От книгата на Анна Заркова „Изгаряне“
Сутрешният преглед на редакционната поща в „Дневен Труд“ е твърде неприятно задължение за всеки завеждащ отдел, гонен от текущите събития и от строгия график за отразяването им в следващия брой.
Куриерката Пепа едва дочака да седна на бюрото си в 8 часа и изсипа върху него цял куп читателски писма.
Днеска си ударила конкуренцията, твоите дописки за атентата съдържат повече факти от тези в „24 часа“ – каза ми миловидната възрастна жена, знаейки, че вярвам безрезервно в искреността на нейните оценки.
Утрепал те е днеска колегата ти Йово Николов – тюхкаше се друг път тя, когато в изданието на Пресгрупата се появяваше пропусната от „Труд“ криминална новина.
Този път нямам особена заслуга, защото за зла участ и аз, и ти сме в кухнята на събитието – отговорих и отворих с въздишка първия пощенски плик.
Посланието беше от поета Стефан Цанев и звучеше така, че изтри като с гума отегчението ми от предстоящия преглед на кореспонденцията.
„Прави ви чест – пишеше поетът, коментирайки факта, че сме станали прицел на бомбен терор. – Улучили сте някого в тъмното сърце. Колкото и да е страшно – това е знак за безсилие. Когато гузните нямат други доводи срещу истината, те започват да гърмят… Пожелавам ви храброст.“
„Не си даваме сметка, какви могъщи заинтересовани сили има в България, които искат да я превърнат от държава в територия, където да се разпореждат бандити – гласеше телеграма от проф. Тончо Жечев. – Фактът, че посягат на редакция, говори как се разширяват апетитите на тези хора, които имат интерес да се дестабилизира положението в отечеството и да ни държат в политическо напрежение… Защо точно „Труд“? Мисля, че вълната от престъпления намира единствения по-сериозен отпор в печата. Става дума за всякакъв вид бандитизъм. И, естествено, за престъпниците този печат създава проблеми, формира обществено настроение срещу тях. А в това отношение „Труд“ е от водещите.
Кой е поставил взривът, няма значение! – вълнуваше се художникът Светлин Русев. – По-важното е, че един вестник може да бъде обект на терористичен акт, което означава, че някой някъде се страхува от словото. А както е известно – страхът у нас винаги е раждал насилие. За щастие днес няма жертви. А утре…?!“
Телефонът звънна точно когато сортирах писмата, които реших да предложа за публикация. Кореспондентката ни във Велико Търново Севдалина Вълковска бързаше да съобщи и на мен онова, което бе разкрила преди броени минути на полицията.
„Взривът пред редакцията на „Труд“ в София е само началото!“ – предупредил я по жицата непознат мъжки глас. – От днес започват да гърмят канторите на вестника в страната.“
Пуснах слушалката с чувството, че по гърба ми полазват леки тръпки от страх. Наблюденията ми сочеха, че у нас бомбите гърмят без предупреждение, а бомбаджиите пазят ревниво своята анонимност. За разлика от практиката в други държави, където терористичните организации бързат да поемат отговорност и да предявят своите претенции… Извън теориите обаче бе нужно да взема предохранителни мерки според силите си.
Мога ли да поговоря три минути с г-н Радев? – запитах секретарката на директора на НСБОП, която за разлика от други свои колежки нямаше навика да се застрахова с твърдението, че не знае дали шефът й се намира в момента в кабинета си.
Ще го попитам – каза тя кратко и пусна по жицата нежна класическа музика, която застърга нервите ми при мисълта, че часовникът бърза, а аз все още не съм написала ни ред от коментара, който трябваше да е на бюрото на Ники в 11, а на 13-а страница на вестника – в 11,30 часа.
Здрасти, Ани, кажи! – гласът на Кирил Радев звучеше по всяко време с ведро спокойствие, контрастиращо ярко на тревожния, нервозен, скандалджийски, сервилен или заповеднически тон, с който ми говореха колегите, началниците, обикновени читатели или държавни чиновници от всякакъв ранг.
Идват заплахи за нови бомби пред „Труд“… ще те излъжа, ако ти кажа, че журналистите пет пари не дават и си бачкат спокойно.
Пък аз ще те излъжа, ако ти кажа, че няма да получавате вече заплахи – отговори полковникът с бързина, която създаде у мен впечатлението, че не е чакал моето позвъняване, за да помисли по този проблем. – Най-малко дузина маниаци ще ви се заканват лъжливо с едничката цел да прочетат за себе си във вестника. Това не изключва версията между тях да има и истински атентатор. Държим под непрестанно наблюдение този процес, предай на колегите си да бъдат спокойни. Гоним и извършителите на престъплението от 17 януари. Мога да те уверя, че вече сме много близо до тях.
Ще ги хванете ли?
Хич няма да сгрешиш, ако си направиш труда да ми звъннеш по мобифона утре след 7 часа сутринта.
Характерното прощално припукване в слушалката ми показа недвусмислено, че съм изчерпала лимита от въпроси към високопоставения антимафиот, за достъп до когото редица журналисти можеха само да мечтаят.
„О, грабнах новината!“ – помислих си ентусиазирано и даже си я представих веднага в заглавие: „Арестуват бомбаджиите тази заран“. Но радостното ми оживление помръкна в следващия миг, когато съобразих, че престъпниците може да видят моята дописка още преди да е станал действителност планът за техния арест. Първите броеве на утрешния „Труд“ щяха да излязат към 9 часа тази вечер, а предприемчиви търговци имаха обичая да ги продават по кръстовища и нощни заведения, още преди да се съмне. Възможно беше моята новина да послужи за предупреждение на разбойниците. Ако я прочетат, ще сменят скривалището и ще се изплъзнат от засадата на Радев. Той самият сигурно е вярвал, че аз ще съобразя за необходимостта от дискретност, когато рискува да ми намекне за предстоящата антибандитска операция. Чудно ми беше дали проницателното висше ченге се досеща за репортерското изкушение, в което ме въведе. Изпреварваща информация като тази за залавянето на атентаторите би била професионален удар за всеки ежедневник. За него журналистът би получил похвала от шефовете си и би станал обект на еднодневна завист от работещите по темата в конкурентни издания. Да се откажеш от крачка напред в надпреварата за търсене на информация, не е лесно решение за новинари, овладени силно като мен от тръпката на занаята.
Когато имаш колебание, поставяй автоматично морала над интереса! – това е един от малкото съвети, които ми е дал баща ми, юрист с дългогодишен опит във висшите етажи на властта. Прибягвах до този принцип при сложни дилеми, особено когато нямах много време за обмислянето им. С течение на времето разбрах, че той поддържа чиста съвестта ми, което е голямо предимство в моята конфликтна професия.
Има ли новини за атентата? – това бе първият въпрос, поставен на планьорката към мен от главния редактор.
Не, няма… засега – заявих, навеждайки глава като двойкаджийка, която избягва да даде бележника си.
За утешение си помислих: „Ако сега кажа „да“, в бъдеще секретарката на Кирил Радев ще отговаря с „не“ на всяко мое питане.“
А кога ще има? – по интонацията на Тошо Тошев се разбра, че двойката ми е поставена, както и да увъртам.
До половин-един час… разчитам да науча основните версии на разследването.
Бягай бързо там, където трябва да ги научаваш, ще минем тук и без теб!
Има интересни читателски писма, които бихме могли да публикуваме…
Писмата са гарнитура, бързай за основното, нямаш вече работа тук.
Изкачих стъпалата до моята канцелария с чувството на пълен провал. Беше ми ясно, че без разрешение от своя началник подчинените на Кирил Радев няма да „пропеят“ за никакви версии.
Следствена тайна – отсече по телефона и Чавдар Крумов, шефът на пресцентъра на МВР – И без туй за всяка изтекла информация в пресата следователите обвиняват вътрешното ведомство.
Преди да отиде на работа при министър Бонев, Чавдар беше криминален репортер в „Труд“ като мен. Свързваше ни приятелство, но нямах право да изисквам от него да събира информация в моя полза и в ущърб на собствените си служебни задължения.
Можех обаче да помоля един следовател да ми върне дребна услуга. Неотдавна по негова молба бях поместила в криминалните рубрики очерк за обвиняем международен измамник. След публикацията в кабинета му се появили с жалби десетки излъгани граждани. Техните сведения разбили бързо мълчанието и алибито на мошеника. Така делото беше успешно приключено. Но аз получих мъмрене от Ники, защото бях отворила място за очерка, хвърляйки в коша кореспонденция за друга любопитна криминална история.
Здравей, помислих си, че можеш да направиш нещо за мен – рекох несмело.
За тебе винаги! Помниш ли оня измамник?… Ако не беше разгласила за него, сега той щеше да е на свобода, да граби хората и да ми се присмива. Докато беше в килията, вагабонтинът ми се хилеше: „Ще ми се извиниш, вика, ти на мене публично, в присъствие на моя адвокат…“
Имам нужда да науча спешно версиите за бомбата в „Труд“.
Ще ги имаш след час. Обаче, надявам се, няма да злоупотребяваш с тях.
Резултатите от експертизата на бомбата взех пак неофициално от СОТИ. Пресслужбата на вътрешното министерство само съобщи, че са готови, но отказа подробности.
Написала си в онзиденшния брой истината за нашата работа, а иначе в пресата най-често ни дирят заядливо кусурите – каза ми един от антибомбаджиите, а после ми продиктува: – „Взривяването е извършено чрез използване на самоделно взривно устройство, състоящо се от амонит-6, аматол, скалинит или балканит. Средството за иницииране е електродетонатор с медна жица. Източникът на захранване е деветволтова електрическа батерия. За закьснителен механизъм е използвано механично часовниково устройство. Метална кутия, прикрепена с лейкопласт, е служила за камуфлаж. Устройството е задействано по електрически способ чрез електродетонатор и часовников механизъм. Разрушенията от взрива дават основание да се твърди, че количеството взривно вещество отговаря на около 400 грама тротилов еквивалент. Ако в момента на задействане на самоделното устройство в близост са минавали граждани, то е могло да причини смърт или тежки телесни повреди. Лицата, подготвили взривяването, са имали много добри познания по взривно дело и достъп до взривни материали. Те са имали точни наблюдения и върху работния график на сътрудниците на вестник „Труд“.
* * *
„Плашат „Труд“ с нови бомби“ – така озаглавих поредната публикация по темата и я сложих под рубрика „Терор“, след като отнесох кавгата на дежурния редактор за закъснението.
Полицията взема всички законови мерки за изясняване на терористичния акт от 17 януари и за предотвратяване на нови атентати срещу медията – уверих читателите, цитирайки официални говорители на Министерството на вътрешните работи. – Министър Бонев е отбрал каймака на полицейските и специалните служби, възлагайки им разследването. Над 50 души от НСБОП, софийското звено за борба с организираната престъпност, СОТИ и другите служби на Столичната дирекция на вътрешните работи търсят активно бандитите. Проверяват се шест версии за мотивите на престъпното посегателство. То е дело на мафиотски групи и цели дестабилизация на обстановката в страната според първата хипотеза; то е отговор на публикации, в които се засягат интересите на цитирани в критичен план личности; то е по поръчка на босове на издания, конкурентни на „Медиа „Холдинг; то е насочено срещу фирми – наематели в сградата на булевард „Дондуков“ № 52, и е заради неуредени договорно-правни отношения; то е в резултат на спорове за собствеността на сградата; то е работа на луд човек.
Междувременно два пъти вчера терористи заплашиха „Труд“ с нови експлозии.
„В редакцията има скрито взривно устройство!“, съобщи непознат мъж в 14,40 часа на рекламна агентка на вестника. „Ще поставя бомба!“ – обади се друг глас след 40 минути на същия номер.
Четвърт час по-късно дежурната група от Първи сектор на Службата за оперативно-техническа информация пристигна, повикана спешно. Специалистите претърсиха щателно сградата, но не откриха адска машина. Изпълнителният директор на „Медиа Холдинг“ АД и главен редактор на „Труд“ Тошо Тошев лично пое отговорност за решението застрашеният обект да не се запечатва в 24-часовия срок, препоръчван от съображения за сигурност.
„Всички са свободни да напуснат веднага работните си места“ – подчерта главният редактор пред журналистите и другите служители, но никой не пожела да изостави задълженията си по излизането на днешния брой.
„С атентата срещу вестник „Труд“, изглежда, някой иска да ни вкара в „мокра“ война – заяви по същото време главният секретар на МВР Божидар Попов.
Това е много сериозен терористичен акт срещу обществото и по чиста случайност няма жертви. Разглеждаме случая като провокация, целяща да бъдем вкарани драстично във войната между престъпността и обществото. Ние я водим, но не искаме тя да бъде кървава.“
В края на деня нашият съдебен репортер узна, че във връзка с бандитското посегателство над „Труд“ е образувано следствено дело срещу неизвестен извършител. То е възложено на Националната следствена служба и ще се наблюдава от районната прокуратура. „Тъй като няма пострадали хора, а са причинени само материални щети, делото ще се води по член 333 от Наказателния кодекс за повреждане на обект чрез взрив – уточни софийският градски прокурор Нестор Несторов. – За това престъпление законът предвижда от 3 до 12 години затвор. „
„За съжаление повечето взривове в държавата остават неразкрити, дано този път да пресечем тази неприятна тенденция“, коментира магистратът без видим оптимизъм.
В каре под неговите думи на стр. 12 реших да разположа коментар под заглавие „Журналистът е като летец изпитател“.
По света журналисти гинат често – гласеше коментарът. – Обикновено това става по горещи географски точки, като Босна, Алжир, Руанда или Чечня. В такива райони действа правилото: „На война като на война!“ Въпреки реалната заплаха за живота си военните репортери не пропускат взривоопасните зони – за да знае всеки жител на „голямото село“ Земя какво става тук или там.
Напоследък обаче се очертава и друга тенденция: „сенчести“ атентатори вземат на прицел репортери от конкретни издания. Защо? Защото нашего брата си пъха носа в нелицеприятни, но доходни дела, като наркотрафик, корупция и връзки на политици с организираната престъпност. Когато журналистически организации сравняваха професията ни с тази на летеца изпитател, някои се смееха подигравателно. А сравнението си е вярно. Само дето въздушните асове не ги гърмят в упор и не им поставят бомби по стълбичката на самолета…
Обществото трябва да знае. Всичко. Иначе се превръщаме в къща без прозорци и без врати – вътре всеки прави, каквото си иска, а навън никой нищо не чува.
(„Дневен Труд“, 20 януари 1998 г., стр. 1-12)