От книгата на Анна Заркова „Големите убийства“
Студентът по туризъм убит за една стара кола
– A3 ГО НАПРАВИХ! Признавам всичко в обвинителния акт.
Това заявява пред Софийския окръжен съд през лятото на 2011 година Димитър Лазаров, 32-годишен, криминално проявен, със стара присъда за грабеж. На 25 март 2009 година той убива по особено жесток начин студента по туризъм Христо Миланов. Двамата младежи разменят колите си, а Димитър се полакомява да вземе мерцедеса на Христо, без да плати.
След самопризнанието, което злодеят прави по съвет на защитата си, делото протича по съкратената процедура и той получава от Софийския окръжен съд сравнително малка присъда – 12 години. Апелативният съд по-късно решава, че той заслужава доживотен затвор, но в благоприятните условия на съкратеното следствие му отрежда 20 години „на топло“. Върховният съд впоследствие потвърждава, че убийството не е неволно, нито при самоотбрана, а умишлено, с користна цел – по член 119 от Наказателния кодекс, затова го връща на втора инстанция, за да се определи наказание – „справедливо“ и „подходящо“.
Междувременно под натиска на близките на Христо и на други пострадали от злодеяния законът се е променил така, че на умишлените убийци вече не им се полага снизходителната съкратена процедура след самопризнания. Апелативните съдии втори път се произнасят за Лазаров – две десетилетия лишаване от свобода.
Върховният касационен съд след 10 дни решава окончателно – 20 години са нужни за изкупление на вината за страшната смърт на студента.
– ПРАВОСЪДИЕ ЛИ Е ТОВА?! Изродът каза: Да, аз го заклах и съдът го потупа по рамото! – гневи се Александра Караманска, докато делото за убийството на Христо Миланов криволичи по различните инстанции. Девойката обичала младежа приживе.
Двамата били неразделни четири лета и зими, преди ножът на Димитър да погуби любовта им завинаги.
Александра е дъщерята на убития Иво Карамански, когото покойният главен прокурор Татарчев наричаше „симпатичния образ на мафията“. Тя е покрусена от волята на съдбата – да я лиши с насилие от баща й, а после от интимния приятел, който стоплил след сирашкото детство душата й.
Ето как прокурорът И. Медаров описва предисторията на престъплението в обвинителния акт.
Обвиняемият Димитър Лазаров работел във фирма Джи Пи Ел в София на длъжност „ръководител звено по доставките“ и управлявал служебно „Фолксваген Поло“. В началото на 2009 година той оставил автомобила за продажба в автокъща „Бояна ауто“. Там го видял Цветомир Николов, който по-късно става свидетел по делото. Той се разбрал с Димитър да купи колата за 14 000 лева с 4000 лева капаро и заплащане на остатъка след изповядване на сделката пред нотариус. По това време Цветомир карал с пълномощно едно БМВ-540 на италианец. По предложение на Димитър двамата разменили пред автокъщата колите си. Димитър потеглил с БМВ-то „по спешни задачи“. Цветомир на другия ден му дал капарото за фолксвагена.
Обвиняемият и бъдещата му жертва били донякъде приятели. Запознал ги – за зла участ на Христо Миланов! – неговият съученик Константин Сапаревски.
Христо харесал БМВ-то, с което се появил Димитър. Самият той карал „Мерцедес“ Е 220, купен от майка му. Димитър дал идея: да направят бартер, при който Христо да му доплати.
Замяната на колите станала през февруари 2009 година, без да бъде оформена документално. Доплатената от Христо сума била 3000 лева според майка му или 5000 според Сапаревски. Тъй или инак, Христо взел БМВ-то, а мерцедесът останал пред дома на дядо му в квартал „Надежда“, докато Димитър узакони продажбата.
Димитър обаче се бавел, мотаел и Христо, и собственика на БМВ-то Цветомир.
На фаталния 25 март тримата си уговорили поредна среща в пет часа следобед пред бившия хипермаркет „Ена“. Димитър се появил с вехти дрехи, изглеждал нервен, напрегнат. Казал, че намерил купувач за мерцедеса и чака от Италия пъл- номощно за БМВ-то.
Младежите отишли после при мерцедеса в „Надежда“. Трудно го запалили – с акумулатор, който им дал дядото на Христо от своя москвич. Докато се суетели около автомобила, към тях се присъединили двама познати на Христо. Общо трима станали свидетелите, които видели как около 18 часа Христо и Димитър се качили на мерцедеса и потеглили за квартал „Слатина“, където уж щял да ги чака купувачът.
От 18,53 до 19,24 часа Христо три пъти позвънил на прия- теля си Мартин:
С Димитър сме в „Слатина“ – казал, – но нещо не е на- ред.“
И още:
Ако ме няма до някое време, да знаеш къде съм. Двайсетина минути след последния разговор Мартин се опитал да се свърже с Христо, но не успял: два пъти телефонът му дал „свободно“, а на третия път изключил.
От „Слатина“, където не се явил никакъв купувач, Христо и Димитър потеглили към Нови хан. Димитър пак излъгал: там някой щял да донесе пълномощното за БМВ-то.
Христо бил зад волана, а бъдещият му убиец – на предната дясна седалка. Спрели на 200 метра след бензиностанция „ Алкон ойл“. Скарали се, Димитър предизвикал скандала според собствените му признания. Той ударил 5-6 пъти Христо по главата, бързешката. И извадил нож, преди втрещеният млад мъж да успее да се измъкне от колата. Шестнайсетсантиметровото острие го порязало по главата, а после 4 пъти пронизало тялото му – в корема и под мишниците на двете ръце. Злодеят явно искал не да го сплаши, а да го усмърти. Христо се опитал да се предпази, но от това само порязал и дланите си. И убиецът се порязал, тъй като дръжката на ножа се окървавила и станала хлъзгава.
Тежко ранен, Христо успял все пак да отвори вратата на колата и паднал пред нея, охлузвайки болезнено колената си. Нямал сили за бягство.
Тогава кръволокът инсценирал катастрофа.
Призованият по-късно за свидетел Павлин Георгиев от Елин Пелин разказва, че към 19,45 часа се прибирал от работа с форд, когато забелязал, че насрещно движещ се автомобил му присветва настойчиво с фарове. Намалил и видял край бензиностанция „Алкон“ човек, лежащ на пътя, и до него друг – прав, на няколко крачки от мерцедес, спрял до банкета. Димитър, когото той после разпознава и в съдебната зала, му обяснил, че падналият бил ударен от кола. Поискал подкрепа да качат ранения в мерцедеса. Георгиев отзивчиво предло- жил да го откара в близката болница, но Лазаров отказал:
Ще го водя в „Пирогов“.
Раненият бил в полусъзнание. Георгиев забелязал, че той се опитва да се брани от обвиняемия, когато онзи го прихванал за раменете. Същевременно понечил, пълзейки, да се вкопчи за неговите крака. Когато Георгиев се навел към него, Христо почнал да моли за помощ. Думите му били:
Той ми краде колата и ме намушка с нож!
В това време към тримата се приближило „Сузуки Витара“. На волана бил Ивайло Пенев, охранител във фирма 3S COT.
Той застъпил на смяна на бензиностанцията в 19 часа и някой му казал, че наблизо има пътно-транспортно произшествие.
Георгиев помолил Пенев да се обади в полицията и Бърза по- мощ. Пенев се върнал до колата си за джиесема и набрал 112. В това време Лазаров се метнал бързо на мерцедеса и дал газ към Нови хан. Двамата свидетели останали до Христо, който се гърчел окървавен и повтарял:
Наръгаха ме, умирам, изтече ми кръвта! Моля ви, дайте ми вода!
Линейката дошла след по-малко от 10 минути. Но Христо вече не дишал. По-късно при аутопсията кръвта му се оказала чиста – ни следа от алкохол или наркотици.
КЪМ 20 ЧАСА В КОШМАРНАТА ВЕЧЕР Янко Янков, живеещ в столичния квартал „Люлин“, наркозависим, получил обаждане от Димитър:
Ела с кола и ме вземи, близо съм до Елин Пелин. Обаждането се повторило и потретило:
Мини по Ботевградско шосе и вземи бутилка бензин! Янко тръгнал неохотно, имал да дава 50 лева на Димитър, бил му длъжник. Спрял до една бензиностанция, Димитър притичал отнякъде, качил се в колата – бил по пуловер, изцапан с кръв и по боксерки, а ръката му била увита в тениска, изглеждала кървяща.
Пребиха ме – казал и замълчал. Наредил на Янков да спре на излизане от село Саранци. Взел бутилката с бензина и изчезнал в храстите. После Янков го видял да се връща тичешком, а зад него в тъмнината да избухва мощен пламък.
Запалих си колата – заявил Димитър и после се умълчал. На 27 март 2009 година мерцедесът е намерен от полицията – напълно изгорял заедно с наличните в него веществени доказателства.
Докато пътували, Янков и Димитър спукали гума. Някой им казал, че наблизо има полицейски патрул.
Обръщай, цял съм в кръв, ще ме арестуват! – наредил Димитър. Три дни по-късно той бил прибран с белезници от дома на бъдещата си тъща в Разлог, където се укрил.
МОЛЯ ЗА СНИЗХОЖДЕНИЕ – казва Димитър около три години по-късно пред апелативните съдии. Те вече са увеличили на 20 години първоинстанционната му присъда. Но Върховният касационен съд е отменил решението им с мотива, че не са обяснили защо 12 години наказание не стигат.
Защитата на Лазаров настоява да бъде потвърдена по-мал- ката присъда.
Лазаров е с чисто съдебно минало, има добра характеристика и се е разкаял за стореното – обявява адвокат Розалина Апостолова.
Тя изтъква, че „убийството на Христо не се отличавало с никаква особеност и по-тежкото наказание не би било проява на справедливост.“ И обявява:
Когато улицата влезе в съдебната зала, справедливостта си излиза.
Думите й възбуждат близките на убития Христо, които идват най-редовно на съдебните заседания, носейки плакати с образа му и призиви за най-строго възмездие.
Ние ли сме улицата? Аз, която загубих сина си, неговите приятели и близките ни?! Това е обидно. Ицо беше единствен син, внук и племенник. И аз, и цялото ми семейство живеехме за него, той беше радостта и надеждата ни. Трябва да осъдят убиеца му за геноцид. Той ни уби всичките… – проплаква Ане- та, майката на Христо.
Майката иска за убиеца на детето си поне 30 години килия. Съдът му отрежда с 10 по-малко. За петдесетгодишния си юбилей той вероятно ще бъде на свобода.
АЛЕКСАНДРА, ДЪЩЕРЯТА НА Иво Карамански:
ДОКАТО ХРИСТО ГНИЕ В ЗЕМЯТА, ИЗРОДЪТ ЩЕ ВДИГА СВАТБА
– Тежка участ имате, Александра. Баща ви преди години беше убит, а сега и любимият ви. Обидена ли сте на съдбата?
– Ами няма за какво да благодаря на съдбата. На 11 години бях, като загубих баща си. Видях в един вестник посмъртната му снимка – каква жестокост от страна на някой журналист! Сигурно съм изпаднала в шок, защото от ония дни не помня много. Майка ми разказва, че съм тръгнала да обикалям блока, хукнала съм като безумна, викали са ме, но аз не съм чувала. Дълго мълчах после и в училище. Не говорех с абсолютно никого… Сега отново ме сполетя тежка загуба. Христо няма да го прежаля. Ще остана с него цял живот, както си бяхме обещали, само че с мъката, не с радостта…
– Какви бяха последните думи на Христо към вас?
– Най-обикновени думи. Каза ми, че отива да урежда с Димитър въпроса с колата. Когато е усетил лошите намерения на Димитър, той позвънил на приятеля си Мартин. Казал му: „Тук нещо не е наред!“ После телефонът му спрял да отговаря. Тръгнахме да го търсим с Мартин, но уви – не го видяхме вече жив. Аз трябваше да разпозная в моргата трупа му. Не зная как успях да не припадна. Няма да ви описвам какво видях, не бих искала майка му да узнае това.
– В съда Анета, майката на Христо, каза: „Ако хората се страхуваха от правосъдието, нямаше да се случи това.“
– Снизхождението, което Окръжният съд прояви по бързата процедура към убиеца на Димитър, показа, че тя е напълно права. Защитата на убиеца твърди, че Христо бил лихвар, че Димитър имал да му дава и че майка му получила от Христо закана: „Ще счупя на сина ти краката!“ Пледират за убийство от афект. Те пледираха също, че не ставало дума за убийство, а за телесна повреда. Измислици! Цинични измислици! Христо беше редовен студент, това го знаят всичките му колеги. Делеше времето си между будката, в която продаваше майка му, университета и мен. Четири години бяхме неразделни. Убийство при афект! Как не! Убийството е било хладнокръвно планирано. То си личи. Преди да иде на срещата с Христо, Димитър облякъл вехти дрехи, а иначе е конте. Сдобил се е с нож, 16-сантиметров. Завел е Христо на по-безлюдно място, защото предварително е решил да се отърве от него, за да не дължи пари. От алчност го е убил!
– Чухме ви в Съдебната палата. Вие протестирахте пред апелативните съдии срещу 12-годишната присъда, която колегите им на първа инстанция дадоха на убиеца. Но дали строгостта на съда ще изтрие сълзите ви?
– Не, разбира се. Мъката ще продължи да ни мори – и мен, и майка му, и дядо му, който го обичаше безкрайно. Христо беше единствен син. Беше само на 22 години. Възрастните в семейството живееха за него – само и само той да е добре. Майка му казва: „Трябва да съдят убиеца му за геноцид, той ни уби всичките.“ Аз знам, че това е точно така… А убиецът най-много след 7 години ще излезе на свобода. Ще се радва на живота, ще вдига сватба, ще има деца… Той не заслужава това, докато Христо гние в земята.
– А вие как се справяте с живота, Александра? Това, че сте дъщеря на Иво Карамански, пречи ли ви, или ви помага?
– Веднъж пречи, друг път помага. Една случка няма никога да забравя. Още учех и отидох в Държавния архив да поискам документи, които ми трябваха за някакво есе. Там една служителка ми каза: „Нищо няма да ви дам! На престъпници ние не помагаме!“ От друга страна, баща ми приживе е имал много приятели. Майка ми отишла да пазарува веднъж, един мъж я познал и я спрял: „Вие сте съпругата на Иво Карамански – казал. – Вашият съпруг на мен ми помогна много, а от друг не съм видял добро. Искам аз сега на вас да ви помогна с нещо, ако мога. Кажете от какво имате нужда!… Но ние с мама и сестрите ми се справяме сами.
Септември 2011 г. София