От книгата на Анна Заркова „Изгаряне“
Директорът на Националната служба за борба с организираната престъпност Кирил Радев се появи в Пета градска болница на втория ден след покушението. Той влезе в стаята при мен, придружаван от шефовете на пресцентъра на МВР, на столичната и регионалната дирекция на вътрешните работи. Под въздействието на болкоуспокояващите инжекции в онзи момент виждах четиримата мъже като през ситна телена мрежа. Помня, че въпреки всичко успях да отговоря на ръкостисканията, а после простенах:
– Кирчо, кажи ми кой и защо?
Не си давах сметка, че за пръв път се обръщах към главния антимафиот на галено име. Подсъзнателно вписах тогава този човек сред близките си хора и обръщението „г-н полковник“ изведнъж ми се стори нелепо. Може би се получи така, защото от началото на май притежавах касета със запис на едно непубликувано интервю. В него Кирил Радев разказваше откровено за себе си и за призванието да бъдеш ченге.
– Не зная още кой… и защо е посегнал срещу тебе, не зная… Но работим здраво и ще го хванем, обещавам ти!
– Ти идваш да ме разпитваш ли сега?
– Не, идвам да те видя. И ще ти докладвам за хода на разследването всеки ден.
– Е, доживях да ми даваш доброволно информация – пошегувах се горчиво.
Тогава не предполагах, че шефът на НСБОП ще спази обещанието си.
„Ставам в 6,30 часа без часовник – споделяше полковник Кирил Радев в отговор на моите въпроси за ежедневието му. Записът на нашия разговор беше двучасов, но антимафиотът ме помоли да не го публикувам изцяло. – Имам рядък стереотип за почивка, при който командвам безпогрешно съня и бодърстването си. По всяко време на денонощието мога да си заповядам: Сега заспивай, разполагаш с 3 часа за почивка. И се будя безотказно на 180-ата минута.
Всяка сутрин тичам по 40 минути в гората. Така зареждам биологичните си батерии и съм готов да работя, колкото се наложи. Случвало се е мои близки да ме питат как се осмелявам да се подвизавам сам сред гъсталака без охрана. Честно да си кажа, не ми е удобно да ходя, заобиколен с бодигардове, както се полага на поста ми. Моята работа е да изкореня страха от бандитизма сред обществото. Срамота е при това положение аз да се застраховам с телохранители срещу престъпния свят…
Точно в 7,30 часа вече съм в службата. Пия кафе в дежурната, в разговор с колегите се ориентирам за хода на миналите и предстоящите задачи. Оперативката в министерството на „Шести септември“ е от 9 до 10 часа, след което влизам в кабинета си и… се завърта колелото.
Страхотно обичам професията си, аз съм ченге по природа. Обичам да усещам тръпката, с която сякаш редя пъзел върху белите петна в сложните организирани престъпления. Ако не ми играе под лъжичката при всеки отделен случай, ще си остана един най-прост администратор.
Погълнат съм от работата си и моите лични контакти са извънредно ограничени. Имам чудесен син, скоро навърши 16 години и това лято се е заканил да си търси работа, за да опита сам как се вади хлябът. Най-хубавите часове прекарвам с него. Чета – имам винаги поне десетина отворени книги. Харесвам много „Швейк“, както и „Квит сме“ на Уди Алън… Не обичам шумотевицата, известността донякъде ме притеснява, свикнал съм да бъда зад паравана и се чувствам най-уверен там. Неотдавна попаднах в едно село в Родопите – Равногор – на голяма дъхава поляна, сред борова гора, под най-синьото небе, което съм виждал. Купих тази поляна и построих там къща – непретенциозна, обаче по мой собствен вкус. В тази част на земята се чувствам най- уютно – в моето село Равногор, където къщите не се заключват никога. Когато открадна малко време, отивам там и влизам най-напред в кръчмата. Обичам да говоря със селяните, те са мъдри и владеят изкуството да се живее по природните закони.
Самият аз живея с чувството за мисия. Тя е скромна, но и от нея зависи дали животът на децата ни ще бъде по-сигурен и по-спокоен от нашия. Искам службата, която ръководя, да заработи срещу престъпността ефективно и точно. Искам да създам правила, по които НСБОП да продължи да работи като часовник и тогава, когато друг седне на мястото ми в шефския кабинет.
Моето схващане е, че изнасилвачите, крадците и убийците трябва да гният в затвора. При аферистите е друго – на тях трябва да им се отнеме всичко и да се изкарат на улицата. Най-важното е да се разбие митът, че който придобие незаконно богатство, става недосегаем от законите в нашата държава. Убеден съм, че системата не е виновна за порочната практика в правораздаването. Грешките в системата не са фатални, ако всеки полицай и магистрат си гледа безпогрешно работата…“
Когато през лятото на 1998 г. повишиха Кирил Радев в чин генерал, аз побързах да му честитя, но го заварих в необичайно за него меланхолично настроение.
– Не се ли радваш на генералската звезда? – запитах.
– Исках да се зарадвам – отвърна, – обаче по-скоро бях на път да преживея криза.
– Хич няма да се изненадам, ако те тормозят завистници – допуснах, без да чакам отговор.
– Знаех добре, че новопроизведеният генерал открай време не обича да вади на показ проблемите си.
– Аз пък се изненадах, като си дадох сметка, колко малко колеги ми казаха „Честито!“… – този път шефът на НСБОП не намери за нужно да скрие огорчението си.
– Затова ли си в криза?
– О, кризата избягнах, като отидох за малко в моя Равногор. И знаеш ли, хората там са сто пъти по-поласкани от мен, че станах генерал…
– А синът ти как реагира? – полюбопитствах.
– Синът научи за повишението ми, докато миеше чашите зад един бар на морето. Направо му казах: „Виж, сине, забрави, че баща ти е генерал. Ти си самостоятелна личност и за теб в момента съдят не по друго, а по това, как обслужваш клиентите, как заработваш заплатата си в това заведение…“
* * *
По пет версии за насилието срещу мен се работеше в Сектора за вътрешен контратероризъм на НСБОП, ръководен от Борил Кацаров.
„Престъплението срещу Заркова е по повод на публикувани в „Труд“ материали за престъпления, извършени от криминално проявени лица и държавни служители“, гласеше първата хипотеза според документацията на спецполицаите, с която по-късно се запознах. „Посегателството е извършено поради водени в момента от Заркова журналистически разследвания“ – така бе формулирано в оперативно-издирвателния план второто предположение, което антимафиотите се бяха заели да проверяват.
„Деянието е следствие на нелоялна конкуренция на медийния пазар; то е плод на ревност или на друга битова причина; то е безпричинно и негов извършител е психичноболен“ – сочеха останалите три непотвърдени версии.
„Първата ни задача беше да установим какво е било разположението на хората по маршрута, по който си отивала на работа на 11 май – разказа ми Борил Кацаров, след като престъпникът бе хванат и заключен зад решетките. – Часът на престъплението е характерен. Почти всеки човек може с приблизителна точност да отговори, ако го питаш, какво е правил в 8 часа сутринта. На спирката в „Младост“ всеки ден по това време застават двайсетина почти едни и същи пътници. Ако успееш да ги разпиташ и изчистиш противоречията в показанията им, картинката става съвсем ясна… На полицейски език това се нарича „оформяне на персонажите“.
Да, но очевидци се намират трудно. Тръгнахме от дом на дом в многоетажните блокове наоколо с въпросите: „Да сте видели случайно произшествието? В колко часа излизате от къщи сутрин?…“ А всеки криминалист добре знае, че свидетелите са много сложна и трудна за овладяване материя. Едни преувеличават някои обстоятелства, други ги омаловажават. Едни се изживяват като детективи, а други се страхуват от отмъщение и мълчат като неми. Малцина ще ме разберат, ако взема да обяснявам колко кафета сме изпили на въпросната спирка, докато търсехме отзивчивост у различни събеседници.
Рисувахме схеми, чертаехме квадратчета и в края на краищата оформихме извода, че близо до тебе преди престъплението са били забелязани двама мъже. Един сакат младеж на име Емил Мариев сам изяви желание да свидетелства за станалото. Издирихме още един човек, който вървял непосредствено след теб в минутите преди покушението.
Първият настояваше, че е видял как престъпникът слиза от зелена жигула и плисва киселината в лицето ти. Не ме питай как сме проверявали всички зелени лади в България…“
Междувременно спецполицаите извадили „на светло“ и криминалните персонажи на стотици мои публикации. Проверявали алибитата на бивши затворници, шефове на съмнителни групировки, аферисти, крадци, терористи и „бойци“ от кървави престрелки.
Битовата версия не е за подценяване – настояваше в мое присъствие Богдан Карайотов, шефът на отдел „Тежки престъпления“ в Националната следствена служба. – Като криминалист с дълъг стаж мога да кажа, че често зад най-заплетените случаи се крие най-проста любовна история.
Медицинските сестри в Пета градска болница и съседите ми в „Младост“ бяха подложени на продължителни разпити за моя семеен живот. За клюкарките бе неповторимо удоволствие да отговарят на въпроси от рода на „Карат ли се често Заркови? Какви са отношенията им с тъщата и свекървата? Известно ли ви е д-р Костадин Зарков да поддържа интимни връзки с друга жена? Ревнив ли е докторът? Не сте ли забелязвали Ани да се прибира вечер късно с автомобили на чужди мъже?“.
Отпадна хипотезата за конфликти от семеен и частен характер – съобщиха ми през юни следователите.
В присъствието на мъжа ми се пошегувах:
Е, значи излезе, че съм вярна съпруга, същинска светица. Но ще помоля от следствието да ми бъде предоставен списък на жените, с които е флиртувал мъжът ми…
По това време обаче Костадин бе изгубил доста от неизменното си чувство за хумор. Сутрин оперираше, следобед пазаруваше и готвеше за децата вкъщи, а вечер се връщаше в болницата заради мен. Като хирург беше поел в най-голяма степен грижите за лечението ми, сам режеше със скалпел всеки ден няколко сантиметра от изгорялата ми кожа. Операцията се наричаше некректомия и се правеше без упойка, защото анестезиолозите смятаха, че сравнително слабият ми организъм ще рухне под ежедневното въздействие на опиатите. Двайсет дни наред стенех до припадъци, вързана по 2 часа на операционната маса. При това усещах, че болезнените манипулации са истинско изтезание и за мъжа ми. „По-леко ми е да оперирам 8 часа карциноми, отколкото да обработвам 8 минути твоите рани“ – призна ми той веднъж, докато бършеше едрите капки пот от челото си.
Забелязах нов кичур бели коси на слепоочието му в края на един ужасен ден, през който ми каза в операционната:
– Ани, прощавай, ще трябва да изрежа ухото ти, станало е просто на въглен.
* * *
Много усилия положи мъжът ми през юни и юли, за да смени жилището ни по препоръка на полицията. След уморителните му обиколки по фирмите за търговия с недвижими имоти стана ясно, че начинанието изисква много пари, с каквито нашето семейство не разполагаше.
От съображения за сигурност обаче трябваше час по-скоро да напуснем адреса, който очевидно бе известен на мафиотите. Криминалистите смятаха, че най-малко месец преди нападението съм била следена по пътя от редакцията до вкъщи. Инак престъпниците не биха могли да знаят с точност навиците ми – пътеката, по която стигам до спирката, и будката за вестници, пред която спирам всяка сутрин. Вероятно обстоятелството, че всяка вечер съпругът ми ме вземаше с кола от „Труд“, е принудило насилниците да действат посред бял ден, пред свидетели, вместо да ме причакат пред блока в късните тъмни часове.
Не вярвах, че в малка София ще съумея да се скрия от някой, който е решил да ме намери. Но с готовност дадох съгласието си за смяна на апартамента, понеже ми ставаше лошо от мисълта, че ще стъпвам пак всяка сутрин по тротоара, прояден до ден днешен от кошмарната киселина.
– Имам за теб две добри новини – каза ми Костадин една вечер, след като превърза орязаното ми изгоряло ухо. – Първата е, че нашият приятел Митко ни предлага без финансови ангажименти да сменим нашето панелно жилище с неговото. Както знаеш, апартаментите си приличат като близнаци, обаче са в два различни квартала…
– А втората добра новина?
– Едно пиле ми каза, че нея ще я съобщи след малко министър Бонев по „Панорама“…
Веднага включихме портативния телевизор, пренесен в болничната ми стая от къщи.
– Аз се надявам, че наистина ще бъде разкрит авторът на покушението срещу Анна Заркова – заяви шефът на МВР в отговор на въпроса на телевизионния водещ Иван Гарелов. – Може би изясняването на случая ще настъпи тези дни по един доста неочакван начин. Всъщност, надявам се още тази нощ или утре това да стане. И тогава някои хора много, много ще бъдат изненадани.
В кулоарите на парламента вътрешният министър е направил неофициално изявление, че нападателят е човек, свързан с цар Киро – поясни ми Костадин. – Научих това преди малко от твои колеги, те ще пишат за това в утрешния брой.
…Цар Киро ли? Защо пък цар Киро?… Изведнъж се сетих, че няма друг журналист – освен мен, който е чувал записа с показанията на терористите, които заложиха бомба пред „Труд“.