От книгата на Анна Заркова „Изгаряне“
Повечето от спомените за моя първи 60-дневен престой в софийската Пета градска болница са бледи, понеже съзнанието ми бе замъглено от силните болки. Въпреки това отчетливо се връщат в паметта ми и до днес някои от срещите и разговорите там.
Никога няма да забравя например визитата на трима стачкуващи машинисти – лидери на гладния протест на жп съсловието срещу ниските заплати и политическите уволнения в бранша през пролетта на 1998 г.
Гладуващите шести ден момчета се появиха в клиниката предобед и хвърлиха в смут охраната с вида си – почернели от мръсотията в палатковия лагер, мълчаливи, с измачкани дрехи и с гневно ожесточение, изписано на изпитите им от лишенията лица.
Госпожо Заркова, три подозрителни личности настояват да влязат при вас – докладва симпатичен сержант, който според наблюденията ми предизвикваше силен интерес у младите медицински сестри в клиниката. – Записах имената им, но те не ми говорят нищо. И тримата мъже приличат на цигани и гледат лошо… мисля, че трябва да уведомя началството. Погледнете снимките върху паспортите им, обаче съм сигурен, че не познавате такива съмнителни типове.
За пръв път ги виждам, не ги пускай – отсякох. – Нали сме се разбрали по принцип да влизат само познатите ми.
Да, обаче тия седят от сутринта в коридора и казват, че няма да мръднат от тук, докато не успеят да разменят с вас няколко думи.
Тогава ги пусни, нали ти си тук и ме пазиш? – усмихнах се.
Не, няма да им дам да стъпят при вас, докато не проверя дали имат криминални досиета в компютъра на МВР. Аз депутати съм връщал, когато идват при вас, без да спазват реда, та тия ли… доникъде няма да стигнат на мое дежурство с нахалството си.
Два часа по-късно съвестният полицай ми съобщи резултата от служебната проверка:
Тия са от участниците в гладната стачка на жепейците. Нямат криминални прояви, ваша воля, дали да влязат при вас или не.
Да влязат, да влязат, разбира се – казах.
Съчувствах на машинистите, знаех за протеста им и смятах, че е напълно справедлив.
След минута младежите се наредиха с видимо смущение в полукръг край леглото ми. Най-високият стискаше сноп карамфили, а другарят му крепеше неловко празен буркан, натъпкан догоре със смачкани дребни банкноти.
Госпожо Заркова, дойдохме да ви изразим подкрепа и събрахме малко средства в помощ за лечението ви.
Защо е нужно? – смутих се. – Вие сте зле материално. На всичкото отгоре във вестниците пише, че заплашват този месец да не ви дадат аванс.
Молим ви, госпожо, това са 200 000 лева, от сърце са давани, вземете ги. Те са от хора, които знаят какво значи да си болен и да не стигат парите за лекарства…
Малко по-късно сменихме темата и аз ги посъветвах да пазят здравето си, да не гладуват прекалено дълго.
Твърде много хора в тая държава пазят единствено интереса си – отговори най-младият. – С ваше позволение, ние не желаем да бъдем такива егоисти. Все някой трябва да се погрижи и за колективния интерес. Кой, ако не ние? И кога, ако не сега?
Намери ли най-сетне време транспортният министър Краус да поговори с вас? – запитах.
Министър Краус, мила госпожо – ми отговориха, – е опериран от срам.
Командващият жандармерията Иван Иванов пристигна да ме види в един от онези дни, когато от възпаленията след изгарянето вдигах близо 40 градуса температура. В интерес на истината не само той, а всички полицейски шефове – включително министърът на вътрешните работи, дойдоха в болницата да ми засвидетелстват внимание. Ценях високо доброто им отношение, защото не един от тях е бил обект на мои безмилостно критични публикации.
Посещението на жандармерист № 1 в клиниката обаче е оставило у мен най-ярък спомен. С него ме свързваше старо и проверено приятелство от времето, когато той стана жертва на политическо уволнение при червения Жан-Виденов режим. Полковникът бе с твърд характер, но трудно се примиряваше с факта, че е изхвърлен от системата за сигурност в разцвета на професионалните му сили и умения. Аз проверих и опровергах във вестника клеветнически обвинения срещу него, свързани с афери във Вътрешни войски. Той пък в отплата ми помагаше впоследствие с експертни мнения по някои полицейски въпроси.
В последния ден на май двуметровият униформен мъж се появи в болничната ми стая с огромен красив букет от алени рози. Сержантите пред вратата му отдадоха чест и аз си казах наум, че извънредно едрият и силен офицер изглежда сред тях като Гъливер в страната на лилипутите. Ето защо ме изуми в същата минута сълзата, която той изтри засрамено с внушителния си юмрук, преди да приседне на леглото до мен. В последвалото едноминутно неловко мълчание си дадох сметка, че подутото ми до неузнаваемост лице предизвиква силна жалост у приятелите. Усмихнах се с всички сили и потупах окуражително атлетическото рамо с пагоните.
Исках да ти разкажа една история за един храбър войник, обаче я забравих – въздъхна Иван, а влагата отново нахлу издайнически в очите му.
На прощаване ми рече:
Жестокостта на престъпника в твоя случай ме вади от релси… Дано не разкажеш на моите войници как съм дошъл да ти прелея смелост, а всъщност се наложи ти да ме утешаваш.
* * *
Като хванат бандита, искам да му видя очите – споделих с Лилия Христовска при едно от честите й посещения при мен и тя публикува под такова заглавие интервю с мен в „Труд“ на страница 9.
– Ани, какво искаш да се случи с изверга, който обезобрази лицето ти? – запита Лили.
– Вярвам, че ще го хванат. Вярвам, защото виждам, че с разследването са се заели най-компетентните хора в следствието и полицията. Когато заловят този човек, бих искала преди всичко да го видя, да видя очите му. Съмнявам се, че той ще иска същото, но аз държа да разбера що за човек е – какво е неговото образование, каква е културата, професията му, има ли той майка, има ли деца, има ли съпруга, има ли любима… След това, разбира се, бих искала да го видя наказан по съответния текст на Наказателния кодекс. И не бих желала в никакъв случай за възмездието над този бандит да избухне нов скандал между институциите, като тези, които познаваме.
– Сега жертвата си ти, Ани. Онзи ден загина полицай. Конкретните страдания обаче стават повод за разчистване на сметки по високите етажи на властта. Ти си писала много пъти по тази тема, но е интересно сега какво мислиш за препирните между държавните служители.
– Войната между институциите за мен като журналист винаги е била грижа и болка. Всеки път, когато е трябвало да вземам отношение във вестника по поредната битка между МВР, следствието и прокуратурата, съм се разкъсвала от противоречиви съображения. От репортерски наблюдения знам, че и в трите институции има прекрасни професионалисти. Е, и в трите институции, разбира се, стават професионални грешки. Бонев, Татарчев и Рашков трябва да видят и своите освен чуждите криещи и да се постараят с общи сили да ги оправят. Гражданите няма на кого да разчитат повече освен на професионалистите в борбата с бандитизма. Така е и в България, и в другите демократични държави. На сградата на ФБР в Америка ненапразно е изписан девизът: „Борбата с престъпността не може да е ефективна, ако няма усилия и сътрудничество на всичките държавни органи.“
– Ако беше слушала радио сутринта, щеше да чуеш, че злостни обиди се разменят и по твоя случай.
– Всъщност в моя случай аз виждам как специалисти от всички звена на правоохранителната система работят рамо до рамо. Между редовите ченгета и следователи няма никакви спорове, нито вражда. Жалко е при това положение между главите на тези институции да се разменят обиди. Сега, от болничното легло, се изкушавам да се обърна към всички журналисти с призив: Колеги, отнемете, ако трябва, микрофоните на Татарчев, Рашков и Бонев! Изпълнителната и съдебната власт явно отказват да постигнат разбирателството, без което е невъзможна успешната борба с престъпността. Ако четвъртата власт е безсилна да ги помири, то нека тя поне престане да играе ролята на съучастник в безумния спор.
Моят отчаян призив „Отнемете микрофоните на Бонев, Рашков и Татарчев!“ се появи на следващия ден на първите страници на някои вестници.