От книгата на Анна Заркова „Изгаряне“
Освен с новото си лице през онези дни до края на 1998 г. трябваше да свиквам с още нещо: с многозначителния факт, че вече не стоя откъм страната на репортера пред журналистическите микрофони. Години наред аз бях вземала интервюта, а сега ми се налагаше да давам изявления; бях задавала неудобни въпроси, а сега трябваше да се науча да им отговарям.
Ненавиждах ролята на жертва, с която предизвиквах професионалния интерес на колегите си. Мразех въпроса „Как си, много ли си зле?“ независимо от степента на съчувствието, с което ми го задаваха. Повръщаше ми се от ясното съзнание, че всички журналисти очакват от мен да се саморазголвам с думи, при положение че окаяното ми състояние бе изписано на челото… Не се сърдех на никого. Та нали и аз бях прилагала същите подходи към събеседниците си, когато бях на мястото на репортерите.
Изчервявах се, като си спомнях как тропах на вратите на майки па убити момчета и питах: „Как ще коментирате това, че вчера някой застреля сина ви…?“
Завиждах на хората, които нямат пречки да отказват всякакви контакти с пресата. Моето положение бе по-усложнено от тяхното, понеже повечето от вестникарите бяха мои близки приятели. Вачо Радулов от „Дума“ например щял да отнесе тлъста глоба от началството си за това, че не се решил да ме интервюира веднага след покушението.
– Останах като гръмнат от трагедията, просто нямах сили да направя дописка от твоето страдание – разказа ми по-късно Вачо, с когото ме свързваше близка дружба от годините на съвместната ни работа в полицейския вестник „166″. – Казах на шефовете, че няма да правя интервю с теб… ако ще, да ме уволнят.
Познавайки добре неумолимите правила на професията, нямах коравосърдечието да отказвам изявления, когато ми ги искаха познати колеги. Всеки път горчиво съжалявах за своята сговорчивост обаче, след като думите ми излизаха в пресата. Още след първите две интервюта си дадох сметка, че се справям зле от другата страна на микрофона. Когато задавах въпроси, владеех добре мисълта си. Когато отговарях обаче, мозъкът ми сякаш омекваше – изпусках фрази, които трябваше да спестявам, не съумявах да овладея емоциите си. Изказванията ми ставаха сладникаво-сантиментални противно на волята ми, издавах следствени тайни неволно въпреки забраната на следователите.
Три месеца след като пострадах, вече намерих цяр срещу ядовете си с пресата. Изявления нямаше как да спра да давам, обаче престанах след публикуването им да ги чета.
* * *
Радио Дарик (4 юли 1998 г.):
– Ани, каква присъда би поискала за този, който те заля с киселина? Какви чувства изпитваш към него?
– Погнуса… съжаление… не зная точно… Бих му простила за болките, които аз преживявам. Но не мога да му простя за сълзите, които проля заради мен дъщеря ми, за безсънните нощи, които сестра ми и майка ми прекарват край моето легло. Не мога да простя и заради това, което изпитва съпругът ми, който е хирург и собственоръчно реже всеки ден парчета от изгорялата ми кожа.
Емил Мариев е сакат, той е осъден от Бога и затова не искам за него жестока присъда. Но бих искала да бъде осъден най-строго този, който го тласна към това престъпление. Искам това не като потърпевша, а като гражданин на тази държава. За да не си позволяват и други злодеи да поръчват подобни престъпления.
„Труд“( 24 юли 1998 г.):
– Ани, журналистическата професия заслужава ли цената, която ти плати?
– В последната година, преди да ме извадят от строя по такъв жесток начин, работех с чувството, че изпълнявам своята малка, лична гражданска мисия. Изравях и вадех на показ случаи на полицейски произвол, на корупция в магистратурата. Описвах деянията на отделни бандити, които купуват свободата си от подкупни чиновници. Исках да внуша, че има крещяща нужда от промени в нашата правоохранителна и правораздавателна система. Би трябвало да се чувствам удовлетворена сега, когато в парламента в тази посока текат съществени законодателни промени. Да, удовлетворена съм, но си давам сметка, че практически платих прекалено скъпа цена. Прекалено.
Въпреки всичко все още съм убедена, че всеки журналист трябва да изпълнява своята гражданска мисия. Ето вие, моите колеги от „Труд“, бяхте потресени и стресирани от това, което се случи с мен. Но въпреки това продължихте да си вършите работата така, както и преди, с ежедневните рискове, които тя носи… Журналистиката няма да има силата на четвърта власт, ако не е коректив на другите три власти с всички произтичащи последствия за критиците. Лишена от критичен тон, нашата професия би била лишена от смисъл.
* * *
Печалната популярност, която добих благодарение на необичайните за мен медийни изяви, не ми донесе много радост. Тя разшири прекомерно кръга на познатите, с които волю-неволю трябваше да общувам, пренебрегвайки препоръките на докторите за спокойствие. Многолюдието край мен не облекчи огорчението, което изпитах, когато разбрах, че се налага да скъся списъка с най-близките си хора. По изпитания принцип „Приятел в нужда се познава“ зачеркнах имена, с които „ставах и лягах“ по времето, когато бях в добро здраве. Същевременно обаче имах рядката възможност да преброя истинските си приятели – и стари, и нови.
Между новите беше Ирина Файон – българка с постоянно местожителство в Щатите. Запознахме се по телефона, когато тя ми се обади, упълномощена от Международната женска медийна фондация със седалище във Вашингтон. Поинтересува се за моето здравословно състояние и ме уведоми, че организацията, която тя представлява, правела проучване на моето публицистично творчество. Обясни ми надълго и нашироко, че съм била номинирана за престижна международна награда. Оценката за моите публикации засега била най-висока и другите претендентки за наградата щели да ми „дишат праха“… Прекалената любезност на госпожа Файон ме подразни тогава и аз помолих сестра ми да ме укрива при повторно нейно обаждане. „Когато позвънят от Америка, ще ги излъжеш, че съм на превръзки в манипулационната – казах. – На американките им е широко около врата, а мене ме боли и те не могат да ми помогнат. Нямам сили да се измъчвам със светски разговори с разни презадоволени дамички, които се упражняват в благотворителност върху мен.“
Месец по-късно отношението ми по въпроса се промени след един разговор с Николай Стефанов. Той се обади по мобифона с въодушевление:
– Страхотна новина! Печелиш първа награда за кураж от Америка, ще пишем за това в челото на вестника в утрешния брой!
Досрамя ме да му кажа: Пет пари на давам за награди, искам си здравето! Дадох си вид на доволна от международното признание, но всъщност ми стана приятно единствено от непрестореното задоволство на Ники.
В резултат приех да разговарям пак с Ирина Файон, която добави, че Международният комитет за защита на журналистите от Ню Йорк също бил решил да ме удостои с награда, наречена „Рицарска“. Тя лично била назначена за преводач и посредник между Вашингтон, Ню Йорк и София. Натоварена била и с приятното задължение да ме покани в САЩ, за да ми връчат две символични кристални статуетки.
Телефонните разговори с Ирина станаха повече от сто, преди да се реша с кървящи още рани да прелетя през Атлантическия океан. В желанието си да отвлече вниманието ми от болките, младата жена не пестеше импулсите и ми разказваше по жицата за трудностите на емигрантския живот в Америка, за къщата си в Станфорд, за следването си в Йейлския университет, за съпруга си Моис, за малкия си син… И стана така, че в края на октомври рискувах да предприема дългото пътуване не толкова за да получа Кристалния орел, колкото да видя на живо моята нова приятелка и семейството й в Щатите.