ИЗГАРЯНЕ: Деветнадесета глава

От книгата на Анна Заркова „Изгаряне“

Обиколката ми из Америка, описана като триумфална в българската и щатската преса, всъщност смаза като валяк моето женско самочувствие – онова, без което става безсолен и най-желаният успех.

Обезобразеното ми лице се вписваше някак естествено в болничната обстановка, с която от май до октомври бях свикнала като у дома си. Но след рязката смяна на лекарското ми обкръжение в София със светското във Вашингтон се почувствах ранима и безпомощна, също като охлюв, на който са отнели черупката. Измъчваха ме до сълзи особените хорски погледи, които ме следяха настойчиво навсякъде – по улиците, по хотелите, в представителните зали, даже в обществените тоалетни, където влизах често да поправям превръзката върху окото си. В очите на всички непознати виждах една и съща смесица от почуда, съжаление и леко отвращение като онова, което аз самата бях изпитвала при случайни срещи с нещастници в инвалидни колички.

Когато стъпвах на бляскавите подиуми и поемах кристалните статуетки сред аплодисменти, когато вечерях с видни бизнесмени в скъпи ресторанти, си мислех натрапчиво, че бих сменила с радост мястото си с всяка келнерка, която има гладка безболезнена кожа, две очи и две уши.

Тези интимни мисли, разбира се, криех всячески и се надявах, че никой не подозира за тях, докато слуша как бойко произнасям речите, написани предварително от мен по настояване на сценаристите на тържествените церемонии.

„Уважаеми дами и господа! – гласеше речта, която произнесох на празничната вечеря в хотел „Ембъси роу Хилтън“, където Международният комитет за защита на журналистите посвети в рицарско звание моя милост и легендарния британо-американски репортер на Би Би Си Алистър Кук. – Уважаеми дами и господа, благодаря ви за честта да получа тази престижна награда и за радостта да бъда сред вас след ужаса и болките, които преживях, и преди изпитанията, които предстоят до оздравяването ми. Аз идвам при вас, в САЩ, от държава, където хората правят своите първи стъпки на граждани, след като 45 години са били безгласни поданици на шепа комунистически владетели. За вас вероятно не е тайна, че още преди да проходи добре, деветгодишното гражданско общество в моята страна България беше спънато от криминалната революция. И сега положението у нас е такова: ако не спечелим борбата с престъпността, губим всичко. Ето защо българската журналистика застана в първите редици на битката за отвоюване на родината от мафиотите. Аз съм само една от десетките български репортери, които рискуват ежедневно да описват фронта срещу бандитизма.

Самата аз бях ранена от престъпник, но оцелявам и благодарение на вашето приятелство. То дойде неочаквано от далечна Америка в моята софийска болнична стая. Бях незряща и страдаща от нетърпими болки, когато за първи път достигнаха до мен по телефона дружеските гласове от Международната женска медийна фондация. Благодарение на тях аз престанах да се чувствам жертва, загърбих самосъжалението, страха и събрах сили да оздравея, за да се върна в професията си.

Изминах хиляди километри и съм днес с вас не само защото разчитам на помощта на вещите американски лекари. Тук съм, за да припомня на световната журналистическа колегия една истина, която изстрадах.

Колеги, свободното слово днес е невъзможно без романтичния девиз на мускетарите: „Един за всички, всички за един!“
Речта ми предизвика овации. Според моите американски приятели Алистър Кук за разлика от мен бил говорил прекалено високопарно и неразбираемо. Аз лично харесах неговото слово повече от моето, но приех поздравленията без коментар.

На излизане от балната зала бях заобиколена от цяла тълпа репортери. Макар и заета да отговарям на въпросите им, забелязах как съпругът ми премери с възхитен мъжки поглед една червенокоса фотографка от Асошиейтед прес. Помислих си, че вече никога няма да бъда прицел на подобен поглед. Сбогувах се с журналистите усмихнато, а после в хотелската стая неутешимо плаках цяла нощ.

В болницата „Бейлър“ в Далас произнесоха за пръв път смъртна присъда над изгорялото ми око.

– Лявото око на съпругата ви няма да вижда никога вече, колега – произнесе с равен тон доктор Дейвис, предпочитайки да се обърне към Костадин, а не към мен.

При това изгорялото око ще изтече всеки момент и на негово място ще зейне грозна дупка, ако не направим спешна трансплантация – добави офталмологът, като продължаваше да избягва да ме погледне.

Каква трансплантация имате точно предвид? – запита мъжът ми с глас, който изобщо не приличаше на неговия.

Ще вземем тъкан от здравото око и ще я присадим на другото, за да затворим раната – поясни щатският хирург, препоръчан ни като изтъкнат специалист по увредено зрение. – За резултата не мога да гадая, понеже не всеки ден виждам пациенти с такова жестоко изгаряне.

А няма ли опасност да ослепее и единственото ми оцеляло око? – запитах и ми се стори, че докато чакам отговор, ще онемея от ужас.

Опасността е само един процент, ще експериментираме – произнесе равнодушно американецът и повдигна отегчено рамене, когато изплаках:

О, докторе, но вашият един процент ще се превърне в мои 100 процента, ако се случи да ослепея напълно!

* * *

Американските ми приятели изглеждаха покрусени, когато им заявих, че се отказвам от безплатното лечение в „Бейлър“.

Ти си обезумяла! Болни на твое място могат само да мечтаят за медицинското обслужване в най-скъпата клиника в Щатите! – косеше се Ирина Файон.

Нека доктор Дейвис да експериментира безплатно върху зрението на друг пациент – рекох решително, макар и вътрешно да се раздирах от съмнението, че не вземам най-правилното решение. – Предай големи благодарности от мое име на шефовете на фондацията, която бе готова да плати лечението ми. Обясни им деликатно обаче, че просто отказвам да се кача на операционната маса без капка надежда…

Проклетата надежда, че ще прогледна, се бе промъкнала в съзнанието ми през безсънните нощи в душния Далас и нямах сили да я прогоня. Тя беше с мен, когато се качих на самолета за София, макар да си повтарях: Не си прави илюзии за чудотворно оздравяване, защото разочарованието ще бъде още по-болезнено, когато се повтори.

Posted in Изгаряне, Моите книги and tagged , .

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *