От книгата на Анна Заркова „Главните прокурори: От Татарчев до Гешев“
Първа глава
„Не съм всесилен. Въпреки, че много хора мислят, че съм”
„Каквото се случва в семейството ми, то е само за мен”
Не идентифицирайте живота ми с мандата ми на Главен прокурор, това не ми е смисълът на живота.
Животът за мен не свършва с изтичането на моя мандат. Животът не се изчерпва в един мандат. Най-хубавото в живота не е в един мандат. Моят живот е нещо съвсем различно от този мандат.
В петък вечер Главният прокурор пътува за Пловдив, отива при семейството си. А какво се случва там – то не е за никого, то е само за мен. И за семейството ми. Това няма нищо общо с кабинета ми (на Главен прокурор). Ще мине време и аз ще си отида от тази територия и вие ще интервюирате някой друг. Просто и ясно. Такава е логиката.
„Да, няма справедливост”
В обществото ни има – ако позволите да се изразя така – глад за справедливост. Да, няма справедливост. Аз съм с ясното съзнание, че фигурата на Главния прокурор – не защото е такава, а защото се възприема като такава – събира всички надежди за справедливост. И съм с ясното съзнание, че няма Главен прокурор – това не е оправдание, това е констатация – който да е в състояние с магическа пръчка да изпълни всичко това. Защото пред него има служби, след него има съд, освен това има и закон, който трябва да спазва. Така че не можем да считаме, че всичко ще се разреши с магическа пръчка. Но можем да считаме, че сме длъжни да правим всичко необходимо, за да има някаква справедливост. Вярвайте ми, аз съм със съзнанието, че го правя, колкото мога. Не съм всесилен. Въпреки, че много хора мислят, че съм. Не мога да ги разубедя. Няма как да ги разубедя. Но мога да кажа едно – аз съм чист пред съвестта си.
„В страната ни отсъства елементарна сигурност и обществен ред”
Обикновените хора, както ги наричаме, всъщност са хората, които ние всеки ден срещаме на улицата и в магазина…защото ние не сме необикновени. Те искат елементарна сигурност и обществен ред. При тази ситуация в страната ни това отсъства. То отсъства на елементарно, битово ниво.
Защото цялата концепция за начина, по който се охранява целият обществен ред, е доста сбъркана. Аз съм привърженик на един съвсем друг модел. Този модел съществува в Испания. Този модел съществува, ако щете, в Турция. МВР, според мен, трябва да бъде министерство, което разполага с полиция и много голяма жандармерия. Но не жандармерия, която трябва да бъде използвана пред парламента и прочие, а жандармерия, която да функционира вън от градовете – в малките населени места – и която да има същите права на полицията и същите разследващи функции. Не може един районен инспектор да отговаря за три села! Не може. Трябва да бъде разгърната мрежа от постоянно работеща полиция или жандармерия. Това е в компетентността на Народното събрание. В неговите ръце е промяната на закона.
„Няма прокуратура на Цацаров и прокуратура на Велчев”
По какво се различава прокуратурата на Цацаров от прокуратурата на Велчев ли? Няма прокуратура на Велчев или прокуратура на Цацаров. Главните прокурори се сменят, институцията остава. Аз може би имам по-различен административен подход, но това не прави прокуратурата моя. Слава богу, нямам съзнанието, че всичко започва от мен. Смятам, че продължавам да работя след предшественика си.
Разбира се, на мен ми е ясно, че в страната и в условията, в които живеем днес, всяко действие на прокуратурата се тълкува политически. Дори обвиненията за насаждане на расова и етническа омраза, които сме повдигали, са тълкувани политически. Също така и имунитетите, които сме поискали. Ако сме поискали имунитетите на депутати от ДПС, на Сергей Станишев (от БСП) и на Цветан Цветанов (от ГЕРБ), коя партия съм обслужвал?
Намирам се в кабинета, на който има табелка „Главен прокурор”, а не в някакъв политически сегмент.
„Аз никога не съм със съзнанието, че над мен е Господ“
Над мен е Бог. Това го е казал бившият Главен прокурор Татарчев. Не съм го казал аз. Това не са моите разбирания. Лека му пръст на господин Татарчев, но ако си със съзнанието, че над теб е само Господ, много скоро събитията и ако щете, самият Господ ви показва, че не бива да разсъждавате така. То е същото и в човешки план.
Аз никога не съм със съзнанието, че над мен е Господ. Не Главен прокурор да съм, а какъвто и да стана. Освен това, не ми е това нещото в живота, към което съм се вкопчил с две ръце, защото над мен е Господ. Аз реша ли, че над мен е Господ, аз съм свършил като човек. Като Главен прокурор, а може би и преди това.
Не живея със съзнанието, че съм недосегаем. Просто се опитвам да си върша работата.
Максимум 5 години трябва да е мандатът на Главния прокурор – и без право на повтаряне, както е сега. Седем години са много години. Те дават възможност да разгърнеш цяла управленска програма. Но дават възможност и в един момент да се примириш. Дават възможност един човек да реши това, което казва Татарчев – че над него е Господ. А решиш ли го, че на шестата-седмата година над теб е Господ, ти си вреден първо за себе си, а после за всички околни.
Не ви го казвам в популистичния смисъл или за да се включа по някакъв начин в хора на тези, които критикуват прокуратурата – та белким ме харесат – защото те няма да ме харесат никога. Никой не харесва силна прокуратура. Никой не харесва прокуратура, която се опитва да си върши работата. На огромната част от политиците им е удобна безлична прокуратура – слаба, подчинена, слушаща прокуратура.Ако такава искат да я направят с това, което наричат съдебна реформа, ще си го направят. Само че ще му оберат плодовете. Те ще са горчиви.
„Цитирам Филчев, който може би е спорен като личност, но е брилянтен като юрист”
Цитирам един човек, който може би е спорен като личност, но е брилянтен като юрист. Това е един мой предшественик – Никола Филчев. „Когато, казва той, корупцията е държавна политика, никаква прокуратура не е в състояние да я спре.” Никола Филчев казва и още нещо, което е много умно и много вярно. Той казва, че без оперативните служби и без финансово–контролните органи, прокуратурата е само едно обикновено деловодство. А аз казвам следното: за да може прокуратурата да провежда годни разследвания и да поддържа обвинения, които издържат в съда, е необходимо на нея да й бъдат представени от съответните служби – на първо място от МВР и ДАНС – данни, които са точни, ясни и неспирани от нивото на разследваните лица. Прокуратурата не разкрива престъпления, тя осъществява обвинения.
Защо да не цитирам Филчев? В библиотеката зад мен има две книги на Никола Филчев. Говоря не за книгите „Реч и слова” на Главния прокурор Филчев, издадени в края на мандата му. Говоря за решенията на Филчев като съдия във Върховния съд. Няма някой, който да ми каже, че това не е брилянтна мисъл. Ако някой ми го каже, защото примерно и един Радан Кънев (опозиционен политик) е юрист, ще трябва да си предаде дипломата на вторични суровини.
„Не съм масон”
Не съм масон. Питаха ме за това още във Висшия съдебен съвет през 2012 г., в процедурата за избор на Главен прокурор. За какво ли друго не ме питаха?! Не ме ли питаха дали съпругата ми не е данъчен измамник? Не ми ли задаваха въпроси, свързани с данъчни оценки на имоти? И какво ли не още ме питаха и във Висшия съдебен съвет, и къде ли не! Дали не съм човекът на Бойко Борисов? Дали не съм човекът на Пеевски?
Не, не съм масон. Какво още трябва да кажа? Че масоните са извършили терористичен акт?
„Аз помня всичко, не само лошото”
Аз помня всичко, разбирате ли? Не помня само лошото. Ако човек помни само лошото, той не става за нищо. Не става за Главен прокурор, дори не става за прокурор – за нищо не става.
Помня кой какво казва, кой какво иска да направя.
Какво може да ми се случи, като не го направя?
Максимумът е да бъда наречен „човекът на Борисов“, „човекът на Пеевски“ или „човекът на Пеевски и Доган“. Това може да ми се случи. Аз вече му претръпнах, разбирате ли? Проблемът ми е, че семейството ми не е претръпнало.
И на моменти започвам да се питам: цялата тази дандания, целият този театър, който се формира – като почнем от това кой на кого бил инструмент и тъй нататък – заслужава ли си? Заслужава ли си всичкото това на моменти да се изсипе върху теб? То даже се изсипва непряко върху теб, а пряко върху семейството ти. Заради какво?! Този, който си мисли, че сяда на един стол и с това влиза в историята, той е свършил като онзи, дето е решил, че над него е само небето.
„У нас има два медийни и финансови центъра – на Пеевски и Прокопиев”
Не е тайна, че у нас има две основни медийни групи, зад които стоят два големи икономически субекта, които общо взето, малко или много, са в постоянна конкуренция. Това дава постоянно отражение върху информационния поток в страната. Но да кажем, че някой води по тази начин борба за справедливост? Не. Това е, може би в най-изчистения й вид, борба за влияние и власт. На това трябва да се противопоставим. Не на борбата за власт – тя културно и по правилата трябва да се води от политиците. От нас трябва да се води другата борба.
Липсата на доверие в съдебната система касае всички – и съдии, и прокурори. Двата медийни центъра – двата финансови центъра, двата центъра, които си противостоят изключително силно в тази страна и които раждат всички или поне повечето от политическите противоречия и измислените скандали – това са центровете на Делян Пеевски и Иво Прокопиев. Това е истината.
Спираме се на тези две имена не защото трябва да ги посочим – ей тези са лошите – а защото те са най – емблематичният пример. По тях бяха възложени данъчни проверки. По всичко. Е, и? Какво даде Националната агенция по приходите на прокуратурата? Чисти като сълза. И единият, и другият. Как очаквате при това положение прокуратурата да реализира преследване срещу някого?
Номерът в тази държава е да имаш добър счетоводител.
Номерът в тази държава е да имаш добри адвокати.
Не зная доколко номерът в тази държава е всичко да приключи с добра проверка на контролните органи.
Но за всичко е „виновна“ прокуратурата!
„Не съм човекът на Пеевски!”
Помните ли предизборната кампания за Главен прокурор? Да, тя беше кампания с лозунги, клевети и какво ли не още. Чий човек бях тогава, в кампанията? Бях „човекът на“ (силовия вицепремиер) Цветан Цветанов, защото той ме хвалеше.
После ме избраха за главен прокурор. Чий човек бях тогава? На (премиера) Бойко Борисов. Понеже, нали помните записа с онази фамозна реплика на колегата Кокинов към премиера Борисов: „Ти си го избра!“ Е, аз бях „човекът на“ Борисов.
После станах „човекът на“ (медийния бос и депутат от ДПС) Делян Пеевски. Станах ръководителят на онова желязно лоби, което прокарва интересите на Пеевски в съдебната система. После въпросът за Пеевски малко поотшумя и тогава тезата стана, че съм „човекът на“ Пеевски и Доган (почетният председател на ДПС). Ако бъркам, нека ме извини (десният политик) Радан Кънев. Някъде беше написал, че Борисов трябвало да избира между мен и Доган, и Радан Кънев. Малко нависоко ме е поставил до себе си, но както и да е…
Ще мине време и ще стана „човекът на“ още някого. Както се казва в една реклама, „легендата продължава“.
Дали познавам Пеевски? Познавам го така, както познавам много други лица. Така, както познавам Цветан Цветанов, Бойко Борисов и много други лица, народни представители. Запознахме се в Народното събрание. Той не е идвал в Съдебната палата. Той дойде един път в Съдебната палата, носейки карта на председател на ДАНС, директно след избора му за такъв в Народното събрание. (Няколко дни след този избор през юни 2013 г., под натиска на улични протести, Пеевски подаде оставка).
По отношение на господин Пеевски данъчните органи са установили данъчни задължения на свързани фирми. Мисля, че бяха в размер на 230 хиляди лева. И тези данъчни задължения бяха платени. Ние в прокуратурата сме получили това, което данъчните органи са направили.
„Не се чувствам личният прокурор на Бойко Борисов”
Не, не се чувствам личния прокурор на премиера Бойко Борисов.
Вие си спомняте прословутия запис (на който се чува как бившият прокурор Николай Кокинов казва на премиера Борисов по адрес на Цацаров: „Ти си го избра”). Но да си спомним ли какво още каза Кокинов на Борисов в този запис? Той се оплака от мен. Оплака се – „един ден ме гали, друг ден ми се кара”. Аз, каза Кокинов, искам да стана апелативен прокурор на София. Посочи и защо иска да стане апелативен прокурор. Разбира се, каза и фразата „Ти си го избра“.
Но може би е добре Николай Кокинов да каже и още нещо: дали всичко това, което каза на министър-председателя Бойко Борисов в разгара на едно разследване, в което той бе наблюдаващ прокурор – дали това, което каза, не бе породено от личната му неудовлетвореност, че не бе повишен до заветния пост на ръководител в Софийската апелативна прокуратура?
Не е вярно, че не сме разследвали този запис! Разследвахме го. Резултатът е такъв, какъвто е по българския закон, който не предвижда за този запис наказателна отговорност. Записът беше факт в публичното пространство. Но не се установи кой и как го е правил. А какво е престъплението в съдържанието му? Недоволството на Кокинов, че не е станал апелативен прокурор или укорите му към мен?
Нека се върнем обаче към точния въпрос, който ми зададе една зрителка (на шоуто на Слави). Отговарям: Не, не се чувствам личният прокурор на Бойко Борисов! Не съм личния прокурор на Бойко Борисов. И изразявам съжаление, че някой недоволен от това не е успял да заеме това място и да стане личният прокурор на Бойко Борисов.
„Проблемът у нас е липсата на присъди за корупция по високите етажи”
Проблемът при нас не е липсата на присъди за корупция. Проблемът при нас е липсата на присъди за корупция по високите етажи (на властта). Кой е виновен? Знам дежурните клакьори какво ще кажат – „прокуратурата е безспорният виновник“. Ще кажат – „те внасят в съда некадърни обвинителни актове“. Онези от съответната пресгрупа ще кажат – „и обвиненията срещу Христо Бисеров (бивш депутат от ДПС, оправдан за неплатени данъци, недекларирани сделки и неверни декларации ) бяха нефелни.“
А какво направиха политиците с Бисеров? Извадиха го от Народното събрание, той подаде оставка и хвърлиха при нас едни материали – няколко листа, в които имаше данни за една сметка в чужбина. Каквото можахме, направихме.
Вижте, на мен от върнати дела и оправдателни присъди също почна да ми омръзва. Не хвърлям камъни в чужд двор. Казвам факти.
Осъдителната присъда е едно рядко изключение по тези дела. Произнася се оправдателна присъда и какво? – ами, да, „прокуратурата не си е свършила работата”.
„Мястото на тогите не е на стълбите, а в съдебната зала”
Всеки има право да избере форма и начин на публична изява на своята позиция. Включително и колегите съдии. (На 11 декември 2015 г. съдии в тоги се строиха на стълбите пред Съдебната палата, а председателят на Върховния касационен съд Лозан Панов произнесе знакова реч: Колеги! Нека кажем не на страха! Стига вече!”)
Отделен е въпросът дали голямото мнозинство от съдиите подкрепя точно такъв протест. Но нека не навлизам в чужда територия. Аз лично имам едно по-различно разбиране и нямам резерви да го кажа. Протестът е право, но мястото на тогата не е на стълбите, а в съдебната зала. Тогата може да бъде изкарана пред Съдебната палата, когато този, който я носи, има съзнанието, че институцията, която представлява, няма неизпълнени дългове към останалите граждани – към тези, които не носят тоги. Всичко друго е демонстрация, която, съчетана с красиви, но безадресни думи в зала „Тържествена“ и с високоговорители на стълбите, я прави доста прозрачна.”
„Тезите на Лозан Панов са познати лозунги и кухи фрази”
Тезите, развивани от председателя на Върховния касационен съд, дори използваната лексика, са познати и доста поизхабени. Те бяха повтаряни всекидневно от бившия министър на правосъдието (Христо Иванов). Те са постоянна негова мантра вече в качеството му на лидер на политическа формация („Да, България”), ненамерила място в българския парламент. Съдебната реформа не била истинска и дълбочинна, промените в Конституцията били мимикрия… и накрая всичко се свежда само до прокуратурата.
Прокуратурата, разбира се, не е безгрешна, но само тя ли носи всичката вина за липсата на справедливо правосъдие? През всичкото време аз не съм чул нито от бившия министър, нито от сегашния председател на Върховния касационен съд нито една дума за реформа в наказателния процес, за премахване на формализма, за по-бърз процес. Не съм чул и една конкретна идея за необходими законодателни промени, за нужда от нова организация на работата на съда.
Някой помни ли поне един законопроект в тази насока, изработен по времето на правосъдния министър Христо Иванов? И въобще може ли да се сравни работата на Министерството на правосъдието по негово време и по времето на правосъдния министър Екатерина Захариева, която направи и невъзможното, за да бъдат приети измененията в Закона за съдебната власт?
Повтарят се едни и същи лозунги, едни и същи кухи фрази. Най–опасното е, че по този начин политиката бавно, но сигурно прониква в съдебната власт.
Първият сигнал за това бяха тогите на стълбите на Съдебната палата. Присъствието на Лозан Панов там и програмната му реч „Не на страха” не остави никакво съмнение, че започва изпълнението на този сценарий.
Аз не воювам с никого. Върша си работата и не гледам на нея като война.
Няма обаче да позволя на никого да се упражнява с името ми, да крие собствените си страхове и грехове към съдебната система зад името ми или да си прави от това евтин политически пиар.
„Не мога да мълча, докато ми хвърлят кофи с помия”
Някой ще ми каже: „той говори като политик”. Но аз не мога да мълча, докато ми хвърлят кофи с помия! Цялата политическа логика на говоренето на така наречените „Демократи за силна България” (активисти на дясна партия с почетен лидер Иван Костов и учредител Радан Кънев) е директно насочена срещу българската прокуратура. Защото на някой техен ментор, вдъхновител, бил той задкулисен, това му е мрачен спомен от миналото. А на други такива – млади като Ленин, още в зората им е много важно да имат противник и да крещят „Този е лош!”, „Тези са лоши!”. Това е бастионът на злото. Въпрос на политическа пропаганда.
Аз нямам впечатление, че Христо Иванов (министър на правосъдието в служебното правителство на Георги Близнашки от 6 август до 7 ноември 2014 г. и във второто правителство на Бойко Борисов от 7 ноември 2014 до 18 декември 2015 г.) напусна поста с „облекчение“, както твърди. Нещо повече. Аз мисля, че при него имаше доста голяма разлика в поведението и в начина на говорене в зависимост от мястото, където това ставаше. По стечение на служебното си положение аз съм присъствал и на разговори между Христо Иванов и премиера Борисов. Има разлика между публичното поведение на господин Иванов и поведението му в премиерския кабинет. Спирам дотук, защото не искам да изпадам в неща, за които някой ще каже, че са интриги.
Трябва ли главният прокурор да мълчи – ама не заради себе си, а заради колегите си – когато Радан Кънев си плакне ежедневно устата с прокуратурата? Аз не съм Главен прокурор, за да виждат в мен моите колеги един мълчалив съгласител на тези приказки. А Иван Костов – да цитирам думите на Никола Филчев – „ не случи на главни прокурори”.
„Защо да им доставя удоволствието да си тръгна?“
Исканията на моята оставка са право на хора, които наричат себе си „Протестна мрежа”. Тяхно е правото да изберат всяка форма на законен протест.
(В нощта срещу 14 юли 2015 г. един светлинен призив „Оставка!” огря Съдебната палата, а през деня, когато слънцето смени луната, протестиращи с мегафони поискаха „Цацаров да си отива!“).
Що се отнася до оставката ми – не! – решението тук е мое.
Защо трябва да си тръгна? Защо трябва да им доставя това удоволствие?
Необходим им е враг. Врагът е необходим не на гражданите, които се бяха събрали пред Съдебната палата, а на няколко фигури от миналото и от настоящето на българската политическа сцена. Част от тях са така устроени житейски – те не могат да съществуват, ако не плетат интриги, „Лиани”, „Гномове”, „Галерии” ( оперативни разработки със следене и подслушване на обектите). Друга част са такива, които са направили своите планове в по-далечна перспектива и в тях се вписва подчинена и слаба прокуратура. В нея, разбира се, не се вписвам и аз. И какво друго остава, освен да се обяви, че този Главен прокурор – тоест аз – е основна пречка пред съдебната реформа и въобще пред всяка реформа?
Пенсионната, здравната и съдебната реформа не са разменни монети – те не са на реформатори и на нереформатори, на управляващи и на опозиция.
Въпросът не е да има или да няма реформа на съдебната власт. Няма български гражданин, който да не иска бърз процес и честни магистрати. Затова реформа трябва да има. Въпросът е как да се случи – тук се различават позициите ни.
Аз съм за прагматични решения – и нито капка политически популизъм в тях. И за законопроекти – а не за текстове, писани на коляно или плод на някой грант ( субсидия за подпомагане на проект, изплащана на части). Аз съм привърженик на това да се работи на три писти: първо – промени в Конституцията и в Закона за съдебната власт, второ – промени в процесуалните закони и трето – ново антитерористично законодателство.
Аз съм устроен така – когато мисля, че правя нещо в правилната посока, го правя. Има хора на чието мнение безусловно държа. Те са, на първо място най близките ми хора. На второ място те са хора, които за мен са някакви авторитети. Нека ви посоча един – професор Огнян Герджиков например – човек, който винаги може да ми каже дали едно нещо е разумно или не, дали едно нещо е грешно, или не и да ми го каже без въобще да се съобразява. Той е човек, който ми е преподавател. Написаното или казаното от него аз ще послушам много внимателно. Но не ме карайте да съобразявам действията си и мислите си с площадни клакьори. Не ме карайте да ги съобразявам със собственици на медии – били те олигарси, били от единия кръг или от другия кръг. Не ме карайте да мисля за оставка, защото така пише във вестник „Капитал”!
Запитайте се защо по времето, когато Корпоративната търговска банка (КТБ) беше в своя възход, на страниците на „Капитал” – на който бях редовен читател, но сега ми омръзна да чета помията за себе си – беше видима силната вражда между собственика на медията и собственика на банката”. После започна досъдебното производство за престъпленията в КТБ – и прокуратурата пак излезе виновна! Прокуратурата дори излезе по-лоша от Цветан Василев (председателят на Надзорния съвет на КТБ)!
Конюнктурата е нещо голямо, дайте да не се лъжем…Какво да ви кажа повече? Дайте да не отделяме внимание на Иво Прокопиев и семейство Прокопиеви. И другият медиен шеф не го заслужава – да го кажем така – групата „Пеевски”. Това са два лагера, два клана, които са в постоянно противоборство.
„По отношение на КТБ не сме действали елегантно, а ефективно”
Когато в продължение на две години един седмичник („Капитал”) сипеше статии и таблици по отношение на Корпоративна търговска банка за свързани лица, кредитополучатели и прочие – много точни статии и таблици, в интерес на истината – някой каза ли, че това е „удар срещу КТБ”?
Когато от така наречената „Протестна мрежа” подадоха сигнал, в който се посочваха обстоятелства, свързани с начина на увеличаване на капитала на КТБ, кредитирането на свързани лица и прочие – някой каза ли, че те действат от името на Делян Пеевски, защото интересите на Пеевски бяха например да удари КТБ?
А защо въпросите към мен са в този контекст? Спомням си един виден финансист или поне човек, който твърди, че е такъв, който каза:„Банката беше ударена с тежък предмет“.
Първо, извършените претърсвания не бяха в помещения на банката. Не аз съм избирал фирми и кредитополучатели да бъдат регистрирани там – на един и същ адрес. Тринайсет в една сграда, някои от които имаха само пощенска кутия.
Второ, аз не познавам друг начин на действие на прокуратурата. Не сме действали елегантно, ще каже някой. Но за сметка на това действахме ефективно. Прокуратурата действа така. Тя действа с претърсвания, с разпити, с изземване на документи. Начинът, по-който тя действа, го пише в Наказателно- процесуалния кодекс. Прокуратурата не моли, тя изисква.
Прокуратурата и лично аз бяхме обвинявани в какво ли не по случая с КТБ! Но повечето от тези обвинения аз ги чух от хора, които – четох в страниците на досъдебното производство – имат известна съпричастност към получаването на пари в брой от банката или от нейния собственик. Тези факти бяха потвърдени в хода на разследването, включително от банкови служители.
В продължение не на месеци, а на години КТБ е била скъпо банково украшение, поставено под похлупак от държавата. Според вас този похлупак колко време трябваше да остане немахнат?
„Нито едно евро от Цветан Василев не е достигало до мен”
Доколкото си спомням твърденията, че съм получавал 100 хиляди евро от банкера Цветан Василев (шефът на фалиралата КТБ), са били разпространени от самия него чрез една медия – в негово открито писмо или нещо такова. Ако наистина е давал на някого 100 хиляди евро на месец за Главния прокурор, аз го информирам оттук (от „Шоуто на Слави” по БиТиВи) съвсем отговорно, че те не са достигали до мен – нито едно евро от тях! Изводите да си ги направят сами. Нито едно евро от това, което твърди господин Василев – ако въобще е давал такива пари – не е достигало до мен. Аз няма какво да се притеснявам с оглед тези негови твърдения.
Екстрадиционното производство за Цветан Василев в Сърбия се бави и това е видимо за всички. Искането за екстрадиция (за поетапно връщане на Василев в България) е отправено от мен на 18 септември 2014 г. Отговор няма и досега (края на 2019). Ние не разполагаме с каквито и да било средства за пряко въздействие към чуждия съд. Единствената възможност е така наречената „процедура за разрешаване в дух на приятелство” на проблеми, възникнали при прилагането на конвенции в областта на наказателното право. Няма друг начин за действие, когато се отнася за суверенни решения на държави.
Това забавяне, на което сме свидетели, е необичайно за който и да било случай на международната правна помощ. За мен то е резултат на съвсем друг тип влияние и то е политическо.
„Яневагейт“, „Биволъ“, крава или каквото и да е там беше част от един сценарий”
Какво беше „ Яневагейт”? Беше част от един сценарий – един сценарий на един човек, който се възмущава от състоянието на съдебната система и дори от това, че аз продължавам да бъда Главен прокурор.
Имате записи между обвиняема и подсъдима (съдийките Владимира Янева и Румяна Ченалова). Пуснати са в един сайт („Биволъ”), за който това е нормална практика, със смехотворното твърдение, че някой анонимно ги е пуснал в платформата „BalkanLeaks”. Друг въпрос е кой е създал тази платформа и дали тя няма връзки с тези, които са пуснали записите.
Имате записи, които са пускани услужливо, изчислени във времето според съответната конюнктура и според съответната болна тема на деня.
Имате експертиза към проверката на Висшия съдебен съвет, че по записите има следи от манипулация.
Имате и частна експертиза на пусналите записите – „Биволъ“, крава или каквото и да е там, които още от началото заявиха, че не могат да предоставят оригиналните записи. И които не желаят да предоставят и прословутата си частна експертиза, според която там е имало маркери от СРС-та (специални разузнавателни средства на МВР), защото едикакво си.
По време на почивка в едно заседание на Висшия съдебен съвет ми пуснаха запис на Янева с врачка. („Виждам тук една промяна, много пари”, казва врачката). Стигнахме дори до един финален разговор за чаршафи, рокли, къщи и прочие. И това ли трябваше да разследваме?
И колко пъти трябваше да повторя, че Владимира Янева не е обвинена по заповед на премиера? ( Янева е обвинена за злоупотреби с разрешителните за СРС, които е издавала като председател на Софийския градски съд.) Защо е толкова словоохотлива тази дама пред всички медии, а когато трябва това, което каже, да бъде записано в протокол за разпит, единствените й думи са „не знам”, „ не помня”, „нямам спомен”, „може и така да е било”!
Тя на записа казва, че определен кмет е водил кандидати за председатели на съдилища – а може би и за ръководители на прокуратурата – при Делян Пеевски. Как да бъде проверено това? Кой е начинът, освен разпит на лицето, което го казва? В протокола за разпит пише „нямам спомен” и следва подпис, а не пише, че председател на съд се става, като те заведат при Делян Пеевски.
Как да питаш по-нататък – откъде го знаете това, кой е ходил при Пеевски, за да става председател на съд?
„Не съм натискал съдия Владимира Янева за осъждането на Цветанов”
Изявлението на бившата съдийка Ченалова, че е имало натиск от Главния прокурор към съдия Владимира Янева за осъждането на Цветан Цветанов ( като бивш министър на вътрешните работи) e поредната пропагандна бомба.
Всъщност Румяна Ченалова е обвиняема и изгражда защитата си с всички средства, включително и извън процесуални. Отделен е въпросът за трибуната, която получава, за да прави това и за хората, които й я осигуряват. От разказа на Ченалова излиза, че аз съм принудил Янева да бъде постановена осъдителна присъда за Цветанов. От прословутите записи с нейно участие пък излиза, че въпреки това съм разпоредил да бъде обвинена, защото премиерът е наредил така. Малка подробност е, че във Висшия съдебен съвет по въпроса за натиска отдавна е имало проверка и съдията, постановил присъдата на Цветанов, категорично е отрекъл. Тази присъда ( 4 години затвор за Цветанов за това, че написал 6 пъти „не” на искане на прокурор за подслушване и следене на заподозрян в престъпление полицейски шеф ) бе първоначално потвърдена от трима апелативни съдии. И тях ли принудих?
„Прокуратура като в Румъния изисква и съд като в Букурещ”
Имаме ли политици – големи фигури, които са предадени на съд? Имаме. А има ли осъдена голяма фигура? Този въпрос не е към прокуратурата. Прокуратурата е държавно обвинение – държавен орган, който предава на съд. Прокуратурата поддържа обвинението, но решението да има или да няма осъден е на съда.
Аз не отричам възможните грешки на моите колеги прокурори – ако щете и мои – по отношение на начина на формулиране на едни или други обвинения.
В прокуратурата има некадърници, но те не определят облика й.
Тази теза, че прокуратурата внася десетки некачествени обвинителни актове и затова у нас няма нито един осъден – тя е смешна. Смешна е за мен, защото аз разсъждавам като човек, който 20 години е бил съдия.
Всички казват или поне някои: „ Искаме прокуратура като в Румъния!”. Прокуратура като в Румъния (където множество висши политици са осъдени за корупция) – да, може би да, но тя изисква и съд като този в Букурещ.
„В моя мандат са обвинени министри, но прокуратурата не издава присъдите“
По време на моя мандат са обвинени министри, заместник –министри и други висши фигури от политическия живот. И в много от случаите аз считам работата на моите колеги прокурори за добра и професионална. Но прокуратурата не издава присъди.
Специализираното звено „Антикорупция“ повдигна обвинения за престъпления по служба на седем бивши и действащи министри. Има обвинения за безстопанственост и за неизгодни договори в държавни дружества – „Напоителни системи“, НЕК, НКЖИ, летище София, както и в частни компании – „Теленор“. Водят се разследвания по отношение на членове на КЕВР, както и спрямо кметове на областни градове. Почти всеки ден има активни действия на специализираната прокуратура – арести на знакови фигури в Плевен, Сливен и другаде. Прокуратурата работи и ще продължава да работи по този начин. Тази активност не е по вкуса на определени политически и икономически кръгове, защото ги засяга пряко. Точно те са в основата на атаките срещу прокуратурата.
Отделен е въпросът защо крупни посегателства, особено в областта на енергетиката, в продължение на години са оставали вън от вниманието на държавното обвинение. И защо сега колегите ми трябва буквално да се надбягват с изтичащата давност, като отварят дела и папки, грижливо затворени в годините назад? Ние ще доведем работата си и по тях докрай, до обвинителни актове. А после думата има съдът.
Не мисля, че мандатът трябва да се мери с това кои или колко висши фигури са били обвинени, а с това колко от тях са били обвинени на базата на истински, стабилни доказателства и за колко от тях обвинението е издържало в съда. За да говорим за отговорност, трябва да говорим за събрани доказателства, които да могат да издържат в един наказателен процес. Така че, ако за всеки – бил той министър-председател, бил той политик – е удобно да прехвърли отговорността назад, може би най-удобно за мен ще е да я прехвърля още по-назад, във времето на моите предшественици ( Татарчев, Филчев, Велчев) – във времето, когато приватизацията е силно критикувана и много спорна. Но това аз не бих го направил никога, защото в него няма никаква логика и разум.
Повтарям: обвинени висши политици има. Но постановяването на присъдите не е правомощие на прокуратурата.
„Ужасните условия в българските арести не са само за кметицата Иванчева”
Знаковите дела за корупция по високите етажи на властта започнаха в Специализираната прокуратура и Специализирания съд. Първите повдигнати обвинения бяха срещу бившата кметица на район „Младост“ в София Десислава Иванчева и нейната заместничка Биляна Петрова.
За нас те са обвиняеми като всички други. Не са подложени на каквато и да е форма на по-лошо третиране. И двете пребивават в следствения арест в София по тяхно собствено желание. Те не желаят да пребивават в затвора в Сливен, където условията са далеч по-добри – не са най-добрите, но са далеч по-добри. Ние ( след репортажите в медиите) се фокусираме върху килията на Иванчева – осветеността в килията на Иванчева, храната на Иванчева и прочее, и прочее. Но истината е, че при тези условия пребивават 80% от задържаните в България. Ако трябва да бъдем обективни, не трябва да бъдем лицемерни. Трябва да кажем, че в българските затвори и в следствени арести битовите условия са ужасни. И тези ужасни битови условия не са само за Иванчева.
Условията в следствените арест и затворите се определят от Министерство на правосъдието. Нашата задача е те да бъдат равни за всички обвиняеми и подсъдими. След като съдът е постановил, че най-тежката мярка за неотклонение за Иванчева, както и за много други обвиняеми, е адекватната мярка, аз приемам, че е такава. Белезниците на краката (с които Иванчева и заместничката й са водени в съда) не се поставят от прокурорите, а от служители на Министерство на правосъдието. Каквото съм имал да кажа за тези белезници на краката, аз към го казал на министъра на правосъдието, а именно – че това е напълно излишна мярка. Това е напълно излишна демонстрация, защото тази жена не заслужава подобно третиране. Мярката, която трябва да се приложи към нея, трябва да бъде равна на тази за всички обвиняеми. Няма основание тя да бъде привилегирована в сравнение с другите. Но няма и основание тя да бъде по-жестоко третирана от другите. Това от една страна. Но от друга – в конкретният случай е налице и немалка доза преекспониране.
Случаят с Иванчева бе първият, той бе емблематичният случай на КПКОНПИ – (Комисията за противодействие на корупцията и отнемане на незаконно придобитото имущество) и на специализираната прокуратура. Дали са допуснати грешки, или не – човек се учи от грешките си и институциите израстват от грешките си. Но емблематично би било пречупването на този случай – емблематично е да се покаже, че този случай е символ на репресивната природа на тези институции.
При цялото ми уважение към колегите, които упражняват адвокатската професия, би следвало да уточним и още нещо. Всеки ден на телевизионния екран се изреждат всички видове защитници на въпросните две подсъдими. Нищо лошо. Но аз бих приел, че адвокат Марин Марковски и адвокат Емануил Йорданов, бивш министър на вътрешните работи и прочее изразяват някаква позиция, ако трябваше да чуя тяхното мнение по дело, по което не са ангажирани като защитници. Тогава бих се вслушал и в правните им доводи, бих се вслушал и в житейските им доводи, а дори и в политическите намеци, които правят. Но когато си ангажиран като защитник по конкретно дело на конкретен подсъдим, дайте да не се лъжем – на теб ти плащат, за да говориш и изразяваш тази защитна позиция.
„Критиците на прокуратурата не се менят, менят се само тезите им”
Критиците на прокуратурата не се менят като лица, не се менят по числен състав и по убеждение. Мени се само времето. И се менят техните тези.
Доскоро за критиците на прокуратурата удобната теза беше една – бездействаща прокуратура, сравнявана с колегите ни в Румъния. Когато прокуратурата набра доста сила, доста скорост и започна да преследва фигури, за които в миналото дори не можеше да се помисли, започна да се издига другата теза – че едва ли не е пусната една репресивна машина на специализираната прокуратура и на Комисията за противодействие на корупцията и отнемане на незаконно придобито имущество.
Тезите са на едни и същи хора – те имат едни и същи интереси, просто се променя зрителният им ъгъл, тезите, лозунгите или опорните точки. Това, което се случва сега, не е удобно за тях. За тях удобна е бездействаща прокуратура – прокуратура, която се занимава само с криминални разследвания, за да може да бъде успешно критикувана. Техният проблем в момента е това, че тези действия на прокуратурата могат да засегнат самите тях. Ако трябва да уточня – самите тях! Едва ли от всичките тези приказки за диктатура, за задаващ се терор на специализирани институции и тъй нататък могат да се притесняват нормалните български граждани. Но огромната част от нормалните български граждани например не са придобили вестник на 25 или на 28 години. След още три или четири години, нормалните граждани не са придобили приватизирано предприятие. После нормалните граждани не са станали моралният вектор на обществото, който определя чрез притежаваните от тях издания кой бизнес е добър и кой лош, кой политик е добър и кой лош, кой магистрат е бял и кой черен.
Идва време на тези хора ( критиците на прокуратурата) да им бъдат зададени въпроси, на които те даже са забравили отговорите, защото са свикнали много време никой да не им ги задава. И точно това поражда техния страх и новите им опорни точки.
„Разследванията на издателя Иво Прокопиев не са удар по свободата на словото”
Разследванията по двете съдебни производства, които касаят господин Иво Прокопиев, нямат нищо общо с издателката му дейност. Те имат общо с бизнес. Те имат общо с приватизация.
Когато преди години е било приватизирано предприятието „Каолин” или други находища за полезни изкопаеми на територията на Разград, а след това и последващи други сделки, никой не е издавал нещо. И не мисля, че някой трябва да мисли и да разсъждава така: „Мога да издавам вестник, мога да съм собственик на сайт и следователно всяко посегателство върху мен е посегателство върху свободата на словото”.
С този коментар нарушавам правилото си да не коментирам изявления на обвиняеми. Но твърденията, че досъдебните производства срещу Иво Прокопиев са удар по свободата на словото, са неверни. „Каолин” няма нищо общо със свободата на словото.
„С Лозан Панов имаме различни ценностни системи”
Председателят на Върховния касационен съд Лозан Панов каза, че поставям чадър над приятелите си.
Ако смисълът на съществуването, на обществените изяви и на всичко онова, което прави господин Панов, е в това да критикува прокуратурата и Главния прокурор, той е свободен да го прави. Ние сме свободна държава.
От моя страна единственият общ език, който може да се намери с човек като господин Панов, това е общият език по задължение – задължение, което съществува за всеки ръководител на институция – да комуникира нормално и в рамките на закона с ръководител на друга институция в съдебната власт.
Никакъв друг общ език аз не мога да намеря с господин Панов! Защото ние имаме съвсем различни ценностни системи. За времето от което започна прословутата му реч „Не на страха“ долу на стълбите пред Съдебната палата, до настоящия момент, аз съм чул само критики от господин Панов – критики не само към мен, а и към държавните институции, към Народното събрание, към кой ли не. Не съм чул от господин Панов някаква градивна идея. Ако някога успее да я формулира и да я изрече гласно – говоря за градивна идея за съдебната система, а не политически оцветени лозунги и общи приказки – мнението ми за него може и да се промени.
Първоначалната идея, която бе издигната от господин Панов и част от неговите политически приятели, бе свързана единствено и само с механизма за отговорността на главния прокурор.
Това, което аз предлагам, е механизъм, който да важи за така наречените „трима големи“. Това бе възприето и в последния мониторингов доклад, и в техническия доклад, където се говори за механизъм за отговорност и на Главния прокурор и на председателите на двете върховни съдилища. Трябват ли конституционни промени за това? Не. Какво е необходимо? Според мен – промени в Закона за съдебната власт. Възможни ли са тези промени? Да. Планират ли се такива промени? Да, от Министерство на правосъдието. Мисля даже, че през 2019 г. те ще бъдат реалност. Това, ако се случи, ще срути още един мит за недосегаемостта на Главния прокурор.
А иначе аз личен конфликт не мога да имам с човек, с когото нямам никакви близки допирателни точки в личен план. Господин Панов каза нещо, което мисля, че е съвсем вярно. Ние имаме различни ценностни системи. Така е, ние имаме различни ценностни системи, аз го потвърждавам. В това той е абсолютно прав.
„Съдебната реформа храни много хора”
Да искаш съдебна реформа в България – това може да се разглежда по два начина. От една страна, това може да е професия, може да е средство за препитание, може да е политически лозунг, може да е средство за политическа прехрана. А от друга страна, ако го погледнем от стриктно в професионален план – това е нещо полезно.
Една визия за съдебната реформа в България може да е опасна за тези, които са противници на тази визия.
В общ план трябва да разгледаме три концепции за съществуването на прокуратурата.
Първата концепция – прокуратурата да е към изпълнителната власт. Това е може би най-опасната концепция, защото тя прави прокуратурата придатък на изпълнителната власт. Практическият резултат у нас би бил смяна на окръжните прокурори така, както всяко правителство сменя областните управители и насочване на разследванията в натам, където може би е партийно удобно за всяка изпълнителна власт.
Втората концепция – прокуратурата да е в съдебната власт. Това е ситуацията в момента у нас. Добре, ама тази прокуратура била безконтролна, с безконтролен Главен прокурор – това са политическите тези. Аз бих попитал колегата Лозан Панов: статутът на Главния прокурор с какво се различава от неговия статут на председател на Върховния касационен със ? С какво прокуратурата е безконтролна? С какво?! С това, че може да задържи някой за 72 часа. И после? Ще трябва да го изправи пред съд, защото няма действие на прокуратурата, което да не подлежи на съдебен контрол. И къде е безконтролността?!
Третата концепция – свикване на Велико народно събрание и извеждане на прокуратурата от Съдебната власт. За мен тя е малко странна. Имаме законодателна, изпълнителна и съдебна власт. Прокуратурата е отделна и от трите власти и е обвинявана сега, че е някаква четвърта власт. Ами представете си извеждането й от Съдебната власт! Тогава ще липсва дори контролът на Висшия съдебен съвет върху нея!
Вече казах и ще го повторя отново. Има една партия, зад която стоят огромни икономически интереси, която не успя да прескочи бариерата пред парламента и остана извън него. На нея не й остана нищо друго освен да скандира „Съдебна реформа! Съдебна реформа!“. Не й остана нищо друго, освен да атакува прокуратурата.
Министерския съвет неотдавна внесе в Народното събрание законопроект за изменение на Наказателно-процесуалния кодекс, който за първи път ликвидира възможността за безогледно безкрайно връщане и протакане на делата. Това не е ли реформа? Това не го ли иска нормалният български гражданин? Защо не го коментира никой от тези, които твърдят, че разбират от реформа? Защото им е много по-лесно да се каже – „Марш за европейско правосъдие“. И в какво се изразява „европейското правосъдие“ за тях? В намаляване правомощията на Главния прокурор, нали така казват? А пък аз ще им кажа: за мен европейското правосъдие е „Наглите“ да си стоят в затвора.
90% от хората, които казват „съдебна реформа“ нямат грам понятие затова какво точно се крие зад този лозунг. Българските граждани искат справедливост. Българските граждани не искат лозунги.
„Срещата ми в ЦУМ е пропаганден балон”
Чисто човешки съжалявам за моята среща в ЦУМ (с бизнесмените Георги Гергов и Сашо Дончев). От гледна точка на цялата буря, която се разрази около нея, от чисто човешка гледна точка не мога да не съжалявам. От всяка друга гледна точка тази среща нито ме притеснява, нито мога да имам някакви страхове, нито мога да се срамувам за станалото там.
Тази среща не е „тайна”. Тя е в ЦУМ, на сто метра от Съдебната палата.
Тази среща не е „нерегламентирана”, защото у нас няма регламент за срещи на висши магистрати и висши представители на изпълнителната и законодателната власт. Необходими са малко усилия, за да се въведат правила – по образеца на предложения от Еврокомисията Регистър за прозрачност или по образеца на действащия подобен акт в САЩ. Обаче никой от авторите на словесните упражнения по мой адрес не каза и дума за това. Защото, ако въведем такива правила, те няма да важат само за Сотир Цацаров или за който и да е главен прокурор, а ще важат за всички и това някак си не се харесва.
Но да се върнем на срещата. Защо точно в ЦУМ? Защото, представете си, че някой от участниците не е искал да се появи в Съдебната палата. Подобна среща е нередна, ако на нея отиваш с намерението да експлоатираш служебното си положение или си тръгваш, след като си го използвал. Аз не намирам нищо нередно да се видя с хора с изначалното съзнание, че няма да дискутирам проблеми, свързани с моята длъжност и ще си тръгна без да обещавам, без да се ангажирам, без да злоупотребявам с длъжността си. Не съм отишъл на скрито място, не съм отишъл по нощите, не съм отишъл да се крия някъде си. Отишъл съм с охраната от НСО, от която не мога дори да се откажа по закон, тя е постоянно с мен през целия ми ежедневен живот. И не съм се срещал с обвиняеми лица или с лица, които са обект на разследване или проверка. Независимо от това дали аз имам позитивни или негативни чувства към към лицето Сашо Дончев, той не е обект на проверка. Сашо Дончев не е престъпник. Георги Гергов също не е престъпник. Аз не съм упражнявал натиск или влияние на колеги за насоката на което и да е разследване.
За да се срамувам, аз трябва да съм обещал нещо незаконно, да съм извършил нещо незаконно или да съм откликнал на молба за намеса. Такова нещо не съм направил и няма да направя. Всеки опит да ми се вменяват такива грехове и едва ли не престъпления е, меко казано, необоснован.
Някой ще ми каже, че нямам право на лични срещи? Не. Смятам, че когато в личния си живот някой се среща с хора, просто трябва да има елементарна коректност и възпитание. Не очаквайте от мен да разкрия битовите подробности на тази среща. Няма от какво да се страхувам по простата причина, че няма от какво да се срамувам. Да тръгна да говоря за повече детайли от тази среща? Никога, защото единственият начин за това е, шеговито казано, да пусна и аз един клип от срещата в „ЮТуб”.
Извинете, аз имам приятели. Тези не са ми от приятелите, но аз имам приятели, които упражняват различни професии. Значи ли, че от коректност към обществото, аз нямам право да седна с когото и да било и да пия… Не се е пило кафе в ЦУМ, вода се е пила – слаба им е паметта на тия, които казват, че се е пило кафе, но това няма никакво значение.
Нека да задам един въпрос на тези, които поддържат този огън ежедневно. Защо не мерим всички с еднакъв аршин? Защо моята среща в ЦУМ да е „нерегламентирана”, а тази на господин председателя на Върховния касационен съд Лозан Панов в една от най-крупните адвокатски кантори в София да е напълно редна? Защо журналистите не задават същите въпроси, каквито задават на мен, и на моя колега Лозан Панов? Нормално ли е той да отиде в една от най-маститите адвокатски кантори със служебния „Мерцедес“ и това да се смята за нещо нормално? Не го коря Панов, че е извършил нещо нередно. Но на мен едва ли не да ми се приписват всички грехове! Аз знам много добре, че не съм светец, но знам много добре за кой в тази държава не съм и особено удобен. Не съм особено удобен за хора, които при всички случаи са свикнали да получават само благоволение или пълно мълчание от прокуратурата.
Срещата в ЦУМ беше поредният пропаганден балон. Защо не вземе някой да попита прокурорите, които работят по конкретно досъдебно производство дали ги е извикал Главният прокурор, за да им каже „вижте тука един бизнесмен помоли нещо, дайте да му свършим работата”?
Грешно е, значи, да се срещнеш на двеста метра от Съдебната палата, в ЦУМ, с Георги Гергов и Сашо Дончев. Обаче не е грешно да посетиш кантората на една от най-маститите адвокатски фирми в София! Грешно е аз да отида на тази среща в ЦУМ, а не е грешно член на Висшия съдебен съвет – този, който пише писъмца навсякъде – да се срещне с лидер на политическа партия!
Едно не мога да разбера – какво е самочувствието на тези хора да мерят моя морал, а да забравят себе си? Или просто им е удобно да го направят, защото биха лъснали техните поразии?
Не могат хора, които се опитват да скрият собствените си грехове или да намерят завеса за собствените си страхове, да се упражняват с мен! До тяхното ниво просто няма да сляза.
Ще кажа за колегата председател на Върховния касационен съд: зная добре механизма на неговия избор, ценностната му система, устойчивостта на характера му и професионалните му способности. Няма да ги коментирам по една проста причина: българският председател на Върховния касационен съд не може да бъде коментиран или очернян. Върховен съд и съдии ще има и след Лозан Панов. Прокуратура и прокурори ще има след Сотир Цацаров. И не може да въвличаме институциите в личностните си конфликти, зад които стоят политически амбиции. Ако някой желае да го прави, аз в неговия тон няма да вляза, но едва ли той може да очаква, че може да се упражнява върху мен.
Това е сценарий – да, добре, направили са го. Да стигна до тяхното ниво ли? Трудно ще стигна до положение, при което най-вероятно ще изпия две водки и ще се снимам в „Ю Туб”.
„Удобно е Главният прокурор да се представя като диктатор”
Запознат съм с интервюто на френския посланик Ксавие Лапер дьо Кабан (който определи прокуратурата като „безотчетна и безконтролна, централизирана и йерархична”). Моят отговор е, че една от приетите промени в Конституцията въвежда отчетност на Главния прокурор пред парламента – възможност за изслушвания по въпросите на противодействие на престъпността. Текстът на приетата норма е предложен от нас за първи път още през декември 2014 г. – когато прокуратурата оповести своята позиция по тогавашния проект за Стратегия за съдебна реформа. Още тогава ние не само подкрепихме разделението на Висшия съдебен съвет на две колегии (прокурорска и съдийска), което днес е факт, но и представихме предложения за изменения в Закона за съдебната власт, които премахват централизирания модел. Някой признава ли това? Не, защото е неудобно. Неудобно е да се признае, че децентрализация е предложена от същото това ръководство на прокуратурата, което се сочи като източник на всички обществени злини. Далеч по-удобно е Главният прокурор да се представя като диктатор, а колегите му – като безволеви изпълнители. Може би така някои демократи си мислят, че постигат силна България.
Що се отнася до Негово превъзходителство Ксавие Лапер дьо Кабан, аз му благодаря за посещението в Окръжната прокуратура в Пловдив и за добрите думи, които отправи, макар и непублично, към прокурорите, осъществили едно от най-крупните разследвания за пране на пари у нас и за измами в пет европейски държави, довели до крупни загуби на френски компании. Интерес би представлявало какво е мнението на българския посланик в Париж за устройството на френската прокуратура и за започналите, но незавършили или спрели разследвания срещу видни френски обществени фигури.
„Безконтролността на Главния прокурор е удобна мантра”
Главният прокурор не е абсолютно безконтролен! Не е! Контролира го парламентът, контролира го Висшият съдебен съвет, контролира го съдът. На практика няма нито едно действие на прокуратурата, което да не подлежи на съдебен контрол. Максимумът, който може да бъде направен и от Главния прокурор, и от младшия прокурор, е задържането за 72 часа на дадено лице. Така че безконтролността на Главния прокурор е по-скоро удобна мантра, а не е реалност.
Реално всеки прокурор може да повдигне обвинения срещу Главния прокурор. Но да, това не ми изглежда логично. И точно поради тази причина тезата, която е приета от мен и която, общо взето, е възприета и от мониторинговия доклад на Европейската комисия, е следната: трябва да се работи за механизъм, който да доведе до създаването на наистина независим работещ начин за повдигане на обвинения – ако, разбира се, има предпоставки – към който и да е от тримата така наречени „големи“ – Главния прокурор, председателя на Върховния касационен съд и председателя на Върховния административен съд. Дали са „големи”, това е отделен въпрос. Но така или иначе, това е медийно определение, което касае както мен, така и двамата ми колеги председатели на върховни съдилища.
„Кого ще излъжем, че в съдебната система няма корупция?”
Има ли икономически или политически лостове, които правят магистратите зависими? Има, разбира се. Да кажем, че в съдебната ни система няма корупция или злоупотреба със служебно положение? Кого ще излъжем – себе си ли или хората, с които се разминаваме всеки ден на улицата?
Формите на политическо влияние върху магистратите имат многостранен спектър. Наскоро четох интервю на професор юрист, който безапелационно защитава тезата, че наказателното правораздаване е най-хранителната среда за всякакъв вид корупционни практики. Не браня колегите си прокурори и наказателни съдии – те не са имунизирани срещу всичко това. Само че разглеждането на наказателните дела е винаги под светлината на прожекторите – медии, обществени настроения, дори протести. Наказателните дела са винаги във фокуса на общото внимание. И така винаги една част от работата в съдебната система сякаш остава настрани, малко на тъмно – имам предвид търговските дела или данъчните дела. А липсата на нормално, справедливо и предвидимо правораздаване по такива дела е огромна възпираща сила и пред родния бизнес, и пред чуждестранния инвеститор.
„Евродокладът се превърна във вътрешнополитически инструмент”
Докладите на Еврокомисията по Механизма за сътрудничество и проверка в областта на правосъдието и вътрешния ред се превърнаха на практика не в ефективно средство за напредък в съдебната реформа и борбата с корупцията и организираната престъпност, а в един вътрешнополитически инструмент, с който ние се решаваме нашите си дребни ежби на наша територия.
Нали виждате какво става всеки път от 2007 г. насам преди да бъде публикуван мониторинговият доклад? Първо започва една предварителна артилерийска подготовка, че докладът ще е унищожителен, такъв, такъв и такъв! После докладът се публикува. И забележете риториката на по-голямата част от политическите сили – тя акцентира върху това кой е виновен и кой да бъде ударен заради „унищожителния” доклад, а не акцентира върху това какво трябва да се направи. Всеки път се оказва, че докладът е реалистичен и не помага на тези, които искат, чакат, стоят в Брюксел и се молят за унищожителен доклад – за да реализират своите дребни политически или пък лични цели.
Европа – да, тя критикува. Ама кого критикува? – съд, прокуратура, повече прокуратура.
Ние съвсем ясно признаваме, че констатацията за бавен напредък и липса на солидни резултати по направлението „корупция” не може да бъде оспорена по никакъв начин. Но и съвсем ясно казваме, че за успешна работа в тази насока са необходими действия и на трите власти – и на законодателната, и на изпълнителната, и на съдебната. Това не е опит да прехвърлим нашата отговорност в нечий чужд двор. Това е начин да кажем, че отговорността е споделена. Критиката към нас би била 100% основателна, ако законодателят ни беше дал поне необходимия инструментариум за преследването на корупцията по високите етажи.
Имах срещи в Еврокомисията (2019 г.). Не мога да скрия, че чух изключително добри думи, които са не толкова оценка на моята работа, колкото на работата на колегите прокурори, с които съм много горд. Чух една изключително добра оценка и в същото време чух всичко онова, което трябва да е направено, за да може действието на механизма логично да стигне до своя край.
Абсолютно нереалистично е – това го казвам не защото така мислят хората в Брюксел, а защото така трябва да мислим и самите ние в България – да искаме прекратяване на механизма ей така от само себе си. Това няма да се случи. И няма как да се случи по простата причина, че единствената възможност механизмът да прекрати своето действие се дължи на самите наши усилия. От всички срещи, които имах в Брюксел, мога да кажа едно – обективността на хората, които оценяват нашите усилия оттам, е гарантирана. Не може да обаче очакваме прекратяване на механизма като някакъв дар или политическо решение от Еврокомисията.
Дайте да бъдем реалисти за ситуацията у нас. Като шеф на Еврокомисията Жан Клод Юнкер заяви, че иска наблюдението на България да приключи в рамките на неговия мандат. Аз мисля, че това, което той каза, може да бъде перифразирано със следните думи: „Помогнете ни, но всъщност помогнете си сами”.
„Не Христо Иванов ще ми каже, че еврокомисията има към мен недоверие”
Бившият правосъден министър Христо Иванов няма друг изход, друг път или друг полезен ход в момента, освен този да повтаря: Цацаров е виновен! След всичко онова, което той остави в Министерството на правосъдието – а той не остави нито свестен Закон за съдебната власт, нито свестен проект за Наказателен кодекс или за изменение на процесуалните закони… И след начина, по който си тръгна от министерството (като хвърли оставка) – според някои с чест, всеки има право на мнение – пред него стои една огромна дилема. Огромната дилема е дали отново да се влее в редиците на неправителствените организации, откъдето дойде, или да тръгне към някой чужд политически проект. Така той няма друг полезен ход, освен да каже: Цацаров е виновен!
Добре, ако Христо Иванов счита, че аз съм виновен и ако с това ще спечели своята си политическа игра, нямам нищо против. Но нека кажа следното: не съм толкова тясно скроен, че да се боря за доверието на Христо Иванов. Не Христо Иванов е човекът, който ще ми каже, че към мен има недоверие, че Европейската комисия е подходила към мен с недоверие. Когато някой ти говори нещо, трябва да го говори ясно и конкретно – трябва да говори, гледайки те в очите и заставайки с имената си. Той това не го умее и го казвам съвсем ясно.”
„Политици грантаджии са притеснени от акциите срещу корупцията”
Повечето от гласовитите критици на провеждащите се акции срещу корупцията, които не спират да хулят действията на държавата, са политици-грантаджии, които са притеснени от евентуалното секване на паричните потоци към джобовете им. Има политици, за които бездействието на прокуратурата винаги е обект на критики, а сега се оказва, че действието на прокуратурата отново е обект на критики.
Същите тези политици ръкопляскаха и адмирираха случаите, в които румънските телевизии показваха местни политици, които влизат с белезници на ръце в Антикорупционната прокуратура на Румъния. Изведнъж се оказва, че пренасянето на дори малка част от тези събития в България някак си не се вписва в техните политически сметки. Честно казано, аз ги разбирам. Повечето от тях са хора, които нямат и ден на работна заплата. Повечето от тях са хора, които са живели и продължават да живеят от грантове. Опасността тези грантове да секнат е една от причините, с които можем да си обясним тяхната реакция”.
„Няма институция, която да не е длъжник на българските граждани”
Няма институция, която да не е длъжник на българските граждани. Това важи с пълна мяра за всички ни – за полиция, за прокуратура, за съд. Съгласен съм с премиера Борисов, който казва: „За всички поръчкови убийства има данни кой ги е извършил, но когато се сглобяват за съда, те не издържат.” Данните и оперативната информация са едно, а доказателствата – съвсем друго. Не защото премиерът го казва. Същото ще ви каже всеки човек на улицата, когото спрете.
Въпросът е какво да се прави. Универсални рецепти няма. Но все пак на първо място са нужни бързи промени в наказателния процес: по-малко формализъм, по-опростени процедури, както и премахване на възможността на безкрайно връщане на делата за доразследване. Не е толкова трудно, просто трябва да се приеме, че това е безусловен законодателен приоритет.
Прословутата реформа в МВР за мен би следвало да изглежда по съвсем различен начин. Помислете: ние пазим обществения ред в селските общини така, както това е правено и преди 25 години. Не може за три села да отговаря един районен инспектор, който най-често ползва личния си автомобил. Няма да открием сами топлата вода. Достатъчно е да видим как го правят хората другаде, например в Испания или в съседна Турция. Полицията работи в градовете, а извън тях действа жандармерия, която има същите правомощия, включително за разследване. Но жандармерия като организирана сила, която е разположена на територията на цялата страна с постоянни участъци и с патрули в извънградските райони, а не с командировани служители за ден-два дни в местата, където възниква напрежение. Такова присъствие на жандармерията означава респект за престъпността и сигурност за населението.
„Нито една от сделките ми не е изчезвала от имотния регистър”
„На 19 май 2019 г. (неделя) вечерта, сайтът „Биволъ“ публикува статия със заглавие „Апартаментгейт: След затварянето на имотния регистър, името на Цацаров изчезна от скандална сделка. Цацарови – редовни клиенти на имоти от съдружник на „Мултак № 1“ в Пловдив“.
Според изложените твърдения, по повод извършено през 2007 г. от търговско дружество дарение на семейството ми с недвижим имот – апартамент в град Пловдив – имотният регистър е бил подменен със задна дата, като сделката била „преформатирана на покупко-продажба“. Това се случило и през 2019 г. – имотният регистър бил „затворен“ за повече от 36 часа и така информацията за тази сделка-дарение „изчезнала“. Твърди се също, че за нея, въпреки мои изявления по медиите, не са били показани никакви автентични документи, като „по тъмна доба вписването е променено от „Дарение“ на „Покупко-продажба“ Следват още твърдения относно сделки с недвижими имоти и продавачите им, като собственикът на строителна та компания – продавач е представен като „съдружник на „Мултак № 1 в Пловдив“. Според „Биволъ“ всичко това напомня разкритията за подобни сделки на властимащи, наречени „Апартаментгейт“.
Още на 20 май 2019 г. сутринта, „новината“ бе разпространена в национален ефир от Христо Иванов, председател на политическа партия „Да България“ и бивш министър на правосъдието – че по съобщение на „Биволъ“ от партидата ми в имотния регистър „е изчезнала една имотна сделка“.
Неистината за въпросното дарение е разпространена подробно за първи път от сайта „Биволъ“ на 26 ноември 2012 г., по време на процедурата по избор на Главен прокурор, в която участвах. Различно бе само заглавието – „Фирма дарила Цацарови с апартамент в Пловдив?“. Иначе твърдяното и целта, с която това се прави, бяха напълно идентични с тези сега. В процедурата по избор, приключила през декември 2012 г., Етичната комисия на Висшия съдебен съвет извърши проверка на медийните публикации, касаещи както тази, така и други имотни сделки, отразени сега отново от „Биволъ“. За нуждите на тази проверка представих подробни писмени становища, придружени с необходимите документи, сред които нотариален акт, удостоверения от Агенция по вписванията, фактура, издадена от дружеството – продавач и други. Етичната комисия не откри нарушения. Готов съм да представя и допълнителни такива, защото нямам какво да крия. Всички имотни сделки са декларирани по съответния законов ред, като в годишните ми имотни декларации са посочени действителните цени на придобиването им. За мен са ясни както целите, така и сценаристите на тези публикации.
„Мястото на прокуратурата е в съдебната власт”
Прокуратурата да бъде извадена от съдебната власт и пратена под крилото на правосъдното министерство? Това ли е идеята? А защо да не бъде пратена направо под крилото на вътрешното министерство?
Нека да коментирам, като разкажа действителен случай. Звучи шеговито, но в него има много горчива истина.
Като съдия имах възможността да работя по проект на Еврокомисията, свързан с реформа на съдебната система в страните от Западните Балкани. По време на една от експертните мисии възрастен колега – прокурор от близка нам република ми описа времето, когато тяхната прокуратура е била част от изпълнителната власт с фразата „Бяхме прокурори от четвъртък до четвъртък“. После ми я обясни така: Министерският им съвет заседавал всеки четвъртък. На едно от заседанията назначили нов прокурор, а още на следващия ден шефът му възложил „горещо“ дело. Колегата не се колебал много – повдигнал обвинение на заместник-председател на същия този Министерски съвет. На следващото заседание на правителството – следващия четвъртък, прокурорът вече бил уволнен.
Е, у нас сега заседанията на Министерския съвет са в сряда, но това не променя особено нещата, ако над прокурора се е простряло министерско крило.
„Подкрепям Гешев, без да чакам благодарност от него”
Изказване на Цацаров на заседанието на Висшия съдебен съвет от 1 ноември 2019, на което е гласувана кандидатурата на Иван Гешев за следващ главен прокурор:
Аз ще подкрепя този кандидат. Ще го подкрепя не защото очаквам от Иван Гешев благодарност. И ще бъда съвсем откровен – ако аз очаквам от Иван Гешев благодарност заради подкрепата си за неговата кандидатура, на същото основание би следвало да очаквам благодарност и от седящия до мен (председател на Върховния касационен съд Лозан Панов) за същата подкрепа, която оказах и за неговата кандидатура. Само че аз не я очаквам от никого. Казвам го съвсем честно!
Ще подкрепя този кандидат, защото знам как той работи. Ще подкрепя този кандидат, защото знам, че той не се огъна в най-тежкото време. Ще го подкрепя, защото знам какво е отношението му към колегите му. Ще го подкрепя и по още една причина – и като я кажа, може да прозвучи малко негативно или самокритично към мен самия. Тук беше направена една ретроспекция, историческа, от господин Евгени Диков (член на Висшия съдебен съвет) по отношение на професионалния, политическия или какъвто щете произход на кандидатите и съответно на избраните Главни прокурори. Да, преди да стана главен прокурор, аз бях 20 години съдия. Честно казано, все ми се струва, че в душата си съм повече съдия от някои други. Но знам какви трудности ми костваше на мен навлизането в тази работа, решаването на всички проблеми, свързани с прокуратурата в състоянието, в което я заварих, с авторитета, в който я заварих, с уязвимостта, в която я заварих и с много, много други неща, които не бива да се казват – не защото човек трябва да ги крие, а защото трябва да има уважение към миналото и никога да не счита, че той е най-добрият, най-честният, най-умният и най-способният. Винаги след нас има други хора и те винаги ще направят повече след нас.
Но така или иначе аз съм работил достатъчно време с Иван Гешев, за да кажа, че е дошло време, в което начело на прокуратурата трябва да застане прокурор. Мина времето, в което начело на прокуратурата трябваше да застане адвокат. Мина времето, в което начело на прокуратурата може би трябваше да застане юрист, който е политик – отдавна, слава Богу, мина. Мина времето, в което начело на прокуратурата трябваше да застане съветник на президента и професор по право – тогава доцент. Мина времето, в което начело на прокуратурата трябваше да застане наказателен съдия. Дойде времето, в което начело на прокуратурата трябва да застане прокурор. Толкова по отношение на кандидата.
За да не изглежда, че влизам в спор с преждеговорищия (Лозан Панов), ще направя няколко коментара на казаното от него – просто защото те касаеха този кандидат и оценката за него. При всички случаи трябва да се кажат няколко думи и за това, което беше изразително прочетено ( от Панов ) току-що. Слушайки го, аз си мисля, че господин Панов говори като човек, чиято процедура е протекла кристално чисто, при пълна информираност и при пълна състезателност. Слушайки го, даже си мисля, че господин Панов говори като човек, който сякаш въобще не е участвал в такава процедура – наблюдавал я е отстрани и… поради тази причина има всичките основания да съди нейните негативи и негативите на процедурата по принцип.
Аз бих задал въпроса – по какво тази процедура се отличава от процедурата, по която бе избран председателят на Върховния касационен съд? По какво тази процедура се отличава от предните процедури? Разбира се, в никакъв случай не изключвам и тази, при която съм избран аз. Нямало е процедура или подобен случай, в който подобна написана реч да не се е чела. Господин Чолаков ( председателя на Върховния административен съд ) помни много добре как беше наречен неговият избор на финала на поредната прочетена реч. Бе наречен „изборът на тишината“. И аз питам: когато избирахме председателя на Върховния касационен съд, правихме ли този детайлен преглед на неговите професионални качества, за които той апелира сега? Позволи ли си някой да оценява качеството на актовете му, работата му и всичко друго, освен едно добило популярност тълкувателно решение, на което той е бил докладчик и работата по което заслужава уважение? Зададохме ли по време на неговата ( на Панов) процедура въпроса кой и как го предложи, за да може той сега с тази гражданска смелост да задава същите тези въпроси? Не че няма право.
Аз ще кажа, според мен, на какво разчита колегата Панов. Колегата Панов разчита на времето. Колкото повече минава време, толкова повече в тази зала оставаме – всъщност вече „остават“- все по-малко хората, които знаят как протече неговата процедура. Отначало тази зала беше пълна с хора, които го знаеха. После в тази зала останахме двама – Георги Колев (бившият председател на Върховния административен съд) и аз – честно казано, двамата най-виновни. После, защото на Колев му изтече мандатът, останах само аз. Ще минат още два месеца, живот и здраве, и тъй като никой мандат не е вечен, от тази зала ще си изляза и аз. И тогава никой няма да знае какво точно се е случило тук вътре – и което е по-важно – в една друга сграда. Не, в две други сгради! Аз го знам. Няма да го кажа не защото уважавам Лозан Панов. Няма да го кажа, защото уважавам Върховния касационен съд и неговия председател – не този председател, а длъжността „председател“ на Върховния касационен съд.
Няколко думи по въпроса (за ареста) на Десислава Иванчева (за който Гешев търпи критики). Той беше повдиган много и много пъти. Защо Гешев беше на място (- в центъра на София, където се извърши арестът и обискът)? Защото аз му казах да отиде там! Защото това беше първата операция, която се провеждаше съвместно – на Прокуратурата с новосъздадената КПКОНПИ. И тъй като аз бях в командировка в Италия, му казах на господин Гешев, че той трябва да отиде и да подкрепи колегите си. Ако за това е виновен, виновен съм и аз. Протече ли всичко при ареста на Десислава Иванчева безгрешно? Не, не протече. Допуснати бяха много грешки. В крайна сметка обаче опитът да бъде превърната Десислава Иванчева в политическа емблема на една партия и най-вече в символ на неуспеха на две институции – прокуратурата и КПКОНПИ – не успя. Не Иван Гешев трябва да се срамува за това, което стана при ареста на Иванчева. Лозан Панов трябва да се срамува за това, че не каза нито дума, когато по улицата на две пресечки оттук протече марш в защита на подсъдимата и на председателя на Върховния касационен съд, чието дело рано или късно ще стигне в съда, на който той сега е административен ръководител.
Не казвам, че господин Панов трябваше да промени възгледите си – просто трябваше да каже, че това е нередно. Вместо това той се снима до човека, който водеше този марш, който се снима до ( подсъдимия банкер) Цветан Василев, който е обвиняем за побой над журналисти и на организирания от когото форум прочете поредното написано слово. Това, което говоря сега, не е за да изразя негативизма си, личните си отношения или противопоставянето към Лозан Панов. Но при тези негови думи към Иван Гешев аз съм длъжен да кажа всичко, което мисля, защото по този начин изразявам подкрепата си към кандидата Гешев.
Нахвърлял съм си още две неща. Едното от тях е за протестите и за всичко онова, което тук ( по време на процедурата за избор на нов Главен прокурор) се каза. Вижте, трябва да сме абсолютно честни – участниците в протестите (срещу избора на Гешев за главен прокурор) са, най-общо казано, две категории хора. Едната от тях са хора, които протестират по свое лично убеждение. Те имат пълното право на това, защото са свободни български граждани и никой не може да ги накара да харесат Гешев. Никой не може да ме накара мен да харесам Панов. Никой не може да го накара него да има позитивизъм към мен. Всеки има право на мнение! Само че зад другата част на тези протести има гнусна политическа игра! Една политическа партия може би в опита си да бъде забелязана, защото не може да бъде забелязана с предизборната си кампания, заяви, че спира кампанията, за да може да участва в протестите срещу Иван Гешев. Това прозвуча фундаментално – все едно спряха влаковете в страната или спря програма „Хоризонт“. Даже беше по-зле от спирането на „Хоризонт”, когато лидерът на тази партия каза, че това е политически натиск.
Лидерът на тази партия е фиксиран в прокуратурата не защото е толкова демократичен, а защото се провали във всички начинания, които му бяха възложени от хората, които стоят зад него – тези от чужбина и тези тук, в България – и той не може да си го прости. Той не може да прости огромния си неуспех. Гешев е поредният негов провал. Затова не може да си го прости. Толкова за тези протести. Но тези, които протестират по съвест, тях трябва да ги уважим, на тях трябва да им кажем: „Вие имате това право“, защото в това политика няма.
И последното, което съм си написал, е за реформата в прокуратурата. Без да обиждам никого, ако Главният прокурор или кандидатът за Главен прокурор – все тая, се казваше Христо Бойкикев, Христо Иванов или Лозан Панов, вярвайте ми и дума нямаше да чуете за реформа в прокуратурата. Но понеже кандидатът се казва Иван Гешев и той по ред причини е неудобен за поне шест души с пари, власт и медии, които са обвиняеми или подсъдими, е, това е резултатът.
Затова, не защото Лозан Панов се е обявил против Иван Гешев, а защото аз знам как работи Гешев и вярвам, че това е доброто решение за прокуратурата, аз ще го подкрепя. И ще го подкрепя с чиста съвест. И ще го подкрепя, без да чакам благодарност от него. А това, че и да чакам благодарност от него, няма да получа, все съм сигурен, че времето ще ви го покаже.
Толкова.