От книгата на Анна Заркова „Изгаряне“
Страхът от слепотата ме връхлетя внезапно в момента, в който се освободих донякъде от страховете за сигурността на децата ми. Тогава все още не знаех, че в живота всъщност няма нищо по-страшно от самия страх.
Терористът беше вече задържан, а неговият поръчител се криеше най-вероятно в миша дупка, опасявайки се от разкрития. Тази мисъл ми донесе успокоение и утаи напрежението, с което звънях вкъщи по сто пъти дневно, за да проверявам дали Крум и Катерина са се прибрали благополучно от училище.
Съзнавах, че теоретически съществува много малка възможност неизвестният отмъстител да посегне втори път на мен или пък на семейството ми. Но майчините ми тревоги избуяваха от предположението, че съм мишена на неуравновесен човек, чиято злоба става ненаситна и неконтролируема под влияние на алкохола. Най- малко трима именити „герои“ на мои публикации притежаваха такава характеристика и аз постоянно си спомнях заканата: „Детето ти отиде на разходка, от теб зависи дали ще се върне…“
Залавянето на бандита ме успокои в голяма степен и пропъди кошмарните видения за насилие върху сина и дъщеря ми.
Изпитвах голяма благодарност към момчетата от НСБОП, просто се чудех с какво ли бих могла да им се отплатя.
– Ще напишеш нещо хубаво за нашия труд, нас не ни глезят често с хвалебствия в пресата – каза Албена, с която споделих, че се чувствам задължена на нея и колегите й.
– Да напиша… но сега не мога по простата причина, че не виждам буквите – помислих си. И тогава ме обзе с пълна сила ужасът от мисълта, че ще загубя завинаги едното, а може би и двете си очи. Болката в изгорялото ми ляво слепоочие не стихваше, зрението ми отляво прогресивно намаляваше, а инфекцията пълзеше застрашително към здравото око. Попивах с упование оптимистичните прогнози на лекарите, но съзнавах, че никога вече няма да виждам както преди.
Всяка сутрин се упражнявах упорито да чета едрите заглавия на вестниците и се питах: ще дойде ли ден, в който ще бъда способна да „изгълтам“ някой ежедневник от кора до кора.
Вместо мен сестра ми „гълташе“ до запетайките пресата с единствената цел да разбере от нея що за човек е сакатият, който с един жест отне завинаги доброто ми здраве. Междувременно научихме, че Емил Мариев сам предал на следствието дрехите, с които бил облечен в деня на престъплението. Сините дънки и червената риза били изпрани от жена му, но дупките по тях били „с голяма вероятност причинени от киселинно изгаряне“ според химическата експертиза.
Нападателят на Ани бил сакат женомразец – писа „Труд“, без да се позовава на източник за тази констатация. – 23-годишният Емил Мариев е живял 14 години по социални домове. Той бил малтретиран от жени в детството си, затова имал комплекси и ги ненавиждал. Само към собствената си съпруга Северина не изпитвал ненавист, защото я възприемал като единствена роднина и близка по съдба (тя също като него е от цигански произход и е израсла в сирашки приюти). На нея той разказал за стореното на 11 май. По-късно пък признал, че тогава е изпитвал вътрешно желание да залее която и да е жена с киселина. Самата Северина приела с хладнокръвие новината за ареста на съпруга си.
В деня на покушението Мариев дошъл на работа, разказаха колегите му от разпространител ска фирма „Неонор“, чийто шеф Сергей Иванов е осиновител на Емил. Всеки ден в 9 часа недъгавият носел абонамента на шефа на Хидрометеорологичната станция, където се намира офисът на разпространителите.
„Той дори спокойно ядеше баничка“ – спомниха си от фирмата. „Жената я заляха, тя викаше за помощ, но никой не се притече“ – възмущавал се на глас Емил. Същия ден той почерпил колегите си с кафе и шоколадови десерти „Република“ по случай втората годишнина от сватбата си. Кумове на тържеството през 1996 г. били шефът на „Неонор“ Сергей Иванов и тогавашният главен редактор на „Стандарт“ Валери Запрянов.
Двамата станали духовни бащи на Емил от есента на 1992 г. Тогава Сергей Иванов бил изпълнителен директор на вестник „Стандарт“ и заедно с Валери Запрянов тръгнали към Ловеч да търсят кореспондент. В ловешкото село Врабево те срещнали към 6 часа момчето, което било възпитаник на местния дом за сираци. Двамата вестникари решили, че трябва да направят добро и го взели на работа в „Стандарт“. Първоначално Емил работел като портиер в сградата па изданието на улица „Буная“. Там той спял в стаята на охраната, защото нямал жилище. После при преместването на вестника на улица „Антим I“ преспивал при шофьорите. Когато се оженил, Сергей Иванов и Запрянов му наели апартамент в „Дружба“ 1, където той живее със съпругата си. „Мариев бил злобен, неблагодарен и мразел дори своите осиновители – хората, които са му подали ръка“, казаха разследващите престъплението.
„Той бе като „детето на полка“ в редакцията – разказа бивш служител в „Стандарт“. – Двете любими места на сакатия бяха стаята на шофьорите и бюфетът. Пращаха го постоянно да купува кафета и коли, като му даваха по 4-5 лева повече, за да си има за харчлък. Отнасяха се много човешки с него, но в самото момче имаше нещо подло и злобно. Държеше се, като че ли е обидено на всички, защото те са нормални, а то е недъгаво. Денем не работеше нищо, а вечер изпиваше по една водка. Тя му стигаше да се напие и се разпсуваше злобно… Направо му излизаше пяна от устата и нищо не му се разбираше.“
„Когато Сергей Иванов организира разпространителската фирма „Вест-1“ в двора на печатницата „Стандарт Принт“ на Гара Искър, Емил се премести там. Чухме, че момчето е започнало да работи нещо като пощальон – разнасяло вестници“ – коментираха колеги на арестувания.
След като бизнесменът създава фирма „Неонор“, чийто офис е на спирката на ХМС, където бе нападната Ани, Емил също е бил близо до вестниците. Той много често е виждал снимката на журналистката в рубриката „Позиция“ на „Труд“ и прекрасно е знаел коя е тя.
След покушението Емил Мариев се чувствал притеснен и се навъртал около спирката. Накрая сам отишъл при оперативно-следствената група, която правела оглед на местопроизшествието. Той заявил, че е видял нападателя на Ани, и дал описание.
Щом се решило, че ще го привличат за очевидец, веднага му направили психологически портрет в Института на МВР – за да се прецени дали е надежден свидетел. Заключението било, че е напълно нормален, въпреки че е инвалид втора група и страда от детска церебрална парализа. Левият му крак и ръка са леко парализирани, след като са претърпели множество операции без ефект. Имал силно желание за себеизява, винаги искал да бъде в центъра на вниманието.
По време на разпитите Мариев бил очевидно напрегнат. Дал описание на извършителя, насочващо към Петьо Стоянов, без да го познава – описанието било стандартно. Търсейки евентуален мотив, полицаите първоначално заподозрели Стоянов, който е син на уволнения от МВР майор Стоян Андреев. Той бе отстранен дисциплинарно след инцидент с коректор на „Труд“, за което Ани Заркова писа.
При задаването на едни и същи въпроси по няколко пъти обаче било засечено разминаване в показанията на свидетеля Емил Мариев. Разследващите се усъмнили в него, след като той доста умело ги разигравал близо седмица. В един момент „свидетелят“ не издържал и казал, че е залял Ани — първо на жена си, а после на следователя.
На разпитите арестантът давал противоречиви показания за мотивите, които го подтикнали към престъплението. Веднъж Мариев твърдял, че е изпълнител на поръчка, друг път обяснявал, че Ани е негова случайна жертва.
„На своя глава Емил не би извършил нещо“ — каза Сергей Иванов, шеф на „Неонор“. Осем дни след покушението Мариев влязъл в кабинета на покровителя си и заявил през сълзи: „Бате Серго, ще ме убият! Обадих се в полицията, защото видях кой хвърли течност- та по Ани.“
(„Дневен Труд“, 4 юни 1998 г., стр. 13, автори: Диана Петрова. Александър Ботев, Светла Йорданова)
– В „Труд“ прочетох версия, според която Емил Мариев мразел жените и му било все едно коя ще залее с киселина – казах на следователя Андрей Цветанов с надеждата, че той ще потвърди информацията.
– Ако наистина бях случайна жертва на недъгавото момче, това означаваше, че не съм била следена, че никой престъпник не знае адреса ми, че децата ми са в безопасност, че няма поръчител, който още ми мисли злото, на свобода.
– Преди да се доверяваш на вестникарски версии, трябва да знаеш, че преди покушението Емил Мариев е носел твоя снимка в джоба си – отговори следователят с обичайния си равен тон, който според мълвата вадел от равновесие и най-коравите разбойници. – Питай ме освен това кои адвокати са се ангажирали със защитата му.
– Питам те.
– Говорят ли ти нещо имената на Рени Цанова и Виолета Веселинова?
– Как няма да ми говорят! Г-жа Цанова бе прочута шефка на софийска адвокатска кантора – най-авторитетната и най-скъпо платената в България, ако се съди по сведения от многобройните й клиенти. Г-жа Веселинова пък беше бивша криминална репортерка – нейните журналистически разследвания, публикувани в „Стандарт“ и „168 часа“, предизвикваха преди у мен и колегиална завист, и възхищение.
– Добре, кой плаща за тази елитна юридическа защита? – запитах – Та нали Емил Стандарта нямал пари дори за цветен телевизор?
– О, ако знаех с точност отговора на този въпрос, щях вероятно да си отговоря и на редица други въпроси по делото – усмихна се Цветанов. – Според обяснението, дадено пред мен, и двете адвокатки защитават сакатия несретник без пари.
Веднага щом желязната защита встъпила в процеса, Емил Мариев категорично отказал да отговаря на въпросите на следователя. „Не се признавам за виновен по повдигнатото обвинение – заявил той, като използвал законното си право да оттегли всички предишни показания. – Не желая да давам обяснения по делото – гласят протоколите за разпитите на обвиняемия в присъствието на адвокатката Виолета Веселинова. – Не желая да дам обяснение, дали съм бил на 11 май на тротоара, където е нападната Анна Заркова… Не желая да отговоря на въпроса, кой е човекът, от който съм искал да ми купи цветен телевизор… Не желая да отговоря на въпроса, кой плаща наема на гарсониерата ми в „Дружба“, както и кои са лицата, които ме поддържат финансово.“