От книгата на Анна Заркова „Изгаряне“
– Идвай светкавично в редакцията! Пращам ти кола!
В онази съботна вечер на 17 януари 1998 г. гласът на първия заместник главен редактор на „Труд“ Николай Стефанов звучеше някак по-различно от стотиците пъти, когато по всяко време на денонощието ме призоваваше да се явя незабавно на работното си място. Долових тревога в обичайния нетърпящ възражение тон, с който той ръководеше в движение всички репортери. Някои му се сърдеха за безкомпромисните изисквания, обаче се срамуваха да възразяват, наблюдавайки себеотрицанието, с което лично той се трудеше за вестника най-малко по 14 часа на ден.
Какво е станало? – запитах импулсивно, нарушавайки едно от неписаните правила, които бях усвоила като поука от собствените си грешки при репортажи от горещи събития. „Бързай да видиш, за невидяното после ще питаш!“ – гласеше правилото, което прегазих, защото усетих интуитивно, че екшънът този път е по-необичаен.
Взривиха ни! Нас ни взривиха!
Къде? Кого са взривили? Как? Кога? Има ли жертви? – попитах многословно, макар друг път да се разбирахме с Ники и без думи.
Гръмна бомба на входа на „Дондуков“ 52 преди малко, в 23,10 часа. Убити и ранени няма, колегите от дежурния екип напуснаха сградата 10 минути по-рано. Затворих слушалката с чувството за недействителност, което измести за известно време професионалните ми рефлекси. Вместо да грабна чантата с касетофона и да хукна към асансьора, се усетих, че заставам несъзнателно пред огледалото. „Значи заплахите се сбъднаха!“ – казах на жената срещу мен и когато тя кимна разбиращо, забелязах, че е но нощница и в този вид не може да тръгне за местопрестъплението.
Докато нахлузвах дънките, отговарях забързано на коментарните въпроси на съпруга ми.
Къде тръгна пак? Виж кое време е, децата заспаха…
Атентат срещу „Труд“… Адска машина пред вратата ни, представяш ли си?!
Пред вратата, където те чакам всяка вечер по това време… сериозно ли?
Най-сериозно.
Пострадали има ли?
Не, слава Богу! Днес е събота, от „Нощен Труд“ са в почивка, а хората от „Дневен Труд“ се изнесли на косъм преди експлозията…
Мамка им бандитска! Да те закарам ли?
Не, не, нямай грижа. Ники е пратил служебен нисан.
Нисанът свирна под прозорците ни, тъкмо когато на вратата на спалнята застана дъщеря ми.
Мамо, аз не спя и чух, че излизаш… Пак ме излъга… Нали обеща, че ще си бъдеш вкъщи цяла събота и неделя до обед?
Ще се върна скоро, миличка! Едни разбойници са сложили бомба на място, където минават много хора – и татковци, и майки, и дечица! Аз трябва да отида там много бързо. И трябва да напиша за това във вестника… Така ще помогна да хванат престъпниците и те да не могат да вършат още лоши неща.
О, мамо! Ти все така казваш… – разсърди се Катя и даде воля на гнева си, като тропна силно по паркета с босото си краче. – Всъщност точно ти постоянно правиш лоши неща, като лъжеш и мене, и батко. Сега пак лъжеш, че ще се върнеш скоро – една сълзичка се изплъзна под юмручето й и попи в омачканата бархетна нощничка.
Стига, Кате, дръж се мъжки! – долетя мутиращ глас от детската стая, което показа, че баткото също държи под наблюдение тревогата вкъщи. – Ще те науча утре да стреляш с капси по бандитите на мама… но ако сега престанеш да хленчиш като бебе!
Чао, чао, обичам ви всички! – промърморих небрежно, намятайки якето, и хлопнах вратата зад гърба си без угризения. Отдавна вече бях свикнала със споровете вкъщи по повод на моята непрестанна заетост.
Шофьорът Стойко отвори услужливо предната врата и побърза да прояви обичайната си загриженост към мен, с каквато не ме глезеше никой друг в службата. Бяхме се сближили с него по време на мои журналистически разследвания, когато той доброволно се нагърбваше с ролята на помощник-детектив. Вместо да ме чака зад волана както другите шофьори, Стойко влизаше с мен в съмнителни квартири и локали, беседваше дружески с гангстери, небрежно разпитваше случайни свидетели на обири и кървави разстрели. Беше много наблюдателен и нерядко успяваше да изрови подробности, до които аз напразно се мъчех да се добера.
Не си облечена достатъчно топло – скара ми се той, преди да потеглим от квартал „Младост“ към центъра на София. – Имай предвид, че няма да се прибереш поне до понеделник. Бомбата е изровила дупка, рекламният офис е съсипан, прозорците на няколко съседни кооперации са на сол, а ченгетата са блокирали цялата улица…
Шефът на Националната служба за борба с организираната престъпност Кирил Радев бе първият човек, когото различих сред множеството край полицейските ленти. Тъмнината ми попречи да видя веднага разрушенията, но личното присъствие на антимафиот № 1 на мястото на събитието ми даде да разбера, че атентатът не е шега работа.
Най-малко 400 грама тротил, задействан по електрически способ – каза ми полковник Радев, до когото се добрах с помощта на Стойковите лакти, проправящи път сред гъстата тълпа зяпачи.
Директорът на специалната служба, наричана накратко НСБОП, беше по сако, но по нищо не личеше да усеща минусовата температура. Зад него зъзнеше в дебело палто и кубинки мъж към 50-те и повтаряше настойчиво:
МВР трябва да ми плати. Какво съм виновен аз, че живея срещу редакция на вестник, който се заяжда ежедневно с мошениците. Здраво стъкло не е останало в апартамента ми… Вземам пенсия по болест и ако разчитам на нея, трябва оттук нататък да спя на открито… Огледах се наоколо и забелязах, че са сринати прозорците до 5-ия етаж на околните сгради в радиус към 50-60 метра от експлозията. От пръв поглед зад разкъсаната щора на партера в „Труд“ ставаше ясно, че ударната вълна е съсипала компютърната техника в залите.
Чух наблизо познат глас да казва:
Това не е обикновен криминален акт и ние сме мобилизирали силите на цялото министерство.
Репортерът на „Нощен Труд“ Димитър Статков държеше вече микрофон пред министъра на вътрешните работи който вървеше с едри крачки към будката за вестници и дупката зад нея, зейнала от задействаното взривно устройство.
Съжалявам за станалото – каза Богомил Бонев, след като стисна ръката ми с присъщата за него непосредственост при общуването с журналисти от всякакъв ранг.
Припомнете си какво сте писали в близките дни.
– Престъплението е знак, че за първи път криминалната държава се опитва да запуши устата на журналистиката – добави по-късно той, когато го предупредих, че ще цитирам мнението му във вестника. – Във взрива е заложен политически смисъл. Той е пример, как криминални структури се опитват да налагат цензура у нас. И проблемът не е единствено на вестник „Труд“.
Влизай вътре, при твоите „агенти“ от оперативно-следствената група, гледай ги в ръцете, питай какви експертизи правят, а с официалните изявления може да се справи друг репортер.
И без да се обръщам, познах безпогрешно кой е застанал неусетно зад гърба ми и шушне императиви, нечути за околните. Ники Стефанов бе леко пребледнял, това личеше и под оскъдната светлина на уличните лампи. После научих, че във фаталната вечер той си тръгнал, както винаги, последен от медията. Нямаше да го видя повече жив, ако случайността го бе задържала още 4 минути в кабинета му на 3-ия етаж.
Отивам! – подчиних му се и незабавно напуснах групичката около министъра, търсейки с поглед мой познат офицер от дежурната част на СДВР.
Изчаках Кирил Радев да се обърне с гръб към мен и чак тогава прескочих жълтата ограничителна лента, която спираше достъпа на любопитни до огледа на местопроизшествието.
Ало, ало, госпожо, тук за граждани е забранено! – викна по мен сержант, но аз вече чуках по рамото един от офицерите, които Ники шеговито наричаше мои „агенти“.
Госпожата ще бъде едно от трите поемни лица! – реагира съобразително майор А. Г., обаче промърмори тихо в ухото ми: – Писна ми от тебе… тук са всички шефове, ще ме уволнят за изтичане на информация.
Нека журналистката да наблюдава отблизо, тя няма да пречи, разбира от следствена тайна и може спокойно да ви бъде полезна в ролята на поемно лице при първоначалния оглед – чу се властна препоръка и спорът бе приключен с уставния отговор:
„Слушам!“
Неочакваната авторитетна защита получих от шефа на НСБОП. За пореден път се убеждавах, че този тих, добродушен и скромен на пръв поглед човек има око рентген и на тила си.
* * *
Ролята на поемно лице е твърде досадна, но дава единствената легална възможност да влезеш зад полицеиските заграждения и да разгледаш всички улики, оставени от бандитите на местопрестъплението. По принцип ченгетата не допускат журналисти сред тримата свидетели, без чийто подпис остава невалиден протоколът за откритите веществени доказателства. Нежелателно е, разбира се, да се появи в пресата описанието на следите, по които може да се стегне до закононарушителя беглец.
Проявявайки постоянен репортерски интерес към произшествията, постепенно си бях създала приятелски връзки сред оперативните работници от Столичната дирекция на вътрешните работи. Благодарение на тях нерядко успявах да получа достъп до документи и места пазени строго от погледа на новинари.
Но случаят с бомбата в „Труд“ бе нетипичен за отношенията ми с участниците в разследването.
Този път терорът се отнася и за теб – усмихна се сдържано майорът, с когото се бяхме срещали десетки пъти край кървави трупове и опожарени постройки. – Сега вероятно няма да ме питаш как се чувстват пострадалите от насилието.
Малко след 23 часа излязох на улицата и се заех да размествам знаците на служебния паркинг – разказваше междувременно пазачът Иван Петров и през изречение благодареше на Бога, че се е разминал за мигове със страшната смърт. – Секунди преди трясъка един наш шофьор ме извика откъм гаража да му помогна да отвори вратата. Тръгнах към него и така се отдалечих на 10-ина метра вдясно от мястото, където всяко живо същество щеше да е разкъсано на парчета.
Дежурният от следствието записа на стара пишеща машина думите на изплашения бодигард, а после взе ацетонови проби от пръстите му по подозрение, че върху тях може да има следи от взривно вещество. В прозрачни найлонови пликчета той опакова веществените доказателства: парцалчета, метални и пластмасови парчета, късче кабел, блокче бетон, деформирана пружина от часовник и дребни части от електрическа батерия.
Видът на бомбеното устройство показва, че е трябвало да се задейства в точен час и планът на терористите не е изключвал жертви – каза следователят, избягвайки пряк отговор на моя въпрос, дали престъпниците са си послужили с часовников механизъм или с дистанционно управление, когато са определяли момента на взрива.
Трябва да разкажем още в утрешния брой любопитното за специалистите по бомбите и тази служба СОТИ, в която те работят – рече часове по-късно главният редактор на „Труд“ Тошо Тошев, в чийто кабинет ни изненада разсъмването. Нито той, нито аз, нито другите колеги можаха тази нощ да предложат на криминалистите точен отговор на въпроса: кой ни плаши с експлозията? Единодушно обаче решихме, че не бива да изглеждаме уплашени в очите на читателя. И че следващото издание на вестника не бива в никакъв случай да бъде беззъбо и безинтересно.
* * *
„30 мъже с голи ръце ни бранят от бомбите“ – под това заглавие описах в „Труд“ всичко, което научих за момчетата от Първи сектор на Службата за оперативно-техническа информация в МВР.
„Винаги когато обезвреждам бомба, си мисля, че моите две деца могат да минат наблизо“ – споделя Димитър Димитров от СОТИ-01. Около 30 са мъжете като него, решили да вадят хляба си от ежедневната война срещу бомбения тероризъм, водена със силите на спецотряда.
„Не сме герои, нали и тази работа все някой трябва да я върши…“ -казва шефът им майор Володя Пармаков, запитан що за храбреци са шепата хора, които на всяко дежурство тичат да пипат скритата в пакети смърт.
Противодействието на атентатите е колективно дело, но всеки един от трийсетината химици и физици остава насаме със своенравната адска машина, когато дойде неговият ред да й вземе душата с безпогрешно докосване.
Когато пръстите ти шарят между тротила и цъкащия часовников механизъм, времето спира – коментират полицейските сапьори, запитани колко минути средно трае рискованото съприкосновение на човека с античовешкото съоръжение.
Всяка самоделна бомба е различна – пояснява опитният Христо Минчев в отговор на въпроси за правилата на занаята. – Трябва да влезеш в кожата на непознатия престъпник, трябва да мислиш като терориста, докато разгадаваш за секунди измайсторената от него конструкция… Но трябва да призная, че се случва да действаме и само по инстинкт… „
Около 20 000 лева допълнително месечно възнаграждение се дава на познавачите на взривовете от СОТИ-01 за това, че боравят с вреден рентген u поставят семейството си в постоянна опасност да осиротее. Заплатата им е равна на катаджийската и не е по-голяма от тази на чиновниците, окупирали най-закътани места във вътрешното министерство.
По сигнали за станали или предстоящи експлозии хвърковатата чета на майор Пармаков обикаля цялата страна с автомобили, купени на старо. Двата фолксвагена, 2 джипа, волво и опел в напреднала възраст едва издържат на бързите темпове, с които момчетата се отзовават на повикванията в десетки градове и села.
„Тръгвайки, не знаем дали ще успеем да стигнем – така лаконично описват експертите от СОТИ-01 кахърите си с вехтите коли. Немските им колеги значително по-словоохотливо коментират проблема след скорошна обмяна на опит. „Българите са просто магьосници! Всичко, което ние вършим с апаратура, те го правят с голи ръце…“
Компютри, въжета, газхроматографи, отвертки – тези неща са последна грижа за бомбените техници в други държави, но са ахилесова пета на нашата СОТИ-01. Кът са u антибомбените скафандри, без които съприкосновението с „играчката“ от амонит, капсулдетонатор и батерия се превръща в стопроцентова демонстрация на опит за самоубийство.
Седемнайсет взривни устройства са обезвредили специалистите от Първи сектор на СОТИ само през миналата година. Стотици семейства са спасени от тежката участ да заравят ковчези с разкъсани тленни останки от майки, бащи и деца.
Двама души бяха убити, а десетки други – ранени от бомби, които избухнаха без предупреждение само през 1997 г. Над 400 пъти през това време спецовете по експлозиите са хабили сили и средства, за да реагират своевременно на лъжливи телефонни тревоги.
Четириногите Франко, Бени, Нило и Мек са най-верните помощници на антитерористите от СОТИ-01. „Кучетата безпогрешно надушват експлозивите и действат по-ефективно от всички технически средства, които познаваме “ – хвалят ги стопаните и им се доверяват при решаващите огледи на местопроизшествия.
„След сигнал за скрито наблизо взривно устройство трябва да се уведоми веднага най-близкото полицейско поделение — съветват хората на майор Пармаков, помолени да дадат за читателите на „ Труд “ най-сигурната рецепта за безопасност. – Нужно е да се напусне незабавно сградата, за която има съмнение, че е взета на прицел от терористи. По изпитани правила по-нататък дежурните от МВР отцепват застрашения район, а антибомбаджиите го проверяват до сантиметър, вземайки най-строги мерки за безопасност.“
„Нашата цел е да обезвредим бомбата на всяка цена, поясняват от кухнята на СОТИ-джиите. – Механизмът се взривява умишлено, ако излязат неуспешни опитите да се направи той негоден за действие. Да не пострадат невинни граждани! – това е аксиомата, прилагана в екстремни ситуации, когато кръвопролитието изглежда неизбежно.“
„Бомбените конструкции се задействат по електрически способ с контакти, релета, часовници или пък с огнепроводен шнур – обясняват специалистите от СОТИ, когато ги питат как точно терористите у нас хвърлят във въздуха сгради и хора. – Радиоуправлението е последен вик на модата сред майсторите на убийствени машинки. Тротил, амонит, оловен миниум и американски пластичен С-4 са взривните вещества, с които най-често си служат престъпниците. Способът на снабдяването е публична тайна – чрез несекващите кражби от армейски поделения, военни заводи и мини.“
Кутия, експлозив, часовник, батерия, капсулдетонатор и жица – ето всичко нужно за злодей, решен да сее разрушения и гибел.
Не толкова късмет, колкото висок професионализъм се крие зад обстоятелството, че Първи сектор на Службата за оперативно-техническа информация не е плащал кръвен данък нито веднъж през 13-годишното си съществуване – заявяват от ръководството, но „чукат“ на дърво. – Да не чуе дяволът.“
(„Дневен Труд“, 23 януари 1998 г., страница 13)