От книгата на Анна Заркова „Големите убийства“
Симпатичният образ на мафията, ликвидиран от пияница
АКО МЕ УБИЯТ, ще лишат народа от един измислен, но симпатичен образ на мафията.
Така казва Иво Карамански – един от криминалните авторитети на прехода пред журналисти в столичния хотел „Хранков“ на 15 септември 1995 година. Недълго след това е убит от пияница в среднощен гуляй.
Три месеца по-рано – през юни – той е осъдил демонстративно криминалната репортерка на вестник „Труд“ Анна Заркова да му плати 1 лев обезщетение за това, че е „разпространила чрез печатно издание“ позорящо го прозвище – Кръстника. Делото е решено в негова полза на две инстанции. Карамански доказва с помощта на десет свидетели, че е претърпял „морални вреди“ от прякора, взаимстван от романа на Марио Пузо за Дон Корлеоне.
Всъщност аз харесвам тоя прякор – признава той, прибирайки показно в джоба си левчето на нарочно организирано от него по този случай парти. – Но ме е яд, че той обслужва тия, на които им трябва измислен криминален герой. Това са хората, които окупираха 70 на сто от бизнеса в България. На тях им е изгодно някой да бъде наричан бос и да се товари с мръсотията, която те вършат. Те ме показват нарочно по медиите и правят театър с мен, сочат ме: или ще бъда убит, или арестуван. Второто е в тяхна власт. А за първото – ще видим.
Какво има да се види, се вижда на 20 декември 1998 година. Прочутият като гангстер номер едно, гребец, бизнесмен, тайно ченге, шоумен и тъй нататък е застрелян призори в една вила на улица „Горска ела“ в столичния квартал „Симеоново“. В кръвопролитието пада убит и бодигардът му Драгомир Драгнев, ранени са още двама мъже – Марин Маринов и Георги Чочов-Лестъра.
Стрелецът – 33-годишният Стефан Въжарски е задържан незабавно. За залавянето му са наградени трима полицаи.
Малцина са смятали, че човекът, който – по неговите собствени думи – нарочно живее така, че край него „да гърми и пламти“, ще умре от старост в постелята си. Но екзекуцията му, извършена пред очите на 13 души, в разгара на разюздан студентски купон, изглежда странна и нелепа.
Посмъртно той става обект на анализ във вестници, книги и телевизионни предавания. Няма спор – Карамански е най-колоритната личност от така наречения „подземен свят“.
Наричан е Капо ди тути капи. Признат като певец на мафията. Женкар, почтителен съпруг и нежен баща. Килър, „който никога не е стрелял“, по думите на жена му Галя Лукановска.
ЖИВЕЕ БУРНО – АРЕСТИ И ПЕСНИ, ПОБОИ И ЛЮБОВ. Роден е на 29 ноември 1959 година. Когато е 4-годишен, майка му загива в катастрофа. Завършва спортното училище „Чавдар“, състезател е на „Левски“ по кану-каяк. През 1981 година става републикански, а после и балкански шампион по гребане. През 1984 година е изгонен за лоша дисциплина от националния отбор. През 1996-а, за да докаже, че още е във форма, пак печели купа – на четворка-каяк.
– Запознах се с Иво на един негов рожден ден – разказва певицата Грета Ганчева. – Празнуваше го в Унгарския ресторант в София. Трите му дъщери, облечени красиво, като принцеси, посрещаха гостите на вратата. Аз бях с илюзиониста Астор. Пяхме и танцувахме до сутринта… Известно време след тържеството ми се обади по телефона: „Нека да ти изпея една песен…“ Пак по телефона решихме на шега да пропеем заедно. Репетирахме веднъж в моя хол. Потръгна ни. Трите му момиченца идваха на всяка репетиция. Радваха се: „Татко пее…“ Беше хем нещо като работа, хем забавление. Той все ми казваше: Внимавай да не ме издъниш… Запознах го с Мишо Белчев. Двамата се харесаха и Мишо написа за него прекрасния текст за песента „Мъжки размисли“. Беше като откровение, което просто прилепна на Иво:
Отскоро ме смущава един въпрос досаден –
какво бих правил всъщност, ако не съм нормален?
Добре е, че познавам и студ, и немотия,
преспивал съм в палати, живял съм и в килия.
С живота бях на „ти“, но той със мен не беше,
държеше се така, като че ли съм грешник.
А грешните сега кой ще признае всъщност – ония от преди
или пък днешен съдник? Законът е закон,
но той врата в полето е и луд е оня, който потърси там сърцето си.
Житейските неща дотук са заплатени,
на никой не дължа, любов дължа на мене.
Ще направим един концерт – предлага Иво на Грета. – И повече няма да пеем.
Концертът препълва с посетители зала номер едно на Националния дворец на културата (НДК).
В един момент ми омръзна да чета името си в криминалните хроники и реших да попадна на културните страници, коментира Карамански пред репортери преди събитието.
Чудесно шоу стана – спомня си Грета. – Всичко беше на плейбек, няма какво да се лъжем. Но Иво се държеше спокойно и артистично. Сякаш цял живот е бил на сцена… Какъв точно бизнес е правил, не знам. Чувала съм от него, че по едно време садил домати, правил кетчуп. Мислех си, като го гледам: Ако тоя човек е бандит номер едно, значи в България няма бандити. Обаятелен беше, витален. Винаги усмихнат, отзивчив. В компания веднага ставаше център на вниманието. Живееше бързо, нонстоп. Питала съм се как издържа на това темпо. Сега си мисля, че съдбата го е карала да бърза.
ОСЪДЕН Е за пръв и последен път на 2 години затвор през 1986-а – за валутни измами, фалшифициране на долари и кражба на старинни предмети. Но избягва решетките. Говори се, че тогава бил „под чадър“, защото донасял на милицията информация от ъндърграунда.
Следовател от Националната следствена служба го характеризира като „изключително интелигентен мъж, със средно образование, но превъзхождащ няколко висшисти, хитър и комбинативен…“
С аферите си става известен първо в чужбина, а после у нас.
През 1990 година името му гръмва в европейската преса. Лежи в чешки затвор по обвинение за организиране на мрежа за крадени коли от Запад към Изток. Хванати са 21 негови съучастници. Докаран е под стража в България, заедно със 7 тома доказателствен материал. Тук е освободен срещу 2000 лева гаранция. Делото е прекратено след смъртта му.
За известно време, в началото на 90-те години на миналия век, той изчезва от родния хоризонт. Следите му се губят в Латинска Америка. Говори се, че в Колумбия се е свързал с наркобарона Пабло Ескобар и неговите наследници. Той не потвърждава. Сигурно е само, че се жени за колумбийка, която отказва да го последва в България.
Връща се в родината през 1992 година, придружаван от чернокожия Кингсли. Негърът го следва предано почти до края на живота му, облечен в червена ливрея.
Кингсли, мечката, сърничките соколите, които живеят във вилата на Кръстника в „Бояна“, са сред видимите белези на прочутата му ексцентричност.
Обичам животните, децата и красивите жени – шегува се Иво.
От първия си брак с Галя Лукановска той има три дъщери – Ралица, Деси и Александра. От съжителството си с Нели Атанасова има син, кръстен на негово име.
Заредил съм бомба за България, защото има втори Иво Карамански – хвали се той, когато момченцето се ражда. Майката е европейска шампионка по художествена гимнастика за 1994 година. Тя носи с достойнство по-късно кръста си на втора вдовица. Изявява се като водеща в някои телевизии.
Добрите момчета отиват в рая, а лошите – където си искат -обича да казва Кръстникът пред приятели и журналисти. В обкръжението му има хора от всякакъв род. Той говори няколко езика. Знае наизуст дълги пасажи от шедьоврите на руската, американската и нашата литературна класика. Научил ги в затвора, където бил библиотекар.
През 1993 година застава начело на своя „борческа“ бригада. Не след дълго двама от нея са вече на „оня свят“. Валентин Дайков-Муто е намерен мъртъв на Витоша. А Иван Кудев е застрелян пред блока му в софийския квартал „Младост-4″.
Карамански не се бои да застане сам срещу всички известни тогава силови групировки. Дали се води на щат в полицията, или не, през цялото време е охраняван от действащи полицаи от сектор „Издирване“ на СДВР.
Става шеф на охраната на баровското казино „Севастопол“, което държат бившият шеф на полицията Христо Величков и Иван Иванов, бивш началник на софийските полицейски издирвачи. Това е най-модерното за времето си софийско заведение. Пред витрините му веднъж избухва престрелка. В нея е леко ранен Младен Михалев-Маджо, бизнесмен, съдружник в хазартната фирма Ай Джи EM, а по-късно съсобственик в СИК и „Интергруп“.
По онова време (1993-1994 г.) гангстерската война е в разгара си. Стрелбата пред „Севастопол“ се брои за поредния й епизод – след взрив пред офис на ВИС и различни сражения в къпалнята „Мария-Луиза“ и в квартал „Дружба“ в София.
„Борци“ от разни формирования и хора на Карамански кръстосват оръжие.
Из ъндърграунда тръгва слух, че за главата на Кръстника е обявена награда от 4 милиона лева. Албански екзекутор бил нает, за да я достави на тепсия на враговете му.
Как реагира Иво? Започва да се укрива?
Нищо подобно. Вдига щур купон за рождения си ден. На него пее Лепа Брена. С Карамански за ръка сръбската звезда води буйни български хора до сутринта.
На 14 януари 1994 година бонвиванът е арестуван. Задържането му под стража става косвена причина за престрелка в софийския квартал „Белите брези“, в която сержантът от поделението за борба с масовите безредици Митьо Петров убива погрешка баретите Марин Чанев и Георги Георгиев-Индианеца.
Фаталното недоразумение става във входа на блок, където висшите ченгета Ботьо Ботев и Григор Вълков уговарят бившия си колега Иван Иванов да успокои момчетата на Кръстника. Оперативната комбинация е замислена за предотвратяване на нови сблъсъци между бойците на криминалния фронт. Краят й е трагичен.
МВР така и не уточнява по какво обвинение след нея Кръстника е тръшнат на нара. За смъртта на двете барети той очевидно няма никаква вина.
Карамански не губи чувството си за хумор:
Ако лейди Даяна забременее и роди момиче, сигурно пак аз ще бъда посочен за виновник, понеже имам три дъщери…
По-късно от прокуратурата обявяват, че Кръстника е уличен в участие във въоръжен грабеж в казино „Бедни-богати“. Очевидци твърдят, че на 30 декември 1993 година шестима мъже начело с Карамански нахлуват в игралната зала, пребиват, когото сварят, вземат, каквото могат, и изчезват безследно.
В килията Иво прекарва 16 месеца и 3 дни. Там се държи като мафиотски бос от американските екшъни. Разполага с мобифон, излиза тайно нощем на разходки, посещава баща си, който се лекува в болница. Иззад решетките пише открито писмо. За да обвини публично „Мултигруп“ в пране на пари, рекет и далавери с петрол.
Самочувствието му бележи връхната си точка през ноември 1994 година, когато – намирайки се все още зад бодливата тел – се кандидатира за депутат в 25-и район в София. Конкурент от СДС му е Едвин Сугарев. За броени часове жена му Галя събира в негова подкрепа над 2000 подписа.
Иво е с характер, който трудно може да се пречупи зад решетките – казва тя. – Той е силен и смел мъж, но аз стотици пъти съм се страхувала за живота му…
Централната избирателна комисия (ЦИК) анулира регистрацията на Карамански за това, че 239 ЕГН-та в нея са нередовни.
Кръстника излиза на свобода през май 1995 година. Тогавашният МВР шеф Любомир Начев нахоква пресата, че отразява освобождаването му, сякаш става дума за Нелсън Мандела.
Любо Начев се опитва да ме изкара бандит, но той е шоумен, весел човек – коментира Карамански. – Една вечер той ме поздрави с песента „Пак ще се срещнем след 10 години“…“
Репортери приписват на Кръстника и дует на маса с тогавашния главен прокурор Иван Татарчев. Той отрича, а Татарчев след смъртта му го хвали:
Карамански опроверга измишльотините, че сме пили и пели. Това е мъжка постъпка. А в днешно време мъжете са рядкост. За разлика от бизнесмените.
Като бизнесмен Кръстника е собственик и съдружник в повече от 20 фирми. Те търгуват с всичко, което не е забранено от закона. И извършват всички услуги, които могат да се легализират.
Само през 1998 година Кръстника регистрира пет фирми: „Темида-98″, „Тракия Фрутс“, К.А.Ф., „Корона-арт“ и „Корона-бизнес“.
Малко преди смъртта си набляга на производството на кетчуп, който се готви да изнася в Израел. Любимата от „бизнес рожбите“ му е застрахователната компания „Корона-инс“. Тя обаче през мандата на вътрешния министър Богомил Бонев не получава лиценз.
След ликвидацията й Кръстника се заема с развъждането на моруна в язовир „Кърджали“. В данъчната служба в Харманли декларира 100 милиона стари лева от производство на дини в бостан. Стопанисва две валутни бюра на Капитан Андреево.
Последната му идея е да вземе под наем сметището на Долни Богров и да печели от обработката на боклука. Нея той не успява да осъществи.
Затова пък намира признание като спонсор на цирка и на театър „Сълза и смях“.
Така, разкъсван между Темида и Мелпомена, той не усеща как бързо изтича времето му.
ИМАМ ВРАГОВЕ, за броя на които не стигат двете ми ръце – казва Карамански.
Приживе той неведнъж е обект на атаки.
На 8 август 1995 година взривно устройство гръмва на метри от любимата му маса в столичната дискотека „Нептун“. Той отрича, че същата вечер е бил в заведението, за да преговаря покупка на 51 процента от него.
Знам кои са – казва за атентаторите. – Никакъв бизнес, само лични истории.
На 25 ноември 1995 година четирима маскирани и въоръжени атакуват офиса на „Корона-инс“ в квартал „Орландовци“ в София. Служителите са заставени да легнат на земята, двама са бити с особена жестокост. Те съобщават, че нападателите им са от конкурентната фирма „Леон.“ Заблудени били, че „Корона“ привлича техни клиенти.
Случайно или не, Кръстника пътува на 11 август 1995 година с колата си зад камион, в който изгарят живи 14 войници. Пресата тиражира версията, че някой е стрелял по него, но е улучил момчетата.
Карамански се показва афектиран:
Който прави такива инсинуации, се подиграва с паметта на невинните!
Дали е искрен, или не – ще остане тайна. Разбира се само, че той и бодигардът му са помогнали на единственото войниче, което оцелява в трагичния инцидент.
ТРИ СЕДМИЦИ преди да го застрелят, Карамански празнува пищно 39-ата си годишнина в „магическото“ заведение на Астор в София. То се оказва тясно за многобройните му гости. Синдикалният бос Константин Тренчев, актрисата Аня Пенчева, главни редактори, известни журналисти и видни бизнесмени пристигат, за да почетат рожденика. През цялата вечер Кръстника отпива мрачно едри глътки червено вино от метален бокал. Тостът му е кратък:
Да сме живи, докато можем. Неговото можене трае твърде кратко.
Гибелта му е неочаквано нелепа. По ирония на съдбата той не е гръмнат в междуособиците на мафията, нито заради неясните си бизнесдела, а още по-малко в спор за жена. Загива в една нощ на гуляи и пиянски побоища. От ръката на изпаднал в истерия алкохолизиран тип.
Стрелях, но не помня по кого и как – заявява пред съда убиецът му Пламен Въжарски. Той получава доживотен затвор за деянието си.
Пред магистратите излага шест различни защитни версии.
Карамански ми викаше измет, боклук, откъсна ми яката на палтото… – твърди той отначало. Казаното не се потвърждава от присъстващите на саморазправата.
Истината за кръвопролитието се съдържа в обвинителния акт. Изложението в него започва от декември 1998 година, когато Георги Чочов-Лестъра запознава Въжарски с Карамански в София. Тримата се виждат после поне четири пъти, разговарят за бизнес. Карамански им предлага да наемат дискотека „Нептун“ или да открият погребално бюро в София, обещавайки им съдействие. Но Въжарски и Чочов отказват предложението.
На 19 декември 1998 година двамата отиват на гости на Карамански във вилата му в „Бояна“.
Въжарски пие вино и си говори приятелски с домакина и други присъстващи. След като се понапива, започва да се заяжда с всички в компанията. Държи се предизвикателно, заплашва, че ще ги пребие. Успява да се сбие с неколцина.
Той има много лошо пиянство – предупреждава Чочов всички останали. От патологичното му опиянение са патили много негови познати. И жена му избягала, понеже я пребивал до осакатяване.
Около 20 часа във вилата пристига една позната на Карамански – Надя Недялкова. Тя се оплаква на Кръстника, че е притеснявана от негов човек – Александър Манолов.
По нареждане на Карамански Манолов е намерен, доведен във вилата и пребит за назидание. Бият го охранителят на Кръстника Марин Маринов и Въжарски. При наказателното мероприятие Въжарски проявява особена жестокост – гори панталоните и краката на клетника с електрическа печка. Чочов опитва да обуздае ентусиазма на инквизитора. Двамата се сбиват.
Веселието продължава.
Въжарски предлага на Карамански да играят на „канадска борба“. Кръстника отказва, после неохотно се съгласява и сваля ръката му. Победеният започва да капризничи: боляло го много, имал счупена кост…
Карамански вика по телефона лекар травматолог – доктор Валери Бенкин. Той установява: фрактура няма.
Въжарски кротва за малко, но после предлага на Карамански: да го заведе на студентски купон в квартал „Симеоново“.
Там, в една вила на улица „Горска ела“ 27 група младежи празнуват рождения ден на един от тях – Борис Хитев.
По настояване на Въжарски компанията на Карамански тръгва за „Симеоново“. Излизат на двора в „Бояна“ около полунощ.
Вземат със себе си 4 бутилки по 1,5 литра вино и една китара.
Въжарски заявява с пиянски инат, че Чочов няма да идва с тях на купона. Двамата пак се сбиват. Въжарски пада на земята, започва да се въргаля в снега и да крещи. Съблича си сакото, захвърля го и си загубва мобилния телефон. После обвинява присъстващите, че са му го взели. Настоява Карамански да го намери.
Кръстника нарежда да се запалят светлините на колите, търсят телефона, но напразно.
Карамански успокоява Въжарски, че ще го намерят на другия ден, а ако не – той ще му купи нов.
Докато търсят телефона, Въжарски посяга към кръста на Карамански и вади ножа от калъфа на колана му. Оръжието пада на земята. Бодигардът Драгомир Драгнев се хвърля върху нападателя, сваля го на земята и започва да го рита.
Друг от бодигардовете опитва да се намеси, но Карамански го спира. Нарежда с тон на помирение:
Оставете Въжарски, той е нервен и трябва да се успокои. Около 1,30 часа на 20 декември всички потеглят за „Симеоново“ с две коли. В личния „Шевролет“-комби на Карамански пътуват той, Въжарски и Драгомир Драгнев, който е зад волана. В другата кола – червена „Форд Сиера“ – пътуват Ф. Аргиров, Г. Чочов, М. Маринов и Д. Игнатов.
Колата на Въжарски остава пред вилата на Карамански. Двете коли пристигат едновременно на „Горска ела“ 27.
Драгнев, Карамански и Въжарски влизат във вилата, където Хитев и приятелите му празнуват. Другите се връщат да вземат колата на Въжарски по негово настояване.
Карамански се представя на рожденика и двамата с Въжарски сядат в една люлка със сенник. Първият пие водка, вторият
вино. Нищо в поведението им не предвещава страшната развръзка. Говорят си кротко, на ухо заради високата музика, и се черпят. Карамански е в много добро настроение, развеселява празнуващите с шеги.
По едно време Въжарски започва да се държи странно – почти не разговаря с останалите, постоянно се оглежда. В един момент се приближава до двама младежи и ги моли да извикат полиция. Те звънят на телефон 166 и обясняват, че „някакви мутри са отишли на студентски купон и ги притесняват“. От МВР им обещават да изпратят патрул.
Празненството продължава.
По едно време Въжарски излиза навън. Автомобилът му е вече докаран от гардовете на Карамански. Той влиза вътре и взема незаконния си пистолет „Валтер“, калибър 7,65 мм с 8 патрона. Има го отдавна от вуйчо си.
После влиза във вилата, приближава се до седящия на стол до рожденика Карамански, вдига дясната си ръка с пистолета, доближава я на 30 сантиметра от главата му и стреля. Два пъти. После се обръща към другите, размахва хаотично оръжието, изкрещява:
Кой, кой?!
И излиза от стаята.
Напуска вилата и изтичва на улицата до шевролета, където седят Драгнев, Маринов и Чочов. Почуква на прозореца на предната дясна врата:
Момчета, момчета!
Драгнев му отваря прозореца. Въжарски си вкарва ръката с пистолета вътре и казва:
Ето ти и на тебе!
Стреля веднъж в главата на Драгнев. После дръпва задната плъзгаща се врата, вика:
Ето ви и на вас!
И стреля в колата по Маринов и Чочов.
Три куршума пронизват Маринов, два – Чочов.
Въжарски се качва в колата си и напуска местопроизшествието.
Между 4,10 и 4,20 часа отива в дома на приятеля си Йордан Андреев. Разказва му, че Карамански го пребил от бой във вилата си, че 15 души го ритали и тормозили. Че Карамански извадил пистолет и поискал да го намушка в устата му. Че при борбата Въжарски успял да вземе оръжието и го застрелял.
След това по молба на Въжарски приятелят му се обажда в Шесто РПУ.
Убиецът ляга и заспива дълбоко.
Около 10 часа е арестуван. Не оказва никаква съпротива.
ДВЕТЕ ОГНЕСТРЕЛНИ НАРАНЯВАНИЯ, които Карамански е получил в главата, са довели до нараняване на малкия и на главния мозък и разкъсване на лявата сънна артерия, пише по-нататък в обвинителния акт. Смъртта е настъпила с много бърз темп. И е била неизбежна.
Осем гилзи са намерени и иззети при огледа на местопроизшествието. Два куршума са извадени от Карамански, един от Драгнев, един от Маринов и един от Чочов. В иззетите за изследване кръв и урина на Карамански и Въжарски няма наркотични вещества, но има алкохол.
Въжарски не страда от душевно заболяване, сочат медицинските изследвания. Но е склонен към злоупотреба с алкохол.
При разпитите той не се признава за виновен. Разказва няколко съвсем различни една от друга истории, според които Карамански го е малтретирал и изнудвал за пари. Според съдиите твърденията на обвиняемия по никакъв начин не се подкрепят от събрания доказателствен материал.
ГЛАСЪТ НА Кръстника звучи над ковчега му на Централните софийски гробища на 23 декември 1998 година. С неговите „Мъжки размисли“.
Над триста опечалени се стичат на поклонението.
Карамански вярваше в Бога. Който няма грях, нека първи да хвърли камък по паметта му – казва скръбно отец Николай. Той познава добре покойния от времето, в което е бил свещеник в затвора.