От книгата на Анна Заркова „Изгаряне“
Надеждата ме напусна в един мрачен декемврийски следобед, когато се пробудих от 8-часова наркоза в хирургията на парижката болница „Фош“.
Образът на майка ми изплува над мен, докато излизах от упойката като от гроба. Не бях сигурна дали сънувам и дали съм жива, но видях, че мама плаче – с едри сълзи и разкривена уста, като старите селянки, каквито бях виждала да нареждат над груби ковчези.
Главата ми бе гипсирана и стегната до шията с бинт, което ми попречи да напипам веднага дълбоката дупка, зейнала на мястото на лявото ми око.
– Отстранихме при операцията тъканите, умъртвени от киселината, защото те предизвикват инфекция, застрашаваща цялостното ти зрение – каза ми доктор Кръстанова, когато дадох знак, че съм дошла на себе си след анестезията.
Милата докторка, тя търсеше думи, за да направи по-благозвучно съобщението: извадили са изгорялото ми око, предотвратявайки спешно зараза и пълна слепота.
Дарина Кръстанова бе моят избор за лекуващ лекар, одобрен единодушно от нейните колеги в София. Дъщерята на видния наш кардиолог професор Генчо Кръстанов бе избягала по времето на соцрежима във Франция и с 25 години упорит труд бе стигнала там върховете на световната пластична хирургия. Преди да ме положи на операционната маса, тя събра консилиум от офталмолози, които за жалост потвърдиха окончателната диагноза на далаския доктор Дейвис.
Лечението в парижката клиника беше несъвместимо с тънкия ми семеен портфейл. Разноските поеха с готовност работодателите ми в „Труд“. Без парите на германския консорциум „В АЦ“ нямах шанса да добия приличен вид и да махна превръзката от мястото, където по-рано имах око, клепачи и мигли…
По онова време в реанимацията на „Фош“ нямах представа, че е в рамките на човешките възможности да се направят нови клепки, като се вземе кожа от корема, да се присадят нови мигли, като се изкоренят косми от веждите. В онези дъждовни декемврийски дни в клиниката разбирах само едно: изобщо не е сигурно, че ще бъда пак работоспособна, за да мога с труда си да върна на немските медийни босове средствата, които по неволя им дължа.
– Ще се бориш! – внушаваше ми доктор Кръстанова.
– Ще се бориш с живота, ти си герой!
– Не искам да бъда герой, Дарина! – разплаках се. – Искам да бъда лайно!
* * *
Самосъжалението ме смазваше по-силно от физическата болка, когато Ники Стефанов ме потърси по телефона в парижката болница. Когато чух гласа му отдалече, сълзите ми рукнаха въпреки усилията да ги преглътна и да овладея гласа си. Заместник главният обаче нямаше намерение да поощрява моите жалби. Подозирах, че е инструктиран от мъжа ми, който повтаряше като навит по жицата от София: „Нищо ти няма, маце и половина си. С едно око ще си пишеш пак дописките. Бетовен виж каква музика е написал, а е бил глух като пън.“
– Как си, добре ли си, знаеш ли, че имаме от вчера нов шеф на полицията?
Допусках, че Ники е обмислил предварително първата си реплика към мен.
– Как се казва? – запитах прегракнало.
И моят свят сякаш нахлу в стерилната стая на чуждестранната клиника.
– Казва се Васко Василев. Ако не греша, той беше твой добър приятел?
– О, да, о, да! Кажи му честито! – възкликнах. Минута по-рано си мислех, че вече няма да мога да се усмихвам. Но се засмях: – О, Ники, ти си си сбъркал професията. Вместо заместник главен редактор е трябвало да станеш психотерапевт.
* * *
Но отчаянието ме надви отново, аз легнах по очи в реанимацията и отказах да изпълнявам предписаните ми лечебни упражнения, след като близък приятел ми съобщи по телефона секретни новини от следствието в София. Емил Мариев се бил държал арогантно в ареста. Пред съкилийник сакатият се кахърил, че „изпортил“ работата с телевизора, понеже по независещи от него обстоятелства изпълнил само наполовина поръчката да бъда ослепена. На четири очи със следователя Мариев признал цинично, че съчинил историята с бурканчето вода, защото му била подсказана като смекчаващо вината обстоятелство. Всъщност бил съвсем наясно за киселината и даже сам я бил прелял от пластмасово шише в стъклена чаша. В присъствието на адвокатките си обаче обвиняемият не обелвал и дума освен „Невинен съм, отбележете в протокола, че отказвам обяснения“.
Кирил Радев, неговите хора и следователите знаели вече имената на поръчителя и приближените му. Те обаче били решили да ме уверяват в противното, да ми спестят затормозяващата информация, понеже знаели, че е нищожен шансът да „заковат“ мафиотите с доказателства, годни за съд.
Аз пък и не питах. И така предпазвах себе си, мъжа си и баща си от опасните мисли за мъст.
* * *
– Убиха Иво Карамански!
Новината ме зашемети и аз примижах с оцелелите си клепачи с илюзията, че ще се събудя с облекчение от поредния среднощен кошмар.
Но беше ден – слънчев за разлика от обичайните мъгли и дъждове в Париж през зимата. И гласът на мъжа ми звучеше наяве по телефона. Обаждаше се както всяка сутрин, за да ме разпита за резултатите от лекарската визитация.
– В какъв смисъл е убит? – попитах несигурно.
– Разстрелян е.
– Мъртъв?
– Да. Така пишат днес всички вестници в България.
Затворих слушалката и почувствах постепенно мъка да стяга гърлото ми до задух. Спомних си с кристална яснота как Иво ми каза: „Ще ме убият, да знаеш. Ще умра млад. Ще те изчакам обаче да се върнеш здрава от Париж.“
Говорих с него навръх рождения му ден, само 6 часа преди да замина за френската болница. Покани ме на тържеството за 39-ата си годишнина в ресторанта на Астор на 29 ноември и аз приех, макар че с превръзката и с раните на бузата не бях от персонажа, подходящ за подобен купон. Чувствах се обаче задължена за вниманието, което нароченият за Кръстник ми засвидетелства в болницата. За разлика от него хора с постоянно място в живота ми не намериха време да ме запитат как съм, когато
„берях душа“.
Цяла вечер в заведението до столичния хотел „Хемус“ Иво ближеше чаша вино с мрачно лице. Питах го защо е угрижен, той не отговори веднага, но след малко ме покани на танц.
– Не съм подходяща дама за дансинг – отказах.
– Обаче дансингът е подходящ, за да ти кажа нещо много важно насаме…
Погледнах накриво към циганския оркестър, но станах, поощрена от познатите на масата.
– Ако беше на работа, тези дни щеше да пишеш в „Труд“ за поредното геройство на ченгетата – пошушна Карамански до ухото ми, докато тъпчехме в ритъма на нещо средно между чалга и блус.
– Да не би да те арестуват? – засмях се.- Не ми казвай само, че пак си направил беля.
– О, не, напротив. Край на белите. Отдавна ти казах, че ми писна да бъда Кръстник на мафията. Рискувам да загубиш професионален интерес към мен, обаче да знаеш, че чистият бизнес ми стига за прехрана. Дошло ми е до гуша от мутри като тия, които виждаш край мен и тая вечер.
– Щом ставаш светец, не виждам как ченгетата ще могат да те респектират и да бъдат похвалени във вестника.
– Ти се шегуваш, а аз говоря сериозно. Става дума за контролирана пратка хероин и морфин… Казвам ти го, защото ще се пръсна… а на тебе ти имам доверие. Направих на полицаите тая услуга, та да им домилее за мен и да ме оставят на мира. Казах им адреси, дати, всичко. Обещаха да не ме закачат вече, ако слушкам. Ама кел файда…
– Защо?
– Издъниха ме… изгарям, ако Господ не ми е на помощ. Лошите момчета не са чак толкова прости! Ще ме гръмнат, тук играят десетина човека и много пари… А ченгенцата си правят с мен мероприятието и хич не им пука дали някой гледа, че моят личен джип с охраната виси часове наред пред МВР-то.
– Ти си пийнал, май? – попитах и аз шепнешком, обърквайки окончателно стъпките.
– Не смея да пия… – отговори кротко и след пауза добави: – Ще ме убият. Ще умра млад, да знаеш. Ще те изчакам обаче да се върнеш здрава от Париж… И ще разчитам, че тогава ще кажеш някъде някоя добра дума за мен.
Тогава не разбрах добре последното желание на Иво къде, кому и кога точно да кажа добрата дума за него и как си я представя. Обичайният му шеговит тон ме объркваше понякога и аз не знаех докъде свършват лековатите изявления на бохема и откъде започва мъжката му дума.
В деня след неговата смърт почувствах, че искам, непременно искам да напиша в „Труд“ нещо добро за Карамански. Исках да узнаят хората за нашия последен разговор, исках да им разкрия, че този побойник, затворник, контрабандист, меценат и певец знаеше наизуст – от кора до кора, стихосбирките на Смирненски, Ботев, Дебелянов, Яворов, Дамян Дамянов, Окуджава, Висоцки и Хайне… Бях убедена тогава, че има съществен смисъл да се каже добрата дума на гроба на Иво. Без значение, че той самият не можеше вече да я чуе… Помня добре как точно в онези моменти леглото в парижката болница ми отесня и си казах наум, че всъщност ослепяват само мъртвите. Изречението ми хареса, отбелязах си по професионален навик, че трябва да го запомня и да го използвам в някоя статия… Отхвърлих завивките и скочих на крака, без да усещам, че бинтът ме дърпа назад като ласо през шията.
– Полежи още малко, нека направим още едни курс инжекции – посъветва ме доктор Кръстанова, когато й казах, че трябва да се връщам незабавно в България. – Потрай, предстоят ти още две операции. Защо така бързаш, кажи ми?
– А ти не знаеш ли защо, Дарина?
– Не, нямам представа.
– Ами защото съм жива.