраатакува словесно”, като го нарича „наследствен потомствен предател” и „ ловък политик”.

Съгласявайки се със следственото заключение, прокуратурата щеше години наред да убеждава съда, че „въпросната словесна война е станала кръвопролитна”, защото е довела богати орионци до обедняване и нейната кървава жертва се казва Андрей Луканов. Съдът обаче щеше да заключи накрая, че „това е възможно, но не е доказано”.

В хаоса на колабиралия комунизъм всичко беше възможно. Включително и демонстративното убийство на Андрей Луканов, сравнимо само с едно – с това на Стефан Стамболов, – и той бивш министър-председател и държавник от неговия мащаб.

Какво свързваше двете убийства, разделени помежду си със 101 години и потресли България в различни времена? Може би това, че и двамата големи политици имаха шанс, ако бяха останали живи, да се върнат на власт…

Стефан Стамболов – революционерът, журналистът, поетът, държавникът, наричан Българският Бисмарк, пада в кръв до колене насред София на 3 юли 1895 година.

Малко преди това, към осем вечерта, той излиза от „Юнион клуб” с Димитър Петков – друг политик, бъдещ министър-председател и бъдеща жертва на атентат. Лятната вечер е вдъхновяваща и те имат план да я довършат другаде в приятелска компания.

Качва ги файтонджията Мирчо Ацов. Той подкарва бавно по улица „Раковски”. А когато отсреща изскачат трима души и единият стреля, моментално спира конете.

Отдясно на файтона седи Стамболов. Към него се насочва човек с ятаган. Революционерът ветеран скача, вади револвера си, но преди да го насочи, единият от атентаторите му посича ръката. Следва и мълниеносен удар по главата. Междувременно го настигат и другите двама – те започват да секат ръцете, с които жертвата опитва да се предпази.

Димитър Петков и слугата Гунчо Теодоров приближават тичешком, Гунчо гърми срещу нападателите, те захвърлят ятагана, един нож тесак и револвер „Смит енд Уесън” с шест патрона и побягват. Гунчо вика:

– Дръжте убиеца! – и подгонва един ранен атентатор по улица „Раковски”.

Появяват се стражари, но те вместо бегълците, улавят преследвача, обезоръжават го и го отвеждат в близкия участък.

Стамболов лежи на улицата в дълбока локва кръв, с отсечени ръце и обезобразена глава. Намират файтон, с който го откарват в дома му. Все още в съзнание, посеченият ясно произнася:

– Убийците са Тюфекчиев и Халю…Князът ме уби…Белчев, Белчев!…Принц Кобург, принц Кобург!

Хирурзи веднага му ампутират ръцете, за да спрат кръвта. Малко преди края си човекът, наричан освен Българския Бисмарк и Необходимия тиранин, промълвява пред дошлия да го причести владика:

– Македонци ми… изядоха главата…

На пръв поглед това е така – физическите му убийци са от тия среди. Но ако атентатът не е вдъхновен, то със сигурност е разрешен от друго място.

Един от големите строители на нова България издъхва на 6 юли следобед.

Следствието продължава цяла година. Образувано е дело за убийство в Софийското окръжно съдилище. Повдигнати са обвинения срещу Наум Тюфекчиев като организатор, Боне Георгиев и Михаил Ставрев – Халю като изпълнители, Мирчо Ацов и Атанас Цветанов – Талю като съучастници.

И Стамболов, подобно на Луканов, е знаел, че му се готви атентат. На 16 март 1895 година той довършва прочутото си писмо „Кроежът за убиването ми”.

Дали Дворецът и правителството имат пръст в кървавия заговор, или само са си затваряли очите? Ето какво пише публицистът Трифон Кунев:

„И когато три дена преди убийството митрополит Климент, заедно с другарите си от депутацията за помирение с Русия, напраздно търси да се представи на императора Николая II, княз Лобанов му казва:

– Немаме нищо против помирението, но кой ще ни гарантира, че Стамболов нема да вземе пак властта?

Климент, който след година ще стане председател на привременното правителство, разбира отлично руския министър на външните дела и бърза да му отговори:

– Ваше сиятелство, Стамболов никога вече не ще се повърне на власт.

На 3 юли убиха Стамболова, а на 6-ти същия месец българска делегация целуваше ръка на руския цар…”

Много общо и различно може да се търси между живота и смъртта на Стефан Стамболов и Андрей Луканов – двама бивши български премиери, разделени от едно столетие.

Първият е наричан „баща на диктатурата” у нас, вторият – „баща на демокрацията”.

Първият, изхождайки от собственото си разбиране за интересите на България, е враг на Русия, вторият – неин любимец.

Първият загива, когато е в опозиция на властта, вторият – когато е в опозиция на собствената си партия.

Погребението на Андрей Луканов беше първата служебна задача на току-що назначения управител на Централния траурен и обреден дом, както общинските чиновници бяха кръстили в скудоумието си най-големите софийски гробища. Като дългогодишен служител на общината и офицер от Второ районно управление на МВР Богослав Иванов знаеше „как да въведе необходимия административен ред на тежката церемония”.

– Избрах най-добрите гримьори и фризьори от ведомството, които да подготвят покойника за поклонението. Избрахме всичко в категория „лукс”, само ковчегът струва над 18 000 лева – увери той дежурната репортерка на вестник „Нощен труд” Ирен Делчева, която го намери по телефона в леглото, полузаспал след дългия работен ден.

Новините за вестника се правеха по тъмно – след залез и преди изгрев слънце и излизаха топли-топли по будките рано сутринта. Господин Иванов не беше давал друг път интервю, още повече такова от спалнята му, до бедрото на разсънената му съпруга. Но той беше твърдо решен да се справи с всички предизвикателства на новия си пост – включително и с това, и съобрази веднага, че то му дава възможност да похвали началниците си.

– Прави чест на ръководството на Столичната община – натърти разсънен и скочил вече прав от леглото, – че застана над всички политически пристрастия и препоръча Луканов да бъде погребан на 10-ти правителствен парцел, до майка му и баща му, но в отделен гроб, а не в семейния, понеже има по-висок ранг от баща си Карло. Това дава възможност да се отдава чест само на него при следващи траурни церемонии.

– Още нещо? – запита репортерката строго.

Господин Богослав Иванов не се сети какво друго да каже, но се боеше да не я разочарова и ѝ даде номера на госпожа Ваня Генчева, която цели четири десетилетия преди пенсионирането си беше ръководила дирекцията на Софийските гробища.

– Семейният парцел на Луканови беше много добре поддържан и естетически оформен – откликна веднага възрастната жена. Тя отбеляза, че е от малкото хора, които „действително разбират от дизайн” и по нейно мнение „цветовият ансамбъл и рамкирането на гробовете с геометрично подредени столчета за опечалените действа успокояващо”. Комунистическата петолъчка на надгробната плоча била „в розовеещи тонове, а не в агресивен кървавочервен цвят” , което можело да се тълкува според нея „като демократизъм и широта на идеята”.

– До смъртта си майката на Андрей не даваше на никой друг да се грижи за гроба на съпруга ѝ – разказа още бившата директорка.

– Андрей Луканов искаше да сложи хубав паметник на майчиния си гроб, но не биваше да харчи държавен бензин за лични дела и затова се довери изцяло на вкуса ми. Аз намерих подходящ скулптор и каменоделец и му се обадих. Преди два дни трябваше да дойде да се договорим с тях окончателно, но не успя. Изпрати човек… кой да знае, че скоро и той трябва да легне до майка си…
Съгласно държавния протокол двукратният премиер на България трябваше да бъде погребан с военни почести. Но близките му отказаха този церемониал и от щаба на армията изпратиха само петнайсет офицери и толкова войници – да помагат в траурното шествие при носенето на венците.

Междувременно „Нощен труд” публикува на първата си страница непоносима фотография на мъртвия Луканов – фоторепортерът го бе „хванал” отблизо как лежи по гръб на метална маса в моргата, – чисто гол, изкормен и грубо зашит от гърдите до гениталиите с хирургични конци. Намокрена, разкошната му бяла коса изглеждаше оредяла, над слепоочието му чернееше рана, а ръката му висеше от студения плот, оголила грозно космите под мишницата и сбръчканата кожа на стомаха, хлътнал дълбоко под броящите се ребра.

В обръщение до потресените близки на покойника главният редактор Пламен Каменов беше написал:

„Да, няма нищо по-страшно от това да видиш близкия си човек гол, разпран и закърпен от препараторите в моргата.

Няма нищо по-цинично от това да разбереш, че смъртта сваля краските от възхода и падението.

Няма нищо по-гадно от това да покажеш гадната метафора на тоталния разстрел на нацията!

Защото не Луканов, а България е в моргата – разстреляна от упор, гола, изтърбушена, дори незакърпена”.

Въпреки общественото възмущение от снимката на мъртвеца, жълтият седмичник „Уикенд” я препечата начело на броя си от 8 октомври със злорадо кратък текст: „Андрей Карлович, който раздаваше куфарчета с пари, в моргата”.

Три дни по-рано, точно в 7:00 сутринта четири войничета с парадни униформи внесоха ковчега на бившия министър-председател в бившия Партиен дом със свалената петолъчка на площад „Батемберг” и застанаха на пост до него.

Фоторепортерът на „Нощен Труд” успя отново да се промъкне незабелязан зад полицейския кордон и да снима пръв покойния, поставен за „последно сбогом” на постамент в тържествената зала „Света София”. Мъртвото лице беше неузнаваемо – смалено и жълто, като излято от восък. Купища бели гладиоли покриваха тялото му – само върховете на обувките се показваха, излишно лъснати до блясък. Самата зала беше отесняла от подредените до стените венци и цветя, изпратени от всички краища на България.

Поклонението беше насрочено за 9:00, но още от 8:15 сутринта площадът почна да се пълни с хора, дошли да отдадат последна почит на тленните останки от аплодирания някога като „основател на демократична България”. Четири автобуса, наети от Общинския съвет на БСП в Плевен, бяха изсипали на ранина около двеста официално облечени плевенчани с еднакви червени букети.

Старец с две патерици едва докуцука по жълтите павета до монументалната сграда на някогашния ЦК на БКП.

– Луканов е знаме! Ако сме истински българи, ще намерим убиеца му и ще го накажем! – викна той пред репортерите, които се втурнаха към него, но се оттеглиха разочаровани веднага щом разбраха, че той е „просто човечец” и не е виждал на живо Луканов.
Към 8:45 се събра парламентарната група на неговата партия. Повечето депутати носеха червени карамфили, явно и те закупени колективно. Най-скръбна от всички изглеждаше Велислава Дърева – разплакана, с бели цветя в едната ръка и прегърнала с другата мъжкото рамо на генерал Добри Джуров – близкия съратник на Луканов, чиято олисяла глава с гъсти бели мустаци се извисяваше над почти всички останали.

Скоро към съпартийците си се присъединиха бившият президент Петър Младенов и неговата съпруга.

– Жестоко е – каза Младенов и отклони с жест една покана за интервю. После се заговори с руския посланик Авдеев, който пристигна преди американската си колежка и преди дипломатите от всички останали европейски държави, които почетоха поклонението.

Точно в 9:01 отвориха парадния вход за официалните лица.

Премиерът Виденов дотича пеш и на бегом от Министерския съвет, разцепвайки последната минута до церемонията на две.
Президентът Жельо Желев малко преди него беше влязъл в залата и стоеше вече изправен зад кордона, разделил тленните останки от първенците на държавата.

Част от двайсетте стола за почернените роднини бяха заети малко по-рано, другите останаха празни. Първа седна на един от тях съпругата на Луканов, подкрепяна от сина им Карло. Очите ѝ бяха пресъхнали от сдържана мъка или от плач, успяла беше да оформи в прическа косата си. Седна бавно и остана неподвижна като статуя, докато дойде ред да приема стотици съболезнования, подавайки дясната си ръка. Тя си позволи сълзи само пред двама – Младенов и Авдеев, които спонтанно прегърнаха и нея, и децата й. Не погледна премиера Виденов, докато той ѝ каза пет-шест съчувствени думи. Ръкува се, но остана с поглед в скута си и даже обърна главата си настрани и при вида на още двама от враждувалите с покойния ѝ мъж съпартийци.

Дъщерята Ани не издаваше чувствата си, но скръбта беше изтеглила до капка кръвта от устните и бузите й…До нея седяха Александър, братът на Андрей Луканов, сестрите Гертруда и Маня и племенниците, едната от които – по професия актриса, не издържа и се разхлипа, а после сподели пред една журналистка как, когато чула по радиото, че вуйчо ѝ е убит, „загубила дар слово и цели три часа не могла да издаде нито звук”.

Президентът, премиерът, шефът на парламента и един пратеник на плевенските социалисти четоха траурни слова.

– Андрей Луканов е голяма личност в най-новата българска история, без която тя не може да бъде разбрана. Делата му бяха противоречиви като самия български преход. Често отправяше към мен нападки, много пъти съвсем неоснователни, но това не ми дава основание да го принизявам. Луканов стана жертва на делото, което самият той започна – заяви президентът Желев. Ропот на неодобрение се разнесе из залата, когато той се накани да каже още нещо с предисловието „За значимите политически фигури не важи древната максима – или добро, или нищо”…

– Разстрелват го за втори път в ковчега – подхвърли някой достатъчно високо, за да го чуе и да го цитира после кореспондентът на радио „Свободна Европа” .

Президентът скъси речта си и се оттегли.

– В лицето на Луканов губим един ярък деец на българската левица и на мащабната модернизация на България. Бруталното прекъсване на живота му ни задължава с удвоени усилия да работим за преодоляване на трудностите, пред които е изправена страната – прочете Виденов от листчето в ръката си.

„Прощавай, Андрей!”, написа той, приседнал пред траурната книга и венеца. Някои вестници на другия ден илюстрираха репортажите си с ефектни фотографии на тъмната сянка, която по ирония на съдбата хвърли дългата му тънка фигура над цветята, покрили Луканов. Подтекстът беше ясен. Народното творчество го допълни с черен хумор:

– Колко е часът? – попитал на 2 октомври Жан Виденов.
– Девет без пет – отвърнал някой от свитата му.
– Колко е часът? – пак попитал той след минути.
– Девет и пет – откликнала свитата.
– А защо не са ми съобщили, че Луканов е убит?

Тоя мрачен виц се носеше от уста на уста заедно с разказите на две близки приятелки на вдовицата – едната не ѝ повярвала в оная сутрин, когато тя ѝ позвънила с думите:

„Убиха Андрей. Долу е пред блока. Лежи като куче. Не ме пускат да го кача у дома и да го изкъпя, преди да го откарат”.

Докато държавните големци в Партийния дом следваха печалния ритуал, пред външните му стълби се изви дълга опашка от млади и стари, дошли да се сбогуват с Луканов. Към обяд полицията едва удържаше няколко дядовци, които се пазеха с вестници от напеклото слънце и напираха по-бързо да влязат.

Президентът Желев на излизане беше освиркан и сподирен с викове „Убиец! Убиец!” .

Близо пет часа хиляди обикновени българи преминаваха покрай ковчега на убития с тъжно мълчание. Докато чакаха реда си в гъстото множество на площада, три жени припаднаха. Лекари от Бърза помощ сновяха между хората с апарати за кръвно налягане, а линейки откарваха тия, на които им прилошаваше.

В 14:00 следобед Партийният дом затвори врати и закъснелите започнаха да се разотиват.

Социологът Андрей Райчев събра най-много внимание от всички други приятели на Андрей Луканов, които бяха дошли да го изпратят. Той изглеждаше колкото съкрушен, толкова и разгневен от загубата и разказваше ядно за последната среща, която имал с адаша си. Не бързаше да си отиде и разказваше:

– Като се видяхме за последен път, Андрей ми каза: „Аз имам безспорни доказателства за корупция по висшите етажи на властта. Аз вече нямам право да подозирам този или онзи, защото имам конкретни документи с имена”… Андрей нарочно отложи пътуването си до САЩ за 20 октомври, за да изнесе на показ доказателствата си. Не ми каза за какво точно става въпрос, с него си имахме и други приказки. Но аз допускам, че може да има някаква връзка между бруталното му убийство и последните му думи, които чух.

Социологът попитал приятеля си не се ли страхува да прави разкрития, а той му казал: „Голяма работа! Ще ме убият и какво от това?”.

Двама-трима журналисти бързаха да запишат версията на Райчев от първа ръка, други си я препредаваха колегиално…

Шефът на Националната служба за охрана генерал Димитър Владимиров предупреди, че близките на Луканов желаят да го придружат до гроба сами. Въпреки парадният вход на Софийските гробища и алеите зад него се задръстиха от черни лимузини и полицейски коли. Катафалката с убития експремиер бе прекарана тайно през източния портал, но въпреки това беше сподирена от оператор на телевизията. Продавачките на бели хризантеми от сергията наблизо коментираха, че такава блокада от ченгета с автомати никога не са виждали.

Вдовицата и децата на Луканов бяха поискали граждански ритуал, поп до зейналата дупка нямаше. Ковчегът беше от кестеняво дърво, без резба, с малка червена пирамида на капака. Десетки членове на правителството и Висшия партиен съвет хвърлиха по шепа пръст върху него, преди да го наобиколят и подхванат трима гробари с лопати.

Карло, синът на Луканов, гледаше невярващо пръстта, която се трупаше на могила върху баща му. Той не повярвал на майка си, когато тя му позвънила – около час след като я поздравил за рождения ѝ ден – и му казала: „Убиха баща ти”.

Карло работеше по това време в американска рекламна агенция в Москва. Но споделяше с познати журналисти, че „понеже по примера на родителите си е завършил външна търговия, смята да работи вбъдеще каквото е учил” – да стане външнотърговски представител на българска фирма. Щяха да минат доста години, преди да реши, че с „фирмите няма да му провърви” и да се изучи за юрист.

Той не помнел какво „точно почувствал”, когато чул вопъла на майка си в слушалката и разбрал, че няма шега. Вероятно състоянието му е било това, което се нарича „шок”, защото се бил залутал „като в несвяст” и изпуснал първия самолет за България. Когато се прибрал на следващия ден у дома, заварил „всичко неузнаваемо”. Проумял белезнено какво е станало чак когато някой му подал вестникарска страница със снимка на баща му – лежащ чисто гол, разпънат за аутопсия, различен от себе си, буквално изтърбушен, с разрязан стомах…

И тогава дошъл ужасяващият въпрос: кой е направил това?!

– Кой? – щеше да го попита след двайсет години една журналистка и той „внезапно щеше да реши, че е време да каже каквото си мисли”:
– От самото начало съм се съмнявал най-вече в групировката „Орион”. Защото те бяха в открита война с баща ми. Той ни беше споделил, че тези хора няма да се спрат пред нищо, дори и да го убият.
– Защо да го убиват?
– Как защо! Баща ми им пречеше. Те бяха обсебили Жан Виденов. Теглиха много кредити, които явно нямаха намерение да връщат, прибраха милиони, откраднати от руски мафиот. Баща ми ги наричаше „мародери” и смяташе, че ако БСП иска да запази лицето си, трябва да се разграничи от тях и да свали от власт премиера, който беше обсебен от тях… Преди да го убият, баща ми имаше покана да замине за Щатите, за да пише книга за разпадането на соцлагера. След това трябваше да иде и в Москва, за да събира за книгата материали. Но той остана в България, защото искаше да съдейства на БСП да се освободи от премиера Виденов.
– Помните ли онази вестникарска снимка от поклонението на баща ви, със сянката на Виденов върху ковчега му? – щеше да го предизвика журналистката, надушила внезапната му нужда от изповед.

Той щеше да издаде част от чувствата си:

– Жан Виденов определено носи вина за убийството на баща ми! Той създаде условията това да стане! Той, обграждайки се със съмнителни хора, напакости много и на БСП, и на страната ни…

С течение на времето, гонейки петдесетте, Карло се отпусна да говори, както говореше баща му приживе – спонтанно, непринудено, донякъде непредпазливо, почти без да се бои, че може някого да обиди. Беше надхвърлил доста отдавна младежките си години, животът го беше „поожулил”. (Натрупал беше стаж в две-три семпли външнотърговски фирми, опитал беше безуспешно и сам да търгува с вестникарска хартия, за да не остане безработен, чиракувал при приятел, който рисувал декоративни мазилки…А междувременно му се наложило да води борба за дъщеря си Мария – тъй като се разделил с жена си, а съдът дал „на майката” родителските права…)

След като учреди с „други обезправени бащи” една безпарична „Фондация за отговорно родителство”, Карло спря да бяга от вниманието на журналистите. Изтекло беше времето, откакто на него гледаха само като на „детето на Луканов” и го одумваха „най-вече язвително”, макар да не беше известно „да е създавал някакви ядове на родителите и учителите си”. От „онова дете” у него беше останала само усмивката, която силно го променяше – с нея на мястото на „дистанцирания господин” се появяваше „едно добро момче” – весело и общително. Приликата с баща му беше бегла, взел беше повече от чертите на майка си и от нейния стоицизъм…

В зряла възраст синът на Луканов беше запазил любопитството си към света. Беше вече на петдесет години, когато смени професията си изцяло – дипломира се по право, пробва да стане добър адвокат и успя.

Стана видимо по-толерантен към журналистите – дори и към тези, които го питаха за „куфарчетата с пари, раздавани от Луканов”, докато той вървеше начело на протестни шествия „срещу безправието на разведените татковци”. Обясняваше им едно и също, но по-търпеливо от някога:

– Тези куфарчета с пари как си ги представяте, че ги е раздавал баща ми? Ако е имало куфарчета, поне едно досега щеше някой отнякъде да покаже. Ако не са куфари, а банкови сметки, то в банковата система би трябвало да останат следи. Без значение дали си Андрей Луканов, или някой друг, няма как да преведеш пари през банка, без някъде нещо да бъде записано. Нали го арестуваха и съдиха баща ми? Ако имаше някъде някаква разписка или друга някаква такава следа, нали веднага щяха да я извадят?

Мълвата обаче е най-упоритото нещо на този свят.

– Бившият шеф на „Булгаргаз” по телевизията каза, че ако вашият баща ви е бил дал кодовете на банковите си сметки, вие с майка ви и сестра ви нямаше да мизерствате сега! – сподиря го една позастаряла кльощава госпожа, навирайки диктофона си под носа му.
– Чак пък да мизерстваме! Xодим на работа и получаваме заплати като вас. Тоя същият шеф на „Булгаргаз” беше казал, че аз имам голям завод в Русия, нали така? Ако имам завод, защо ми са кодове?… Който познава баща ми, знае, че него никога не са го вълнували парите в битов план. Той можеше да тръгне за някъде и да се окаже, че няма пари в себе си, забравил е да си вземе… Не го влечеше и собствеността.
– А вярно ли е, че вие и дъщерята на Петър Младенов Таня сте помогнали да дойде 10 ноември в България, като сте разнасяли секретна информация между участниците в преврата?

Тук Луканов-младши си пуска усмивката, развеселява се донякъде:

– Ние с Таня имаме минимална роля за 10 ноември. Баща ми беше написал едно писмо за Младенов, но понеже и двамата ги следяха, аз го предадох чрез Таня.
– Но вашият баща ви е предупредил за преврата!
– Баща ми просто ме накара да се поразходим в парка и да си поговорим там, понеже всичко се подслушваше у нас. УБО охраняваше хората от Политбюро и имаше задача да следи кой какво прави… Баща ми каза, че се готви промяна, че не знае как ще завърши това, че може и репресии да има, и тъй нататък.
– Ами то всичко е било решено в Москва! Каква е заслугата на Младенов и Луканов? Никаква!

Луканов-син, както изглежда, е свикнал вече на „такова заяждане”. Обяснява без сянка на обида и гняв:

– Голямата заслуга за промяната е тяхна. На Младенов и на баща ми. А това, че са имали подкрепата на Горбачов за свалянето на режима, може би е причината Живков да не посмее да ги ликвидира физически…

Може би…Но със сигурност след „свалянето на режима на Живков” някой неизвестен се престраши да прати килъра с клошарски дрехи на „Латинка”.

Кой? И защо го е сторил? И то по спешност, както си личи? Ако не беше неотложно, убийството щеше ли да се случи пред цели двама очевидци в гъсто населената улица „Латинка”, в най-слънчевата октомврийска сутрин, в най-оживения ѝ час – когато всички са се събудили, школският звънец събира учениците в близкото 119-то училище, чиновниците тръгват за канцелариите си, а пенсионерите излизат да пазаруват?

„Макар и двойно подсигурено и подготвено професионално, убийството е форсирано от някакви извънредни обстоятелства”, пишеше вестник „Труд”, като цитираше „добре осведомени източници”. Тези източници бяха от Националното следствието. Под тяхна диктовка във всички вестници в края на октомври 1996 година се появиха схеми на местопрестъплението, в които пред къщата на убития бяха нарисувани две фигурки с надписи „ Убиец-1” и „ Убиец-2”.

„Стрелецът не е бил сам – съобщаваше и авторитетното издание „Сега”, чийто главен редактор беше близък до властите и често разполагаше с поверителна информация. – Двама са чакали Луканов в засада. Единият се е прикривал зад паркираните автомобили на улицата, а другият се е въртял предрешен като скитник зад кофите за боклук пред блок 72…”

Някой много силно беше пожелал смъртта на „политика, който упорстваше да се задържи на държавното кормило”. Иначе щеше ли да подсигури за него и убийствен, и контролен изстрел?

Кой е той? Кои са? Кому е нужно това убийство? Разследващи репортери, магистрати, ченгета, приятели и врагове на жертвата се надбягваха с предположенията си.

Запитан година преди смъртта си: „На кого сте неудобен?”, Андрей Луканов отговори: „И на двете мафии – старата и новата”.

Под „нова мафия” тогава се разбираше предимно „приятелският кръг на премиера Жан Виденов – „Орион”. Вестниците бяха пълни с намеци, че младият председател на Министерския съвет е „забъркан в кървавия сюжет”. И тези намеци се втвърдяваха с помощта на цитати от „полицейски източници”, въпреки че повечето читатели гледаха на тях като на „лафове на интриганти”. А гледаха така на тях не само защото Жан не беше „такъв човек”, както повтаряха от неговия пресцентър, а и защото той очевидно нямаше полза от такова „зловещо отстраняване на най-явния му опонент”. Нещо повече, нарочно тиражираните подозрения, че „приятелите на Жан убиха Луканов” навреди на авторитета му и отдалечи стратегическата цел на неговия кабинет – да спечели доверието на Запада и да преодолее с негова помощ финансовия колапс, в който беше изпаднала държавата.

„Разстрелът на бившия премиер нареди България в най-черния списък след провала на комунистическите режими в Европа”, констатира международната германска медия „Дойче Веле” и добави, че „Международния валутен фонд отлага за неопределено време транша за тази размирна страна”.

„Още един сигнал за българската нестабилност”, коментира от Лондон световната агенция „Ройтерс” и прогнозира „скорошно оттегляне на големите чуждестранни инвеститори от България”.

А финансираното от Америка радио „Свободна Европа” огласи широко „мнението на българската опозиция”, че „видният партиен деец е станал жертва на борбата между групировките в управляващата БСП” и че „опитите на Луканов да разцепи преименуваната комунистическа партия са го довели до ужасния край”. И още: че „със смъртта му червеното правителство получава възможност да отклони общественото внимание от сериозните икономически проблеми и да въведе със законодателни мерки нова репресивна система”.

Мощно тиражираната версия, че „Луканов е жертва на своята партия”, удави всички други версии, които изплуваха в медиите. Най-бързо потъна версията, която спрягаше боса на „Мултигруп” Илия Павлов сред главните заподозрени. Павлов „по случайност” беше в Испания, когато пред къщата на Луканов прозвучаха гърмежите. Но някой се сети, че и друго ключово убийство – това на боса на ВИС Васил Илиев, пак „по случайност” го завари в чужбина. Повтарящата се случайност възбуди фантазиите. И не само тя, а и прясната новина, че „гъвкавият бивш борец успя да измести закостенелия бивш премиер от ръководството на стратегическото дружество „Топенерджи”; и подозрението, че „макар и понижен формално до редови служител в газовото дружество, Луканов е продължил да бъде по-влиятелен в него от Павлов, който е станал акционер”; както и клюката, че на събрание на акционерите бившият премиер ударил шамар на бившия борец, който се бил опитал да го изгони от заседателната маса, и му казал: „Сега аз карам влака!”.

Както е да е, алтернативната версия, че „Луканов е жертва на мултаците” беше разглеждана само от сътрапезници на чаша. Тя се мерна по големите вестници само за да бъде „отхвърлена и отречена от разследващите”. Нямаше как да бъде иначе – големите вестникари се хранеха и от рекламата на корпорацията „Мултигруп”, която украсяваше първите им страници.

Веднага след като направи лек поклон пред ковчега с някогашния си покровител и наставник, Илия Павлов отлетя за Москва. Гледайки през прозореца на самолета смаляващата се българска земя, най-богатият българин едва ли е предполагал, че тя ще прегърне само седем години по-късно атлетичното му тяло, поразено в гърдите от неизвестен снайперист.

„Руската връзка” също изплува сред хипотезите за насилствената смърт на бившия премиер, но и тя потъна почти веднага, щом замириса на газ. И тя беше отхвърлена от „полицейските източници” (като толкова невероятна, колкото и тази, че „някой луд е гръмнал Архитекта на прехода, понеже му е писнало от хаоса и бедността, които той ни е докарал с антиживковския преврат”). И остана непроверена от следователите, независимо от известните факти, на които се основаваше: че три поколения Луканови бяха неразривно свързани с Русия; че Андрей Карлович не възразяваше, когато го наричаха Човекът на Москва, и че в момента, когато политиката на България завиваше рязко на Запад, гибелта му изглеждаше като удар срещу руските интереси у нас.

„Любимецът на червените бабички” е премахнат в интерес на синята опозиция, обадиха се едва чуто от най-ретроградните среди на все още управляващите социалисти. Трудно им беше да се мотивират обаче. Та нали тъкмо Луканов „преговаряше със сините”, нали „той се договаряше с опозицията”, нали той „редеше коалиционни правителства” и „сключваше сделки с размножилите се изведнъж дисиденти на честна дума”… Освен всичко друго беше ясно, че „официалните деятели на СДС, за разлика от задкулисните агенти на бившата Държавна сигурност, не разполагаха все още с контакти за толкова дръзко и кърваво изпълнение”.

А може би именно комунистическата Държавна сигурност, която Луканов разтури, се беше мобилизирала да му отмъсти? И тази версия изглеждаше „съшита с бели конци”, но както един стар генерал щеше да каже на журналистката Ани Маркова в едно непубликувано интервю, „неведоми са пътищата Господни, когато се пресичат с тайните служби…”.