От книгата на Анна Заркова „Изгаряне“
И подчинените, и приятелите на шефа на Службата за борба с организираната престъпност знаят добре, че в 7,30 часа всяка сутрин той може да бъде намерен на първия етаж в тъмносивата сграда на булевард „Черни връх“ № 127 А. По това време Кирил Радев се подвизава не в директорския кабинет, а в стаята на дежурните офицери, където на чаша кафе се обсъждат до 8,30 часа криминалните събития от изтеклата нощ. Там полковникът преглежда и вестниците, като започва от рубриката „Синя лампа“ на последната страница на „Труд“.
Господин Радев е извън София – отсече мъжки глас по телефона в отговор на нетърпеливото ми питане и така отряза от корен въодушевлението, с което очаквах да науча преди всички за арестите на терористите.
Няма връзка с този номер – пропя операторката по мобифона на антимафиот № 1, с което попари окончателно надеждата ми да отнеса гореща новина в редакцията преди обед.
Телефонът на бюрото ми звънна в 11 часа – пет минути след като изплаках пред първия заместник главен редактор: Ники, босът на НСБОП ме излъга… обеща ми сензация днес заранта. Идвам при теб на планьорка с празен бележник… Знам само, че има заподозрени за бомбата пред „Труд“ и заповед за тяхното задържане. И се страхувам, че някой от другите вестници ще чуе щракането на белезници преди нас.
Ало, Ани, здравей, стана работата, за която ти намекнах вчера. В момента съм в Пловдив, а ти си ме търсила в службата, не искам да мислиш, че съм те подвел – с делничен тон Кирил Радев ме улучи в десетката, без да ме изненада. Отдавна бях приела за съвсем естествена забележителната му способност да чете чуждите мисли от разстояние.
Събитието е двоен арест, нали? – запитах, прилагайки стар репортерски трик: подхвърляш цифра или име наслуки и очакваш поправка от събеседника, съдържаща действителните данни, които те интересуват.
Арестът е четворен. Трима бомбаджии и поръчителят, когото назоваха.
В Пловдив ли ги хванахте?
И в Пловдив, и в София… Виж, тук е напечено… Ще отговоря на въпросите ти, щом се върна в столицата.
Къде, кога да те намеря?
В 13 часа ме чакай в службата. Кажи и на колегите си от другите вестници, ако те питат. В 13 часа ще кажа кой гръмна „Труд“ и колко му платиха.
Колко?
Хиляда долара. Довиждане, до скоро.
* * *
Четирима кротуваха с белезници на ръцете, изправени с гръб към журналистическите камери и с лице към стената в коридора на НСБОП. Трима млади мъже и една жена, констатирах, докато фоторепортерът Емил Байданов ги фокусираше старателно и питаше за всеки случай:
Не може ли бе, господин подполковник, да снимаме и физиономиите им?
Къде е поръчителят, бе, мама им стара? – опита се да уточни невъздържано колега от партийно издание.
Не така грубо с езика, тук има и нежно създание… – обади се не без ирония млад оперативен работник. – Поръчителят е на разпит – поясни той накратко, но отказа всякакъв отговор на последвалите десетина въпроса.
По-късно научих, че Валентина стискала плюшено зайче в ръце, докато антимафиотите я водели под стража. В онзи ранен следобед играчката на терористката лежеше на бюрото на подполковник Борил Кацаров, началник на Сектора за вътрешен тероризъм в НСБОП. Самият той странеше от журналистите, но по зачервените му очи и двудневната брада не беше трудно да се отгатне, че операцията по проследяването и обезвреждането на бандитите е продължила без прекъсване не по-малко от 2-3 денонощия. Офицерът имаше вид на човек преуморен, но доволен от свършената работа. Той не можеше да знае тогава, че само след месец ще бъде обвиняем по дело за побой и сексуален тормоз над арестантите.
Йончо Янков, Даниел Котларов, Недялко Кръстев и неговата приятелка нямаха вид на изтезавани, когато ги показаха на вестникарите на 27 януари 1998 г. Те бяха заловени в квартира в софийския квартал „Стрелбище“ ден по-рано и бяха направили самопризнания при 10-часови непрекъснати разпити.
Кирил Радев разпитвал лично Кръстев в своя кабинет през нощта след ареста. С пълен магнетофонен запис на техния разговор аз се снабдих от Съдебната палата доста по-късно – когато Военната прокуратура, сезирана от адвокатите на задържаните, обвини спецполицаите, че са изтръгвали показания чрез употреба на грубост и сила.
Директорският кабинет в Националната служба за борба с организираната престъпност се отличава от другите канцеларии не с простора или с лукса в обзавеждането, а с големия маслен портрет на Васил Левски, който виси над бюрото на Кирил Радев. Очите на Апостола са като живи и гледат в упор всеки, който седне да разговаря с висшия спецполицай.
Познаваш ме, предполагам – казал полковникът на арестанта при първата им среща на четири очи среднощ.
Да, знам ви – отговорил задържаният и се настанил най-вероятно зад заседателната маса, направляван от сдържания жест на домакина.
Имам към тебе такава молба – отбелязал Радев с недвусмислен тон на мъж, който никому за нищо не се моли. – Искам ясно и точно да говориш. Да ми разкажеш абсолютно всичко, както е станало. Кой ти даде поръчката, защо я даде, как и защо бе приета… Твоят разказ ще бъде оценка и за твоето отношение към нещата. С това в момента си градиш и бъдещето, което, предполагам, не ти е безразлично.
Ясно. Само да си поема малко въздух, защото… ми е нервно.
Спокойно. Искаш ли кафе, чаша вода?
Дай едно кафе само.
Едно кафе, добре… Поеми си въздух, колкото е необходимо.
…По принцип за това нещо Йончо ми каза няколко дни след Нова година.
За кое?
За взрива. Той ми каза конкретно: Искаш ли да изкараме 1000 долара? Викам си: Хиляда долара не са малко пари. И му викам на него: За к’ва работа става дума, за кой човек става дума? Вика ми той: За един човек много силен, от Пловдив… А Йончо от време на време преди това отиваше сутринта до Пловдив и вечерта се връщаше с пари… по 200 долара носеше. Не знаех къде ходеше, но като идваше от Пловдив, винаги имаше пари. След два дни го попитах: Какво трябва да свършим конкретно за тия 1000 долара?
И той какво ти каза?
Вика: Ша ти кажа утре вечерта за какво става дума. Сутринта замина, вечерта се върна с 1000 долара. И вика: Трябва да сложим една бомба пред вестник „Труд“. Викам: Ти луд ли си, малоумен ли си?! И питам: Ако не го направим, к’во ша стане? Вика: Просто нема начин. След това донесе бомбата. Отиде пак до Пловдив, оттам я взе и я донесе.
Какво точно донесе? Искам да бъдеш точен. Бомбата готова ли беше, или вие я направихте?
Готова беше. Кръгла кутия, цялата облицована с тиксо. Отпред от едната страна имаше едно парче лепенка, с дупка. Имаше черен часовник, механичен, с батерии. Като разчоплих, видях, че едната беше 9 волта и половина. Имаше 2 извода, които излизаха от часовника и от батериите. На тях трябваше да се върже капсулдетонаторът и да се вкара вътре в дупката… Аз викам: Някакъв срок има ли за слагането? Няма. И отлагах максимално, от 7 до 10 януари. Йончо почна да се обажда до Пловдив и вика: Трябва ние двамата да свършим работата най-накрая. Вика ми също: Мен лично ме е страх. Аз викам: И мене ме е страх, това не е играчка… Една вечер реших да го направя, просто нервите ми вече не издържаха. Хванах трамвая, слязох долу, в центъра, някъде около 10 часа. Обикалях, търсех място и се чудех къде да я сложа точно. Беше ме страх да я сложа отпред – там, където би отнесла някои хора. Реших да я сложа в двора, в задната част на сградата. Само че имаше огради по 4 метра високи и аз не можех да ги прескоча. Минах отпред и реших да я сложа някъде зад будката – ако ще отнася, да отнесе будката. Гледах ударната вълна да не удари някой от отсрещния ресторант, в ресторанта имаше хора. Изчаках да няма хора на улицата и завъртях часовника на 3 минути. Отидох нагоре, в пресечката към паметника „Левски“. Седях там и я чаках. Гледах дали ще мине някой или не.
И какво щеше да направиш, ако беше минал някой? Щеше само да видиш как бомбата ще го убие.
Не знам… Аз затова я нагласих на толкова малко време, рискувах даже да ми гръмне в ръцете. Защото точно тогава нямаше хора.
Ти си специалист по взривните работи, нали?
Минно дело не съм завършил. Работил съм в мини тук, в София.
Добре, разказвай нататък.
Горе-долу имам представа за тия работи и си викам: Ако вкарам от едната страна капсулдетонатора, ударната вълна ще бъде насочена към улицата и ще отнесе отсрещната сграда, в която има хора. И поставих бомбата плътно до прозореца на мазето, вкарах капсулдетонатора някъде по средата, за да може да разсее самия взрив и да го вкара в мазето… Ако я бях сложил зад будката, щеше да се разсее по тротоара и да убие някой човек. Аз само като я гледах тая бомба, разбирах, че поне 1 килограм взрив имаше в нея…
Изчака ли да гръмне?
Изчаках, да.
И какво направи после?
Гръмна, изчаках 3 секунди, разпищяха се алармите, видях, че няма хора наоколо. Това, което писаха вестниците, че пазачът бил на 15 метра разстояние и паднал, не е вярно. Аз бях на 50 метра и всичко видях.
Какво направи после?
После хванах едно такси и се прибрах у нас.
Какво такси?
Не си спомням точно.
После с Йончо кога се чухте?
Той чакаше у нас. И като влязох, първите му думи бяха: К’во стана? Викам: К’во може да стане?… Имаше една бутилка водка, изпих я и заспах.
Парите кога ти даде?
Преди т’ва.
Колко долара ти даде?
1000 долара.
Кой ти даде поръчката?
Цар Киро.
Цар Киро? Искам да ми обясниш по какъв повод.
Познаваш ли го ти цар Киро?
Вчера се запознах с него.
Йончо ли ти каза, че цар Киро дава поръчката?
Да.
Цар Киро потвърди ли ти вчера, че е дал поръчката?
Не.
Какво си говорихте вчера?
Думите му бяха буквално, че демокрацията е дестабилизация на държавата. След това Йончо го дръпна метър, метър и половина от мен. Чух, че му каза:
Имам и друга работа, става дума за 5000 долара. Вика: Пак като тая.
Каза ли ви какво трябва да взривите?
Конкретно не, но мотивите са му политически.
Защо така мислиш?
Потвърждение са думите му за демокрацията и за държавата.
Разкажи целия разговор, който си водил с него.
Той, разговорът беше много кратък. Но по принцип вчера ни искаше да бъдеме при него, в Катуница. Имаше мешере и го осъдиха за 50 000 долара. Бяха дошли два рода – неговият и един друг род… някаква балдъза с нейната рода от Плевенско. Той искаше да бъдеме нещо като охрана, негова охрана.
Йончо каза ли ти бомбата кой я направи?
Не.
Тези взривни вещества, които намерихме у вас, откъде са? Кой ги донесе?
Петър. Той ми ги остави преди 2 години близо.
А батериите, които намерихме, за бомби ли са?
Не, те са за една игра на дъщеря ми, купих преди 1 седмица.
И какво, уточнихте ли горе-долу къде ще бъде следващата поръчка?
Уточнихме, че до 2-3 дни ще се обади по телефона да каже за какво става дума, и ще даде парите за изпълнението.
Имахте ли някаква уговорка с него да се чувате?
Или Йончо ще му се обади, или той ще ми звънне на мене.
Той у вас звънял ли е друг път?
Ами миналата вечер звънна, в петък, в 2 часа вечерта. Вика: Искам ви в неделя сутринта у нас, в Катуница. Трябвате ми много спешно.
Има ли цар Киро друга група, която е възможно да действа паралелно с вашата?
Мисля, че не. Доверени хора той няма освен синовете си. В това се убедих вчера. От неговата рода са все бизнесмени, но той им няма доверие. Пък синовете си той няма да прати на такава работа.
А с Йончо какви са му отношенията според теб?
Доколкото разбрах, двамата се познават от няколко години. И са нещо като приятели. Предполагам, че Йончо му е вършил и друга мръсна работа, за да му има такова доверие.
Йончо към коя групировка е?
Нито една. Когато се запознах с него миналата зима, работеше в един офис на СИК в квартал „Люлин „. Само че офиса го затвориха, нещо се изпокараха и той им изчезна.
Добре, засега стига, пак ще говорим. Иди сега да почиваш и добре помисли – как си я карал до вчера и как ще я караш от утре, нали?
(Разпитът е снет буквално от документален запис, копия от който се съхраняват в Съдебната палата, МВР и редакцията на „Труд“. Следствието срещу цар Киро по-късно беше прекратено със заключението, че твърденията на Недялко Кръстев не отговарят на истината.)