От книгата на Анна Заркова „Изгаряне“
– Ало, Ани, здравей! Ще познаеш ли кой е на телефона?
– Н-н-не… Гласът ми е познат, но…
– Безпокои те адвокатът Пеньо Грозев. Позабравихме се с тебе май…
Познанството ми с Пеньо датираше от деня, когато известният с криминалните си подвизи Иво Карамански ме даде на съд по обвинение, че с някои публикации в „Труд“ съм уронила неговото достойнство и съм причинила морални вреди на семейството му. Адвокатът Грозев представляваше тогава Карамански и предяви пред мен и пред прокуратурата претенциите на клиента си, прибран тогава заради грабеж в Софийския затвор. На единственото съдебно заседание по делото защитникът пледираше, че довереникът му дължи лошия си имидж на факта, че аз го именувам в дописките си „Кръстник на мафията“ и така въвеждам в заблуждение и обществото като цяло, и репортерите от другите медии. Процесът не можа да завърши с осъдителна присъда за мен и аз не платих исканото обезщетение от 1 милион лева, защото Иво междувременно излезе на свобода и реши сам да оттегли иска си срещу мен. Малко по-рано, от килията, той се кандидатира за депутат в 37-ото Народно събрание. „Без очерците, които ти написа за мен, аз нямах шанс в предизборната кампания – каза ми Карамански в деня, когато стъпи под открито небе. – Моите адвокати са се престарали, не искам да те съдя, искам само да ме изслушаш и да станем приятели…“
– О, Пеньо, ти ли си? Радвам се да те чуя – откликнах с непресторено удоволствие, понеже още от онази динамична 1994 г. амбициозният и опитен юрист беше за мене приятен и полезен събеседник. – Кажи си честно, да не би някой от клиентите ти пак да е предявил към мен претенции по Наказателния кодекс!
– Не, сега ти се обаждам в качеството си на адвокат на цар Киро.
– А… Тъкмо се чудех от кого да поискам номера на мобифона на царица Костадинка.
– Мобифона го имаш. И царицата, и синовете й са трогнати от коректния тон на вашите публикации. Когато арестуваха цар Киро, всичките му роднини се опасяваха, че „Труд“ ще зейне със злоба срещу него… и ще го изяде с парцалите.
– Виж сега, ние смятаме, че всеки е невинен до доказване на противното.
– Аз всъщност днес звъня, за да ти кажа, че двама от задържаните за атентата са се отказали от показанията си срещу Кирил Рашков.
– По-точно?
– По-точно – арестантите са се отрекли от думите си, че цар Киро ги е подбудил да сложат бомба на „Дондуков“ на 17 януари…
– И какво следва според теб от това?
– Следва, че ще подам молба до съда за промяна на мярката за неотклонение на Рашков. Трябва да знаеш, че той страда от 5 хронични заболявания и състоянието му непрекъснато се влошава от психическия тормоз и от престоя в килията. Ако не вярваш, попитай в МВР болница, където му направиха петорна медицинска експертиза… Във всеки случай смятам, че подзащитният ми може да бъде пуснат под парична гаранция, без да има опасност да се укрие или да извърши друго престъпление.
– Мисля да те цитирам във вестника, имаш ли против?
– Не, нямам. Зная вече, че като говори с теб човек, рискува винаги да види думите си напечатани във вестника.
* * *
Мобифонът на царица Костадинка даде свободен сигнал и докато чаках да чуя гласа й, се колебаех в избора на обръщение към нея: дали да бъде „царице!“ или пък „Костадинке!“ по цигански… или пък „уважаема госпожо!“, или …
– Добър ден, госпожо Рашкова, казвам се Анна Заркова, журналистка съм от вестник „Труд“ и искам да ви питам дали сте виждали съпруга си, откакто са го арестували?
– О, да, ще ти кажа, имам съгласието на адвоката ни да поговоря с теб… На свиждането в следствието аз викам на Киро: Разбрах, че гладуваш, че стачкуваш, и не знам какво ще стане с теб… дали ще се видим още веднъж на тоя свят, или не… Затова ми кажи поне на мене истината, да я знам поне аз: кажи, ти ли поръча бомбата за „Труд“? Той ми отговори така: „Атентатът изобщо не е извършен от мен… заклевам ти се в най-милото… а най-милото ми е на мен дъщеря ми и унучето Кристиян… Искам всички вие да го знаете, та ако умра, паметта ми пред близките поне да е чиста… Наклеветен съм… Това е някаква манипулация на НСБОП… Не е на следствието, аз на следствието вярвам. Това е нечиста работа или на НСБОП, или на някой от нашите врагове, ония, дето ни дължат пари…!“ Ето това ми каза мъжът ми, госпожо. И ти лично, и твоите колеги абсолютно трябва да бъдете убедени, че той е невинен. Той ми се закле в най-свидното. Пък ние, циганите, имаме такава традиция – и човек да си убил, ако си под клетва, трябва да си го признаеш… Иначе тежко ти!
– Как ви се видя здравето на мъжа ви в ареста?
– Зле е, зле е, с високо кръвно, сърцето му е в прединфарктно положение, а вече няколко деня не яде и от това му става още по-лошо… „В знак на протест гладувам – казва, – не мога да приема обвинението, което ми приписват.“ Да ти кажа, аз самата също не съм добре, също не ям, не вземам лекарства… Защото аз, загубя ли мъжа си, по-добре да загубя и мене си…
Сега той е под лекарско наблюдение в болницата, животът му е вън от опасност.
Това не ме успокоява. Не ме пускат в болницата, не дават и пижама да му пратя… А знаете, сега в болниците каква мизерия е, знаете икономическото положение.
– Кажете честно, цар Киро и роднините му сърдити ли са за нещо на вестник „Труд“?
– Не-е-е… Не! Това е най-обичаният, най-първият вестник за нас… И пред вестник „Демокрация“ го предпочитаме… Лошо не сме мислили за „Труд“ нито преди атентата, нито след него. Питайте на мъжа ми шофьорите, питайте синовете ни, питайте унучетата даже… Той щом се качи в колата сутрин, първата му работа е да поръча: На първо място ми купете вестник „Труд“!
– Тази седмица стана известно, че циганите са готови на бунт в защита на своя лидер?
– Така е, искат да излизат на поход. Искат да дават пресконференция. Искат да обявят гражданско неподчинение. Но ние ги задържаме. От НСБОП-а в Пловдив ме помолиха да ги задържаме, направиха ни и предупредителни протоколи… че сме предупредени да спрем бунта, демек… Обаче, вижте, най-много до още 2-3 дни да успеем да ги задържим… После ги чакайте да почват да се бунтуват… Ние не можем да спрем хората вече, защото те виждат, че мъжът ми гладува, и ги е страх да не го изгубят… Те настояват с всички методи, които са в рамките на закона, да защитят човека, дето защитава техните права и дето се е борил за тая демокрация.
* * *
Сашо Ботев влезе забързано в стаята на криминалния отдел към 17 часа, малко преди заместник главният Николай Стефанов да ме попита за шести път в този ден:
Къде е Сашо? Не трябваше ли още на обед да донесе новините от Съдебната палата?
– Чаках пред вратата на главния прокурор от сутринта до сега – поясни Сашко, без да го питам. – Шефът на следствието Бойко Рашков и заместниците му докладваха на главпрокурора Татарчев за развитието на делото с цар Киро… Аз чаках, чаках пред затворената порта и когато времето напредна, реших да не се връщам тук без коментар от Татарчев.
– И взе ли коментара?
– Да, съмняваш ли се?
– И какво каза Татарчев?
– Татарчев каза всъщност, че Киро е невинен.
– Така ли точно рече?
– Рече точно: „Обвиненията срещу задържания като поръчител на атентата в „Труд“ Кирил Рашков ще излязат, че са кьорфишек“ – цитира Сашо, поглеждайки в тефтера, и добави: – Според главпрокурора в началото е имало основание за ареста на цар Киро, тъй като задържаните изпълнители на атентата са го посочили като поръчител. После обаче те са оттеглили твърденията си пред следствието… Арестуваната жена се оплакала, че полицаите със сила са изтръгвали показанията й… Нали разбираш, че Татарчев изглежда много доволен… Той ще използва случая, за да натрие пак носа на вътрешния министър Богомил Бонев.
Да, не за първи път главпрокурорът нарича „кьорфишек“ разкритията и арестите, които прави полицията. Войната между Бонев и Татарчев ще пламне с нова сила, ако магистратите решат да върнат свободата на Киро.
* * *
„Освободиха цар Киро!“ – писа „Труд“ на първа страница шест дни по-късно.
Ромският лидер Кирил Рашков е невинен за бомбения атентат на „Дондуков “ 52, обяви прокуратурата и го пусна на свобода.
„Правдата възтържествува!“ – каза развълнуван цар Киро, след като изтърпя 70 дни задържане под стража. „Обвинението срещу него не бе доказано и наказателното производство бе прекратено с постановление на колега от районната прокуратура“ – поясни софийският градски прокурор Нестор Несторов. Циганският бос има право да съди държавата за това, че е стоял невинен в ареста, подхвърлиха магистрати, настояли за анонимност.
„Разпоредил съм да започне следствие, което да установи дали спрямо арестуваните за атентата срещу „Труд“ е упражнено физическо насилие от полицаи“ – съобщи шефът на Прокуратурата на Въоръжените сили ген.-майор Емил Карамфилов.
„Има медицински свидетелства, че арестуваните са били бити“ – каза главният прокурор Татарчев и подчерта, че историята с цар Киро била „пресилена“.
„Как да осъдим Кирил Рашков, като няма доказателства и не е виновен? – запита Татарчев. – Все пак ние сме правова държава… иначе дайте да въведем ЧК, както е било след революцията в Русия. Тра-а-с с пистолета, теглиш куршума и виновен-невинен – това е!“ Шефът на НСБОП Кирил Радев предпочете да не коментира прекратяването на делото и прокурорските изявления.
„Не бих могъл да си представя по-арогантна демонстрация на лошите черти на съдебната система, заради които тя е с толкова нисък авторитет“ – заяви вътрешният министър Бонев по повод на освобождаването на мургавия монарх. Той предложи на главния прокурор да разследва как задържаните за атентата на „Дондуков“ са били накарани в следствието да се откажат от думите си.
(„Труд“, 15 и 16 април 1998 г., стр. 1 и 3)
* * *
– Господин Рашков, честита ви свободата! – казах, когато чух гласа на цар Киро по мобифона.
Интервюто взех с посредничеството на принц Иван три часа след като височайшият му баща смени коравия креват в националното следствие с пухеното легло в катунишкия дворец.
– Благодаря ви… Извинявам се, макар да нямам вина, че всички вас, журналистите в „Труд“, ви затормозиха с моя случай. Смятам, че се уверихте сами: с мен стана недоразумение, арестуваха ме просто погрешка…
– Вие познавате ли хората, които заявиха, че сте им платили за атентата пред „Труд“, а после оттеглиха показанията си?
– Един от тях е идвал да поставя антена на мерцедеса ми. Други някакви мъже дойдоха веднъж на нашия ромски съд, аз съм им платил разноските, възможно е някой от тях да познавам, но… мисля, че в интерес на следствието не трябва това да го коментирам.
– Кажете имате ли за нещо „зъб“ на „Труд“?
– Не-е-е. „Труд“ ми е на мене от памтивека най-любимият вестник. Ваши колеги са идвали при мен на гости, снимали са отвътре моя дом… с най-добри впечатления съм оттогава… Нито за миг през живота си не съм помислял с лошо за „Труд“… Пък и аз по природа съм благороден човек. Народът ме е избрал за добри дела, да му помагам и аз не бих направил никога злина.
– А с вас отнесоха ли се зле в следствието и в полицията?
– Аз здравословно се почувствах зле от стоенето в ареста. Притесних се много там, нали разбирате… Моят професор ме прегледа преди малко и ме посъветва даже да вляза за 10-ина дни в болница, за да се възстановя.
– Смятате ли да съдите държавата за изтърпяната репресия?
– Не. Нормално е в процеса на работата на държавния апарат да стават грешки. Има грешка, има и прошка. Аз нямам намерение да се конфронтирам с никого. Моят арест беше грешка, за която прощавам на всички.