Крум ЗАРКОB,
The Economist
Ръководството на БСП навлезе в отиващата си вече година с измамното усещане, че е надхитрило съдбата и надвило политическата логика. Маргинализирана до 5-о място в парламента след последните избори, социалистическата партия придоби значително присъствие във властта. Нейни представители заеха престижната позиция на председател на Народното събрание (която отстъпиха впоследствие), четири министерски поста и вицепремиерско кресло.
Цената на това участие в новосформираното управляващо мнозинство беше висока, доколкото то означаваше едновременно и идеологическо отстъпление – заради сдружаването с десни партии, и морално падение – поради фактическото признание на доминиращата позиция на доскорошните им най-ярки опоненти. Тази цена обаче беше платена охотно и сравнително безпроблемно, тъй като членската маса на партията и представителните ѝ органи не показаха ни най-малко нежелание да го сторят. Даже напротив – ръководната стратегия според която партията трябваше да сложи край на приетото за „ялово опозиционерство срещу ГЕРБ” и съвместно с Бойко Борисов „да възстанови обществените си позиции” като „покаже умението си да управлява”, бе одобрена от най-висшия партиен орган – Конгресът.
Това бе знаковото за БСП решение през 2025 г.
През 2026 г. партията ще търпи последиците от него.
Участието в бързо дискредитираното управление не може да върне престижа на основната и единствено значимата по същество лява партия на България.
Защо?
Първо, защото именно този ѝ отличителен белег спрямо всички други парламентарни сили – че е лява – е тотално обезличен в колаборацията с ГЕРБ, ИТН и ДПС-НН. Приказките за „социален вектор” и плахите идеи за промяна на данъчната система кънтят на кухо на фона на държавен бюджет, който с нищо не се различава от предишните в своята безидейност. Новата годишна финансова рамка на България е определяна като „лява” единствено от дясната опозиция, която използва понятието пейоративно – като израз на неодобрение и презрение, и целейки карикатурно да го приравни към неразумно пилеене на публичния ресурс. Представители на БСП се радват безразсъдно на тези критики и ги сочат като доказателство за идеологическа победа – неосъзнавайки наистина или привидно, че те компрометират в очите на българските граждани самото разбиране за лява политика. Няма по-голям удар за лявото от това да се асоциира със сегашната власт, която и без това изобщо не е лява – в никакъв случай и по никакъв начин.
Има и второ, още по-лошо. С участието си в тази управленска конфигурация БСП загуби не само своята оригиналност, а и своята независимост. Продължител на организираното социалистическо движение от края на 19-ти век и наследник на БКП с всичките ѝ успехи и провали, БСП в най-новата ни история беше подкрепяна или отхвърляна за това, което е – или за това, което е била – но винаги като самостоятелен субект на българския политически живот. Безхарактерното ѝ поведение при влизането в сегашната власт и след това я превърнаха в ретрограден изпълнител на чужда воля. Освен че преви гръб пред по-големия коалиционен партньор – ГЕРБ и нейния ръководител, началството на БСП се съгласи неприкрито да обслужва и друг. И не кой да е, а Делян Пеевски – неформалният лидер на парламентарното мнозинство, „символът на олигархията и задкулисната власт” за повечето българи, включително и за българските социалисти.
А светлината в тунела?
Ако вдигнем глава и се огледаме наоколо, ще забележим, че левите движения в Европа, а и в по-широкия свят, се стараят по различни начини да преодолеят кризите, когато ги връхлетят. Какво правят там, където успяват?
Печелившите леви умеят да дефинират ясно не само за какво се борят, но и срещу кого. Позитивните им приоритети обикновено се концентрират около стандарта на живот на тези хора, за които свързаните с него въпроси (жилищна политика, покупкоспособност, достъп до здравеопазване и др.) възникват като ежедневен проблем – а такива са всички, с изключение на много заможните.
Що се отнася до негативната им риторика, тя безпощадно се насочва към политическата корупция и завладените институции – срещу онези, които с властта си набавят пари, а с парите си купуват власт.
Най-пресният пример за победния потенциал на левицата са кметските избори в Ню Йорк. Самоопределящият се за „демократ – социалист” Зохран Мамдани спечели с кампания за цената на жилищата и посрещна избора си с думите: „Слагам край на културата на корупцията!”
Това се случва сега. Но днешната БСП се движи обратно на часовниковата стрелка и не може да бъде в крак с времето, докато е така.
През идната 2026 година „културата на корупцията” ще раздели и България – на „за” и „против”. С участието си в правителството „Желязков” ръководството на социалистическата партия я позиционира на грешната страна. Без съмнение това е губеща позиция. Висящ е само въпросът ще намерят ли сили българските социалисти да се съвземат след неминуемия крах на сегашните си ръководители. Той е от национално значение – защото няма как да има пълноценна демокрация без ясно изразено ляво политическо представителство.