От книгата на Анна Заркова „Изгаряне“
Късче българско небе, изобразено на картина, надникна иззад пъстро изрисувана тракийска престилка и изпълни гърдите ми с жадуван роден въздух сред една стерилна изложбена зала на 21-вия етаж в небостъргач в Ню Йорк. Това се случи в мъгливия Манхатън на 27 октомври, а сега си мисля, че то ще остане най-трайният спомен от моето едномесечно гостуване в Америка.
Любезните ми домакини от Международния център по журналистика, Международния комитет за защита на журналистите и Международната женска медийна фондация питаха сто пъти „Защо?“, когато разговаряхме за талантливата художничка Боряна, разглеждайки нейните балкански пейзажи. Защо Боряна рисува с толкова много любов Пирина и Рила, щом казва, че мрази живота си в Банско? Защо платната на Боряна плачат от носталгия, а тя самата се смее горчиво, заявявайки, че трябва да е луда, за да смени нюйоркското ателие със софийска гарсониера?
Ръката ми с четката се парализираше у нас, докато пресмятах как ще стигнат хонорарите за хляба ми – сподели Боряна пред мен и добави: – Пет години не си бях ходила в Банско, но това лято отидох и видях, че нищо там не се е променило освен броя на уличните сергии. Отвратиха ме кавгите на сини и червени политици, които са заети предимно да преливат държавата в собствените си джобове.
Американските ми познати слушаха нашия разговор, криейки зад неизменните светски усмивки незнанието си за България. В страната на неограничените възможности хората непрекъснато се усмихват, когато общуват, забелязах. Трийсет дни се питах без отговор, дали го правят, защото са преуспели, или пък няма да преуспеят, ако не го правят…
Почти всички американци ми признаваха без неудобство, че не са чували нищо за Bulgaria and Sofia. Потрудих се да направя една непретенциозна статистика според която само 5 сред близо 120 запитани от мен забиха несмело, че имат смътна представа за отечеството ни.
– Знам, че България е участвала в атентата срещу папата – гласеше един от петте утвърдителни отговора. Даде ми го д-р Робърт Рийвс, преподавател по журналистика в Държавния университет на Южна Калифорния. – Освен това зная, че българите не мразят руснаците, с което се отличават от поляците, чехите и другите сателити на бившия СССР.
Робърт и съпругата му Нарда – първи заместник главен редактор, кадровик и акционер във вестник „Лос Анджелис таймс“, живееха в същински палат в „града на вечната пролет“, наричан галено Ел Ей.
След поредица от делови срещи ние с Нарда се сприятелихме и тя ме покани на гости в дома си – рядък и специален жест според американските нрави.
Ани, реших да те попитам нещо след дълго колебание – рече ми госпожа Рийвс след вечеря на свещи когато опитахме 13 вида от японския деликатес, наречен „суши“. – Слушала съм, че в твоята страна мизерстват ходят голи, боси. Ти си отлично облечена, ала не се срамувай да ми кажеш, ако си взела тези хубави костюми назаем заради вашингтонската церемония по награждаването ти. Накратко, ще се обадиш ли, ако предложа да вземеш някои от отеснелите ми рокли?…
Особено е впечатляващо българското Възраждане, забележителен е Васил Априлов, който беше май автор на първия славянски буквар – разпали се в разговор с мен Джордж Франге, професор от Медицинския факултет в Ню Йорк. – Моята племенница също се интересува много от вашата страна, по-специално от правата на българските цигани, които били гладни и тормозени от полицията…
Била съм на Балканите и ще ти отговоря прямо, когато ме питаш кое е първото, което си спомням от краткото посещение в София – довери ми Елизабет Нойфер, завеждаща кореспондентското бюро на „Бостън глоуб“. С нея се сближихме на съвместните изтощителни репетиции за церемонията по връчването на Кристалния орел в хотел „Уодолф Астория“, за който тя също бе номинирана. – Запомних завинаги отвратителното състояние на тоалетните в българската столица – намръщи се демонстративно американката. – В два софийски обществени клозета аз рискувах почти толкова, колкото и под куршумите в Босна и Косово. А когато намерих по-прилично отходно място, с удивление разбрах, че там крадат тоалетната хартия…
Неласкава представа за България прозираше и зад въпросите, които ми задаваха репортери от Си Ен Ен, Ен Би Си, Си Би Ес, Ройтерс, Асошиейтед прес и „Ридърс дайджест“ на пресконференциите и приемите в „Ню Йорк таймс“ и „Лос Анджелис таймс“. Преди да ме чуят, елитните щатски вестникари и телевизионни звезди имаха убеждението, че идвам от страна, където изобщо няма свобода на словото, където липсва трета власт и хвърлят в затвора без съд и присъда. Осведомени бяха (правилно за жалост!), че у нас съдят журналистите като криминални престъпници само заради това, което са писали.
Вие, българите, можете да се гордеете с вашия президент – бяха хубавите думи за България, които чух от Аурелиус Фернандес, отговорен секретар на Американската асоциация на дипломатите, по време на официален обяд в гостната на фондацията „Фридъм форум“. – Петър Стоянов спечели в САЩ награда за юристи. Между десетки кандидати за нея той показа качества, при които не беше проблем да грабне приза.
Познавам един добър българин на име Георги Ганчев – каза ми д-р Стивън Телтенбаум, шеф на клиниката по пластична хирургия в болницата „Сейнт Джон“, Лос Анджелис. – Господин Ганчев ми преподаваше фехтовка, когато бях юноша. Беше много висок и хубав мъж, внушаваше доверие. До голяма степен на школата при него дължа някои от качествата си, с които днес се гордея.
„Годишен отчет за атаките срещу журналисти по цял свят“ – със 700-страничен бюлетин, издаден под това заглавие от Международния център по журналистика, бяха снабдени всички американски репортери, желаещи да се запознаят с мен във Вашингтон, Ню Йорк, Лос Анджелис и Сан Франциско.
Само от десетина реда в този бюлетин ние всички добихме представа за България, когато се подготвяхме за срещата с теб – призна ми Мери Хувър, отговорен редактор и говорител в Ен Би Си нюз.
„Масови стачки и недоволства предшестваха последната смяна на правителството в България – гласеше четивото, по което водещите американски журналисти се ориентираха за нашето житие-битие. – Няколко репортери от известната частна радиостанция Дарик, вестник „Капитал“ и др. бяха бити от полиция, докато отразяваха демонстрациите в София.“
Не се сърдете на неведението на американците за вашата родина – ме посъветва Уйлям Уустендик, ветеран вестникар от „Ню Йорк таймс“. – В САЩ познават талантливи българи, но не и България… Аз лично получих стипендия от Международния център по журналистика и наблюдавах през цялата 1994 г. зависимата и независимата преса у вас. Когато се качих в самолета след 12-месечната си мисия в София, носех в сърцето си поне 15 български приятели. Българите са изключително интелигентни, умни и чувствителни, но са потиснати, смазани от ежедневните борби за хляба, от свадите за политическия кокал. Над 300 дни аз търсих безуспешно във вашата столица отговор на следния въпрос: защо българинът е гений и атлет в сравнение с американеца, а българската система е с тежка инвалидност?
Господин Уустендик – възкликнах спонтанно. – За същото се питам безуспешно и аз от 30 дни в САЩ.
* * *
Всички заможни българи в Америка си приличат, но всеки от тях се чувства ограбен по своему – това отговорих на заместник главния редактор и шеф на издателство „Труд“ Кольо Кицевски, когато ме запита дали зад океана съм срещнала богати нашенци, които бих могла да опиша в книга за осъществената „американска мечта“.
Отнеха ми възможността да отгледам и да възпитам децата си в България – каза ми например русенецът Светлозар Иванов, чиято съпруга чакаше втора рожба в разкошната им къща в Далас.
Климатикът не допускаше 40-градусовата жега до кожените канапета стил „барок“ и снежнобелия мокет, но Светльо дишаше като риба на сухо, когато обясняваше кое спира достъпа му до родината:
Научих тайна от сенчестия оръжеен бизнес, която искаха да закопаят с мене в гроба. Ако не бях избягал, щях да отнеса куршум в главата от червените мафиоти. До 1992 г. младият финансист работел във Външнотърговска банка в София и отговарял за износа на оръжие от „Кинтекс“. Той наблюдавал служебно от 1987 г. нататък как Иран плащал с петрол за българските пушкала. Танкерите се разтоварвали в Лондон и Ротердам, горивото се продавало там, а доларите се внасяли на срочен влог в Швейцария. Дванайсет месеца по-късно парите от сделката се превеждали у нас, обаче… без лихвите.
Възмутен, Светлозар написал докладна до своя шеф и зачакал да го извикат на разпит в спецслужбите. Дочакал само поверителна среща в началническия кабинет, на която му предложили гарсониера в замяна на мълчание. По-късно забелязал, че прекият ръководител на скандалната търговска операция се отчита лично на Андрей Луканов (тогава министър-председател).
Непримирим към аферите, на които ставал неволен свидетел, бдителният банков чиновник решил да се довери на Венци Димитров.
– Венци беше виден син политик и добър специалист по финанси, обърнах се към него, вярвайки, че моите тревоги ще бъдат взети присърце от СДС. Разказах му и за друга далавера – как ние изнасяме за Русия зеленчуци, как руснаците плащат с вестникарска хартия, как хартията се продава в Швейцария, а парите, спечелени от нашите селяни с пот на челото, отиват в бесепарските партийни каси вместо в бюджета… Компромата Венци предостави на журналистите, той излезе във вестниците – това добре. Но лошото бе, че ден по-късно ме привикаха заплашително пак в директорския офис в банката.
Там заставили Светлозар да подпише декларация, че няма да издава банкови тайни. А следващата седмица той усетил, че го подслушват и следят.
Наивно бе да си правя илюзии, че крадците на милиардите от бартера с петрол и оръжие ще държат жив свидетел на престъплението си – изповяда ми се злополучният честен специалист по финанси. – Нямах друг изход, освен да се скрия зад граница… Сега чета за същите апаши по българските вестници, носени дотук понякога от сънародници. Един от тях е бос на мощна групировка, а беше само ленив и посредствен чиновник от СО „Химимпорт“…
Богат съм в САЩ на банкноти, но съм беден на приятели – сподели с мен друг нашенец, заселил се в престижния квартал „Гринидж вилидж“. – Американците са добри непознати – обясни ми по-подробно Ангел Петров, когато го запитах „Защо?“. – Те са услужливи колеги, любезни съседи, учтиви спътници в метрото, но за нищо на света не скъсяват дистанцията между собствената си личност и другите. Случва се двама души да работят десетки години в един офис, без да са си ходили на гости и без дори да са пили по едно кафе извън службата.
Ангел на младини си мечтаел да живее в Америка и постигнал тази мечта, като „минал през ада“. Бягал през 1985 г. под куршумите на граничарите в Елхово, търкал коравите кревати на бежанските лагери, разпитвали го в ЦРУ настоявайки за поверителни сведения от българското предприятие, в което по-рано работел.
После 35-годишният висшист станал мияч на чинии и хамалин по гарите в Ню Йорк и Далас. Неведнъж се разкайвал, че е зарязал уютната си канцелария в софийския „Интерпред“.
Носталгията го налегнала още по-силно, когато станал американски гражданин, забогатял от игри на нюйоркската борса и си купил внушителен собствен имот. Тогава звъннал по телефона в българското посолство във Вашингтон и казал: Зная, че България е вече демократична държава. Бях беглец невъзвращенец при комунистическия режим, но сега си искам българското гражданство, съдействайте ми!
Един сопнат женски глас му отговорил: Тоя пък луд! Хората се блъскат за американско гражданство, а той за българско!
Затворих слушалката и повече не се обадих – извиси глас Ангел, все още беснеещ от яд. – Разбрах, че в милата ни татковина нищо не се е променило. В нормалните държави просташката грубост на тази чиновничка е нещо недопустимо.
Добра дума за нашата дипломатическа мисия във Вашингтон не чух от българите в Америка.
Никъде в САЩ българинът не се чувства така унизен, както в българското посолство – обобщи откровено преводачката ми Ирина Файон.
Приятелството ми с нея, покълнало от телефонните разговори в болницата, пусна дълбоки корени през месеца, който прекарахме заедно в Америка.
В САЩ трябва да избягваш негърските квартали и българското посолство – така била посъветвана от стари емигранти 26-годишната Ванеса Константинова, след като спечелила зелена карта на лотария, установила се в Ню Йорк и започнала работа в компанията „Филип Морис“. – В Бронкс рискуваш да те нападнат въоръжени разбойници, а в посолството – да се държат с теб оскърбително, ако им поискаш помощ.
Българските чиновници са безцеремонни и мързеливи независимо в коя точка на света се намират бюрата им – коментира на майчин език, но с чужд акцент Иван Димов.
Той се бил заселил във Вашингтон, откакто Народният съд осъдил баща му – висш царедворец. Възрастният архитект останал потресен от софийските бюрократи, когато събрал помощи за отечеството и се опитал да ги изпрати от американската в българската столица.
Поискаха ми такава подробна и абсурдна документация, каквато не бих могъл да подготвя дори ако посветя на нея времето до края на живота си – коментираше той с възмущение – Аз изпращам едно палто от лисичи кожи например, те ми искат за него три документа, едва ли не искат да знаят кой ловец в коя гора е застрелял лисицата.
Търговецът Николай Илиев от Сан Франциско пък загубил сума пари за телефонни разговори, без да успее да обърне вниманието на Комитета за чуждестранна помощ в София върху своето делово предложение.
А той искал просто да изпрати безвъзмездно тирове с медикаменти в бедстваща София.
За мене беше леснообяснимо, че безцеремонният тон на шопското чиновничество отеква болезнено в уши, които са привикнали на сияйните усмивки и угодническите реплики в американските офиси. В САЩ и банкерът, и касиерът, и сервитьорът, и хотелиерът, и полицаят се отнасят към всеки клиент с такова услужливо внимание, сякаш е първият или последният в цялата им кариера. Това е така, защото само заради една жалба от гражданин в Щатите се губи завинаги работното място.
Америка е държава, която уважава много своите граждани, а те уважават много нея – поясни пред мен господин Марк Уилис, президент на „Таймс мирър“, т. е. шеф на всичките вестници „Таймс“.
България пък е държава, която нехае за своите поданици, а те нехаят за нея – контрира го задочно пастор Стефан Нинов, който е основал неотдавна евангелска църква в Ню Йорк.
Той станал доктор на богословските науки в далаското библейско училище и имал намерение да проповядва божието слово в родния си Ямбол.
През 70-те години Държавна сигурност два пъти разруши ямболската евангелска черква, а нейните агенти ме тормозеха с разпити и заплахи заради религиозните ми убеждения – разказа ми проповедникът. – Аз избягах, а през 1997 г. се върнах с диплома в отечеството си, като смятах, че демократичната революция е отворила простор за духовното. Вместо това у нас заварих само хора с ниска религиозна култура, нетолерантни към чуждата вяра и неразличаващи евангелистите от сектантите с мракобесническата слава. Българската власт не дава пет пари за правата и свободите на религиозните граждани, те пък пет пари не дават за нея…
И така, пастор Стефан по неволя се върнал да сее духовните ниви в чуждия континент. Но той оставил сърцето си на родна земя подобно на повечето български изселници.
В крайна сметка видях и чух с ушите си как в един нюйоркски храм в Куинс се молят ежедневно на английски: „Бог да пази България!“
* * *
– Ние, американските журналисти, съзнаваме, че сме галеници на съдбата в сравнение с колегите си от много други държави – заяви при запознанството си с мен господин Марк Уилис, президент на „Таймс мирър“. – Репортерите в Щатите рискуват в най-лошия случай да попаднат на некадърен редактор. Не е така безоблачно над българските вестникари, зная. Неотдавна разбрах, че ви съдят като криминални престъпници заради публикации… ужас!
Коя е най-съществената разлика между журналистите в САЩ и България? – се питах непрекъснато по време на 4-седмичната си обиколка из най-влиятелните щатски медии.
След десетки срещи и разговори във „Вашингтон пост“, „Ню Йорк таймс“, „Лос Анджелис таймс“, „Ридърс дайджест“, Ей Би Си, Ен Би Си нюз и прочие намерих своя отговор на този въпрос. Моят отговор е: По самочувствието ще познаеш кой пише статии в полите на Витоша и кой – на Колумбовия континент. Не че дописките от Манхатън, Уолстрийт и Джорджтаун са направени по-талантливо, напротив. Гордостта на далаския кореспондент и комплексите на пловдивския му колега покълнват постепенно на почва, наторена с коренно различни държавни порядки.
Съветвам ви да отскочите поне десетина пъти до Гърция, където има апаратура за лазерно лечение на кожни изгаряния – ми каза простодушно д-р Кярън Гросман от болницата „Сейнт Джон“ в Лос Анджелис, след като прегледа раните върху лицето ми. – Предполагам, че без проблеми ще изпълните тази моя препоръка, понеже пътят между София и Атина е къс.
Проблеми ще имам, и те са финансови – промърморих срамежливо, а докторката се учуди: Че как така? Нали не сте безработна, а журналистка с подобаваща заплата?
С възнаграждението си от 60 000 долара годишно и най-ниско платеният новинар в Америка не знае що е материално затруднение. По тази проста причина той не се изкушава от дребни подаръци, не изпълнява поръчки в замяна на спонсорство и отстоява гражданската си позиция, без да се стряска от нечие икономическо влияние.
Новинарството е жесток занаят – довери ми Кяръл Симпсън, телевизионна звезда от Ен Би Си нюз. – Той те изхвърля извън борда, преди да си навършил и 60 години. И… после не ти остава нищо друго, освен да се утешаваш с пътешествия по Земното кълбо.
Бедната Кяръл! Прегръщайки ме приятелски през рамо, тя така и не разбра, че нашите представи за трудности в живота са разделени от пропаст… Де да имаха пенсионираните вестникари у нас средства за утешителни околосветски пътешествия!
Не че щатските журналисти цял живот стъпват на меко, по райски пътечки. Публицистичното писане не е начин да забогатееш и в Америка, където с най-високи заплати са банкерите, адвокатите и лекарите. Работният ден на вестникарите там е 12-часов, а платеният отпуск по майчинство – само 2 месеца.
Редакциите им са многоетажни зашеметяващи дворци. Но обширните кабинети на медийните босове са недостъпни за обикновените репортери, разполагащи само с два квадратни метра около своя компютър.
Вашингтонските и софийските репортери си приличат по това, че мислят и пишат предимно критично, стана ми ясно, когато направих най-бегъл преглед на тамошния печат. Скъпото здравеопазване и ниските социални осигуровки са най-чест прицел в коментарите, атакуващи Белия дом и Капитола.
Едно денонощие в хотела на прочутата болница „Бейлър“ в Далас например струва 10 000 долара. Това е цена, непосилна за мнозинството от американците със скромна застраховка и немислима за милионите черни и бели, които работят срещу заплащане на час.
В края на 1997 г. си порязах пръста и изтичах до отделение за бърза помощ в Ню Йорк – разказа ми емигрантът Данчо Лазаров, припомняйки си в същото време с носталгия за безплатната отзивчивост на лекарите в родния му Бургас – От тогава, та до днес все още получавам квитанции със суми за четвъртчасовата медицинска услуга. Макар да имам застраховка, ще си помисля дали пък да не се превържа вкъщи, ако пострадам пак…
Равнодушието на полицията към бездомните е друг постоянен обект на критични публикации в американската преса, обясниха ми колегите. Парцаливи клошари спят на открито, където им падне по щатските улици. Те просят или дремят върху вонящи картони и спални чували на стъпалата на Капитола, пред лъскавите портали на елитни хотели, под ескалаторите в мегамагазините, върху фризираната трева в образцовите паркове.
Скитничеството е един от бодлите на свободата, който процъфтява в мегаполисите за гордост на американското общество – изясни ми в поетичен тон Там Нинкълн, шеф на полицейски участък в Сан Франциско.
Всеки човек в Щатите е свободен да спи, да яде и да пие, където си иска. Скитниците ни създават много неприятности, те са потенциални крадци и убийци. Но ние не можем да ги пипнем, освен ако са пияни или посягат враждебно на минувачите. В наша власт е най-много да ги помолим да отидат по желание в някой приют за временно настаняване.
Престъпността е демодирана тема в щатските медии, откакто се твърди, че тя намалява все по-значително, ограничавайки се в кварталите на цветнокожите.
От две години насам мой репортаж не се е класирал за първа страница на вестника – каза ми шефът на криминалните репортери в „Лос Анджелис таймс“ Мат Литски. – През пролетта на 1996 г. направих уводна статия от престрелка, при която двама банкови обирджии бяха убити от полицията, след като държаха 16 клиенти на прицел и раниха 6 от тях. От тогава до сега криминалните вести слизат от дребните колонки само ако някое ченге издевателства над арестант… Щатската полиция бие и убива бандити само в долнопробните екшъни. На практика става медиен скандал всеки път, когато някой черен нехранимайко се оплаче, че е ударен от униформени.
Насилието срещу журналисти е непознато от половин век, та и до днес в Америка – увери ме господин Томас Уинлис, председател на борда на директорите на Международния център по журналистика. – В колегията считат за светец един редактор от Калифорния, който в края на 40-те години е бил ослепен с киселина след серия публикации против мафията.
Виктор Ръсел загубил напълно зрението си, но продължил да пише против закононарушенията до смъртта си.