От книгата на Анна Заркова „Изгаряне“
Ръководството на вестника беше категорично на планьорката при отчитане на готовия брой: темата за ареста на цар Киро на 1-ва и 13-а страница издишала, т. е. слаба била работата на ръководения от мен криминален отдел.
Какви са аргументите на критиците? – запита Диана Петрова, заместник завеждащ отдела и спец по въпросите за вероизповеданията и правозащитните организации в България.
Сашо Ботев и Светлана Йорданова слушаха с наведени очи оценката на главния, заместник главните и другите отговорни редактори, за която аз ги уведомявах ежедневно след обедните заседания на редколегията.
Изказаха се Тошо Тошев, заместниците му, шефката на културния отдел, дежурният и един от специалните кореспонденти – поясних с твърдото намерение да спестя на хората си най-грубите квалификации за резултата от работата ни през миналия ден. От опит знаех, че е много трудно да подгониш с нови сили днешните новини, след като вчерашното ти тичане е обявено за безрезултатно. – Мненията на колегите бяха противоречиви по същество, но бяха единодушни в разочарованието си от нашата публикация. Тошо каза, че трите страници за атентата в „Труд“ не съдържат нищо повече от материалите в другите вестници. Непростимо било, че ние не знаем повече от другите медии за бомбата, която е избухнала в собствения ни двор. Дежурният ни критикува, че сме се доверили напълно на съмнителната версия на МВР и сме приели за чиста монета обвиненията срещу цар Киро. Наблюдаващият пък ни укори, че сме проявили прекалена снизходителност към циганския тартор, вместо строго да разобличим криминалното му минало и безобразията, за които и днеска се знае, че върши. Само Ники Стефанов се застъпи за нас, отбеляза, че сме скъсали подметките си от търчане и че който не работи, той не греши.
И какви са препоръките за днешната ни работа? – запита Светлана, като въздъхна шумно, а после наметна тежката си чанта през рамо. – Казвай бързо, че да бягам към Съдебната палата и да питам за каквото трябва прокурорите.
Препоръки няма – повдигнах рамене. – Ясно е, че трябва да научим всичко, което се знае в магистратурата и в МВР за терористите. Задавай въпросите си насаме, не разчитай на пресконференции. За утре трябва да изровим нещо, с което да изненадаме и читателите, и другите медии.
А за мен задачка? – обади се Сашко.
Неотдавна той бе прескочил стажантския пробен срок, но като пълноправен репортер все още избягваше да се изявява в самоинициативи.
Отивай да дебнеш пред следствието за царица Костадинка и синовете й. Сто на сто ще се появят на булевард „Г. М. Димитров“ с мерцедесите и адвокатите си. Запознай се с тях и ги изстискай, не забравяй да им подчертаеш, че ние не изключваме невинността на Киро, че продължаваме да правим собствено журналистическо разследване… През това време ние с Диана тук започваме опит за пробив по телефоните. Диде, ти имаш свои хора в специалните служби. Опитай от тях да разбереш имената на бившия полицай, за когото днес научих, че е прибран в ареста по случая. Офицер от НСБОП ми каза само инициалите му: Ж. Г. При разпитите той направил страхотни разкрития, които разплели престъпното кълбо и мотивирали арестите.
Час по-късно Диана ме почука с победоносен вид по рамото:
– Вдигни главата от компютъра да ме видиш колко съм досетлива… Съвсем случайно се досетих, че ексченгето, за което питаш, се нарича Живко Георгиев Господинов и има ЕГН 63…
* * *
Показанията на Живко Господинов пред полицията аз открих в една следователска папка три месеца по-късно, когато проверявах читателски сигнал за съучастието на ексченгето в убийство на зърнен бос в Добрич. Ето обяснението, което бившият полицай е дал за познанството си с цар Киро, Йончо Янков и Недялко Кръстев:
През 1992 г. заедно с Пламен Чубриков извършихме грабеж. По тази причина бях осъден на лишаване от свобода за срок от 6 години. Присъдата излежавах в затвора в Белене от юни 1994 г. През октомври 1995 г. бях пуснат в прекъсване на наказанието за период от 8 месеца, за да се лекувам. Върнах се обратно в затвора, а после бях пуснат отново за лечение. През второто прекъсване взех решение да не се връщам в затвора. Тогава говорих с Данчо Марков: ако има възможност, да ми изготви фалшив паспорт, с който да се движа. Веднага дадох на Данчо снимки и се договорихме, че след два дни паспортът ще бъде готов. За услугата платих 100 марки. Въпросният паспорт е на името на Георги Георгиев Бомбов от село Чернево, област Варненска. Всъщност с този паспорт аз се движа от октомври 1996 г. Тогава реших да дойда в София да се укрия, тъй като в Добрич и във Варна ме познават много хора…
С Йончо и Деци се познавам от октомври 1997 г. С Деци ме запозна Пламен Чубриков, а впоследствие Деци ме запозна и с Йончо. След запознанството Деци влезе да се лекува в Суходол. Ходихме му на свиждане. Деци и Йончо живееха в апартамент в ж. к. „Стрелбище“. Йончо е от Костенец, Деци си е от София.
Пламен Чубриков най-напред е говорил с Йончо, който му е казал, че познава лично цар Киро. След този разговор Пламен Чубриков дойде у нас и ми каза, че трябва да ходиме в Пловдив заедно с Йончо. По пътя ми каза, че отиваме при цар Киро. Аз се изненадах, но Йончо каза, че има голям смисъл нашето пътуване. Отидохме в Катуница. Йончо влезе в къщата на царя, а ние двамата останахме в колата. Йончо се забави около половин час. След като дойде, каза, че има хубави работи и царят дал по 100 долара на човек да се почерпиме. Това пътуване беше осъществено през декември 1997 г.
На другия ден отново тримата отидохме в Пловдив. От предния ден уговорката беше да се видиме в един ресторант за бързо хранене срещу пловдивската гара. Царят дойде според уговорката и тогава Йончо излезе и отиде на среща с него. Аз и Пламен Чубриков останахме в заведението. Йончо се забави около час. През това време е бил с царя. Като се върна, каза, че царят му е показал някакъв джип „Чероки“, който е трябвало да бъде взривен до няколко дни. От наша страна не последва никакъв коментар. Оттам се прибрахме направо в София. Два-три дни не бях се обаждал на Йончо, при което той дойде направо при нас. Каза ми, че бил ходил отново при царя и имало поръчки за София, тъй като в Пловдив не се налагало да вършим скоро работа. Тогава ми каза, че е дадена поръчка за взривяване на сградата на Пресгрупата, за което царят плаща 1000 долара. Аз погледнах на това с насмешка, тъй като то е налудничава идея. Тогава той ми каза, че щом аз не искам да участвам в подобна работа, това ще го направи с Деци. Вероятно са оглеждали после сградата и Йончо е ходил при царя…
Един ден аз бях в дома на Деци и разговаряхме с него. Около 20 часа Йончо си дойде. Бил при царя. Тогава каза, че царят бил дал нова поръчка, този път за „Раковски“ 134. Аз го попитах какво има на въпросния адрес. Той ми отговори, че там се намира клубът на СДС. Аз споделих с тях, че това са несериозни неща. Но тяхното мнение беше, че това може да стане, и дори ме приканиха да осмисля моето участие в деянието… Всичко това се развива в края на декември 1997 г.
Новогодишните празници изкарах заедно със съпругата си и децата във Варна. Върнах се в София на 15 януари 1998 г. Докато бях във Варна, говорих с Деци и Йончо по телефона, при което се разбрахме да се срещнем в Пловдив.
На 15 януари в Пловдив на гарата се срещнах с Деци и Йончо. След срещата ни Йончо се обади на царя и си уговориха среща да се видят. Йончо отиде на среща с царя, а аз и Деци влязохме в едно кафе, което се намира на втория етаж на гарата в Пловдив.
Йончо го нямаше около половин час. След като се върна, каза, че царят е дал още една поръчка — за редакцията на вестник „Труд“. Аз реагирах, като казах, че въпросната редакция е заедно с „24 часа“, но Йончо ме коригира, че „Труд“ се намира на булевард „Дондуков“…
От Пловдив дойдохме до София с влак. Два-три дни не бяхме се виждали, а кореспондирахме по телефона. Аз се обадих в дома на Деци по телефона и те ми казаха, че отиват на „Раковски“ 134. Това мое обаждане беше около 20,30 часа. За датата не мога да се сетя, мисля, че беше 4-5 дни преди взрива на в. „Труд“. На другия ден се обадих по телефона около обед и ги попитах какво правят. Телефона го вдигна Станимир от Костенец. Пита ме дали съм гледал новините. Аз му отговорих, че не съм. Тогава той ми каза да отида при тях. Като междувременно ми каза да гледам новините и да чуя какво ще кажат за „Раковски “ 134.
Аз отидох при тях. В апартамента имаше около 8 човека. Вътре бяха Деци и неговата приятелка, приятелката на Йончо – Ева, Станимир с приятелката си, две момчета от Видин – Жоро и Сашо… Тогава пред всички Деци обясни как е станала цялата работа. Започна с обяснението, че взривът е бил обявен по медиите, но като основен мотив бил посочен, че се касае за конкуренция, за някакво барче. Според обяснението на Деци взривът е заложен от самия него, Йончо и някакво друго момче – Жоро Цигането от Костенец. Последният се уплашил и избягал. Деци ми обясни, че първо е заложил взрива в мазе, но той не избухнал. След това се върнал заедно с Йончо в апартамента си и взели ново взривно устройство. Върнали се отново и заложили взрива на същото място. Взривът бил задействан с шнур, който бил запален от Деци. Тръгнали и след 10 метра чули гръм. Според Деци взривът бил силен. Самият аз не повярвах на Деци, но той ми каза да мина и да видя, че това, което ми е разказал, е истина. Аз излязох и отидох до мястото, което ми бяха посочили. Там видях много дребни стъкълца, които бяха разпилени по цялата ширина на улицата, на диаметър около 2-3 метра. Погледнах вратата, но тя беше здрава. Според Деци същата била изкъртена.
На другия ден отидох в апартамента на Деци. Казах му, че вратата е здрава, но има разпилени стъкълца. Той ми отговори, че случаят навярно е потулен, тъй като според него всичко, което е било в мазето, трябва да е потрошено. Тогава Йончо показа 1000 долара като доказателство, че са изпълнили поръчката на царя. Спомням си, че банкнотите, които показа Йончо, бяха с поминал по сто. Тогава ми казаха, че до няколко дни ще изпълнят и поръчката за вестник „Труд“. Предложиха ми да участвам там. Аз им отказах категорично. След този разговор не бях ходил при тях два-три дни, дори не съм разговарял с тях по телефона.
Ден преди взрива на вестник „Труд“ им се обадих по телефона. Тогава Деци ми каза, че той, неговата приятелка и Йончо със своята приятелка приготвят взривното устройство за редакцията на вестник „Труд“. Попитах го къде са другите от компанията, и той ми каза, че ги е изгонил. С този разговор приключи контактът ми с тях за деня. На другия ден се обадих по телефона около обед и разговарях със Станимир. Тогава Станимир ми каза да гледам новините в 12 часа на обед, където щели да кажат за взрива на редакцията на вестник „Труд“. След разговора аз направо отидох у тях. Влязох в апартамента и заварих всички да се смеят. Попитах ги дали за станалото пак знаят много хора, а те ми отговориха, че знаят само 5-6 човека. Тогава Йончо ме попита дали моята кола е в движение, за да отиде с нея до Пловдив. Аз дадох автомобила си, с който Миро, неговата приятелка, Йончо и неговата приятелка отидоха до Пловдив. Мога да кажа, че Миро не е знаел до последно за целта на това пътуване. Знам, че царят е платил отново 1000 долара, но този път банкнотите бяха в по-дребни купюри. Имаше по 10, 50 и 100 долара. Това е, което мога да кажа, уточнявам само, че взривът е заложен от Деци и неговата приятелка.
След като се върнаха от Пловдив, Йончо каза, че този път царят бил дал сериозна поръчка за взривяване, пред Министерския съвет или президентството. Каза, че трябва да се заложи много взрив, че трябва да бъде около 50-100 килограма и трябва да бъде заложен в багажника на кола. За покупката на взрива и колата царят давал пари. За въпросната поръчка Йончо се обажда в Костенец на Жоро Цигането, тъй като там имало мина и можело да се вземат взрив и детонатори. Устройството 1цяло да бъде същото като на вестник „Труд“, т. е. с часовников механизъм.
Едновременно с тази поръчка царят беше дал и друга, според която трябваше да бъдат убити с огнестрелно оръжие двама братя от Пловдив, собственици на чейнджбюро. Тази поръчка беше дадена на Йончо. Той говори с мен, като първоначално искаше аз да свърша тази работа. Аз му отказах, но му обещах евентуално да му намеря човек. Този разговор проведохме няколко дни преди взрива на „Раковски“ 134. Поръчката трябваше да се изпълни, като заплащането беше 10 000 долара на убит човек. Аз говорих с Алек по телефона и му казах за въпросната поръчка. Но той ми отказа под предлог, че във Варна се плаща по-скъпо. Мотивът за тази поръчка на мен не ми е известен.
На 16 януари 1998 г. Йончо ми каза, че царят го праща при някакъв мъж в София да вземе наркотик от него. Въпросният мъж, мисля, е председател на федерация за карате или кикбокс. Мъжът бил взел пари на заем от царя, или по-точно – взел дрога, която не е платил. В тази връзка той също е трябвало да бъде убит. Йончо отново ми каза да намеря човек, който да изпълни поръчката. Обърна се към мен, защото знае, че познавам руснаци, чеченци. Аз му обещах да говоря с хората, но предупредих, че те ще искат да знаят за него всичко — каква е колата му, къде живее, дали има охрана и други неща. Въпреки обещанието, което дадох на Йончо, аз не съм говорил с никого за изпълнението на тази поръчка.
През ноември 1997 г. царят беше дал поръчка на Йончо да бъде убит и някакъв циганин от Петрич. За този циганин знам, че принадлежи към клана на Кардарашите и пречел нещо на царя… Йончо говори с мен и за тази поръчка. Аз говорих с руснака, но той категорично ми отказа с мотива, че 10 000 долара са малка сума.
Освен горепосоченото искам да допълня още някои моменти за действия, които са свързани с цар Киро. Когато се отказаха да взривяват редакцията на Пресгрупата (поради невъзможност да заложат взрива), Йончо беше говорил с Жоро Цигането да осигури снаряди. Уговорката беше същите да бъдат сложени в сак или куфар по моста на автомагистрала „Тракия“, откъдето Йончо трябваше да ги вземе.
С цар Киро съм говорил един път, когато бе мешерето в Катуница. Поводът беше да го охраняваме, за да не стане инцидент. За тази цел цар Киро ни плати на мен и на Йончо, по 250 долара.
За пистолета „Люгер“, намерен у Киро, давам следното обяснение: Това оръжие преди това беше у мен. Даде ми го шоуменът Пламен Митрев една седмица преди да бъде задържан. Оръжието е като компенсация за счупената от него скоростна кутия на мой автомобил. Освен това му бях давал пари, за да ремонтира вилата си… Та това оръжие беше в мен около 20 дни. Веднъж Йончо ми каза, че царят искал да си вземе хубаво оръжие. Аз му предложих „Люгер“-а. Дадох го на Йончо и му казах, че му искам за него 1000 дойче марки. Йончо го взе и отиде при царя. Беше го продал и ми донесе 300 или 400 марки, като се мотивира, че в момента царят няма пари и че след известно време ще ми се издължи. След една седмица действително ми даде останалата сума.
(Обяснението е записано на машина, подписано от Живко Господинов и цитирано тук точно, с незначителни съкращения.
Копия от него се съхраняват в следствието и Националната служба за борба с организираната престъпност. Известно е, че следствието срещу цар Киро по-късно бе прекратено със заключението, че твърденията на Живко Господинов не отговарят на истината.)