От книгата на Анна Заркова „Изгаряне“
Четвъртият ден в болницата бе преломен за мен. Главозамайването от шока премина и именно тогава осъзнах и действителното си здравословно състояние, и общественото значение на случилото се с мен.
Обезобразяването ти е тежко, но поправимо с поредица пластични операции – обясни ми професор Цветан Марков, завеждащият отделението за очни болести в Пета градска болница – За възстановяване на зрението все още има надежда. Възможно е лявото ти око да прогледне с помощта на лекарства и скалпел. От теб се иска силна воля – да не се огъваш пред болките и да не се плашиш от факта, че поне година ще бъдеш постоянен пациент на хирурзите.
Цяла година? Не може ли по-рано да ме оперират и да се връщам на работа?
Химическото изгаряне води до много продължително страдание. Да страдаш дълго – това вероятно е целял престъпникът, който посегна на хубостта и зрението ти. Бъди щастлива, че киселината не е успяла да засегне и двете ти очи, което би довело до пълно ослепяване. И се пази от отчаянието като от огън, понеже то пречи на болните да оздравяват.
Отчаянието вън! – издекламира сестра ми, успявайки да симулира бодрост въпреки умората от трите безсънни нощи край леглото ми.
И да не говорим повече за болести! – откликнах в неин стил с желание да й доставя малко удоволствие. – Имам молба към теб: да зарежеш за малко мехлемите и да ми помогнеш да прегледам днешните и вчерашните вестници.
Стига с тия вестници! – избухна тя с нескрито раздразнение. – Не разбра ли, че от тия вестници стигна до това дередже?
Почети й, почети й – застъпи се за мен професор Марков. – Тя трябва да узнае какво пише пресата за нея. Ще й бъде полезно да разбере, че не е самичка с раните си от изгарянето, че много хора й съчувстват и я смятат за силна и смела.
Онова, което чух за себе си, когато сестра ми разгърна с неохота вестникарските страници, запрати острите болки в най-отдалечения кът на съзнанието ми. Изпитах смесени чувства, когато се видях в ролята на герой от съчиненията на моите колеги. Най-напред се засрамих до изчервяване от факта, че Тошо Тошев, Ники Стефанов, Лилия Христовска, Мирела Веселинова и други очевидно преувеличаваха в статиите си заслугите ми за свободното слово. След това се оставих да потъна приятно във вълната от обич към тях, а съзнанието, че моята обич е споделена, ми действаше като морфин. Обезболяващият ефект бе поразителен. На обед отказах инжекциите с аналгин.
* * *
Миналото лято писахме за една особа, че му е бедна фантазията, ако покрай заплахите срещу шефката на криминалния отдел на „Дневен Труд“ Ани Заркова падне косъм от главата й – гневеше се Ники Стефанов на първа страница на „Труд“. – Изглежда, някой не ни е прочел или не ни е разбрал – вчера лицето на Ани бе обезобразено с киселина от анонимен мерзавец.
Ако някой иска да ни покаже по този начин, че му е богата фантазията, ние му казваме: Бедна ти е фантазията, страхливецо! И на теб, и на всички знайни и незнайни пациенти на кримихрониката на „Труд“. И на ония, които се опитаха да ни направят глухи, като заложиха на 17 януари бомба пред редакцията.
Защото, първо: Ани пак ще се върне при нас. И пак няма да цепи басма никому! Второ – независимо от дрязгите помежду им ресорите на Анна – МВР, следствие, прокуратура – вчера категорично ни увериха, че земята ще прокопаят, но ще намерят подлеца, спотайвал се зад вестникарската будка с чаша киселина в ръка.
(„Дневен Труд“, 12 май 1998 г., стр. 1)
Журналистите са като на фронт – пишеше Тошо Тошев под рубриката „Позиция“. – Не, тези думи не са мои. Вчера една жена, посетителка в болницата, където е нашата Ани, виждайки гвардейците на Бонев на стража пред стаята й, ги е изрекла.
Ние от „Труд“-овете се покланяме пред тази жена. Покланяме се пред стотиците познати и непознати хора, които от два дни не спират да звънят в редакцията, за да чуем топлата им дума.
Знаеш ли какво, мила Ани – те ти пращат писма, цветя, бонбони. Толкова, че се чудим как ще се поберат в стаята ти.
Вчерашният брой на „Труд“ бе труден за нас. Репортерките ходеха с мокри очи. Момчетата стискаха юмруци. Вчерашният брой, пък и днешният бяха правени през сълзи и гняв.
Като пишех тези редове, влезе колега и ми донесе на лист следната мисъл на Джон Кенеди: За триумфа на злото е необходимо само добрите хора да не предприемат нищо.
Май няма да стане.
(„Дневен Труд“, 13 май, 1998 г., стр. 1)
Случаят „Анна Заркова“ е част от войната, която се води срещу печата и свободното слово – твърдеше още моят главен редактор, цитиран от вестник „Стандарт“. – Ани винаги е била безкомпромисна в гражданската си позиция, затова и пострада. Напоследък тя взе и ясна позиция в нашумелите нелепи войни между полицията, прокуратурата и следствието. В атмосфера, която допуска подобни войни, бандитите могат да тормозят всеки един гражданин.
Ударът е срещу Ани, но той е и срещу колегите, които някой иска да накара да замълчат. Но ние няма да млъкнем. И нека се обединим срещу тези, които са се обединили да пречат на нашата работа и на спокойствието в държавата.
(„Стандарт“, 12 май 1998 г., стр. 1)
Ясно е защо бандитите нападат журналисти, а не управници, политици, магистрати, които уж обявиха свещена война на престъпността – коментираше Мирела Веселинова в колонка на стр. 12. – Все пак политиците воюват чрез комисии и концепции, а журналистите – персонално и поименно. За своята си битка депутати и магистрати разполагат с имунитет, а полицаите – със засилена защита. Журналистите работят на собствен риск. Сигурно затова се водят
„свободна професия“. Днес всеки може да се увери каква е цената на тази свобода, като погледне лицето на Ани Заркова.
(„Дневен Труд“, 13 май 1998 г., стр. 12)
Журналистката Анна Заркова стана уникален обект на правосъдието у нас – обобщаваше Лилия Христовска. – По едно и също дело тя едновременно е обвиняема и свидетелка на престъпление. А престъплението е нейно интервю от 29 май 1997 г. с Донка Митева под заглавие „2000 DM за съвет при прокурор“ и подзаглавие „$ 50 000 струва един магистрат, твърди сестрата на Винената царица“.
Сестрата на покойната Роза Георгиева – Донка Митева, сензационно призна, че е платила 2000 DM, за да се срещне с прокурора от Главна прокуратура Руско Карагогов, за да му се оплаче, че приходите от търговия с български вина текат към личните банкови сметки на бивш партиен бос на „Винимпекс“. „$ 50 000, й отговорил магистратът, запитан на каква цена може да бъде купен“, бе написано в челната информация, препращаща към интервюто с Митева.
„Не се ли боите от публичните си изявления? “ – пита Анна Заркова събеседничката си в инкриминираното интервю. „Не се боя. Какво по-скъпо мога да загубя от вярата си в правосъдието на тая държава?“, отговаря с въпрос Митева.
Прокуратурата реагира светкавично и в резултат Анна Заркова заедно с Донка Митева става обвиняема за клевета срещу Руско Карагогов и свидетел по друго дело, образувано заради същото интервю, в което наклеветените са главният прокурор Татарчев и прокурорът от Въоръжените сили Иван Иванов. Разликата тогава бе, че Военна прокуратура образува проверка срещу своя човек, а Главна прокуратура тръгна директно срещу журналистката. И така се създаде абсурдният в наказателната практика казус журналист да отговаря за нещо, което друг е казал.
Докато се кроеше обвинението, анонимни телефонни заплахи за саморазправа съпътстваха професионалното всекидневие на Ани. Всички до една носеха безпардонната смелост на подлеца: „Детето ти току- що излезе с баба си на разходка, внимавай дали ще се върне“… Една звучеше така: „С теб ще се срещнем на гробищата.“
Политиците са щедри на обещания, когато трябва да станат известни чрез журналистите. В такива случаи те се кълнат в свободата на словото. Но България си остава единствената държава в Европа, в която журналистът лежи редом до рецидивиста за обида на същите тези политици.
Сега обвинената за „клевета чрез интервю“ Анна Заркова е заплашена от 3 години затвор. А нейният похитител, ако бъде заловен, при добър адвокат и снизходителен съд може да се отърве с една година зад решетките.
„Очевидно е, че покушението срещу Анна Заркова е свързано с нейната професионална дейност – каза шефът на следствието Бойко Рашков, помолен да коментира. – Потресен съм, това е изключително драстично престъпно посегателство.“
„Много неприятен случай – каза главният прокурор Иван Татарчев, запитан как преценява посегателството срещу Анна Заркова. – Независимо какво е писала г-жа Заркова срещу мен, аз нямам лошо чувство към нея. Надявам се, няма да излезе, че и за това аз съм виновен… Поздравете Анна от мен. Желая й да се оправи.“
(„Дневен Труд“, 12 май 1998 г., стр. 3)
* * *
В онези първи дни след покушението стаята ми се оказа тясна, за да побере букетите, които ми изпратиха близки приятели, колеги, президентът, премиерът, министри, депутати, политици, непознати хора.
Майка ми режеше капачките на празните пластмасови банки от вливаната във вените ми глюкоза, майстореше от тях вази и ги подреждаше покрай стените – ред карамфили, ред гладиоли, ред рози. От цветния прашец получавах алергия, кашлях и кихах мъчително, но не разрешавах да изнесат цветята в коридора.
Големи грижи на сестра ми създаваха десетките колети, съдържащи всевъзможни благи мехлеми. Пращаха ги провинциални лекари, стари знахарки и екстрасенси с известни и неизвестни за мен имена. Мазилата бяха придружавани с препоръки и упътвания за употреба, от които личеше, че подателите искрено желаят да оздравея. Шефът на клиниката по изгаряния в „Пирогов“ доцент Хаджийски категорично ми забраняваше да употребявам медикаментите, приготвени от мас, восък или зехтин в домашни условия. Аз обаче забранявах на Леонида да изхвърля мехлемите. Подреждах ги старателно покрай прозореца и си внушавах, че те излъчват положителната енергия на моите доброжелатели, при което се пукат болезнените мехури по кожата ми.
Прегледът на стотиците писма от читатели на „Труд“ бе най-утешителното ми занимание в тягостното болнично ежедневие. Зрящото ми око сълзеше силно, редовете се сливаха пред погледа ми, но майка ми, сестра ми и мъжът ми се редуваха да ми четат на глас и вестниците, и кореспонденцията. Мама казваше „Хайде малко писма за десерт“ и вземаше първия от купа неразпечатани пликове, знаейки, че ще ми достави радост след нерадостния „обяд“ – системата с две банки глюкоза.
Чиновници, работници, политици, пенсионери и ученици ми пишеха от различни градове и села, за да ми вдъхнат кураж и да споделят собствените си патила и тревоги. Преди да чуя техните сърдечни послания, смятах журналистиката за неблагодарна професия. С приятна изненада констатирах обаче, че всеки ред от онези публикации, в които бях вложила страст и усилия, е бил удостояван с внимание от интелигентни, внимателни и чувствителни читатели.
Най-силно ме трогна писмото на пенсионерката Мария Петкова от Видин, бивш началник-склад в ТПК „Наслада“. Възрастната жена цитираше мои съчинения, правеше им анализ, заключаваше, че ще очаква бъдещата ми публицистична продукция, и предлагаше лекарите да ми присадят нейното здраво око. „Мила Ани, аз надминавам вече 60 години, но очите ми са съвършено здрави – обясняваше тя с невероятно себеотрицание. – Излязох в пенсия и повече няма да се занимавам с писмена работа. А ти трябва да пишеш, такива като тебе са полезни за обществото ни. Ето защо ти предлагам, ако е възможно да стана донор, да бъде трансплантирано на тебе моето ляво око…“
Междувременно върволицата от мои посетители не секна в клиниката повече от месец. Полицаите нанасяха имената и номерата на паспортите им върху списък, който след дежурство предаваха на началниците си. Лекарите инструктираха сержантите да връщат гостите ми, за да не внасят инфекции и да не нарушават спокойствието на пациентите. Сержантите ту демонстрираха строгост, ту отстъпваха пред моите молби да не връщат поне познатите ми хора, които си бяха направили труда да дойдат да ме видят.
За мене лично повечето посещения бяха равнозначни на средновековни мъчения. Болките ми се усилваха, когато от лежащо минавах в седящото положение, прилично за добре възпитана домакиня. Затворени, изгорелите ми клепачи смъдяха по-слабо, но когато ги отварях, за да беседвам с някого, имах чувството, че под тях горят кибритени клечки.
Разговорите обаче ми помагаха да преодолея физическите страдания. Заета с усилието да отговарям смислено на всички въпроси и да не изглеждам жалка, на моменти не усещах парещото менгеме, притискащо сякаш до строшаване черепа ми.