От книгата на Анна Заркова „Големите убийства“
Стамболов го повежда 101 години преди Луканов
На 3 юли 1895 година СТЕФАН СТАМБОЛОВ, бивш български министър-председател, пада в кръв до колене насред София. Убийците му са хванати. До днес обаче не се знае най-важното – кой и защо ги е пратил?
101 години по-късно, пак в София, няколко куршума в гръб прекъсват живота на друг бивш български министър-председател – АНДРЕЙ ЛУКАНОВ. За смъртта му има задържани, но присъдите им са оправдателни.
Какво свързва двете убийства, потресли България в различни времена? Може би главно това, че вдъхновителите им ще останат неизвестни. Или друго – че и двамата големи политици имаха шанс да се върнат на власт…
Във фаталната вечер Стефан Стамболов – „българският Бисмарк“ излиза към 19 часа и 50 минути от „Юнион Клуб“ с Димитър Петков – друг политик, министър-председател и бъдеща жертва на атентат. Качва ги файтонджията Мирчо Ацов. Той подкарва бавно по улица „Раковски“. А когато отсреща изскачат трима души и единият стреля, моментално спира конете.
Отдясно на файтона седи Стамболов. Към него се насочва човек с ятаган. Революционерът ветеран скача, светкавично вади револвера си, но преди да го насочи, единият от атентаторите му посича ръката. Следва и мълниеносен удар по главата.
Междувременно го застигат и другите двама – те започват да секат ръцете, с които жертвата се опитва да се предпази.
Димитър Петков и слугата Гунчо Тодоров приближават тичешком, Гунчо гърми срещу нападателите, те захвърлят ятагана, един нож тесак и револвер „ Смит енд уесън“ с шест патрона и побягват. Гунчо вика „Дръжте убиеца!“ и подгонва един ранен атентатор по улица „Раковски“. Появяват се стражари, но те вместо убиеца улавят преследвача, обезоръжават го и го отвеждат в близкия участък. Вторият атентатор се изгубва, влизайки в двора на Вазовата къща, а другият – по улица „6-ти септември“, където днес се намира Министерството на вътрешните работи…Другите двама се укриват някъде из махалата „Перловец“.
Стамболов лежи на улицата срещу Гюзелевата къща в дълбока локва кръв, с отсечени ръце и обезобразена глава. Намират файтон, с който го откарват в дома му. Все още в съзнание, посеченият ясно произнася:
– Убийците са Тюфекчиев и Халю…Князът ме уби…Белчев, Белчев!…Принц Кобург, принц Кобург!
Лекари веднага му ампутират ръцете, за да спрат кръвта. Малко преди края си човекът, наричан освен „българския Бисмарк“ и „необходимият тиранин“, промълвява пред дошлия да го причести владика, че „македонци са му изяли главата“. На пръв поглед това е така – физическите му убийци са от тия среди. Но ако атентатът не е вдъхновен, то със сигурност е разрешен на друго място.
Един от големите строители на Нова България издъхва на 6 юли 1895 г. в 3 часа и 30 минути.
Следствието продължава цяла година. Въз основа на резултатите е образувано дело в Софийското окръжно съдилище срещу обвиняемите Наум Тюфекчиев ( организатор), Боне Георгиев и избягалият Михаил Ставрев – Халю ( изпълнители), Мирчо Ацов и избягалият Атанас Цветанов – Талю ( съучастници).
За мозък на екзекуцията е обявен Наум Тюфекчиев. Установено е, че той през 1894 г. пристига в София, настанява се в хотел „Братя Иванови“ и започва да плете заверата.
Стамболов е знаел, че му се готви атентат. На 16 март 1895 г. той написва прочутото си писмо „Кроежът за убиването ми“, в което изброява всички известни му данни за заговора. Слага го в два запечатани плика и през април го предава близкия си журналист Рихард фон Май с поръка: „Да се отвори след смъртта ми“.
Четири години по-рано вече са се опитвали да го ликвидират. Към 19 часа на 15 март 1891 г. министър-председателят Стефан Стамболов и министърът на финансите Христо Белчев се отбиват за по едно питие в сладкарница „Панах“. Оттам си тръгват към 20 часа. Поемат по „Войнишката улица“, следвани на няколко крачки от стражар, назначен да охранява сигурността им. При Градската градина изскачат четирима непознати мъже и откриват стрелба срещу тях. Стражар погва единия от нападателите, а Стамболов побягва. С вик за помощ министър Белчев пада прострелян. Организатор на похищението е…Наум Тюфекчиев – официално оръжеен техник, а неофициално – това, което на жаргон в по-ново време се нарича „професионален килър“. Негово дело е и убийството на може би най-способния тогава български дипломат Георги Вълкович в Цариград на 12 февруари 1892 г.
Дали Дворецът е участвал в екзекуцията? Във всеки случай тя е станала с неговото мълчаливо съучастие – за готвената разправа е знаела половин София. В деня на атентата княз Фердинанд е извън България и се връща в София „потресен и гневен“.
Дали правителството е имало пръст в смъртта на най-видния опозиционер?
Ето какво пише през 1915 година публицистът Трифон Кунев: „ И когато три дена преди убийството митрополит Климент заедно с другарите си от депутацията за помирение с Русия напразно търси да се представи на императора Николая II, княз Лобанов му казва:
– Немаме нищо против помирението, но кой ще ни гарантира, че Стамболов нема да вземе пак властта?
Климент, който на 9 август 1886 г. е председател на привременното предателско правителство, разбира отлично руския министър на външните дела и бърза да му отговори:
– Ваше сиятелство, Стамболов никога вече не ще се повърне на власт. На 3 юли убиха Стамболова, а на 6-ти същия месец българската депутация целуваше ръка на руския цар…“
ОЩЕ МНОГО ОБЩО И РАЗЛИЧНО може да се търси между живота и смъртта на Стефан Стамболов и Андрей Луканов – двама бивши български премиери, разделени от едно столетие.
Първият „баща на диктатурата“ у нас, вторият – „баща на демокрацията“.
Първият, изхождайки от собственото си разбиране за интересите на България, е враг на Русия, вторият – според общоприетото мнение е неин любимец.
Първият загива, когато е в опозиция на властта, вторият – когато е в опозиция на собствената си партия.
Между България след Руско-турската война и България след 10 ноември 1989 година има една безспорна и съществена прилика – цъфтящата престъпност. През 1887 г. обаче, когато стиска в ръце цялата власт, Стамболов издава Закон за изтребление на разбойничеството. За една година с участието на полицията и войската бандитските чети са изтребени, някои от техните главатари са заловени и осъдени, други бягат в чужбина.
При Луканов е обратното – от първото негово правителство започват съзнателно или несъзнателно да се отпускат юздите на бандитите. Тогава се наливат основите на организираната престъпност у нас. За наличието на родна мафия започва да се говори още при първите рекетьорски набези и първите сблъсъци между враждуващи групировки, преминали от побои и рязане на уши в откровени кървави разстрели.
Първата голяма жертва – Стефан Мирославов – Крушата, пада от засада край Ловеч на 4 септември 1993 година.
Пътят от разстрела на провинциалния бос на борците до този на бившия премиер върви по спиралата на организираната престъпност три лета и зими, и е белязан поне от 20 убити – Герман Винокуров, Деян Добрев, доцент Цветан Цветанов, Емил Кирилов – Крокодила, Кимбата, Богата и Картофа, трима полицаи от „Люлин“, двама сарафи от фирма „Форекс“…
Две десетилетия по-късно знаковите трупове са вече над 200…Ако си ги представим събрани в един гроб, над него може да се издигне един общ паметник – на Неизвестния извършител.