От книгата на Анна Заркова „Изгаряне“
Будилникът в 6,30 часа прекъсна неуспешния ми опит да заспя в нощта срещу 11 май.
Излязох на терасата и примижах срещу утринното слънце с натежали от неизтрита умора клепачи. „Днес ще бъде хубав ден – помислих си, – стига първите страници на конкурентните вестници да не ме изненадат с някое важно разкритие за гибелта на полицая.“
Мамо, ти вчера следобед трябваше да говориш с учителката по спортни танци в читалището – напомни дъщеря ми половин час по-късно, докато дъвчеше препечената филийка с усилия, сякаш бе поръсена не с чубрица, а с камъчета.
Ще й се обадя непременно по телефона следобед – обещах и си помислих виновно, че всъщност светът не е затворен между страниците с рубриките „Синя лампа“ и „Фатална“. – Ще помоля да те запишат в групата на начинаещите, обаче ти трябва да знаеш, че злоядите деца са лоши танцьори.
В 8 часа заведох Катя до близкия училищен двор и забързах по обичайния си път към автобусната спирка. До стоянката пред Хидрометеорологичната станция водеха най-малко 5 пътеки, но аз избирах винаги онази, която минаваше край будката на РЕП. Преди да взема рейса до редакцията, неизменно спирах пред прегледно наредените сутрешни издания и изчитах бързо водещите им заглавия. Купувах онзи вестник, в който откривах пропусната от „Труд“ новина. Поглъщах „проспаната“ информация на крак в автобуса, нямайки търпение да стигна до бюрото си на „Дондуков“, където вече ме чакаха всички ежедневници, навити на руло от куриерката Пепа. За добро утро смятах онова, в което отминавах вестникопродавците в „Младост“, без да им правя оборот. Така ставаше, когато от беглия преглед разбирах, че важните събития, отразени в „Стандарт“, „Континент“, „24 часа“ и прочие, са „хванати“ и от нашите репортери.
В онази майска сутрин крачех към РЕП-а с неприятното предчувствие, че ще ми се наложи да купувам със завист най-малко два от конкурентните вестници. И през ум не ми минаваше, че след 55 минути ще пътувам с линейка вместо с градския транспорт.
* * *
Усетих адската пареща болка в мига, когато спрях привично пред будката за вестници, на крачка от висок жив плет. Не успях да видя нито едно заглавие и ден след това полицаите коментираха, че ако секунда по-рано бях обърнала поглед наляво, днес щях да съм напълно сляпа, тъй като киселината щеше да изгори и двете ми очи.
Тогава ужасната болка избухна в лявото око и пропълзя светкавично по бузата, челото, шията и ръката ми. Опипах лицето си и почувствах, че е намокрено с хлъзгава и нетърпимо жежка течност. „Киселина!“ – помислих. И досега не зная как това прозрение изникна от замъгленото ми до припадък съзнание. Обяснението може би е, че неотдавна бях чела роман, в който холивудска красавица бе залята от ревнив любовник с коварното химично вещество.
Помощ! Полиция! Помогнете ми, хора! – извиках. Чувството за безизходица надви неудобството ми да оглася с воплите си оживената спирка.
В това време пурпурната пелена се вдигна от здравото ми око и аз ясно видях недоумяващите физиономии на хората, наредени на опашка пред близкия павилион за закуски. Дадох си сметка, че изглеждам твърде странно, хвърляйки на земята чантата, коженото яке и триейки отчаяно с юмруци измокреното си лице.
Изгориха ме! Викнете лекар! – примолих се високо пак и забелязах, че в отговор опашката се стопи моментално, а спирката обезлюдя като в магия.
Напръскайте момичето с вода! – каза някой и една непозната жена ме въведе в павилиона, от който децата ми много често пазаруваха банички.
Бойлерът едва-едва цъцреше, когато поставих под него треперещи шепи.
Внимавай да не намокриш пода! – предупреди ме по-възрастната продавачка, докато нейната колежка се тюхкаше панически:
Боже, с какво да помогнем, с какво?
Наблизо има аптека – сети се старата.
Тя се оглеждаше боязливо, нервничеше видимо и не бе трудно да се отгатне, че иска час по-скоро да види гърба ми.
Докато изкачвах стълбите на съседния фармацевтичен пункт, усетих, че ушите ми глъхнат от необичайната тишина, настъпила наоколо. Тротоарът беше опустял, сякаш бе паднала бомба, автобусната спирка беше безлюдна като никога. „Хората се страхуват – рекох си и с рефлекса на криминален репортер обобщих: „Те разбират, че става дума за терористичен акт.“ Зле прикриван страх се четеше и в изражението на двете аптекарки. По-младата предпочете да се направи, че не ме забелязва, а по-старшата съвсем неохотно ми посочи банята във вътрешността на помещението.
Може би не трябва да се пръска с вода… понеже не се знае дали е залята с киселина или с основа – каза тя на моята придружителка, избягвайки да се обърне лично към мен. – Нека да намокри кърпа и да я притисне към лицето си. През това време може да се позвъни на Бърза помощ… имаме телефон!
Бърза помощ! Бързо, тук има пострадала – чух да крещи в слушалката милосърдната баничарка, докато заставах пред огледалото в тясната баня.
Лявото ми око бе грозно подуто, а кожата на лицето ми бе посиняла като мастило. Стиснах зъби, за да овладея нетърпимата болка, притиснах мокър пешкир до челото си и грабнах телефона с неистовото желание да повикам на помощ най-близките си хора.
Д-р Зарков го няма, в операционната е – чух равнодушен глас на медицинска сестра и затворих, без да давам обяснения. Видя ми се нелепо да кажа: Нека да спре да оперира, да зареже пациента, понеже жена му има в момента нужда от него.
„Майка ми е болна и не бива да узнае какво се случи с мен“ – пресякох бързо порива си да позвъня в апартамента на родителите ми и да проплача: Моля ти се, мамичко, ела ми помогни!
Набрах номера на Ники Стефанов с голямо угризение, че го будя в ранен час, след като знам, че е напуснал кабинета си чак призори. Не помня какво му казах, но запомних нареждането му и как гласът му притрепери – за пръв път, откакто се познавахме двамата.
Не мърдай оттам и чакай линейка! Аз тръгвам направо към „Пирогов!“
Линейката обаче се бавеше, чувствах го с кожата си, която се покри с мехури, а от раненото око рукна кръв.
Потърсих Тошо Тошев, бях свикнала проблемите да се решават безотказно с негова намеса.
Ще проверя за линейката, чакай я! – чух го отдалече, но изпитах познатото чувство за опора и сигурност.
Поуспокоена, набрах отново Пета градска болница.
Мъжът ми беше този път на телефона.
Коце, заляха ме с киселина и чакам Бърза помощ в аптеката. Тука се чудят дали да се пръскам с вода…
Мий се обилно, пъхни главата си под чучура! – реагира той безпогрешно. – Аз идвам, обади се на Крум вкъщи и го извикай да те придружи до болницата. Бързо!
Синът ми пристигна след две минути, беше пребледнял и аз се стреснах при мисълта, че подобна трагедия може да травмира всеки чувствителен тийнейджър с непредвидими последици.
Само малко ме боли, сине, не се притеснявай, но моля те… линейката не идва, повикай такси!
Спокойно, мамо, ще мине… всъщност почти нищо ти няма – зае се да ме успокоява малкият мъж, но две сълзи се люшнаха под миглите му и затрепкаха там по детински.
Колата на Бърза помощ и таксито пристигнаха едновременно. Дежурният лекар се разпореди чевръсто:
Окото е много зле, пациентката трябва да бъде закарана не в „Пирогов“, а в офталмологията на „Царица Йоанна“.
О, журналистка значи, ясно! – отсече специалистът по очни изгаряния, докато записваше името и професията ми в журнала. – Обидила си някого, момичето ми, и той отмъщава…
Обидила е мутрите, докторе – защити ме млада медсестра, докато събличаше прогорената ми блуза. – Тя пише за бандитите, за мафиотите… Не сте ли чели нейните статии в „Труд“?
Чел съм, чел съм, Иванова, стига философствай, а бързо действай, ако искаш пак да ги четеш. Лявото око е с малки шансове да оцелее, нужна е автохемотерапия. Живо, живо, че всяка минута сега е решаваща.
Сестрата сръчно заби спринцовката във вената на ръката ми и аз видях как синът ми извърна очи при вида на тъмночервената кръв.
Момче, иди да донесеш на майка си дрехи, че тези са станали на дупки – заповяда наблюдателният лекар и после се прицели немилостиво с иглата в окото ми.
От острата болка при убождането дъхът ми секна и аз само кимнах, когато ми казаха:
Ще постоите в кабинета още час, до втора инжекция в очната ябълка, после ще ви прегледат и кожните доктори. Лицето е обезобразено – това е свършен факт, по-важен сега е опитът за спасяване на зрението.
Колега, ако нямате против, ще настаня жена си на лечение в Пета градска болница, където работя.
Разтревоженият глас на мъжа ми достигна до мене като през мъгла, докато лежах, сгърчена от болки, на коравата кушетка за прегледи. Като през тънка пелена видях по-късно и Ники Стефанов да коленичи до мен, стискайки окуражително ръцете ми.
Стискай зъби, ти си юнак! – ми каза, въпреки че той самият хич нямаше юначен вид.
Тошо, ще трябва май да ме преместиш в културния отдел – опитах да се пошегувам половин час по-късно, но не сдържах сълзите си, когато видях главния редактор да пристъпва неловко от крак на крак в коридора пред спешния кабинет.