Рецензия от проф. МАРГАРИТА ПЕШЕВА
От „Медиите на 21 век“
Защо стигнахме дотук? Отговорът на този въпрос днес изглежда особено труден и нееднозначен – за управляващите, опозицията и обикновените граждани, които отчаяно търсят на площадите истински правов ред и друга социална справедливост. Кои събития и процеси доведоха до избухването на толкова голямо обществено недоволство от липсата на правосъдие и справедливост? Какви са законовите гаранции за разделението на властите у нас? Колко голяма и безконтролна е властта на Главния прокурор на Републиката? Журналистически отговор на тези трудни и съдбоносни въпроси предлага новата книга на Анна Заркова.
Това журналистическо изследване е безпощаден документ на Прехода. То е журналистическо свидетелство за мъчителното създаване на Прокуратурата – нейното развитие и промяна в последните 30 години.
Книгата е майсторски журналистически разказ на един дългогодишен съдебен репортер за институцията Главен прокурор в България, написан въз основа на многобройни факти и събития, с много емоции и изповедност. Това е своеобразен документален роман за главните прокурори – като основните герои на преходното време, които, от „амвона” на огромната си власт, задълго определят хода на най – важните събития в държавата.
Анна Заркова притежава ярко журналистическо перо, с негова помощ тя пресъздава техните персони и най-важни събития, и рисува истински, но и жестоки картини от близкото ни минало. Книгата изгражда силни и въздействащи образи на четиримата главни прокурори с изпълнени пълни мандати – Иван Татарчев, Никола Филчев, Борис Велчев и Сотир Цацаров, чиято дейност (добра или лоша) белязва целия преход – неговият ход и темпо на развитие чрез действията и практиките на Главната Прокуратура.
Това изследване обобщава трудът, познанията и позициите на мнозина журналисти – съдебни репортери, които в тези 30 години всекидневно отразяват работата на Прокуратурата, правят многобройни интервюта с главните прокурори – като истинските ключови герои на „нашенския уестърн на прехода”, чиято основна цел е „завладяването на новия капиталистически свят”. И как да стане най-бързо и достатъчно ефективно? Чрез реформа в съдебната система и предоставяне на института на Главния прокурор на огромна и (донякъде) неограничена власт? „Над мен е само Бог” ще каже Иван Татарчев – първият главен прокурор в условията на прехода. Но в тази шеговита реплика се спотаява горчивата истина, която и днес, 30 години по-късно, кара младите българи да протестират повече от 100 дни по площадите. Книгата с голяма прецизност представя
професионалната визия и житейското кредо
на института на Главния прокурор и неговите отделни персони, които са разгледани чрез техния характер, професионална подготовка, личностни особености, комуникативни умения. Но и чрез тяхното дълбоко осъзнато разбиране за неизбежните компромиси, която толкова голяма власт крие в пазвата си. Това е сурово и безпощадно документално изследване, посветено на Върховното обвинение и неговата законова рамка, които стоят в основата на българския преход. Този журналистически разказ е твърде красноречив, той говори ясно и разбираемо на всеки образован и непредубеден читател със силата на фактите и аргументите, които подрежда, систематизира и обобщава . А в документалния прочит на протеклите събития, фактите са
трудно оборими свидетелства
за всяко журналистическо изследване. То осмисля процесите, които се отнасят до „смяната на системата” и изграждането на новата правова дължава чрез журналистическия анализ, който едновременно е обективен и толерантен, прецизно подреден и даващ възможност на читателя за собствена преценка какво, как и защо се е случило в Главната Прокуратура у нас в изминалите 30 години? Тя представя обективно, с чувство за мяра и журналистическа етика, персоната на всеки главен прокурор, оставил диря в „ дългото тресавище” на прехода. Анна Заркова, като разследващ журналист, събира зрънце по зрънце тяхното кредо, изповед и визия, разпилени в интервюта в различни медии и публикации в дългия мандат от седем години. Разделът, посветен на персоната на всеки главен прокурор започва именно с неговата изповед и визия – какво мисли за своята работа, как вижда постиженията и собствените си грешки, как оценява актуалната политическа ситуация по време и след своя мандат? Кои са главните достойнства на това мащабно журналистическо изследване? Това е
Първото цялостно журналистическо изследване
на извървения исторически път на Прокуратурата в условията на прехода – през призмата на нейните главни прокурори – всеки със своите професионални и личностни особености. Но заедно с това – и документален разказ за съдебната система у нас, за нейното развитие и промяна предимно в контекста на създаването и изграждането на института на Главния прокурор. Фокус на журналистическото изследване са отделните персони, които всеки седем години, придават съдържание и смисъл на Главната прокуратура, като пропускат нейната дейност през „филтъра” на неповторимата си личност, с нейните професионални постижения, особености, законови и човешки принципи. Този журналистически разказ е
изповедно-документален
Той цялостно се опира на многобройни факти и събития, като последователно подрежда няколко „етажа” на повествованието. На първо място, това е журналистически разказ – изповед на персоните, заемащи института на Главния прокурор – за техните действия, разпиляван цели 7 години в интервюта, репортажи и професионални позиции. На второ място, това е разказ на журналистическата колегия, авторката и други наблюдатели за тяхната работа, с нейните добри и лоши страни. На трето място, това е журналистически разказ, който пресъздава историите на конкретните личности, за които всеки главен прокурор е внасял обвинения в съда.
Текстът на книгата се отличава с висок професионализъм и уважение към фактите . Анна Заркова въобще не идеализира близкото минало, не го обгръща с романтичен ореол. Още по-малко, си позволява да го хипертрофира или демонизира. Книгата съдържа огромна фактология, която е систематизирана в няколко различни прочити на това минало, в сблъсъка на различни мнения и противоречиви оценки за случилото се. Върху основата на впечатляващо количество документи и исторически свидетелства, авторката проследява отделните епохи на първите четиримата действащи главни прокурори в годините на прехода.
Персоните на Татарчев/Филчев/Велчев/Цацаров са коренно различни – и като професионална подготовка и познания, и като отношение към дейността на Прокуратурата, и като разбирания за нейните връзки и зависимости от изпълнителната, съдебната и законодателната власт. Но и като отношения и практики с медиите, като осъзнати позиции за тежката цена на извървения политически преход. Тези визионерски страници показват големите различия в мисленето, познанията и характерите на персоните, които заемат института на Главния прокурор на Републиката.
Татарчев в своята изповед, докрай си остава „войвода”, мъжкар, който пред никого глава не скланя. Неговият дядо е бил главен прокурор и съдия. А Татарчев, по време на следването си, дяла камъни и работи като зидар. Мрази комунизма още като дете, колекционира вратовръзки, а котката Михаела докрай остава най-близкото му същество. Не крие своите пристрастия и слабости, любовта си към хубавите жени, компаниите и тънките питиета, недоверието си към политиците. Той е заклет привърженик на смъртното наказание, безсребърник, за него парите нямат никакво особено значение. Убеден е, че да си главен прокурор не е никакво предимство-”хулят те и те мразят до смърт”. Смята за своя грешка, че е повярвал на Симеон втори, определя извършената приватизация в страната като разбойническа.
Филчев е брилянтен юрист, който е истински „боксьор” в университетската аудитория и в съдебната зала. Той притежава груба сила и същевременно – нежни пръсти, които (ако пожелаят) свирят добре на цигулка. В пряк и преносен смисъл, той постоянно играе собствен „боксов мач” с партиите и политиците – по време и след своя мандат на Главен прокурор. Въобще не оставя на житейския рафт своите боксови ръкавици. Чифт малки боксови ръкавици оставя обаче в своя кабинет като сувенир за следващия главен прокурор. Смята, че като главен прокурор е служил на закона, а не е обслужвал партии и олигарси. Убеден е, че прокурорската работа поражда много вражди, като свое постижение посочва прекратяването на разкола в Българската православна църква. Оценява управлението на Иван Костов като „ катастрофа за България”, по време на което „ се разпродаде държавно имущество за 30 милиарда долара, а държавата получи едва 3 милиарда”. Смята, че в България по това време „корупцията стана масова, рак, който разяжда тялото на държавата”.
Велчев е безспорният „учен-аристократ” в тази тежка компания – твърде образован и възпитан, човек, който предпочита академичната среда, ето защо не понася агресията и силовите действия. Истински академичен учен, който, в ролята на Главен прокурор, всяка седмица пътува до Великотърновския университет, за да преподава на студентите си. Единствено на неговите лекции, точно в 7.00ч. сутринта, аудиторията е препълнена от студенти. Казвам това като очевидец, но и като свидетелство за неговата отдаденост на науката и преподавателската работа. Признава, че не е изкушен от политиката, че не е успял да озапти мутрите, а държавният интерес всъщност е лишен от защита. Има ясна позиция за голямата претовареност на прокурорите с многобройни дела, поради което „прокурор, който решава стотици преписки не може да мисли”. Смята, че „купуването на гласове с мръсни пари стана неизменна част от изборите”, а „резултатите от изборите трябва да се определят от народа, а не от прокуратурата”.
Цацаров е отличен юрист, който търси мост и разбирателство с политиците, защото смята, че разделението на властите не бива буквално да „ги разделя”, а трябва да гради мостове за техните солидарни действия в името на общото благо на нацията. Цацаров е единственият Главен прокурор, който смята, че Главният прокурор не е всесилен,. И много ясно казва, че „ в обществото има глад за справедливост”, но той няма съзнанието, че над него е само Господ. Може би заради това се опитва да сключи известно „примирие” между силата на Главното обвинение, облечено в законите – и желанията на политиците, да постигне съгласието на всеки компромис. Убеден е, че „в страната ни отсъства елементарна сигурност и обществен ред”, отрича, че е масон, но помни всичко, не само лошото.Не смята себе си за „ човек на Пеевски” . Още по.малко се чувства „като личният прокурор на Бойко Борисов”.Вижда голям проблем в липсата на присъди за корупция по високите етажи на властта. Смята, че по отношение на Цветан Василев, прокуратурата не е действала елегантно, а ефективно. А за да имаме прокуратура като в Румъния се изисква и съд като в Букурещ. По време на неговия мандат „са обвинени министри, но прокуратурата не издава присъдите”. Твърдо е убеден, че „мястото на прокуратурата е в съдебната власт”, а „безконтролността на главния прокурор е само удобна мантра”.
Сега действащият главен прокурор Иван Гешев е само маркиран, защото неговият седемгодишен мандат едва започва. Анна Заркова живописно и картинно разказва драматичните събития, свързани с неговия избор – протестите „за” и „против” бъдещия главен прокурор, който се оказва единствен кандидат в това много важно състезание, връщането на неговия избор от страна на президента, отразяването на процедурата по неговия избор от световните медии, различните политически позиции в парламента, церемонията в Съдебната палата при встъпването му в длъжността” главен прокурор”.
Обективно и с чувство за мяра, авторката предлага на днешните и бъдещите читатели неговата визия и кредо, които се съдържат във встъпителната му реч. Новият главен прокурор не скрива, че го чака „изключително тежък и труден мандат”, но цената си заслужава – една по- добра правова държава, която да оставим на децата”. Анна Заркова специално отбелязва неговата искреност, когато оценява актуалната ситуация, полученото наследство и неговите бъдещи действия:”Чака ме най-тежкият мандат от всички досегашни от 1989г. насам. Такава е ситуацията. Стигнали сме предела, когато държавата трябва да отговори на очакванията на българските граждани за повече справедливост… Знаем, че не сме безгрешни и ще успеем само ако защитаваме прокуратурата от атаки, целящи нейната дестабилизация или унищожението й”.
Новият главен прокурор Иван Гешев цитира Ейбрахам Линкълн, който е същинска икона за американците и неговата знаменита фраза:”Може да вървим с малки крачки, да вървим бавно, но никога да не вървим назад”. Не пропуска да цитира и думите на Васил Левски, най-голямата икона за българите, че: „Не думи трябват, а дела”. Финалните думи на авторката за неговия избор, всъщност изграждат „мост на доверие” за неговите бъдещи действия, дават надежда и шанс на новия главен прокурор да успее и се докаже – пред своите застъпници и противници.
Периодът на всеки главен прокурор е подробно разгледан и в контекста на
най-известните дела
получили шумна публичност и популярност по време на неговия мандат. За Татарчев, това е „славният чувал”, в който щеше да доведе Огнян Дойнов от чужбина, фамилията Живкови и делото „Орион”, банкерите, червените барони и Луканов. За Филчев, това е Бръмбаргейт, смъртта на ямболската адвокатка, балканският крал на кокаина,кметът Софиянски и премиерът Иван Костов. За Велчев, това са Маргините, операциите „Наглите”, „Октоподите”,”Килърите”, убийците на Луканов. За Цацаров, това са Живко суджука, човекът с тефтера, крахът на КТБ и бягството на Цветан Василев, софийската кметица на район Младост Иванчева. Анна Заркова предлага и своята
журналистическа оценка и визия
за многобройните събития и действия на главните прокурори на Републиката. Тя се старае да не пропусне нито едно важно събитие, нито един съдебен случай, получил шумна популярност . И наистина успява Като дългогодишен съдебен репортер тя има нужните професионални познания, изстрадан журналистически опит и много кураж. Те вкупом й позволяват да напише тази книга, като вложи в нея познания, страст и емоции, да подреди факти, събития и личности, които в тези 30 години изградиха нашата държава – такава, каквато е. Може би правова – може би, не съвсем. Може би европейска – може би несъвсем. Може би справедлива – може би несъвсем.
Книгата започва с твърде поучително посвещение:”Ако се питате защо в съвременния български език „правосъдие” и „справедливост” са две коренно различни думи и държите тази книга, не я затваряйте, продължете да я прелиствате. Но ако мислите, че правосъдието зависи повече от законите, отколкото от хората, които ги прилагат, и че липсата на справедливост е функция на някакви магически задкулисни обстоятелства, а не на професионалната и моралната недостатъчност у някои магистрати, затворете книгата още сега – тя определено не е за вас”.
Същевременно книгата завършва с четири особено важни приложения, които отразяват драматичната борба за повече законност и правов ред – искането на главния прокурор Никола Филчев до Конституционния съд за тълкуване на Конституцията относно реформата в съдебната власт; справки на Софийската градска прокуратура относно председателя на Върховния касационен съд Иван Григоров и други; секретна справка на Националната служба за сигурност относно прокурора Николай Колев; реч на Лозан Панов, произнесена по повод 135-годишнина на Върховния съд на 11 декември 2015г. в зала „Тържествена” в Съдебната палата. Тези документи са актуални днес, но исторически утре, те са безценни свидетелства за нашите съвременници и следовници – след време за грамадата от трудности и битки, които, в условията на прехода, се водят в Прокуратурата и в съдебната власт за повече законност, правов ред и професионален морал. Отделен въпрос е, колко от тях завършват успешно.
Тази книга всъщност е посветена на нашето „течно общество”(по Умберто Еко), което разкрива идеята за „течната модерност”(по Зигмунт Бауман). Бауман и Карло Бордони в книгата си „Кризисно състояние” отбелязват една много характерна черта на това настояще – кризата на държавността. Която неусетно прераства в криза на идеологиите и партиите. Според Умберто Еко, тази криза „възпрепятства всякаква възможност отделният човек да се позове на едно общество на ценности, позволяващо му да се чувства част от нещо, което се занимава с потребностите му”(2).
Еко смята, че кризата в разбирането за общност поражда вихрещ се индивидуализъм, един всеобщ субективизъм, който минира основите на модерното общество, прави го крехко и уязвимо, при което се стига до ситуация, в която при липса на опорни точки, всичко се размива, един вид „втечнява”.”Губи се вярата в правораздаването – казва Еко-(съдебната система се възприема като враг) и единствените решения на човека, лишен от ориентир, са показността на всяка цена … и консуматорството”. Кризата на идеологиите и партиите е последица от „втечняването” на обществото, в нея участва и „безцелната технологична булимия”, която постоянно тласка потребителя към всеки нов модел смартфон, който не му дава кой знае колко повече от стария, но за сметка на това успешно участва в „оргията на желанията”. Според Еко. „втечненото общество” живее в непрекъснат процес на „временни решения”. Какво може да замести втечняването? Още не знаем – казва Умберто Еко – това междуцарствие ще трае доста дълго.
Книгата на Анна Заркова е именно за това посткомунистическо „втечняване” на българското общество, за което Прокуратурата не е част от решението, а предимно част от проблема. Но всеки образован читател, веднъж отгърнал нейните страници, бързо вижда причините и последиците за днешното състояние на страната – такава, каквато е. Тя с бързи темпове се „втечнява”, а професионалният и личният живот на човека създава усещането за отчайваща липса на справедливост.
Тази книга е правдив и донякъде жесток документален разказ за пропилените надежди и очаквания на прехода, за допуснатите грешки в работата на Прокуратурата, които повлякоха след себе си грешки в наложения модел на приватизация, в яростното противопоставяне на партии, идеологии и политически лидери. Което в крайна сметка доведе до цялостна криза в българските институции и държавност. Криза в модела на Прокуратурата и в съдебната система като цяло, който роди толкова силно обществено недоволство.
Това е книга за дългите битки за законност и правов ред, морал и етични стандарти, които и днес бушуват на площадите. Книгата предлага свой журналистически отговор на ужасно трудния въпрос какво се случи в изминалите 30 години на прехода и защо стигнахме дотук? Но главната поука от всеки исторически разказ е, че историята никога не се учи от своите грешки.
Бележки
1. Анна Заркова, „Главните прокурори. От Татарчев до Гешев”, София, изд.”Валентин Траянов”, 2020.
2.Умберто Еко „PAPE SATAN ALEPPE. Хроники на едно течно общество” София, Колибри, 2020.