От книгата на Анна Заркова „Изгаряне“
Денят, в който изписвам първата буква от тази непретенциозна книга, е много особен за мен. Той е 16-ият рожден ден на сина ми. Той е първият след лекарското разрешение да сядам по половин час дневно пред компютъра. Той е 190-ият от кошмарната дата, на която ме обезобразиха и ослепиха. Той е поредният ден от 11 май 1998 г. насам, който трябва да преживея така, че болките ми да останат скрити от хората, които ме обичат…
Събуждам се както винаги преди слънцето, обаче изчаквам в леглото лъчите му и ги поемам любовно с единственото си оцеляло око. Вместо традиционната утринна ведрина си правя редовно един изпитан автогенен тренинг: стискам силно и здравите, и изгорелите си клепачи, а после ги отварям рязко, за да почувствам осезателно отдясно смяната на тъмнина със светлина. Веднага след това повтарям 3 пъти наум: „Щастлива съм, че виждам света, макар и наполовина, радвам се, че Бог попречи на намерението на бандита да залее с киселина и двете ми очи.“
…Пред огледалото вместо червило поставям на деформираните си устни усмивка, за да вляза с нея към 7 часа в детската стая. Преди това прикривам с превръзка грозната рана под веждата, където по-рано имах навик да поставям лек бежов грим. Нагласявам цветно шалче вместо бинт върху орязаното от хирурзите ляво ухо и лекувам наранената си женска суета с утехата, че деловите дами като мен не им отива да носят обеци, дори ако си имат две съвършено здрави уши.
Здравейте, милинки, стига сте спали! – будя децата, а гласът ми звучи бодро и заради облекчението, че съм приключила с мъчителния, но неизбежен утринен престой пред огледалото.
Мамо, от днес вече батко ще има паспорт! – възкликва 10-годишната ми дъщеря Катерина и аз се спускам да я прегърна, загърбвайки до утре заран всяко самосъжаление.
Детето в мен не разбира как стана така, че за неусетно време пораснах до майка на широкоплещест мъж. Повдигам се на пръсти, за да целуна по бузата човека с паспорта, и се шегувам с него с известна не- ловкост:
О, Крумчо, вече имаш граждански права, обаче не бързай поне да се жениш!
…Пред компютъра сядам с трепет, който помня от първолашкия си 15 септември. Дали престоят в болницата е изтрил познанията ми за клавиатурата? Дали пък няма да изгубя остатъка от зрението си, когато упорствам да гледам в екрана въпреки докторската забрана? Дали ще бъде интересно за колегите ми журналисти да опиша моя опит в нашата опасна професия? Дали пък не е илюзорно убеждението ми, че като разказвам за преживяното, всъщност помагам на други репортери да избегнат участ като моята?
…Всички мои колебания коленичат пред новинарския рефлекс да осведомявам любознателните хора за съществените неща, които научавам.
Макар и лишена от възможности за активна репортерска работа, през болезнените за мен 6 месеца аз продължих да разплитам, доколкото мога, мафиотското кълбо, с което се дърпат конците на терора срещу свободното слово в България. Подли страхливци взривиха на 17 януари 1998 г. бомбата пред вестник „Труд“, за да заглушат шумните вестникарски разкрития за далавери под чадъра на властта. Пак такива алчни нищожества плиснаха киселина по мен, за да ослепея пред срамната гледка на корумпираното държавно чиновничество. Лакомите крадци и рушветчии потънаха в миши дупки след двата атентата с надеждата, че ще продължат да гризат общата баница необезпокоявано, докато изпосталелият данъкоплатец стои гладен.
Четирима жалки мафиотски наемници застанаха на подсъдимите скамейки, за да отговарят за мръсните поръчки, които са изпълнили. Недялко Кръстев, Валентина Иванова и Йончо Янков са спечелили общо 1000 долара, поставяйки адската машина на оживения булевард „Дондуков“ 52, където тя по чудо не уби невинни. Емил Мариев пък се заел да превърне в незрящ, неработоспособен инвалид една активно работеща журналистка, защото обещали да му купят в замяна цветен телевизор.
В тази книга искам да извадя на бял свят тъмните дела на разбойниците и техните босове – така, както всеки може да ги види отстрани и така както ги виждат малцината, имащи достъп до секретните следователски и полицейски папки. В нея се опитвам също да споделя с читателите онова, което с едно сляпо око съзрях по-ясно, отколкото с две здрави.