ГОЛЕМИТЕ УБИЙСТВА: Луканов – 02.10.1996

От книгата на Анна Заркова „Големите убийства“

Само поръчителите на разстрела знаят защо

2 ОКТОМВРИ 1996 година, 9 часа и 20 минути. Народният представител от БСП и бивш министър-председател на България Андрей Луканов е застрелян пред дома му на софийската улица „Латинка“ 15. Това е първото убийство на депутат в нашата най-нова демократична история.

Защо след серия публични гангстерски разстрели е екзекутиран 40-ият премиер?

Този въпрос остава без категоричен отговор. Четирима души са обвинени и съдени за престъплението. В първоначалната фаза на съдебното разследване те са признати за виновни и осъдени на доживотен затвор. Но последната инстанция ги оправдава и ги пуска на свобода.

НАЙ-ИЗВЕСТНИЯТ ПОЛИТИК НА ПРЕХОДА от тоталитаризъм към демокрация е застрелян в гръб с четири куршума от деветмилиметров пистолет „Макаров“. Стрелбата е почти от упор, от метър и половина до взетия на прицел 58-годишен мъж. Луканов пада по очи.

Потресен съм от престъплението, което е коварно, добре обмислено, хладнокръвно – заявява професорът по съдебна медицина Стойчо Раданов след аутопсията. – Почеркът не ме изненадва, той е един и същ, както при другите платени убийства.

България вече я няма! Друг политик у нас няма! – казва по същото време заместник-председателката на парламента Нора Ананиева.

Смъртоносните изстрели покосяват Луканов на излизане от кооперацията, където той живее на третия етаж.

Разстрелът става пред един свидетел.

Шофьорът на Луканов вижда и описва стрелеца. Като основен свидетел на демонстративното убийство до края на ноември 1996 година той се намира под специална охрана, а името му се пази в тайна от съображения за сигурност. В пресата отначало изтича само прякорът му – Шиката.

Самият Луканов е бил вероятно вторият човек, съзрял килъра, който безследно изчезва след злодеянието.

79-годишната Вера Йорданова също забелязва, но само в гръб, убиеца от първия етаж на блок 72, където живее.

Видях гърба на висок мъж с шапка и чанта, който се навърташе около блока на Луканов – разказва госпожа Йорданова. – Имаше вид на клошар, ровеше в чантата си, размахваше навита на руло хартия и обикаляше наоколо без видима причина. Загледах се, без да искам, в него, но после отидох до хола. Когато се върнах в кухнята, видях Луканов паднал, а онзи мъж беше изчезнал.

Според съседи същият мъж се появява в квартала три-четири дни по-рано. Накуцва покрай кофите за боклук. За маскировка събира хартия и картон, обикаляйки района. Чистачката на улица „Латинка“ го засича два-три пъти, докато опитва да влезе във входа на бившия премиер. Пробва да го заговори, но той мълчи. Това дава основание на полицаите да мислят, че е чужденец и говори български развалено.

Строител на кооперация близо до дома на убития дава показания в началото на ноември. Той твърди, че минути след разстрела видял клошаря да влиза в блок 86 на улица „Димчо Дебелянов“, където по-късно е намерено оръжието на престъплението. Няколко дни преди това го забелязва да рови в кофите наоколо. Просякът бил висок, приведен, на ръката му блестял златен пръстен и носел нови маратонки „Найк“.

Служителите от сигурността и полицията издирват убиеца на експремиера по портрет, нарисуван по описание на свидетели и разпратен на всички регионални дирекции на МВР и гранични контролно-пропускателни пунктове. Фотороботът е придружен от словесно описание. Според него екзекуторът е висок около метър и осемдесет, със слабо телосложение и леко приведена походка. Лицето му е мургаво, с леко издадена напред брадичка, тънки устни, остър нос, тесни очи и празен поглед. В деня на разстрела бандитът носел на главата си кръгла фуражка с козирка, прихлупена до очите. Приличал на скитник или просяк.

Килърът е гърмял по народния представител през дрехата си, съобщават от оперативно-следствената група след три огледа на местопроизшествието. Прибраните от местопрестъплението гилзи са отхвръкнали в неестествена при обикновена стрелба посока, уточнява спец по балистика. Неговият извод е, че престъпникът е държал пистолета с обърната нагоре ръкохватка. Така е постигнал по-малък откат на тежкия „Макаров“.

ПРЕБЛЕДНЯЛ, председателят на парламента Благовест Сендов съобщава страшната вест в пленарната зала в 10,06 часа – само минути след разстрела на бившия премиер. По-късно става ясно, че министър-председателят Жан Виденов лично се е обадил на шефа на Народното събрание, за да му я каже.

Първата формулировка на новината е, че Андрей Луканов е починал сутринта в дома си при неизяснени обстоятелства. Депутати от левицата обаче знаят какво се е случило още преди официалното съобщение. Екологът от Българската социалистическа партия (БСП) Стефан Гайтанджиев заявява пред журналистите в кулоарите, че не става дума за произшествие, а за нагъл разстрел. Опозицията от Съюза на демократичните сили (СДС) излиза с предположение, че убийството е по червен сценарий за обявяване на извънредно положение и отлагане на президентските избори, които сините се готвят да спечелят. Действителността опровергава това. Още същия ден управляващи и опозиция излизат с обща декларация, която осъжда престъпното деяние.

Смъртта на левия депутат подпечатва един позорен за българския парламент факт. Тя доказва практиката да се фалшифицира гласуването в него. Компютърната разпечатка от вота на депутатите от 2 октомври показва, че Андрей Луканов е гласувал три пъти – в 8,59 часа, в 9,07 часа и в 9,08 часа. Компютърът е засякъл, че с картата му са дадени вотове веднъж „да“, веднъж „не“ и „въздържал се“. Първото гласуване е за дневния ред, с второто е отхвърлено искането Жан Виденов да дойде в парламента и да отговори на въпроси за политическото измерение на уличните разстрели. Третото е за първото четене на закона за частните малки предприятия. Скандалната разпечатка, която по-късно мистериозно изчезва, е видяна в библиотеката на парламента от журналистката Вяра Смилкова.

На местопрестъплението на улица „Латинка“ експресно пристигат вътрешният министър Николай Добрев (в 9 часа и 50 минути), шефът на следствието Бойко Рашков, експертът по убийствата Ботьо Ботев, топследователят Богдан Карайотов и шефът на Националната служба за охрана генерал Димитър Владимиров. Веднага щом научава новината, там отива и тогавашният посланик на Русия в България Александър Авдеев (в 11 часа и 30 минути).

Под наблюдение е поставено летище София, но оттам вече има излетели след убийството машини. Около 10 часа сутринта на 2 октомври от пистата се отлепят и няколко частни самолета, но проверката им не довежда до нищо.

9-милиметровото оръжие със заглушител, увито в черна брезентова торба, е намерено на 7 ноември сутринта зад решетките на парното във вход А на блок 86 на улица „Димчо Дебелянов“. Мястото е на 200 метра от жилището на Луканов. Пенсионерът Цвятко Николчовски изпуска зад радиатора бележка от пощенската си кутия, навежда се да я вземе и забелязва пакета. Той е напъхан така, че да остава в сянка при естествена и изкуствена светлина.

Следствието дълго проверява дали със смъртоносния за Луканов „Макаров“ са извършени и други престъпления.

Оказва се, че с пистолета, намерен зад парното, е разстрелян не само Луканов, но и украинецът Сергей Владимирович Шанин – на 7 март 1996 г. пред дома му в блок 229 на столичния квартал „Надежда“. Чужденецът пребивава незаконно у нас със съпругата си и наглед се препитава от подвижна сергия за дребни домашни потреби. Много вероятно е обаче да е имал и други не толкова законни занимания.

Криминалисти откриват с просто око голямо сходство между намерените на „Латинка“ гилзи и част от другите, открити край трупа на Шанин. И двата вида гилзи са от 9-милиметрово оръжие, сглобявано от части на „Макаров“ и картечен пистолет „Заги“.

С деветмилиметров „Заги“ е отнет животът на шефа на силовата групировка ВИС-2 Васил Илиев. Автоматичното оръжие с пълнител с 16 патрона е открито от деца край лобното място на борческия лидер. Сергей Шанин пък е пронизан с 16 куршума при кръстосан огън с пистолет и автомат. 33 гилзи са намерени след кръвопролитието. И без микроскоп ставало ясно, че някои от тях са изстреляни от оръжие, комбинирано между „Макаров“ и „Заги“.

Криминалистите решават, че именно това сборно пушкало е разковничето на трите поръчкови убийства. Месеци наред те проверяват версията, че една и съща ръка е отнела живота на борческия бос Васил Илиев, украинския търговец Шанин и големия български политик Луканов.

Още в деня на покушението срещу Луканов една жена от блок 86 на улица „Димчо Дебелянов“ открива на площадка между първия и втория етаж на фаталния вход куп стари дрехи, за които се допуска, че принадлежат на убиеца. Вехтите дънки и избелялото скъсано яке са с гигантски размери, от което се прави предположение, че под тях бандитът е носил други дрехи.

Скъсаните копчета и повреденият цип подсказват как той за секунди се е изхлузил от дрехите си, преди да избяга.

След сигнала за намерената клошарска премяна полицаи уж претърсват входа. Необяснимо остава защо тогава не успяват да намерят пищова. Що за пропуск? Вероятно това е пореден гаф на небрежни пазители на реда.

Не е ясно също така защо, въпреки важността на разследването, в него са допуснати и други гафове, непростими за професионалисти. На местопрестъплението не е доведено следово куче, което би могло да проследи убиеца по една останала от него бонбонена хартиена обвивка. И още – само шест часа след убийството пред дома на бившия премиер е изпратена водоноска на столичния отдел „Чистота“, която пред очите на полицаите измива не само локвата кръв, но и всичките евентуално незабелязани на пръв поглед следи.

Многозначително е и това, че в деня на смъртта му депутатът е бил оставен без защита. През февруари 1996 г. по сигнал, че животът му е заплашен, гардове от Националната служба за охрана са назначени да го пазят неотлъчно. На 15 април държавната закрила е оттеглена. Ето защо бившият премиер наема телохранители от фирмата „Омега БМ“, които са го пазили и по-рано. В деня на смъртта му обаче до него няма гард, който да го прикрие от куршумите с тялото си. Защо?

„АНДРЕЙ ЛУКАНОВ СИ БЕШЕ БЕЛЯЗАН“ – твърди пред „Демокрация“ от 5 октомври 1996 г. Николай Николаев, отговорник по сигурността в „Топенерджи“ и личен телохранител на бившия премиер. – Фаталният изход е бил планиран.“

Според Николаев Андрей Луканов много добре знаел откъде идва заплахата срещу него. Но никога и никому не е казал.

Няколко сигнала за физическото ликвидиране на депутата са получени в частната фирма „Омега БМ“, която е собственост на сина на Николай Николаев – Милен. Фирмата пази политика до февруари 1996 г., когато го поема Националната служба за охрана (НСО) на генерал Димитър Владимиров. Николаев твърди, че чул една от телефонните заплахи срещу високопоставения му клиент и приятел. От слушалката в дома на „Латинка“ 15 прозвучал траурният марш на Шопен.

Охранителят праща писмо до тогавашния вътрешен министър Любомир Начев – да се провери произходът на заплахите. Начев издава разпореждане за проверка от агентите на НСО. Тогава генерал Владимиров осигурява за Луканов държавна охрана. Но после тя е свалена без мотивация. Неофициално от МВР тогава коментират, че охрана не е нужна, че заплахи няма, а с приказките за тях Луканов си прави политически имидж. Николай Николаев се възмущава публично от тези коментари, но без резултат.

Николаев е бивш заместник-началник на плевенската полиция, а по-късно заместник-командир на специализирания отряд за борба с тероризма. Дружбата му с Луканов започва в Плевен, където и двамата са родени. Неслучайно, когато създава заедно със сина си охранителната фирма „Омега БМ“ той приема бившия премиер за свой първи и главен клиент. И неслучайно журналистите наричат дружеството „Топенерджи“, което се ръководи от Николаев, „любима рожба“ на Луканов.

Служебната ланча на „Омега БМ“, която трябвало да отведе народния представител от жилището му до парламента, стои заредена пред „Топенерджи“ в деня на убийството му. Обичайно било Луканов да позвъни на гардовете, преди да тръгне от къщи, за да идат да го вземат. Но във фаталната сутрин той излиза, без да позвъни, разчитайки на своя личен шофьор да го откара. Така се оказва без телохранители в момента, когато са му били най-необходими.

КОЙ Е КАРЛОВИЧ?

„Защо доларът се вдига? Луканов го вдига. Защо доларът миналата година не наваксваше инфлацията? Луканов не го пускаше. Защо закъсняхме с приватизацията? Луканов не даваше. Защо ускорихме приватизацията? Луканов искаше да разпредели богатствата…“ (Из „Карлович – портрет от сенки“, Чавдар Найденов, вестник „Дума“ от 17 октомври 1996 г.)

Разбира се, че един от ключовете към въпроса кой уби Луканов трябва да се търси в собствената му биография. Тя обаче е такава, че по-лесно ще се намери игла в копа сено. Андрей Карлович е роден с едно от основните качества на политиците от световен мащаб – да си създава безброй големи и силни лични врагове.

40-ият министър-председател на България е застрелян точно една седмица след като навършва 58 години и по зла ирония на съдбата – точно на 57-ия рожден ден на съпругата му Лилия. Четири години преди това, през 1992 г., на въпрос на кого е неудобен, Луканов отвръща: „И на двете мафии – старата и новата.“

Приживе той обича да казва, че е комунист трето поколение. След като БКП се прекръства на БСП, той, ще не ще, става социалист.

Да се жертваш за партията е традиция в семейство Луканови.

Ако аз мислех за личния си интерес, отдавна би трябвало да се оттегля, след като се убедих, че имам работа с опоненти, които са в морално и политическо отношение нечистоплътни и не се гнусят от никакви средства да водят политическа борба. Не е нужно моята партия да ме жертва, след като аз се жертвам за нея достатъчно дълго. В моето семейство това е традиция – заявява Андрей Луканов през 1991 година.

Петилетка по-късно той е застигнат от съдбата на двамата си дядовци. Версията за смъртта на единия – Тодор Луканов, е, че заболява тежко и умира в СССР малко преди да се върне оттам. Внукът Андрей обаче не крие убеждението си, че става дума за насилствена смърт. Тодор Луканов, депутат и партиен вожд, далеч по-популярен от Георги Димитров, през 1923 година е низвергнат като ренегат, защото е против Септемврийското въстание.

Дядо му по майчина линия пък – Александър Атанасов, една от най-ярките фигури на русенската партийна организация, е убит от засада в крайдунавския град на 24 април 1925 година от главорези на Александър Цанков.

Тримата Луканови – дядото Тодор, бащата Карло и внукът Андрей – прекарват общо 58 години в българското Народно събрание. По този показател те се мерят с фамилията Савови Стефанаки, Димитър и Стефан.

Има хора, които, каквото и да правят, го правят мащабно, каквито и характеристики да притежават, ги притежават в пъл- на степен. Луканов е такъв човек, човек от планетарен калибър.

България загуби един голям политик, е общото мнение и на съпартийците на Луканов, и на опонентите му. Сложен и противоречив политик от такъв мащаб се създава трудно и загубата му тежи още дълги години. Във въздуха витае и ще продължава да витае въпросът: Какво би станало днес с БСП, ако Луканов бе жив?

В тоталитарната система често съдбата на човека се определяше от кадровите оценки на хора над него. В моя случай от тези на Тодор Живков – казва Луканов през 1993 година. Но той е между онези от комунистическата партия, на които съдбата е отредила да растат едва ли не от рождението си. След един доклад при Живков в Евксиноград, където разказва впечатленията си от САЩ, обещаващият специалист от проверено семейство е назначен за първи заместник-министър на външната търговия. В началото Живков покровителства прохождащия политик. През 80-те години обаче Андрей изпада в немилост. Защо?… Може би с острия си нюх Тато вече усеща заплахата за поста си?

Обиколил доста свят, Андрей открива, че пазарната икономика няма алтернатива. Вече през 1990 година, когато е министър председател, той разказва, че в едно интервю за западен вестник казал: „Най-доброто съчетание за обществото е марксизъм плюс пазарна икономика.“ Доста време треперел това изявление да не стане известно и у нас…

АНДРЕЙ КАРЛОВ ЛУКАНОВ е роден на 26 септември 1938 г. в Москва. Баща му – Карло Луканов – по наследство е виден деец на Българската комунистическа пария (БКП). Върнал се в България, той стига до поста заместник-председател на Министерския съвет.

В Москва Андрей завършва Института за международни отношения. От 1963 до 1965 година работи в отдел „Икономически, СИВ и Общ пазар“ на Министерството на външните работи. През 1966 година, на 27-годишна възраст, е назначен за началник-отдел „Международни организации“ при Министерството на външната търговия, където остава до 1968 година.

Първи секретар е в Постоянното представителство на На- родна република България при ООН в Женева (1968-1972). От 1972 година е заместник-министър, а от 1973 г. – първи зам.-министър на външната търговия. От 1976 година е заместник- председател на Министерския съвет. Постоянен представител е на България в Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ). От юни 1986-а до август 1987 г. е първи заместник-председател на Министерския съвет, след което става министър на външноикономическите връзки.

Стремително се развива и партийната му кариера. На XI конгрес на БКП (1976 г.) е избран за кандидат-член, а на декемврийския пленум през 1977 година – за член на Централния комитет (ЦК) на БКП. От юли 1979 година е кандидат-член на Политбюро на ЦК на БКП.

На 10 ноември 1989 година Андрей Луканов, Петър Младенов, Добри Джуров и Станко Тодоров организират свалянето на Тодор Живков. След това Луканов става член на Политбюро. От 1976 г., двайсет години без прекъсване, е депутат в Седмото, Осмото и Деветото народно събрание на България и след това – във Великото народно събрание (ВНС), 36-ото, 37-ото и 39-ото народно събрание.

— Досега за себе си нямам отговор можеше ли перестройката, тоест постепенното реформиране на социализма по модела на Съветските социалистически републики, да успее, или тя бе обречена да се провали. Но ние бяхме поклонници на перестройката, както и милиони българи – казва Луканов през март 1996 година.

През 1990-а е на своя политически връх. През януари е начело на делегацията на БКП на Националната кръгла маса. Обществото вижда в него един човек, абсолютно несъответстващ на дотогавашните натрапени представи за правоверен комунист – невероятно ерудиран, усмихнат, отговарящ на всички въпроси – удобни или не, на английски или френски, бързо минаващ на „ти“.

От 8 февруари 1990 година той е министър-председател на България. В това си качество оказва огромна помощ на зараждащата се опозиция – политическа, финансова, материална, организационна и идейна. Прословути са срещите в жилището на Хайтов на улица „Латинка“ между Луканов и зараждащия се Съюз на демократичните сили (СДС) през ноември 1989 година.

Не разбирам защо опозицията е толкова зла и му иска оставката – проплаква актрисата Цветана Манева по време на декемврийската стачка през 1990 година. – Той с толкова любов я създаваше!

Наистина, Луканов дава на СДС сградата на „Раковски“ 134, като изгонва от нея Българския индустриално стопански съюз (БИСА) на омразния му Огнян Дойнов. Чрез бизнес партньора си Робърт Максуел осигурява хартия за първите опозиционни вестници „Демокрация“ и „Свободен народ“. Заедно с Александър Лилов е идеолог на посттоталитарните промени
на прекрояването на социализма чрез преразпределението на капиталите и трансформирането на властта от политическа в икономическа.

Луканов, с подкрепата на Москва, стана премиер и лидер на имитиращата реформи комунистическа партия, като пое изкъсо контрола върху бизнеса, определяйки кой да е търговец и кой банкер. Той събра в БИСА на улица „Раковски“ 300 души подбрани партийни кадри и ги назначи за милионери, като им каза с куфарите да отиват в държавните банки и по списък да получат милионите – заявява сензационно фараонът Иво Недялков, получил и той 17 милиона. Мнозина като него вярват, че именно Луканов създава червените богаташи, които в бъдеще развиват успешен бизнес и подкрепят дискретно Столетницата. Според тях това е новият български елит – избраниците от Лукановия „Списък 300″.

Твърди се, че Луканов има и „Списък 108″ – на висшата партийна номенклатура, която започва да прехвърля милиони зад граница много преди 10 ноември 1989 година. От нейните среди са новите олигарси, някои от които зад граница. Огнян Дойнов е един от тях.

Говори се, че още от 1985 година започва интензивното източване на държавния бюджет и валутния резерв, което надминава огромната сума от 10 милиарда долара.

Луканов също изнася от резерва повече от 2 милиарда. Това се доказва от ревизия на Българската народна банка (БНБ), която вдига шум в пресата, но за малко.

ЕДНИ ВЕЛИЧАЯТ Луканов като „архитект на мирния преход“ и демократизацията. Според други неговата деятелност преследва користна цел – политическата власт на компартията да се увековечи, като се трансформира в икономическа. Факт е, че години след смъртта му най-големият дял от частните групировки, банки и едрия бизнес се управлява открито или задкулисно от висшата и средната социалистическа номенклатура.

Като член на Политбюро веднага след 10 ноември 1989 година и по-късно – на председателството на Висшия съвет на БСП, Андрей Луканов се заема да реформира и партията си. С негова благословия са създадени реформаторските идейни течения в БКП (АСО, „Път към Европа“, „Демос“, „БКП – Демократичен форум“). И до днес го считат за баща на „Път към Европа“. По-късно, от средата на 1990 година, той покровителства Движението за радикална промяна в БСП, на базата на което пък се създава Обединение за социална демокрация (ОСД). Всички от ОСД са единодушни, че без решаващата помощ на Луканов обединението не би съществувало. Той обаче не намира достатъчно сили в себе си да отцепи радикалните движения от комунистическото ядро в партийните редици, за да има България една мощна социалдемократическа партия и да не се гърчи заедно с променящата се, за да не се промени, БСП. През 1990 година Луканов има огромния авторитет да направи това, което шест години по-късно някои негови наследници се опитват, но силите им са малко.

Твърди се, че когато Луканов поставя пред ръководството на БСП въпроса за либерализиране на цените, председателят Александър Лилов отвръща, че това не е партийна работа. По този начин, смятат тогавашни близки до Луканов, индиректно
е казано на министър-председателя, че партията няма да подкрепи замислените от него икономически реформи.

Ако Андрей бе казал тогава „Който е за реформи – с мен, който не – при Лилов“, БСП нямаше да просъществува до днес в този си вид – казва един от несъстоялите се реформатори на Столетницата.

Ето защо изглеждат нереални твърденията, появили се доста по-късно – че Луканов бил обещал на тогавашния държавен секретар на САЩ Джеймс Бейкър да разцепи БСП.

За него в политиката протичаха дълбинни процеси, над- хвърлящи партийните разделения, но на партията си той трябваше да бъде верен. Думите, че е трето поколение комунист, не бяха изблик на комунистическа фукня – заявява след убийството на Луканов Петко Симеонов, един от лидерите на опозицията през 1990 година.

Второто правителство на Андрей Луканов, назначено след изборите на 10 юни 1990 година, просъществува до 29 ноември, когато министър-председателят подава оставка. Според битуващата официална версия – под силен синдикален натиск, според неофициалната – и може би по-вярна – защото вече окончателно е станало ясно, че партията му няма да подкрепи демократичните реформи, които – какъв исторически парадокс! – именно тя е принудена да прави.

Ако второто Луканово правителство бе получило подкрепата на собствената си партия да започне реформите, България положително щеше да бъде наравно с Чехия, Унгария и Полша, смятат поклонници на Луканов. По онова време предстоят непопулярни мерки и те могат да бъдат проведени само от много популярен премиер. А Луканов е точно такъв. В България точно тогава започват да се правят анкети на общественото мнение и министър-председателят е неизменно начело с над 70 на сто доверие. Кой от неговите наследници може да се похвали с това? Само Бойко Борисов в началото на мандата си.

Тогава, през 1990 година, БСП изпада в патова ситуация печели изборите с абсолютно мнозинство, а не иска да управлява. Луканов прави всичко, което е по силите му, за да вкара СДС в коалиционно правителство.

Аз действително смятах и продължавам да смятам, че еднопартийно правителство не е добър вариант за България. Искам да подчертая, че моята програма не е програма на БСП, Тя има претенциите да бъде програма, която би могла да сплоти нацията. Идеите, заложени в тази програма, аз съм имал далеч преди 10 ноември – заявява Луканов на 30 октомври 1990 година. СДС обаче му поставя условието да напусне БСП, с което той не се съгласява.

Голям, ако не и решаващ, е неговият принос по време на консултациите и последвалата сделка за избор на Желю Желев за президент, включително за убеждаването на твърдите глави в парламентарната група и във Висшия съвет на БСП за този
„исторически компромис“. И по-късно – за съставянето на коалиционното правителство на Димитър Попов.

Луканов е, който предлага тогава Иван Татарчев за министър на правосъдието или на вътрешните работи. (Татарчев му е трети братовчед по македонска линия.)

Пак той предлага Георги Пирински за вицепремиер на икономическата реформа. Иван Костов не се съгласява и в по- следния момент се налага да се търсят други взаимноприемливи решения.

По време на дебатите около второто му правителство и след това образът на Луканов постепенно е сатанизиран. Лепнато му е презрителното „Карлович“, след като не става много ясно дали е все още съветски гражданин, или не. Във Великото народно събрание (ВНС) по време на приемането на новата конституция негови съпартийци поемат грижата да предвидят прословутия член за българското гражданство, заради който Луканов е лишен от възможността да се кандидатира за президент. От това Луканов не страда, той няма такива намерения, но е засегнат един от най-близките му съратници – Георги Пирински, който е американски гражданин.

На 7 юли 1992 година 36-ото народно събрание снема депутатския имунитет на Луканов по искане на главния прокурор Иван Татарчев във връзка с разследването на така нареченото дело номер 3 за безвъзмездните помощи, раздавани по Живково време на държави от Третия свят и „братски“ комунистически партии. До 30 декември същата година депутатът лежи заради тези помощи в ареста.

Шестте месеца в килията на столичната улица „Развигор“ имат обаче обратен на предварително замисления ефект. Тогава БСП е в опозиция, разколебана и притисната в ъгъла. Колкото и други да си приписват заслуги с днешна дата, че са извадили БСП от нокдауна, арестуването на Луканов действа като парола за партията. За пръв път, откакто на власт е СДС, парализата сред левите е преодоляна и спонтанни червени митинги тръгват из страната. В затвора комунистът трето поколение се държи именно като такъв. Зад решетките в „Моабит“ Георги Димитров учи немски, за да се защитава сам, на „Развигор“ Андрей Карлов пише книга…

ЛУКАНОВ Е НАРИЧАН Кръстник, обявяват го за бащата на икономическите групировки. Името му се спряга, стане ли дума за препиране на мръсни пари.

Слухове безброй, но доказателства няма.

Не може да се каже къде комунистът и депутат трето поколение влиза по-рано – в бизнеса или в политиката. Защото още от 70-те години на миналия век като първи заместник-министър на външната търговия той дирижира валутните харчове на страната. Сочат го като пряко отговорен не само за помощите за Третия свят, но и за натрупването на милиардния външен дълг на България.

Луканов лично надзирава секретния проект „Нева“, чието изпълнение започва също през 70-години – за снабдяването на соцлагера с върхови технологии в електрониката, поставени от Запада под ембарго. За „Нева“ СССР и някои бивши соц-страни хвърлят милиарди. Официално проектът завършва с провал. Дали и колко милионери в „зелено“ е родил обаче той никой не може да каже.

Пак във връзка с „Нева“ на Луканов се приписва и бащинството на задграничните смесени търговски дружества, учредявани с чуждо участие по линията на Държавна сигурност. Според сведения от 1992 година те са над 400 и в тях са изнесени от България около 2 милиарда долара.

Като други ключови фигури в аферата се сочат космополитният бизнесмен от чешко-еврейски произход Робърт Максуел и бившият член на Политбюро на ЦК на БКП и заместник министър-председател Огнян Дойнов. Когато Дойнов е принуден да се укрие в чужбина, „човекът на Максуел“ в отечеството остава Луканов. Максуел обявява намерение да основе банка в посттоталитарна България, чрез която да управлява външния дълг на страната, да купи наши медии. През това време Андрей Луканов е негов чест гост в Лондон и в имението му в Оксфорд. Последната му известна визита е през август 1991 година, три месеца преди Робърт Максуел да се удави в океана при неясни обстоятелства.

На 29 март 1990 година, когато Луканов е премиер, е обявен мораториумът по външния дълг. Само за януари-март Българската външнотърговска банка трябва да плати 1,640 милиарда долара, а в резерва има под милиард. Десет дни преди това Карлович е на посещение в Москва и иска от тогавашното правителство заем от 1 милиард долара. Отказват му. За положението не са уведомени нито Министерският съвет, нито Народното събрание. В суматохата около мораториума нови стотици милиони в твърда валута сменят местопребиваването си от родните в чужди банки. Поне така твърдят противниците на тогавашния министър-председател.

С Луканов се свързват също нарастващият външен дълг на страната при тоталитаризма и потъването на милиони в „зелено“ след него. Тодор Живков лично обвинява Луканов.

През 70-те години имахме дългове към Запада. Тогава аз оглавих комисията и въведохме ред. Никой извън тази комисия не можеше да внася или да изнася извън страната. След това я върнах на Министерския съвет и назначиха Луканов за неин председател и парите сега ги няма. Окрадоха ги – категоричен е Тато пред „Труд“. За него смъртта на един от онези, които го свалиха, не е политическа.

Може да е лично отмъщение. Възможно е да е разчиства- не на сметки. Луканов беше свързан с една част от подземния и надземния свят. И с чужбина беше свързан – такава е хипотезата на бившия Първи, която той излага пестеливо.

За коя ли „чужбина“ намеква Живков? За Русия ли, или за западни държави?

Покрай съветската закалка на Луканов, покрай проекта „Нева“, както и покрай цялостната му дейност, за него се говори като за „дългата ръка на Москва у нас“. Слуховете го разнасят като „генерал от КГБ“ (съветската служба за сигурност). Или от ГРУ (съветското разузнаване)?… Извън мълвата и художествената измислица няма нищо черно на бяло. Но е факт, че дори когато е в немилост у нас, в Кремъл Андрей е приеман много по-радушно от който и да било друг силен на деня в България.

Близки до Луканов твърдят, че той е поел личен ангажимент пред Москва София да не влезе в скоро време в НАТО – международен договор за военно сътрудничество, основан с подписването на Северноатлантическия договор на 4 април 1949 г., със седалище в Брюксел.

Политическият интерес на САЩ от разширяващия се на Изток Атлантически пакт винаги трябва да се разглежда и като гаранция в борбата за суровини, коментира печатът. Дали Луканов е поемал такъв ангажимент, никой никога няма да научи със сигурност – за такива неща документи не се подписват.

От 1995 година депутатът, сочен като една от най-крупните фигури в българската икономика, е член на Управителния съвет на българо-руското газово дружество „Топенерджи“. През юли 1996 година той се оттегля от управителния съвет на дружеството, но не и от делата му. Официално остава като експерт-консултант, неофициално може би нищо не става без неговите консултации.

Именно заради „Топенерджи“ на 22 май 1995 година Луканов обявява, че напуска политиката и се отдава на бизнеса. Първият коментар е, че това е един от най-силните му политически ходове – онзи, който държи кранчето за газа, държи всяко българско правителство в ръцете си. Но въпреки маститото му ръководство и близкото му приятелство с двама от най-силните хора в Русия и в енергетиката – премиера Виктор Черномирдин и шефа на „Газпром“ Рем Вяхирев, дружеството не тръгва добре.

Много мощна е съпротивата на кабинета на Жан Виденов (януари 1995 – февруари 1997 г.), който твърди, че защитава националните интереси, а е обвинен, че всъщност иска по-тлъста хапка за своите хора от така наречения кръг „Орион“. Когато от Москва идват за газови преговори у нас – през февруари 1996 година, – премиерските съветници Владимир Жеглов и Красимир Николов така объркват нещата, че Вяхирев си тръгва, а руският посланик Александър Авдеев докладва спешно на Черномирдин, че става скандал. Жан Виденов направо се моли на руснаците да се върнат на масата за преговори. Те склоняват, но по-късно двете страни се скарват за размера на транзитните такси и собствеността на тръбопроводите, така че отношенията пак влизат в задънена улица.

През юли 1996 година изненадващо Луканов оставя шефското място в „Топенерджи“. Според едни е изхвърлен със съгласието на Русия, според други – напуска доброволно и завинаги. Фактът, че именно „Топенерджи“ осигурява после неговата охрана, говори трето – че той остава зад кулисите. Мястото му е заето от президента на „Мултигруп“ Илия Павлов.

Два месеца преди това компанията „Мултигруп“, намираща се в икономическа война с кабинета на Жан Виденов, се разграничава официално от Луканов.

Андрей Луканов беше често свързван по един или друг начин с нас напълно безпричинно – казва през май 1996 година Илия Павлов. — Самото име на Луканов трябва да се приема като една метафора за политическите лица, които по някакъв начин се идентифицират с „Мултигруп“. Нито една сериозна организация не може да бъде ръководена отвън, от който и да е политик.

Всички, които бяха администрирани политически и работеха по политически директиви, завършиха и ще завършват зле – предрича той. И наум не му идва, че не след дълго ще бъде разстрелян.

Луканов беше папата на икономическите групировки – обобщава депутатът Едвин Сугарев. – Той им даде стартовия капитал. От друга страна, той участваше в големи проекти, свързани не само с България. Такъв беше проектът „трансфер на рубли срещу долари“, разработван на българска почва от тогавашната банка „Транспортна техника“, сегашна Балканбанк, за която се говори, че самият Луканов е дал идеята.

Обявяван за заговорник в икономиката, Луканов е спряган и за парламентарен конспиратор, който винаги може да извади от ръкава си още някое правителство. Но когато към края на 36-ото народно събрание се говори, че чрез свои депутати бившият премиер можел да подкрепи експертен кабинет, подобен на този на професор Любен Беров ( 1992-1994 г.), Луканов се позовава на решенията на своята партия и отвръща:

Отиваме на избори.

На 30 септември 1996 г., два дни преди да бъде убит, в Плевен той казва:

— Вярно е, че нацията има защо да се сърди на десницата. Аз също имам основание да не обичам този тип хора. Ясно е обаче, че трябва да търсим диалог с десницата за решаването на тежките проблеми на страната. Евентуалната загуба на БСП на президентските избори може да има твърде тежки последици за цялото общество. Не трябва обаче да се смята, че евентуалният отрицателен за БСП резултат в изборите ще означава край на света.

Общо взето Андрей Луканов се придържа към своята формула от 1990 г. – „2 от 3″. Тоест две институции – парламентът и Министерският съвет – за БСП, една – президентството – за опозицията.

В анализа си пред пленума на БСП на 11 ноември 1996 г. за загубата на президентските избори Жан Виденов заклеймява автора на формулата „2 от 3″, без да назовава имена.

Без да визират публично Луканов, Виденов и неговите идеолози многократно са говорили за „сбъркания модел на прехода от 1990 година“ и за „перестройчиците десетоноемврийци, които трябва да изтекат в канализацията на историята“. По този начин неуспялата да се реформира партия се обръща против един от главните й реформатори.

Самият Луканов в един момент си изпуска нервите – в момент, когато групировката „Орион“ около Румен Мирчев Спасов и премиерските съветници е във възхода си, а Виденов умилително я нарича „приятелски кръг“.

„Орион“ е мародерска групировка!“ – избухва той. Има времена, когато Луканов и Виденов са близки.

Сближаването им започва, след като Луканов излиза от ареста на „Развигор“ на 30 декември 1992 година. До юни 1994 година двамата са се сприятелили изключително много. Луканов е нещо като по-възрастен патрон на младия соцлидер. Това предизвиква силната ревност на Александър Лилов, първият наставник на Жан в политиката. Самият Виденов нееднократно подчертава „колко много е научил от Луканов като политически и управленски познания и опит.“

Три дни преди 41-вия конгрес на БСП Луканов заявява:

За две години Виденов доказа, че 40-ият конгрес не е сбъркал в избора си, че той е човек, способен да се развива, и то бързо, да акумулира в себе си зрелостта и качествата на истински партиен лидер. Има всички основания следващият конгрес да избере Жан Виденов за председател на партията.

Така и става.

Изненадващо след това Виденов изхвърля почти всичките хора на Луканов от Висшия съвет на БСП, а по-късно – и от кандидатските листи за 37-ото НС. Луканов подминава това предателство. Правителството на Виденов се прави малко по-късно пак с неговите консултации.

България най-после има правителство, което заслужава това определение. Може да се каже, че вакуумът във властта е запълнен – казва Луканов, минути след като 37-ото народно събрание е избрало кабинета „Виденов“.

Отношенията им с Жан започват да охладняват около така наречената Бяла книга от 1995 година, в която Луканов, наред с Филип Димитров, се сочи сред виновниците за икономическото състояние на България. След силен натиск от страна на Луканов Виденов прередактира основно книгата. Но приятелството им се изражда в скрита взаимна омраза покрай „Топенерджи“ от май 1995 година нататък. Жан обвинява Луканов, че играе за „Мултигруп“ и „Газпром“ в ущърб на българските интереси.

През декември 1995 година пламва задочен публичен скандал между действащия и бившия премиер. Служителката в пресцентъра на Виденов Невена Гюрова казва в свое интервю пред „Свободна Европа“, че Луканов искал да я убие.

Луканов покровителстваше бухалките! Той е създателят на „Мултигруп“. Помогна им да се закрепят, да се развият, както и на ред други групировки и съответните им опашки. Жан Виденов няма лични контакти с никого, той няма личен живот дори. Но Луканов има зъб на Виденов за много неща. Той не може да го понася, защото министър-председателят му пречи, като иска да сложи ред в държавата. А редът в държавата е вреден за Андрей Луканов. Той може да вирее само на тъмно. Луканов покровителстваше създаването на кредитни милионери. Луканов иска да свали Виденов. Луканов казва, че на Лебеда (той измисля този прякор на Виденов) трябва да му се отвърти главата – изригва Невена Гюрова.

Никой никога не отрича важната роля на Луканов в така наречената перестройка (от руски – „преустройство“), което той през 1989 г. превръща в щурм за отстраняване на Тодор Живков от ръководството на БКП. Никой не оспорва правото му да заеме след това ръководни постове в партията и да ог- лави нейното правителство – 76-ото за страната – през 1990 година. Негодуванието срещу него се надига, докато е начело на 77-ото правителство. То пада след публични протести пред Мавзолея на Георги Димитров, в които главна роля играят миньорите от Перник. „Лукановата зима“ остава в историята като символ на студ, глад и политическа криза.

Още в началото на мандата на следващия соцкабинет, който по-късно ще докара страната в същото бедствено положение, в каквото е при Андрей Карлович, той рекъл:

Хайде да оставим тези хлапетии да си поиграят на управление. Те сами ще се олеят. През зимата ще се срутят и ще дойдат на колене да ме молят да ги спасявам.

Това е един от малкото случаи, в който политикът, наричан Бялата лисица – заради хитростта и снега по косите му, се лъже в прогнозите си. След като никой не отива да го моли за прошка, той, изглежда, започва да губи търпение.

На мартенския пленум през 1996 година Луканов заявява, че в партията и държавата се възраждат сталинистките методи.

А през юни хвърля знаменитото предизвикателство – нарича приятелския кръг „Орион“ на премиера мародерски. В този
„приятелски кръг“ пресата включва Румен Мирчов Спасов, син на генерал Мирчо Спасов, едноличния търговец Николайчо Кривошиев, премиерския съветник Красимир Райдовски, шефа на Българската телекомуникационна компания Михаил Данов, председателя на Комитета по пощите и далекосъобщенията Любомир Коларов.

Ден преди да бъде убит, Луканов казва на близкия му социолог Андрей Райчев, че разполага с неоспорими доказателства за корупция във върховете на изпълнителната власт.

Куршумите изпреварват разкритията му.

Повече от 6 часа продължава поклонението пред тленните останки на Луканов на 4 октомври 1996 година. След 10 ноември 1989 година столицата не помни такава процесия, проточила се от сградата на Националната художествена галерия до зала „София“ на бившия партиен дом.

„Прощавай, Андрей“, написва Жан Виденов на надгробния венец на бившия премиер.

N1 СЛЕД ДЕМОНСТРАТИВНИЯ РАЗСТРЕЛ на Андрей Луканов остава без отговор големият въпрос – кому е най-изгодна неговата смърт?

Десетки версии за мотивите на кръвопролитието са употребени за малки и големи цели от мало и голямо в политическия елит.

От всички хипотези най-убедително звучи една: някой е трябвало да чуе изстрелите срещу експремиера и да се стресне от тях. Инак те нямаше да отекнат на улица „Латинка“ посред бял ден. Пред тях е могла да бъде предпочетена или бавнодействаща отрова, причиняваща инфаркт, или „случайна“ смъртоносна катастрофа.

Сините стратези смятат, че кончината на Андрей Луканов е замислена от заинтересовани, за да провали президентските избори или да ги реши в полза на БСП. Не става нито едното, нито другото.

Червените активисти подхвърлят, че убийството е планирано, за да консолидира раздираната от вътрешни противоречия БСП. Това също не се случва, както става ясно от мъчителните дебати на партийните форуми в края на 1996 година.

Не се оправдава и предположението, че трупът на улица „Латинка“ пада, за да отклони общественото внимание от мизерията и болките в борбата за оцеляване. Българинът мимолетно вдига поглед към мъртвото тяло на депутата и се вторачва още по-гневно в празния си корем.

Който поиска извънредно положение, ще се издаде като автор на престъплението! – заявява след разстрела политикът Александър Томов. Но разбира се, такава елементарна дискредитация на злодея не се получава.

Силни икономически групировки, близки до правителството, са организирали акта на насилие, гласи друга хипотеза. В печата се появяват коментари, че близката до премиера Виденов групировка „Орион“ може да е колективен поръчител на разстрела.

Предполагам, че Андрей е жертва на кредитните милионери, които не искат парите им да излязат на светло – допуска проф. Владимир Топенчаров. Същата версия хвърля и заместникът на Виденов в партията Красимир Премянов.

Руската преса припомня, че видният български политик е на къса дистанция с шефа на „Газпром“ Рем Вяхирев и че „Газпром“ държи половината от учреденото от Луканов смесено дружество „Топенерджи“.

Обаче практически икономиката посреща кръвопролитието с безразличие. Или експремиерът твърде пресилено е сочен за кръстник на сивите стопански интереси, или създадените от него „сиви“ бизнесмени вече сами се оправят твърде добре.

Елиминирането на Луканов с нищо не променя българската икономика и финанси – хаосът и съсипията си остават същите, не се преструктурира видимо и бързо икономическото пространство, което групировките заемат.

Два дни преди показните изстрели доларът е започнал да поевтинява. Той продължава да пада и след като те отекват. В края на окървавената седмица валутата се сгромолясва, а в началото на следващата поема нагоре. После се заковава – в чест на първия и втория кръг на президентските избори на 27 октомври и 3 ноември 1996 година. Поне за малко партията доказва и на себе си, че може да държи юздата на валутата. Но е явно, че не го прави с икономически средства, защото после я изтъвава…

Правителството не може да направи нищо повече, освен да изпадне в паника. И да се надява, че спасението ще дойде отгоре, от Международния валутен фонд (МВФ), който предлага единствено възможната горчива панацея – валутен борд.

Поставените под надзор девет банки продължават да бъдат контролирани. Решението за техния фалит е взето чак на 31 октомври – в навечерието на мисията на МВФ у нас. В тази сфера единственото събитие, регистрирано след гибелта на Луканов, е, че вътрешният министър Николай Добрев докладва на закрито заседание на кабинета за далаверите на финансовите институции.

Веднага след това пред пресата са обещани списъци на кредитните милионери, следствия и съд за тях. След изборите обаче този шум утихва до пълна тишина.

Само ден след убийството на Луканов правителството изтегля акционерното участие на „Булгаргаз“ от редица дъщерни дружества. Шефът на руския „Газпром“ пък отлага посещението си у нас. Като изнудване прозвучават слуховете за някакви обходни проекти през Турция. Накрая се разбира, че на руската компания в онзи момент просто може би не й е до нас – свикнала да не плаща данъци, тя си има достатъчно главоболия в своята необятна родина.

След погребението на депутата едрите частни групировки нито се разцепват, нито влизат в скандал. Или поне това не става публично. Не се ражда и нова групировка. Едва през ноември е прокламиран консорциум „Европа“ на Димитър Иванов, известен като бивш шеф на Шести отдел на Шесто управление на Държавна сигурност (ДС) и бивш вицепрезидент на „Мултигруп“. Но това е по-скоро икономическа закономерност, отколкото плод на извънредни обстоятелства. За наложилия се като крупен бизнесмен и организатор времето, откакто се е оттеглил от групировката, е достатъчно дълго, за да подготви нова. Но консорциумът „Европа“ е посрещнат с пълно безразличие от обществото.

Общо взето, смъртта на Луканов донася на амбициозните българи важната поука – че в текущите смутни времена единственият действащ интерес е да останеш жив.

НЯКОЙ ЛУД Е НАТИСНАЛ СПУСЪКА срещу политика на прехода, понеже без друго този преход е дошъл на народа до гуша. Тази версия се отхвърля като абсурдна в първите дни след екзекуцията, но не може да бъде напълно изключена. Руски професионален убиец или бивш полицай не би изпълнил така аматьорски „мокра“ поръчка, коментират криминалните репортери. Опитен екзекутор няма да захвърли панически пистолета и дрехите си, няма да остави гилзи на местопрестъплението, няма да стреля три пъти през гърба и гърдите, а веднъж нахалост покрай дясното ухо на жертвата. Само луд за връзване може да си въобрази, че ще вразуми властимащите, отстранявайки един от тях…

Луд за връзване обаче не би успял да изчезне така ловко, след злодеянието си.

Допълнително объркване внасят твърденията на инженер Иван Оризарски, който води дългогодишна съдебна битка с експремиера за жилището на улица „Латинка“ 15. Оризарски твърди, че Луканов не е убит пред дома, а е захвърлен там.

Смут настъпва и след съобщението, че няколко дни преди атентата срещу политика е имало друг, неуспял. При посещение в Плевен в края на септември в колата на Луканов било открито взривно устройство, твърди вестник „Новинар“. Решено било обаче инцидентът да се запази в тайна.

МИСТЕРИЯТА Е ПЪЛНА. Вестниците са залети от пред- положения.

„Труд“: Луканов е убит, защото имал папка с компромати за корупция във висшите етажи на властта и смятал „да предприеме решителни действия“ – по думите на неговия близък, социологът Андрей Райчев.

Доколкото имам информация, убийството е вътрешнопартийна работа. Формално в МВР това е най-прикриваната версия, защото щабът по разследването му се оглавява от човек, спуснат за секретар на МВР от „Позитано“ – това е бившият служител на политическата полиция Цвятко Цветков. Поради тази причина убийците по-скоро ще бъдат прикрити, а не разкрити – обявява пред „Труд“ бившият главен секретар на МВР в правителството на СДС о.з. генерал Богомил Бонев.

„Папката на Луканов“ с компроматите е дадена най-малко на петима Луканови сподвижници, но те не смеят да ги огласят, защото се отнасят за хора от „Позитано“ – налива масло в огъня лидерът на СДС Иван Костов.

Немският „Кьолнер щатанцайгер“: Убийството на комуниста е по поръчка на собствените му партийни другари от БСП, пише немският вестник, позовавайки се на източници от България. Твърди се, че Луканов подготвял свалянето на кабинета. Разполагал с доказателства, че правителствени дейци правят бизнес с изпрани пари на бившата компартия. Луканов се готвел за открита атака срещу Виденов на 20 октомври. Първо депутатите от БСП щели да бъдат информирани за далаверите на неговия кабинет, после щяло да бъде свика- но спешно заседание на Висшия партиен съвет. Луканов даже имал съставен списък на нов соцкабинет.

Британският „Обзървър“: Луканов изтървал нервите си и решил да разчисти сметките си с Виденов и „Орион“. Той притискал младия лидер със събраните досиета и го принуждавал да се съгласи да се оттегли на 12 октомври, пише кореспондентът Джим Болджър. Луканов оставил на министър-председателя Виденов и друга възможност – да скъса всички връзки с „Орион“.

Италианският „Кориере дела сера“: Малко преди да бъде убит, Луканов привикал младия премиер във вила близо до София и в присъствието на ветерани – бившия военен министър Добри Джуров и своя близък приятел, президентът и дългогодишен несменяем външен министър Петър Младенов, му обяснил, че най-добре за партията и държавата ще бъде, ако незабавно подаде оставка.

Това е мръсна провокация и лъжа! – е коментарът на Петър Младенов пред столичен вестник.

„24 часа“: Луканов е убит във връзка с решението да се публикуват имената на някои кредитни милионери. Става въпрос за 100 милиарда стари лева. Кредитните милионери имат интерес да дестабилизират страната, след като са ограбили народа, изтегляйки големи суми от банките, пише вестникът. Тази теза се подхвърля от червения партиен шеф Красимир Премянов и се подкрепя от професор Топенчаров.

Самият Луканов приживе се противопоставя на публикуването на списък с всички кредитни милионери. Според него може да се обнародват само имената на онези от фалиралите банки.

„Стандарт“: Кръгът „Орион“ има пръст в убийството.

СОЦИОЛОГЪТ Андрей Райчев разказва пред „Труд“: През уикенда, преди да замине за Москва, разговаряхме с Луканов. Той ми каза, че негов познат от Държавна сигурност го е посетил с мисията да преговаря за споразумение. От „Орион“ искали Луканов да престане да се занимава с тях. Той категорично отказал с мотива, че с мародери не преговаря.

Съпругата на Райчев, Виза Недялкова обобщава: Смешно е да се твърди, че разкриването на убийството е много трудно. Та в тази страна телефоните се подслушват, хората са следени! Самият Луканов каза това на пленум на БСП. Когато през зимата пред вратата на дома на Луканови застана тежковъоръжена охрана, бяха изненадани и Лили – съпругата му, и Андрей. На следващата сутрин Луканов отива при министъра на вътрешните работи да пита за какво става дума. В МВР му казват, че те нямат такива данни. В президентството обаче Желев му казва: „Ония момчета от „Орион“ искат да те убият.“

Конфликтът между експремиера и „Орион“ е публичен. За архитекта на нова България орионците са „мародери“. За тях той е ни повече, ни по-малко от… Хитлер.

Аз просто се учудвам как такава личност като Луканов може още да се търпи в средите на БСП“ – заявява в пресата през април 1996 година Веска Меджидиева, хубавата съпруга на Румен Спасов, след като Върховният съд заличава Орсовата банка, планирана да бъде трезор на „Орион“.

Луканов с нищо не се различава от Хитлер“, обявява още Меджидиева, докато комунистът трето поколение е още жив и преди самата тя да изчезне в чужбина.

Достатъчно основания ли има този сблъсък да премине в кървава разправа?

„Капитал“: „Приятелският кръг на Виденов е мафиотска структура, която не се спира пред нищо – пише в статия на Едвин Сугарев. – Всъщност групировката „Орион“ е била обект на разследвания от страна на ЦСБОП и Националната служба за сигурност, визиращи различни аспекти на нейната престъпна дейност. И двете разследвания обаче са прекратени от вътрешния министър Любомир Начев, а наблюдаващите служители – уволнени със сериозни заплахи за това какво би могло да последва, ако проговорят. Данните от разследването на ЦСБОП чрез не особено ясна верига от посредници попаднаха в ръцете на опозицията. После съдържащите се в нея подробности за механизмите, по които са се препирали мръсните пари на „Орион“ и се е набирал капиталът на Орсовата банка, станаха достояние на пресата. Другото разследване обаче сигурно е било скритият в ръкава коз на Луканов. То съдържа номерата, по които са изтекли шест милиона долара, откраднати от Майкъл Чорни, и точните суми на преводите за фирми, финансово- брокерски къщи и сметки в други банки. Но то съдържа и нещо повече – доказателство за методите, с които си служи „Орион“. В него фигурират оперативни сведения за опита на Румен Спасов да възложи на борческия бос Димитър Джамов конкретно убийство – убийството на банкера Атанас Тилев. Само страхът от отмъщение на руската мафия възпира Джамов… При това Луканов не крие намерението си да отстрани Виденов от премиерския пост. Известно е, че той е споделял аргументите си да бъде отстранен Жан Виденов не само с доверените си съпартийци, но и с руски държавни мъже. Русия обаче не е същата и в нея славата на поборник за българо-съветската икономическа дружба вече не е от значение. За Черномирдин и Рем Вяхирев, а и за техните партньори от „Мултигруп“, мераците на Луканов са без значение. От значение са предимно транзитните газопроводи, ниските транзитни такси, възможностите за изгодна концесия, стотиците милиони долари печалба. Все едно им е и чрез кого ще реализират тези си интереси. За тях Луканов не е вече авторитетът от епохата на перестройката – за тях той е само политически наемник, цанен да осигури политически чадър за проекта „Топенерджи“. Близо година търпеливо изчакват да се справи най-сетне с Жан Виденов и да им осигури нужните преференции. Вместо това са налице тъпчене на едно място и практическо блокиране на проекта. Така най-сетне се стига до сделката между Виденов, „Мултигруп“ и „Газпром“. Виденов се примирява с участието на „Мултигруп“ и с накърнените интереси на България. Срещу съответната цена – главата на Андрей Луканов. „Мултигруп“ публично се разграничава от своя създател. На поредното общо събрание на акционерите Луканов е отстранен като председател на управителния съвет. В негово отсъствие и при явно съгласие на Рем Вяхирев… За пръв път през целия си политически път Луканов не успява да скрие смайването си пред телевизионните камери, научавайки за този комплот. Дали е разбирал какво означава всъщност това отстраняване?… Цената е платена. Концесията ще бъде дадена изгодно за руснаците. Транзитните такси ще бъдат намалени наполовина. Луканов е отстранен и знакът даден. Оттук нататък е ясно, че той вече не е недосегаемият проводник на руската воля. Без значение е вече кога и как ще бъде премахнат. Оттук нататък неговото убийство става възможно“, е заключението, което прави Едвин Сугарев.

Списание „Разузнаване“, САЩ: Атентатът срещу бившия министър-председател е свързан с убийството на доцент Ламбо Кючуков. Доцентът е убит, за да се предотврати разкриването на измама за 2 милиона долара, сочи изданието. Подбудител на убийството бил самият Луканов, който като министър на външноикономическите връзки бил унищожил документация за нелегално изнесени на Запад 2,5 милиарда долара.

„Новинар“: „Експремиерът е погубен по поръчка на мозъчно-финансов тръст, защото не искал да вкара огромни суми у нас. Парите, заделени преди години от партийни технократи, били увеличени с проспериращ бизнес. С промените в БКП-БСП разпореждането останало у Луканов и в тръста „Спасение“ във Виена. По оперативни данни това са 10-12 мъже от най-новия финансово-управленски елит. Официално „Спасение“ нямал нищо общо с Луканов, но де факто Луканов бил негов вдъхновител.
„Спасение“ бил засечен по данни за преразпределение на национални богатства. Ставало въпрос за приватизацията и за вкарване на чужди инвестиции. Симптоми, че се готви нещо, имало от април. Информацията дошла от Виена, където се твърди, че „Спасение“ е концентрирал огромни суми. Свежите пари трябвало да се влеят като инвестиции и траншове от частни банки.
През април тръстът предложил старт на плана. Нежеланието на Луканов да вкара парите при тогавашната ситуация на- лага убийството. Присъдата издават учениците му, които вече се чувстват самостоятелни“, заключава „Новинар“.

„Демокрация“: „Икономическият гуру се прощава с живота си, защото, след като е изтикан от нефта и газа, решил да влезе в бизнеса с електрически ток. Убийството му се свързва със смъртта на четирима българи в Истанбул, които са били там във връзка със сделка за износ на електричество.

На 11 ноември 1994 г. Нико Керински, президент на частна фирма „Фльорир“, Георги Халачев, консултант във фирмата и бивш зам.-министър на енергетиката, шофьорът им Петко Каца- ров и Никола Петев, главен диспечер на Националната електрическа компания (НЕК), бяха разстреляни във фирмения мерцедес, докато чакали да минат моста на Босфора. Това става на 30 метра от командоси антитерористи, които не се намесват. След като изстрелва общо 15 куршума от пистолет „Берета“, убиецът Джабар Атак, невероятно добър стрелец, спокойно изчаква да бъде задържан. Версията, която защитава пред следствието, е, че „Фльорир“ му дължи 160 000 долара за доставени калпави въглища. Понеже не му върнали парите, той се ядосал.

Българското следствие не е допуснато за разследване на драмата, а пред съда в защита на убиеца излизат юристи, из- вестни като едни от най-скъпоплатените адвокати на турската мафия. На 19 септември 1995 г. Атак е намерен обесен в килията му и случаят приключва.

Убитите българи са имали контакти с турската фирма ENKA, която държи 30 на сто от енергийния отрасъл в страната. Андрей Луканов прекарал две седмици на яхтата на шефа на същата фирма.“

„Нова Македония“: „Убийството на Луканов има връзка с неуспялото покушение срещу президента на Република Македония Киро Глигоров, твърди скопският вестник. Имало „мрачен списък“, от който са ликвидирани вече четирима души.

Първият – един от основателите на „Мултигруп“, известен и с близките си отношения с руските тайни служби.

Вторият – Иво Янчев, шефът на представителството на „Мултигруп“ в Скопие, намерен обесен в Бистрица.

Третият – известен македонски бизнесмен, убит при не- изяснени обстоятелства в Братислава.

Четвъртият – Наиб Лесковица – арестуван заедно със своя брат Арслан Ноиши като един от заподозрените извършители на атентата срещу Глигоров. Той загива в мистериозна катастрофа на пътя Тетово – Гостивар.“

Конците, с които е съшита тази версия, за да се удари по България, могат да се видят и от самолет, но неведоми са пътищата Господни…

СЕДЕМ ГОДИНИ СЛЕД КЪРВАВИЯ 2 ОКТОМВРИ 1996 г. съдът решава: има петима виновни за разстрела на бившия премиер.

На доживотен затвор без право на замяна са осъдени четирима – украинците Александър Русов и Алексей Кичатов, строителният предприемач Ангел Василев и племенникът му Георги Георгиев. За шофьора на Василев – Юрий Ленев, също са отредени решетки до последния му ден. Но с право на замяна. Съдът приема, че има смекчаващи неговата вина обстоятелства.

Русов е признат за виновен в това, че лично е натиснал спусъка на 9-милиметровия пистолет „Макаров“, чиито куршуми покосиха Луканов. Кичатов, Георгиев и Ленев са обвинени като помагачи и посредници при организирането и извършването на покушението. Ангел Василев е поръчител, приема съдът.

Това е първата присъда за убийство на бивш премиер в най-новата история на България. Тя е обявена в 11,35 часа в зала „Тържествена“, където по-рано са гледани съдебните процеси срещу Никола Петков и Тодор Живков.

Решението е взето единодушно от петчленен състав на Софийския градски съд с председател Георги Георгиев.

Боже, това не е истина! – писва след произнасянето му Дацка Ленева – майка на един от осъдените.

Останалите зрители и участници в процеса остават безмълвни.

Решението е абсурдно! – обявява адвокат.

Справедливо е! – контрира прокурорът Николай Кокинов.

Какви са доказателствата срещу подсъдимите? Отговорът на този въпрос се намира в писмените мотиви към присъдата. Съдиите излагат на 57 страници фактите такива, каквито излизат според разпитаните свидетели и назначените експертизи.

Ето ги.

Кичатов пристига в България в началото на юли 1993 година. Намерението му е да си потърси у нас подходяща работа. Заселва се в Елин Пелин. Там го назначават за охранител в хотел „Гайдарец“.

През 1994 година той се запознава с Русов – известен още под прякора Жостки, с Олег Проценко, както и с други свои сънародници от Украйна, съдени в България за незаконно преминаване на границата.

Всичките тези хора били настанявани в „Гайдарец“ от Алексей Кичатов. Преспивали по няколко нощи и после си заминавали от града в неизвестна посока.

През 1995 година Кичатов започва да се занимава с търговия – прави сделки с посещаващите градския пазар руснаци. Той редовно посещава и София, където се среща със свои познати от украинския град Симферопол. Сред тях е Сергей Шанин, който по-късно ще бъде убит с пистолета, погубил и Луканов.

В края на януари 1996 година Кичатов и Шанин посрещат на летището в Сарафово Юрий Кутепкин.

Кутепкин и Кичатов се познават още от ученическите си го- дини. Те наемат заедно квартира във варненския квартал „Изгрев“ и започват работа като охранители в бар „Плейбой“.

Именно в това заведение се запознават с Веселин Балев, който по-късно ще стане свидетел по делото „Луканов“. И ще съобщи, че през февруари 1996 година Алексей и Юрий го питат може ли да им осигури пистолет със заглушител.

С помощта на свои познати Балев ги снабдява с два пистолета „Макаров“ и боеприпаси. За тях купувачите плащат 1200 германски марки.

Съдбата на единия „Макаров“ остава и до днес неизвестна. Другият „Макаров“ – със заглушител, но без фабрични номера, Кичатов скрива в местността Братската могила край Елин Пелин.

През това време Кутепкин напуска България и се прибира в Симферопол.

През януари 1996 година Ангел Василев се среща с Георги Георгиев в градинката пред дискотека „Ялта“. Двамата са далечни роднини – майката на Георгиев е втора братовчедка на Василев. Чичото иска съгласието на племенника си за „съдействие по важна работа“. Каква точно – не обяснява. Уговарят се, че Василев ще сподели някои подробности с шофьора си Юрий Ленев. А после Ленев ще се свърже с Георгиев, за да му обясни всичко.

От януари до април 1996 година Василев провежда няколко конспиративни разговора с Ленев пред сладкарница „Пролет“,
на булевард „Цар Освободител“. Наблизо се намира офисът на фирмата му „Колонел“. Шофьорът разбира, че трябва да участва в „отстраняването на една личност“. Очевидно става дума за физическо ликвидиране. Василев не уточнява кого има предвид. Обяснява на Ленев, че трябва да се свърже с Георгиев, да му поясни в какво се състои задачата и да го попита на каква цена ще участва в решаването й.

Ленев се среща с Георги Георгиев пред сладкарница „Пролет“. Шофьорът предава точно думите на шефа си и пита своя събеседник: в състояние ли е да отстрани физически едно лице? На Георгиев му става ясно, че става дума за убийство. Той се съгласява да участва в него, без да знае името на нарочения за жертва. Обещава по-късно да каже условията си. В следващ разговор иска от Ленев повече данни за човека, който трябва да бъде ликвидиран – името и адреса му, марката на автомобила, обичайните му маршрути.

След няколко дни Ленев осведомява Василев за претенции- те на неговия племенник. Именно тогава научава, че въпросът опира до ликвидирането на Андрей Луканов – бивш министър-председател и депутат.

Защо е вендетата?

По онова време Луканов предприема кампания на остра критика срещу група фирми, привилегировани от управляващия тогава кабинет на Жан Виденов – тези от приятелския кръг, който пресата нарича „Орион“.

Нещо повече: експремиерът споделя със съмишленици идеята си действащото червено правителство да бъде свалено. За целта той провежда усилени политически сондажи – и в страната, и в чужбина. В речите си на партийни събрания и в интервютата си по медиите той недвусмислено атакува властта и приближените й групировки. Позовава се на редица компрометиращи факти. Изтъква, че фирмите от „Орион“ са по онова време сред най-големите кредитоползватели на Банката за земеделски кредит (БЗК). Те дължат около 10 милиона щатски долара. Най-много измежду тях има да дава фирмата „Колонел“ на Василев – 4,5 милиона долара.

В коментарите си бившият премиер назовава открито кабинета „Виденов“ и кръга около него „мръсна мафия“ и „мародери“. Така той видимо застрашава икономическите и политическите позиции на приближените до властта.

Сред техните лидери тогава е Румен Спасов. (По-късно той умира от рак в Кейптаун, Африка.) За него свидетели заявяват, че ръководи финансовите и стопанските интереси на структурите на „Орион“. Той от своя страна също напада словесно Луканов, наричайки го „ловък политик“ и „наследствен потомствен предател“.

Ескалацията в отношенията между Луканов и икономическата групировка „Орион“ (към която безспорно принадлежи и фирмата „Колонел“) мотивира Ангел Василев да организира убийството на Луканов, смятат съдиите. В мотивите те пишат буквално следното:

Василев, като представител на „Орион“, е недоволен от Луканов. Той съзнава, че войната, която се води в медийното пространство между бившия премиер и Румен Спасов, ще засегне и неговите собствени интереси – ще застраши финансовите му привилегии.

По това време шефът на „Колонел“ е в близки приятелски отношения със Спасов, но стои встрани от видимия обществен живот.
Юрий Ленев се стъписва, когато разбира от Василев, че не друг, а Луканов трябва да бъде ликвидиран.

Неговият бос му дава да разбере, че „ако си отвори устата или допусне да се разчуе нещо, мерките ще са крути и безмилостни“.
Шофьорът се колебае, но взема решение да участва в пъкленото дело. Притеснява се, че отказът му ще има още по- лоши последици.

Обажда се отново на Георгиев в средата на април 1996 година. И му разкрива: трябва да се „очисти“ Луканов.

Георгиев е стреснат и изненадан от високия ранг на жива- та мишена. Но се блазни от възможността да спечели много пари. Прибира се в Елин Пелин и започва да обмисля предстоящото престъпно посегателство. Тогава се сеща за Кичатов. С него се познава от местните фитнес зали. Двамата се срещат на автогарата. Георгиев е прям: един човек трябва да бъде убит, помогни! Кичатов се съгласява бързо, но предупреждава, че ще му трябват помощници. После споделя с Кутепкин за начинанието си.

В средата на май 1996 година Кичатов пак се вижда с Георгиев. И настоява да получи подробности относно обекта за атентата. Тогава научава името на бившия премиер. А на следваща среща уточнява разходите и хонорарите за унищожава- нето му – нужни били 100 000 германски марки.

Георгиев уведомява незабавно Ленев: хората, които са се заели с поръчката, са руснаци. Те искат 85 000 щатски долара. А също и подробности за начина на придвижване на жертвата, за охраната й. Освен това трябва да им се предплатят 2000 долара – за разходи.

Впоследствие Георгиев ще признае пред разследващите, че имал намерение да остави за себе си разликата между 100 000 марки и 85 000 долара.

Ленев предава думите му на Ангел Василев. Последният склонява без колебание да финансира операцията. Съобщава и адреса на Андрей Луканов, и марката, и номера на колата му „Ланча Капа“ С 58-58 ТС.

След няколко дни Ленев и Георгиев заедно отиват да раз- гледат къщата на Луканов. Подобен обход й правят после и Георгиев и Кичатов.

Междувременно Василев предава на шофьора си 85 000 долара. Явката пак е пред сладкарница „Пролет“. Ленев получава и съвет: да държи парите у дома си или в банков сейф. И да даде на Георгиев само капаро. Останалото е речено-свършено. Следвайки препоръките, Ленев наема касета номер 713 в Стопанска банка. С 2000 долара авансира Георгиев. Той пък ги дава на Кичатов. Заедно със снимка на Луканов – изрязана от столичен вестник.

В началото на юни 1996 година Кичатов заминава при Кутепкин в Бургас. Там двамата разглеждат фотографията на жертвата: възрастен мъж, с бяла коса.

Същата вечер пристигат в София с влак от Бургас. Оглеждат заедно дома на улица „Латинка“ и околностите. Наблюденията се повтарят няколко пъти. След едно от тях Кутепкин заявява, че се отказва от ролята на стрелец.

Кичатов решава да намери друг, който да натисне спусъка. Сеща се за Александър Русов – негов съкилийник от български затвор през 1994 година, известен още като Саша Жостки. Открива го в Студентския град в София. Обещава му 25 000 долара. Русов приема моментално. И тръгва да разгледа адреса. След огледа се произнася компетентно: атентатът може да стане чрез бомба. Но трябва взрив и 2000 долара.

Георгиев брои на Кичатов парите, но отказва да осигури ад- ска машина.

Кичатов сам се снабдява с тротил. Купува 345 грама „Пирамекс“ и дистанционно за задействането му. Дава го на Русов пред Института за чуждестранни студенти.

Русов докладва след няколко дни: опитите за взривяване са неуспешни. Той заровил бомбата пред дома на Луканов, но не могъл да я активира от голямо разстояние.

Кичатов споделя с Кутепкин за неуспеха. Двамата си наумяват да извикат Русов и да му дадат пистолета „Макаров“, с който са се снабдили през февруари 1996 г.

Междувременно поръчителят на кръвопролитието Ангел Василев започва да се притеснява от бездействието на наемниците. По негово настояване на 25 юни 1996 година. Ленев му връща парите от сейфа. Василев го уверява: ще ги дам пак, ако видя, че се върши работа, Георги Георгиев задейства изпълни- телите по бандитската верига: Хайде, докога ще се мотаете?… Изнервени, Кутепкин и Кичатов предявяват претенции за 20 000 долара – като гаранция, че впоследствие цялата уговорена сума ще бъде изплатена. Георгиев им дава 20 000 марки и 10 000 долара, които взема назаем.

Кичатов въоръжава Русов със своя „Макаров“ и 8 патрона.

Докато кроят разни планове, съучастниците са осенени от идеята стрелецът да бъде облечен като скитник.

Кичатов отвежда Русов в елинпелинския хотел „Гайдарец“ и му дава куп вехти дрехи: износено дънково яке с дълъг ръкав, стар кадифен панталон и торба на цветя, изпратена от майка му от Украйна.

В тая премяна и с лице, скрито под стара фуражка, Русов застава на пост пред жилището на Луканов. Изчаква удобен момент за стрелбата.

На 2 октомври към 9,15 часа експремиерът излиза от дома си и се отправя към личното си „Пежо 306″, което стои паркирано на около 15 метра от входа. В колата го чака шофьорът му Веселин Симеонов.

Луканов влиза в автомобила, Симеонов пали двигателя. Точно тогава политикът се сеща, че е забравил нещо. Излиза от купето, приближава се към домофона и опитва да се свърже със съпругата си – Лилия Герасимова.

В това време Русов, който дебне отсреща, решава, че е дошъл мигът за решителното действие. Приближава се бързо към застаналата с гръб към него жертва. Оставя на пътеката торбата си, пълна с ненужни стари картони и вестници, и стреля 4 пъти. От метър и половина разстояние. Един от куршумите пронизва дясното слепоочие на Луканов. Другите три попадат в гърба.

Раненият пада на земята, а злодеят пробягва край къщата му, пресича околните вътрешни дворове и влиза във вход А на блок 86 на улица „Димчо Дебелянов“. Там той увива оръжието си с четирите останали патрона в ръкава на анцуг и го скрива зад един радиатор под пощенските кутии. После се качва на стълбищната площадка между първия и втория етаж, съблича якето и панталона, захвърля ги и отпрашва, където му видят очите…

Моменталната смърт на Луканов настъпва вследствие на огнестрелните наранявания в гръдния кош, сочат експертизите. Увредени са аортата, белият и черният дроб. Кръвозагубата е фатална.

В деня на убийството Георгиев и Кичатов се намират в Елин Пелин. Те чуват за разстрела, който са организирали, по радиото.
Кичатов тръгва незабавно за Бургас, където се среща с Кутепкин, който също знае вече от телевизията за покушението. В квартирата е и Олег Проценко, който по-късно ще бъде привлечен за свидетел по делото. Пред него сънародниците му разговарят за убийството и за това как да приберат полагаемото им се възнаграждение.

Уговарят се Кичатов да поиска остатъка от уговорената сума от Георгиев. Той го прави, след което Георгиев претендира пред Ленев за същото. Ленев от своя страна търси Василев.

Шефът на „Колонел“ обещава да се издължи до 3-4 дни. След изтичането на този срок Георгиев отново се среща с Ленев. Казва му: Повече не мога да чакам, ще хвърчат глави!

След няколко дни Василев предава на Ленев купчина стодоларови банкноти, увити в книжен плик и сложени в найлонова торбичка. С тях Ленев отива в офиса на фирма „Колонел“ на улица „Славянска беседа“ и кани по телефона Георгиев да си ги вземе. Повиканият пристига, брои парите, заявява, че сумата е точна, и си тръгва с нея. В Елин Пелин си прихваща от всичките пачки платените от него предварително 20 000 долара. Част от тях връща в същия ден на човека, от когото ги е взел назаем. Останалите 35 000 долара дава на Кичатов.

Кичатов ги занася в Бургас и ги поделя – в присъствието на Проценко – с Юрий Кутепкин. Двамата се наговарят да накажат Русов, че се е забавил с изпълнението на „мократа поръчка“, и да му дадат само 20 000 марки.

Проценко брои платата на Русов на специално уговорена среща в двора на Института за чуждестранни студенти в София.
След убийството Кичатов и Кутепкин остават за известно време в България. Живеят в обща квартира в Слатина, отскачат и до Елин Пелин, при приятелка на Кичатов.

Веднъж срещат в София съучастника си Русов. Той се оплаква, че са му платили малко, и иска още. Отговарят му уклончиво.
В началото на ноември 1997 година Кичатов и Кутепкин заминават за Украйна, там се разделят и се срещат пак за малко през февруари на следващата година в София. Пътищата им са в различни посоки наглед…

През ноември 2000 година Кутепкин е намерен убит, а Кичатов е арестуван.

Другият участник в заговора – Юрий Ленев, доста дълго време е в отпуск по болест, а през януари 1997 година се връща на работа при Василев. Отначало е шофьор, а после работодателят му го назначава за управител на едноличната му фирма „Адмирал“ ЕООД.

Ангел Василев от своя страна заминава в началото на следващата година за Аржентина. Пребивава в Чехия, Гърция, Македония и Сърбия, а накрая се установява в Прага. Там на 25 май 1999 година го задържат под стража.

ОСЪДИТЕЛНАТА ПРИСЪДА за Александър Русов, Алексей Кичатов, Георги Георгиев, Юрий Ленев и Ангел Василев се опира на самопризнанията на трима от подсъдимите в следствието, които съвпадат с част от свидетелските показания и се подкрепят от експертизи и веществени доказателства оръжието на престъплението, взрив, дрехи.

Признанията в тоя процес са изтръгнати с насилие! – пледира защитата.

По делото е безспорно установено наличието на причинени телесни повреди на Кичатов, Ленев и Георгиев – обявява Георги Георгиев, председател на съдийският състав. Очевидно командосите от НСБОП не са се церемонили с уличените при задържането им. Нито пък полицейските детективи са ги гали- ли с перце при разпитите.

„Подобни действия на насилие, на физически и психически тормоз съдът не само не толерира и не поощрява, но се отнася към тях с укор и възмущение“, пише в мотивите на присъдата. И още: „При наличие на достатъчно данни трябва да се търси наказателна отговорност от виновните полицаи.“

Има една важна подобност, върху която съдът обръща внимание. Самопризнанията за разстрела, дадени пред следователите, не са изтръгнати насила. И адвокати, и подсъдими твърдят, че насилие е имало само в една вила на МВР в Копривщица, където е текла предварителната проверка. Кичатов, Георгиев и Ленев обаче по-късно, в продължение на месеци, са разпитвани от следовател, някои и пред съдия. Тримата са направили признания при общо 24 разпита в националното следствие (един на Георгиев, 11 на Кичатов и 12 на Ленев). Последните двама потвърждават участието си в престъплението година и половина след времето, в което сочат, че са бити. Обясненията са дадени в присъствие на адвокати.

После Кичатов, Ленев и Георгиев се отмятат от самопризнанията си, но съдът приема това за тяхна защитна стратегия.
Абсурдно и смехотворно е да се толерират обясненията, с които подсъдимите отричат участие в убийството – отсича председателят на съда и обявява: – Не може да се твърди, че полицията и следствието са организирали предварителен сценарий в техен ущърб. Несериозно и житейски нелогично е подсъдимите да оправдават своята разговорчивост в следствието с това, че уплахата им от побоя във вилата на МВР е продължила месеци.

С други думи: липсват данни за насилия и манипулации в следствието, разпитите там са проведени по всички правила на Наказателнопроцесуалния кодекс. Самопризнанията са последователни, непротиворечиви и подробни. Абсурдно е подсъдимите да описват с такива впечатляващи подробности срещи и преживявания, които не са станали.

Фактите в самопризнанията се потвърждават косвено или пряко и от показанията на двайсетина свидетели. Ключови са тези на Олег Проценко, който в началото на разследването е сред заподозрените.

Проценко също се отказва по-късно от думите, които е казал пред следствието. В съдебната зала той обявява, че иска да каже истината, та тя да стане достояние на всички. И се отказ- ва от предишните си показания, защото те били резултат „на психологическа атака от страна на следователя и на полковник Ботьо Ботев, бивш шеф на отдел „Убийства“ в полицията“.

Съдът определя като „басня“ разказа на Проценко – че разследващите му обещали, ако излъже, да му помогнат да придобие чешко, българско и руско гражданство и че следователят Олег Янев лично му предложил пари срещу измислици…

Това е една тържествена съдебна грешка – с тия думи известният адвокат Марин Марковски посреща на нож доживотната присъда на клиента си Александър Русов.

Самият Русов гледа публиката в съдебната зала, без да мигне.

НО ЕТО Я И ИЗНЕНАДАТА. В крайна сметка, след като процесът минава, лъкатушейки дълги години през различни инстанции, подсъдимите за убийството на Луканов са оправдани.

От делото за убийството на Андрей Луканов, внесено в съда, липсваше една много съществена част. И досега никой не може да даде отговор къде е тя. А тя касаеше една друга линия на разследване, с други заподозрени – не тези, които бяха съдени и оправдани. Тази линия на разследване, учудващо за мен, продължава да тъне в забвение. За нея научихме от Бойко Рашков, бившия шеф на следствието. Като свидетел той раз- каза, че имало шест тома с протоколи от разпити, които водят издирването на убийците в съвсем друга посока. Тия томове в съда не бяха представени. И до ден днешен ги няма.

Кой казва това? Някой от адвокатите на петимата задържа- ни за смъртта на експремиера на България? Не. Казва го Га- лина Тонева, заместник главен прокурор. Тя е председател на съдийския състав, който през юли 2006 година пресича безпътицата в предългото съдебно преследване на убийците на Луканов и произнася пет оправдателни присъди – окончателно!

Така най-прочутата в България поръчкова екзекуция е извадена от списъка с разкритите.

Може ли шест тома със събрани в следствието доказателства да потънат в земята, вместо да влязат в прокуратурата, където е написан обвинителният акт – срещу бизнесмена Ан- гел Василев, племенника му Георги Георгиев, шофьора Юри Ленев и украинците Александър Русов и Алексей Кичатов?

Да, може, ако се случва в България – казва Бойко Рашков. Но премълчава другите имена, които можеха да фигурират в държавното обвинение, ако материалите с другата версия за атентата срещу Луканов не бяха изчезнали.

И така, 15 години след като червеният депутат е застрелян в гръб с „Макаров“, отново увисва без отговор най-същественият въпрос: кой го е направил и защо?

Интуитивно мнозина, включително и магистрати, вярват, че именно петимата оправдани са ликвидирали най-влиятелния политик на прехода у нас. Но за това няма достатъчно доказателства – знаят го всички, които са прочели дума по дума или по диагонал наличните 27 тома по делото „Луканов“.

При наличието на едни и същи факти Софийският градски съд (СГС) осъжда на 29 ноември 2003 година на доживотен затвор Василев, Георгиев, Ленев, Русов и Кичатов, три години по-късно Софийският апелативен съд (САС) ги оправдава, а след още една година Върховният касационен съд (ВКС) потвърждава – невинни са!

Това е прецедент в българската съдебна практика, въпреки че в нея нищо не е така невероятно, че да не може да стане.

Как е възможно по един и същ казус едни и същи подсъдими да бъдат веднъж наказани до гроб, а другия път – оневинени? Който иска да го разбере, може да се запознае с мотивите на САС. В тях е направен анализ на всички събрани доказателства. Става ясно, че СГС е изградил присъдата си само въз основа на самопризнания на подсъдимите, направени на предварителното следствие. Те наистина изглеждат логични, но по-късно в съдебно заседание са отречени. А в Наказателнопроцесуалния кодекс (НПК) е еднозначно отбелязано: Не може да се постановява осъдителна присъда само въз основа на самопризнания за вина.

И ето тук най-важното: САС е провел съдебно следствие с експертизи и е установил по безспорен начин, че тримата обвиняеми, които са проговорили, са били изтезавани! На цели четири страници съдиите разсъждават за мъченията, на които са били подложени Ленев, Георгиев и Кичатов. Вярно, че военният съд оправдава по-късно трима антимафиоти, обвинени за нанесените на арестантите телесни повреди. Но тримата са от ченгетата, които са провеждали арестите, а не от другите, които след това са разпитвали задържаните в базата на МВР в Копривщица, наричана и Къщата на ужасите.

Между кориците на делото има веществени доказателства торбата с дрехите на клошаря, сочен като физическия убиец на Луканов, както и пистолетът, открит зад парното в кооперация, близо до местопрестъплението на улица „Латинка“. Има, да, обаче те не доказват пряко обвинението. Върху пистолета няма никакви пръстови отпечатъци от когото и да е! А по якето, за което се счита, че е на клошаря убиец, не са намерени никакви следи. Нито косми, нито слюнка – нищо, което да принадлежи на конкретен човек. А забележете – в назначените изследвания са използвани възможно най-модерни методи и средства.

По това дело само две неща са безспорни. Че е убит Луканов и че е имало насилие при изтръгването на показания!

заявява прокурорът Борислав Йотов, който представлява държавното обвинение на 19 февруари 2007 година, в последното решаващо съдебно заседание. И той като други добре осведомени магистрати смята, че интересите, предизвикали гибелта на експремиера, са повече икономически, отколкото политически.

Удивително е на колко много хора е пречил Луканов и в бизнеса, и в собствената си партия, и в опозицията – възкликва прокурорът Йотов. Но и той, който произнася последната обвинителна пледоария в процеса, признава:

Срещу подсъдимите няма нито едно доказателство – веществено, гласно или негласно. Обвинението е недоказано, то не може да се изгражда на предположения, колкото и логични да са. Самопризнанията на част от подсъдимите са след инквизиции, характерни за Либия, а не за цивилизована държава. А това е юридическа мина, която може да избухне и в съда в Страсбург.

Бизнесменът Ангел Василев, когото обвиняват, а после оправдават за убийството, успява да осъди прокуратурата, следствието и Софийския градски съд да му платят 200 000 лева за това, че 8 години е бил разследван и е лежал в арестите без вина. Той е гневен:

Тъпи пияни говеда съчиниха участието ми в това престъпление. Беше ми внушавано, че съм връзката между убийството на Луканов и Жан Виденов. Един щаб начело с главния секретар на МВР Божидар Попов, вече покойник, трябваше да излезе с фанфари от това разследване. Та в парламента тогавашният премиер Костов да се похвали: „Хванахме убийците на Луканов!

ЗА ПРОЦЕСА, изпъстрен с обрати и скандални разкрития, са изписани кофи – не, цистерни с мастило. Десетки журналисти разфасоват с перата си главните водещи разследването топполицая Ботьо Ботев и следователите Олег Янев и Богдан Карайотов (и той вече покойник).

Ботьо Ботев не отстъпва нито на сантиметър от убеждението си, че петимата, които съдът оправдава, са екзекуторите на бившия министър-председател. Пред „Труд“ той непреклонно обобщава:

Ако те не са убили Луканов, значи съм аз.

Ако Ботьо Ботев или някой друг, незнаен засега, е застрелял Луканов, винаги ще има шанс да бъде хванат – коментира висш прокурор. – Но ако именно Русов, Кичатов, Василев и Ленев са убийците, истината ще потъне завинаги.