От книгата на Анна Заркова „Изгаряне“
Само който е изпитвал болката от изгаряне с киселина, ще разбере какво преживях в Пета градска болница през часовете, дните и седмиците, които последваха покушението. Зад помътнялото ми и подуто ляво око се беше свило сякаш огнено кълбо, което палеше до лудост мозъка ми. Имах чувството, че всеки миг самият дявол лепи върху бузата ми гореща ютия. Обезболяващите инжекции не помагаха, само замъгляваха съзнанието и предизвикваха у мен усещане за безтегловност, от което подът и таванът в болничната стая се сливаха в една задушаваща сиво-жълта стена.
По това време разбрах истинския смисъл на думата „шок“, която употребявах често в дописките си през „оня“ живот, който наблюдавах с две здрави очи. От собствен опит прозрях, че шокът е нещо, което Бог милостиво е дал на човека, за да оцелее той в невъзможни за оцеляване ситуации. Шокът – такъв, какъвто аз го преживях, е състояние, при което излизаш от собственото си тяло и го наблюдаваш отдалече.
В първото денонощие след атентата ми се струваше, че нещастието се е случило с някого другиго. В своеобразно полубудно състояние наблюдавах хората около мен и отговарях на въпросите им със заблуждението, че съчинявам истории за моите криминални репортажи.
Единственото, което видях, беше мъжка ръка, която държеше прозрачна чаша – обяснявах на полицаите, когато ме питаха дали съм забелязала неизвестния нападател. – Бандитът по всяка вероятност се е криел зад будките на спирката – предполагах хладнокръвно, сякаш правех поредно журналистическо разследване.
Отстрани вероятно съм изглеждала като интервюираните по-рано от мен майки на убити момчета, чиято вцепененост приличаше на бездушие.
Аз нямах никаква представа, кой престъпник ми е сторил злото, обаче си спомних как бивш затворник ме плашеше по телефона:
О, пиленце, няма да се познаеш, ако ми паднеш. Човекът беше бивш касиер от службата за „Социални грижи“, когото бях разобличила за злоупотреби с пари на пенсионери. Болна старица ми се оплака от мошеника, а аз написах статия и предизвиках ревизия, последвана от съд срещу него и 2-годишна присъда.
Разказах този спомен на колеги и той се появил на страниците на вестник „24 часа“. Няколко дни по-късно въпросният експандизчия поиска среща с мен и аз го приех не без известен страх в болничната си стая. Той застана до леглото ми, придружаван от младата си жена и 3-годишни близнаци.
Не съм и помислил в действителност да ви посегна, кълна се в децата си – рече и заплака с глас. – Аз ви моля, не ме намесвайте, ако имате милост към тези две невинни момченца.
Обещах, докато дърпах с леко отвращение ръката си, която съпругата на моя стар познайник напираше угоднически да целуне. И действително, нито веднъж пред властите не произнесох името му. Не ми беше трудно да го премълча, понеже и без това никой не ме попита за него…
* * *
В онези първи часове след нападението поставиха полицейска охрана пред стаята ми в болницата. Няколко двойки униформени дежуряха непрекъснато, имайки грижата за сигурността ми и пресявайки потока от различни посетители. В присъствието на сержантите се чувствах в безопасност. Казано честно, по същото време изпитвах силен страх от ново нападение. Днес си давам сметка, че опасенията ми са били безпочвени, обаче тогава трепках при всеки нощен шум, виждах сенки в тъмнината и не разрешавах на сестра ми да вдига пердето от прозореца.
Леонида е с 8 години по-малка от мен и аз като кака се отнасях покровителствено към нея, обаче след инцидента на 11 май сменихме ролите си. Тя остана повече от месец неотлъчно до леглото ми. Хранеше ме с лъжичка като бебе, разтваряйки с палец и показалец подутите ми устни. Мажеше с мехлеми раните ми, миеше ме с риванол, водеше ме в тоалетната, когато отокът затвори и двете ми очи, а когато прогледнах с едното, тя спираше с всички сили достъпа ми до огледалото в банята.
Изобщо не си обезобразена, не се тревожи – уверяваше ме психотерапевтично, но аз се оглеждах в лицата на хората, които ме обкръжаваха.
Мисля, че душевната болка, която наблюдавах в очите на майка ми, беше по-голяма от физическата болка, която самата аз изпитвах в онези моменти. В Пета градска болница видях баща ми да плаче за първи път, откакто го помнех. Опитвах се да щадя и двамата си родители, изобразявах усмивка на обгорелите си устни и отговарях с „да“, когато ме питаха: „Олеква ли ти вече?“‘
Сестра ми беше единственият човек, с когото изпитвах нужда да споделям страховете си. Във всяка минута насаме с нея повтарях: „Кажи, мислиш ли, че е възможно да посегнат и на децата ми?“
И до днес в ушите ми кънтят риданията на дъщеря ми в онзи кошмарен следобед, когато я допуснаха до постелята ми в очната клиника.
Татко ми каза да не плача, аз… няма вече – хлипаше Катя и питаше: – Мамо, нали докторът каза, че ще оздравееш и пак ще станеш хубава?…
До третия ден след покушението все още имах привилегията да не съзнавам какво точно се е случило с мен. Събудих се от шока в нощта срещу 13 май и чак тогава ужасът ме връхлетя с всичката си сила. Лежах неподвижно в тъмнината, привързана за тръбите на системата, и проумявах, че всъщност съм обезобразена и не виждам и с изгорялото, и с другото око. „Мъжете вече никога няма да ми правят комплименти – помислих си с мъка. – А собственият ми съпруг положително ще се влюби в друга, красива жена.“
„И няма да мога вече да чета и да пиша – тази мисъл ме прониза най-болезнено. – Лявото око е сляпо, а другото сълзи, не виждам даже едрите заглавия във вестниците.“
Дръпнах силно ръката си, измъкнах иглата на системата от вените си. Тръгнах пипнешком към банята, блъскайки се в стените като прилеп. Застанах пред огледалото и отворих решително възпаленото, но зрящо око…
Тогава поисках да умра. Категорично исках да съм мъртва, обаче… не знаех точно как да го сторя.
– Ти си безумна, забравяш, че имаш деца – крещеше минути по-късно сестра ми, разбудена от тропота на съборената на пода система.
– Да, имам – отговорих, ридаейки. – Имам деца, но те нямат нужда от майка, която да лежи и да пъшка, сляпа и грозна…
– Е, добре, страхливке, убий се, твоя воля – извика Леонида, треперейки цялата. – Един престъпник много ще се радва, ако знае, че е успял напълно да те извади от строя…
Когато утрото настъпи, аз плачех засрамено, бършейки кръв, сълзи, сополи и мехлеми в полите на сестра ми.
– Поплачи си, мила – повтаряше тя, без да си прави труд да бърше и собствените си сълзи. – Поплачи си насаме с мен, а после ставай смела, че ще кажа на твоите колеги да напишат в „Труд“: „Анна Заркова е глезла, да живеят бандитите!“
– Колеги, бъдете смели, ние нямаме избор – казах сутринта пред Дарик радио и тогава усетих, че острите болки се притъпяват, когато раздвижа по журналистически маниер мисълта си. – Ако бандитите не те залеят с киселина в качеството ти на репортер, те ще те пребият, за да те ограбят в качеството ти на гражданин, на улицата. Престъпността ескалира у нас и ние нямаме друг изход, освен да й се противопоставим – всеки според силите си.
– Страхувате ли се от нови нападения? – попита ме радиожурналистката и аз осъзнах, че за първи път стоя от другата страна на микрофона.
– Свикнала съм да задавам въпроси, а не да отговарям – промърморих, а после признах: – Да, страхувам се. Има вероятност бандитът да смята, че съм видяла лицето му, и да се опита да ме ликвидира, за да не го издам… Но тази вероятност е малка. Очевидно престъпникът не е искал да ме убива, а да ме нарани, за да ме сплаши или да отмъсти. Целта му може би е да съжалявам цял живот за нещо, което съм написала по негов адрес. А може нападението да е във връзка с разследванията, които в хода на работата си водя. Не е изключено разбойникът да смята, че по този начин безобразията му няма да излязат на бял свят.
Кажете, да не би в дъното на нападението да е някоя ваша професионална грешка, от която някой да е обиден?
Правила съм професионални грешки, от тях не е застрахован нито един репортер. Възможно е някой да се е почувствал несправедливо обиден. Но няма нещо, за което съвестта ми да не е чиста, и нещо, което да заслужава да бъда наказана по този жесток начин.
* * *
Чиста ли е съвестта ми? Питах се самата аз денонощно и преди, и след като репортерката на Дарик радио ми зададе подобен въпрос.
В безсънните нощи прехвърлях през паметта си десетки информации, очерци, репортажи, стотици имена на бандити и техните жертви.
– Опитай се да ми помогнеш – казваше Албена Михнева, служителка на Националната служба за борба с организираната престъпност, на която бе възложена задачата да анализира всички мои публикации на криминална тема от началото на 1997 г. насам. – Във всеки брой на вестник „Труд“ има най-малко по две твои публикации за престъпници, които са способни на всичко. Помисли си кой те е заплашвал, кой се е показал обиден, кой е способен на такова зверско отмъщение.
Кой? Кой?
Не знаех. Познавах добре повечето от „героите“ на криминалната публицистика, но не допусках за никого от тях да притежава сатанинския мозък, способен да роди такава отвратителна идея за вендета. В интерес на истината аз дори поддържах своеобразно приятелство с някои личности от подземния свят, описани от мен в критични публикации. Неколцина измежду тях побързаха да ми засвидетелстват добрите си чувства, научавайки от пресата, че съм изпаднала в беда. В болницата получих писмата им с предложения за пари за лекарства и с уверения, че те търсят бандита независимо от полицията, че разпитват за него в свърталищата, недостъпни за властта.
Пръв от тях ми се обади Иво Карамански. Гласът му звучеше загрижено по мобифона, оставен до възглавницата ми от един близък приятел, заможен бизнесмен.
– С големи усилия издирих телефонния ти номер. Твоите колеги, изглежда, не смятат, че е здравословно да говориш със съмнителен субект като мен… Аз обаче искам да разбера как се чувстваш, и искам да знаеш, че съм готов да платя за твоето лечение в най-добрата болница, която избереш в Европа, Азия, Африка или Америка.
Друг път пак нароченият за Кръстник на мафията ми позвъни към полунощ, когато виех като куче от болки и мислех, че няма да доживея до утринта.
– Как си, хубавице? Не смея да дойда да те видя в болницата, защото полицаите сигурно няма да пуснат да влезе при тебе опасен бандит като мен.
– Добре съм, обаче обръщението „хубавице“ сега не е много подходящо за мен.
– Ти си хубав човек и ще бъдеш, напук на изрода, който ще си получи заслуженото, бъди убедена. Утре отивам в МВР, за да предложа помощта си за неговото залавяне… Ти нямай грижа за това… Аз всъщност сега ти се обаждам, за да попитам дали не искаш да ти изпея една хубава песен.
„Целувката на Анна“ прозвуча през слушалката в съпровод на китара и в стил „Карамански“, познат на публиката от концерта в НДК, където той пя в дует с актрисата Грета Ганчева.
– А искаш ли да ти разкажа и една легенда? – запита Иво. – Раняван съм и знам, че раните болят най-силно, когато останеш насаме с тях през нощта.
Легендата беше за Зевс, който заповядал на Херкулес да крепи небето, за да не паднат звездите. Забравих началото й, но помня, че накрая Иво обобщи с характерното си чувство за хумор:
– Откакто Херкулес е мъртъв, няма кой да крепи нито небето, нито земята… Добре, че има един Карамански в България, за да крепи що-годе положението.
После млъкна артистично за секунди и добави:
– Допускам, че ченгетата сега подслушват и моя, и твоя мобифон. Ако е така, съжалявам ги, милите. От нашия метафоричен разговор ще вдигнат кръвното. Ще има да умуват върху записа най-малко 3-4 дни…