От книгата на Анна Заркова „Главните прокурори: От Татарчев до Гешев“
В памет на Димитър Гочев – съдията, който вярваше, че правото наистина може да бъде изкуство на доброто и справедливото
Ако се питате защо в съвременния български език „правосъдие“ и „справедливост“ са две коренно различни думи и държите тази книга, не я затваряйте, продължете да я прелиствате.
Но ако мислите, че правосъдието зависи повече от законите, отколкото от хората, които ги прилагат; и че липсата на справедливост е функция на някакви магически задкулисни обстоятелства, а не на професионалната и моралната недостатъчност у някои магистрати, затворете книгата още сега – тя определено не е за вас.
В тази книга няма нищо измислено. Главните прокурори в нея са такива, каквито ги видях и чух в практиката си на журналист. Представям ви ги – от Татарчев до Гешев – първо така, както самите те описват себе си, а после така, както изглеждат. Сами съдете за тях – и по делата, и по думите им.
Защо е нужно? За поука.
Защото Главните държавни обвинители у нас се избират демократично, след което разполагат с нашите съдби. Да, по закон. Но като репортер аз много пъти съм виждала от мястото на събитието, че никой не може да спаси закона от неговите изпълнители.
ПРОЛОГ
Защо написах тази книга
Аз съм репортер.
Какво прави един репортер, когато гледа важен наказателен процес и вижда как съдът от първа инстанция праща главния подсъдим да лежи доживот за убийство, а съдът от втора инстанция го пуска да си върви, като решава, че е невинен?
Какво прави репортерът? Да, разбира се – тръгва да търси подсъдимия, за да го пита: ти убиец ли си, или не си?
Търсих дълго Александър Русов – първият от петимата арестувани, за да отговарят за разстрела на Андрей Луканов, 40-ия премиер на България, наричан още Архитектът на българския преход към демокрация… Не го намерих – въпреки, че имах два адреса и уверението на двама полицаи, че не е заминал за родната си Украйна, а се намира в нашата страна. Беше 2006 година, през лятото.
Минаха две-три години в суматохата след това. Върховният съд оправда окончателно както Русов, така и другите, посочени от прокуратурата като извършители и поръчители на политическото убийство.
Загърбих темата. Но ето, че един предиобед, докато седях сама в едно кафене, очаквайки служебна среща, забелязах до бара познато лице – познато, обаче кой знай откъде… – а после забелязах, че лицето настойчиво се взира в мен. За всеки случай, аз изобразих на устните си нещо като усмивка – да не би човекът да е от тия, които забравях понякога, макар да съм ги интервюирала и посещавала…Той стана, приближи до масата ми и подаде ръка:
– Познахте ме, нали, госпожо Заркова?
А сега, де? Случвало ми се е на такъв въпрос да кажа „да” и веднага да ме хванат в лъжа. Затова замълчах.
– Аз съм Русов, Александър. Аз, дето убих Луканов.
Включих веднага. Бях го виждала и на снимки, и на живо в съдебната зала. Почти не беше остарял.
– Ама вие убихте ли го? Луканов?
Той се засмя:
– Написах книга с такова заглавие: „Аз убих Луканов”. Четохте ли я?
– Не съм. Убихте ли Луканов?
Гледах го тъпо – така, както гледат всички репортери, когато задават тъпи въпроси и получават съответно тъпи отговори. Той дръпна стола до мен и приседна. Почна от далеч:
– Аз обичам България. Тук останах, намерих си работа.
– Ами защо убивате тук хора тогава?
При такъв въпрос обикновено разговорът секва или обратно – получава се много добре. Беше ми все едно, убийството на Луканов отдавна не беше новина за първите страници. Русов отново се засмя.
– А аз убил ли съм Луканов, според вас?
– Не сте го убил, според съда. Според прокурора сте го убил, но няма доказателства. Не знам кое от двете е вярното. Но, каквото каже съдът, това е. Нали сме правова държава…
Нещо такова казах, смутолевих го, колкото да не мълча. Но Русов, който – подобно на други обвиняеми – беше добил в затвора знанията на доктор по право, се хвана за последната ми фраза и каза нещо впечатляващо:
– България е прокурорска държава, госпожо Заркова. Прокурорска, а не правова.
Уговорихме се за интервю, което не се състоя.
Но тази фраза се заби като карфица в главата ми: „България е прокурорска, а не правова държава”.
Дали си беше на Русов, или я беше чул отнякъде? По онова време – 2008 година, през пролетта, тя беше нова, непозната.
Първият път, когато я употребих в моя статия за вестник „Труд“, помислих малко и си я задрасках сама. Употребих я след време пак, но тогава пък ми я задраска един от заместниците на главния редактор на вестника – задраска я, въпреки че, мен ако питате, беше доста солидно аргументирана. Трети път мина… А десетина години по-късно стана клише – „прокурорска държава”, „прокурорска република”… – дъвчеха я за щяло и нещяло разни всичколози по телевизиите… А след това в традиционните медии я забраниха.
Забраниха я, да.
Когато в медиите има забранени фрази, какво се случва с демокрацията?
– ГОСПОДИН ГОЧЕВ, може ли да се каже, че България е прокурорска, а не правова държава? Или това е абсурдна фраза?
Ооох, Ани, Ании, какво да ти кажа…Всичките фрази поевтиняха. Да ги оставим фразите. Да видим фактите. Факт ли е, че главната прокуратура в България става политически играч? Факт е. Защото Главният прокурор, както виждаме напоследък, може да открие или да закрие разследване срещу всеки политик във всеки политически момент. И така да създаде определена политическа ситуация.
– Да. Това е факт.
– А факт ли е, че Конституцията на България възлага на Главния прокурор една друга, различна задача – да бъде надзорник на законността? Факт е. Стават два факта, които по-скоро се бият, отколкото се съчетават. Това е проблем. Който трябва да се решава.
Бях с пръст на бутона за край на записа.
Правех интервю с Димитър Гочев – бивш конституционен съдия, един от доайените на българското правораздаване с авторитет от международен мащаб.
Стана добро интервю, вече виждах заглавието: „Съдебната реформа ще е свършила, когато спрат да ме питат познавам ли съдията.“ Изключих диктофона. Възможно беше и друго заглавие: „Прокуратурата става политически играч“. Но него трябваше да го забравя. Такъв намек за Главния прокурор – че се заиграва в политиката, вместо да си гледа работата, както законът му повелява, не ставаше за публикация. Не се вписваше в това, което в моя вестник „Труд“ наричахме „редакционна политика“ – то и във всички други медии колегите така го наричаха, макар че си беше цензура и автоцензура в чист вид – контрол над словото за недопускане на рошави мисли… Е, да, какво да го усуквам? По това време, в средата на 2015 г., цензурата се беше завърнала неусетно от близкото минало на Живковия режим и си беше полегнала лъстиво в демократичното творчество на българската журналистика – а може би изобщо не си беше отивала.
Като видя, че спрях да го записвам, Бай Гочев, както той ми беше подсказал да го наричам, се отпусна на избелялото кресло в хотелската стая и повтори по-ясно последното, което ми каза:
– Това, че Главният прокурор практически става политически фактор е проблем за решаване.
– Фактор ли, или бутон, който се натиска от някой фактор, по-горен? – запитах хапливо и включих пак диктофона.
Бай Гочев си наля чаша ябълков сок, изпи половината и въздъхна дълбоко:
– Остави тоя запис и чуй какво ще ти кажа. Нито ти, нито аз, нито европейският съд в Страсбург… никой не е в състояние да реши някой важен въпрос без първо да разгледа фактите – да ги събере в писмен вид и да им направи анализ. Слушаш ли ме внимателно?
Вдигнах очи към него, защото в този момент прибирах диктофона в чантата си и пробвах, леко разсеяно, наред ли е записът.
– Ако бях на твое място…слушай ме сега!…ако бях журналист с твоя опит, щях да спра да записвам разни бърборковци с тоя касетофон и щях да седна да напиша една книга за главните прокурори! – каза той и тропна с празната чашата, както съдиите удрят с чукче по масата.
Последните му думи ме изненадаха.
– Да напиша книга…за кого?
– За главните прокурори, бе, Ани! Не за всички, а за демократично избраните! За Татарчев, за Филчев, за Велчев, за Цацаров!
– Че какво да напиша за тях? Роман?
– Книга, бе! Документална. Напиши кой какво е направил за седемте си години мандат. Напиши какво е казал, кога е излъгал, какво е изтърпял, кога законът му пречил и помагал…Напиши го, ти го знаеш, нали всеки ден във вестника пишеш по нещо за всеки от тях? Напиши кой как е представлявал обвинителната власт. И как тази власт се оказва понякога по-горе от всички останали.
– Или как служи на някого за бухалка!
– Е, да, може и това.
Този уклончив отговор ме подразни:
– Главните прокурори не са еднакви!
– Именно. Не са еднакви. Съвсем различни са, точно така. Всеки от тях има своите актове и своите думи, които не се нуждаят от коментар. Ти ги знаеш всичките тия думи и дела, имаш записки за тях, събери ги в една книга сега.
– И какво, като ги събера?
– Ще се получат четири портрета на Главните! И четири портрета на държавата!
– От портретите на Татарчев, Филчев, Велчев и Цацаров?
– Да. Покажи ми кой е адвокатът на държавата и аз ще ти кажа каква е тя. Направи го!
– И кому е нужно това? Всеки вижда и сам каква е държавата.
– Да, но много хора искат тя да стане по-добра. И търсят решения. Напиши тая книга така, че да се види къде е решението – то е в хората, а не в законите, които все променяме и променяме… Да, законите са важни, но много по-важни са хората, които ги прилагат. На нас все законите са ни виновни, нали така! И все ги ремонтираме – па тъй, па инак, па обратно…Докога? В кой закон пише, че прокурорите не трябва да бранят своята независимост? В кой закон пише, че не трябва да повдигат обвинения на тия, които имат власт и пари? В кой закон пише, че правосъдието е два вида – за управляващите и за опозицията? В кой закон пише, че делата се решават не по съвест и по доказателства, ами както каже Главния? В никой! В никой закон не пише това! Но то се случва!…Не ме гледай така.
Как съм гледала в оня момент – нямам представа. Бай Гочев беше абсолютно прав. И колко просто и ясно го каза! Ами да, в никой закон ги няма тия безобразия, които вършат нашите магистрати, като разправят, че работят по безобразно законодателство.
– Точно така е! – откликнах.
Радвах се и се ласкаех, че Димитър Гочев с годините ми беше станал приятел.
Димитър Гочев! Юридическо светило. Правист по душа, с петдесетгодишна безукорна кариера на юрисконсулт, арбитър, върховен и конституционен съдия. Ерудит и увлекателен разказвач.
Говорехме си с часове понякога в овехтелия лоби бар на хотел „Хемус“ – една скучна четириетажна сграда в центъра на София, която блесна след скъп ремонт след това. Говорехме си понякога и в една малка канцелария на третия етаж, където се помещаваше Сдружението на туристическите хорове в България. Бай Гочев беше негов председател и пееше в хор всяка есен, на празника, който хористите бяха кръстили „Песните на България“. Същевременно заседаваше като съдия по дела в Постоянния арбитражен съд в Хага и работеше като заместник – председател на Съюза на юристите в България. Канеше на гости песнопойци, алпинисти, репортери и учени по право, и в тая пъстра компания говореше оживено и с вещина както за планинарските песни, така и за съдебната реформа в България, която се оказваше безкрайна, и само при споменаването й, даже и юристите започваха да се прозяват.
„Четвърт век правим реформи и реформи на реформите, и не им се вижда краят – разсъждаваше Бай Гочев, седнал на избелялото хотелско кресло. Два дрипави тапицирани стола, паянтова библиотечка, ниска масичка и нещо като бюро довършваха мебелировката, която ставаше забележима само при сравнение с неизменния му официален костюм. На момента беше много красноречив: „За мен реформата в правосъдието ще свърши тогава, когато хората спрат да ме питат познаваш ли съдията“…
Отиде си от тоя свят на 83 години, през пролетта на 1919-а , след като се заседя вкъщи от първите дни на януари. От коварната болест му падна гласът още по Коледа – задъхваше се, докато говореше, но пак ме питаше по телефона:
– Започна ли да пишеш книгата за главните прокурори?
– Като оздравееш, ще я обсъдим и ще я почна…- отвръщах сговорчиво, както се говори с тежко болен.
Той се палеше:
– Почвай, почвай, сядай и пиши! Обществото има нужда от справедливост. Но хората нямат понятие – и това не е укор – как съдебната система функционира. Напиши за тия хора с прости думи, че прокуратурата е главният изпълнител на наказателната политика. Че от нея най-много зависи дали тя ще върви, или ще куца. Хората и за Главния прокурор не знаят нищо. А му се жалват за всичко, размахват го като плашило, хвалят го или го псуват.
Рядко прекъсвах Бай Гочев, записвах си думите му. Темата силно ме интересуваше. Едно, защото дълги години във вестник „Труд” бях отговорен редактор на криминалните и съдебните новини. И второ, защото знаех – и като разследващ журналист, и от собствен опит – как боли от боксовите удари, които раздаваше прокуратурата, като се разиграе на политическия тепих. Бях записвала изповедите на доста хора, потърпевши от такива удари. И самата аз бях попадала между тях – поне на три пъти – два пъти заради „неправилните” ми въпроси в интервюта, посветени на прокурори рушветчии и веднъж заради моя син, които бе проявил неблагоразумието да се изяви като политик от опозицията – едно неблагоразумие, чиито последствия по българските земи безподобният Алеко Константинов е описал с великолепното си чувство за хумор в повестта „Бай Ганьо“ още преди век и половина…Великолепният Алеко! – българският гений, който ни разсмя, но получи куршум за награда – получи го от прототипа на Ганьо…
Но, като гледаме назад, да се опитаме да провиждаме и занапред.
Да, аз знаех много добре, че Главният прокурор не е просто човек, който стои зад една институция – знаех, че той може сам по себе си да бъде институция, ако поиска. Наясно бях – и не само аз – че в България всеки прокурор се ръководи от по-горестоящия, а всички заедно се ръководят от Главния, включително когато образуват, приключват или прекратяват дела. И че това е така не защото го пише в Конституцията или в Закона за съдебната власт, а защото средно статистическият български магистрат е склонен, докато държи Наказателния кодекс в ръка, да следва Бай ви Ганьовия кодекс с неговите постулати: ”Срещу ръжен не се рита”; „Не си ли с властта, спукана ти е работата” и „Келепир да има – търговийка, предприятийца – хората пари направиха!”
По силата на тия постулати Главният прокурор се оказва недосегаем на практика от всички фактори, освен от Бог, който би могъл да му прати неизлечимо заболяване.
При това Главният прокурор, ако не като равен, то поне като подобен на Бога, променя човешки съдби – неведнъж сме го виждали. Затова от него се страхуват както виновните, които заслужават наказателно преследване, така и невинните, които могат изневиделица да станат с негово съдействие мишена на политически или икономически репресии, или на лично отмъщение от някой големец.
На Главния прокурор наистина не му пречи почти нищо, ако рече да обвини във всичко всекиго, да му образува следствие или проверка – да я спре, да я прекрати или не – да пусне подире му агенти със специални разузнавателни средства, да го подслушва чрез тях, да огласява записи, направени под чаршафите му, да го призовава на разпити по сигнал, че е убивал или крал, да кани репортери, за да го разпнат пред камерите и така да изпълни смъртна присъда над репутацията му, преди нещастникът да е помирисал съда.
Дали е законосъобразно всичко това? Да.
На Главния прокурор дори законодателна инициатива не му трябва, да си направи депутатско лоби за него е забавна игра, а лобито му ще промени всеки закон така, както той каже.
Дали има достатъчно зависими от Главния прокурор депутати? Има предостатъчно даже.
Главният прокурор, ако поиска или ако някой му заповяда, участва и в изборите за народни представители. Как? Ами така. Като направи някого „клиент на прокуратурата” едва ли някоя стабилна партия ще го иска в своята листа. Да не говорим за рейтингите на политиците – тях Главният, както му скимне, може да ги сваля и да ги вдига. Като притури в някой корупционен скандал – в „Апартаментгейт” например – до неколцината клептократи и неколцина активисти на опозицията – иди, че разбери кой от всичките е взел апартамент без пари като рушвет от строителна фирма и кой си е купил на апартамента на пазарни цени!
С други думи, от личността на Главния – от неговия морал, от неговата смелост или страх, от неговия юридически заряд, от неговия ум или безумие, от неговото сребролюбие, великодушие или дребнавост – зависи степента на тази безнаказаност за престъпленията във властта, която отчуждава българския народ от неговата държава и го кара да търси в чужбина родина за внуците си и децата си!
Така поне си мисля аз. Може и да греша, както ми се случва често…Но точно така си мислят и повечето мои приятели, и повечето от юристите, които познавам.
– Това е така – потвърждава Бай Гочев.– Бих казал даже, че всички юристи го знаят. Но то не е приказка за една-две вестникарски страници…Сега разбра ли защо трябва да напишеш книга за това?
Засмях се.
– Да напиша за това, което юристите по-добре от мен знаят, а другите едва ли ще прочетат?
Бай Гочев се подразни, май, от моя смях.
– И десет души да си намериш читатели, ще е от полза, момиче, от мен го знай! На българина му липсва правна култура! А без правна култура, правова държава не може да има! И правосъдната система няма как да се подобри. А подобри ли се тя, ще се подобри политиката, ще се сниши корупцията и животът ще стане по-хубав! Ето, за това пиши!
Слушах съдията Димитър Гочев внимателно, както винаги. Но за пръв път имах чувството, че той греши. Че греши, като си мисли, че на българина в днешно време му пука за културата – пък била тя правна или някаква друга.
ГОВОРЕХМЕ СИ с Бай Гочев често, виждахме се почти всеки месец преди той да заболее, а времето си летеше – като онова стадо бизони в прерията от вечния уестърн с Джулиано Джема.
Репортерите знаят как се изнизва светкавично седмицата – от дописка на дописка, от новина на новина, тази статия за вечерта, интервюто от вторник за сряда…С колегите във вестника си имахме неприятности. В неразборията на третото десетилетие от тъй наречения Преход към демокрация (2009-2019) онова нещо – нещото, което усетихме през първите години след преломната 1989 г. и което нарекохме Свобода на словото и мисълта – някъде отиде, та се не видя. Доста години – от 1989-а нататък – журналистиката и у нас се порадва на честта да бъде това, което писателят Емил Зола нарече „ четвъртата власт“ – властта на думите, която може да открива и да коригира даже грешките, допуснати от другите три власти – изпълнителната, съдебната и законодателната. Но хубавото е до време – тъкмо свикнеш с него, то изчезва. Главозамаяла се от високото обществено положение, което заемаше близо две десетилетия и от вихреното влияние върху политиката, което имаше тогава, журналистическата гилдия падна – да, падна – и се озова неусетно долу ниско, в меката и блажна кал. И видя около себе си промяна. Почти всички медии бяха станали частни – и не че е нещо лошо това – обаче някои от медийните босове се оказаха, меко казано, твърди обременени със собствените си биографии. Те постепенно спряха , по думите на един от тях „да се лигавят с разни учебникарски приказки като тая, че няма смисъл да се правят репортажи за влакове, които не закъсняват“. И не след дълго дадоха на тружениците на словото да разберат, че са техни наемни работници , а не са „коректив на властта”, както им харесваше да се наричат в зората на демокрацията. Скоро след това дойде денят, в който пишещите позволиха, щат не щат, да бъдат цензурирани и нещо повече – започнаха сами да си връзват езиците, да премълчават или да преиначават факти в интерес на тези, които им дават заплатите. След този ден за „четвъртата власт“ започна да се говори, вместо с почит, с намигване – в смисъл, че ако „ вестникът убива муха и политик “ , то е защото нечия здрава ръка го държи и удря с него, когото поиска.
Преувеличавам ли? Ох, колко ми се иска да е така! Но не е.
След превратния 10 ноември 1989 г. нерядко се случваше някоя медия, чрез някой свой разследващ журналист, да съсипе кариерата на калпав политик. И беше обичайна гледка тази – как политици еднодневки седят и чака ред за прием пред кабинетите на влиятелни главни редактори.
Но колкото повече време минаваше от бележитата дата, толкова повече ставаха печатните и други издания, чиито шефове се връщаха в слугинските стаи на премиерската резиденция в Бояна – там, където си бяха, когато в премиерската спалня спеше Живков, а не Борисов – неговият бодигард.
Вестниците бяха първите, които се заеха пак с познатата от Живковия режим задача да венцехвалят успехите на управляващата партия. Скоро и електронните медии се хвърлиха в надпяването с оди за Бойко – отмъстителят за престъпната приватизация, строителят на магистрали, приятелят на европейските началници…Не знам по принуда ли стана това или по призвание на медийните босове, обаче репортерски отклонения от възхитената тоналност се допускаха все по-рядко и по-рядко, считаха се за неприятни и се наказваха най-малко с мъмрене от редакционното началството. С течение на времето въпросните отклонения станаха обект на порицание, а в зависимост от броя им печатните и електронни издания се разделиха на два вида – заслужили и незаслужили доверието на премиера Бойко и помощника му Цецо Цветанов. Порицавани бяха и групово, и персонално репортери, коментатори и главни редактори, които макар и рядко, по една или друга причина, си позволяваха да критикуват текущата икономическа или наказателна политика.
Обичайно стана нещо необичайно по-рано – критикуваните големци да звънят по редакциите, да изискват извинения за проявената непочтителност към тях и да си поръчват репортери, които да отразят с безрезервна възхита делата им. Последваха понижения и уволнения дори на талантливи журналисти, които нарочно или без да искат са стъпили накриво. Телевизионни репортери, награждавани в предишни години за това, че са успели да покажат някоя кирлива риза на властта, не само спираха да получават награди, а и биваха сваляни от екран. Водещи на политически предавания, които питаха и настояваха да им се отговаря, бяха сменени с по-подходящи – умеещи да задават не въпрос, а отговор и после да слушат, и да клатят глава.
Рубриките „Разследване“ изчезнаха от печата, а доколкото останаха, се поддържаха с така наречените „компромати” – оперативни разработки срещу лидери на опозицията или бизнесконкуренти на близките до властта. Компроматите бяха носени отначало на флашки в редакциите – съчинени незнайно от кого на незнайни места. После взеха да пристигат на имейли – открито, просто ей така – компрометирането на хора от други хора по медиите се превърна от срамна тайна в публично известно препитание за списващите сайтове, вестници и списания.
За честта на читателите тук следва да кажем, че тези долнопробни четива задържаха интереса им за кратко. Тиражите се сринаха. Политиците, които омърсиха масмедиите, за да изчистят себе си, бяха първите, които ги нарекоха „парцали“ и обявиха, че „ вече не ги четат“.
Като журналист с „вредни“ навици от първите волни години на Прехода, аз срещах трудности в хоровото възпяване на „успехите“. Това медийно изкуство в стила на някогашния „соцреализъм“ определено не ми се отдаваше. Може би защото пишех в ресорите „ Криминален“ и „Правен” – пишех за престъпленията, които не преставаха да се множат и наказанията, които продължаваха да оредяват. Опитах се да практикувам на езопов език – иносказателно да описвам това, което директно разказано ми носеше неприятности – и не само на мен, а и на главния ми редактор. Но как да съобщиш заобиколно и в преносен смисъл например, че 137 –сто тридесет и седем! – показни убийства висят неразкрити; че стигне ли по-нагоре от наркодилъра, полицейското разследване спира; че във всеки град стърчи паметник на корупцията във вид на хотел, построен с мръсни пари или на площад с фонтан, който преди всеки кметски избор се лепи с нови плочки и пет месеца по-късно прилича на бомбардиран.
По едно време новините от областта на правоприлагането станаха трудно достъпни за мен. След няколко критични публикации по адрес на МВР, вътрешните министри, които се сменяха на улица „Шести септември” №29 по-често от печените пилета в топлата на витрина на МОЛ „Сердика“ – отрязаха достъпа ми до повереното им ведомство. Пресцентърът реагираше на моите запитвания с невинно мълчание. Впрочем, този пресцентър в мандата на главния прокурор Сотир Цацаров без друго онемя – прокурорите започнаха да съобщават за полицейските екшъни, вместо полицаите, което беше разумно донякъде…
Появиха се обаче някои особености и в прокурорския пиар. Една от тях беше, че пиарките диктуваха буквално на избрани журналисти своята интерпретация на събитията и на всеки опит нейната достоверност да се провери – на място и през очевидци – се гледаше като на проява на вражеска сила. На такива проверки се реагираше с приятелска забележка за „недоверието“, но ако те биваха повторени или потретени, се наказваха с изваждане от списъка на „Нашите ресорни репортери“ и вкарване в друг списък, наречен „Ще видят те!“
Журналистите от втория списък в най-добрия случай биваха лишавани веднага или постепенно от титлата „водещи“ или „разследващи“ – все едно дали им е дадена или е спечелена – оказваха се системно неосведомени и изчезваха от екраните и страниците на вестниците. В по-лошия случай биваха третирани като врагове – порицавани пред техните работодатели, оцапвани с клеветнически публикации в кафяви сайтове или – ако упорстват в неправилното си поведение – подлагани на данъчни и други проверки за вразумление.
Тук може би трябва да отбележа, че в отдела за „връзки с обществеността” на Върховната касационна прокуратура ( ВКП) не бяха чак толкова злопаметни, колкото в съответния отдел на МВР. В прокуратурата качеството „поврътливост“ на журналистите и изданията беше не само допускано, но и високо оценявано. Разкаяли се грешници нерядко се издигаха на отнетия им пиедестал.
По онова време аз обаче – за щастие или нещастие – губех всякаква повратливост, певчески способности и склонности към разкаяние – губех ги право пропорционално на опита ми в занаята и на растежа на трудовия ми стаж. Давайки си сметка за това, не се изненадах, когато осъмнах един ден извадена от списъка на „Нашите репортери“ и озовала се в другия, наречен „Ще видят те!”
Изпитах, разбира се, съжаление за това – най-малкото, защото вече не разполагах с „ексклузивни“ новини и интервюта, които вдигат тиража. Но над съжалението ми надделя отвращението от начина, по който някои от моите колеги пред очите ми сдаваха властта. Сдаваха четвъртата власт! – тази власт, която имахме в ония първи години на Прехода към демокрация – в годините, когато вярвахме, че този преход няма да бъде безкраен и че посоката му не може да бъде сбъркана, а ако бъде сбъркана случайно, ще може да се поправи.
Горе –долу тогава, през 2017 г. реших да напусна професията. И го направих, обаче за кратко. След година само се върнах пак при нея – върнах се така, както влюбена жена – сляпо влюбена – се връща при мъжа си, въпреки, че той я унижава, измъчва я, тревожи я, развратничи и нищо не й обещава.
Съдията Димитър Гочев беше в течение на професионалните ми терзания. И ми сочеше все един и същ изход от тях:
– Вземи си отпуска от твоята редакция, докато дойдат по-добри времена и сядай да пишеш книга, ти казвам! Разкажи как така стана, че блестящи юристи като Татарчев, Филчев, Велчев и Цацаров, като Главни прокурори с влияние и в политиката, и в правораздаването, допуснаха корупцията и злоупотребата с право да станат начин на живот в България! И напиши накрая, че това няма да го бъде винаги – че ще има промяна!
Милият Бай Митко! Силите го напускаха, но не и вярата…
Отиде си на 6 март 2019-а. Не можах да го изпратя. По ирония на съдбата бях в тези дни с интернационална група от журналисти на пътуващ семинар в Букурещ, Будапеща и Прага . Разсъждавахме на „кръгли маси“ точно по темата за злоупотребата с право в бившите социалистически държави. Като се върнах в София, моят мил стар приятел вече го нямаше. Не можах да му разкажа, че българският опит, който аз споделих на този семинар – за престъпници, които водят от арестите стотици дела срещу съдиите, които ги съдят и прокурорите, които ги обвиняват, смая всичките ми чуждестранни колеги там.
Знаех, че ако беше жив, Бай Гочев щеше да каже:
– Докато дишаме, все се надяваме. Ти пиши, това ти е работата.
Заличих номера му от телефонния указател и си поплаках. Помислих си, че може някога и да опитам все пак да напиша тази книга, за която в последната му пролет толкова много разговаряхме. Не бях сигурна обаче, че ще успея да я направя такава, каквато той си я представяше.
– МИСЛИШ ЛИ, че някой би прочел биографична книга под заглавие „Главните прокурори“?
– Да.
Бързината в отговора на Катето Виткова не ме изненада. Тя беше опитна издателка на книги, а по-рано журналистка във вестник „Труд“, където заедно се трудехме – замръквахме и осъмвахме в редакцията в ония първи години след избухването на демокрацията, когато не хиляди, а милиони читатели ни гласуваха доверие и опразваха още в девет сутринта будките с печатните издания в огромни тиражи.
Знаех, че нейният отговор нямаше да е така незабавен и еднозначен, ако предишният ден – на 25 юли 2019 г. сградата на Висшия съдебен съвет не беше обсадена от протестиращи граждани.
Протестираха срещу единствения кандидат за мястото на Главния прокурор Сотир Цацаров, който броеше последните дни от мандата си. Докато съдебният съвет заседаваше в централата си на улица „Екзарх Йосиф”№12 , трийсетина души провеждаха пред нея контрапротест.
Протест и контрапротест. Опонентите се замеряха с жълти стотинки, демонстрирайки така взаимното си презрение и убеждение, че са купени, за да излязат на улицата и да рекламират кандидата за нов Главен прокурор или напротив – да бият тревога, че той е „крещящо неподходящ“, „нетърпим“, „нахален“ и „предизвестен избор на мафията“…
„Долу политическата намеса в независимата съдебна власт!“ – провикваха се едните.
„Долу нарушителите на принципите на правовата държава!“ – дюдюкаха другите. Парадоксално, всяка от двете групи клеймеше другата като враждебна на идеята за правосъдие и справедливост.
Случайни минувачи, общо взето, извръщаха глави, в знак на отчужденост към страстите на тия неясни антагонисти. Малцината, вървящи по двама или по трима, промърморваха по нещо в смисъл, че и „едните, и другите са маскари.”
Макар и маломерни, уличните демонстрации „за“ и „против“ единствената номинация за шеф на държавното обвинение, огласяваха периодично големите градове в страната цяла есен – до 24 октомври, деня на първия избор на Иван Гешев. Участниците в тях бяха разни хора, но все посветени в задкулисието на кадровия проблем.
Каквито и да са, и за каквато и кауза да са се борили, те успяха в едно – внесоха през телевизорите темата за решаващата роля на Главния прокурор – внесоха я в доста български семейства, които иначе никога и по никакъв повод не са били отворени за нея. Да, вярно, че за повечето от тях тази тема си остана трапезна – също както и темата за вредата от корупцията във властта, която изглежда вечна…
Така или иначе, Катето Виткова заключи – с опита си на издател:
– Преди година нямаше да повярвам, ако някой ми беше казал, че биографична книга за Главните прокурори в България ще си намери читатели. Но сега съм убедена в това.
Как не, по телевизията по това време двете думи „Главен“ и „прокурор“ взеха да се повтарят по-често даже и от тия, с които в продължение на повече от 10 години започваха, продължаваха и завършваха всички новинарски емисии – думите „премиерът“ и „Борисов“.