От книгата на Анна Заркова „Големите убийства“
ОТ ВСЯКО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ винаги остават следи. Но дали винаги остава някой, който да има куража да ги намери?
Дори и гениите на злото не могат да постигнат идеално престъпление – без нито един пропуск, по който да бъдат разкрити, учат бащите на детективския жанр Едгар Алан По и сър Артър Конан Дойл.
На теория нещата са точно така. На практика – също. Само че някой трябва да тръгне по дирите. И то някой опитен професионалист, без задни мисли и нездрави политически амбиции.
Като в комедия на Чарли Чаплин обаче захвърленият при убийството на Андрей Луканов пистолет е намерен чак след седмици, със същото закъснение става ясно, че по стъпките на убиеца е можело да хукне следово куче само минути след изстрелите – ако е имало кой да разпореди… че границите не са били поставени под наблюдение толкова бързо, колкото трябва, а накрая се появява и водоноска, чиято задача може да бъде само една – да измие всички следи и да затрудни разследването…
ПОДРОБНИЯТ АНАЛИЗ и изграждането на най-вероятната хипотеза за всяко от описаните неразкрити убийства не са задача на тази книга. Това не е по силите на авторката и на нейните колеги – криминалните и съдебните репортери, които не разполагат нито с опита, нито със средствата, нито с правомощията на онези, на които обществото плаща, за да охраняват сигурността му.
Но все пак внимателният прочит дори и само на общодостъпната информация извежда някои нишки, за които компетентните органи отдавна би трябвало да се хванат. Дали те са тръгнали по тях, или не, може би е следствена тайна. Но е очевидно, че от края XX век до второто десетилетие на следващия не са стигнали почти доникъде.
И на най-наивния читател при по-внимателно вглеждане в случаите, описани в тази книга, се набива в очи едно – органите стигат до нещо по-категорично, само ако не опира до „висши интереси“. Но дори и тогава правосъдието не идва или прекалено много се бави.
Определено се смята за известен убиецът на Емил Кирилов – неговият бодигард. Но кой е Крокодила? Със своята флотилия от десетина преправени на „бензиновози“ автомобила той е обикновен кюстендилски кокошкар в сравнение с онези, които прескачат югоембаргото с влакови композиции или кораби с цистерни. Впрочем дори при Крокодила е спазено обичайното правило на българското правораздаване: вместо да получи наказанието си, авторът на фаталния изстрел е пуснат на свобода – за да не прекъсва бандитския си трудов стаж.
По-различно стоят нещата при онези случаи, които носят белезите на истинските „големи убийства“ – на Васил Илиев, Андрей Луканов, Иван Тодоров-Доктора, Емил Кюлев… Където мирише на преплетени мощни икономически, политически и международни интереси, на милиони в „зелено“, на барут, петрол и власт. Към тях трябва да се прибави и първата „борческа“ смърт – на Стефан Мирославов-Крушата. Защото, ако причините за нея бяха разкрити, а причинителите – елиминирани, може би останалите нямаше да ги има.
Това са само част от простите въпроси, които би си задал всеки лаик, запознал се със случаите от ежедневната преса. Какво ли пък се пита топследователят, който има зад гърба си огромен опит и планина от специални познания, а пред себе си – цялата машина, призвана да смаже всяко посегателство срещу реда, сигурността и живота на гражданите?
Има ли го този магистрат, който не само се пита, но и притежава куража да отговори на собствените си въпроси?
Ако се съди по резултатите – България очевидно още не е родила своя Шерлок Холмс, който да каже:
Елементарно, Уотсън!