От книгата на Анна Заркова „Големите убийства“
Изравят с багери от Плана планина трупове на убити от бандата
* ОПЕРАЦИЯ „НАГЛИТЕ“. Атака на 15 адреса. Ранена барета. Открити три къщи на ужасите, в които пленени хора са виждали как изглежда смъртта отблизо. 25 арестувани. Оттогава – март 2010 година – спират отвличанията на богати хора за откуп. В продължение на две-три години преди това този престъпен бизнес в България гони огромните му размери в Колумбия.
ПРЕЗ ПРОЛЕТТА НА 2012 година в Софийския градски съд (СГС) влизат осем подсъдими за 12 отвличания. Петчленният съдийски състав, председателстван от съдия Виолета Магдалинчева оправдава половината. Той признава за виновни Ивайло Евтимов-Йожи, Прокопий Прокопиев-Културиста, Даниел Димитров-Релето и Любомир Димитров-Гребеца. На първите трима отрежда по 18 години затвор, а на последния – 15 , понеже той първоначално сътрудничи на разследващите.
Братята Радослав и Митко Лебешковски са оправдани за участие в бандата, но получават условни присъди за притежание на 50 патрона и два газови пистолета, незаконно преработени в бойни.
Павел Петков-Павката и Цветозар Славчев-Цуро са оправдани по всички обвинения, тъй като за тях прокуратурата не успява да представи почти никакви доказателства.
За доказано разкрити съдът приема отвличанията на Илиян Цанев, Мехмед Чакър, Михаил Краус, Джорджо Марков, Венислав Величков, Ангел Бончев и съпругата му Камелия, Георги Георгиев-Пурата, Васил Маникатов, Киро Киров, Борислав Атанасов и опита за похищение на Борислав Динев. Отвличането на Румен Гунински-младши остава с неизвестни извършители.
ЕТО КАКВО РАЗКАЗВА ЗА наглите бандити един собственик на автокъща в Горубляне.
– Особени хора са. Апаши, но си имат кодекс на честта.
Сближих се с един от тях. Крадец на коли. Бачкатор. Той отива да краде така, както ти отиваш на работа. Джиесемът му звъни като будилник. Спи му се, обаче става – има отговорност към семейството си, трябва да му осигури прехраната. От това, което изкарва, трябва да даде и на кварталния. И някой лев спастря, че може да му потрябва за адвокати. 11 пъти е задържан. Има една условна присъда. Виждал съм разпечатката с криминалните му регистрации, разгънеш ли я, ще стигне от неговата гарсониера до тая на тъща му. С тъщата живеят на един етаж. Тя не го харесва, кара му се. Той от нея се плаши, не от полицаите. Доказва й се. Че е свестен. Че носи пари. Какво работи знаят всички – и тъщата, и жената, и комшиите от етажа, и домоуправителят. Не го съдят, казват: „Той е крадец, обаче всички крадат. Един от съседния вход е много богат, той сигурно е по-голям апаш“… Веднъж забравих една пачка пари на масата, където пихме с моя човек до сутринта. На другия ден ми счупи телефона: „Ела бе, напил си се и си си забравил едни неща“… Друг път го питах би ли участвал в отвличания. Отговори ми: „Да, обаче не бих убивал. Аз не съм от тия, които правят всичко за пари.“
Нещо подобно казва и един от бандата на „Наглите“ – Данчо Гробаря:
Не съм убивал, само закопах двама…
Пред теб разстрелват най-добрия ти приятел. После те карат да го закопаеш. Какъв човек трябва да си, за да го понесеш? И да мълчиш през следващите дни и месеци… – разсъждава по негов адрес спецполицай. И добавя: – Когато Даниел Димитров-Данчо Гробаря ни каза – „ще ви покажа два гроба“ ние помислихме, че ни будалка. Обаче всичко излезе истина.
ДВА ТРУПА СА ИЗКОПАНИ от земята в Плана планина. Излиза, че е бил прав премиерът Бойко Борисов, когато казва за Наглите: Рядко кървави копелета са това.
На три крачки от шипковия храст Данчо Гробаря нарушава омертата – мафиотския закон за мълчанието. Денят е 8 януари 2011 година. 35-годишният мъж изглежда по детски наивен като обяснява:
Не съм убиец. Само копах гробове и заравях труповете в тях. Оказах се по лошо време на лошо място…
Докато говори Данчо, заеква и мига нервно – тик, от който произхожда по-старият му прякор – Релето.
Криминалистите го изкарват от килията. Надяват му маска с прорези за очите. Качват го окован в белезници в арестантски микробус. След него се движат със светещи сини лампи две полицейски коли. Конвоят минава през селата Бистрица и Железница и влиза в отбивката за село Плана. Спира на завой в долчинка. Данчо слиза и със закопчаните си ръце сочи самотен шипков храст:
Копайте на пет-шест крачки по-надолу, там е.
В гроба, не по-дълбок от метър, е намерен трупът на Юлиян Лефтеров, наричан още Кунгфуто или Кокошката. Мъртвецът е положен на сух терен и е почти запазен, въпреки че е престоял една година в земята. Вижда се ясно татуировката „плетеница“ на лявата му ръка и една започната рисунка на десницата. На устата му още стои лепенката от тиксо, с която са му попречили да моли за милост. Лефтеров е бил застрелян с два куршума в главата от мощно малокалибрено оръжие, вероятно 5,45-милиметров десантен автомат „Калашников“.
Кунгфуто е отвлечен от Наглите на 8 януари 2009 година. Похитителите са с маски, но той ги разпознава. Те били негови авери от златните години на автобандите: спецовете по кражби на коли Ивайло Ефтимов-Йожи, Иван Пайнавелов-Сапата, Любомир Димитров-Любо Гребеца и Данчо Релето.
Всички те от началото на 90-те години като квартални гамени се учат да отварят и подкарват всякакви марки коли. Правят сума ти автокражби, като отчисляват 10-15% от печалбата за „борците“ от ВИС. От 2001 година сами си изграждат в София мрежа за връщане на крадени коли срещу откуп. Но полека-лека бизнесът им запада. Към края на 2006-а Иожи и Сапата решават, че могат да вършат с хора същото, което са вършили с колите – отвличали са ги, крили са ги в гаражи, изнудвали са собствениците им и са прибирали рекет – разказва спецченге.
Като вижда, че не върви с кражбите на коли, Юлиян Кунгфуто зарязва апашкия занаят. Има чичо в Канада и започва с валутата му да върти бизнес с недвижими имоти. Когато Наглите научават, че бившият им авер е направил сделка с терен в квартал „Бояна“ за 800 000 евро, решават да изкарат нещо от него.
В същия ден, в който е отвлечен, само че във вечерните часове, Кунгфуто е закаран в Плана планина и разстрелян. И след смъртта му бандитите продължават да преговарят с близките му. Искат един милион евро, после свалят откупа до 46 000 евро. Парите са взети. А заложникът остава да лежи в земята, край шипковия храст.
Кунгфуто беше застрелян от Иван Сапата! – така твърди един от „пропелите“ от бандата. И други му пригласят, но спецполицаите не им се доверяват докрай.
Най-лесно е да се хвърли вината на мъртвец – казва най-старшият от разследващите. – Трима твърдят единодушно, че Сапата бил мозъкът на бандата, че той измислил схемите за отвличанията, той посочвал жертвите, той прибирал откупите. Но кой знае дали е било така…
Сапата няма да стане от гроба да се оправдае.
Ако беше истински бос, може би нямаше да го намерим в картофената нива – умува спецполицай.
Данчо Релето, както го наричат тогава, посочва гроба на Сапата в друга местност на Плана планина, на два-три километра от мястото, където лежи Кунгфуто. Криминалистите викат два багера и една фадрома, прекопават цял декар, но първия ден не откриват нищо. На 9 януари по обед Релето е доведен пак на разкопките. Оглежда се пак и пак показва същото място. Половин час по-късно кофата на багера загребва на два метра под земята парче от черепа на Сапата.
По останките съдебните лекари заключават: Смъртта е причинена от един изстрел в слепоочието. От изровения череп е изваден куршум от 9-милиметров пистолет „Макаров“.
Страшен техничар беше Данчо Релето. Нямаше ключалка, която да му се опре – спомня си запознат с делата на софийските автоапаши. – Него и Сапата ги е учил Митко Турчина. Данчо е работил в комбина със Светльо Лъвицата, с Хастара, с кого ли не. Като излязоха по-сложни бордови компютри, Релето пръв ги проби. Правеше ключове, заглушаваше джипиеси. Но беше е и голям комплексар заради тиковете си и заекването. Докъм 2008 година само бачкаше, не излизаше от къщи вечер. Крадеше джипове за 50 000 евро, а караше таралясник… После стана друг човек, тръгна с гаджета по кръчми, купи си скъп мерцедес.
Вече се знае – харчил е парите на Наглите. На тях е предал вероятно и Сапата, най-добрия си приятел.
Сапата и Релето били неразделни от средата на 90-те години, казват техни авери. Заедно ги хващали полицаите, а съдиите заедно ги пускали.
За тях бяха опасни не ченгетата, а групировките. Изчезне ли в София автомобилът на някой големец, мутрите тръгват и
бой наред! Бият Сапата, Релето, Лъвицата, докато ония почнат да плюят кръв и кажат къде е колата. После лежат насинени със седмици – това им е присъдата – разказва спецченге.
Два дни след като Данчо Релето показва двата гроба, прокурорите го пускат под домашен арест. Той се прибира вкъщи. Но не успява и душ да вземе даже, когато агенти на ГДБОП му идват на гости. Отвеждат го в базата си на булевард „Черни връх“.
Адвокат на Релето по-късно се жалва, че клиентът му е бит и каран насила да признае, че Алексей Петров, главният обвиняем по нашумялото тогава дело „Октопод“, е поръчвал убийства. Релето викал:
Не познавам човек с това име!
Запитани дали са верни адвокатските твърдения, от ГДБОП отговарят:
-Не.
Релето остава в килия с присъда от 18 години. Болят го зъбите – 12 кътника има, които трябва да се оперират. Обаче в болница навън не пуснат. Зад решетките да се лекува!
НАГЛИТЕ ЛИ? Събрали са 15 милиона от откупи. Принуждавали са с отвратителна жестокост богати хора да плащат за живота си – казва криминален психолог. Той е с 23-годишен стаж и е виждал какво ли не в ъндърграунда. Обаче отбелязва:
Наглостта на бандата на Йожи е невероятна.
Чудовищен рекорд: 13 отвличания за две години само – без да се броят тия, за които освен жертвите и похитителите никой не знае.
В ония години – от 2007-а до края на 2009-а, заможни семейства изпадат в паника всяка сутрин, когато изпращат на училище синовете и дъщерите си. Шефове на проспериращи фирми плащат по 7000 лева на бивши барети да ги пазят от отвличане.
Въпреки това пресата съобщава почти всеки месец: Изчезнал е известен бизнесмен. Или: Непознати качили в кола детето му.
Благодарение на Бога и на спецполицаите зад решетките са вкарани Йожи, Касапина, Релето, Шкафа, Прасето, Цуро, братя Лебешковски и Гребеца – Наглите. Прибран е и Хамстера, но е пуснат под гаранция, а после и изключен от обвинителния акт.
Има два типа престъпни организации – мафиотски и мрежови – обяснява криминалист. – Първите представляват пирамидални структури, които действат с години конспиративно. Вторите са като Наглите – специалисти, които се събират да вършат известно време определен вид престъпление. Могат примерно да се сдушат със студенти – компютърни гении, за да източват банкомати…
Наглите са спецове по автокражбите, които са решили да захванат по-доходен бизнес: отвличания. Може би има такива бандити между комшиите ви. Но няма да ги разпознаете. Те живеят с две лица. Неузнаваеми са, когато вършат криминалните си дела. Извън тях може да са образцови съпрузи, грижовни любовници, предани бащи и тъй нататък.
Прокопи Наглия, наричан още Културиста и Касапина, е пример за това.
Габриела най-малко не навежда очи, като говори за съпруга си:
Прокопи е прекрасен човек. Знам, че думите ми ще прозвучат като на някоя влюбена, загубена глупачка. Но ви казвам: той се грижеше добре за мен и детето. Такова мило отношение е имал към мен, че всяка жена може да мечтае за него… Свършва ми вкъщи шампоанът и той ми казва: „Шишето с шампоана пак ти е празно, кажи ми от какво имаш нужда да ти го купя!“ Като писано яйце ме е гледал Прокопи. Затова след ареста му изпитвам болка. Не мога да повярвам, че е вършил отвратителни неща.
Съпругата вероятно е искрена. Невероятно е, че с такива мили думи описва не някой друг, а Поли Касапина – обвиняемият Прокопи Прокопиев, за когото полицаи казват, че е „най-наглият от Наглите“.
Викат му и Поли Културиста. Не че е тренирал нещо повече от модерния сред мутрите фитнес, но негов познат го описва като „мъж, който камък да стисне, вода пуска“.
Той е човекът, който е всявал най-голям страх и у отвлечените, и у съучастниците си – казва разследващ полицай. Приближен бил на тартора Йожи, ползвал се с доверието му, което го издигало до номер две в йерархията на бандата.
„Човека с ножицата“ – така фигурира Поли в протоколите с показанията на един от отвлечените.
Какво да ти отрежа, пръст или ухо? – питал. Въпрос, след който някой по-слабохарактерен човек би могъл да умре от инфаркт.
Обвиняват го в страшни неща – разсъждава жена му. – Аз нямам представа едно отвличане как точно се прави, но предполагам, че изисква време и съчиняване на организация. Прокопи ходеше на работа – правеше на разни стени изолации. Най-редовно се прибираше, лягаше си вечер с мен и заспиваше буквално за 20 секунди. Аз му се подигравах: „Човече, какво е това спокойствие от теб? Ти за нищо ли не мислиш, как така веднага заспиваш?!“ Ако е направил 12 отвличания, той би трябвало поне 12 дни да не се прибира вкъщи, нали?
Официално Габриела е младоженка. Тя и любимият й Прокопи сключват граждански брак в ареста на националното следствие. От тригодишната си връзка преди това имат син Лука.
Той е много нежен баща – казва майката.
Нежност ли? Шменти-капели! – възкликва участник в разследването. – Той е с двойствен характер и желязна психика.
Една от жертвите твърди, че докато заплашвал с рязане на пръсти и уши, Касапина си тананикал – „песенчица някаква, за зайченцето бяло като че ли…“ С тая песен злодеят може и да е приспивал вечер малкия си син…
След пленничество при него остават осакатени завинаги Михаил Краус, Ангел Бончев и син на строителен предприемач, чието име МВР и близките му пазят в тайна. Краус остава без един пръст, Бончев – без два, а на третия пленник му е отрязана част от ухото.
Какъв садист е бил Поли не знам, но мога да ви кажа, че преди да отреже пръста на някого, му предлагал обезболяващи – казва спецполицай.
Ще ти режа пръста, на ти аналгин – казвал на жертвата. Отпечатъци от пръстите на Поли са открити в една от къщите на ужасите до Вакарел. В една ужасяваща, облицована с шумоизолираща вата стая там са държани в плен бившия митничар Георги Георгиев-Пурата, бизнесменът Киро Киров и студентът Румен Гунински.
Посред нощ се събуждам, отварям очи и се обливам в пот, докато разбера в оная стая ли съм, или в спалнята си – споделя един от тях. Нощното му шкафче е пълно с успокоителни лекарства.
Поли има акъл. Ама не вярвам чак пък да е такъв мозък, че да измисля отвличанията. Над него и над Йожи има някой, който ги е насочвал.
С тия думи приятели на Касапина от Ломско поставят под съмнение повдигнатите срещу него обвинения.
Полицаи са по петите му от дете.
Слабичък. Запален фен на Майкъл Джексън – така помни Прокопи Прокопиев една съседка на семейството му в ломското село Расово.
Беше силен ученик, завърши механотехникум. Само че нещо му прищрака в главата в пубертета. На 17 години беше като открадна мотор. Разчу се. Прибра го полиция. Оттогава, доколкото чуваме, МВР е все по петите му – разказва друга позната на неговите родители.
Като отслужва казармата в София, Поли става суетен.
Фукаше се и трупаше мускули във фитнеса – усмихва се негов набор.
По това време набъбва и досието на Прокопи в МВР.
През август 1996 година той и друг от Наглите – Кирил Кирилов-Шкафа, нападат турчин край сливенско село да го ограбят. С Шкафа са приятели от деца.
За грабежа Поли е осъден на 12 години затвор. Единайсет месеца преди да влезе в сила присъдата му, пак е задържан. И пак заедно с Шкафа. През март 1998 година двамата са обвинени за убийството на бившия полковник Стефан Семков. Човекът попада по време на обир в борса за хранителни стоки в „Люлин“ – дошъл да прибере жена си от работа. Обирджиите стрелят по него и задигат 4 милиона стари лева. После изчезват.
Не се доказва обаче, че престъплението е дело на Касапина и Шкафа.
Поли лежи в Казичене за нападението над турчина. Като затворник подстригва тревата на стадион „Раковски“. Там се засича с Йожи, Павката, Вальо Ихтиманския – и те пандизчии. Може и там да са се наговорили за отвличанията.
До този момент няма нито едно разпознаване, при което някой от отвлечените да е посочил Прокопи. На него му става лошо от кръв, как така ще реже пръсти? – пита адвокатът му Анатол-Весел Луканов. И добавя: – Знам кой е забил прословутата ножица в стената на една от тъй наречените къщи на ужасите. Ще го заведа като свидетел в съда!…
Според защитата Прокопи е посочен само при едно разпознаване.
В това разпознаване един човечец от едно село казва – това е майсторът, който прави ремонт на къщата и беше доведен от моя наемател. Логично е, след като Прокопи е работел по изолации и е нает да ремонтира, да бъдат намерени негови отпечатъци във въпросната къща – пледира адвокатът.
Касапинът и дума не обелва за отвличанията – нито пред разследващите, нито пред близките си. На жена си казал само:
Спокойно. Всичко ще се оправи.
A3 БЯХ УЧИТЕЛКА на Прокопи Културиста или Касапина, както чувам, че го наричат – признава една достолепна жена.
Неохотно добавя: – Познавам много добре и Киро Шкафа, те с Прокопи бяха приятели от деца.
Що за деца, от които израстват злодеи?
Откакто ги видях с белезници по телевизията, почти всяка нощ се будя към три часа и не заспивам до сутринта. Изпитвам ужас!- споделя учителката. – Имам чувството, че съм виновна за това, в което се е превърнал Прокопи. Ужас – да реже пръстите на хора с ножица!… Докато го учех в механотехникума в Монтана, аз все избягвах да му се карам, каквото и да направи. Не изглеждаше по-буен от останалите, а и знаех, че е починал баща му. Жалех го, че е сирак. Имаше сестри близначки. Не й е било лесно на майка му… Година преди дипломирането се наложи да го изключим. Пребил жестоко свой съученик. Един колега го питал: Защо?, а той отговорил: Не го харесвам просто. Като чух това, не повярвах на ушите си. Пред мен Прокопи се показваше сговорчив и чувствителен, отнасяше се кавалерски към момичетата. Не беше силен ученик, но в часовете не е правил бели… Четох някъде, че бил с две лица. Може и да е така… Онова лице, което аз не бях видяла, излезе наяве, след като Поли прекъсна образованието си. По цял ден бръмчеше с един мотор из Монтана. С него беше и Киро Шкафа. Плашеха хората. Като се зададяха отнякъде, моментално се опразваше площадът – и защото бяха много шумни, и защото се чуваше, че по тъмно грабят и бият!… И аз бързах да се скрия, като ги видя. А сега съм ужасена и от себе си, не само от тях. Как не пробвах да извадя доброто от душите на тия деца?!
Дали учителката е готова да иде на свиждане в затвора при Поли и Киро?
Късно е за мен – казва тя. – Сега е ред на други да ги превъзпитават.
Киро Шкафа и Прокопи Културиста в началото на прехода бяха за Северозапада нещо като Джеси Джеймс и брат му Франк за Дивия запад… Млади, жестоки, без задръжки да се изживяват като бандити и да печелят много пари! Нападаха чейнджбюра, камиони, нощни барове – всичко, което им се мерне пред очите. Биеха. Готови бяха и да убиват.
Това разказва стар криминалист от Монтана пред Любомир Йорданов, кореспондент на „Труд“ там. По едно време двойката гангстери изчезва от града и ченгетата си отдъхват. Впоследствие не се учудват ни най-малко, че престъпните пътища са отвели двамата им стари познайници до бандата на Наглите.
Шкафа е два пъти атакуван от полицейски командоси, след като е заподозрян за отвличанията. Окован е с белезници в изненадващ десант на барети в квартирата му на 17 декември. 24 часа по-късно е освободен. А след пет дни го прибират отново
този път в операция „Наглите-2″. Докато е зад решетките, получава и присъда за грабеж, в който се е изявил още през 1994 година.
Киро и Прокопи са самоуки в криминалния занаят, докато го упражняват в Монтана. После обаче завършват и бандитските университети в затворите и в софийския ъндърграунд.
Водещият в двойката беше Киро. Той беше по-силен и по-агресивен от Поли! Първо удряше, после мислеше! Често казваше: За пари съм готов на всичко!“, разказва негов познат.
През 90-те години Киро завършва строителен техникум в Монтана, но не работи и ден по специалността. Върти търговия в Сръбско, доста добре печели, но амбициите му са по-големи. Самочувствие черпи и от външния си вид. Още като тийнейджър набляга на фитнеса, гълта анаболи и надува мускули, става широк в раменете като гардероб. Оттам му лепват прякора Шкафа.
В онези години мутрите бяха царете на дискотеките – връща се към спомените си частен гард с прошарена коса. – Киро и Прокопи се мъчеха да докажат, че са най-печените мутри в Монтана. Въртяха се около първите охранителни фирми „Анаконда“ и „Рикон“. Шефовете ги напъдиха обаче, като разбраха, че са побойници, и то неуправляеми!
За пръв път Киро се оцапва с кръв през юни 1995 година в берковския бар „Космос“. Коли с гардове на „Анаконда“, след които е и той, правят нощен поход до Берковица и атакуват „Космос“. Почва масов бой с момчета от конкурентна групировка. В него е убит 26-годишен берковчанин – Мариан Ангелов.
Следствието по случая не успява да установи кой е нанесъл смъртоносния удар. Киро Шкафа е само свидетел по делото. Изводът на детективите: труп има, убиец няма.
В края на 1996 година Киро и Прокопи удрят чейнджбюро в центъра на Монтана. Нахълтват с маски и бухалки при сарафите посред бял ден и задигат 9 милиона стари лева. Успяват да избягат, но за кратко. Полицията намира на местопрестъплението пръстов отпечатък от Прокопи. Залавят го след два месеца и го тикват в ареста. Дали той издава приятеля си от детинство – не се знае, но Шкафа скоро е пратен да му прави зад решетките компания. Пуснати след три години на свобода, те стават част от софийския подземен свят.
Подвизаваха се в София, но грабеха в Сливенско и Пловдивско. В Монтана се явяваха от дъжд на вятър, веднага някой изпищяваше, обаче тях вече ги нямаше – спомня си бивш полицай.
За нещастие на съгражданите им през 1997 година Прокопи и Киро решават да се завърнат в родното място. Кризата, неовладяна от кабинета „Виденов“, е в разгара си. Повсеместната беднотия спъва творческия устрем на професионалните обирджии. Но не съвсем.
Шкафа и неговите авери избират за мишена разпадащата се бизнес империя „Агропромстрой“. Босът на холдинга Борислав Славчев е в списъка на кредитните милионери, сметките в банките са му запорирани. За да не фалира, той прибира парите кеш от фирмите, на които доставя месо и мляко. Тировете му разкарват продуктите из страната и возят куфарчета, пълни с пачки.
Шкафа и хората му, включително и Прокопи, устройват засади на тия товарни коли край Криводол. Изчакват ги да намалят скоростта край железопътния прелез и скачат въоръжени и маскирани срещу тях. Под дулата на пушките шофьорите дават парите. В тия решаващи мигове Шкафа е чуван да им казва:
Хубаво да знаете – лея кръв като вода!
Тоя лаф е въздействал магически в съчетание с атлетичната фигура на Шкафа – коментира висш полицай.
По този екшън сценарий са ограбени поне три тира, твърдят хора от фирмата.
Предупреден за грабежите обаче, водачът на поредния ТИР не намалява край Криводол, а дава газ. Шкафа и съучастниците му го подгонват с фиат. Настигат го, препречват му пътя с леката кола и насочват срещу него пушкалата. Шофьорът пак не спира, с него пътува жена му и той се опитва всячески да избяга. Бандитите откриват огън по тях. Надупчен на решето и със спукани гуми, тирът спира насред село Крапчене. Разбойниците смъкват шофьора от кабината, зашеметяват го с удар и задигат парите.
Криминалистите откриват 27 пробойни в кабината. Жената на шофьора е одраскана с куршум по шията – оловото е минало на сантиметри от сънната артерия.
Обявяват за издирване Киро и Прокопи. Задържат ги, но не успяват да съберат доказателства, че при всички пътни нападения точно те са били скрити зад маските.
По онова време Киро и Поли бяха побеснели. Дрогираха се. И действително лееха кръв като вода – спомня си ченге ония времена. Десетки са ограбените и пребитите до осакатяване в Монтанско.
През февруари 1998 година Шкафа и Културиста са заподозрени за грабеж с убийство в борса за хранителни стоки в София.
Пазачът – пенсионираният полковник Стефан Семков, е застрелян. Месец по-късно Шкафа е арестуван за това злодейство. Възобновено е и делото за тировете. Разкрит е и друг грабеж, при който Шкафа и Прокопи пребиват турчин в Сливенско и го обират до шушка. Изравят и едно студено досие, че в далечната 1995 година Шкафа и бандата му са ограбили Трифон Пашата – бизнесмен, излъгал се да мине без охрана през прохода Петрохан.
За серията престъпления Киро Шкафа е осъден на 15 години затвор. Лежи в Пазарджик и София. В килиите определено се налага като тартор.
Мъж канара, побойник и грубиян, бързо взе на другите затворници страха – обяснява надзирател.
Зад решетките Киро се сближава с Йожи, който също е лидер сред пандизчиите. Вероятно там на някой от двамата му е хрумнала златоносната идея с отвличанията.
През юни 2001 година Киро Шкафа прави опит за бягство от пазители на реда. Докато го водят под конвой в Районния съд на Монтана по дело за оспорвано от него бащинство, той напада полицаите. Прави го в момента, когато му свалят белезниците за малко. Развихря се за две минути само, но в това време успява да пукне на един униформен главата, а на друг да изкълчи крака. Усмиряват го с подкрепление от местните органи за правоприлагане.
Заради появилите се след това съдебни усложнения Киро излиза след Прокопи от Врачанския затвор – през 2007 година, малко след като е начената вече серията от зловещи отвличания. По нищо не личи да се е поправил. Не проявява и най-малко старание да стане законопослушен гражданин. Отбива се с порше кайен до възрастните си родители в Монтана, които са самотни – другият им син живее в САЩ. Едва издържа ден под бащината стряха и дава газ към тъмните си начинания.
Н – ВЪВ ВСЯКА БАНДА ИМА ПОЛИЦАЙ – казва премиерът Борисов по времето, когато е главен секретар на МВР. Доста години минават в суматохата след това, но думите му продължават да се потвърждават след всеки арест на престъпна шайка.
Служителят на Криминална полиция Йордан Костов е съпричастен към дейността на групата за отвличанията – заявява вътрешният министър Цветан Цветанов, след като залавят „Наглите“.
„Познавам Йордан Костов от затвора в Казичене“, пише лишен от свобода до „Труд“. Подписал се е с двете си имена и ЕГН, но предпочита да го представим само с прякора му от пандиза – Тачо. Да не намесваме фамилията, която носят порасналите му деца.
„Започнах да изтърпявам наказанието си в „Казичене“ през декември 2008 година – пише Тачо. – Видях, че някои затворници работят на външен обект – сутрин излизат, отиват в София, където ги наемат някакви фирми, връщат се вечер и разправят, че си карат кефа. Питах тоя-оня как да се уредя и аз. Един Мартин от моята килия ме насочи към Йордан Костов. Бях го виждал и таман се чудех как да го заговоря, той сам се свърза с мен. В Казичене, преди нещо да си помислиш, вече го знаят всички. Поиска ми 1500 лева да ме уреди на външен обект. Прави-струва, уреди ми отпуск, бях пуснат, намерих парите и му ги дадох. Той каза „добре“, но мина месец, а не ми уреждаше трудова дейност. Питах го три пъти, той мънкаше нещо. Веднъж ми писна и му викам: „Ей, да знаеш, че ще се оплача!“ Той почервеня и вика: „Като се оплачеш, нито ще излезеш на работа, нито ще получиш предсрочно освобождаване и ще видим на кого ще повярват – дали на затворника или на началника!“ Прибирам се аз и викам на момчетата в килията:
„Сега да си прежаля ли парите?“ А Мартин ми отговаря: „Ти гледай жена ти да не те прежали!“… И сега пращам това писмо, защото искам на някого да кажа колко много се радвам, че арестуваха Йордан Костов с „Наглите“!“
Дадох на полицая Йордан Костов 1500 лева, ако може да ми помогне за предсрочно освобождаване. Но той нищо не направи. Парите ги дадох през 2008 година.
Това заявява пред съдия задържаният „наглец“ Павел Петков, наречен Прасето от времето, когато работил в свинарника на Ловешкия затвор. С полицая Костов той има вземане-даване доста по-късно – докато лежи в Казичене.
Затворническото общежитие „Казичене“ е най-желаното от 22-те места, където осъдените за престъпления в България търпят наказания.
То не е затвор, ами почивна станция – изразява общо мнение бай Илия Баровеца, който след своите 20 присъди за измами е обиколил всички зандани в България.
Общежитието, в което живеят принудително около 430 хулигани, крадци, побойници, дилъри на дрога и виновници за катастрофи, има лоша слава сред законопослушните граждани. Тя става още по-лоша след известяването на факта, че ченге, помагало на „Наглите“, е пазило реда там.
Йордан Костов е арестуван на 2 октомври 2010 година – малко след като са прибрани за постоянно десетина, уличени, че са организирали и извършили за две години 12 отвличания. В софийската криминална полиция, където по това време служи Костов, той е натоварен със задачата да охранява търпящите наказания в „Казичене“, а също така да добива от тях оперативно интересна информация за престъпния свят. За тази си дейност е награждаван.
Добре си вършеше работата – коментира един от началниците му. – Обаче тая работа е деликатна. За да ти се довери един затворник, трябва да се сближиш с него, да пиете, да пушите, да си приказвате за жени. После трябва и да му услужиш с нещо. Затворът е място за лоши момчета, там нищо не можеш да си уредиш по симпатия – освен ако не си педал.
По тази или друга причина Костов се сближава с доста пандизчии. Един от тях е Васил Маникатов, наркобос от Пиринско. Кой знае как и с чие разрешение Маникатов дава интервю от килията си в Бобов дол след ареста на Костов и с трогателно усърдие му адвокатства. Това е странно, тъй като Маникатов е отвлечен от наглата банда именно докато лежи в Казичене.
Костов няма нищо общо с похищението ми – настоява Маникатов и пред съдия. – След като ме пуснаха, аз първо на него му се обадих. Познавам го. Затова набрах неговия телефон. Но никога не съм му давал пари и той на мен услуги не ми е вършил, докато съм бил в Казичене.
Първоначално ние смятахме, че като е бил свързан с Прасето и Прокопи Културиста, които също са лежали в Казичене, Йордан Костов им е помогнал да отвлекат Маникатов. Но това не се потвърди – заявява спецполицай. Изявлението му е изненадващо. Ченгетата страстно твърдят месец по-рано тъкмо обратното.
Едно е сигурно. Костов е пускал Прасето да излиза всеки ден от Казичене и да ходи уж да работи на външни обекти в София – казва спецполицаят. – Най-наглото е, че Прасето е нает от строителна фирма да ремонтира собствената си къща в Бистрица. Той наема една съборетина в съседство. В мазето й заключват Ангел Бончев и други отвлечени. И така – вместо да лежи в затвора, Прасето всеки ден си ходи вкъщи и си уплътнява времето, като минава през комшулука и пази пленниците, затворени там.
Засега срещу Костов е повдигнато само обвинение за търговия с влияние, няма доказателства за друго, съобщават от прокуратурата. Той не е отвличал хора, не е преговарял за откупи, не е охранявал пленници като Павел Прасето и не е рязал пръсти като Поли Културиста, изтъква защитата му. Само дето съдействал на затворници да излизат в отпуск, а пък те съдействали на други да отвличат хора.
Вие рекета „съдействие“ ли го наричате! – избухва бивш затворник от Казичене, когото репортери питат знае ли как полицаят Йордан Костов е съдействал на затворените там да получат по няколко дни свобода.
Костов си имаше миза – разказва бившият пандизчия.
Около 1500 или 2500 лева според човека. Вземаше не само за отпуски, ами и за предсрочно освобождаване и за назначаване на работа. Беше измамник. Не изпълняваше половината от обещанията си. Ние виждахме това, но си траехме. Знаехме, че е „кука“, а не прост постови. Той имаше един лаф: „Ей, момче, животът ти тук струва 2 лева и 50 стотинки.“ Чували са го всички, които са се разправяли с него, когато не е свършил работа, а е взел. То е ясно какво иска да каже. Около него се въртяха най-големите отрепки. Ще даде на някого два-три лева, той ще те утрепе и после ще каже, че си се бил, пък той е действал при самозащита… Нагло, нали?
Полицейската кариера на Костов започва в Добрич. Прави първи крачки в правоприлагането в началото на 90-те години на XX век, когато го назначават за оперативен работник в Първо РПУ в Добрич. Изпълнителен е, сервилен към началството, така че го издигат до шеф на сектор „Криминален“. В града се говори, че дължи издигането си предимно на симпатиите на бившия шеф на РДВР-Добрич Евтим Костадинов, който влезе в политиката като депутат от БСП, а сега е шеф на комисията по досиетата.
Костадинов отсича: Не коментирам инсинуации.
Но ето факт, който заслужава размисъл: Мъже и жени изчезват безследно в Добричкия регион един след друг само за осем месеца през 1997-а и 1998 година. Версията: те са жертви на серия отвличания.
Познайте кой работи по тия случаи? Познахте – Йордан Костов лично.
От изчезналите няма и следа. Близките им се жалват на всички инстанции. В пресата периодично избухват скандали около бездействието и нехайството на добричките ченгета.
Но да не мислите, че в тая връзка Костов е уволнен или понижен? Напротив – преместен е в столичната криминална полиция – това е един вид повишение в МВР.
Някъде през 2004-та или 2005 година у Данчо настъпи силна промяна – споделя негов колега. – Стана много мълчадив. С дни мълчи, не говори с нас, а изведнъж някой път, без да го питаме, почва да се оплаква от безпаричие. В същото време забелязахме, че си купи кола. Почна да отсъства. Имаше дни, в които изобщо не идваше на работа. Все измисляше по нещо – болен бил, понапил се, че една жена му изневерила… Помислихме, че се е пропил. Или е почнал тайно да се дрогира. Разправяше: Очите ми са зачервени, понеже трябва да се срещам със затворници – агенти да ми разкажат за еди-кое си престъпление, осъмнах с тях… и тъй нататък.
Костов да бъде качен на детектор на лъжата и да бъде питан къде са децата ни!, настояват роднини на изчезналите добричлии на нарочна пресконференция, която дават, след като разбират, че полицаят, на когото по-рано са търкали прага, за да питат за синовете и дъщерите си, е арестуван като помагач на похитители.
В годините, когато децата ни потънаха в земята, Костов беше шеф на криминалния отдел в града. Той нищо не направи за издирването им. Сто на сто тогава е започнала и в Добрич да действа група за отвличания – също като тази на „Наглите“ – плаче Кръстинка Димитрова, майка на изчезналата от 30 април 1998 година Румяна – умна и хубава студентка по право.
Общо 24 случая на изчезнали са регистрирани в Добричкия регион за 15 години. От тях 7 са „изчистени“, съобщават от полицията. В пет от тях хората били открити мъртви, но без следи от насилие. Други два случая са „снети от отчет“ по трудно обясними причини от различни ръководства на област- ното МВР.
Разследващите питат Костов може ли да каже нещо за изчезналите в Добрич. Вместо него отговаря адвокатът му: Това не е предмет на делото, по което клиентът ми е задържан.
НЕ МЪЛЧЕТЕ, АКО СТЕ БИЛИ ОТВЛЕЧЕНИ, или знаете нещо за Наглите, макар да не сте им яли попарата!
Такъв призив разпрострастранява чрез медиите полицията, преди прокуратурата да повдигне окончателните обвинения срещу осем от бандата похитители. Не е без значение дали злодеите ще бъдат наказателно преследвани за 12 или 30 души, които са държали в плен.
Не се страхувайте да разкажете, ако сте патили от бандата. Ние можем да ви защитим след това – подканя шеф от Съдебната охрана. Специално бюро за застрашени лица пази хората, престрашили се да проговорят срещу криминални авторитети или насилници от най-долните нива на престъпния свят.
Добре звучи, но как е на практика? – питат се някои, които има какво да разкажат за Наглите, но предпочитат да си затварят устата.
Държавата все по-често напоследък изпраща защитените свидетели в чужбина, агитират криминалисти. Иван Недев и Вальо Ихтиманския, които пропяват срещу своите в наглата банда, са изведени зад граница. Мълвата губи следите им някъде из Гърция или Австрия. Как се чувстват в изгнание, те си знаят.
Не за друго, заради сина ми реших да кажа всичко на полицията. Синът ми е единственото важно нещо в моя скапан живот. Какво ще стане с него, ако вляза до края на живота си в затвора?
Това споделя пред свой близък Валентин Михайлов, наричан още Ихтиманския по името на родния си град. Той първи проговаря срещу аверите си от бандата на Наглите и дава тон на Найден Недев и Любо Гребеца, които също решават да сътрудничат на следствието.
Вальо Ихтиманския е на 33 години. Една трета от тях е прекарал по затворите из цяла България.
Посяга на чуждо от малък. Непрекъснато се убеждава, че кражбата е най-лесният начин да се сдобиеш с нещо, което ти трябва. Расте в престъпната йерархия – отначало отключва и разбива врати, а по-нататък напада хора и ги граби.
През 2006 година той и аверът му Найден Недев са изправени на съд по обвинение за 10 улични грабежа. Двамата изтърпяват наказанията си в Ловешкия затвор. Там завършват с успех „криминалната академия“ и са поканени на стаж при Ивайло Евтимов-Йожи, стар затворнически тартор. Като доказват, че са добри „състезатели“ в серия автокражби, Ихтиманския и Йожи са поканени в отбора за отвличания. По онова време ролите в него са строго разпределени. На Ихтиманския се пада да търси изоставени къщи в затънтени села, където пленниците биха могли да живеят в изолация.
След като сменя амплоато си на пандизчия с това на тъмничар, Ихтиманския се нагърбва и с една човеколюбива мисия: да пазарува сандвичи, консерви, кисело мляко и швепс за отвлечените. Обича да ги глези. Пита примерно:
Ти жълто или бяло безалкохолно предпочиташ? Или:
Сандвичът ти със салам ли да е, или с пилешко?
През цялото време хората, които пазехме, бяха с вързани ръце и очи. Не сме ги мъчили, гледахме да не умрат – разправя Ихтиманския при разпитите.
Двадесет и пет дни той и Недев държат под ключ в една съборетина в брезнишкото село Гоз Михаил Краус – по-малкия от двамата синове на Вилхелм Краус, бивш транспортен министър при Иван Костов.
При обиските по делото „Наглите“ криминалисти откриват кръв от носа на Краус по дюшека на изолатора му в село Гоз.
Не сме му разбивали носа, сигурно му е потекла кръв от притеснение – допуска Вальо Ихтиманския с обземащото го навремени странно съчувствие към жертвите.
Михаил е отвлечен на 24 октомври 2007 година. Похитителите искат за него откуп не по-малък от 1 милион евро. След преговори с брат му Антон сумата е свалена на 300 хиляди евро. Насилниците получават своето. Но не всички са доволни.
На мен ми дадоха всичко на всичко 3000 евро – жалва се Найден Недев пред следователите. – Вземаха ме с кола от провинцията, след това ме докарваха пред една вила. Но къде се намира, не мога да се ориентирам. Не знам и кои взеха големите пари.
Недев „пее“ пред ченгетата, но с половин уста – да не се разчуе и да не последва вендета. Разказва кой от Наглите какво е вършил при отделни отвличания, но отказва да си спомни къде и кога е ставало всичко.
Мълчи като партизанин, когато го питат кой е отрязал кутрето на Краус-син.
В същата съборетина в село Гоз, която става затвор за сина на бившия министър, престъпниците заключват и студента Велислав Величков. Неговият баща е бизнесмен от Пловдив, не приказно богат, но достатъчно заможен, за да предизвика зъл апетит.
Показанията, които дава Ихтиманския съвсем доброволно, също не са многословни. Неговите разкази и тези на Недев се разминават в много отношения. Двамата са единодушни само в едно: Не някой от тях, а един покойник – Иван Пайнавелов- Сапата, е ръководил отвратителните им акции. И друг свидетел – Любо Гребеца, потвърждава:
Най-виновен за всичко е Сапата.
Плюли са си в устата, за да прехвърлят на умрял човек отговорността – коментира следовател. Според него обаче лъжите са прозрачни. В престъпния свят определят Сапата като „прост побойник, грубиян и глупак“.
Тъй или инак, изравят тленните останки на набедения за баш бандит от нивата на ужасите край Бистрица…
Пет-шест дни след като предават своите, Ихтиманския и Недев се сдобиват със статут на защитени свидетели. Извеждат ги тайно зад граница. Арестантите съскат пред свои близки по време на свиждане:
Тия излезаха тарикати. Заселили са ги в Гърция или в Австрия.
Най-люто им завижда, изглежда, Любо Гребеца. Той също се нарежда сред „предателите на бандата“, но си остава в килията като обвиняем. Негов защитник негодува:
Не разбирам защо Михайлов и Недев няма да бъдат съдени, след като са участвали в отвличанията. Те трябва да носят наказателна отговорност наравно с останалите.
Михайлов и Недев първи пожелаха да проговорят, от тях потеглиха разкритията в досъдебното производство. Вярно, че и други ги последваха, но не може всички по това дело да станат свидетели – обяснява прокурор.
ЕТО КАКВО СИ ПРИЗНАВА един от Наглите – Любо Гребеца:
Взех добри пари, общо 220 000 евро. Повече от половината ги вложих в маркови дрехи.
Имал – дал, казва народът. Нищо лошо, че Любо – едно момче от покрайнините на София, симпатично на вид, мускулесто, защото е тренирало гребане, но на ръст под един и седемдесет, безпарично и без професия, е решило да се издокара, като се е видяло изведнъж с 200 хилядарки. Лошото е, че тия банкноти са изкарани от откупи – с тях отчаяни хора са плащали, за да останат живи техни синове или бащи, за да не им режат Наглите пръстите и ушите.
След като беше задържан, Любомир Димитров заяви, че съжалява за това, което е правил, и изяви желание да сътрудничи на разследването – обясняват магистрати. От сенчестите среди съобщават същото с други думи: Любо пропя.
Нисичкият здравеняк е отведен на 22 декември 2010 година с белезници в една от залите на Съдебната палата. Обещал е да даде показания срещу съучастниците си. Крачи бодро, но когато полицаят отваря пред него вратата, едва не припада – на скамейките вътре вече са настанени Прокопи Прокопиев-Културиста, Ивайло Ефтимов-Йожи, Павел Павлов-Прасето и Антон Петров-Хамстера. Някои са навели очи, други го гледат предизвикателно. Чакат да чуят какво ще каже срещу тях. Предупредени са вероятно, че той ги е изпял вече пред ченгетата, а сега следва да направи същото пред съдия. За Любо заден ход няма.
Преди да влезе в бандата похитители, Гребеца е монтьор в затънтен автосервиз в София. Мръсна работа – всичките му пуловери са с мазни петна от горивото, чернилката под ноктите му никога не се измива, бачка до тъмно, а надницата му не стига даже да заведе гаджето си на свестен ресторант вечер.
Приема без замисляне офертата на приятеля си Павката Прасето, с когото са лежали заедно в Ловешкия затвор за автокражби. Дай да гепим едно богаташко синче – вика Прасето. – Добри кинти ще вземем. Ще си оправим живота и после само ще си юркаме мерцедесите.
Защо пък не. Бившият гребец едва се побира в тясната си „Шкода Фабия“, с нея е кръгла нула в очите на мадамите.
Включва се почти веднага в играта: Ще помагам, Прасе, казвай как!
Гребеца има интересен съсед – Юлиян Цанов, двайсетгодишен, студент, с богат баща. Влиза в дирите му с помощта на Прасето и Църо – друг стар негов приятел от славните години на автокражбите. В продължение на седмици тримата вървят след студента и изучават внимателно навиците му. На 9 март 2007 година го нападат, преди да влезе в апартамента си на тихата софийска уличка „Силиврия“. Натикват го във „Фолксваген Бора“, паркиран наблизо, и изчезват яко дим.
Първоначално Прасето иска 3 милиона евро от Красимир Цанов – бащата на Юлиян. Човекът би дал и мило и драго за детето си, но обяснява, че не може да събере повече от 100 хиляди евро. Гангстерът се съгласява да ги вземе. По това време Любо на няколко пъти среща комшията си и пита нагло:
Какво си го закъсал със сина си, нещо да помагаме?
На 47-ия ден от отвличането Красимир Цанов носи парите на посочено му безлюдно място в провинцията. Синът му е пуснат.
Аз Цанов го уредих, а не взех за него и стотинка – жалва се Гребеца на разследващите. Аверите му го излъгали, че таткото не е платил.
Няколко месеца по-късно Наглите правят голям удар. Преди него триото на Прасето, Гребеца и Църо става квартет, като привлича към изпълненията си Иван Пайнавелов-Сапата убит и закопан по-късно в Плана планина.
Сапата ни предложи да вземем синчето на бившия министър Вилхелм Краус – Михаил, – разказва Гребеца пред полицейските детективи. Обут е в лачени обувки. Суетен е и държи да изглежда добре дори и когато го разкарват с охрана по разпити.
Словоохотлив е: Дебнахме малкия Краус няколко дни. Той се движеше с „Порше Кайен“. Баровец. Знаехме, че добри пари ще вземем за него.
На 24 октомври 2007 година причакват Михаил Краус пред софийското му жилище. Под прикритието на мрака го изваждат от неговото „Порше“ и го натикват в скромен „Голф 2.“ Свързват се с брата на Михаил – Антон. Говорят с него от една предплатена прима карта: Един милион лева, ако иска да види братчето си живо. Антон Краус отказва. Гневен е, държи се дръзко с тях. И ето – вместо отговор получава кутрето на брат си. Отрязаният пръст е увит в ръкавица, подгизнала от кръвта. Краус разбира, че злодеите не си поплюват. След кратки преговори им занася 300 000 евро.
Сапата ми донесе 50 000 евро от откупа за Краус в черен найлонов плик. Бяха в банкноти от по 50 и по 100 евро. Преброих ги, бяха точно толкова – спомня си Гребеца. Усетил джоба си подут, той бърза да се раздели с имиджа на мизерник. Прави обиколка из най-скъпарските магазини за дрехи в центъра на София. Пръска хилядарките като дребни бонбончета. Сменя купените от „Илиянци“ одежди с якета и панталони на „Хуго Бос“, „Армани“ и „Версаче“. Мацките вече го гледат по друг начин. Той ги сваля по меките сепарета на престижни столични дискотеки. Не подбира много, щедър е – черпи и блондинки, и брюнетки.
Увлечен от бързата печалба, Гребеца се хвърля и в отвратителната игра с отвличането на Киро Киров.
Седемдесетгодишният бизнесмен е нападнат на 27 март 2009 година в къщата в Банкя, където живее под наем. Йожи и компания го товарят в джип БМВ Х5 и го водят в една от къщите на ужасите в софийското село Вакарел. Седмици по- късно след преговори със сина му прибират за него откуп от 620 000 евро. Този път пръсти не режат.
Моят дял за Киров беше 70 000 евро – разказва Гребеца.
Всичко беше точно. Прибрах си парите и си обнових с тях гардероба. Взех и 50 000 евро за Румен Гунински, които зарових в горичката над Драгалевци. Отидох по едно време да си ги изкопам, търсих ги, обаче ги нямаше. Може да ги е изровило някое куче. Яд ме беше, но какво да правя?
На всяко питане на съдията Любо Гребеца отговаря угоднически:
Благодаря ви много, че ми зададохте тоя въпрос. С пресипнал глас към края на разпита той повтаря:
Аз отвлечените само съм ги пазил. Нито съм ги бил, нито съм ги мъчил, нито съм им рязал пръсти. За всичко останало съм виновен и признавам вината си.
Разследващите се радват на признанията на злодея, но никак даже не му вярват безрезервно.
Не е паднал ангел, както се представя. Имаме безспорни доказателства, че е помагал на Данчо Релето да изкопае гробовете на Юлиян Лефтеров-Кунгфуто и на Сапата, неговия приятел – казва спецполицай. Той бил на Нивата на ужасите между селата Железница и Плана, когато оттам бяха изровени с багер труповете на двамата убити.
ИМАНЯРИ НАЛАЗВАТ Плана планина, след като МВР изтегля оттам постовете и съгледвачите си.
Търсят парите на Наглите – казва жител на близкото село Железница. – Не смеят още да копаят, че не знаят дали няма да се върнат ченгетата, но идат по двама-трима, правят се на туристи и оглеждат околността. Познават се, защото носят метал отърсачи.
„Нивата на ужасите“, от която полицията изравя с багер два трупа, се присънва на мнозина от търсачите на съкровища. Те, изглежда, не са обезсърчени от напразните усилия на полицията да открие преди тях в тази земя тайници с пачки. Градската легенда раздува непотвърдените показания на Данчо Гробаря, че откупите са загробени там.
И инспекторите от комисията по конфискацията търсят имането на Наглите. Само че не в пръстта до храстите край село Плана, а в банките.
Работихме по деветима от „Наглите“ – обяснява професор Стоян Кушлев, първият шеф и основател на комисията за престъпните богатства. – Но за да образуваме срещу някого производство, трябва да намерим у него имущество за над 60 000 лева. Такова открихме само у Хамстера и братя Лебешковски. На Хамстера му запорирахме имоти за 1,850 милиона лева. Той изглежда най-богат от останалите. Шестима са на пръв поглед бедни. Но ние поискахме от съда да вдигне банковата тайна.
Близо 5 милиона лева са взели похитителите от роднини на отвлечени според ченгетата. Ако се съди по самопризнанията на бандитите, много голяма част от тия пари са потънали в бутилки с уиски и шампанско по баровете, в пазвите на стриптийзьорки, в силикона на съпруги и любовници, в касите на магазини за маркови бижута и облекла.
Рекох си – веднъж се живее, нека е сладко! – споделя Любо Гребеца в тричасовата си изповед пред съдия. После му се налага да опита и колко е горчив животът в килия.
ПРЕДИ ПОВЕЧЕ ОТ 100 ГОДИНИ телеграфът разнася по света името на България – не за друго, а защото на 21 август 1901 година край Банско четата на Яне Сандански и Христо Чернопеев отвлича Елън Стоун – мисионерка от САЩ. Откупът за нея от 14 хиляди златни турски лири е платен след година. Казват, че е послужил за въоръжаването на Македоно-одринската революционна организация. Освободена, американката не показва и капка озлобление към похитителите си. Напротив – навсякъде разказва колко храбър е Яне.
Репортерите на „Труд“ си припомнят тази история, когато млада жена, представила се като Хелън, настоява за среща с тях с думите: Защо пишете такива гадости за Наглите? Аз бях отвлечена за 16 дена от тях и знам, че не са зверове, каквито ги представяте.
При разговора с Хелън се вижда, че приликите й с отвлечената преди век американка са само в имената и в добрите чувства към похитителите. Непознатата пристига в редакцията облечена така фрапантно, че смайва охраната. На въпроса какво работи казва:
Компаньонка.
От доста объркания й разказ се разбира, че сводникът й платил, за да я пуснат. По думите й „минал леко“ – дал на Наглите 10 хиляди евро – колкото му донесла тя за предишния месец, когато правила компания на важен чужденец.
Накратко: Причакали я, качили я в кола и я завели в стая с шумоизолация. Там я посещавал само един маскиран пазач.
Обикнах го – разказва тя. – Той се грижеше нищо да не ми липсва. Вика: няма да вземем много пари за теб, ще те пуснем на всяка цена, само да не идеш в МВР да се оплачеш. Беше много мил. Заекваше.
Двама от арестуваните Нагли заекват. Кой е „милият“ – Данчо Релето или Павел Петров-Прасето?
Ще лежа и 20 години като нищо, ама да е в затвора в Казичене. Така казал Павел пред свой близък по време на свиждане в следствения изолатор.
36-годишният автокрадец от ловешкото село Умаревци, когото наричат Прасето, е симпатичен и на надзирателите в ареста на булевард „Г. М. Димитров“ в София. Той живее там сравнително малко време след масовия арест на „нагли“. Освободен е, защото не се намират достатъчно убедителни доказателства, че е съпричастен към деянията на бандата. А също така и защото си наема много добър адвокат…
Викат му Прасето, не защото е дебел. Той даже е кльощав и гърчав. Но когато бил в Ловешкия затвор, сутрин го пращали да работи в свинарника на помощното стопанство. Вечер, когато го връщали, съкилийниците му се мръщели: „Стой по-далече бе, прасе, миришеш на кочина!“ Така му тръгнал прякорът – разказва криминалист от Ловеч.
Прасето е невзрачен. С него може пет пъти за половин час да се разминеш на улицата и да не го забележиш. Заеква, но като си мълчи, тая му характерност не се забелязва. Идеален е, когато следи някого. Седи си в паркирана кола, или се разхожда по тротоара, очите му шарят на четири, а той е като невидим. Тренирал е за съгледвач, когато автобандите са дебнели сгоден момент да задигнат някоя кола. После е следил жертвите при 4 – 5 отвличания, разказва криминалист.
Най-близък авер му е Любо Гребеца. Точно той го издава на ченгетата. Разказва, че Прасето е карал аудито, в което прибрали насилствено Румен Гунински от Студентския град.
Криминалистът добавя: Павел е и доносник, не само съгледвач. Той е вдигнал мерника на бизнесмена Ангел Бончев и наркобоса Васил Маникатов. Проучвал ги е сгодни ли са за отвличане и е донасял всичко за тях на Йожи и компания.
Като ловчанлия Павел Прасето споделя вълненията около местния футболен клуб „Литекс“. Знае градската легенда за това какви побратими са президентът Ангел Бончев и собственикът на клуба Гриша Ганчев.
Когато прехвърлят Павел от Ловешкия затвор в Казичене, той се оказва близо до комплекса с аквапарк на Ангел Бончев на брега на Казиченското езеро. Забелязва, че бизнесменът ходи без охрана, че там е офисът му, там посреща гости.
Хващаме Ангел, плаща Гриша.
Такъв е планът, който Прасето предлага на бандата през пролетта на 2008 година. Ударът е успешен. За 395 000 евро.
През есента на същата година Прасето докладва нов криминален проект:
В Казичене сме с Маниката, голям мафиот. Трупа бали пари от наркотици. Синът му и аверът му Огнян Атанасов са в Сандански и Петрич, вкарват дрога в Гърция.
И отвличането на затворника Васил Маникатов излиза на печалба – 240 000 евро.
Какъв затворник си в Казичене? Птичка божия. Спонсорираш благоустройството на пандиза с 5000 евро и нямаш проблеми. Избираш си фирма и тя те наема на „външен обект“. Порталът е отворен всяка сутрин пред теб – излизаш и според както си се уредил – можеш да подпираш някоя лопата, може и нищо да не бачкаш. Пари имаш ли си, можеш да ядеш по ресторанти. Мерак ако имаш – отиваш при жена – разказва ветеран в затворническото дело, лежал там, където и Наглите, Йожи, Поли, Прасето.
Ловешкият автокрадец със свинския прякор удря и най-тарикатите пандизчии в земята: излиза навън по договор на затвора със строителна фирма. И на кой обект работи? – на собствената си къща в Бистрица.
Е, това не го бях чувал, но може. Всичко може в общежитията от открит тип като Казичене – заключава рецидивист с 11-годишен затворнически опит.
Докато прелита всеки ден от килията до гнездото си в Бистрица през май и юни 2006 година, Прасето дава пълен простор на престъпните си фантазии. Измисля да превърне съседна запустяла къща в тъмница за отвлечени. И го прави.
Всеки ден, в който уж търпи наказание според затворническите регистри, той отключва каменното мазе в необитаемата сграда, нахлузва маската и наглежда Ангел Бончев – неговия градски, заключен там. Пази пълно мълчание – за да не може някой ден пленникът да го опише като пелтек. Бончев няколко пъти прави отчаяни опити за бягство. Напразно. Прасето не го изпуска от поглед от съседната къща, където тогава жена му и двете му деца живеят на квартира.
Прасето е в мазето, когато там режат пръстите на Бончев, за да ги пратят на Гриша Ганчев като кърваво послание. Касапницата е станала пред очите му – поне така заявява Гребеца на разпитите.
Прасето отрича, гледа като треснат:
Какво мазе, какви пръсти? Имате грешка! Три пъти внася молба в съда да бъде пуснат на свобода. Два пъти му отказват, а на третия казват да.
Прасето е доказан спец по отваряне на джипове. Най-обича БМВ Х5. Обгрижва ги като личен лекар. Бавно, спокойно, преслушва ги, включва се в бордовия компютър и хоп, двигателят почва да мърка. В Ловешко бяха двама майстори на тая работа – Павел Прасето и Павел Чантата. И ние си знаехме изчезне ли джип – или единия търсим, или другия – припомня си детектив от Града на люляците.
Кримидосието на Прасето е отворено през тоталитарната 1989 година, когато той е 16-годишен и краде „Москвич“ в ловешкото село Горан. Понеже е непълнолетен, дават му условна присъда. В демократичната 1990 година обира къщата на дядо си в село Умаревци, за което е осъден на обществено порицание. После работи за СИК, кара коли за хиляди долари, но на съд не ходи. Чак през 2005 година го хващат за серия автобандитски удари, които прави в съдружие с Георги Гопето и Любо Гребеца. От Ловеч го препращат в разградения затвор в Казичене.
Но той чак в ареста на „Г. М. Димитров“ разбира какво значи да лежиш – казва ветеранът пандизчия.
ЙОЖИ Е ТАРТОРЪТ на Наглите. Той лично е закопал в Лозенската планина парите от откупите, друг не ги знае – категоричен е спецполицай. За него няма съмнение: Ивайло Ефтимов-Йожи, 35-годишен, е бил моторът на групата похитители.
Само че повечето от легендите за злодея – като тази за закопаното имане, ги няма в папките по делото.
Оперативни беседи, които сме водили, сочат, че именно Йожи е определял следващата жертва, организирал е следенето й, наемал е къщите за килии, уреждал е колите за ударите и участвал в тях лично – разказва разследващият.
На Йожи била последната дума в пазарлъците за откупите. При колебание се допитвал до Поли Културиста. На другите нямал доверие. Държал ги с пари и със заплахата, че ако пропеят, ще легнат в земята до Мишо Лефтеров-Кунгфуто или до Иван Пайнавелов-Сапата. С куршум в главата.
Ако имахме държава като държавите, Йошката да е изгнил в затворите, преди да се сети на отвлича. Той още като ученик – шестнайсетгодишен, се поведе с бандити от „Дружба“. Чуваше се, че крадат коли. Личеше си , че му се услажда да е мутра, да пипа чужди пари. Аз съм приятел с баща му, ама съм сигурен, че ненапразно е арестуван. Отвличал е и е убивал. В пияно състояние се е хвалил, че е закопал пари от тия работи в гората.
Това заявява възрастен мъж от софийското село Долни Лозен, запитан какво знае за своя съселянин Йожи, или за Ивайло Ефтимов, както го знаят малцина.
Йожи е тоя, който прибирал откупите от близките на отвлечените. Така твърдят и двама от съучастниците му, които проговарят при разпитите.
За себе си главатарят на Наглите оставял лъвския пай. Неголяма сума заделял за разходи – наеми, бензин, ток, ремонти на коли и други. Остатъкът давал на Поли Културиста, който вземал повече за себе си и раздавал по-малки дялове на другите.
Смята се, че за 2 години и половина Йожи е прибрал от откупи към 2 милиона евро.
Криеше, че е милионер – споделя негов близък пред разследващите. И на аверите си от бандата Йожи разправял, че всичко изпуква на хазарт. Гледал да не се разчуе за имането му. Опасявал се да не се появи някой софийски подземен бос и да му иска отчисления.
Страхуваше се даже сам той да не бъде отвлечен и изтезаван от някоя наказателна бригада, докато бъде докаран до просешка тояга – разказва негов съучастник.
Йожи ходи контешки облечен, кара лъскав джип, но си има за това оправдание. Разправя, че живее с богата търговка на дрехи.
Купуваме в Италия и Испания парцалки за по 2 евро на парче, тук ги продаваме по 50-100 лева – обяснява той. Представя се за снабдител на семейната фирма и се оплаква дори, че през месец-два му се налага да пътува в чужбина с броени пари.
Към 3 часа призори на 17 декември, два-три часа преди барети да нахлуят в дома му, Йожи се прибира от Италия. Какво е правил там – дали наистина е пропилявал десетки хиляди по казина, дали е купувал имоти, или е внасял пари от откупите в сметки и трезори? – разследването няма отговор. Той не отрича, нито потвърждава, че е заровил пачки в Лозенската планина.
Ако трябва, ще копаем – усмихва се разследващ полицай. Преди него иманяри налазват скоро планината, за да дирят богатството на Наглите…
Йожи се утвърждава като тартор на бандата, след като по негова заповед е ликвидиран конкурентът му за лидерското място – Иван Сапата. Така е според слуховете и неофициалните коментари. Поредният скандал между двамата избухнал за 310-те хиляди евро от откупа на бизнесмена Киро Киров. Сапата получил около 70 000 евро за джипа БМВ Х5, който той осигурил за отвличането. Но претендирал за още.
Аз – викал – съм много повече от обикновен крадец на коли.
И нареждал: Кой следи тия балъци, дето ги отвличаме, най-отблизо? Аз. Кой се мотае в краката на близките, а? Пак аз. Кой чертае маршрути, като бягаме от полицията? Аз и никой друг, нали? А получавам трохи.
Като капак Сапата заплашил да издаде другарчетата си, ако не щат да му платят колкото иска – заключава криминалист.
На 12 април 2009 година през нощта Сапата е отведен в картофена нива между софийските села Железница и Плана. Там е разстрелян с 9-милиметров куршум от пистолет „Макаров“в слепоочието.И закопан.
До момента на никого от бандата не е повдигнато обвинение за този разстрел. Но се знае, че мястото на екзекуцията не е избрано случайно. Нивата се вижда от километри от Лозенската планина. Разказват, че Йожи застанал веднъж на билото над родното си село и посочил с ръка към Плана планина:
Който ми е враг, ей там е закопан.
Автокрадец, грабител, похитител – такава е градацията в криминалната кариера на Ивайло Ефтимов, както и на повечето от Наглите.
На 10 ноември 1989 година, когато настъпва промяната в България, момчето от село Долни Лозен е 15-годишно. През 1993-та, когато в София се краде всяка втора кола, докарана от Запада, Йожи вече е авторитет в автобандите.
И он крадне – казва негов съселянин, без да влага в диа- лектния израз присъда или възмущение.
Автоапашът остава извън полезрението на организираната правоохрана до 1998 година, макар че междувременно е хванат два пъти последователно да кара пиян. Чак през 2000-ната получава петмесечна условна присъда за кражба. А след още един обир лежи 4 месеца на общ режим.
През 2003 година Йожи заедно с други четирима души е арестуван за магистрален грабеж в Търговищко. Бандата напада микробус на фирма за лекарства. В него пътуват двама снабдители на аптеки. Вали сняг. Йожи и другите мутри следят търговците през няколко града, изчакват ги да спрат, за да почистят заледените стъкла. Нахлузват маски, насочват пищови към тях и ги принуждават да дадат пари и опиати.
Делото се точи до 2006 година и накрая Йожи и аверите му са оправдани.
Той пак се надява да му се размине и не казва нито дума, каквото и да го питаме – казват криминалисти. – Седи в килия и мълчи. За какво ли си мисли? Може би за онова имане в Лозенската планина…