От книгата на Анна Заркова „Изгаряне“
– Изявленията на министър Бонев са оперативна игра, която много ни помогна да проверим и да изключим една от работните версии – каза Кирил Радев, когато го запитах дали наистина цар Киро е наредил да бъда ослепена. – В отговор на намеците на министъра за циганска връзка и предстоящи арести мургави юнаци се разбъбриха панически по мобифоните. Който ги слушаше в този момент, се ориентира, че те не са виновни за посегателството срещу теб.
– Тогава кой е виновен? Какви са другите версии?
– Все още проверяваме не в една, а в няколко посоки. Напреднахме доста. Приключихме с анализа на твоите публикации. Като потенциални извършители на престъплението фиксирахме един ромски лидер с неговото обкръжение, един прокурор и един политик. Както ти казах, ромският лидер засега отпада от обсега на внимание. Наблюдаваме внимателно останалите двама.
– Досещам се кои са… – вметнах.
– Позволи ми да не уточнявам дори пред тебе някои неща.
– Прокурорът е корумпиран, а политикът е замесен в нелегален износ на оръжие, нали? Писах за двамата в началото на годината.
– Добре, знам това, но настоявам да не произнасяш засега имена. Твоята задача в момента е да се лекуваш спокойно. Догадките ще проверявам аз с моите хора… Имай предвид, че разглеждаме и друга, твърде любопитна хипотеза. Изградихме я на базата на нашите проучвания за нелоялната конкуренция между ежедневниците. Има един шеф на столичен вестник, за когото знаем, че оценявал като отлична работата на ръководения от тебе криминален отдел и… смятал, че именно тя е решаваща за големия тираж на „Труд“…
Само два часа след като шефът на НСБОП си тръгна, мобифонът до възглавницата ми звънна и чух в слушалката гласа на политика, чието име бях посъветвана да не произнасям.
– Госпожо Заркова, вий ме очернихте в една ваша статия. Но аз не съм злопаметен. Съчувствам ви и искам да ви видя, искам да поговорим…
– Но аз не искам, господине, да ми съчувстват. Особено пък хора като вас.
* * *
– Арестувахме го. В 12 часа ще бъда при теб, не питай повече.
Скочих от леглото, отхвърляйки завивката, защото сърцето ми заби чак в гърлото, а вените на слепоочията ми се издуха до пръсване. От изгореното ми око рукна кръв и сестра ми хукна изплашена по коридора:
– Доктор Василева, елате бързо, целият бинт стана червен!
Когато Кирил Радев пристигна в болницата, лежах кротко, с чиста превръзка и самообладание, подсилено от хапче лексотан.
В ареста бил синът на офицер от Първо РПУ, когото министър Богомил Бонев бе уволнил дисциплинарно след моя критична публикация. Дописката излезе на 28 март 1998 г. под заглавие „Полицаи арестуват 9-годишно дете“. На предишната дата наш колега – коректор, бе вързан с белезници и държан под стража цяла нощ, защото бил хванат да се вози в кола с пийнал шофьор зад волана. Синът му пътувал с майка си на задната седалка, заради което бил принуден с часове да стои ужасен до окования си баща в коридорите на районното. Момченцето трепереше като лист и заекваше от стреса, след като пуснаха него и родителите му на свобода сутринта. То ми каза: „Лельо, ченгетата са много лоши. Тях ги е страх от бандитите и затова арестуват само добри хора като баща ми и мен. Вързаха татко като крадец, аз плачех и ги молех: Пуснете го, той нищо лошо не е направил!… Обаче вместо да ме чуят, те нарочно викнаха телевизията и тя ни снима в полицейското… сега не мога да ида на училище от срам…“
Оперативен дежурен в Първо РПУ онази нощ бил майор Стоян Андреев. Като прочел за станалото в „Труд“, министърът на вътрешните работи назначил проверка, след която офицерът бил отстранен от длъжност за наказание. По-късно Богомил Бонев поясни пред журналистите, че произволът с детето само прелял „чашата“ с провиненията на майора.
Синът на Андреев е решил да отмъсти на мен за неприятностите на баща му, смятаха спецполицаите. Петьо Стоянов бил задържан, след като станало ясно, че лицето и фигурата му отговарят на описанието на човека, който ме причака в засада на спирката.
За ареста се оказали решаващи показанията на един сакат младеж – Емил Мариев, същия, който доброволно предложил услугите си на свидетел. Мариев твърдял, че е видял добре младия мъж, който хвърлил киселината и избягал със зелена жигула.
– Петьо притежава зелена жигула, той е таксиметров шофьор – обясни ми Кирил Радев, след като го помолих да изброи уликите срещу задържания – В разпечатка при диспечерите фигурира курс към „Младост“ в утринта на покушението. Два часа му се губят в алибито… Разпитах го лично. Той е болезнено привързан към баща си. Настръхва и се изчервява, само като чуе името му…
Ден преди ареста на Петьо от ТПО Казичене се обадил затворник и пожелал да даде обяснения по случая с журналистката от „Труд“. Пандизчията разказал, че веднъж бил затворен в клетката на Първо РПУ и чул полицаите да си говорят за „публикация на Анна Заркова, която касаела техни провинения по служба“. За това, което тя написа, аз бих я залял с киселина – рекъл един от униформените…
– Прекалено много са съвпаденията, за да бъдат случайни – коментира директорът на НСБОП и добави: – По описанието на свидетеля Мариев изготвихме фоторобот на твоя нападател. Този фоторобот прилича поразително на Петьо – все едно че сме го снимали.
– Този Петьо признава ли деянието си? – попитах.
– Отрича. Обаче детекторът на лъжата показва, че лъже.
– Кой направи теста с детектора? – попитах.
– Специалистите от Института по психология на МВР. Днес получих заключението им, което гласи, че „лицето е най-вероятният извършител на престъплението“.
* * *
На 11 май празнувам годишнина от сватбата ми – гласят първите показания на Емил Мариев, с които ме запозна следователят Андрей Цветанов. – Слязох на спирката пред Хидрометеорологичната станция от автобус № 88 около 8 часа. Тръгнах да си купя кафе и закуска от павилионите, вървях по тротоара в посока на Детелината и видях, че по същия тротоар се движеше непозната за мен млада жена с тъмна коса, прибрана и вързана. Движеше се сама и около нея нямаше хора. Вървеше съвсем нормално и се приближаваше към мене и спирката. Когато бяхме вече на 1-2 метра един от друг, съвсем ясно видях как… иззад храстите зад павилиона за вестници се показа една мъжка ръка и глава на мъж. Фигурата беше приклекнала леко. Мъжът изнесе напред главата и ръката си и хвърли някаква течност в лицето на младата жена. Направи го със силно замахване, с изнесена странично ръка. Ясно видях, че е дясна ръка, облечена в кожено яке, тъмно на цвят. Жената беше си обърнала леко главата към будката за вестници и мъжът хвърли течността срещу нея странично. Видях, че държи в ръката си стъклена чаша, нещо като бурканче за нескафе… Жената се хвана с двете ръце за лицето, дамската й чанта падна от рамото. Развика се: „Помощ, помощ, полиция, помогнете ми!“ Беше отхвърлила назад якето си. Под якето беше облечена с блуза, на която видях, че левият ръкав беше разяден от течността… После тя хвърли на тротоара чантата, якето, елечето си, приклекна над разхвърляния багаж и продължи да моли за помощ. Помислих си, че е някаква шега, но много бързо съобразих, че е станало нещо лошо. Видях как кожата й посиня между пръстите на ръцете… След това поисках от работещите в павилиона две жени да отворят вратата, за да си измие лицето. Викнах два-три пъти. Те поглеждаха от малкото прозорче отвътре, но не отваряха. Най-накрая поканиха жената вътре в павилиона… Аз останах да чакам, за да мине шумотевицата около този павилион, за да си взема кафето и закуската. През това време видях да минава бързо в посока към „Деница“ лек автомобил, марка „Жигули“, зелен на цвят, без външна антена и спойлери. Мина много бързо, но забелязах, че в колата бяха двама човека. Не видях ясно дали мъж или жена шофира автомобила, но видях, че беше с дълга коса, кафеникава. Ясно разпознах на задната седалка същия младеж, когото видях преди това да хвърля течност в лицето на жената… Представляваше младеж на възраст около 25-30 години, с черна къса коса, с мустаци. Лицето му беше овално, нормално охранен. Очите му бяха малки, тъмни на цвят. Беше облечен с тъмно кожено яке с ластик отдолу. Направи ми впечатление, че веждите му бяха тънки и тъмни на цвят. Ушите му бяха средно големи, прибрани… Възприех го най-напред, когато го видях да се изправя от приклекнала стойка и да тича бързо към сладкарница „Лучано“.
Около 9 часа същия ден отидох да купя алкохол от павилиона на същата спирка и видях, че там вече има служители на полицията. Аз не им се обадих веднага. Чак на другия ден коментирахме със съпругата ми и от вестниците разбрах, че станалото е с репортерката Анна Заркова. На 13 май разказах на служители на МВР това, което видях на спирката. По мой разказ беше изготвен от художник фоторобот, който съвпада напълно с възприетия от мен образ на извършителя. Ако го видя на живо, мога да го позная – по лицето, ушите, косата, очите…
(Показанията на Емил Мариев са цитирани точно, с незначителни съкращения от протокол за разпита му в следствието
на 18 май 1998 г.)
* * *
Очната ставка между свидетеля Мариев и обвиняемия Стоянов щеше да потвърди или да постави под съмнение виновността на полицейския син за покушението срещу мен. Бях научила това от следователя Андрей Цветанов и чаках неспокойно резултатите от разпознаването.
От петима млади мъже, наредени в редица, Емил Мариев трябваше да посочи онзи, който според него е плиснал чашата с киселината. Бях присъствала на такива следствени действия, писала бях за тях репортажи и знаех, че заподозрените и сакатото момче ще бъдат разделени от специално стъкло с едностранна видимост, осигуряваща анонимност за свидетелите.
– Но Емил посочи друг, а не Петьо! – изненадаха ме момчетата от НСБОП една вечер. – Посочи съвсем друг мъж, а след това припадна… просто рухна от страх…