От книгата на Анна Заркова „Изгаряне“
На 20-ия ден от покушението си поставих една трудна задача: да се помиря с огледалото.
Мразех огледалата и се боях до припадък от тях от нощта, когато зърнах за пръв път отражението на обезобразеното ми лице. В болничното легло бях защитена от страха да видя как изглеждам, но на всеки десет крачки извън него преживявах истински кошмари. Когато се миех в банята, затварях очи, за да не се гледам в огледалото, окачено над чешмата. Когато прекосявах болничния коридор, за да отида до операционната, извръщах глава от стъклените портали, отразяващи фигурата и обезформената ми физиономия. Когато мерех с крачки стаята, за да раздвижа схванатите ми от залежаването стави, загърбвах портативния телевизор, чийто огрян от слънцето екран също „напираше“ да ми покаже деформираната буза, изкривените устни, окото – побеляло като сварено яйце.
Сестра ми, майка ми и най-близките ми приятелки се досещаха за моя психологически проблем. В искреното си желание да помогнат те настойчиво ми даваха противоположни съвети. Сестра ми смяташе за свой дълг да ме предпазва от близост с огледални повърхности.
– Не се интересувай как изглеждаш сега – убеждаваше ме тя. – Ще изглеждаш пак добре, когато оздравееш, ще ти направят пластични операции… съвременните пластични хирурзи правят чудеса!
За разлика от Леонида съседката Пенка ми внушаваше:
– Ако не искаш да откачиш, трябва час по-скоро да свикнеш с новия си външен вид!
И една неделя тя ми подари малко кръгло луксозно огледало. Скрих го под възглавницата си и до следващата сряда попипвах гладките му стени с боязън, сякаш допирах пръсти до горещ котлон. В нощта срещу четвъртък по изключение успях да дремна и се събудих с твърдата воля да надвия фобията си. Извадих огледалцето и го насочих най-напред към орязаното си ухо. Избухнах в плач… Но четвърт час по-късно събрах нови сили и разгледах последователно сгърчените клепачи, попарената зеница, окапалата коса над слепоочието, дълбоките рани, които щяха да се превърнат в грозни белези.
– Това сега съм аз – си казах гласно.
Такава ме виждаха децата, мъжът ми, колегите, познатите и непознатите. Такава е искал да ме види някой, който не е харесал образа си, обрисуван в някоя от моите дописки. Дали не съм очернила по погрешка някой хубав човек в криминалните рубрики? – запитах се и си отговорих: свестен човек не би могъл да измисли такова пъклено отмъщение.
– Това сега съм аз – повторих, надвивайки желанието да хвърля огледалото и да поискам инжекция със силно приспивателно…
– Мамо, мамо, обичам те! – влетя в този миг дъщеря ми, доведена рано-рано от баба си в първия ден на ваканцията. – Вече нямам училище и ще стоя при тебе в болницата, докато оздравееш!
Майка ти вече е малко различна, разбираш ли? – прегърнах детето и демонстративно поставих огледалото на шкафа срещу мен.
Катето не ме разбра, но аз успях да проумея, че съществувам независимо от лицето си.
* * *
– Запалих свещичка днес в църквата за здраве на онова момче, което свидетелства срещу бандита – каза майка ми, докато помагаше да си сменя нощницата, изцапана с мехлеми и кръв през нощта.
Смяната на бельото ми бе мъчителна процедура заради болезнения допир на плата край деколтето до изгорялата кожа на бузата ми.
– Горкият, той бил сакат – откликнах. – Понякога инвалидите са по-силни духом от здравеняците. На 11 май на спирката имаше толкова много мъже, но единствено това болно момче се осмелява да свидетелства.
– Какво ли е преживял, милият, по време на очната ставка, когато е видял толкова близо до себе си оня злодей… Припаднал, горкичкият, представяш ли си? Ами да, и аз да съм, и аз ще припадна… Виж, не знам дали ще имаш нещо против, обаче аз мисля да намеря адреса на този Емил и да му отида на гости. Той бил сирак, сега бил женен, но живеел бедно. Искам да го посетя и да му занеса подарък.
– Иди, иди, мамо – одобрих. – Във вестника пишеше, че бил осиновен от шефовете на вестник „Стандарт“. Ще попитам колегите къде живее. Иди при него и му благодари от мое име. „Ани е трогната от твоята съпричастност“, му кажи.
– Всъщност ще ти призная, че без да те питам, му купих вече един часовник „Q&Q“.
* * *
– Момчетата работят денонощно – каза ми полковник Кирил Радев, когато го запитах що за мода е подчинените му да ходят по служба с тридневни бради.
И без това обяснение схващах, че Борил Кацаров и двама млади мъже от неговия сектор не са почивали, откакто са се заели да разследват случилото се с мене. Следях отблизо работата им, понеже идваха в болницата да ме разпитват или пък ми задаваха по мобифона уточняващи въпроси.
Два дни не бях виждала, нито чувала някой от тях, преди да узная, че на 21 май свидетелят Емил Мариев сам поискал извънредна среща с тях. Той пожелал да ги види, след като научил от новинарската емисия по телевизията, че обвиняемият за нападението срещу мен Петьо Стоянов е освободен от ареста поради липса на достатъчно доказателства за вината му. „На очната ставка се уплаших и затова посочих, който ми падне – пояснил Емил Мариев пред Борил Кацаров. – Но когато чух господин Бонев да казва по телевизията, че пускат престъпника, аз се разкаях и искам да ви го покажа правилно.“
– Боже, какво чудесно момче! – възкликнах. – Той рискува да пострада от престъпниците… пазете го!
– Може би няма да бъдеш чак толкова възторжена, ако узнаеш, че Емил ни постави едно условие – опита да снижи емоционалната ми оценка Борил Кацаров.
– Какво условие? – запитах.
– Ами… предложи да му купим анцуг, а той в замяна щял да посочи Петьо в процедурата по разпознаването на виновника.
* * *
Заведен втори път на местопрестъплението, свидетелят Емил Мариев дал показания, противоречащи на първите, разказа по-късно следователят Андрей Цветанов. Той се объркал силно при последвалите разпити и накрая обещал да си спомни всичко наново, след като се посъветва с жена си.
Откровеният разговор между съпрузите обаче станал достояние на НСБОП.
– Беше като на кино – спомни си Борил Кацаров, когато настоявах да науча подробности от разследването. – Представи си дъжд, автомобили… Аз и моите момчета седим в автомобилите пред блока на Емил… и слушаме всичко, което героят доверява на любимата си съпруга. Разкритието беше потресаващо: Нашият главен свидетел е всъщност хладнокръвен престъпник!
Арестът на Мариев не бил сюжет за драма. Той бил отведен от сиецполицаите без белезници и безотказно направил самопризнания според обещанието, което бил дал на жена си.
Малко преди Емил Мариев да бъде преместен от Националната следствена служба в Централния затвор, получих разрешение от следователя Цветанов да се запозная с материалите по делото. Най-силно ме впечатли един полуграмотен, ръчно написан текст под заглавие „Обяснение от Емил Мариев Георгиев във връзка със случая на Ани Заркова“.
В петък, два дена преди инцидента един човек Валъо говори с мен да излея една чаша вода (така поне ми каза), че да си направа майтап с една жена, която аз лично не я познавам.
Преди това в четвъртък се бехме разбрали, че ако извърша услугата, той ще ми помогне да си закупя телевизор. Разбрахме се да се видим в петък сутринта на спирката на Хемесе към 8 часа. Той ми показа горе- долу къде ще седи чашата, и жената ми показа – коя е тя и къде минава. После се прибрахме и почнахме да си работим по работата. Той тръгна с мен до портата и там се разделихме, после дойде към 9 часа и си започна да си работи, без да си обръщаме внимание.
В понеделник, на 11 -ги, си дойдох със същия маршрут 88 на работа. Към осем без пет бях на спирката па Хемесе. Отидох към цветята бързо и се върнах. Действително чашата седеше в храстите наполовина с вода, поне той така ми каза. Аз взех бързо чашата и я плиснах към лицето на жената, когато тя приближи.
След това жената почна да вика. Извика два пъти:
„Помощ! Полиция! Помогнете ми!“ И аз вече разбрах, че е нещо сериозно. Пребрах чашата в якето в изправено положение. Заобиколихме жената десетина човека и аз разбрах, че е киселина. После утидох към бухките за кафе и закуски. Един човек, висок, се развика да отворят вратата и да плиснат на жената вода. Вътре тя се изми и излезе и аз тогава си казах, че този е мръсник, който ме разигра така. Купих си кафе и баницка и се прибрах.
След 9 часа излязох да си купя едно шише уиски и разбрах от жената на павлъона, че тези полицаи седат заради инцидента. После се прибрах притеснен.
Това е цялата истина, горе посоченото от мен е истина. Извинявайте, господин Цветанов, но преди да ви я кажа исках да споделя с моята съпруга.
С уважение: Емил Мариев, 1 юни 1998 година