ГЛАВНИТЕ ПРОКУРОРИ: Иван Татарчев – Над него – Бог

От книгата на Анна Заркова „Главните прокурори: От Татарчев до Гешев“

Втора глава

Спомени, записки и репортажи

Думи за сбогом

В предпоследния ден от живота си Иван Татарчев лежи тежко болен в отделението по неврохирургия на Военномедицинската академия в София. В съзнание е, въпреки че е претърпял сложна операция на мозъка, два от седемте байпаса на сърцето му не работят и вестниците пишат, че е в кома.

„Обърни се, миличък, още малко надясно, хайде още малко, можеш, браво, браво“ – окуражава го една медицинска сестра по време на сутрешната визитация. После, пред репортер на „Труд“, сестрата разказва:

„Като се обърна, Татарчев ми се усмихна широко и каза: Говори ми, говори ми така, обичам да ме хвалят. Жалко, че няма да съм на погребението си, за да чуя какво ще говорят за мен.“

Прочутият й пациент не губи чудесното си чувство за хумор до последния си момент. Издъхва тихо, насаме.

Стотици хора се нареждат на опашка в ритуалната зала на Софийските гробища, за да се сбогуват с него.

До ковчега на бившия Главен застават прави двама президенти – Желю Желев (1990-1997г.) и Петър Стоянов (1997-2002 г.), както и професорът по право Александър Джеров, който е негов близък приятел. Министърката на правосъдието Меглена Тачева и всички прокурори от екипа на Татарчев в седемгодишния му мандат са дошли с два венеца от бели и червени цветя.

Репортерките не смогват да запишат в тефтерите си всичките именити юристи, присъстващи на траурната церемония – Димитър Гочев, Владислав Славов, Васил Гоцев, Иван Григоров, Бойко Рашков…В множеството остава незабелязана родната сестра на Татарчев, която е пристигнала от Англия, за да се погрижи за брат си в самотата преди смъртта му и скоро след нея отново си заминава.

„Той беше от изчезваща порода – заявява президентът в надгробно слово. – Беше достолепен мъж и родолюбец. Ненавиждаше предателството и презираше двуличието. Живя мъжки“.

Пред журналистите професор Джеров добавя:

„ Той умееше да бъде истински приятел, незаменим и всеотдаен. А инак беше с твърд, чепат характер, мъжкар. Абсолютно независим. Не дочака Коледа, а толкова обичаше да празнува! Но когато някой ни напусне в празнични дни, значи е праведен и Бог го обича.“

Приживе Иван Татарчев със сигурност би бил доволен да чуе за себе си такива думи.

Антикомунизъм в действие

Съдебните репортерки, с които Татарчев обича да дружи, предполагат, че той би могъл да надживее своите 78 години, обаче го срива смъртта на любимата му Лиляна. Той разчита на своята „най-постоянна приятелка“, която му е и „докторка, шофьорка, душеприказчик и секретар“ – вярва, че тя ще бъде неотлъчно до него на старини. Но по Божията воля тя преждевременно си отива. Малко преди това – внезапно остарял, но достолепен, с костюм и вратовръзка, както винаги, бившият Главен обикаля редакциите с молба да публикуват от негово име благодарност за хирурзите, които се грижат за „милата Лили“. „Професорът, който я оперира, не поиска да вземе стотинка…Тя самата е лекарка, но не можа да предвиди болестта си и да се излекува. Има притискане на гръбначния мозък, боли я милата, ужас!“

По това време Татарчев почти прекъсва адвокатската си практика, която е подновил след края на своя мандат като главен обвинител. „В провинцията вече не мога да гледам дела. Отказвам новите, а старите прехвърлям на други адвокати. Лили по-рано ме возеше по градовете с колата, а сега няма как, тя толкова страда!“

След като остава сам, той се заседява в дома си, а гостите му съвсем оредяват. Две-три журналистки се сещат по разни поводи да го интервюират и след като го посещават, пишат, че мебелите му в дома му са вехти и започват да се зацапват, а тапетите му плачат за смяна. Той се оправдава: „Лили като беше жива, у нас беше съвсем другояче.“ Усети ли обаче, че го окайват, става рязък: „Хайде, снимай и питай, каквото имаш за питане, че по обед трябва да изляза!“

Така ме сряза и мен веднъж – така неочаквано, надменно и арогантно, че чак почувствах как се изчервявам – но след минути се увлече в разговора и забрави, че е бързал уж за някъде.

В последните си интервюта Татарчев предпочита да говори за самия себе си и то в минало време, избягва упреците към другите и се мъчи да не критикува текущата наказателна и друга политика. Но не се сдържа от време навреме да отбележи предизвикателно и предупредително: „Не ме карайте да ви кажа за това какво мисля, че пак някой ще обидя!“

Роден е в София на 29 август 1930 година.

„На тоя ден – казва – е обезглавен Йоан Кръстител, но аз не съм създаден, за да бъда мъченик. Защото съм потомствен обвинител, патриот и националист“.

Дядо му Иван Крафти е първият Главен прокурор, назначен към Върховния административен съд след създаването му през 1912 г., а другият му дядо – Михаил Татарчев е брат на Христо Татарчев, един от създателите на ВМРO – Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Това е същата организация, чиято абревиатура е наследена буквално от българската партия ВМРО, която в по-ново време, начело с лидера си Красимир Каракачанов, участва активно в най-различни предизборни коалиции и от време навреме успява да влезе във властта.

През 1952 г. Татарчев завършва право в Софийския университет „Климент Охридски“. Започва юридическата си практика като адвокат в Малко Търново, в Разлог и в Разград. Тогава управлението на България е еднопартийно, а начело на управляващата Българска комунистическа партия (БКП) е Тодор Живков.

„От 1958 до 1961 г. работих като каменоделец, защото бях лишен от адвокатски права, след което ми ги възстановиха и през 1966 г. станах софийски адвокат “, разказва много пъти Татарчев. Какви са „политическите причини“ той никога не уточнява. Но тъй или инак, след смяната на режима е официално признат за репресиран от комунистическата власт.

С указ на президента Желю Желев, издаден през февруари 1992 г., той става първият демократично избран Главен прокурор на България – обстоятелство, с което много се гордее и което, ако не в началото, то в края на почти всеки разговор с журналист, подчертава:

„Аз бях по новата Конституция първият Главен прокурор със 7-годишен мандат и гарантирана несменяемост. Борех се за личната си независимост и срещу вмешателството в съдебната власт. Работих с няколко правителства и не позволих на никое да ми диктува. Грехове имам, но не съм бил нито подлец, нито предател, нито мижитурка“.

Вече е Главен прокурор, когато виждат бял свят – първо във вестник „Репортер 7”, а после и в други вестници – спомените на кадровика от комунистическите служби Цветан Вълчанов за него. Вълчанов е запасен офицер, отговарял по-рано за правата вяра на столичните адвокати пред Политическия отдел на ЦК на БКП, добил мрачна слава като „отдела на генерал Велко Палин“.

Какво си спомня Вълчанов? Че Татарчев не е бил обект на внимание в отдела, а още по-малко следен като индивидуалист, антикомунист и дисидент. Като доказателство той показва два документа – „кадрова справка“, каквато има за всеки, одобрен за адвокат от Градския комитет на БКП и една „бележка“ от Отечествения фронт, дадена на Татарчев, когато се е записал да следва право. В тези два документа – и точно това е забележителното – думата „изпълнителен“ е употребена по отношение на него три пъти. В „кадровата справка“ тя е подчертана с пунктирана линия, а в „бележката“ на нея се набляга с повторение – в началото и в края на едно изречение.

Но да минем напред във времето и да разгледаме дейността на „изпълнителния“ адвокат след момента, в който е поставен на върха на държавното обвинение. Тази дейност предизвиква в обществото, най-общо казано, противоречиви чувства, оценки и коментари.

Прокуратурата в началото на неговия мандат се пали с горивото на антикомунизма, който той ярко и непрестанно манифестира. Екипът му от обвинители стартира със серия политически дела срещу лидери на падналия режим.

По националната телевизия Главният прокурор Татарчев като начало заявява, че „делото на живота“ му е „ делото № 4, заведено от бившия Главен прокурор Мартин Гунев и то е дело за националната катастрофа.“ Инкриминираната по него сума е действително катастрофална – 19 милиарда долара!

Не след дълго Дело №4 е преобразувано в Дело №3 – за помощите, давани от бившите комунистически правителства на братски компартии и страни от Третия свят. По него са повдигнати обвинения на 22 бивши комунистически държавници и е поискан имунитета на един от тях – Андрей Луканов – по онова време червен депутат, по-рано, през 1991 г., е премиер в две краткотрайни посткомунистически правителства, а още по-рано вицепремиер (1976-1987) и външен министър (1987-1989) на Живков.

Между другото, в така развилото се Дело №4 инкриминираната сума е вече „кокошкарска” – едва 240 милиона лева – милиони, а не милиарди. Но пък някои от обвиняемите са забележителни – сред тях е не само Луканов, а и самият Тодор Живков, и първият му заместник Александър Лилов, и вътрешният му министър Димитър Стоянов от силните години (1971 –1988) на неговия режим.

По това дело Татарчев изпраща до Виена искане за екстрадиция на Огнян Дойнов – водеща фигура в живковия кабинет, Политбюро и ЦК на БКП. При това, предвиждайки отказа от австрийска страна, произнася знаменитото си обещание: „Ако трябва, ще докарам Дойнов в чувал!“.

В чувал!

Тоя прословут чувал Татарчев го „вади“ доста пъти през мандата си за различни обвиняеми, които се намират извън България . И за Ангел Златанов – Акрам, който е обвинен, че e финансирал с необезпечени кредити Българската социалистическа партия (БСП); И за шефката на банка „Орион“ Веска Меджидиева, за която се твърди, че е участвала с фалшива гаранция за 1 милион и 600 хиляди лева в търг за земеделската кооперация в монтанското село Георги Дамяново; И за Цецка Петрова, „дясна ръка“ на Веска, и за други предполагаеми участници в големия посттоталитарен грабеж на България.

Какво е общото между всички тези обвиняеми, за които Татарчев приготвя чувала? Общото е, че те, където и да са – дали в Испания, дали в Австрия, или в ЮАР – остават недосегаеми за това, което журналистите кръщават „нататарчването“.

Друг въпрос е, че Дойнов, макар и посмъртно печели делото, което завежда срещу България в Съда по правата на човека в Страсбург. И не само той, а и Луканов, и почти всички останали привлечени под отговорност в антикомунистическите процеси получават от евросъда морално удовлетворение за „политическото преследване“, което по преценка на евросъдиите „изтърпяват“ в началото на прехода.

Делото за лагерите край Ловеч и Скравена също е сред тия, които Татарчев причислява към своята „мисия в живота“. То също е образувано преди началото на неговия мандат, през 1990 г. Но по-важното е, че остава в най-новата история на българското правосъдие като първото, в което Главен прокурор се качва лично на трибуната на обвинението и иска за виновните смърт – Смърт!

Замислено като блестящ спектакъл, делото за лагерите, в които се превъзпитават с труд и глад неприятелите на властта, влиза в съдебна зала през есента на 1993 г. Но, за голямо разочарование на екзалтираната публика, се превръща постепенно в един от най-мудните и разтакавани процеси у нас.

Нещо подобно се случва и с делото за Възродителния процес. То стартира шеметно – пак в първата година след историческия 10 ноември 1989 г. – с обвинения в „геноцид, разпалване на национална вражда и убийства“ и финишира безшумно с търсене на отговорност за „превишаване на власт“ от Тодор Живков и приближените му Петър Младенов, Пенчо Кубадински, Димитър Стоянов и Георги Атанасов.

Нека отбележим тук, че Татарчев е „баща“ само на едно от тези дела – на това за „държавната измяна на Тодор Живков“. Зачеването му се предава на живо по радио „Свободна Европа“ и предизвиква въодушевление сред част от родолюбивото общество – въодушевление, което е твърде слабо, в сравнение с видимия патос на Татарчев.

„Има данни – съобщава радиоводещият с ентусиазъм – че бившият председател на Държавния съвет Тодор Живков се е канел да присъедини България към СССР !“

Следва подходяща музикална пауза. Но последвалото след това изявление на Главната прокуратура принуждава водещият да свали октавата: „ Уважаеми слушатели, по делото ще се събират още данни.“

Запалените родолюбци чакат напразно през следващите няколко години да разберат събрани ли са такива данни, или не са събрани.

През всичкото това време Иван Татарчев вижда престъпността в един-единствен цвят: червен. По думите му тя е „тази, която червените ни оставиха“. Друго определение за нея той не употребява.

Може би и затова текущите пред очите му крупни афери – тайната оръжейна сделка с Македония (1991), Зърнената криза (1996-1997 г.), далаверите с „Нефтохим“, „Химимпорт“, „Изотимпект“, „Техноекспортстрой“, апашките набези във външнотърговските дружества и в Ямболската банка – не стигат до съдебната зала. Поне десетина папки за крадливи министри и депутати влизат в неговата Главна прокуратура и не излизат повече оттам. Може би Татарчев не ги забелязва. Защото погледът му е вперен назад – в отминалите социалистически времена.

„Ще раздвижа делата, които са в мъртва точка и преди всичко това за националното предателство!“ – обещава той с апломб при встъпването си в длъжността на Главен. И удържа на обещанието си, че преписките ще тръгнат. Само дето дълго време след това се въртят в омагьосан кръг по инстанциите.

Татарчев, струва ми се, нищо против да му приписват историческия арест на Живков, макар че той няма нищо общо с него – това е истината.

Държавният глава на Народна Република България е арестуван на 18 януари 1990 г. , когато Главен прокурор е Мартин Гунев. Тато, както българите наричат след промените Живков, седи в килия до юли, когато го пускат под домашен арест. Обвинен е за „Възродителния процес“ – както в неговият отдел „Пропаганда“ кръщават насилствената смяна на имената на българските турци и изселването им от родината, продължило от 1984 до 1989 година.

Татарчев още не е обвинител, а е адвокат със скромна практика, когато започва вторият процес срещу Живков – този, по който го осъждат на 7 години затвор затова, че незаконно и по свое усмотрение е раздавал на известни българи държавни пари, коли и апартаменти.

За да навакса маже би, когато хваща юздите на прокуратурата, той се изявява като корав и непримирим обвинител на целокупната живкова фамилия. Влиза с твърда стъпка в окото на камерите, като подкарва към ареста бившия зет на Тато – Иван Славков, заради колекцията му от пушкала. Снима се гордо и когато успява да докара от Швейцария – е, не в чувал, но с белезници – Тошко, внука на Тодор Живков, който е обвинен в изнасилване. Дава три големи интервюта и когато привлича три пъти дядото на Тошко за обвиняем по три различни дела – за помощите на развиващите се държави, за „лагерите на смъртта“ и за посветения на международното комунистическо движение „Фонд Москва“.

Забележително встъпление към обещаното възмездие, да. Но по преходния път към демокрацията, антикомунистическите дела, в които Татарчев влага цялото си красноречие и плам бележат загуби за обвинението по инстанциите и завършват с фиаско.
Татарчев напразно очаква триумф и в битката си за заличаването на една историческа несправедливост – присъдите на Народния съд. Той за втори път се облича в червена тога и влиза лично в съдебна зала, за да поиска оневиняването на осъдените за съпричастие към фашизма български интелектуалци Йордан Бадев, Борис Ангелов, Райко Алексиев и Данаил Крапчев.

Пледира еднозначно, но безрезултатно. Проваля се и в опита си да обере овациите, като издейства реабилитация на осъдените регенти, премиери и министри в последните предДеветосептемврийски правителства. А какво става, когато слага параф върху искането да бъдат оправдани вече разстреляните по решение на Народния съд 35 полицаи, убивали партизани и ятаци – мъже, жени и деца в Разложкия край? Става прицел на мрачни подигравки. Един редови прокурор отнася наказание за този гаф, но той все пак се вписва в биографията на Татарчев.

В крайна сметка, делата срещу Тодор Живков са прекратени с неговата смърт.

Делото срещу зет му Иван Славков се спихва със скандал, защото доста пушки от уникалната му оръжейна колекция се „изпаряват“, докато МВР ги пази като веществени доказателства.

Внукът Тодор Славков е тържествено оправдан, въпреки че сбъдва мечтата на Татарчев – да застане прав на подсъдимата скамейка и да отговаря на всевъзможни унизителни въпроси относно своята мъжественост.

Запитан язвително от една репортерка колко изнасилвания има в България, Татарчев отговаря: „Аз знам само едно изнасилване – това, в което е замесено името на Тодор Славков!“ Така влиза право в устата на критиците и критикарите – като бабата на Червената шапчица между зъбите на вълка.

Тази фраза – за единственото изнасилване, което знае – години наред е дъвкана, подигравана и пародирана с оглед на ергенското битие на нейния автор. Но тя, все пак, не е на първо място в листата с остроумията на Татарчев. Има доста други, които се борят за „златен медал“:

„Над мен е само Господ“ (1994);

„Аз никога в живота си не съм плакал и не съм пял“ (1996);

„Не съм взел стотинка от никого, нито от Барони, нито от Марони. В края на месеца взимам пари назаем, за да изкарам до заплата“ (1997);

„Получавам много заплашителни писма. Последното започваше с обръщението „Дърти пръчо“. Дърт, ама пръч! „ (1999);

„Не отричам ничии убеждения, но не понасям политическите хамелеони“ (2001);

„Никога не ме е интересувало кое правителство управлява. Мнозина ме мразеха, защото на никое не съм позволявал вмешателство в съдебната власт“ (2003);

„ Има няколко чувства, които са ми непознати – студено, топло, болка и страх“ (2005);

„Жените са нещо, за което си заслужава да се живее“ (2006)

За вас не знам, но според повечето наблюдатели саркастичното откровение на Татарчев „Над мен е само Господ!” заслужава най–много внимание. То го надживява не случайно, а защото представлява най-краткото картинно описание на прокуратурата – такава, каквато е и десетилетия след неговия мандат – пирамида, бетонирана с правомощия, на чийто връх стои един началник – практически безотчетен, неконтролируем и недосегаем. Той рече ли, може да преследва наказателно всекиго, когото сметне за враг на тези, които държат кормилото на държавата. Ако реши, може да прави точно обратното – с инструментите на наказателния закон да извади зъбите на всеки държавен бос или сив кардинал. При това е без значение дали този или онзи е извършил престъпление или не – един сигнал срещу него „по съмнение“ е напълно достатъчен на първо време. Да, един донос – изпратен или неизпратен в прокуратурата от съществуващ или от несъществуващ гражданин – един донос стига, за да почне срещу „лицето“ проверка, после проверката да стане следствие, а между другото „разследваното лице“ – дори и насън да не е замесено в закононарушение, би могло да се озове по най-законен път в ареста. Нищо, че Господ отгоре гледа.

Журналисти на прицел

Мнозина са се парили и са се топлили в близостта си с Татарчев, който е колкото лют по характер, толкова и нежен по душа, колкото бързорек, толкова и беззлобен, колкото обидчив, толкова и незлопаметен, колкото сърдитко, толкова и веселяк.
Скимне ли му, на Ивановден сяда в кръчмата, където Иво Карамански – най-одумвания за времето си криминален бохем пие и пее до сутринта. И не само сяда, ами приглася призори на пиянските шлагери и държи в скута си репортерка, докато слуша „Джелем, Джелем“ в изпълнение на цигански оркестър.

Язвителните забележки на Богомил Бонев, шефа на МВР, не са нещо, което може да му попречи да гърми развеселен след полунощ в тавана на петричка дискотека, а сутринта на трезво да даде изявление:„Понякога ми идва да стрелям, иначе се въздържам обикновено.“

А какво може да му попречи да пусне Барона – току що арестуван побойник и контрабандист „да си лекува зъбните редици“, разклатени при сблъсъка му с полицията? Нищо – то е очевидно, защото го пуска и окото му не мигва.

„Ако Бостънският удушвач беше българин, самарянинът Татарчев щеше да го прати да си лекува китките от тендовагинит“ – пише някой някъде в печата и тази шега така се харесва на пишещите и четящите, че се появява най-малко сто пъти клиширана във всевъзможни издания.

Основателно или не, освобождаването на бандити от арестите с прокурорски постановления и последващото им повторно издирване – пак с прокурорска благословия пораждат силни съмнения за корупция.

Корупция в прокуратурата!

В началото, след падането на Живковия режим, за такова чудо само се шушука. Корупция? – как тъй? – че нали нямаше да има при демокрацията неследващи се дарове за големци?!

Но не след дълго темата се появява в публикации с разкрития на действителни корупционни събития. Свободата на словото още клокочи тогава…изригва ярко, като вулкан. Цели три десетилетия ни делят от реставрацията на цензурата, която настъпва през 2010 година…По-рано, от края на 1989 до края на 1991 г. тя се счита за ликвидирана веднъж завинаги, заедно с комунизма.
Донка Митева, която повечето й познати наричат Сестрата на Винената Царица, първа назовава сума. Поискали й 2000 долара, за да се срещне с висш прокурор, заявява тя в интервю за вестник „Труд“.

Винената Царица – това е Роза Георгиева, първата жена пилот в Българската гражданска авиация, която става Номер едно в производството на българско вино след прогласяването на демокрацията. Тя умира внезапно, при доста съмнителни обстоятелства и малко след това сестра й Донка се обръща за помощ към съдебната власт. Нейният разказ за рушветчията, когото срещнала в прокуратурата, й носи присъда за клевета – но присъдата не убеждава публиката, че Донка Митева не казва истината. Още повече, че държавното обвинение погва и нея, и авторката на ексклузивното й интервю.

Авторката – това съм аз.

В началото на шефския си мандат в прокуратурата Татарчев се отнася към журналистите небрежно, почти приятелски, с нещо като снизходителна симпатия.

Снизхождението му обаче се сменя с ожесточение след една провокативна публикация на вестник „Нощен Труд“, която го уличава в небрежност.

Публикацията е озаглавена: „Татарчев ще тараши Желю“. Какво необичайно има в нея? Има факсимилета от празни бланки за обиск с подписа на Главния прокурор. За да покажат, че с тия подписани бланки може да се злоупотребява, журналистите попълват едната с името на Желю Желев, тогавашния държавен глава. Предупреждението е съвсем ясно: Тия празни формуляри са опасни, някой безсъвестен прокурор би могъл да впише в тях най-различни имена и така невинни хора – и политици, и бизнесмени, и всякакви – биха могли да бъдат посещавани и „тарашени“, тоест претърсвани от полицаи.

Очаквано или неочаквано, при вида на формуляра с неговия параф, Татарчев се вбесява – прословутото чувство за хумор му изневерява. И не само това. Изневерява му и великодушието, и самообладанието. Той отказва да приеме обяснението на журналистите, че публикацията не е враждебна, а предупредителна – че тя само сигнализира как някой безсъвестен служител на реда може да намери подпечатана и подписана празна бланка за обиск и да влезе с нея във всеки дом. Една девойка от екипа на Главния разказва, че той и не дочита статията даже, а изпраща светкавично в „Нощен труд“ полицаи и следователи. Те правят едночасово претърсване на редакцията, обръщат всичко надолу с главата и конфискуват пишещата машина на главния редактор Пламен Каменов.

Малко след това събитие първо във вестник „Нощен Труд“, а после и в други медии се появява за пръв път думата „нататарчване“ и добива бързо популярност – производна е от името на Татарчев и ражда многобройни изрази от рода на „положението се нататарчи“, „недей да ми се нататарчваш“ и други.

На тия изрази, употребявани често по онова време от разни хора и в разни моменти се придава най-различно значение. Те звучат понякога в смисъл „ще се пати от прокуратурата“, а друг път в смисъл „недей да се ежиш“, „спри да ме плашиш“ или „много шум за нищо“.

Минават години в съдебни спорове, докато правосъдието окончателно оправдава главния редактор на „Нощен Труд” Пламен Каменов по повдигнатото му обвинение в обида и клевета. Татарчев е настръхнал срещу него отначало, но по-нататък му проличава, че има широка душа – че не е отмъстителен, нито злопаметен.

Един детайл от поведението му в съда дава знак, че първоначалната му симпатията към журналистиката не е се изпарила невъзвращаемо. За какво става дума? В едно от поредните заседания по делото срещу Пламен Каменов неговата адвокатка – адвокатката на Пламен – обявява неочаквано, че напуска и това е – не ще вече да го брани. Как реагира Татарчев? Той е в залата – явил се е като най-обикновен ищец, както най-редовно прави. Дали злорадства, че ответникът остава срещу него сам? Не. Не познахте. Трае ли си високомерно и безучастно? Не. И това не. Той се възмущава. Ако искате, вярвайте – избухва във възмущение! – и се обръща с консултация към опонента си : „Това е недопустимо, господин Каменов, оплачете се във Висшия адвокатски съвет!“

Адвокатът и Главният прокурор сигурно се борят у Татарчев, но вторият взима надмощие изглежда, защото само година по-късно той заявява гневно:

„Ако мога, ще закрия един вестник!“

Не крие, че има предвид някой от вестниците на медийната групировка „Труд, която е от най-влиятелните навремето. Завел е още едно дело срещу Пламен Каменов – дело от частен характер – този път заради негов коментар под заглавие „Прилепов вопъл”. Коментарът го е ядосал с остроумното си заключение, че: „в другите държави разбойниците си имат адвокати, а в България си имат прокурори“.

Това било, онова било, но гневът на Татарчев най-силно избухва, когато излиза интервюто с Донка Митева в дневния „Труд“.
„Да се бръщолеви за даване – вземане на рушвети в прокуратурата! Абсурд!” – скастря ме ядно той, като разбира, че аз съм авторката на интервюто.

„А ако е истина?” – питам.

Той ми мята един поглед – унищожителен! – и подметва през зъби: „Ще видим!”

Обещаният Видовден идва – с дело срещу мен, за интервюто.

На 12 май 1998 г. отговорната редактора на Правния отдел на „Труд” Лилия Христовска пише по случая:

„Журналистката Анна Заркова стана уникален обект на правосъдието у нас. По едно и също дело тя е едновременно обвиняема и свидетелка на престъпление. А престъплението е нейно интервю от 29 май 1987 г. с Донка Митева под заглавие „2 хиляди дойче марки за съвет при прокурор” и подзаглавие „50 хиляди долара струва един магистрат, твърди сестрата на Винената Царица.”
Митева сензационно призна, че е платила 2000 дойче марки, за да се срещне с прокурора от Главна прокуратура Рашко Карагоров* и да му се оплаче, че приходите от производството на български вина текат към личните банкови сметки на бившия партиен бос на „Винимпекс”.

„50 хиляди долара – й отговорил магистратът, запитан на каква цена може да бъде купен.

„Не се ли боите от последиците на публичните си изявления? – пита Анна Заркова събеседничката си в инкриминираното интервю.

„Не се боя. Какво по-скъпо мога да загубя от вярата си в правосъдието на тази държава!”, отговаря Донка Митева.

Прокуратурата реагира светкавично и в резултат Анна Заркова, заедно с Донка Митева, става обвиняема за клевета срещу Рашко Карагоров и свидетел по друго дело, образувано заради същото интервю, в което наклеветените са Главния прокурор Татарчев и прокурора от въоръжените сили Иван Иванов. Разликата тогава бе, че военната прокуратура образува дело срещу своя човек, а Главна прокуратура тръгна директно срещу журналистката. И така се създаде абсурден в наказателната практика казус: журналист да отговаря за нещо, което друг е казал.

Първоначално Татарчев обвини Анна Заркова, че е задавала провокативни въпроси, а впоследствие делото срещу нея беше заведено за разпространяване на клевета чрез печатно издание. Журналистката внесе парична гаранция от 50 хиляди лева, за да остане на свобода. Докато се кроеше обвинението, анонимни телефонни заплахи съпътстваха професионалното всекидневие на Ани. Всички те носеха безпардонната смелост на подлеца: „Детето ти току що излезе с баба си на разходка, внимавай дали ще се върне”. Една звучеше така: „ С теб ще се срещнем на гробищата”.

Не мина много време оттогава и срещу Анна Заркова беше извършен атентат с киселина.

Политиците са щедри на обещания, когато трябва да станат известни с помощта на журналистите. Но България е единствената държава в Европа, в която журналистът лежи редом с рецидивисти – крадци и убийци – за клевета и обида на същите тези политици, пише Христовска.

Сега обвинената за „ клевета чрез интервю” Анна Заркова е заплашена от три години затвор и лежи в болница с лице и око, изгорено от парещата отрова. Ако нейният похитител бъде заловен, при добър адвокат, може да се отърве с една година зад решетките”.

Вместо заключение, Лилия Христовска цитира коментар от Татарчев:

„Много неприятен случай – заяви Главният прокурор, запитан как преценява посегателството срещу Анна Заркова. Той добави: – Без съмнение, както каза и директорът на следствието Бойко Рашков, покушението срещу госпожа Заркова е свързано с професионалната й дейност. Независимо какво е писала тя срещу мен, аз я уважавам и нямам лошо чувство към нея. Надявам се, няма да излезе, че и за това аз съм виновен. Поздравете Ани от мен. Желая й да се оправи.”

Край на цитата.

(*Името на прокурора от интервюто с Донка Митева е променено, за да не се стига до нови дела за обида и клевета”.)

След две години наказателното производство, водено срещу мен заради казаното от Донка Митева, е отменено. А престъпникът, хвърлил в лицето ми киселина, е хванат, съден и оправдан. Оказва се син на полицейски началник, уволнен след моя статия за корупция в органите на реда.

Пуснат на свобода, синът на полицая извършва второ нападение с киселина – този път срещу директорката на институцията за строителен надзор Светлана Гебрева, по чието нареждане е разрушена незаконна сграда, свързана с тъста му – бащата на жена му. Светлана умира, неизлечима болест я сполита заради стреса и болките от изгарянето. Насилникът отново е арестуван, отново съден и отново оправдан. Сега кара такси, доколкото знам, залавян е в нетрезво състояние зад волана. Бог да пази хората, които вози, докато е пиян…

А за цените на подкупите в прокуратурата на Татарчев продължават да се носят легенди: 30 хиляди лева за отмяна на мярката „Задържане под стража”, 10 хиляди – за да може обвиняемият да си види делото, което е негово право, гарантирано от НПК. Никой никога не се заема да докаже, че тия приказки са истина или пък са лъжа…

За честа на професията тук е добре да се каже, че една прокурорка – ръководителката на Софийската окръжна прокуратура Розалина Апостолова хвърля оставка, когато Боян Петракиев – Барона излиза от ареста със седемте си висящи дела и с личната благословия на Татарчев.

„Ще се върна – казва тя за довиждане, – когато водещ принцип в прокуратурата стане професионализмът, а не приятелството, яденето и пиенето.“

Прощалният коктейл за журналисти, който Татарчев организира два дни преди да напусне прокуратурата, е многолюден. Той успява да размени с почти всеки гост по няколко думи.

„Ако един човек няма врагове, значи не е личност” – казва той пред група журналисти, сред които и аз се намирам. Спомням си, че е заявявал нещо подобно и по-рано, в някакво интервю. Този път обаче го произнася, гледайки право към мен – улавям погледа му и поглеждам смутено в краката си. Оставам несигурна дали говори за себе си, или има предвид изгарянето ми с киселината и белезите, които нося на лицето си от омразата на един непознат.

Битките с магистратите и политиците

Не знам колко са били истинските приятели на Татарчев, но съм сигурна, че враговете му никак не са малко. И че това никак не е случайно.

През неговия мандат десетки магистрати са изхвърлени от съдебната система като парцали – не за друго, а защото отхвърлят поканата му да се поклонят пред олтара на новата антикомунистическа вяра. Говори се, че преди да напуснат принудително, те чакат с часове, стоейки прави до вратата на една тоалетна, за да чуят присъдата на Висшия съдебен съвет. Нито една от жалбите срещу тези по същество политически решения на съдебния съвет не е уважена.

Сред изгонените е например прокурорката Татяна Дончева – една жена с очебийно свободомислие и независим характер, която след това става известна в ново амплоа – на депутат от БСП, а впоследствие на основател на новата лява партия „Движение – 21”.
За Дончева след време Татарчев признава: „Лично аз направих предложение за нейното уволнение. По-късно разбрах, че и тя като мен, на никого не сваля шапка. Ако сега бях Главен прокурор, нямаше да я освободя. Тя като прокурор с екипа ми щеше да свърши много добра работа.“

Като изключим политическата чистка, която прави с размаха на яростен антикомунист, Татарчев се изявява не толкова в дясна посока, колкото в лява, социална. На него се дължи сензационното за времето си решение на Конституционния съд против орязаното възнаграждение на работещите пенсионери. И не е чудно, че в залеза на живота си той има доста повече приятели от средите на „червените”, които е мразил и порицавал, отколкото от средите на „сините”, на които е помагал. Докато е с петнайсетина години по-млад, той самият вероятно и в пияно състояние не би допуснал, че може да стане така.

„При какви условия ще подадете оставка като Главен прокурор?” – пита го в интервю за вестник „168 часа” журналистката Зоя Димитрова.

„Когато всички комунистически престъпници влязат в затвора!” – гласи резкият му отговор.

„Обсебен от миналото, пише Зоя, Татарчев не се бори с престъпността на настоящето, а със собствените си демони – комунисти, македонци, предатели, самотата, смъртта.“

„Ако ме сменят, всички виновници ще изпаднат в забвение” – отсича той. Убеден е, че има историческа мисия – това е нещо, в което са убедени и повечето от следващите шефове на държавното обвинение.

„Дали се чувства горд, че ще остане в историята като Главния прокурор, по времето на когото е хвърлен без присъда в ареста един министър-председател?“, пита Зоя.

„Да, горд съм от това” – заявява той. Но може би на инат?

Партийната му агресивност изглежда смущава европейските магистрати. Той заминава за Швейцария „да търси незаконни банкови сметки”, връща се и прави изявление, че е получил обещание да му съдействат да намери „изнесените от комунистите мръсни пари”. От Швейцарското посолство обаче го опровергават – и то незабавно. А властите от далечна Швейцария отговарят на запитване на вестник „Труд”, че при тях изобщо не е постъпвало от България искане за екстрадирането на внука на Тодор Живков – Тодор Славков. Татарчев, „много учуден” ги обвинява в корупция:„ Почвам да си мисля , че парите са най-важното нещо на този свят”.

„Струва ми се, че червената мафия има пипала навсякъде” – допуска той през януари 1994 г. и по адрес на австрийците. Има повод – австрийските власти настояват да им бъдат изпратени още документи във връзка с искането за екстрадиция на Огнян Дойнов, което са получили под формата на един хвърчащ лист.

„Червен” му се вижда на Татарчев и британският всекидневник „Гардиън”, който с укор съобщава, че „има политически процеси в България.” В открито писмо до редакцията Татарчев обвинява автора на статията в „комунистическо пристрастие”.

„Не е необходимо човек да бъде сляп антикомунист, за да бъде Главен прокурор, особено в този преходен период” – заявява по негов адрес Ахмед Доган. Това е през октомври 1992 г., когато Доган е председател на основаното от него Движение за права и свободи (ДПС) и е един от най-влиятелните депутати в 36-тото Народно събрание.

Татарчев му отвръща рязко: „ Доган няма право да се меси в моята работа!”

„Не държа да се харесвам на никого! Най-малко пък на политиците. Предпочитам да се харесвам на жените!” – сопва се той след сблъсъка с лидера на ДПС, който усилено се коментира от журналистите.

По онова време Главния прокурор Татарчев е на 62 години, самотник е, но не показва униние от това – държи да се разбере, че е заклет ерген и бохем. Фоторепортери го „улавят“ в култовия„ Скай клуб” с поглед вперен в две стрийптизьорки, които на крачка от него се разсъбличат, танцувайки. На маса в почивната база на прокурорите в Циговчарк, подпийнал малко, той възкликва: „Не бих имал нищо против една 29-годишна журналистка”.

Одумват го непрестанно – някои през смях, но други – ожесточено, с презрение и омраза.

„Въпреки улегналата си възраст, Татарчев обича да е център на вниманието – подхвърля по негов адрес Васил Гоцев, който е министър на правосъдието в кабинета „Костов” (1997-1999). – Суетен е, като всеки самотен човек. И мечтае да остане в историята с големи процеси срещу виновниците за третата национална катастрофа.”

Ако това наистина е голямата мечта на Татарчев, към края на мандата му тя изглежда почти толкова далечна, колкото и в началото.

Той е зодия „Дева”, но обратно на „девите” предпочита светската сцена пред задкулисните действия. Не спира да лее красноречието си по темата за нов Народен съд срещу комунистическата върхушка. Демонстрира храброст, себеотрицание и непоколебимо самочувствие: „Като ме убият, ще ме канонизират!” Но до края на мандата му всичко това остава само на думи.
Гардовете от Националната служба за охрана ( НСО), които го следват неотлъчно след ареста на експремиера Андрей Луканов, доста го притесняват. Той неведнъж се оплаква:„Изгубих си свободата, която имах като адвокат”. Или се показва предизвикателен: „Да заповядат тези, които искат да ме убият! Чакам ги!„

Поемайки поста на Главен прокурор със заклинания срещу „комунистите”, Татарчев поддържа антикомунистическата си риторика с всички сили почти до края на звездните си 7 години. Но едно е риториката, а друго – резултатите. Делата му срещу призрака на червеното минало, общо взето, зациклят, а словесните му битки раждат само заглавия, под които той се явява веднъж като „борещият се с вятърните мелници Дон Кихот“, а друг път като „Бай Ганьо в банята“.

В стремежа си да бъде последователен Татарчев може би пропуска момента, в който обществото се уморява да слуша приказките за текущото издирването на изчезналите милиарди и за предстоящото наказание на опитите да бъдем превърнати в Съветска република България. А може би се прави, че не вижда как българските граждани постепенно обръщат поглед от милиардите, откраднати някога си, към милиардите, които се крадат с днешна дата; към лепенките, които рекетьорските групировки лепят по дюкяните им; към апашите, които влизат в къщите им, докато спят и ги принуждават да слагат решетки всяка врата. Така или иначе, докато той се държи като слепец, който пресича улица, около него почват да се чуват призиви:

„Татарчев, отивай да гониш някогашните хайдуци, по дяволите, за да дойде друг Главен прокурор, който да хваща сегашните!”
Близки до Татарчев твърдят, че по средата на мандата си, той изглежда „все по-уморен“, „все по-мрачен“, „прекалено замислен“, а понякога и „неадекватен“.

Неадекватен? Да, така изглежда например, когато дава на някакъв йорданец дипломатическия си паспорт – да му го носи за виза в Букурещ, защото той самият нямал време. Йорданецът взема „татарчевото тескере”, както пише „Нощен Труд” и го размахва пред граничните власти, за да им покаже колко е важен. Следва силно недоумение сред граничарите. Според ведомствения фолклор един от тях попитал началника си: „Татарчев колко често изтрезнява?”. А от „Нощен Труд” добавят още един въпрос на вътрешните страници: „Дали домашната идилия с котката Махаела не е замъглила ума му?”

ВТОРАТА ЧАСТ НА МАНДАТА на Иван Татарчев изобилства от свади с политици и магистрати.

Най-стръвни са споровете му с вътрешния министър Богомил Бонев, в които се редуват две теми: за полицейското насилие и за арестуваните бандити, които прокуратурата пуска да се лекуват.

Татарчев води бурна словесна война и с шефката на Националното следствие Ани Крулева, защото тя реагира като убодена с игла при всяка среща с безхаберието и корупцията в прокуратурата, но не дава и дума да се каже за нейните кривици.

Зрелищни са и битките,които Татарчев повежда срещу съда, опитвайки се да му прехвърли вината за блесналата вече неспособност на третата власт да праща одързостилите се престъпници там, където им е мястото.

„Силата и независимостта на прокуратурата” – това е неговата мантра. И той, волно или неволно, я оставя в завещание на следващите, избрани да обитават кабинета на Главния. Повтаряйки я страстно, стига до крайности.

„Не ме интересува никак, че мнозинството в парламента ми иска оставката! Независим съм от тях! ” (1992). „Ако се разтури парламента, направо ще поискам да депутатите да бъдат задържани!” (1993). Всичките депутати ли, или някои само? – не уточнява. Казва само: „Прокуратурата си знае работата, отчет няма да ви давам!“.

Вживял се в ролята на месия, призван да „брани законността“, той я играе с непоклатимото убеждение, че не е отговорен пред никого по света и у нас.

Изглежда, че не му мисли много преди да пусне на свобода срещу 500 хиляди лева гаранция арестувания за въоръжен грабеж, отвличане и притежание на незаконно оръжие Боян Петракиев – Барона. Има си юридически аргумент: осъжданият 9 пъти криминален авторитет е незаконно задържан повече от 9 месеца. В подобно положение са още 1600 арестанти, но Татарчев не дава вид да го знае, а когато го научава, не се смущава ни най-малко от въпроса защо показва различно отношение към тях. Отговор дава една негова съседка, която три пъти се обажда в редакцията, за да каже: „ Тоя Барон пак идва на гости на Татарчев и Лиляна. И пак им носи чувал с картофи. Виждам го от терасата. Елате да го снимате, ако не вярвате! Миналият път го срещнах на площадката и го питах накъде с чувала. Нося, вика, на докторката армаган!”.

Докато Петракиев снабдява с картофи Главния прокурор и жена му, друг криминален авторитет – Иво Карамански – стои затворен над година без законно основание, натяква неговиаят адвокат.

„Така е защитен от убийци, да бъде благодарен”, отвръща Татарчев по адрес на Караманска. Ядосан му е, защото е разправя как двамата са пили и пели на маса.

Затова пък Дилян Дорон, който е задържан заради тайната приватизация на банка „Биохим“, преспива само 9 нощи зад решетките, преди Главната прокуратура да снеме обвиненията срещу него. Освободен, той прави пресконференция и заявява, че заминава за Швейцария. Вече е зад граница, когато отново е привлечен като обвиняем – само че по друг състав от НК – и му е наложена мярка за неотклонение „парична гаранция“ от 1 милион лева, която, естествено, той никога не плаща.

На 20 декември 1997 г. на откриването на зимния сезон в курорта Боровец, в тамошния хотел „Рила“ се събират стотина души от тъй наречения „политически и бизнес елит”, между които Ахмед Доган и Илия Павлов, шефът на многозначителната корпорация „Мултигруп”. Между тях е и Татарчев. Какво са си говорили, никой не знае, но МВР след това съобщава неофициално, че „Главният прокурор участва в заговор за преврат срещу Иван Костов, премиера на България“.

Татарчев незабавно отговаря:

„Аз със сваляне на правителства не се занимавам!“

Не изглежда смутен, нито уплашен. Но в появилите се публикации за заговора се припомня, че той „има слабост” и към Павлов, и към Доган.

Вестник „Нощен Труд” добавя, че има „кърджалийска връзка“ в тоя заговор и тя е „между Татарчев, Доган и Роко, кърджалийския велможа“ , и е доказана със запис. Вестник „Дневен Труд” набляга на спомена, че година преди срещата в Боровец прокурорите Ангел Ганев и Михаил Дойчев, с благословията на Татарчев, спират проверка в „Мултигруп” по сигнал за захарна афера – тонове захар, които по думите на „мултаците” са се стопили под дъжда, докато пътували от точка А до точка Б.
„Татарчев покровителства Илия Павлов и „Мултигруп“ – обявява по този повод вътрешният министър Бонев.

Татарчев избухва: „А Бонев има контакти с икономически групировки и с Красимир Стойчев, шефа на„Трон“!

В разгара на свадата между Татарчев и Бонев, която медиите наричат „война между институциите“ в печата се появява един психотест на Главния прокурор. Скандален психотест! В него пише, че обвинителят №1 на републиката не е годен да носи оръжие, а камо ли да прави нещо друго, защото „има нестабилна нервна система и е егоцентрик“.

Всяко чудо – за три дни, както народът е казал. И това за нервите на Тарарчев ако не на четвъртия, то на четиридесетия ден отшумява. Но веднага гръмва друг скандал. Той е за това, че прокуратурата не реагира на ревизионен акт на митниците, разгласен по всички телевизии от неговия автор Емил Димитров – забавен господин, хореограф, завършил и право, и счетоводство, когото „Шоуто на Слави“ дарява с доживотен прякор – Ревизоро. Нарушения има – и Международният валутен фонд го признава, но хората на Татарчев като че ли спят. Безброй критици ги нападат – от свое име и от името на изпълнителната власт.

„Бих препоръчал на Костов да се хване за ръка с Жан Виденов, защото атаките им срещу прокуратурата си приличат досущ“ – отвръща Татарчев на критиките.

А те продължават. Поводи – дал Бог, достатъчно и предостатъчно.

През 1993 г. в прокуратурата има над 100 хиляди висящи дела, да иде Татарчев да даде обяснения пред депутатите!

„Няма закон, който ме задължава да се обяснявам пред Народното събрание” – заявява с престорена кротост Татарчев, но заявеното прозвучава като плесник в лицето на законодателната власт. Формално той е прав, така че на народните трибуни не им остава друго, освен да си премълчат.

По това време служебният министър-председател Любен Беров в шест дни поред му праща хабери, че го чака да си поговорят за престъпността, но Татарчев си прави оглушки – не чул, не видял…Виж, на поканата на Ренета Инджова в идната година се озовава, може би защото тя, освен служебен премиер (1994-1995), е и очарователна дама.

Каквото и да се говори за престъпността, с каквито и закани да се бомбардира, в ерата на Татарчев тя се развихря.

Регистрираните престъпления са 220 хиляди средногодишно, по 600 дневно – по тъмно и по светло. Нерегистрираните са двойно повече, сочат от набиращия популярност Център за изследване на демокрацията. Осъдените престъпници са само 5-10% от тия, които полицията разкрива. Пуснатите на свобода се връщат веднага към престъпния си занаят. Крадците на коли беснеят, тъй наречените „борци“ – бивши спортисти или обикновени гангстери с мускули – изнудват, застраховат насилствено, бият и убиват тия, които не са се откупили. Между другото, се срутват 17 банки! – и в развалините се губят два и половина милиарда марки – огромни пари! Спестявания на 140 хиляди българи „изгарят“ в измамни финансови институции –„пирамиди”. „Фараоните“ прибират парите им с обещания за златен дъжд, в който те инвестират, но остават на сухо.

Наричат Татарчев „прокурор на прецедентите“. В смисъл, че мнението му по важни казуси е диаметрално противоположно на това на повечето юристи – и влиятелни, и редови.

Той например тълкува по свой собствен начин давността за престъпления в „лагерите на смъртта“. Настоява наследниците на осъдените от Народния съд регенти – тия, които временно са изпълнявали длъжността на непълнолетния монарх – да бъдат допуснати в съдилищата като частни обвинители. Пет пари не дава, че съгласно европейското законодателство не е престъпление отпускането на помощи за Третия свят. Заинатено твърди, че новият парламент не облича с нов имунитет левите депутати Андрей Луканов и Александър Лилов, които е взел на мушка…

„Европейският съд в Страсбург не е разбрал по делото „Луканов“, че помощите, заради които го арестувахме, са отпускани на терористични режими“, заключава той невъзмутимо, когато узнава, че по този казус е произнесена осъдителна присъда срещу България. И вместо да потърси в случилото се поука, предприема колкото уникален, толкова и безуспешен опит да потърси наказателна отговорност за екологичното замърсяване на страната от Живковото правителство.

Психотестът

„Главният прокурор Татарчев доброволно се е подложил изследване в Института по психология на МВР, за да получи разрешително да притежава огнестрелно оръжие. Резултатите от психотеста показват, че разрешително не може да му се даде. Те ще бъдат изпратени на Висшия съдебен съвет ( ВСС) за преценка дали този човек е в състояние да изпълнява задълженията си.“
Думите са на вътрешния министър Богомил Бонев. Те прозвучават, уж между другото, в едно от неделните интервюта по националното радио, но веднага се превръщат в новина, която през цялото лято на 1998 г. се върти в печатните издания.
Репортерка на „Труд” се сдобива от централата на синята партия с „оригиналния психопортрет, който Бонев има предвид“.
Искате ли да го видите?

Ето го – няколко машинописни страници, в които са заличени имената и подписите на психолозите – неговите автори, както и името на човека, за който техните заключения се отнасят. Документът е публикуван във вестник „Труд“, цитирам:

„Лицето (подразбира се, че е Иван Татарчев) изпитва потребност от спокойствие и тишина. Желае близък и предан партньор, от който може да изисква особено внимание и безрезервна преданост. Ако тези изисквания не са задоволени, той може да се отчужди и напълно да се дистанцира.

Наблюдава се стрес, породен от разочарование, водещ до възбуда и безпокойство. Силно желае да прави добро впечатление, но е обезпокоен и се съмнява във вероятността да постигне успех. Чувства, че има право на всичко, което би пожелал и е безпомощен и нещастен, когато обстоятелствата са насочени против него. Възприема и най-малката вероятност за неуспех като крайно разстройваща, което може да да го доведе до нервно изтощение.

Смята се за жертва, която е въведена в заблуждение и е оскърбена. Има нереалистична самооценка. Склонен е да бъде емоционално ангажиран. Способен да постигне удовлетвореност чрез сексуална активност, но се опитва да избягва всякакъв контакт.

Настоятелно твърди, че неговите надежди и идеи са реалистични, но се нуждае от успокоение и насърчение. Егоцентричен е и лесно се засяга. Показва егоистична воля за самоутвърждаване. Иска да докаже на себе си и на другите, че нищо не е в състояние да го уязви. Като резултат от това действа със суровост и жестокост, и има деспотично и своеволно отношение.

Проблемите му са свързани с изтощена жизненост, която създава нетърпимост. Това чувство на безсилие от факта, че не е в състояние да контролира събитията, го прави възбудим и раздразнителен. Прекалено чувствителен е спрямо каквато и да е критика. Постоянно заема положение на защита.

Разочарованието и страхът, че няма смисъл да си поставя нови цели, пораждат у него безпокойство. Желае признание и позиции, но е загрижен за своите перспективи. Опитва се да утвърди себе си чрез дребнав контрол над всяка подробност.

Изтощената му жизненост създава непоносимост към всяко изискване към неговите сили. Той смята, че е принесен в жертва и настойчиво изисква – с негодувание, възмущение и предизвикателно поведение, да бъде оставен да постъпва така, както желае.
Лицето има нужда от признание и се старае да постави себе си на пиедестал пред другите, но това е едно неестествено поведение, което по своята същност е компенсаторно и често може да изразява прекомерен инат и своеволие.

Той се чувства изолиран и сам се изолира от другите. Такъв смут може да приеме формата на раздразнителност или подозрение към другите и техните намерения. Отнети са му много аспекти от живота. Той се опитва да се защити от изолацията и от по-нататъшни разочарования и загуби.

Лицето се намира в състояние на свръхстимулация. Лесно раздразним е както, защото страда от физическото изтощение и сърдечна недостатъчност, така и защото се чувства заобиколен от неразрешими проблеми.

Съществува нестабилност на вегетативната му нервна система, която е достигнала до сериозни форми и е задължително да се вземе под внимание. Намира се в отчаяна възбуда. Проявява претенции за неповторимост. Чувствителен е, лесно раним, ако не направи приятно впечатление и не получи признание от другите. Преживява обкръжаващата среда като опасна и намираща се извън неговия контрол. Търси защита от нещо, опитва се да преодолее нервното и психическо напрежение. Търси спокойна обкръжаваща го среда, за да му послужи като транквилизатор. Често е налице мазохистична привързаност към сексуалния партньор, съпроводена от чувство за непривлекателност и непълноценност. Има голяма вероятност да страда от фрустрации и безпокойства, а може и това да е от влошено сърдечно заболяване.

Лицето желае да обхване всичко и чувства, че има пълното право да се занимава с всичко. В резултат често прави впечатление на околните като натрапчив, досаден и прекалено любопитен. Желае да изчерпи докрай всяка възможност по пътя към целта и не може да остане спокоен, докато не я постигне. Това съдържа силен елемент на самозаблуждение.”

Текстът, поместен в „Труд“ в две части – на 28 и 29 август 1998 г., е сензация, но не е изненада. Повечето наблюдатели го възприемат като очаквана нова офанзива за дискредитирането и отстраняването на Татарчев, който вече втора година домонстративно не върви в крак със синята пария и реже наред с острия си език: „и червените, и сините, и хамелеоните, които крадат от държавата“.

В печата са се появили още през пролетта на 1997 г. показателни заглавия: „ Заговор срещу Татарчев“ („168 часа), „ Правят закон „Антитатарчев“ („Труд“), „Клатят стола на Татарчев („Политика“) . В тях, общо взето, се казва, че Съюзът на демократичните сили (СДС) сваля доверието си от Главния прокурор и усилено подготвя смяната му. Съобщава се, че видните функционери на СДС Йордан Соколов и Васил Гоцев често го посещавали в кабинета му в Съдебната палати и го увещавали сам да си подаде оставката по здравословни причини…Той отказвал.

След огласяването на психотеста, който го изкарва, меко казано, невротичен, Татарчев за пръв път се показва стъписан. Той нито отрича, нито потвърждава, че написаното във вестник „Труд“ под заглавие „Психотест на един прокурор“ се отнася за него. Факт е, че е кандидатствал в Института по психология на МВР за разрешително за ловна пушка, факт е, че е минал като всички обикновени граждани по процедурата и не се е сетил, че поема риск.

„Според мен Татарчев се намира в трайна невъзможност да изпълнява задълженията си“, отсича шефът на МВР. Приблизително така е формулирано в Конституцията едно от условията за преждевременно отстраняване на Главния прокурор от неговия пост – „ ако поради тежко заболяване не може да изпълнява задълженията си за срок по-голям от една година“.

Самият вътрешен министър Бонев в онзи момент също е заплашен от отстраняване, но по друга линия – във връзка със зрелищната операция на полицейски „червени барети” в офисите на „Мултигруп”.

В началото на август 1998 г. трима цивилни от Националната служба за борба с организираната престъпност (НСБОП), придружени от антитерористи с маски и бойни униформи, влизат в корпорацията и ровят с часове в архивите й. Изземват книжа, свързани с търговската дейност на „Бартекс кристал“ и „Бартекс Трейдинг“. Позовават се на писмо от шефа на отдел „Следствен“ в Главна прокуратура Ангел Ганев, в което, между другото, се казва: „При отпочване на проверката да се подканят длъжностните лица от проверяваните обекти да представят търсените документи за доброволно предаване“.

„Това определено не е прокурорска заповед за обиск, претърсване и изземване!“, обажда се строго Татарчев, след като мултибосът Илия Павлов праща адвокатите си да му се оплачат. Опълчва се на МВР: „ Бонев неправомерно е използвал баретите, тъй като в случая не става дума за тероризъм и освобождаване на заложници, нито за задържане на особено опасни престъпници на местопрестъплението!“

Генерал Бонев не се дава обаче: „ По закона за МВР баретите могат да бъдат използвани за охраняване на държавни органи при изпълнение на функциите им и то по моя заповед. При афера на стойност 52 милиарда лева навсякъде в света използват специални части“.

В отговор Татарчев се заканва да му образува следствие „за престъпление по служба, по член 282 от Наказателния кодекс!“
И не само.

„Като Главен прокурор – натъртва той – аз имам право временно да отстранявам следствените длъжностни лица, включително и министрите на вътрешните, външните и всякакви работи“.

„Няма да се учудя Татарчев да стигне дотам, но аз имам добър екип в министерството, който може да работи и без мен. Пък и имам нужда от почивка“ – отсича вътрешният министър.

Скандалът ври и прелива в този с психотеста. В крайна сметка нито Бонев е отстранен от Татарчев, нито Татарчев е от странен от Висшия съдебен съвет.

Приятелството с Царя

Главният прокурор Иван Татарчев и Негово Величество Симеон Втори обядват на четири очи на 6 януари 1999 г. в ресторанта на хотел „Глория Палас“ – там царското семейство отсяда при едно от първите си посещения в демократична България. Още е далеч денят – 24 юли 2001 г. – в който Царят ще смени Иван Костов в кабинета на министър-председателя.

Докато Татарчев и Симеон разглеждат менюто, един частен охранител се мъчи да държи на разстояние от тях журналистите, които шушукат, че властта на Костов – Командира скоро ще бъде взета веднъж завинаги от Величеството.

„Разговорът беше личен. Не сме говорили за моето искане от до Конституционния съд за отмяна на референдума за републиката от 1946 г. Ние със Симеон се познаваме доста отдавна, имаме общи приятели. За мен той е един достоен българин и аз съм горд, че имах възможност да разговарям с него. За връщане на монархията не сме и споменавали“, казва на излизане от заведението Татарчев. След дълго сбогуване Симеон го изпраща до изхода, но не чак дотам, където могат да го стигнат репортерските питания.

Това се случва около две седмици след като Главният прокурор е пратил на конституционните съдии важно искане – „Искане за установяване на противоконституционност на Закона за допитване до народа, за премахване на монархията и провъзгласяване на Народна република”. Мотивът му е, че с референдум не може да се променя формата на държавно управление.

„Негово Величество винаги е смятал референдума от 1946 г. за незаконен, но искането на господин Татарчев не е съгласувано с него, двамата не са го планирали заедно”, съобщава Христо Тахов, отговорен секретар на новосъздадената Федерация „Царство България“.

Тъй или инак, искането на Татарчев за отмяна на този референдум съвпада както с желанието на двайсетината убедени монархисти от тази организация, така и с царската визита. И разбира се, Главният прокурор е забелязан сред посрещачите на монархическата фамилия на Софийското летище.

„Дори Конституционният съд да изпълни искането на господин Татарчев, това не значи автоматично, че аз ще се върна окончателно в България. Дали ще се върна, зависи от много работи, зависи мога ли да допринеса с нещо на моята страна и докъде моите сънародници ми имат доверие” – заявява Симеон Втори, като слиза от самолета.

Впоследствие искането на обвинителя №1 не се изпълнява, но Симеон се връща и става министър-председател на България. Докато управлява, той си взима от държавата имотите, наречени „царски“ и с това губи завинаги приятелството на Иван Татарчев.

Надмощието на недосегаемите

„В България вече няма недосегаеми, те свършиха през 1989 година“, заявява Иван Татарчев през 1997-а, две години преди да напусне Съдебната палата и да се върне към предишната си професия на адвокат.

През февруари 1999 г. обаче той не смее да повтори това, за да не го хванат в лъжа. Истината е, че в в актива му за 7 години няма записана нито една присъда на крадлив политик, банкер, борчески бос или клептоман от наскачалите на рояци по високите етажи на държавната администрация. Всичките му закани срещу червените депутати, че ги чака съд след разтурянето на това или онова Народно събрание, се оказват ала-бала. През 1998 г. парламента отказва да му даде разрешение за наказателно преследване на депутата от Българската социалистическа партия (БСП) Кръстьо Трендафилов. В доклада на нарочно съставената комисия, оглавявана от синия депутат Теодосий Симеонов, се казва, че „няма данни Трендафилов да е ощетил държавата с 15 милиона лева, като е отказал да конфискува имотите на банкерката Веска Меджидиева в монтанското село Георги Дамяново.” Сто петдесет и шест депутати отхвърлят искането на Татарчев за снемането на имунитета му, а шестима гласуват „въздържал се“. Екстрадирането на самата Меджидиева от ЮАР също се оказва негов несбъднат блян.

По това време Главният прокурор вече си дава вид, че е забравил за обещаните „блестящи процеси срещу комунистическите величия“. А може би ги е забравил наистина. Защо да жали за разлятото мляко? Доказателствата срещу виновниците за икономическия крах на социалистическата държава са потънали някъде в архивите на парламентарната Комисия по деформациите, която заседава в далечната 1990 г. под председателството на Андрей Луканов. В нея се събират уж, за да се предадат на прокуратурата, всички сведения и сигнали за престъпленията на комунистическите управници. Добре, обаче или не са събрани, или не са предадени.

„До идването на СДС на власт през ноември 1991 г. всичко, свързано с разследванията на икономическата катастрофа, се е докладвало на шефовете на червената партия“ – оправдава се доста по-късно Татарчев. Той не смята, че е сгрешил, като е поверил всичките тези сложни разследвания на шепа прокурори от софийския отдел „Следствен“. Но нито отрича, нито потвърждава, че сред тях има доста замогнали се от папките със „златна” информация, потекла срещу богато заплащане към заинтересованите лица. Резултатът е, че от тези папки не се пръква нито един подсъдим. Нито един! Също както от папките с банкерските дела и то по същата причина. Така потъва в земята тържественото обещание, дадено от Татарчев през 1996 г.: „Ще потърсим отговорност от абсолютно всички банкери, които са подписвали кредити без покритие!“.

Доникъде не стига наказателното преследване на банкера Янко Янев за източените милиони от Банката за земеделски кредит (БЗК). Също и това на Майкъл Капустин за финансовата пирамида „Лайф чойс интернешънъл“. Топбанкерът от „Балканбанк” Иван Миронов е освободен от самия Татарчев през 1995 г., само 4 дни след като е арестуван за фиктивна сделка с 18 милиона марки. Само неясноти остават и от делата срещу босовете на ТСБанк Николай Златев, Стефан Тодоров и Любомир Гибински.
Не казвам, че Татарчев си тръгва от прокуратурата с работна равносметка равна на нула. Той има какво да отчете с положителен знак за всяка година от своя мандат.

През 1992 г. не допуска прокуратурата да бъде въвлечена в компроматната война, която избухва заради „оня списък “ и заплашва да убие престижа на доста политици от синия елит. „Оня списък“ – какво е това? – 38 страници с 1300 имена на български разузнавачи, изпратени под прикритие на дипломатическа работа в 79 посолства по целия свят. Източници от нашите специални служби твърдят, че е връчен на турския посланик в посолството на Турция в София на 4 февруари 1992 г. от лидера на ДПС Ахмед Доган. По-точно не „твърдят“, а алармират и призовават да започне следствие случая и следствената тайна да се разкрие за „публично порицание на предателството“, но Татарчев пресича решително тези мераци.

След 1993 г., въпреки, че парламентът не отменя Наредбата-закон за Народния съд, Татарчев внася дълга серия от прегледи по реда на надзора на присъди срещу регенти, депутати, министри и журналисти, произнесени след 9 септември 1944 г., и те биват отменени.

През 1994 г. успява да попречи на БСП и ДПС да подменят състава на Висшия съдебен съвет чрез Закона за съдебната власт така, че да им стане напълно подвластен.

През 1995 г. атакува успешно в Конституционния съд една промяна в член 201 на Наказателния кодекс, направена специално за да отърве от наказателно преследване отговорните за оръжейните помощи, дадени от България на воюващи държави.

През 1996 г. не се подвежда по лекомисления ход на вътрешния министър Любомир Начев, който го призовава да започне масови арести „по списък на МВР с 300 престъпници с висящи дела, които се разхождат на свобода“.

През 1997 г. отсича: „Орион“ не е приятелски кръг, а бандитски!“ И атакува регистрацията на едноименната банка в съда. Друг въпрос е, че орионци май успяха да изнесе откраднатите от нея милиони зад граница и да се възползват от тях там.

В същата година Татарчев прекратява още на старта репресиите и политическите саморазправи след палежа на парламента в нощта на 10 януари. Той неведнъж по време на граждански протести предотвратява кръвопролития и силови арести. Лично отменя постановление за разтуряне със сила на многолюдна барикада край Дупница.

Накрая, през 1998 г. оставя богато завещание за новия Главен – куп знакови дела на възраст от една до 8 години. За лагерите на смъртта (от 1990). За Ямболската банка ( от 1991). За Възродителния процес (от 1992). За унищожените досиета на Държавна сигурност (от 1992). За военната интервенция в Чехия (от 1992). За „Черната каса“ на БСП (от 1992). За оръжейните помощи (от1992). За тайната приватизация на „Биохим“ ( от 1994). За золумите на Боян Петракиев – Барона (от 1944). За Армейските имоти (от 1995). За аферите с фирмите„Булгаргеомин“ и „ИНКО” (от 1995). За смъртта на 14-те войници в камиона–ковчег (от 1995). За Майкъл Капустин и пирамидата „Лайф чойс“ ( от 1996). За фараона Иво Недялков и „Ийст уест интернешънъл“(от 1997). За руския олигарх Майкъл Чорни и Централната кооперативна банка (от 1996). За изнесеното зърно , земеделския министър Чичибаба и сие (от 1997). За Фонд „13 века България“ ( от 1997). За фалитите на Агробизнесбанк, Минералбанк , Банка „Славяни“, Елитбанк и Добруджанската банка (1996-1998). За наркоцеха в Опицвет (от 1997). За милиарите кредити на фирма „Трон“ (от 1998) и други, за които някой от вас би могъл да се сети.

На излизане от шефския кабинет на държавното обвинение Татарчев демонстрира кротост и доброжелателност към всички – и към колегите си, и към политиците, и към наследника си Никола Филчев, макар че явно пет пари не дава кой ще го наследи. Във Висшия съдебен съвет не оставя враждуващи групировки и интриги. Тръгва си, както е дошъл на четвъртия етаж на Съдебната палата – като единак. Дава дума – може би и на себе си, освен на журналистките, с които се прощава – че ще стои далеч от правосъдието и политиката, и няма да се обажда, но много скоро след това я нарушава.

Не премълчава мнението си, че прекратяването на разследването за фондация „Сапио“ от прокуратурата е или грешка, или реверанс към Иван Костов, който тогава още е министър председател. Пределно ясен е: „Трябваше да има дело, съд и затвор за Костов, защото за престъплението, което е извършил като министър на финансите, имаше доказателства!“.

Буквално подскача от негодувание, когато започва връщането на тъй наречените „царски имоти“, докато Симеон Втори е на власт в България: „Възмутен съм от това нахалство! Може ли с един нотариален акт, издаден на името на Царското интенданство, което после се превръща в УБО – в комунистическото Управление за безопасност и охрана – да се връщат имоти и Симеон да става милионер от чужда държавна собственост?!“

Възмущава се и от други неща.

„През 1997 г. поисках от Конституционния съд да отмени несправедливия таван на пенсиите, но той отхвърли моето искане. А три години по-късно вкараха в новия осигурителен кодекс един текст, че таванът на пенсиите не се отнася за конституционните съдии, за премиера, за президента, за вицепрезидента и председателя на Народното събрание. Възмутен съм от това безсрамие! Конституционните съдии, значи, ще се възползват от право, което отказаха на останалите български граждани. С какво те са по-достойни от един физически работник, питам аз? С това ли, дето дърдорят, че пред закона всички са равни?! Дърдорят, колкото да не заспят!“

На 70-ия си рожден ден Татарчев посреща в ресторант „Александрия“ над 200 гости. Сред тях няма нито един важен политик или държавник, макар неколцина да са поканени. Нито един! Президентът пратил телеграма, от премиера никакви поздравления не дошли. „От Костов не съм и чакал – отбелязва Татарчев. – По-скоро съм изненадан, че Симеон ми се обади по телефона, след като сто пъти казах, че е срамно да прибира държавни гори като свои.“

Иван Татарчев видимо не смята, че му се дължи пожизнено уважение за неудобствата, които е претърпял на бодливия връх на държавното обвинение. Той не се сърди, че след края на мандата са му предоставили само едномесечна държавна охрана. Не смята, че държавата е длъжна да търси подходящо препитание за бившите Главни прокурори предвид специфичното занятие, което са упражнявали.

Живее в стария си апартамент в центъра на София с любимата си котка Михаела и Лиляна, неговата „най-постоянна жена“. Доволен е от себе си и от тях, има само една-единствена самокритика: „Много ме е яд, че не намерих на Михаела един котарак.“
Отново адвокатства, от липса на клиенти не може да се оплаче, но ги приема у дома си, а не в кантората на третия етаж в софийския Търговския дом – байпасите на сърцето го затрудняват, като изкачва стъпалата там.

И да му пречат годините, не дава вид. Готви се за активно участие в политиката. Създава Движение за национално единство и социална справедливост и обявява, че ще участва с него в изборите.

Горещи се: „Няма нищо по-свято от българщината! Трябва да възстановим суверенитета на държавата! Трябва да се борим с мизерията, която кара интелигентни хора да ровят в кофите, за да ядат!”

Обобщава: „Като Главен прокурор станах отвратителен на всички управляващи, защото се борих за независимостта на съдебната власт. Всеки човек греши, грешил съм и аз. Но за мен тази борба е свещена и ако трябва, ще я водя пак.”

„Татарчев беше главпрокурорът на своето време – време на жестоки противоборства, когато силните във властта коронясваха свои, за да притискат чуждите в опозицията“ – пише вестник „Труд“ в деня, когато той си отива. По онова време се смята, че тъй нареченият Преход към демокрация ни води право към нейните блага. И никой не допуска, че времето на следващите главни прокурори ще бъде същото като това на Татарчев, а и по-жестоко даже.

Трета глава

В славния чувал

Огнян Дойнов

„Ще го докарам в чувал!”

Ако има класация на крилатите фрази на Татарчев и тази съвсем основателно би следвало да претендира за първо място.
Тя има дълга история, свързана със съдбите на емблематични обвиняеми и подсъдими.

„Притежавам уверението на австрийското министерство на правосъдието, че по мое искане на 9 декември Огнян Дойнов (бивш член на Политбюро на ЦК на БКП и вицепремиер от 1986 до 1990 г.) е бил там арестуван“ – триумфира Главният прокурор Иван Татарчев пред „Труд“ в последния ден на 1993 година.

„Още ли е в ареста?“ – пита журналистката Лилия Христовска.

„Не, някакъв съд го е пуснал на честна дума“ – отвръща Главният обвинител.

Произнасянето на виенски съд за екстрадицията на Дойнов все още предстои. Тя е поискана от Татарчев по прочутото Следствено дело № 3, образувано през 1992 г. за помощите, които управляващите на Народна република България са отпускали на братски партии и държави.

„Господин Татарчев, какъв ще бъде следващият ход на Главна прокуратура, ако виенският съд откаже екстрадицията на Дойнов?“ – пита на 1 април 1994 г. Диана Варникова от вестник „Дума“.

„Два са вариантите. Ще направя ново искане до австрийското министерство на правосъдието за екстрадирането му като обвиняем. А вторият ми ход… ще отида с хора от ВМРО и ще го докарам от Виена с чувал!“ – отговаря Главният.

Първи април е Ден на шегата. И може би Татарчев е поискал да се пошегува тогава. Но веднъж изрекъл закачливата закана с чувала, той я вижда в заглавията на водещите издания и много пъти я повтаря след това – и по адрес на Дойнов, и по адрес на други обвиняеми, свързани с номенклатурата на бившата комунистическа партия.

Дългоочакваната новина от Върховния регионален съд във Виена пристига у нас през май с кореспонденциите на български журналисти, командировани там.

На закрито заседание, председателствано от президента на сената на виенския съд доктор Абел Дуз, искането на Главния прокурор Татарчев за екстрадирането на Огнян Дойнов е окачествено като „недопустимо” и отхвърлено категорично. Доктор Дуз отказва да уважи двете постановления на българската Главна прокуратура, с едното от които Дойнов е задочно арестуван, а с другото е привлечен като обвиняем, заедно с още двайсетина бивши партийни и държавни ръководители.

„Отпускането на безвъзмездни помощи за други партии и държави не представлява престъпно деяние според австрийското право. В това не може да се намери наказуемост и според българското право“ – заключава доктор Дуз. Решението му е окончателно и не подлежи на обжалване.

В ранната утрин на 13 февруари 2000 г. Огнян Дойнов умира от рак на белите дробове във виенската болница „Донаушпитал“. Но преди това се е погрижил да не погребат информацията му заедно с тялото.

Два месеца след смъртта му издателство „Труд“ пуска в книга неговите спомени. Той ги е диктувал на жена си в последната година от своя живот, когато ужасната болест го е приковала на легло. Журналистката Зоя Димитрова ги е редактирала и допълнила с кратки пояснения на места.

В началото на книгата е признанието му, че не е щастлив като емигрант.

„…Един истински българин трябва да си остане българин докрай. Аз така смятам и не съм подавал молба за никакво чуждо гражданство, включително и австрийско. Имал съм възможност да стана гражданин на няколко държави. И все пак ми е обидно…Аз съм се борил, честно съм живял в България, развивал съм в родината си индустрия, технологии, а сега се налага да се реализирам тук в Австрия наново, при съвсем друга обстановка…“

Дойнов си спомня за една среща с Татарчев, която до последните си дни е пазил в тайна. Срещата е уникална – по нея В.Г. Зебалд би могъл да напише роман.

Уговаря се с посредник – канадският бизнесмен от български произход Никола Дамянов. През 70-те години на ХХ-ия век Дамянов бил заместник на генералния директор на „Химимпорт“ и перспективен специалист по външната търговия. По средата на кариерата му обаче някой се сетил, че е „син на народен враг“, уволнили го, изключили го от БКП и го превърнали в аутсайдер. По едно време бил реабилитиран, но личният му живот бил вече разбит, съпругата му го била напуснала, той се скитал по чужбина, през 1984 г. се оженил за канадка и не се върнал в България.

Дошъл за кратко на гости в родината си през 1990 г. и точно тогава случайно се сприятелил с бъдещия Главен прокурор Иван Татарчев. Запознали се в Сандански, заговорили се като земляци…Според Зоя Димитрова именно Дамянов бил често споменаваният „приятел”, който поел разходите по сърдечната операция на Татарчев в САЩ.

Никола Дамянов познавал Дойнов от по-отдавна. Знаел го като един от големите умове на българската политическа класа – един от главните ръководители на родната индустрия през 70-те и 80-те години и автор на идеята за превръщането на социалистическа България в японското чудо на Балканите. Двамата се срещали, макар и рядко, в чужбина като емигранти. Веднъж Дойнов споделил с Дамянов, че много би искал да разговаря очи в очи с Татарчев.

Срещата била уговорена и се състояла 7 юли 1995-а, една година след операцията на Татарчев в САЩ. Росен Дойнов – синът на Огнян Дойнов посрещнал Татарчев на виенското летище „Швехат“. Гостът не бил сам, както го очаквали, а придружаван от Иван Петров, тогавашния окръжен прокурор на Благоевград.

„Баща ми се вълнуваше много за тая среща – споделя Росен. – Той имаше понякога безумни надежди.“

Вечеряли в ресторант „Принц Ойген щрасе“, на крачки от двореца „Белведере“. Според Дойнов-син разговорът тръгнал вяло. Всеки си говорел за това, което него лично го засяга. Татарчев коментирал Луканов – че той бил „злият гений на България“. Попитал дали Огнян Дойнов има документи, с които Луканов може да бъде разобличен. Подхвърлил в замяна нещо като обещание: „А пък ще видим после какво можем да направим…“ Отговорът на Огнян Дойнов бил отрицателен.

„Татарчев вероятно си е мислил, че баща ми ще е готов на всичко, за да злепостави Луканов – казва Росен. – Лъгал се е.
Разговорът продължил още по-унило. Изгнанникът се интересувал от учтивост как вървят нещата в България – и без това знаел как. Накрая все пак запитал направо:

„Господин Татарчев, пречи ли нещо, ако реша да се върна в България?“

Татарчев му отговорил веднага:

„Аз не мога да ти гарантирам, че ако дойдеш, няма да бъдеш задържан“.

Горе-долу по същия начин описва срещата и нейният организатор – Никола Дамянов:

„Разговорът протече не много конструктивно, но много учтиво, като никой от двамата не пое някакъв ангажимент. Дойнов излезе много коректен човек – не каза за никого лоша дума, интересуваше се как е обстановката в България. Той плати вечерята. Тръгнахме пеша. После се сбогувахме сдържано и завинаги. Последната реплика на Татарчев към Дойнов е била: „Ей, по-добре не се връщай в България“.

Веднагау след като издателската къща „Труд“ пуска книгата „Огнян Дойнов-спомени“ на пазара, Татарчев е поканен за коментар. Ето какво разказва той за срещата в „Принц Ойген щрасе“:

„ На тая среща се съгласих по причина, че Дойнов искаше да ми даде документи, уличаващи тъй наречения мой братовчед Луканов…“

За отбелязване е, че Татарчев и докато е Главен прокурор, и след това нарича Луканов по два-три различни начина, според обстоятелствата – веднъж „моят братовчед“, а друг път „тъй нареченият мой братовчед“ или „този, който твърди, че ми е братовчед, но аз не знам…”

Бившият Главен продължава:

„Срещата беше по инициатива на Дойнов. Той поиска срещу документи за Луканов да получи от мен гаранции, че може да се връща свободно в България и да пътува, където си иска по бизнес. Каза ми, че ще ми предаде документите чак, когато се върне в България. Попитах го каква е гаранцията, че ще изпълни обещанието си, а той замълча, засуети се и после отиде до тоалетната. Тогава разбрах, че нищо няма да излезе и му отказах. Рекох му, че дори и да искам, не мога да му гарантирам подобно нещо…Това беше един коректен, но безпредметен разговор. Останах с усещането, че Дойнов нещо хитрува. Тогава те с Луканов бяха в много лоши отношения, но можеха да станат отново приятели…Попитах го човешки как е натрупал своето богатство – с партийни пари ли, с народни пари ли…Отговори ми, че бил напуснал България само с 500 долара и успял да стане милионер. Не си спомням повече подробности. Но вероятно това, че накрая съм го посъветвал да не се връща в България…наистина съм го казал.“

Примата на „Орион”

„Изявленията на Веска Меджидиева ме убеждават, че колкото по-гузен е човек, толкова е по-нахален“. Това обявява пред „Труд“ бившият вече Главен прокурор Иван Татарчев на 10 март 2003 г., пет дни след като във вестника излиза интервю с една негова клиентка – бивша управителка на Българската земеделска и промишлена банка (БЗПБ), прочута и с прозвището Примата на „Орион”.

По това време тя живее в Южна Африка. Минава в нелегалност през май 1996 г. , веднага след като оглавяваната от нея финасова институция е заличена от съдебните регистри, а Татарчев като Главен прокурор обявява, че Веска Меджидиева е привлечена като обвиняема за фалшив търг в село Георги Дамяново. По вестниците пише, че Веска вероятно е отлетяла за ЮАР при сестра си Йорданка, въпреки, че има забрана да напуска страната. Два месеца по-късно от Главната прокуратура съобщават, че тя и една нейна съратничка – изпълнителната директорка на БЗПБ Цецка Петрова са обявени за международно издирване от Интерпол. Според източник от МВР двете банкерки са засечени в хотели в Люксембург и в Швейцария, но следите им се губят след това.
В навечерието на 1997 г. Татарчев оповестява:

„Очаквам до 15 дни отговор от ЮАР по искането за екстрадиция на Меджидиева и Петрова.“

Да, ала цяла година след това такъв отговор не се получава. Междувременно през пролетта гръмва новината, че Веска Меджидиева и съпругът й Румен Спасов са били в околностите на Ловеч и са се видели с техни познати. Имената им са открити в книгата за настаняване на малък хотел в село Сливек. Две девойки от регистратурата потвърждават, че „елегантната руса дама“ е нощувала при тях.

„В България ли е жена ви?“- питам аз по телефона Румен Спасов. Той не е преследван наказателно и продължава да се подвизава по луксозни офиси и заведения като „влиятелен бизнесмен“ с неясни ангажименти. Отговаря ми с престорен сарказъм: „Че къде ще ходи в чужбина?Абсурд! Ние сме българчета, тук сме се родили, толкова сме се трудили и сме вложили тук…“

По това време Спасов е наричан не само „Мъжа на Меджидиева“, а и „Боса на кръга „Орион“. „Кръгът“ – това са хора със свързани фирми, които са считани за близки на премиера Жан Виденов. Кръстен е на съзвездие, защото фирмите на „боса“ му носят имена на различни звезди. Самият Спасов твърди, че „Орион“ е „само приятелски”, а не „корупционно-икономически” кръг, за какъвто се счита.

Татарчев реагира като ужилен на приказките за пребиваването на Веска в село Сливек.

„Това е инсинуация, а вие й се хващате, толкова ли сте глупави?“ – нахоква ме той, когато го каня по телефона да коментира.
Скоро след това откъм прокуратурата се чува, че е отлетял за ЮАР и е връчил лично на африканския си колега второ искане за екстрадиране на Меджидиева. По това време тя е привлечена като обвиняема и за това, че от нейната банка са източени 3 милиона лева на Майкъл Чорни – руски милионер, който има по това време солиден бизнес в България.

Южноафриканските власти потвърждават, че Веска е на тяхна територия и че знаят адреса й, но отказват да я арестуват – мотивът им е, че между двете страни няма договор за екстрадиция. Този мотив не е много убедителен предвид това, че са ни връщали друг път престъпници, избягали там.

„Истинската причина е, че Веска Меджидиева с помощничката си Цецка Петрова върти в ЮАР парите на кръга „Орион“, купува имоти и инвестира в тамошната икономика“ – казва Татарчев сърдито. И вметва, че Южният бряг на Африка е убежище и на други „тарикати“, издирвани за банкови афери у нас.

Палестинецът с български паспорт Ангел Златанов – Акрам също е в ЮАР или поне адвокатите му така твърдят. Той е търсен, за да отговаря за кредитна далавера от 1992 – 1993 г. Прокуратурата смята, че той и трима-четирима негови ортаци са изтеглили необезпечени заеми от няколко банки в Ловеч, Габрово, Търново, Плевен и Враца. Но след две съдебни заседания делото „Акрам“ е спряно. Ако е тръгвало наново след това, журналистите не са разбрали.

През пролетта на 2003 г. Татарчев е вече адвокат, но е доста раздразнен от интервюто на Веска Меджидиева, дадено от Африка след години мълчание.

„Аз навремето имах уверение от ЮАР, че Меджидиева ще ни бъде предадена – припомня той, като го питам защо през 1997 г. не е успял „да върне Меджидиева в чувал.” – Получих това уверение два пъти, но се получи нещо междувременно и ни отказаха. Навярно е играла парата. Корупция има не само в България.“

Личи си, че е чел интервюто много внимателно, защото без да чака други въпроси от моя страна, продължава:

„Някои от думите на Меджидиева много ме развеселяват. Твърденията, че специално заради нея съм ходил в Южна Африка, са абсолютна лъжа. Един главен прокурор заради особа като госпожа Меджидиева не би пропътувал толкова път. Аз в Южна Африка съм ходил два пъти. Първият път – по покана на шефа на парламентарната група на белите ходих в Кейптаун. По това време Меджидиева не беше там, а в Сън Сити. Вторият път ходих с мой близък приятел, емигрант в САЩ, но не за да се занимавам с Меджидиева. Да, аз посетих прокуратурата, но не заради нея, а за да се запозная с начина, по който работи съдебната система в Кейптаун. Що се отнася до бележките, които аз, според Меджидиева, съм бил писал до тамошни депутати с искания „да бъде екстрадирана на всяка цена“…тия бележки са плод на болното й въображение. Аз питам Меджидиева откъде има такива големи средства, за да живее във вила в Сън сити – един от най-скъпите курорти в света? И я призовавам, ако се чувства невинна, да дойде да се защити пред българския съд. Да докаже, че не е присвоила 300 милиона стари пари от Българската земеделска промишлена банка!“

В отговор на този призив на Татарчев, Веска Меджидиева изпраща открито писмо до него от ЮАР. Гласът й звучи гневно, когато се обажда по телефона с настойчива молба да го публикуваме като „право на отговор” и то „незабавно.” Писмото й е пълно с груби думи:

„Татарчев,
Ти просто се оля.
За разлика от теб аз не съм юрист и не мога да си позволявам волности, да говоря небивалици и да измислям приказки от хиляда и една нощ, каквото е поредното ти съчинение за вестник „Труд“. Ще ти цитирам само няколко заглавия от статии, публикувани в българската преса през декември 1996 година.

„Татарчев в ЮАР заради Меджидиева“;
„Татарчев замина за ЮАР, за да връща бизнесдами“;
„ Татарчев в ЮАР за Веска и Цецка от „Орион“;
„Татарчев отиде в ЮАР за Веска“ и др.

Само не ми казвай, че всичките тези журналисти са се наговорили в един и същ ден да публикуват статии с идентични заглавия. Или за теб журналистите са лъжци?! Или си на принципа – всички в лайна, а аз целият в бяло? Сигурно си пропуснал в алкохолен захлас да забележиш кой те е поканил в Южна Африка. „Бяла парламентарна група“ – как ги измисляш, бе Татарчев!

Не бъди толкова потаен – кажи кой ти „обеща“, че ще бъда предадена? И ако си идвал да изучаваш тукашната правна система, защо не посети тук главния прокурор на републиката или главния прокурор на някоя от деветте провинции, ами дойде и седя само в Кейптаун? Ако пък ги беше посетил с цел обмяна на опит, поне едно щеше да научиш – че тук нещата не се решават с обещания, че тук има закони, които се спазват. А „нещото, което се получи междувременно“, е присъдата на Белвилския съд, в която пише: „Съдът не е убеден, че са налице достатъчно доказателства за криминално преследване на ответницата, поради което тя на основание на член 10 от Закона е оневинена“.

По повод твоето искане за моята екстрадиция аз дадох разрешение на моите адвокати да ти изпратят по дипломатически канал тази присъда, заедно с мотивите. Защо я скри от медиите, бе, Татарчев?! За да си оставиш празно пространство за нови лъжи, та до ден днешен ли?

И за разлика от теб, който седейки в стола на главен прокурор гордо обяви, че над теб е само небето, тук, в Южра Африка законът е над всички. И затова ти върнаха и първите документи за моето екстрадиране. Ти просто нямаш маниера да работиш по установения ред.

Цитирам ти един служител от времето на твоето царуване – така, както е записан в съдебен протокол, когато даваше отговори на проведения му разпит в съда в Кейптаун.

Въпрос към българския прокурор: „Защо пред съда не се яви господин Татарчев, който беше призован лично, за да защити искането си за екстрадиция, а се явявате вие?“

Отговор на българския прокурор: „Едно от обясненията е, че нашият главен прокурор се явява в съдебни заседания много рядко и не е запознат с процедурата по екстрадиция. Той не е специалист по наказателно право и е много трудно за него да представи българската система. Той е просто шеф.“

Въпрос: „Странно е, че съгласно вашия закон той е лицето, натоварено със задължението да направи искането за екстрадиция, а вие казвате, че той не знае нищо за относно екстрадицията?“

Отговор: „Не, аз не казвам, че той не знае нищо. Той не знае достатъчно и …“

Да продължавам ли да цитирам, бе Татарчев? Що за юридически невежа си личи и от автобиографията, с която се представи пред държавните институции тук. От петте реда съдържание единият е, че си антикомунист, вторият – че си председател на животните, третият – че не си могъл да упражняваш професията на юрист, четвъртият – че си работил като каменар, петият – че си преследвал комунистите с наказателни дела. Татарчев, откровено да ти кажа, хвана ме срам, като я прочетох, понеже съм българка, от България.

Е, затова пък по въпроса за рушветите разбирам, че си много сведущ. Няма да те карам да ме открехваш на този тип далавера – не ми е по вкуса. Или това е тънък намек за мен?

По въпроса за бележките, които си разнасял – да ме екстрадират на всяка цена – те са официално коментирани в тукашния съд, има няколко десетки метра магнетофонна лента, записана по този въпрос. От магнетофонната лента официално данните са снети на хартиен носител, прошнуровани са, прономеровани са и са подпечатани с официални восъчни печати.

Що се отнася до местоживеенето ми, пак фантазираш. Цитирам те от българската преса: „ Преди седмица Главният прокурор Татарчев официално съобщи, че двете прими на „Орион“ са в град Германус, на 40 километра от Кейптаун, ЮАР“ – това е от август 1998 година.

И сега за какъв Сън сити говориш, бе, Татарчев? Да не бъркаш името на хотела, в който ти пребиваваше тук? Много хубав хотел, нали, най-скъпият. Кой плащаше скъпите ти престои тук? Ако си бил служебно – ще да е българският данъкоплатец. Ако си бил на частно посещения – то кой частник ти плати? Все пак по онова време ти си бил държавен чиновник. Или се лъжа?!

И за разлика от казаното от теб, казаното от мен е подкрепено с доказателства и аз ще ги изпратя на адвоката ми в България. При интерес от твоя страна, свържи се с него. Прочети и пресата от 1996, от 1997 и от 1998 година. Може да се погнусиш от измислиците си – че съм пребивавала тук с подправени документи, че съм си правила пластични операции с цел дегизиране и че съм забягнала от ЮАР ту за Япония, ту за Америка, за да избегна екстрадиционното дело.

За коя лъжа да те съдя по-напред?

А що се отнася до рушветите – дай да видим железните ти доказателства! Нали все пак имаш диплома за юрист? И ако занапред нещо говориш по мой адрес, нека се разберем – първо представяш доказателствата и после коментираш. Иначе си е чиста загуба на време за мен. И без това ми създаде не малко работа и ми загуби доста години. Да не говорим колко държавни пари потроши, създавайки обстановка да кипи безсмислен труд на полицаи, оперативни работници, следователи и прокурори, да се плащат такси по Интерпол. Нищо, че адресът ми никога не е бил тайна.

Горките данъкоплатци.“

Веска Меджидиева изпраща това саморъчно написано открито писмо по своя адвокат, който ми го връчва „на ръка“ на уговорена среща в редакцията. Веднага след това тя ми се обажда лично по телефона – за да бъде сигурна, че посланието й ще види бял свят и с молба в послеслов към него да се добави: „Извинявам се много на уважаемите читатели за „ти“-формата на изказ и за грубия тон, който не ми е присъщ. Но към човек, който ми е съсипал живота, не намирам по-учтива форма на обръщение“.

Седем години по-късно Веска Меджидиева е оправдана от Върховния касационен съд по обвинението на Главния прокурор Татарчев, че „като управител на Българската земеделска и промишлена банка от октомври 1994 до май 1995г. е присвоила 78 милиона стари лева (4, 5 милиона долара).“ Тя и днес живее и работи в Кейптаун. Там, по думите й „ като инженер, а не като инвеститор ръководи проекти на обща стойност над 300 милиона”. Вдовица е, съпругът й Румен Спасов умира от рак една година преди съдиите да кажат окончателно за жена му, че е невинна.

Фамилията Живкови

ВНУКЪТ НА ТОДОР ЖИВКОВ – Тодор Славков не е изнасилил 18-годишната Мила Гешева. Това решава Софийският градски съд през ноември 2000 г. Съставът с председател Галина Христова обявява за невинни и Жолт Хайду, и Орлин Ножаров, които са съдени като съучастници в групово изнасилване на Мила.

„Малък Тошко беше първият и единственият, който Татарчев успя да докара от чужбина в чувал, а ето че стана първият оправдан“ – пише саркастично „Труд“ под коментарната рубрика „Малки“.

По една интересна случайност процесът срещу внука се оказва пръв в поредицата от наказателни процеси срещу фамилията Живкови, стартирани след обявяването на демокрацията, но последен в поредицата от оправдателни присъди, прочетени по тях. Върховният касационен съд обявява чак през 2002 г., че сексуално насилие над хубавицата изобщо не е имало.

Делото срещу Тодор Славков или Малък Тошко, както го наричат, е образувано през декември 1989 г., близо година преди да бъде даден ход на делата срещу дядо му Тодор Живков и баща му Иван Славков.

Според обвинителния акт хубавата Мила – дъщеря на полковника от Държавна сигурност Милети Гешев – след скандал с майка си през лятото на 1988 г. напуска дома си и нощува при приятели. Сред тези приятели е и студентът Жолт Хайду, синът на тогавашния унгарски посланик в България. Той дава подслон на Мила в една квартира на столичната улица „Цар Иван Асен“, където живее под наем. Двамата спят в едно легло, но нямали сексуални контакти, понеже девойката не „била готова за полов акт“ или поне тя така заявява пред властите. Обвинението следва нейния разказ, макар че Жолт разказва други неща. Според него в нощта на 9 срещу 10 юли Мила отново отказала пълна интимност. Жолт се ядосал и напуснал квартирата. Гостенката му заспала, но след това се събудила, защото усетила нечия близост. Оказало се, че младият унгарец се е върнал с приятелите си Тодор и Орлин. Тримата й се изредили, тя викала за помощ, но напразно. Имало и еякулации – на корема й и на чаршафа. После четиримата си тръгнали заедно, но навън тя взела такси и отишла да се оплаче в близкото управление на милицията.

Оттам незабавно разпореждат проверка – претърсват апартамента, изземат от леглото чаршафи, бикини, косми. Проверката завършва със заключение, че няма данни за извършено престъпление. Районната прокуратура отказва да образува дело. Отказът е потвърден от градската прокуратура – прокурорът Георги Георгиев в постановление анализира веществените доказателства и свидетелските показания, и стига до заключение, че описаната от Мила груба сексуална гавра не отговаря на описаните в медицинското й свидетелство травми. Самото свидетелство носи дата 9 юли, тоест издадено е ден преди насилието, което тя описва. По чаршафа няма следи от сперма, няма и по тялото на момичето, макар че то – по собствените му думи – не се е къпало преди да се оплаче в милиционерската дежурна.

Констатациите са от лятото на 1988 г. , когато Тодор Живков – дядото на Тошко е на власт. Но година и половина след това, когато Живков е вече „паднал диктатор“, те са подложени на съмнение – и на нещо повече даже. Оперативният работник на милицията Янко Димов пита на 17 декември 1989 г. в пламенна статия на вестник „Работническо дело“: „Защо е прекратена тази проверка?!“

Може би без връзка с това събитие две години по-късно, през юли 1991 г. Димов се самоубива или е самоубит. Намират го с куршум в главата – точно след като обявява, че е вече частен детектив и ще разследва задграничните банкови сметки на партията държава…Тъй или инак, неговият вестникарски призив да се разследва отново изнасилването на Мила, среща незабавен отклик в Главната прокуратура, чийто шеф е тогава Евтим Стоименов. Началникът на следствения отдел Пеньо Платиканов образува веднага дело срещу Тодор Славков. През януари 1990 г. както Славков, така и Хайду и Ножаров са обвинени, че са се „съвъкупили с лицето от женски пол Мила Гешева“ и им е наложена най-строгата мярка за неотклонение – арест.

Следват разтърсващи интервюта с жертвата, която се намира в Германия. Тя иска политическо убежище там, но не й го дават – защо да й го дадат? – нали в България вeче е дошла демокрацията…

По това време Малък Тошко учи в Швейцария, Жолт се е върнал в родната Унгария, Ножаров също е извън страната.

Разследването се протака, докато начело на държавното обвинение застава Татарчев. Той гласовито рестартира затихналото международно издирване на Живковия внук – праща искане за екстрадирането му в Швейцария и споменава нещо за „чувала“.
През ноември 1994 г. на междуведомствено съвещание за борба с престъпността е обсаден от възбудени журналисти, които го питат:

„Господин Татарчев, ще ви върне ли Швейцария Тодор Славков?“

Той отговаря с гордо вдигната глава:

„Да, има решение на тамошен съд по въпроса. Славков още преди 5 месеца там е арестуван единствено по моето искане за екстрадиция по обвинение в изнасилване.“

„А знаете ли колко изнасилвания има в България?“

Татарчев мята остър поглед към питащата за това и отвръща троснато:

„Знам едно, групово, в което е участвал Тодор Славков“.

Внукът на Тато е върнат в родината на 15 февруари 1995 г., след като е прекарал 8 месеца в чуждестранния арест. У нас, преди да се яви в съдебна зала, изкарва още година и един месец в килия и два месеца на свобода срещу парична гаранция.

Процесът за груповото изнасилване на Мила започва в Софийския районен съд през 1996 г., на 18 март. Шефката на наказателната колегия Вероника Имова е председател на съдебния състав. Призовани са като свидетели съседите на Жорж Хайду – някои са чули викове в оная нощ от квартирата му, но други – не. В едно заседанията се оказва, че чаршафът – същият, по който при първото разследване на случая не е открита никаква сперма – е безследно изчезнал от склада с веществените доказателства в следствието. И бурканът с космите, иззети от леглото, го няма..Що се отнася до медицинското свидетелство на Мила, то наистина е от 9 юли – издадено е преди нощта, в която – както тя твърди – е жестоко изнасилена от трима.

Защитата на Тодор Славков е доста по-убедителна от обвинителите. Тя представя документи и снимки, от които се вижда, че той е бил с гипсиран крак от 28 юни до 16 юли 1988 г. и в това състояние трудно би могъл да се изяви като изнасилвач, който среща съпротива.

Въпреки всичко, съдът дава вяра на написаното в обвинителния акт, което почива само и изключително на версията на Мила. Защо съдиите приемат, че тя казва истината? – затова, „ защото инак тя няма откъде да знае за разказаните събития“.

Малък Тошко получава една година затвор, а Хайду и Ножаров – по 3 години, но задочно. Една съдебна заседателка – Пенка Данева не е съгласна, но мнозинството в съдебния състав надделява.

„Това не е процес, а фарс, в който прокуратурата постига целта си да наказва фамилията Живкови, а Мила Гешева удовлетворява желанието си да стане известна“ – обявява адвокат Даниела Доковска, която участва като защитник и в процеса срещу Живков-дядо, и в процеса срещу Живков-внук.

„Не е фарс, а е възмездие, което ще застигне всички, които са извършили престъпления в комунистическия режим“ – контрира незабавно Главният обвинител на републиката.

Когато и последната съдебна инстанция оневинява Тодор Славков, Татарчев се е върнал вече към попрището си на адвокат. Звъним му от вестник „Труд“ за коментар. Той вдига телефона едва след няколко позвънявания и отсича:

„Тодор Славков вече не ме интересува, а за Мила нещо си мисля, но не е подходящо за публикуване“.

Петнайсет години по-късно Мила Гешева живее в швейцарския град Лугано – откъснала се е от българското злободневие, омъжена е и е разведена с тамошен бизнесмен. Красотата й не е повяхнала, твърди репортер от сайта slava.bg., който се е срещал с нея. Пред него тя споделя примирено: „Всички гаври са забравени и простени. Онова, което се е случило с момичето Мила, няма нищо общо с жената Мила. Не желая злото никому. В крайна сметка човек остава сам със съвестта си, винаги“.

Близо две десетилетия след процесите срещу фамилията Живкови, Малък Тошко, който е спряган предимно като „желан стар ерген“ е канен често да участва в шоута по телевизията. Живото му чувство за хумор го прави постоянен любимец на публиката. Въпреки това, той си навлича остри критики, когато в реалити шоуто „ВИП-брадър“ кани саркастично Мила в ефир да дойде му стане съпруга.

ЗЕТЯТ НА ЖИВКОВ Иван Славков ще отиде на зимната олимпиада в Лилехамер -2014, въпреки че е обвиняем за притежание на незаконна оръжейна колекция и присвояване и няма право да напуска страната. Ще отиде при едно условие обаче – да докара в България сина си Тодор Славков, който също е обвиняем, само че за изнасилване и се укрива в чужбина.

А сега де!

Иван Славков, който по това време е шеф на Българския олимпийски комитет (БОК) получава този хабер от Главния прокурор Иван Татарчев няколко дни преди откриването на олимпиадата. Пратен му е по трима души – по две жени и един мъж, които са в приятелски връзки и с двамата Ивановци.

Тримата са ходатайствали заедно пред Главния прокурор за шефа на БОК, получили са неговия отговор – „да, но при условие“– и тръгват да му го носят, но по пътя решават да се отбият във вестник „Нощен Труд“ и да разкажат за тази жестокост.

„Нечовешко е да искаш от баща да предаде сина си!“ – заявяват пред нощните репортери. Очаквано, впоследствие Иван Славков не става предател. Но и не заминава за Лилехамер.

Задграничният му паспорт остава в една картонена кутия в Софийската градска прокуратура – там е делото, образувано срещу него почти веднага след преврата в Българската комунистическа партия, при който Живков е свален от влас. В продължение на цяла петилетка след това това дело няколко пъти бива приключвано в следствието и пращано на прокурорите с мнение за прекратяване, но те нито го прекратяват, нито го внасят в съда, а го връщат обратно. По това време в шефския кабинет на Главната прокуратура се сменят трима обитатели – Стоименов, Гунев и Татарчев.

За голямо разочарование на някои сеирджии съдебното преследване на Славков не се удостоява с особено внимание в Международния олимпийски комитет (МОК), където той е официален български представител. Там считат това преследване за политическо и то не ги изненадва, защото Славков е третият техен активист – след бившия премиер на Тунис Мухамед Мзали и суданския генерал Абдел Гадир – който се намира под натиск от политически противници.

За пет години с усилията на осем следователи разследването срещу Иван Славков набъбва до 42 тома – хиляди страници! То започва в първите дни на 1990 г. за „притежаване и държане на незаконно оръжие“, намерено при обиск на дома му. Обискът е направен с прокурорска заповед по едно от делата срещу тъста му Тодор Живков и другите комунистическите величия.

„Незаконното оръжие“ представлява красива колекция от старинни пушки и пистолети, окачена на стената в апартамента му. В нея има карабина от 19-ти век, трофеен автомат от войната във Виетнам, уинчестер от Мексиканската революция, копие на пищов, направен за 200-годишнината на САЩ. Почти всичките уникални пушкала са подаръци, които Славков е получавал от приятели и участници в делегации, с които е пътувал по света. Той е член на Българския ловно-рибарски съюз и има разрешение да бъде въоръжен.

Арестуват го показно в един февруарски ден и го държат зад решетките седем месеца. По това време обществените настроения срещу фамилията Живков са, меко казано, враждебни. Лишаването на Иван Славков от свобода се посреща от мнозина със злорадо удовлетворение. Встрани от вниманието им остава известният факт, че Славков никога не е крил оръжейната си колекция, а напротив – хвалил се е с нея. Стотици другари и другарки, преименувани после в „дами“ и „господа“, са я разглеждали, когато са му били на гости във вилата на УБО – Управлението за безопасност и охрана на бившата власт, в която той живее с дъщерята на Живков Людмила и техния син. Обвиненията срещу него се обезсмислят и от един нов закон според който всеки, който предаде доброволно огнестрелно устройство, което не е регистрирано или е укривано от комунистическия режим, няма да бъде съден и глобяван административно. Този закон обаче влиза в сила, след като колекцията на Славков е вече конфискувана.

Освен заради нея, зетят на Живков става обвиняем и заради 11 хиляди лева, които според прокуратурата са „присвоени от протоколните разходи за вечери с чужденци“ и за самолетен билет на сина му, който го е придружил на Олимпиадата в Калгари.
На острието на второто обвинение са едни 640 лева, с които той е надхвърлил лимита за официална вечеря с посланика на Тунис, жена му, внуците му, десет служители от посолството и четирима от БОK. Трапезата е разпъната по времето, когато начело на Международния олимпийски комитет е Мохамед Мзали, бившият туниски премиер. Прекалено разкошна и многолюдна трапеза.

Само че обвинителите имат проблем – той е, че всичките инкриминирани 11 хиляди лева, заедно с прословутите 640 лева, изядени от тунизийците, са възстановени от Иван Славков още преди 10 ноември 1989 г. и за това има издадени документи. Щат не щат, те прекратяват това дело още през октомври 1990 г. Но после то пак е възобновено, пак е прекратено – и така няколко пъти подред. В хода му се призовават десетки свидетели – да разкажат кога и как са виждали Славков да пие и да яде, и да остроумничи в компанията на дами „на морето“, “в ресторанта“, „до басейна“, „в ресторанта“. Дълги разкази, пикантни…Зетят на Живков доста време е вдовец и директор на Българската национална телевизия (БНТ) при което дами около него – колкото щеш.
„Дори по сталинско време сексуалните приключения не са били престъпление“, коментира адвокатката му Ина Лулчева. Пак от нея научаваме, че папките по делото на Иван Славков са дебели и затова, защото в него „са пъхнати още две дела за финансови злоупотреби в телевизията, по които други хора са подсъдими.“

Набъбналата у народа отмъстителност към „бившите“ не успява да потисне усмивките.

В парламентарната комисия по деформациите се явява силно гримирана жена, която се оплаква писмено и гласно от „зетя на Живков“ – как той влязъл в дома й в нейно отсъствие, придружен от Инна Симеонова – една от красивите телевизионни говорителки и двамата й изпили всичкото уиски. Ужасно! Има ли доказателство за това? О, да – нейна приятелка й казала, че „малко преди бутилката й да се окаже празна, директорът на БНТ Славков не бил в канцеларията си, а пък го нямало и в цялата сграда на телевизията на улица „Сан Стефано“.

Още преди Татарчев да поеме Главната прокуратура, цялото имущество на Иван Славков е запорирано – до последната лъжица и вилица. Но патилата му след това значително се усилват. Под предводителството на Татарчев прокурорите му вземат най-милото – задграничния паспорт и правото на пътува. Той напразно се опитва да им обясни, че е ако е искал да бяга в чужбина, щял да го направи през изминалите три години, когато е посетил като спортен деятел няколко далечни страни. През 1995 г. прокурорите не го пускат да иде и до САЩ, макар да има лична покана от президента Клинтън и от председателя на Инициативния комитет на олимпиадата в Солт Лейк Сити. Пред Татарчев му ходатайства активно и футболният ас Христо Стоичков, но и той не успява да постигне нищо. За да се застъпи за Славков у нас пристига самият генерален директор на МОК Франсоа Карар. Но той дори не получава аудиенция от Главния. Приема го заместник-главен прокурор, изслушва го и след минути го изпраща без да обели дума. В същото време оператор на спортна телевизия снима Татарчев да обядва неглиже с приятели в близък ресторант.
Въпреки всичко, съпругът на живковата щерка Людмила запазва забележителното си чувство за хумор – същото, с което след години и синът им Тодор ще се изяви, иронизирайки пещерния антикомунизъм.

Като показва на спортни журналисти поканите, които световни деятели на спорта му пращат, докато е „запрян“, Славков-баща отбелязва: „Вижте моята кореспонденция и я сравнете с тая на Татарчев. Той има само писма от пандизчии. А като го махнат от поста и те вече няма да му пишат.“

Стане ли дума за обвинението срещу сина му обаче, той прибира усмивката си и видимо се вбесява: „Това изнасилване е толкова станало, колкото аз съм прострелял луната!“.

За себе си чува „невинен“ в Софийски градски съд през 1995 г. Оневинен е и по двете обвинения – и за оръжейната колекция, и за „присвояването“ от парите за трапезите в олимпийския комитет. Председателят на съдебния състав Илиян Василев, който след време ще стане адвокат – вълкодав, безпрецедентно дава воля на гнева си по време на съдебното заседание. Разгневява го едно писмо от МВР, което гласи: „Уважаеми съдии, не могат да ви бъдат предоставени иззетите от стенната витрина на Славков веществени доказателства.“

Защо „не могат да бъдат предоставени?“ Просто защото ги няма.

„Няма гиии?! Как!“ – пита вбесен съдията.

Ами така – няма го колта „Наган“, няма го въздушния пистолет „Валтер“, няма ги и пушките – „Уинчестърката“, въздушната „Хаенел“, френската „успоредка“. Как е възможно толкова много колекционерски ценности да изчезнат? Възможно е. Всичките са претопени. Съдията вдига ръце към небето – Царя го няма, а Бог е далеко.

По-късно пресата съобщава, че скъпата колекция на Живковия зет е продадена на почти на безценица от някакъв анонимен полицейски началник на някакъв анонимен ценител – германец. Дали е вярно, не се знае. Но Иван Славков осъжда България в Страсбург заради незаконния арест, откраднатите му вещи и нарушените му права.

„ГОСПОЖИ И ГОСПОДА съдии! Вие съдите един държавен глава на България. Дълбоко вярвам, че ще произнесете вашата присъда в съответствие със закона. Вярвам в това. Мисля, че на всички в тази зала стана ясно, че никога не съм допускал в моя съзнателен живот лична облага и лична корист. Оглеждайки изминатия път, имам пълното основание категорично да заявя, че не се срамувам от този път. Аз не съм извършвал престъпление. Целият си съзнателен живот посветих на добруването на българския народ и на България.

Ако сега е необходимо някой да се принесе в изкупителна жертва, за да се осигури мира и спокойствието в моята страна, не се плаша да бъда аз. Ако с една осъдителна присъда над мен ще настане мир, спокойствие и добруване на българския народ, аз ще се съглася на това. Дали обаче с тази присъда ще спре този болезнен процес, който е обхванал тялото на България? Ако този процес продължава, ще наближава времето, когато народът ще остане без хляб и без чест. И от вашата присъда, уважаеми съдии, зависи дали българският народ ще живее с достойнство, или ще бъде хвърлен в бясната надпревара на преследването и унищожението.“

Това са последните думи на Тодор Живков пред българския съд. Те са публикувани с негово позволение – точно до буква – в книгата на журналистката Невена Шевалиева „Тодор Живков и някои лъжи“.

„Благодаря за вниманието“ – завършва бившият Първи и сяда на подсъдимата скамейка в очакване да чуе съдебното решение. Зад гърба му стои неговият личен телохранител – Бойко Борисов – да, същият, който само година след неговата смърт ще стане министър-председател на България и ще гони по престой на този пост 30-годишния рекорд на комунистическия държавник, когото е пазил.

Тодор Живков – Бай Тошо – обичан и мразен, е преследван наказателно в хода на пет показни дела. Първо, през 1990 г., го обвиняват за насилствената смяна на имената на българските турци и принудителната им „екскурзия“ зад граница. После, през 1991 г. – за раздадените на културния елит автомобили, апартаменти и пари за представителни разходи. След това, през 1993 г. – за лагерите, в които са интернирани врагове на комунистическата власт и смутители на реда – агресивни психопати, алкохолици, наркомани. Обвинен е и за помощите, отпуснати от нашата хазна за чужди компартии и развиващи се държави. Трима главни прокурори си поделят заслугата за това, което във вестниците тогава се нарича „възмездието над комунистическия вожд като основа на демокрацията“. Това са Евтим Стоименов, Мартин Гунев и Иван Татарчев.

Осъдителната присъда за Живков е само една и тя е нетрайна, не е окончателна. Произнесена е на 4 септември 1992 г. – само пет месеца, след като Татарчев е демократично избран за водещ блюстител на закона в България. Дали това го прави горд?

Определено да – или поне изглежда така.

Живков – сваленият диктатор – е признат от Върховния съд за виновен в това, че за 27 години (1962-1989) „като първи и генерален секретар на Централния комитет на Българската комунистическа партия (ЦК на БКП) и председател на Държавния и Министерския съвет е превишил властта и правата си с цел да набави за себе си и други лица облага за 26 516 039 лева.“ Осъден е да лежи 7 години в затвора и да върне на държавата 7 милиона лева. Началникът на кабинета му Милко Балев, за чийто ловни и гуляйджийски подвизи се носят предания и легенди, дели с Живков подсъдимата скамейка. Но към него магистратите са по-милостиви – лишават го от свобода за 2 години – за това, че с фалшиви документи е прибрал от няколко държавни издателства 39392 лева.

„Това бе скалъпен, мръсен процес срещу бившия държавен глава на България. Процес, който е позор за съдебната власт – пише Живков в мемоарите си. – Този процес поначало е несъстоятелен, тъй като е срещу институция – институцията, която символизирам аз. Тъй като не могат да ме съдят като държавен глава, те се хванаха за неща, които са определени в устава на партията и съдиите и прокурорите не могат да се месят в тях. Мен ме осъдиха за нарушение на партийния устав, в който беше широко застъпен колективният метод на ръководство. Аз подписвах решения на Секретариата, които конкретизираха решения на Политбюро. Подписът ми означаваше, че това е решено в Политбюро или в ЦК.“

Живков не изрича това, което подтекстът на думите му издава. Той не казва – „След като осъдиха мен, трябва да осъдят всички от партийното ръководство, включително и тия, които ме свалиха и сега са на власт“ – не го казва, но много пъти подчертава, че делото срещу него „е политическа поръчка от която имат полза всички партии“. И дава да се разбере, че „поръчката“ за вътрешнопартийния преврат срещу е направена от президента на СССР Горбачов и изпълнена от Андрей Луканов.

„Нека да види хубаво ли е да си в политически процес!“ – бил чут да казва Татарчев, но не се знае дали по адрес на Живков ли го е казал, или по адрес на Луканов. Дори да не е казал точно така, той много пъти обявява, че политическата разправа с „бившите“ е мисията му на Главен прокурор в България.

Днес това не звучи много добре, но в началото на Прехода, когато революционният възторг издига самолета на нацията, връзката на политиката с правосъдието – даже и пряка – не изглежда в очите на хората страшна. Парадоксалното е, че същевременно по площадите над гора от сини знамена ехтят речи, които клеймят комунистическата партия – държава, в която са едно и също нещо партийният секретар, полицаят, прокурорът и съдията.

„Повече от седем години живея в принудителна изолация, под арест – пише още Живков в мемоарите си. – Моето здраве е разбито, но не от възрастта. Нито болестите ми, нито присъдата срещу мен обсебват моите мисли. По време на едно от заседанията на Наказателния състав председателката Стефанка Стоянова се разплака. След взетото решение за моята присъда тя споделила: „Какво да правя?! И аз трябва да работя, за да не си загубя работата!“ Не й завиждам на Стефанка Стоянова. Дано сънят й да може да бъде спокоен. А за съвестта й – не зная. Съдбата ще отреди своето.“

През януари 1994 г., в средата на Татарчевия мандат, осъдителната присъда на Живков е потвърдена. Гласовити антикомунисти се провикват по медиите: Много добре, честито, български народе, пламенен привет! Но новината не извиква вече злоради чувства у населението. То се е осъзнало вече като „електорат“, знае, че има избирателно право, но не излиза на площада с плакати: „Тато е в затвора, времето е наше!“.

В тези дни друг лозунг е излязъл на дневен ред от реалността: „Да отвоюваме държавата от престъпността“. На въпрос какво става в държавата, в новогодишния брой на „Труд“, девет от десет анкетирани случайни минувачи отговарят: краде се наедро, на дребно и безнаказано.

На 9 февруари 1996 г. Общото събрание на наказателните колегии отменя осъдителната присъда на Живков – „човека с каскета“, когото тогава различни хора с различни чувства – на горчивина, на злоба, на симпатия, на опрощаване или на подигравка – са започнали да наричат най-често „Тато“.

„След седемгодишна битка адвокат Даниела Доковска успява да убеди Върховния съд, че Тодор Живков е бил държавен глава и не може да бъде осъден като бакалин“ , пише „Труд“ в специалната си рубрика „Де Юре“.

Цитира се адвокатка от кантората на Доковска, която заявява: „На Даниела трябва да й дадат Нобелова награда. Тя доказа, че при липсваща държава сме имали държавен глава“. В заключение върховен съдия, който също е пожелал да остане анонимен, коментира: „Там, където идва политиката, правото си отива.“

И така, участта да влезе на стари години в затвора по прословутото Дело №1 – за раздадените на културтрегери коли и апартаменти – отминава Тато. Обаче той не проявява никаква радост. Напротив – линее под домашен арест в битността си на обвиняем и подсъдим по други дела. Обитава малка стая с мебели от чамови дъски на улица „Секвоя“ в Бояна. По стените там стърчат пирони, на които са били окачени картини на известни български художници – те са свалени са и са откарани някъде, но никой не знае къде.

В интервю за „Труд“, направено от Николай Стефанов, развенчаният държавен глава заявява:

„По-добре да бях в Софийския затвор, че там щях да съм сред хора – да си приказваме за политика, да спорим. Но не посмяха да ме пратят там. Тук ми записват всяка дума и ми следят всяка крачка.“

„Господин Татарчев, ще влезе ли Тато в затвора през вашия мандат?“– пита екзалтирано репортерка от вестник „Демокрация“. С този въпрос тя е пратена да причака Главния по пътя му от Висшия съдебен съвет към Съдебната палата. Той се спира за малко, поглежда я, замисля се, помълчава. И тръгва пак по улицата с бавни крачки. Мълчаливо. Без коментар.

Роко

В един майски ден на 2000 година знаменитият тогава кърджалийски криминален фактор Ерджан Рашид – Роко по прякор, получава поредна присъда за хулиганство. Този път е осъден, понеже вдигнал скандал в областната администрация. „Тук ще стане Косово!“, крещял. „Ще ви изпозастрелям вас, българите, ваш’та мама!“ Виждало се, че е много пиян. Изплашените чиновнички повикали полицаите, които го задържали под стража.

За това нарушение на обществения ред съдът го праща да положи 10 месеца поправителен труд в собствената му фирма, кръстена не негово име „Ерджан“, става ясно по време на заседанието. Решено е 25% от трудовото му възнаграждение през това време да отива в полза на държавната хазна и той да бъде обществено порицан – присъдата му да бъде прочетена пред неговите служители на глас.

„Все ми е едно дали ще четат порицание или не – казва един от подчинените му. – За мен е важно да си получавам заплатата и да се разбирам с шефа.“

Разговарям с този човек на автогарата. Току що съм пристигнала в Кърджали за репортаж, а в автобуса съм се запознала с жена му. Той е стар служител на Ерджан. Да, знае, че наричат шефа му „приятеля на Татарчев“, но не е виждал бившия Главен прокурор в града много отдавна. А кога го е виждал? Не казва. Пази в тайна и размера на заплатата си. Ами Роко! – колко лева взима той като собственик на фирмата? О, нямал никаква представа. А още по-малко знаел колко прави 25% от тях и не му пукало, че щели да се конфискуват в полза на държавата.

„Осъждат ме, че съм теглил една ругатня ли?“ – пита нахакано Роко в съдебната зала. Искал само да съобщи на областния управител, че властите го преследват по политически причини и създават проблеми на фирмата му. Възмутил се, че управителят не го приема. Негодува все още и тропва с крак пред хората с черните и червените тоги: „Аз мога да поискам среща с Главния прокурор, с Иван Костов или с Ахмед Доган, а с някакъв си Пламен Иванов защо да не мога!“

Бил изнервен, разправят негови близки, понеже полицаите „ударили без нищо бизнеса му. „ Иззели му много луксозни автомобили, защото били крадени от чужбина и Интерпол ги бил издирвал. И ги турили да гният под дъжда насред двора на полицията. Двама украинци – Вячеслав Григориевич и Анатолий Морозов три пъти идвали си приберат две от тях – едно БМВ и едно Ауди, отмъкнати от Иличовск, ама не им ги дали. Съсипвали ги. А Роко какво е виновен? Купил си ги от автоборсата съвсем редовно.

Сполетян е за пръв път от лошата слава на 14 април 1997 г. , когато е арестуван от отряд барети пред очите на десетки непознати, познати и близки. В дома му е направен обиск и е открита фалшива валута. След ареста от МВР изтича секретна разработка на Централната служба за борба с организираната престъпност (ЦСБОП) и запис от нощта след кметските избори на 13 ноември 1995 г. На записа се чува как Роко, подслушван на маса в неговия собствен бар, се провиква: „Градът е мой!“. А свидетел разказва, че го чувал много пъти да се хвали: „В Кърджали аз съм и кметът, и прокурорът, и полицаят!“

Роден е в село Стремци през 1968 г., а е отраснал в село Бели пласт, където се преселили майка му и баща му. Завършил техникум, изкарал казарма и отишъл в София – там изкарал първия си милион. Спечелил го от незаконна обмяна на валута пред култовото кафене „Магурата“. После се появил изненадващо в Кърджали и отворил верига от три бара с табели „Париж“. В един от тия барове – според разработката на полицията – в една следизборна нощ се обсъждала и неговата депутатска кандидатура. От МВР конфиденциално допускат пред журналисти, че Ахмед Доган се е възползвал от милионите на турчина. Още като основал Движението за права и свободи – бъдещото непререкаемо ДПС – Доган въвел „десятък“, който всеки бизнесмен от турски произход трябвало да си плати за политическа закрила, подхвърлят полицейски говорители.

Показния арест на Роко е отразен надълго и нашироко във всички набиращи сили и влияние медии. И всички те цитират МВР – че „задържаният е най-богатия човек в окръга“.

„Стига, бе! Този гангстер е като паленце пред икономическите престъпници в Кърджалийско“, възразява окръжният прокурор Лазар Базлянков. Той нарича „нелепица“ твърденията, че бил юридически съветник на Роко и получавал от него 350 хиляди лева месечно, плюс почерпките. Прокурорката Елисавета Пенчева се обажда също, за да поиска публично Главната прокуратура да провери „клеветническите твърдения в пресата“, че тя и нейни колеги „мачкат” роковите досъдебни процеси. Те били няколко – за грабеж, закана за убийство, хулиганство, незаконно оръжие и незаконен хазарт. Към тях се добавили и новообразуваните след зрелищния му арест– за притежание на фалшива валута и продажба на контрабанден алкохол в заведенията му.

И прокурорът Базлянков, и прокурорката Пенчева твърдят, че са наклеветени „като граждани и като длъжностни лица” от новоназначения шеф на регионалната дирекция на МВР Иван Коларов и ще търсят по съдебен ред правата си.

Бившият кърджалийски окръжен прокурор Никола Колев казва друго обаче: „Прокурори и полицаи се мъкнат непрекъснато в Роковия бар, срамота!“.

Намират се и очевидци, че на трапезата на Роко „се отбивали” твърде често „и софийски политици“.

„Тук са идвали Жорж Ганчев, Георги Първанов, Александър Томов, Ахмед Доган“ – потвърждава не на шега Евгени Крумов, който е управител на фирмата „Ерджан“.

Усещането, че това е вярно, се усилва, когато Ахмед Доган се намесва в полицейско-медийния сюжет и прави предположение, че куфарът с фалшивата валута на Роко е подхвърлен от ченгетата.

„Неслучайно избират турчин за символ на българската мафия“, отбелязва Доган.

Арестът на Роко не намалява влиянието на ДПС на местните избори. Но отключва склад с компромати срещу магистрати. И „най-вкусните“ от тях се отнасят, без заобикалки и за Главния прокурор – за Татарчев.

В жълти вестници се появяват слухове за видеокасета с прокурорски секс – по двойки, в шведска тройка и с момченце. Говори се и се пише, че на 14 септември 1996 г. Роко е платил обилна тайна вечеря на прокурори и полицаи в мотел „Резиденцията“. Платил бил повече от 2 милиона лева за тая софра, а на нея се решавали „някои кадрови промени в съдебната власт”. Като например, назначаването на Славчо Кържев, бивш смолянски прокурор, за районен прокурор на София.

От службата за борба с организираната престъпност по редакциите тръгва мълвата, че на вечерята присъствали самият Главен прокурор Татарчев, шефът на военната прокуратура Николай Колев, окръжният прокурор на Варна Георги Аврамов, прокурорите Елисавета Пенчева и Лазар Базлянков, а също и шефът на свиленградската митница Павел Лилянов. Всички дебели намеци се размножават в публикации. В една от тях се цитира бившия полицай Марин Димитров, който казва:

„Софра на тази дата в „Резиденцията“ имаше. Аз я платих със 198342 лева лични пари. Защото имах годишнина от сватбата. Главният прокурор Татарчев беше на банкета и в центъра на вниманието“.

Сумата „198342 лв.“ фигурира в тефтерите на „Резиденцията“. Но спецчегетата я приемат за „несъотносима“ към тяхната проверка.

„Да, Татарчев беше на банкета и в центъра на вниманието. Но Роко не е стъпвал в ресторанта“, свидетелстват жени от персонала, а също и управителят.

Славчо Кържев вади доказателство, че не бил във въпросната вечер в града.

Въпреки всичко, от МВР настояват, че банкетът е такъв, какъвто е описан от оперативен работник в тяхната папка. И че не е първият, на който се събират Роко и същите магистрати.

Прокурорът Колев си спомня за „една разпивка в хижа“ в село Лебеда, където Роко черпил прокурорката Пенчева и десетина нейни колеги – черпил ги в същия ден, в който негов охранител бил пратен в затвора само за две години и половина след като извършил жестоко убийство. Защо прокурорите е черпил, а не съдиите, които дават присъдите, никой не пита. Колев продължава разказа си за разпивката – как разработката за нея била от времето на вътрешния министър Любомир Начев, но била спряна при управлението на „червените от БСП“ и била подновена, като дошло на власт „синьото правителство на Софиянски“…

Кое вярно, кое не, но скандалът с Роко и сътрапезниците му предизвиква в Кърджали четири уволнения – на трима полицаи и на данъчния шеф. Освен това обръща с главата надолу кариерата на няколко магистрати. Не успява обаче да извади от равновесие Иван Татарчев. Той остава невъзмутим. Също както и избирателите на ДПС пред урните.

„Това беше политически акт, но нашият електорат не се влияе от компромати и печели 19 депутатски места“, заявява със заслужена гордост Доган.

Следва бодлива размяна на реплики между шефът на МВР Богомил Бонев и Главния прокурор.

„До момента не съм получил никакъв доклад на МВР за магистрати и за този Роко! Всичко това, което четох по вестниците е толкова смехотворно, че даже не подлежи на коментари. Този Роко аз не го познавам. Още по-смешни са приказките за това събрание или конгрес, на който се било решавало под негово ръководство кой да бъде прокурор на София. Обвиненията срещу окръжния прокурор на Кърджали са жалки и не отговарят на истината! Аз не се меся в работата на Бонев – че е уволнил шефовете на полицията в Кърджали. Но на въпроса дали аз ще правя предложение във Висшия съдебен съвет за наказания на магистрати, отговорът е „не“. Не! Нямам доказателства някой прокурор да е извършил престъпление. Бонев, ако има, да ги предостави на съвета!“

Бонев не остава длъжен на това предизвикателство:

„МВР е готово да предостави на Висшия съдебен съвет оперативната разработка по случая. И то веднага. Мафията няма цвят. Срещу нея трябва да работят всички политически сили. Във всеки окръжен град има по една фамилия като тази на Роко. Те държат монопола върху целия регион. В столицата има повече от една такава фамилия. Разработката в Кърджали е от две години, по нея имаме доказателства. Нямаше да се стигне до решение на кабинета тя да се задвижи, ако Доган и отделни прокурори не бяха започнали опити за оневиняване на Роко. Да му се предлагат комфортни условия в болницата, вместо в ареста, при положение, че е абсолютно здрав! Да си измисля, че баретите са го пребили и са му подхвърлили доказателства! Безобразие! Не ние политизирахме случая, а намесата на Доган! Ние действахме преди изборите не за друго, а защото се получи сигнал за 500 милиона фалшиви марки – да ги изпуснем ли трябваше!…“

Афектиран, вътрешният министър не пести подробности по случая:

„Испански журналист ми каза на мен лично, че е видял кредитен милионер да черпи висш прокурор в ресторанта „Под липите“! Ако това стане в Испания, прокурорът би изхвърчал светкавично. Ако Татарчев ходи заедно на вечери с Иво Карамански, това е негов проблем. Ако иска да ходи и на концерти с него. Аз ще предам материалите на Висшия съдебен съвет.“

„Предадени или не, две години по-късно въпросните материали, каквито и да са – видео или ауидиозаписи, остават без последствия, защото са оперативни данни и нямат стойност на доказателства”, коментира Ани Крулева, шефката на следствието, вече бивша.

И ето, че три години след тази словесна буря по върховете, Роко е на подсъдимата скамейка. Но не по дело за търговия с влияние, а по дело за хулиганство в областната канцелария. Като подсъдим той заявява: „Аз съм най-голяма жертва на политически интриги в България. През 1997 г. ме арестуваха заради войната на Костов и Доган по изборите, и заради сблъсъка между полицията и прокуратурата.“

През паметната за кърджалийския първенец 1997 година в дома му са намерени 413 хиляди германски марки и 20 хиляди щатски долара – явни фалшификати, а в бара му – стоки без бандерол за 12 хиляди лева. Адвокатите му предвиждат и познават без да са врачки, че делото за лъжебанкнотите е обречено на провал. Защото техният клиент не е вкарал в обръщение нито една. И не би могъл – всички те още на пръв поглед се разпознават като ментета. Роко си ги бил поръчал, за да си ги залепи като тапети. Самият Главен прокурор Татарчев оповестява това негово обяснение.

„Ерджан Рашид е един сериозен бизнесмен, който плаща данъци, дава работа на повече от 3 хиляди души и отваря нови работни места“, каканиже Ерджан Рашид пред съдебните репортери, говорейки за себе си в трето.

„Пресцентърът на МВР създаде мита за Роко, големия мафиот. А той за съжаление подхранва тоя мит с някои свои действия“, коментира адвокатът му, известният правозащитник Михаил Екимджиев. Казва го, като има предвид една престрелката между телохранителите на Роко и колегите им от бургаската охранителна фирма „Стил-69“. Годината е 1995. Предполага се, че силови предводители делят територии в охранителни и хазартния бизнес. Петима са ранени при стрелбата, Роко е сред тях. Неговата версия е, че той и неговите хора тръгнали да търсят бургазлиите, понеже чули, че те се канят да изпотрошат бар „Париж“, за да покажат, че са силни. Той ги видял пред хотел „България“ в центъра на Кърджали и тръгнал към тях, провиквайки се: „Какво става, бе момчета?“. Чул в отговор изстрел от ловна пушка и паднал на коляно – улучен бил в десния крак. Когато заехтяла канонадата, той мижал и виел от болка – така, че нищо не видял. Изненадан бил, когато разбрал, че неговите гардове са въоръжени. Ако знаел по-рано, че имат пищови, щял да им ги вземе…

Версията на противниците е съвсем различна. Един от тях, Васил Иванов, който също е сред ранените, дава следните показания в процеса: „Роко вървеше право срещу нас и стреляше. Гардовете му също стреляха! Гърмяха ни като зайци, а ние се чудехме къде да се сврем.“

Съдебният спор завършва за Роко с присъда от година и половина, обаче условна.

Самият той също съди прокуратурата – но това е вече през 2000 година, когато тя се ръководи не от Татарчев, а от Филчев. Делото е за това, че след ареста му през 1997 г. са затворени всичките му 13 хазартни зали. По това време бизнесделата му се свеждат до две фирми за търговия с всичко – ЕТ „Ержан Рашид“ и ЕТ „Ержан – Гергин Христов“. Втората е регистрирана още през 1991 г., когато Роко носи българско име – Гергин Йосифов Христов.

Братята и сестрите на Роко също си имат бизнес. Каквото и да се говори за тях, не са мързеливи. В преломната 1989 г. те всичките – младежите Забит, Халит, Махмуд, Ержан и Ерсун, и девойките Халиме и Гюлбер – заминават за Турция. Търсят препитание там, но неуспешно сигурно, защото само след година се връщат в България и отварят търговски фирми – всички, с едно изключение – Халит, който остава в Истанбул. Само родителите на Роко не се захващат с търговия. Те остават да живеят в старата си къща в село Бели пласт, садят картофи всяка пролет, а поминъкът им от Татово време не се е променил – продължават да отглеждат тютюн.

Между другото, на 18 февруари 1017 г. Роко печели дело срещу България в Страсбург. Според съдебното решение държавата трябва да му плати 4 хиляди евро обезщетение плюс 2 хиляди евро за съдебни разноски, тъй като му е нанесла морални щети – по време на ареста му през април 1997 г. и след това е нарушила негови основни човешки права. Ето заключението на евросъда:
„При ареста на Ержан Рашид от спецотряд за борба с организираната престъпност е употребена ненужна сила, държавата не е извършила ефективно разследване на оплакването му от това, а при редица следващи негови задържания не му е осигурила възможност за бърз съд – и така е нарушила забраната да изтезания, правото му на свобода и правото му на обезщетение по Конвенцията за човешките права.“

„Събудих се от страшен трясък. Помислих, че е бомба, но се оказа, че ми разбиват вратата и влизат сума ти маскирани полицаи. Закопчаха ми ръцете с белезници и мълчаливо взеха да ме бият – с приклади на автомати, с ритници, юмруци. После бях целият в отоци и синини. Пребили са и хора от семейството ми. Потрошили са бара и офиса ми, задигнали са злато и пари, часовници, скъпи бижута. И за цялата тая акция не са имали разрешение от прокуратурата, както после разбрах” – спомня си Роко, поканен да коментира новината от Страсбург.

Оттам идва и още една, общозначима новина. Чрез адвоката си Михаил Екимджиев прословутият „кърджалийски домакин на Татарчев“ предизвиква Европейския съд безпрецедентно да запише в своето решение упрек, че „обезщетенията за българи са много ниски в сравнение с тези за граждани на други държави“, които печелят дела. Роко е поискал 15500 евро за нематериални щети и 5528 евро за съдебни разноски, а е получил значително по-малко, изтъква неговият адвокат. Причината е, че от 1998 г. насам по внушение на сменящите се български правителства съдът в Страсбург работи с убеждението, че българите са на изключително ниско жизнено равнище и не заслужават такива обезщетения за погазените си права, каквито се дават на другите европейски граждани.

Уважаеми читатели, докато пиша това, Роко води от Кърджали още дела срещу България в Страсбург и ги печели всичките – едно по едно. И ние плащаме – ние, с нашите данъци – за това, че други, на които плащаме заплатите, поради неумение или незнание са нарушили човешките му права. Същевременно той продължава да се явява в българския съд по обвинения за хулиганства. Но съдебните му приключения стават отегчителни – повтарят се, като извадени изпод индиго. За тях вестниците не хабят вече място. Достатъчно е да се каже, че от случая с Роко прокуратурата години наред не може или не иска да си извади поука.

Барона

Веднъж изваден на светло, тъмният сливнишкия герой Боян Петракиев – Барона се застоява в телевизорите и във вестниците почти цяло десетилетие – приблизително толкова, колкото и Иван Татарчев, който е загърбен от журналистите скоро след края на мандата му в държавното обвинение.

Барона за пръв път се среща с интереса на медиите, когато група криминални репортери, упътени от един говорител на МВР, го причакват пред портите на Бобовдолския затвор, снимат го и съобщават хапливо, че излиза „с ореол на галеник на прокурорите и мъченик на полицията.“ Това се случва на 15 март 1995 г., само няколко дни, след като Главният прокурор Татарчев лично е изменил мярката му за неотклонение „задържане под стража“ с „парична гаранция“. За основание му е послужила медицинска справка, според която разбойникът с прякор на аристократ изпитва болки след полицейско насилие и има нужда от „контролни прегледи при лицево-челюстен хирург”. Шефът на баретите Красимир Петров е заплашен със съд, ако не каже имената на подчинените си, които са повредили челюстта на Петракиев и са му счупили крака, докато са го арестували.

Операцията за задържането му е проведена на 12 август 1994 г. край язовир „Братушково“, на който Барона е арендатор. След нея той е обвинен в грабеж на 162 хиляди марки от шофьорите на 14 сръбски ТИР-а, както и за отвличането и инквизирането на един от тях, на име Любинко. Множество хладни и огнестрелни оръжия са иззети тогава при обиск в склад за лодки и гребла, който Барона обитава. Те остават в полицията като веществени доказателства, докато собственикът им излиза на свобода срещу 500 хиляди лева, внесени от тримата му адвокати.

„По трите дела на Барона е постъпила петорна медицинска експертиза, от която е видно, че същият страда от посттравматична енцефалопатия, която му пречи на участва в процесуално-следствени действия за срок от 6 месеца“ – пише в постановление на прокурора Евгени Христов, с което се спира наказателното производство по случая.

Диагнозата „посттравматична енцефалопатия” звучи страховито и осигурява на Петракиев особени привилегии – не само тази, че разкарва атлетичното си тяло на свобода.

„Аз съм Барона! Спасявайте се от мен, ченгета! С жълта книжка съм и нема да ви лежа!“ – с тази закана той надвива полицейски патрул, пратен да разтури масов побой в столично казино.

Понеже знае, че травмата в главата го прави свободен, Барона инсценира с колата си катастрофа, съобщават по едно време ченгетата, ядосани, че непрекъснато го гонят и залавят, но той не се задържа „на топло”.

„Лъжат! Вярното е, че карах от Бояна към София, спрях на светофар пред булевард „България“, а когато потеглих, загубих съзнание, все още съм замаян“ – заявява той в нарочен репортаж. Репортерка с микрофон стои изправена почтително до болничното му легло и потвърждава, че атлетът по пижама изглежда неадекватен и е негоден да се яви пред съда. Той мига скромно и уточнява за драгите зрители: „ Всяка сутрин се събират по десет лекари край мен и умуват какво ми има.“

Прокурорът Христов изглежда най-загрижен от всички. Той иска нова – този път петорна медицинска експертиза – за да се разбере дали са възстановени „нарушените интелектуално-паметни способности на Петракиев“, или още не са. Двама психиатри, един невлолог и един психолог са глобени, когато отказват да изследват отново бележития пациент. Те обясняват отказите си с „емоционалното си отношение“ и с „риска“, който поемат при изготвяне на медицинския документ. Какъв е рискът не казват – да ги купи ли сливнишкият юнак, или да ги напердаши…

„Галеникът на наши прокурори трепери пред чешки барети“, пише „Труд“ две години по-късно, на 9 май. Какво е станало? На 5 май прочутият Боян – Барон е изведен с белезници от казино на „Вацлавски намести“. Чешките спецчасти атакуват заведението в центъра на Прага по сигнал, че там пирува бандит, търсен с помощта на Интерпол от българските власти. Според криминалния инспектор Иржи Марта арестът минал „без усложнения“, Барона бил „изненадан и треперел като лист от стреса“. Да избяга нямал шанс, понеже бил държан „на лазерен прицел с автомати”.

Босът на „борческа бригада“ – както е модерно да се именуват бандите тогава, е върнат под чешки конвой в родината си съгласно европейската конвенция за екстрадиция. Оказва се, че е минал с фалшив паспорт през граничния пункт „Калотина”, след като е научил, че има постановление за задържането му под стража, подписано от сливнишкия районен прокурор Виктор Малинов. Мярката за неотклонение е заслужена. Барона с шайка бабаити напада привечер на 13 април 1996 г. новострояща се бензиностанция край границата. Тя е на братята Кирил и Адриян Михайлови. Интригуващ факт е, че Адриян е митничар на Калотина, а за Барона се смята, че контролира с рекет контрабандния износ на ембаргово гориво оттам.

Именитият контрабандист слиза от „Мерцедес-320“, следван от съучастниците си Юлиян Костадинов, Аспарух Кръстанов и Ивайло Аспарухов, разгласява полицията. Той лично се нахвърля с юмруци върху митничаря, за който се знае, че е бил доскоро негов близък приятел. Ударите са придружени с псувни, обиди и закани: „Ти, педераст такъв и тоя боклук Любо Цеков вкарахте в затвора моя брат!“

Братът на Боян Петракиев – Анани, за който се твърди, че също като брат си е „нерелегален арендатор“ на пътя от София до Калотина, е арестуван цяла година по-рано – на 2 ноември 1995 г. след съпротива срещу силите на реда. В сблъсъка с него е ранен упоменатия като „боклук“ Любо Цеков, който всъщност е майор от регионалния криминален отдел на МВР, заслужаващ уважение.

Отмъщението за ареста на Анани е безпощадно. Митничарят е смазан от бой на входа на собствената му бензиностанция.

Ритници отнася и Кирил, брат му – той се мята на кола, отива в полицейската дежурна, вика помощ и се връща, изпреварвайки потеглилата към местопроизшествието патрулка. „Водя ченгета!“ – провиква се, гърми във въздуха и така прекратява опита на Барона и бандата му да натоварят в багажника на мерцедеса си пребития митничар. Неканените гости се мятат на мерцедеса и се изтеглят с пълна газ, затъват в мочурище, отвличат случайна кола и успяват на избягат – макар да не е ясно дали изобщо са били преследвани от някого.

Целият този екшън се разиграва по времето, когато Барона е обявен за малоумен и е получил прокурорско запрещение да отговаря за ограбените сръбски тираджии и отвлечения на Братушково Любинко.

През есента на 1998 г. Барона вече лежи зад решетките на следствието, докаран по етапен ред с полет от Чехия. Все още не всички дела срещу него са възобновени. Прокуратурата не бърза, защото чака лекарите да се произнесат дали е добре. Репортерката на „Труд“ Светла Йорданова разговаря с адвоката му Константин Симеонов.

– Адвокат Симеонов, след екстрадирането на клиента ви от Чехия се оказва, че ходът на петте висящи дела срещу него зависи от петорната експертиза за здравословното му състояние. Какво налага намесата на лекарите?

– Експертизата е свързана с черепно-мозъчната травма на Петракиев, която води до частична загуба на паметта. Травмата е от катастрофа и от побой при полицейската акция край Братушково. При задържането Петракиев беше потрошен. Счупени бяха кракът му и ченето, и той още не може да приема твърда храна.

– Акцията беше преди 4 години, той още ли не е оздравял?

– Видимо той е здрав, но има припадъци. И в Чехия е било така. Там Петракиев е бил на медикаментозно лечение, докато е чакал решението за екстрадицията му от съда. Казва, че всеки ден му дават по една шепа хапчета. Има и други симптоми. Вещите лица ще ползват и медицинската документация от затвора в Чехия. Не им завиждам. Прекалено много се изписа по вестниците, че Барона е бил пуснат на медицински основания от самия Главен прокурор Татарчев. Ако сега дадат заключение, че не може да остане в ареста, ще почнат да ги сочат с пръст и да казват: „Ето, Барона пак се оправи, понеже си плаща“.

– Барона много пъти е осъждан преди 1989 г. Имал към 9 присъди, така ли е ?

– Не съм ги броил, но са доста. Боян е много емоционална личност, в неговото село казват, че като човек е свестен, но като пийне, не знае какво прави. Повечето от случаите в свидетелството му за съдимост са побоища и хулиганство. Най-тежкото му обвинение е за грабежа на ТИР-овете, но той твърди, че тогава не е бил в България, а в Югославия и вади доказателство, че е минал незаконно границата….Аз не съм убеден, че е най-големият престъпник в България, както се опитват да го представят някои. В никакъв случай не е от ранга на гангстерите, които действат на голяма територия с антураж. Той си е сам, единак, никога не е бил в някоя от групировките. Много е прям. Силно обича и силно мрази.

– Каква е причината да се създава около него ореол на криминален великан?

– Според мен има кампания, свързана с името на Главния прокурор Татарчев. Някои хора имат интерес да ръчкат срещу него. Шумотевицата с Петракиев е около пускането му от ареста. Сега хората казват: „Ето, връщат Барона – тоя , дето Татарчев го пусна да си лекува зъбите“. Нарочно се цели Иван Татарчев. Нямам никакви взаимоотношения към него, освен че го уважавам като главен прокурор. Но трябва да кажа, че Татарчев не си е измислил заключенията на експертите. И се е произнесъл, защото към оня момент прокуратурата изменяше мерките за неотклонение, а не съдът.

– Каква е вашата прогноза за изхода на делата срещу Барона?

– Делото за грабежа на сърбите и за отвличането на Любинко Радославович са от категорията на вечно висящите дела. Те са неприключваеми. Твърдя го и като адвокат, и като бивш следовател. Защото не може да се изясни реално каква е позицията на основните свидетели по това дело -– те първо казват, че са ограбени, а после се отказват в нотариално заверени декларации от показанията си. Лесно е да се каже: това е най-големият разбойник, дайте да го вкараме в затвора! Има един орган, който правораздава в България. Това е съдът, а не прокуратурата, която е представител на държавното обвинение и толкоз. Нищо повече.

Думите на адвокат Симеонов за неприключваемите дела се оказват пророчески.

Банкерите

На Главния прокурор Иван Татарчев ли е главната вина за това, че фалитите на банките останаха безнаказани?

В самия край на мандата му, през февруари 1999 г., този въпрос – по сценарий или спонтанно – се появява подчертан с получер курсив в почти всички печатни издания. Отговорите се колебаят от „по-скоро не“ до „по-скоро да“.

Първият отговор изглежда по-правдоподобен, понеже ограбването – благовъзпитано наричано „източването“ – на банковата система е извършено законно. Напълно законно.

„Къде са парите?“ – пита прочувствено Иван Костов, колчем стане дума за банковата криза през 1996 г., когато на власт е демократичната левица с премиер Жан Виденов.

Къде са? Дявол знае. Компетентни хора твърдят, че законите в България са написани със по-стара дата така, че да направят легален огромния финансов грабеж в България. Така ли е?

Да видим.

През 1989 г. е сътворен забележителният Указ №56, който улеснява създаването на наши търговски фирми в чужбина и същевременно премахва контрола над тях от страна на Министерството на външно икономическите връзки. С промени в този знаков указ от 1990 г. отпада дори и изискването тия фирми са се регистрират.

От друга страна, Законът за банките не изисква чистота на уставния капитал. Правят се нови частни банки с държавни пари, взети назаем от Българската народна банка (БНБ) и други финансови организации.

Е, като е така? Татарчев кого да накаже и за какво от всичко това, след като то е законосъобразно открай докрай?

Отгоре на всичко, Върховният съд с тълкувателно решение опрощава на практика дълговете към банките. Той решава, че длъжниците ще връщат парите в левове по курса в деня на падежа. И така, какво се получава? – взел си 1 милион долара преди 5 години, днес обръщаш борча в 10 хиляди лева, връщаш ги и си чист.

А кой заменя крадливите фалирали банкери с квестори, вещи лица и синдици, така че „източването“ на банките да продължи? Който и да е, той пак по закон прави всичко. И това, че реабилитира нацяло клептоманите, опразнили в банките – както пишман-банкерите, така и „кредитните милионери“, както благозвучно наричаме ортаците им.

И това не е всичко.

На финал съдебните процеси срещу длъжниците на милиони са ускорени със специален Закон за информация относно необслужваните кредити. Той дава деветмесечен срок на Татарчев и подчинените му да се отчетат за тях пред банковия надзор и пред Висшия съдебен съвет. Срокът е невъзможен за догонване. Още повече, че следователите в същия момент се разбягват под ударите на убийствен за службата им нов съдебен закон. Така делата срещу кредитните милионери предвидимо се прекратяват – едно по едно, та до едно.

А какво става със самите банкери?

В края на мандата на Татарчев шефът на Първа частна банка Венцислав Йосифов живее с младата си булка на хубаво място далеч от България. Срещу него дело не се води, прокурорите не го притесняват.

Шефът на Балканбанк Иван Миронов също се изнася в избран от него задграничен рай – само дето престоява 4 дни в ареста преди това.

Съдбата се усмихва отвъд нашите граници и на много други техни колеги, като например: Иван Китов, който видя сметката на Кристалбанк и Бизнесбанк, Владимир Ташков – на Минералбанк, Евтим Бачев – на Хебросбанк, Таньо Вълев – на Тракиябанк… Да, някои от тях плащат парични гаранции за свободата си, но от това – както казва народът, муха ги ухапала“.

Упрекват Татарчев, че указва на прокурорите да прекратяват преписки за престъпления срещу длъжници, които са неизправни към декември 1996 г. Упрекват го, но той какво да им укаже, след като до промените на Наказателния кодекс през този същия декември не е престъпление да не си връщаш кредита. Горе-долу пак дотогава по Закона за банките, приет през от 1992 г., не е престъпление и да даваш необезпечени кредити. Затова обвиненията срещу банкерите са формулирани като „превишаване на права с цел лично облагодетелстване“. С каква цел? Отговорът на този въпрос, колкото и да е ясен, трудно се облича с доказателства – както впрочем трудно се доказват и комисионните, и длъжностните присвоявания. Какво чудно тогава, че адвокатите на банкерите без особени затруднения измъкват клиентите си, дори и да ги прибере някой прокурор за кратко в ареста?

Чуйте какво разказва един бивш банкер за фалитите на финансовите институции, от които произлязоха несметни богатства за малцина, а държавата обедня видимо и чувствително. Спестявам името му по негова молба, понеже той има големи деца и се притеснява за тяхната репутация.

„Българските банки, спомня си той, фалираха по икономически причини, зад които стояха интереси на политици. Управниците, паднали от власт след 10 ноември 1989 г., се отдръпнаха от контролната система, защото се считаха за уязвими поради своето минало. И контролът над финансовите институции рухна. От тази безконтролност е възползваха новите големци.

Фалитът всъщност настъпи, след като банките се обявиха за фалирали. Ако някой е крал от собствената си частна банка, то е станало след като правителство съобщи за фалита на 16 банки. Касаеше се за 40-50 милиона долара, които Националната банка можеше да даде на трезорите, за да не фалират – можеше, но тя не го направи.

В хода на всички съдебни дела се доказа, че не биваше да се закриват банките. Голяма част от предоставените кредити бяха на държавни фирми. Всеки управител на кредитна институция имаше тогава „петолъчка“ – пряка телефонна връзка с правителството. По нея директно му се обаждаха министри – да даде пари на някой си завод за заплати например. Да, банките нямаха задължения да дават пари за такава възнаграждения, разумно беше кредитирането за инвестиционни програми, за оборотни средства. Но от правителството молеха или заповядаха: „Давайте заплати, защото хората стачкуват!“. И всички даваха. С политически натиск.

Имаше натиск и върху Българската народна банка (БНБ). Тя поначало, когато се създадоха през 1987 г. първите осем търговски банки, им прехвърли на всички кредити, които бяха дадени на държавните фирми дотогава. Когато БНБ е давала парите за планови инвестиции, държавата можеше да й ги връща. След 10 ноември 1989 г. никой не искаше да връща тези кредити, спряха и инвестиционните програми, никой не ремонтираше фабрики, заводи, те бяха изоставени да се трошат и да овехтяват. От 1989 до 1996 г. не бяха вложени никакви средства за иновации. Никакви! Това не беше случайно. То беше с цел. Предстоеше приватизация, раздържавяване.“

Предстояла приватизация. И какво от това? Бившият банкер възбудено пояснява:

„Някому беше изгодно приватизацията да бъде евтина, да бъдат купени на безценица държавните предприятия от частници. Това е една от причините за срива на българските банки. Те не можеха да си връщат дадените кредити. А имаше и натиск да се кредитират частни, току-що изникнали дружества и предприятия, които нямаха никаква собственост, с която да гарантират, че ще върнат взетите заеми.

Отгоре на всичко в началото на 1992 г. беше създадена Банковата консолидационна компания (БКК). Тя иззе акциите на държавните фирми учредители на търговските банки с цел по-лесно да се управлява държавния дял. Това беше началото на края на българската банкова система. Беше скъсана връзката между банките и фирмите производители. Банковата консолидационна компания получаваше само дивиденти. Когато фалираха 16-те банки през 1996-1997 г., в касата й имаше пет милиарда лева. Но нито БКК нито БНБ, нито Министерството на финансите като основни акционери се бръкнаха да помогнат. Така кредитният пазар се отвори за чуждите банки. И стана тя, каквато стана. “

Тук моят събеседник въздиша дълбоко и прави кратка пауза, при което лицето му добива израз на човек, който се връща от погребение.

„И… понятието „обезпечаване на кредитите“ стана синоним на „абсурд“ и „безобразие.“ Пълно безобразие! С един стар автомобил „Москвич“ и едно панелно жилище можеше да се обезпечи инвестиционен кредит за един милион долара! Политиката беше такава – да се дава, защото частният сектор трябваше приоритетно до се развива. Държавният сектор беше обявен за обречен. Независимо, че оръжейната промишленост беше ефективна, а производството на тютюн и на вина беше изгодно и доходно за България – всичко това беше обречено, защото е държавно. Изкорениха лозята, спряха да плащат при изкупуването на тютюна, обявиха ликвидацията на предприятията и започна приватизацията. Тя също се извършваше на кредит. Доколкото знам, не са изплатени приватизационни сделки за над 2 милиарда лева. Това също е вид необезпечен кредит, но за него няма обвинени. Само срещу банкерите бяха повдигнати обвинения – че са предоставили кредити, които не можеха да се обезпечат.“

А какво мисли бившият банкер за кредитните милионери?

„Всички кредитни милионери бяха известни – отбелязва той. – С много редки изключения. Имената им бяха написани във всички медии и в две дебели книги. Но те бяха в политически обръч, който ги предпази от отговорност. Защитиха ги и с нарочно законодателство. Политиците им направиха допълнителен жест, пак за сметка на банките и нормалните вложители, като им деноминираха задълженията в съотношение 1000:1 – също както беше деноминиран левът. И още един жест: позволиха да бъдат унищожени някои кредитни досиета.“

Така ли е?

Пред вестник „Труд“ Татарчев споделя:

„На 18 октомври 1996 г. изпратих писмо до управителя на БНБ, в което изразих тревогата си от сигналите, че от обявените в несъстоятелност банки се изнасят кредитни досиета и се унищожават. Същите сигнали имахме за банките, които са под особен надзор. В ТСбанк това е ставало в присъствието на квесторите. Това е едно много тревожно явление. Защото при унищожаването на папките с кредитните досиета трудно ще се разбере на кого са раздадени милионите кредити и дали раздаването е било правомерно.“

Всичките тревоги на Татарчев излизат основателни. Но това става ясно след време и при свършен факт – след като някои от най-важните кредитни досиета вече никакви ги няма.

Фараоните

„Златният век на българските фараони“. Не се знае кой е авторът на тази фраза, но тя става клише и е помествана многократно в хиляди журналистически, публицистични, научни и псевдонаучни писания. С тази стереотипна фраза си служат и до днес повечето пишещи, обозначавайки периода от 1992 до 1996 г., който почти съвпада с мандата на главния прокурор Татарчев. Точно в тия години започват да никнат като гъби след дъжд многобройни пирамидални финансови институции – „Ист уест“, „Лайф чойс“, „Демос“, „Лекс“, „Югоагент“ и други – а после рухват една по една и изпепеляват парите и надеждите, вложени в тях от десетки хиляди авантюристи или наивници.

Драмата на пишман акционерите е възпяна в хит, който превръща в звезда скромния дотогава певец Володя Стоянов:
„Ало, България, какво става при вас?

Оооо, велики фараоне,
ето какво става –
човека взе парите и…избяга.

Припев: Пирамиди, фараони
и балъци за милиони.
Куче влаче, рейс,
диря няма няма, хей.

Човека взе парите,
каза: „Чакай малко“,
хвана самолета,
дръжте му петите.

Припев: Я подай ми,
мале, тенката пушка!
Кукувица гука
под зелена бука…
Нагоре – високо,
надолу – дълбоко,
в София е тесно,
няма вече лесно…“

Прокуратурата на Татарчев погва с всички сили един от фараоните – Иво Недялков. Неговата пирамида се нарича „Ист уест интернешънъл холдинг груп“. Той я създава през 1993 г. като перспективно дружество, чиито акции се харчат като топъл хляб по гишета на банки и обменни бюра, и се търгуват по всички фондови борси в страната. В онези времена на несигурност, висока инфлация и трепетно очакване на капиталистическите блага – така мечтани в режима на Тато! – хич не е чудно, че хората се редят на опашки пред „Ист уест“ и други подобни формирования, и влагат всичките си спестявания, вярвайки простосърдечно, че те ще им донесат обещаните огромни дивиденти и спекулативни печалби.

Всяка сутрин при това първопроходчикът на пирамидалните измами Иво Недялков им се усмихва лъчезарно от първите страници на печата. Десетки репортерки се надпреварват да „отразяват“ живота и делото на „най-младия милионер в България“. Безукорно елегантен, със закачлив мустак, обкръжен от двама-трима бодигардове, той се качва и слиза от лимузината си „Лънкълн“, предизвиквайки възхитени въздишки на почитателки.

Оскърбителната титла „фараон“ се появява пред името му доста по-късно, когато се преместил вече с жена си и с детето им в Швейцария. Завеждат срещу него дело за измама. И по-нататък? …Нищо. Нищо друго, освен това, че Татарчев го завещава на следващия Главен прокурор, а той на следващия и така, докато годините се изнижат – една, две, три…та до шестнадесет.
„Това дело е уникално, то нагледно показва, че наказателната отговорност в нашата държава е имитация, илюзия или просто майтап“ – пиша аз с възмущение под рубриката „Позиция“ през 1998 г. , когато Фараонът Недялков е оправдан от съда.
Той е екстрадиран от Франция година по-рано – факт, многократно изтъкван от Татарчев като доказателство, че на него „тарикатските бягства зад граница“ не му минават.

Вече Филчев е начело на обвинителната власт, когато – през 2004 г. – най-популярният фараон е осъден от Софийски градски съд на 7 години затвор за измама – за това, че е заблудил 5253 души, причинявайки им вреди за 129 милиона лева стари пари. Възмездието се оказва доста трудоемко. Разпитани са 5 хиляди свидетели, събрани са и са разгледани като доказателства тонове документи. Какъв е резултатът? Апелативният съд решава, че Недялков е невинен. През 2007 г. по искане на Главния прокурор Борис Велчев Върховният касационен съд възобновява процеса. Апелативните съдии обаче не променят решението си – според тях няма данни, че подсъдимият някого е изиграл. И през 2010 г., когато Върховният съд пак връща делото, Недялков пак е оправдан по обвинението за измама. Този път обаче получава петгодишна присъда за „длъжностно присвояване“. Сумата, която е присвоил според магистратите, е доста дребна – 38 хиляди лева само. Все пак, заради нея той прекарва две години и половина на лек лежим в затворническото общежитие „Кремиковци“. Не прилича на щастлив, когато съобщава, че е осъдил в Страсбург България, но така или иначе получава от държавата пет хиляди и петстотин евро обезщетение заради мудността на съдебния му процес.

След като излежава присъдата си, Иво Недялков – за мнозина изненадващо – решава да остане да живее в България. Открива офис на едноименния столичен булевард и, както сам разказва, „започва да си вади хляба с това, което има като опит и образование – юрист, специалист по търговско право.“

„Консултирам проекти на чужденци, които желаят да инвестират у нас“, обяснява. Не прилича на разкаян. Изглежда даже, че и през ум не му минава да признае, че е имал някога за нещо вина.

„За мен битката за справедливост продължава. Противниците ми реализираха победа чрез присъдата, която изтърпях. Но това беше пример какво не трябва да бъде правосъдието в една демократична държава. Твърденията, че съм завлякъл парите на хиляди хора са плод на журналистически интерпретации и насадено обществено мнение, те нямат нищо общо с фактите. Три съдебни състава установиха, че в „Ист уест“ няма измама, нито умисъл за присвояване. Създадено е едно законно регистрирано дружество, аз съм прехвърлил в него целия си бизнес – заведения, финансова къща, издателство и печатница, консултантски услуги, 12 дружества с цялото им имущество. И ако не бяха атаките в медиите и чрез институциите, ние щяхме да се развием много добре. Защото бяхме създали Българска сконтова банка, която очакваше лиценз от БНБ.“

Да, Иво Недялков е видимо убеден, че е станал жертва на нелоялна конкуренция. Ако се преструва, че вярва в това, значи много добре го прави.

„Заради предстоящата приватизация конкурентите ми се уплашиха, че аз ставам сериозен играч в раздържавяването. И започнаха медийните атаки. Освен това, шефът на мощната тогава застрахователна групировка ВИС Васил Илиев поиска да ми вземе застрахователното дружество „Зодиак“. Аз казах, че няма да му го продам. И се получи конфликт между нас. Той спомена пред мои служители, че ще ме отвлече, за да му прехвърля застраховките. Изчезнах за няколко месеца в Швейцария, докато се успокоят нещата. Защото бяха такива години тогава – по улиците гърмяха и хората ходеха дори на кафе с охрана с автомати…“
По-нататък Иво Недялков разправя, че в негово отсъствие започнало „нападението“ срещу „Ист уест“ от цяла кохорта врагове с корумпирани чиновници отпред. Пред офисите на дружеството се събрали „разгневени по медийно внушение акционери.“ Искали си парите и Управителният съвет започнал да им ги дава, докато имало наличност в касите. Някои, побеснели, отнесли вкъщи компютри, мебели…

„Въпреки, че разграбиха активите на „Ист уест“, дружеството никога не е фалирало!“ – уверява Иво Недялков.

Компетентни наблюдатели намират връзка между неговата история и тази с фалита на Българската корпоративна банка, която се случва доста години след това.

Тъй или иначе, покрай хиперинфлацията и последвалата деноминация на лева, в навечерието на XX-ви век хиляди българи губят спестяванията си – не само в „пирамидите“, но и в най-сигурните банки. Някои, поради това, губят здравето живота си даже. Не един и двама от състоятелните хора, доведени до просешка тояга, умират от инсулти и инфаркти.

Кой е виновен? Има ли наказани?

„Ще има”, уверява Татарчев. Той разчита на втория демократично избран шеф на държавното обвинение „да довърши тежките дела с хиляди потърпевши и свидетели”. Но след втория идва третият, след третия – четвъртият, а положението на потърпевшите с нищо не се променя.

Луканов

Първото дело, по което Европейският съд осъжда България да плати 35 милиона лева обезщетение за нарушени човешки права, се оказва това, което завежда Андрей Луканов, за да докаже, че е бил лишен незаконно от свобода.

Бившият министър-председател е вече покойник и обитава невиждания от живите по-добър свят, когато пристига – на 21 март 1997 г. – в родината му новината, че е победил посмъртно Татарчев.

Отзивите са полярни.

„Точно тоя ли, дето раздаде куфарчетата с милионите и се присмя по този начин на демокрацията – точно неговите права ли са защитили съдиите в Страсбург!“ – в този дух са повечето коментари. Но има и други: „Оставете Луканов, важното е, че един български гражданин осъди държавата! Осъди я заради фалшивата й демокрация, при която политическите арести продължават!“

Да, евросъдиите не одобряват ареста на Луканов, въпреки че той е законен по българското законодателство. Тяхното решение не подлежи на обжалване.

„Това решение не е задължително за България! Ние по него не е нужно да плащаме!“ – реагира ядно Татарчев.

На друго мнение е правосъдният министър Хараламби Анчев: „Не може дори да се допуска мисълта, че България няма да изпълни решението на Евросъда! Ние или сме правова държава, или не сме!“

Изричното становище на Евросъда, че отпускането на помощи за Третия свят, за което е обвинен Луканов, не е престъпление, предизвиква у определени български съдии раздразнение. Техни колеги обаче отбелязват, че съдийското самолюбие би трябвало да е наранено от друго – от това, че цели шест години въпросното дело не може да стигне от прокуратурата до съда. Шефката на правния отдел на „Труд“ Лилия Христовска пита: „Ако прокуратурата имаше достатъчно доказателства за престъпление по това дело, то щеше ли толкова дълго да виси само като закана от устата на Главния обвинител?“

След зрелищното сваляне на имунитета на Луканов през юли 1992 г. и последвалите обвинения срещу двадесет държавни деятели от правителството на Георги Атанасов – за присвояване на 244 милиона лева от помощите, Татарчев гарантира в няколко последователни изказвания „бързо“, „незабавно“, „светкавично наказание“ на „всички виновници за милиардния дълг на България.“

Какво се получава в крайна сметка обаче?

Луканов е убит и няма как да отговаря за нищо – нито наказателно, нито по какъвто и да било друг начин.

За Живков съдът е решил, че не може да бъде съден като държавен глава.

Александър Лилов и всички останали подсъдими от свалената тоталитарна власт са на разположение на магистратите, но и процесът срещу тях не се влачи безкрайно. Повечето от тези „обвиняеми лица“ не са викани в следствието цели пет зими и лета. Евросъдът и по този повод отбелязва отново, че „всеки гражданин има право на справедлив и публичен процес в разумен срок“. Тези негови бележки, както после става ясно, излизат доста скъпо на българските данъкоплатците.

Димитър Гочев – първият български съдия в Европейския съд по човешките права участва в решението по делото „Луканов срещу България“. И вижте какво разказва:

„Бях безкрайно притеснен и напрегнат, това ми беше първото национално дело. От една страна, смъртта на Луканов направи този процес необичаен. От друга страна, той беше политизиран поначало. А той има чисто правни измерения. Опитах се да се съсредоточа върху тях. Като национален съдия трябваше да изготвя доклад по делото без да вземам страна. Това е деликатна и трудна задача.

Комисията по човешките права сезира Европейския съд по две от оплакванията на Луканов. Първо за незаконен арест и второ за това, че арестът му не гони целите на наказателното преследване. Той твърди, че задържането му е по политически причини – да бъде ударен като политик. Според Конвенцията за правата на човека арестът на едно лице е оправдан при няколко условия.

Първото е опасността обвиняемият да се укрие, второто – да повтори престъплението, а третото – да има обосновани съмнения, че е извършил престъпленията, за които е обвинен. Съдът прие, че в случая Луканов не е имало опасност да се укрие, защото е пред очите на всички – и на живо, и по телевизията. Прие също така, че Луканов не може да извърши престъплението повторно – защо? – защото той е обвинен, че е присвоил пари като министър, какъвто вече не е. И че третото условие също не е налице – липсват данни, че отпускането на кредити и помощи за трети страни е представлявало нарушение на бюджета. Напротив, то е било „в хармония с бюджета“, както пишеше в доклада на Комисията по човешките права. В Закона за бюджета помощите са били предвидени като разход, а разрешаването им е ставало на законно основание. Комисията беше посочила в доклада си становището на българската Главна прокуратура – че даренията за трети страни по онова време са прикривали нечисти сделки.

Но това становище не беше подкрепено с никакви доказателства. Няма данни, че средствата, отпуснати за Никарагуа или за Куба например, не са отишли там, а са потънали в джобовете на обвиняемия или на друг някой. Затова не можа да се установи, че деянието, за което е арестуван Луканов, е престъпление по българския или по който и да е друг наказателен кодекс“ – заключава Гочев.

Но после добавя под ударение:

„Ако бъде осъден някой от обвиняемите по делото за помощите, той ще си изтърпи присъдата, независимо от решението на Страсбург за ареста на Луканов. Евросъдът не е отменителна инстанция спрямо националните съдилища. С други думи – решението на евросъда за ареста на Луканов не е пречка пред прословутото наше Дело №3. Не е пречка пред Дело №3 и признанието на Иван Костов, че като финансов министър от 1960 до 1989 г. той не забелязал нито бюджетен дефицит, нито вреди от помощите за трети страни, които са отчитани всяка година.“

Признанието на Костов обаче намалява до край обществения интерес към обещанията на Главния прокурор, че ще има възмездие за “всички комунистически вождове“, които „са правили с наша пита помен“. Затова почти никой не реагира нито по времето на Татарчев, когато двама от тях търпят мерки за отклонение, нито след години, когато те всички до един чуват от съда дългоочакваната дума „Невинен“.

Сестрата на Винената царица

През лятото на 1998 г. всички вестници поместват на първа страница една новина, която представлява по същество доказателство, че по това време в България „независимата съдебна система“ и „демокрацията“ не са били само думи без съдържание.

Каква е новината? Една обикновена жена побеждава в съдебен спор самия Главен прокурор Татарчев. Да, точно така – съдът се произнася в полза на ищцата, без значение, че ответникът – ах, ответникът! – е самият действащ шеф на държавното обвинение!
Днес, тридесет години след началото на прословутия Преход към демокрация, това изобщо не е за вярване. Но то е факт и може да се провери – и в съдебните архиви, и в броя на вестник „Труд“ от 10 юни 1998 г. На първа страница в тоя брой е публикувано с най-едрите букви заглавие „ Жена осъди Татарчев“ и подзаглавие: „Донка Митева отказва присъдените й 15 хиляди лева обезщетение в полза на котката на Главния прокурор“. Под него съдебната репортерка Диана Петрова пише следното:

„Софийският районен съд осъди Главния прокурор Иван Татарчев да плати 15 хиляди лева на сестрата на Винената царица Донка Митева като обезщетение на вредите, които й е нанесъл с изявление по неин адрес.

Повод за съдебното решение са думите на Татарчев, че „Митева е осъждана за убийството на детето си“ и „е жена с криминално минало“. Главният прокурор ги произнесе на 4 юни 1997 г. пред журналисти. Решението на съдебния състав с председател Велислав Павков е по гражданско дело за неимуществени вреди, поискани от Митева в размер на един милион лева.

Татарчев се нахвърли срещу сестрата на Винената царица заради казаното от нея в интервю, че прокурорът Румко Карагоров й е поискал 2 хиляди марки, за да придвижи делото по спора за собствеността на фирмата „Домейн Бояр“. Автор на интервюто е Анна Заркова, то е публикувано в „Труд“. Военният прокурор полковник Иван Иванов също бил сред магистратите, които взимали такса за прием в кабинета си, казва още Донка Митева. Заради това интервю Анна Заркова, която в момента е в болница след нападение с киселина, все още е обвиняема за клевета с мярка за неотклонение „парична гаранция“.

В иска си срещу Главния прокурор Татарчев Донка Митева твърди, че с невярното позорящо твърдение той е накърнил чувството й за достойнство и я е дискредитирал пред обществото.

В решението на съда се изтъква, че защитата на ответника е оспорвала иска и е отричала Татарчев да е казвал тези неверни думи по адрес на госпожа Митева, които са разпространени от Българската телеграфна агенция и публикувани в няколко медии. Но „въпреки дадената възможност“, защитата на Главния прокурор не е представила доказателства за твърденията си. Разпитан в процеса, журналистът Борислав Чалъков потвърди, че Българската телеграфна агенция е предала дословно в кавички казаното Татарчев, се казва още в съдебното решение. А свидетелката Доросиева заявява, че е чула думите от самия Татарчев в репортаж на „Нова телевизия“.

„От показанията се установи по безспорен начин, че ответникът е казал посочените в исковата молба думи „осъдена за убийство на детето си“, заключават гражданските съдии.

В документацията по делото е включено и свидетелството за съдимост на Митева, от което става ясно, че тя не е „жена с криминално минало“, както Татарчев обяви.

Вместо поискания 1 милион обезщетение Татарчев е осъден да плати само 15 хиляди лева. Претърпените от Митева имуществени вреди са доказани за много малък период от време, смятат съдиите. Обезщетението в този размер според тях било достатъчно, лихви и разноски не се претендират.

След съдебното решение Донка Митева коментира: „Аз исках един милион обезщетение, които обещах да дам на детски дом. Не получих тази сума, но въпреки всичко, ще направя дарение. Съдът осъди Татарчев на 15 хиляди лева, които аз му опрощавам, за да купи храна на котката си Михаела“.

Поканена за коментар, журналистката Анна Заркова пък каза: „Присъдата срещу Главния прокурор е прецедент, който говори добре за българската съдебна система и за самия Татарчев като главен надзорник на законност в държавата. Като дръзна да осъди обвинител №1, Софийският районен съд всъщност реши, че у нас пред закона всички са равни.“

Решението подлежи на обжалване в седемдневен срок. Но Главният прокурор Татарчев след три дни отсича: „Сгрешил съм и няма да попреча на присъдата срещу мен да влезе в сила”.