От книгата на Анна Заркова „Изгаряне“
– Прочетох интервюто ти с катунишкия войвода, страхотно е! Особено ме впечатли почтителният тон, с който разговаряш с тоя прост циганин. Жалко, че не ти е стигнало мястото да му благодариш за това, че сладката бомбичка не е избухнала, когато ти минаваш покрай нея.
Мразех многозначителната ирония, с която шефът на пресцентъра на МВР ми говори, когато критикува моя публикация. Обикновено търсех за отговор нещо язвително, но този път се почувствах гузна и се опитах да подменя неудобната тема.
– Окей, Чавдаре, кажи сега с какъв нов подвиг ще ни изненадат тези дни трудолюбивите хора на Бонев?
– О, аз ти се обаждам само за приятелски съвет: изтривай касетата с гласа на Киро и бягай да вземеш и от Роко подобно ексклузивно интервю.
– Доколкото знам, в килията при Роко не пускат журналисти.
– Изтичай до Главна прокуратура и питай кога ще излиза навън и кърджалийският бандит. Там в момента се съвещават по този въпрос. А полицаите, които се трепаха да хващат гангстера, са бесни.
И с право…
* * *
Готвят се след Киро да пуснат и Роко – съобщих на втората планьорка и новината предизвика възмущението на колегите.
Това плаче за коментар – каза Кольо Кицевски, заместник главният редактор, наблюдаващ броя.
Докато главният прокурор си мери… капата с министъра на вътрешните работи, всички разбойници ще хвърлят шапки нагоре от радост – допълни Ники Стефанов в свой стил.
Щом прокурорите смятат, че Киро е невинен, тогава да кажат кой гръмна „Труд“! – обобщи Тошо Тошев и аз си записах становището на колегията, за да не пропусна да го отразя в коментара.
След като върнаха свободата на цар Киро, магистратите се готвят да пуснат и Роко от килията – написах и си представих киселата физиономия, с която би прочел текста господин Иван Татарчев. – Неясно остана обаче дали надзорниците за законност държат безпристрастно везните на Темида, или протягат ръце с единствената цел да натрият носа на МВР.
За днес в Главна прокуратура е насрочено съвещание за основанията, на които и вторият от двамата прочути арестанти да излезе под открито небе. Ако успее да намери такива основания, екипът на главпрокурора ще спука като пропагандни балони прессъобщенията за успешните акции на полицаите срещу кърджалийския кримивелможа Ерджан Рашид и катунишкия алкохолен бос Кирил Рашков.
Точно на 16 април 1998 г. изтичат 12 месеца, откакто най-богатият български турчин бе прибран зад решетките. Съгласно новия текст на член 152, алинея 3 от НПК той трябва да смени нара с домашното ложе, ако в едногодишен срок не влезе в сила срещу него присъда, по-голяма от 4 сезона затвор. До този час по всичките дела на Рашид са произнесени 2 условни присъди (а междувременно на една журналистка й метнаха ефективно раиран костюм заради непрецизни кавички).
Сега Татарчев и неговите хора са овластени да решат дали да пуснат на воля уличения в обида на ченгета, притежание на незаконно оръжие, алкохол без бандерол и фалшива валута. Тяхна воля е дали ще си спомнят телефонната любов на Роко с някои сановници и факсовете от Истанбул, в които пише, че той е участник в международна мафиотска мрежа, разсечена с арести в Турция и САЩ. Само ако благоволят, обвинител № 1 и приближените му ще отговорят и на въпросите, които поражда оневиняването на цар Киро за атентата пред „Труд“.
Първи въпрос: Как стана тъй, че бомбаджиите оттеглиха показанията си срещу ромския лидер? Практиката е до болка позната от хода на разследванията срещу Джамов, Чомбе, Барона. Публична тайна е, че наемници и потърпевши онемяват след заплахи от страна на престъпните босове. В казуса с циганския тартор „пропелите“ са обвиняеми и изолирани под ключ от нечии закани. Така непредубедено се стига до единственото обяснение, че им е въздействат по време на следствието. Пита се обаче как: дали с парите на мургавия монарх? Или пък нещата са обясними с желанието на висшите магистрати да обвинят демонстративно в грешка НСБОП?
Втори въпрос: Защо чак месеци след като щракнаха белезниците, терористите се сетиха, че са бити, за да наклеветят цар Киро в полицията? Те посочиха Кирил Рашков за поръчител на деянието им веднъж пред антимафиотите на Кирил Радев и втори път пред следователите на Бойко Рашков. И не стана нито дума, че са им дърпали насила езиците.
Трети въпрос: Не се ли налага от само себе си изводът, че България е единствената страна в света, където държавните обвинители се хвалят с оправданите, а не с осъдените бандити. Подземният свят вече е наясно, че най-добрият адвокат за закононарушителя е подходящият магистрат.
И коронният въпрос: Ако приемем, че Кирил Рашков е невинен, както главпрокурорът твърди, тогава настояваме той да ни каже кой поръча взрива на „Дондуков“ 52.
(„Труд“, 15 април 1998 г., стр. 13)
* * *
Настойчивият звън на вратата в 8 часа сутринта не ме изненада. Натрупах шестмесечен опит като обвиняема за престъпление и вече познавах маниера на съдебните чиновници, които връчват призовки, след като натискат звънеца непрекъснато, докато им отвориш.
Викаха ме отново на разпит по делото за обида на прокурора Руско Карагогов. Магистратът бе изявил претенции, че е наклеветен, след като в „Труд“ бе публикувано интервю с потърпевша от корупцията в Главна прокуратура. В интервюто госпожа Донка Митева твърдеше пред мен, че е дала на Руско 2000 марки рушвет, влизайки в неговия кабинет да решава съдебните спорове за имота на покойната си сестра. В опит да опровергае твърдението на темпераментната бизнесдама подчиненият на Татарчев даде изявления, поставящи под съмнение и интелекта му, и юридическите му познания. Той поясни пред „Нощен Труд“, че като е „пил, ял и е..л“, не е засягал интересите на никого. Междувременно пък бе арестуван, защото се напи скандално и взе да плаши столичен таксиджия с пищов, вместо да му плати за превоза.
След поредица от подобни изяви прокурорът бе изправен пред дисциплинарен съд. Там той бе смъмрен и понижен в длъжност, което бе отразено нашироко в пресата.
Към мен съдебната власт беше доста по-строга – по обвинението за клевета срещу Руско Карагогов тя ми наложи мярка за неотклонение „парична гаранция“. Също като кримигероите на моите дописки Карамански, Киро, Барона, Петела и пр., аз платих, за да остана на свобода, и получих запрещение за напускане на София. Моята свобода беше оценена на 50 000 лева – точно колкото тази на грабителя рецидивист Петела.
– Обвинението срещу мен е абсурдно – казах на следователя Иван Иванов от Пета районна следствена служба и отказах да давам подробни обяснения, спазвайки съвета на моята приятелка и адвокатка Ина Лулчева. – Никъде във вестник „Труд“ няма да срещнете мое твърдение, че прокурорът Карагогов е рушветчия. Госпожа Донка Митева твърди, че му е дала подкуп, и като журналистка аз цитирам добросъвестно думите й. Всички вестници трябва да бъдат закрити и забранени, ако публикуването на критични мнения за работата на държавни чиновници е престъпление.
– Така е, аз сега ще си запиша думите ви, а вие пък ще се подпишете под протокола.
– Но нали тези мои думи ги записаха вече в прокуратурата?
Моля ви, госпожо Заркова, не коментирайте – сви рамене следователят, очевидно необигран поради младостта си. – Аз лично нямам нищо против вас. Само искам да свърша най-добросъвестно моята работа.
– А моята работа? Ще ме уволнят, ако все така продължавам да ходя на разпити вместо в редакцията…
– Да, трябва да призная, че съдебната процедура е тромава.
– Тя не е много тромава, ако се съди по бързината, с която излизат от затвора някои престъпници.