Джесика Мос,
Москва може да приветства победата на Румен Радев в България, особено след поражението на Виктор Орбан в Унгария.
Радев се противопоставя на военната помощ за Украйна и отдавна култивира по-отстъпчива линия към Москва, отколкото повечето лидери на ЕС.
В този смисъл победата му може да изглежда като компенсаторна печалба за Кремъл.
Победата на Радев е политически значима сама по себе си. Новата му партия „Прогресивна България“, която получи около 45 процента от гласовете и над 120 от 240-те парламентарни места, прекъсна дългата политическа безизходица в страната след години на крехки коалиции, предсрочни избори и антикорупционни протести.
Той се представя като отговор на една развалена система, обещавайки да демонтира олигархичното управление и отхвърляне на стария ред, свързан с Бойко Борисов и Делян Пеевски.
Но след два президентски мандата той едва ли е аутсайдер. Проектът му съчетава анти-естаблишмънт реторика, националистически подтекст и обръщения към разочаровани избиратели вместо ясна програма за реформи.
За Брюксел опасенията са достатъчно ясни: досегашните действия на Радев не предлагат голяма увереност за бъдещото позициониране на България в ЕС и НАТО.
София и Киев
Като президент той многократно заемаше позиции, които размиваха съответствието на София с нейните партньори.
Той се противопостави на военната помощ за Украйна – въпреки че заяви, че няма да наложи вето върху решенията на ЕС по въпроса – критикува 10-годишното споразумение за отбрана с Киев от миналия месец и призова за „практични отношения с Русия, основани на взаимно уважение и равнопоставеност“.
В миналото той определяше Крим като „руски“, дори когато официално осъждаше пълномащабното нахлуване на Москва. Тези позиции го правят по-лоша новина за Украйна и пораждат вероятността от двусмислена (ако не и проруска) линия.
Но това не прави Радев нов Орбан.
Напускащият унгарски премиер изгради десетгодишна система за конфронтация с Брюксел, подкрепена от дисциплинирана партийна машина, дълбоки мрежи в европейската десница и устойчива стратегия за използване на правото на вето за оказване на влияние.
Радев влиза в съвсем различна обстановка.
Държавният капацитет на България е по-слаб и е далеч по-зависим от финансирането от ЕС. Това е важно, защото българските лидери като цяло избягват театрални сблъсъци с Брюксел.
Самият Радев сигнализира, че София ще продължи по „европейския си път“, въпреки че призовава за повече „прагматизъм“ от страна на блока. Това предполага не стратегия за перманентна конфронтация в стил Орбан, а по-транзакционен подход.
Същото важи и за разширяването.
България блокира пътя на Северна Македония към присъединяване от 2020 г. насам, така че Радев не би отварял нов фронт, а би продължил съществуваща национална позиция.
Ето защо сравнението с Унгария е полезно – но само до известна степен.
Радев все още би могъл да отблъсне София от по-ясно прозападната линия, следвана от настоящите служебни власти, и да създаде повече място за обструкция и стратегическа неяснота в момент, когато ЕС се нуждае от обратното.
Но Орбан показа как един-единствен лидер може да превърне държава-членка на ЕС в траен източник на вътрешни сътресения. Радев вероятно ще тества различен модел: селективно разминаване, маскирано като прагматизъм.
Макар и по-малко драматичен от Орбанизма, той все пак може да се окаже скъпоструващ.