Крум ЗАРКОВ,
Започналата 2026 година ще е изборна. На прага сме на предсрочни парламентарни избори (поне едни), а в края ѝ ще се състоят и президентски. Политическите играчи се готвят за битка, а по измерване на социологическата агенция „Тренд“ делът на песимистично настроените за развитието на страната българи е два пъти по-голям спрямо отчетения по същото време на миналата година.На този фон изпъкват няколко ключови противоречия. Всеки кандидат за власт ще опита да наложи като основна рамка на политическия дебат онази тема, за която счита, че е най-благоприятна за неговата кампания. Този предварителен сблъсък за дневния ред може да предопредели не просто самия изборен резултат, а и последиците от него, т.е. възможностите за съставяне на стабилно правителство и – по-важното – за качествено подобрение на управлението. Затова и пред нас като избиратели виси въпросът кой проблем ще изберем да решим.
Нов(и) срещу стари
В задаващото се състезание първоначално предимство ще имат новите – това изглежда очевидно поради широко споделеното разочарование от старите. Потвърждава го и наскоро оповестено проучване на „Алфа Рисърч“, според което над 40% от сънародниците ни считат, че е по-добре държавата ни да се управлява от „нова политическа сила“. Съпротивата е сравнително лесно предвидима: старите ще поставят под съмнение невинността на всеки, обявяващ се за нов, по-нов, най-нов.
Познатото схващане „всички са маскари“ ще се сблъска с другото – „той/тя/те са същите“. Първата теза е исторически доказана като ефективна, но пък втората има потенциал на бомба със закъснител – доколкото в следващия парламент новите ще са принудени да съжителстват със старите и е твърде вероятно да се окажат изправени пред дилемата: ялов изборен успех или нелицеприятна коалиция.
Промяната срещу статуквото
На пръв поглед сходен с предишния, този кръстопът е коренно различен, защото по съществото си е продължение на все още действащия, но вече изчерпан парламент. Той приключва дейността си с победа на „промяната“, от което следва, че представляващите я партии влизат в изборната 2026 година от по-изгодна позиция в сравнение с партиите на статуквото.
Непрекъснатото припомняне на предишното партньорство между едните и другите е вид противодействие на очерталото се предимство.
Прословутата „сглобка“, която така и не беше открито отчетена като грешка, остава като отворена рана и предизборно без съмнение ще бъде третирана със сол.
Запада срещу Изтока
Ако съдим по проучването на агенция „Мяра“ от декември, прозападните настроения у нас доминират, но в условия на засилваща се критичност и скептицизъм. И ако застъпниците на европейската идея все още могат да разчитат на по-добро изходно положение, то в перспективата на следващите избори те все повече рискуват да го загубят – и то с всички съдбовни за страната ни последици.
Отъждествяването на определени политици със защитата на евроинтеграционните процеси нанесе първия удар върху общественото мнение за тях. Можеше да се предвиди, че недоверието към личностите ще се прехвърли върху каузите, които те уж защитават. И ще спомогне значително (без да се подценява геополитическото развитие) за това, че едно общо съгласие придоби характеристиките на реален политически спор у нас.
Голямото предизвикателство пред защитниците на западната принадлежност на българската държава обаче е предстоящо. То се крие в припокриването на дилемите „Запад или Изток“ и „война или мир“.
Войната срещу мира
Темата със сигурност ще бъде експлоатирана в предстоящата изборна година. При това не абстрактно, а точно и ясно. Големият въпрос е ще воюва ли Западът с Русия – и в него се съдържа предупреждението, че ако следва сегашния курс, България ще се окаже във война с Руската федерация.
Ако не съумеят ясно, точно и убедително да отхвърлят тази трактовка, прозападните политически сили ще загубят своето предимство.
Този риск е видим при наблюдение на случващото се в други държави с далеч по-еднозначно отношение към Русия. Особено показателна бе ситуацията с президента на Франция Еманюел Макрон – инак последователен защитник на Украйна и привърженик на твърд подход към руснаците – който бе принуден неотдавна да успокоява французите, настръхнали след предупреждението на военния генерал Фабиен Манон, че Франция трябва да е готова да „приеме да загуби децата си“. Подобни сътресения в ущърб на проевропейски политици се наблюдават и на много други места след зачестилите намеци откъм европейския политически и военен елит за вероятността от военен сблъсък с Русия в идните години.
Няма основателна причина да се смята, че в България ефектът би бил различен. Но има много основания да се счита, че ще е много по-силен.
Хаос срещу стабилност
Този рефрен ще зазвучи непосредствено след изборите и затова би трябвало да се вземе предвид още преди тях. С думата „хаос“ ще се обозначи заплахата от серия непродуктивни избори, тоест неспособността да се излъчи редовно българско правителство. „Стабилността“ изглежда печеливша карта, но само на пръв поглед. Обещаващите я ще трябва да гарантират все пак, че тя е нещо различно от възцарилото се мафиотизирано управление, което бе разбито временно от вълната на гражданско недоволство през декември.
Засега нито една от партиите, управлявали през изминалата 2025-а, не изглежда да прави усилия в тази посока.
Но и играчите на антистатуквото не бива да подценяват необходимостта от честен отговор за допустимите варианти на устойчиво управление. Обратното ни изправя пред опасността отново да не успеем да преодолеем етап, до който сме стигали и преди.
Правосъдие срещу „Аман от тази съдебна реформа“
Може би именно тук е ключовото предизвикателство за политическите сили, разпознаващи каузите на декемврийските масови протести. И ключът към успехът им вероятно също е тук – в приоритизирането на правосъдието и борбата с корупцията по високите етажи. Отново, да!
През годината, която си отиде, съдебната система у нас удари дъното – с отказа на прокурорската колегия на ВСС и на изпълняващия функциите главен прокурор да изпълнят закона.
На този фон аферите „Нотариуса“ и „Осемте джуджета“ с паралелното правораздаване по кръчми и канапета, документирани от Антикорупционния фронт, продължават да са достатъчно як гръбнак за кампания, която при успех неминуемо ще повлияе на следващото управление – на същността и на състава му.
Твърденията на свидетел по делото срещу кмета на Варна, че му е упражнен натиск от институция да набеди длъжностно лице от опозицията в престъпления, също не бива да потънат в забвение. Не и ако искаме да имаме нещо различно като държава.
Докато не бъдат разплетени тези афери с техните поръчители и изпълнители и с тези, които се боят или възползват от тях, трудно ще стигнем до класическата изборна дихотомия на демократичните общества – ляво срещу дясно. Полезната ѝ проява ще остане мираж, докато цели сектори от българската политическа и институционална действителност са овладени от престъпници. Мафиотите не могат да са нито леви, нито десни. Противниците им може да са от двете.