От книгата на Анна Заркова „Големите убийства“
Българският Хорейшо не прилича на този от сериала „Местопрестъплението“
Зрителите на популярния в началото на XXI век сериал „От местопрестъплението: Маями“ много пъти са виждали как Хорейшо – детективът, прибира косъм от убития, хвърлен фас, счупена бутилка, разпитва седем-осем души… и след малко изскача убиецът. На българския Хорейшо май не му се получава точно така. Защо?
Защо разследващият полицай в България твърде често ос- тава в неведение след знаковите престъпления? И защо, ако събере доказателства срещу някого, те невинаги издържат в съда?
В куфарчето, с което българският Хорейшо отива на местопрестъплението, има всичко, с което разполага американският му колега. Кримирепортерите, които тичат на всяко убийство, често виждат автомобилите, на които пише „Криминалистична лаборатория“. В началото на XXI век те са оборудвани с 12 куфара – американски, с каквито работят във ФБР и сега. Единият е с фототехника, с картони за прехвърляне на макроскопски следи, пинсети, спринцовки. Другите куфари са по-малки, предназначени за изземване на балистични от куршуми, биометрични и други следи. Вътре има контейнери за гилзи, патрони и микрочастици, които се изземват с лепенки. Има и магнитни четки, прахове за снемане на пръстови отпечатъци… Има и специален куфар с инструменти за оглед на труп…
Съвършени престъпници няма, след всеки остават някакви улики, категорична е науката криминалистика. Въпросът е да ги откриеш, изземеш и изследваш по реда на Наказателно-процесуалния кодекс (НПК) така, че те да станат веществени доказателства, годни в съда.
Ето как екипът на американския Хорейшо отива на местопрестъплението. Той, експертът криминалист и съдебният лекар оглеждат внимателно околността – сами са, пиле не прехвръква зад полицейската лента до тях. Изрязват ноктите на мъртвеца със стерилизирана ножица. Снемат пръстови отпечатъци. Изземват косми от гърдите и главата на убития. Вземат кръв…
А ето българският Хорейшо – когато стига до местопрестъплението, то вече е отъпкано като от стадо говеда. Оттам освен първите очевидци вече са минали репортерите, полицейските началници – че кого ще снимат камерите? – и обикновените запячи.
На 31 януари 2006 година в Пазарджик са открити мъртви жестоко изнасилени и удушени сестрите Росица и Христина Белнейски. България изтръпва от разказа на един овчар, който пръв видял обезобразените им тела. МВР е мобилизирано. Полицейски началник се зарича по телевизията, че няма да спи и да яде, докато не хванат убийците.
Но какво се случва? Следите край труповете са утъпкани от сеирджии. Преди да изрежат ноктите на мъртвите сестри, им вземат пръстови отпечатъци. И ноктите отиват в института по криминалистика, изцапани с топографско мастило. А там няма как да ги изследват в тоя вид – няма как да видят има ли под тях ДНК следи от предсмъртна борба.
Бедата е, изглежда, че българският Хорейшо е придружаван на повечето огледи от невежеството.
Човешката молекула е уникална! Една сто милиардна е възможността някой индивид да има ДНК като на друг. Всички биологични материали – сперма, кръв, косми, слюнка и други дават една ДНК, неповторима за всеки мъж и жена… ДНК анализите дават огромни възможности за уличаване на виновните.
Но в българските условия това е само теория. На практика, преди да вземат проби от мъртвите Росица и Христина, в моргата ги измиват с маркуч. Ето защо после откриват само два непълни ДНК профила във влагалището на Христина. Непълни, по които убиецът няма как да се идентифицира.
Експертизите в цял свят помагат, а в България като че ли затормозяват делата. Първо, бюджетът за тях е недостатъчен. Второ, специалистите са малко. В института по криминалистика на МВР ДНК експертизите се бавят поне половин година. А Хорейшо гони бандитите по горещи следи…
28 ВИДА СЛЕДИ могат да бъдат оставени по дрехите и тялото. При изнасилване остават петна от дрехата на мъжа по жената. Остават сперма, кръв и косми по чаршафите… Забележете обаче: всяко претърсване, изземване и личен обиск трябва да бъдат разрешени от съд – така повелява член 161 от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК). Разследващите трябва да убедят съдията, че имат основания да пребъркат някого и да му претършуват дома. Без разрешение това се прави само в неотложни случаи – когато полицията има данни, че ако не влезе в нечий дом веднага, доказателствата, които очаква да намери, ще бъдат унищожени. Тогава пък е нужно съдията да одобри протокола до 24 часа.
Нищо по-просто? Да, но в десетки случаи това не се прави и събраните по неотложност доказателства се оказват негодни в съда. Някой факт може да е изключително важен за разкриването на злодея, но ако при неговото установяване не са спазени писаните в Наказателнопроцесуалния кодекс правила, той не служи за изясняване на обективната истина, тоест не е доказателство.
Дрехата на убития говори много на криминалиста. Ако убийството е с пистолет, изстрелът прави входно отвърстие на ризата, така наречения венец на откриване. По концентрацията на барутните частици може да се разбере дали куршумът е изстрелян отблизо, или не… А и всеки капсул-детонатор има специфичен състав. Една микрочастица от него показва партидата на арсенала, кога е произведен патронът и тъй нататък.
Но всички открития на криминологичната наука са напразни, ако с тях си служи полицай, който не умее да напише протокол за оглед или обиск по НПК: да опише иззетите вещи; да удостовери това с подписи – неговия, на човека, чиито са вещите, и на свидетел; ако прави поправки, да ги завери с парафи. Изглежда лесно. Но съдии твърдят, че една трета от протоколите са нечетливи, непълни и зачерквани не по реда, което ги прави негодно доказателствено средство.
След катастрофи правят скици, които не отговарят на нанесените в протокола разстояния! – казват съдии. – А после ни натякват, че хванали някого, а ние го пускаме!
НАГЛИТЕ допускат голяма грешка. Дават на един отвлечен книга за четене. 380 негови отпечатъка били открити по нея в една от Къщите на ужасите!…Голям късмет за детективите! Но в съдебния процес всяка находка отива по дяволите, ако има гаф с поемните лица.
Поемните лица присъстват при претърсване и обиск. Това са хора, незаинтересовани от изхода на делото. По закон те не могат да бъдат полицаи. Много ясно. В съда обаче се оказва, че повечето поемни лица в процеса „Наглите“ са служители на МВР! Това простотия ли е, или друго нещо?!
Често поемни лица се подписват на празни бланки, попълвани впоследствие. Но това е друга тема – за корупцията и поръчките в средите на разследващите.
И от убийците, и от наглите похитители, и от най- обикновените апаши остават пръстови отпечатъци. Те представляват воден разтвор на натриев хлорид, готварска сол. Криминалистите им въздействат със сребърен нитрат. Получава се елементарно сребро, черно на цвят.
МВР в България още от края на XX век разполага с автоматична система за пръстови отпечатъци, също като тия в службите на САЩ. Проблемът е, че много хора след обир не викат ченгета в дома си, именно за да не снемат отпечатъци. Тия, на които са им очерняли стените така, че после да ги пребоядисват, знаят защо. Леле, какво боядисване пада, ако разследващият с четчицата е пийнал, каквито случаи има…
ПО ЕДИН КОСЪМ американският Хорейшо стига далеч. Най-пълна информация се извлича от косъм с луковица – в нея се съдържа пълният ДНК профил на човека, от когото е отскубнат.
Но за три дни луковицата се разпада и изчезва.
В София през 2010 година се оказва безполезен цял сноп косми, открит в мазе, където е намерен зверски убит човек. Забавили втория оглед, понеже първият бил в петък и следвали събота и неделя. Не бързали, тъй като комшията направил самопризнания за убийството.
Самопризнанието! – това е най-обичаният от българските детективи способ за „повишаване на разкриваемостта“ – показател, по който тяхната работа се отчита като по-лоша или по-добра.
Във филма за Хорейшо самопризнания се правят накрая, когато заподозреният е закован с други доказателства. В България е обратното – обикновено всичко започва от някой заподозрян, „пропял“ след няколко шамара…
И то шамарите са безобидна практика в следствието у нас. В други случаи става дума за изтезания. Ярък пример за това има в делото „Луканов„. Преди да бъде погребано с оправдателни присъди в архивите, то е минирано от признания, изтръгнати с насилие. Подсъдимите Кичатов, Георгиев и Ленев се отричат в съда от думите си, че са участвали в убийството на експремиера – обявяват, че са измъчвани в досъдебното производство, за да ги кажат. А между кориците на делото не се намира нито едно друго доказателство за вина.
НАСИЛИЯТА НАД ЗАПОДОЗРЕНИТЕ са юридическа мина, която нашите разследващи неведнъж залагат. Като че не са чували за член 29 от конституцията, член 7 от Международния пакт за гражданските права, член 3 от Конвенцията за правата на човека! А те много пъти звучат в съдебните зали:
Насилствените действия, извършени в разрез с вътрешното и международното наказателно право, опорочават делото и поставят под съмнение доказателствата в него!
Странно е, че тази фраза не впечатлява особено нито МВР, нито прокурорите – господарите на досъдебното производство.
Всъщност не е странно, а е обяснимо предвид това, че данъкоплатците, а не разследващите, провалили делата, плащат за присъдите на България в Страсбург.