ГЛАВНИТЕ ПРОКУРОРИ: Филчевиадата

От книгата на Анна Заркова „Главните прокурори: От Татарчев до Гешев“

Втора глава

Спомени, записки и репортажи

Бате Найчо тренирал „новия Главен“

Ерудиран учен, майстор на спорта по бокс и цигулар сменя харамията Татарчев, съобщава пресата в средата на февруари 1999 г.

„Колкото аз съм харамия* (* под черта – хайдутин), толкова и Никола Филчев е цигулар“, подхвърля с леко раздразнение Иван Татарчев на приема в края на седемгодишния му мандат.

Все едно – това, че „новият Главен е боксьор, който свири на цигулка и е виртуоз на юридическото мислене“ предизвиква силно любопитство и като повечето нетипични явления, независимо от тяхната важност, става топновина. Словосъчетанието „боксьорът Филчев“ се задържа в медийното пространство дълги години, служи за пряка и преносна употреба и става носител на най-различни чувства, отношения и внушения – от респект, възхита и симпатия до насмешка, злоба, жалба и заплаха.

Някои казват, че разпространявайки автобиографичната си справка такава, каквато е – напълно вярна и изчерпателна – новият Главен бележи своя пръв гаф. По-вярно е обаче да се каже, че ученият по право се сблъсква за пръв път с фриволната интерпретация на обстоятелствата. Ще мине известно време преди да узнае, че интерпретацията – била тя фриволна, злобна или доброжелателна – е неизменна част от технологичния процес във фабриките за масова информация.

„Спортът заема голямо място в живота ми, но за да си голям спортист, трябва да си бил поне в националния отбор. Другото е спортуване за апетит, раздвижване срещу безсънието“ – отбелязва той, но далеч след встъпването си във важната длъжност.

В ония дни, когато се сменя властта в прокуратурата, Боксовата федерация го поздравява за избора. А треньорът му по бокс Георги Георгиев, наричан Бате Найчо в неговите среди, е обсаден от журналисти. Намират го, въпреки че е седемдесетгодишен, край въжетата на боксовия варненски клуб „Спартак 92“. Той е първият български боксьор, успял да стане балкански шампион, майстор е на спорта и носи титлата „заслужил“ треньор.

– Бай Найчо, ти си тренирал Главния прокурор! Кажи сега, как беше като боксьор?

– Дойде в клуба с брат си Ангел, който беше по-малък, Кольо беше в техникума тогава. За мен той беше образец за спортист. Никога не казваше и дума предварително, без да помисли. След това поставяше нещата на мястото им. Тренираше изключително съвестно. Беше голям талант. Варненската школа по бокс е първата в България, тя се основава на изкуството по бокс, а не на хамалогията и уличния бой. Учех Кольо да танцува между въжетата и по това си умение той приличаше на Касиус Клей. Някъде писаха, че имал силно ляво кроше. Истината е, че Кольо се отличаваше най-вече със силния си десен прав удар. Етиката на спортиста, като боксьор той я спазваше безпрекословно. Никога не се е намесвал в разправии и побои в махалата. Много се стараеше в залата. Тренира, докато не го приеха да следва право.

– Бай Найчо, в залата е окачена любимата ти мандолина. Вярно ли е, че сте свирили дует с Никола Филчев?

– Той владееше много добре цигулката. Често тя беше с него. Случваше се след тренировки да седнем и да засвирим заедно с Кольо. Просто така, за отмора.

– Имаш ли с Никола Филчев и друг някой спомен?

– Веднъж се връщах с отбора от състезание в Лом. Един от моите състезатели взе, че измъкна едно портмоне от една жена във влака. Тя писна и дойде милицията. Арестуваха го. Тогава Кольо беше вече съдия. Отидох да го питам може ли нещо да помогне. А той зае стойка гард като на ринга и ми каза: „За теб бих направил много неща, но над всичко е законът!“

Милият Бате Найчо! Изглежда много горд с неговия Кольо! И как не, като Кольо е станал Главен прокурор, което значи, че е станал блюстител на закона! Старият треньор не е и сънувал по онова време, че тази длъжност може да означава и друго нещо, а заемането й да не е непременно белег за достойнство и чест.

Повечето хора в България мислят точно като Бате Найчо в онази зима на 1999 г. , когато гледат по телевизията как Филчев подписва тържествено клетвен лист за вярност на закона и Конституцията. Поне половината от тях са наясно, той заема за цели седем години най- непоклатимия и следователно най-влиятелния пост в държавата. Но малцина се замислят в този ранен етап на реформите в правораздаването, че от този пост се слиза предсрочно само при извънредни обстоятелства – ако Главният задълго заболее, ако сам хвърли оставка или пък – но това по извънредно изключение – ако сам поиска да му се свали имунитета за извършено от самия него престъпление.

Само в началото на мандата си Филчев се радва на благосклонното и всеопрощаващо внимание от страна на журналистите. По-нататък той е предимно обект на безпощадната им критика. Не му помагат и делата, които завежда срещу най-несговорчивите. Отделно са ядовете, които бере от политици – но то е до момента, в който разбира, че правомощията му, съчетани с неговата ерудиция, го правят по-силен от всеки от тях и поиска ли, може да го надвие.

Поканата на правосъдния министър Гоцев да влезе в политиката, като му стане заместник, го сварва като съдия във Върховния касационен съд и по-специално в първото му наказателно отделение, което решава най-сложните дела.

Кога политиците го забелязват? Може би, след като Европейският съд осъжда България за незаконния арест на бившия премиер Андрей Луканов – тогава Филчев дава забележителната идея Общото събрание на наказателните колегии да сезира Конституционния съд, че задължителното задържане под стража по нашия закон противоречи на европейската конвенция за правата на човека. А може би привлича вниманието им през 1992 г. – тогава пък, заедно с вътрешния министър Богомил Бонев, работи по проект за бързо полицейско производство, което да ускори мудното наказателно преследване на разбойниците.

Всичките му колеги в съда по онова време го определят като „отличен юрист, умен, вежлив, добър, порядъчен и честен“. Те нямат никаква причина да си мислят и нещо друго за него, докато един негов подчинен чиновник в правосъдното министерство пошушва на една влиятелна журналиска, че Филчев е „избухлив” и благият му нрав изчезва при всяка среща с традиционните административни ценности – мързела, мудността, инертността и безхаберието.

51-годишният Главен прокурор Филчев е очебийно различен от 62-годишния Главен прокурор Татарчев и възрастта не е съществена причина за това. Преди да стане Главен, той е бил висш съдия, а не второразряден адвокат, женен е с дете, а не ерген, предпочита спорта пред домашните животни и се пали на тема законотворчество, а не на маса с македонски песни.

Това изостря още повече любопитството към личния му живот, а пресата по онова време все още не е на каишка и с намордник. Репортерите намират негови преподаватели от основното училище „Васил Априлов“, публикуват снимки на випуска му, спомени на съученици. Бил слабо и върлинесто момче, малко особено, пише вестник „24 часа“, цитирайки приятеля му Жоро, който е станал доктор Георги Роев.

„Никола много четеше и избягваше лудориите – спомня си докторът. – Ходеше в библиотеката, докато ние обикаляхме улиците. Тогава никой от нас не го разбираше“.

По думите на негови учители „малкият Кольо“ бил „надраснал връстниците си“. Нямал го онзи „детски плам за бели”. Бил „сдържан“ и „сериозен“. Когато повечето деца се криели по чиновете да не ги изпитат, той „нямал нищо против да излезе на дъската и да ги спаси”.

От дневника на 7-ми „Г“ клас се вижда, че „ученикът Никола Филчев, роден на 25 юли 1948 г.“ е завършил основното си образование и общ успех 5,93 – по шестобалната система е имал само една петица. Всяка година на 24 май, в Деня на славянската азбука му връзвали през гърдите традиционната за времето си лента с надпис „Отличник“. Но не го наричали „читанка“ и „зубрач“, както други, които получавали винаги шестици. Защото бил „цар на дворния футбол”. Ритал топката добре и тичал по игрището до откат, въпреки че не не бил от най-популярните голмайстори. Като станал 8-ми клас и започнал да тренира бокс, станал „младата надежда на клуба”, побеждавал на доста често на ринга. За съучениците му било изненада, че се записал не в спортно училище, а в техникума по индустриална химия.

„На ринга на съдебния съвет Филчев игра срещу трима“, пише „Труд“ като оригиналничи, смесвайки правната със спортната тематика в деня на избора му. Печели в битката на балотаж с най-силния си съперник – варненския апелативен прокурор Васил Миков. Подкрепят го прокурорите, следователите и все още главният прокурор Иван Татарчев.

Според наблюдатели, фантазьори, клеветници и обикновени клюкари не след дълго навиците му от бокса станали неразделна част от изявите му на четвъртия етаж на Съдебната палата. Говори се, че негов подчинен, макар и третиран като приятел, е опитвал веднъж-дваж силния му десен прав. Може да е вярно, а може и да не е – също като това, че един чувал с пари, донесен в кабинета му от обвиняемия Софиянски, бил изритан заедно с приносителя му и с молбата му за милост през вратата.

Посещенията в кабинета на Филчев за доста хора са останали незабравими. Напускайки го след 7 години, той – нарочно или без да иска – забравя в него едни малки боксови ръкавици, окачени като сувенир. Забелязват ги десетината журналисти, които новият Главен прокурор Борис Велчев е поканил, откликвайки на молбите им да видят „филчевата светая светих“. Поне десетина антрефилета са посветени след това на ръкавичките – защо ги е оставил Филчев – дали за да намекне, че остава на ринга и още може да нокаутира или обратно – че приключва с последния рунд?

Какво е сторил Велчев с боксовия сувенир – дали го е хвърлил в боклука, дали го е върнал на Филчев или някому го е подарил – за този занимателен факт историята мълчи.

Първа гонка за нетрудовите доходи

„Не трябва да създавате респект само у обикновените хора, а и у политиците, и у висшата администрация. Трябва да заострите вниманието си към тях“.

С тия думи премиерът Иван Костов се обръща към прокурори, следователи и полицаи от цялата страна на първата им и последна обща среща в зала „Тържествена“ на Съдебната палата. Свикал ги е Никола Филчев през ноември 1999 г., десетина месеца след като е застанал начело на държавното обвинение. Придружаван от него, от вътрешния министър Богомил Бонев и многобройна охрана, премиерът влиза в пълната зала.

„Дойдох да ви кажа две много важни неща – заявява той. – Първо, че няма никакви политически чадъри над никого и второ, че давам пълната си и безусловна подкрепа на Главния прокурор.

Думите на Костов тежат – той се намира на средата на премиерския си мандат и много хора още вярват във всичките му уверения и обещания. Говори 20 минути – добавя, че от усилията на магистратите зависи авторитета на България и мечтаната покана за членството й в елитния съюз на европейските държави.

„ Трябва да имате нетърпимост към всякакви престъпления, да работите заедно, взаимно да се контролирате, да си имате доверие и да не си прехвърляте един другиму отговорността, както в последните години се правеше“ – заключава министър-председателят, намеквайки за споровете между Бонев и Татарчев.

„Мога да ви уверя, че всички законови възможности на прокуратурата ще бъдат използвани в борбата срещу корупцията!“ – откликва Филчев. И излиза с инициатива – да се погнат нетрудовите доходи на политиците и държавните служители, които вече се набиват в очи.

В речта си Бонев подкрепя идеята за незабавна битка срещу незаконно забогателите и залага на полицейско-прокурорското взаимодействие. Тъкмо влиза в сила ремонтираният Наказателно–процесуален кодекс (НПК), който въвежда полицейско разследване на 70% от делата, като само 30% остават на следователите.

„Прокурорите трябва да ръководят разследванията с конкретни указания, а не да бъдат само наблюдатели, както досега“, завършва с препоръка младият генерал.

Речено-сторено.

Но само след месец са другояче нещата.

Бонев вече не е министър на вътрешните работи.

Премиерът Костов е получил два строго секретни доклада – един от шефа на Националната служба за сигурност (НСС) генерал Атанас Атанасов, в който и името на Бонев се споменава, и втори – от директора на Националната служба за борба с организираната престъпност (НСБОП) генерал Кирил Радев, в който има 266 имена на корумпирани държавни и общински фактори.

Всичко е много строго секретно. Дотам, че Главният прокурор два дни чете за тия доклади по всички вестници, а на третия излиза с оплакване: „Ръцете ми са вързани, защото още не съм получил никакъв доклад за корупцията във властта“.

И подчинените на Филчев негодуват : „Папките с корумпираните са вече почти на всяко бюро на политик, но не и там, където трябва – в прокуратурата“.

СЪС ИЛИ БЕЗ СПЕЦДОКЛАДИТЕ, Филчев бърза да удари продажниците. Дал е дума. И започва с разбирането, че преди да очисти от корумпирани съдебната власт, тя няма как да очисти всички останали.

„Искам да знам защо е прекратено делото срещу шефа на „Трон“ Красимир Стойчев за източването на 8,5 милиона долара от „Капиталбанк“! – заявява той с апломб, като начало. И възлага на шефа на своя отдел „Следствен“ да провери мотивите на Софийска градска прокуратура – защо е решила, че данни за престъпление няма.

В края на 1999 и началото на 2000 г. Филчев предлага да се свали имунитета на следовател, уличен в пристрастие към неследващи му се дарове. Висшият съдебен съвет (ВСС) му отказва. Той предлага да се свали имунитета на районен прокурор, заподозрян в рушветчийство, но получава отказ пак. Гарван гарвану око не вади. Разследванията срещу двамата съмнителни магистрати се осуетяват.

Филчев опитва пак. Иска да разчисти Върховната касационна прокуратура от хора в пенсионна възраст, които явно „дремят по цял ден на бюрата и си лекуват простатите“. ВСС го бламира още от първия път – край. Той има предложения за назначаване на нови кадри, но защо да ги прави? – знае вече, че няма да минат през този съдебен съвет – той гласува против всичките му начинания.

Защо така?

Може би всички членове на съвета гласуват по съвест – самостоятелно и различно – и Филчев трябва да се постарае повече, за да ги убеди? Така твърдят те. Но дали е истина? Надали. Никола Филчев със завидната си кариера на върховен съдия и прецизен юрист „не бил достатъчно подготвен” и „ не бил убедителен”? Да кажем, че се случва – веднъж от два пъти да не успее да ги убеди…обаче три пъти от три? По пътя на логиката тръгват приказки за политически сценарий„ „Анти-Филчев“.

Кой може да е сценаристът?

Не е тайна за никого, че ключът към мнозинството в съдебния съвет държи председателят на Върховния касационен съд (ВКС) Румен Янков. Съдиите са най-многобройни сред съдебните кадровици. Министърът на правосъдието Васил Гоцев води като председател заседанията, но няма право на глас. Самият той не отрича, че Главният прокурор е изправен пред непреодолимо препятствие още в самото начало на своя мандат – пречат му да сформира екип, с който да покаже, че е способен да си изпълнява обещанията. Кой му подлага крак? Главният съдия? Звучи невероятно, но не чак дотам.

„Филчев – главен прокурор?! Това никога няма да стане! Да бяха ме попитали!“ Тази фраза на Румен Янков е уловена от съдебни репортери в деня, в който бившия му подчинен е избран да смени Татарчев. Тя подсказва, че в съдебната администрация на България всичко е лично. Всичко, освен когато става дума за групов интерес на група крадливи големци.

Така започва войната между Филчев и Янков – между Главния прокурор и Главния съдия. Тя е по-тиха в сравнение с войната между Татарчев и Бонев, и с войната между Цацаров и Панов. По-тиха е, обаче не е по-малко ожесточена.

В първото от военните действия Янков се радва на всеобщо доверие, докато Филчев е под прицела на враговете, с които е успял да се сдобие вече – нарочените за пенсиониране, изолиране и понижение негови подчинени не пестят злословията си срещу него. Но общественото мнение започва лека-полека да се променя, след като председателят на партия „Либерален конгрес“ Янко Янков обвинява публично Румен Янков – съвпадението във фамилиите е случайно – за връзките му с бившата Държавна сигурност. И един криминален случай допринася за обръщането на палачинката. Близките на психичноболна жена се оплакват, че самият върховен шеф на съда я пребил при кавга за някакъв си имот в Банкя…

Междувременно Филчев все пак съумява да подреди ръководството на прокуратурата така, както е решил. Разчиства с вътрешни заповеди онези от приближените на бившия Главен, които се ползват с най-лоша слава – праща в пенсия, закрива отдели, вади стари оставки и събеседва остро с тези, които иска да извади от шефските кабинети. За всичко това не му е нужно съгласието на Висшия съдебен съвет, който продължава да гласува напук на него. Реакциите на обида са болезнени – както за обидените, така и за него. Но пък и благодарение на кадровите промени в доклада на прокуратурата за първата година на Филчев има какво добро да се прочете. Забатачените от 4-5 и повече години знакови дела започват да приключват – и то въпреки нежеланието на съдилищата да ги разгледат и решат по същество. Написани са най-сетне ненаписаните обвинителни актове срещу фараона Иво Недялков, пловдивските брокери Христо Данов и Христо Александров, шефа на пловдивския клон на „Агробизнесбанк“ Магърдич Язънджиян и други уличени в значими икономически престъпления. Соломон Анджел – архитектът на несбъднатия Град на мечтите е пратен в съда да отговаря кого и как е излъгал, че нещо ще построи. Прекратени са два процеса, вкарани непоправимо в задънена улица – срещу Красимир Стойчев за неговия „Трон“ и срещу бившите шефове на съсипаната „Елитбанк“.

Повечето от тия дела са образувани през 1995, 1996 и 1997 г., връщани са за доразследване многократно, производството по тях е спирано и възобновявано, и събраните по тях десетки томове материали служат само за задръстване на архивите в складовете. Служат, разбира се и за доказателство, че за грандиозните кражби в България възмездие няма.

През цялата 1999 г. и до средата на следващата прокурорите пишат усилено обвинителни актове по оставените им в наследство от Татарчев дела срещу банкери, фараони и контрабандисти от едър мащаб. Но спънките в усиленото наказателно преследване, за което Филчев е дал команда, са заложени на всяка крачка.

Така например към тръгналото през лятото на 1997 г. разследване срещу бившите шефове на ТСБанк Николай Златев и Любомир Гибински – за дадените необезпечени и необслужени кредити – са присъединявани разни разследвания срещу кредитополучателите; после делото е много пъти разделяно , спирано и отново събирано; две-три експертизи са назначавани и чакани заради сривове в компютрите на МВР и тъй нататък, и тъй нататък, докато обвиняемите, взели-дали, си хващат пътищата нанякъде и стават неоткриваеми, докато изтича давността на престъпните им деяния.

Кипи сизифов труд и за да се документират фараонските престъпни номера. Разпитват се хиляди хора, чиито пари са изгорели в пирамидите, издирват се оригинални договори, банкови сметки, но процесите зациклят – като този срещу прочутия фараон Майкъл Капустин – заради спорни плащания, заради оттеглени свидетелски показания, заради искания на защитата, заради това, заради онова…

А прословутите ембаргови дела? Тия, за чието възобновяване и приключване екипът на Никола Филчев дава обещание? По тях се произнасят десетина присъди, да. Само че повечето са срещу контрабандисти на дребно, известни само в родното си село. Част от делата срещу босовете на контрабандата са образувани чак през 1996-1968 г., когато санкциите срещу бивша Югославия са отпаднали.

Показателно е разследването срещу Нейчо Неев – бивш вицепремиер в правителството на Любен Беров. Той е обвинен за контрабанда на 73 цистерни с кокс и дизел през 1993 г. Шест години по-късно е вкаран в ареста за шест дни. През това време в обвинителното заключение на следователя обаче се е превърнал от „извършител” на престъплението в „помагач”. По-нататък са на ход опитните му адвокати и – познайте резултата! – познахте.

И бившите банкери Кирил Дунев, и Янко Янев преспиват в килии, и то навръх новогодишните празници. Но съдът ги пуска с препоръка към прокурорите да четат и препрочитат международните конвенции за човешките права.

На втората година от своя мандат Филчев вече е наясно, че докато мести папките, завещани му от Татарчев насам-натам, изпълнителната власт лее основите на оная неразрушима постройка, която журналистите наричат „Криминалната държава“.

Какво може да направи? Какво може не знам, но знам какво прави. За да не го мислят за будала, пише и праща официални писма до президента Петър Стоянов, до председателят на парламента Йордан Соколов и до премиера Иван Костов. Така ги информира за обществено значимите дела и за това, че управляващите не само не помагат, но пречат на прокуратурата в борбата й срещу организираното разграбване на България. Едно от тези писма се намира на бюрото ми сега. То е от 15 януари 2001 г. и в него пише:

„Уважаеми господа,

В най-новото икономическо развитие на България има две явления, които заслужават вашето особено внимание. Първото явление – това е присвояването на значително държавно и лично имущество посредством банкови и други финансови престъпления, а второто – приватизацията на държавната собственост.

Делата за банковите престъпления приключват, но търсенето на отговорност за престъпления при приватизацията предстои…(При това) през последните години в наказателното законодателство бяха извършени промени, които доведоха до „парализиране“ на съдебната система. Те чувствително отслабиха прокуратурата като държавен орган за борба с престъпността. Голяма част от конституционите й правомощия бяха отнети и разпределени между съда и полицията. Премахната беше възможността за контрол върху по-нискостоящите прокурори и следователите. Йерархическата структура на прокуратурата беше противоконституционно разрушена. Това, както и пълната безконтролност и безотговорност на някои следователи и съдии доведоха до констатацията, която направи и Европейската комисия: че неефективната съдебна система и корупцията са основни пречки по пътя на България към Европейския съюз.

За две години МВР не е представило на прокуратурата нито една разработка за тежка организирана престъпност и корупция. „Специалният“ доклад на Националната служба за сигурност относно корупцията от 1999 г. стигна до прокуратурата цяла година по-късно и то чрез вестниците. Същевременно службите на МВР незаконно следят, подслушват и проверяват прокурори и събират компромати срещу тях, в това число и срещу мен, като Главен.

До януари 2000 г. 400 прокурори проверяваха работата на 700 помощник-следователи, които извършваха дознанията. Днес над 10 хиляди полицаи извършват дознания. Тяхната правна квалификация е твърде ниска и в прокуратурата се излива мътен поток от зле свършена работа. Същите 400 прокурори трябва да филтрират постъпващите материали, да проверят тяхното правно качество и да внесат част от тях – на практика само 10% – в съда, а останалите да върнат на полицията с указания за доразследване. Всичко това затруднява извънредно много младите прокурори и те напускат системата.

Крайният резултат е бавно и некачествено правосъдие“.

Знам със сигурност, че шефовете на правителството, президентството и парламента са получили това писмо, което Филчев им е пратил. Но не знам Филчев да е получил някакъв съществен отговор от тях. Ако е получил, то това е успешно запазено в тайна.

Бръмбаргейт

Война в държавата! Под това заглавие на 29 юли 2000 г. вестник „Труд“ съобщава гърмящата новина, че тайните служби подслушват Никола Филчев, Главния прокурор на България.

Седем години по-късно трима от петимата подсъдими в образувания по случая съдебен процес – запасните офицери от Службата за оперативно-техническа информация (СОТИ) Пламен Арсов, Йордан Йорданов и Борис Бояджиев – са окончателно оправдани. Другите двама – колегите им Светозар Спасов и Милчо Кирилов – вече не са между живите. По иронията на съдбата Спасов е застрелян заради една торба ябълки от стопанин на овощна градина, който дебнел с пушка за крадци. Неизлечима болест покосява Милчо Кирилов и той не дочаква да чуе от върховните съдии „Невинен!“.

След края на съдебното преследване материалите по делото са разсекретени. Но те не предизвикват особено вълнение. Защото вече се е оказало, че тъй наречените „СРС-та“, „бръмбари“ или „ слушалки“ функционират неуморно – кога законно, кога незаконно – както в някогашната тоталитарна, така и в грядущата демократична България.

„Това не е за телефон“ – тази фраза е станала обичайна за събеседниците при всеки поверителен разговор. Законодателите уж все затварят неразрешените „очи“ и „уши“ на службите с разни нормативи, но те все така без разрешение виждат и чуват. През 2007 г. и старите баби, и малките деца са наясно, че пренаписването на законите за СРС-тата е само за карнавал и че те се нарушават масово, ако не със заповедите, то със съгласието на силните на деня.

Откъде са се взели „бръмбарите“ в прочулия се блок №3, където живее Филчев? Дълга история. Тя започва от пролетта на 1994 г.
Новопостреният блок №3 в престижния столичен квартал „Витоша“ се предоставя на Бюрото за обслужване на дипломатическия корпус (БОДК) – същото, което после ще преименуват на Агенция дипломатически имоти в страната“(АДИС), за да му придадат нова важност. Повечето от новодомците са чужденци – някой от тях са „оперативно интересни“ за нашето контраразузнаване. Затова по поръчка на Националната служба за сигурност (НСС) монтират в блока Специални разузнавателни средства (СРС).

Операцията се провежда под кодово название „Ерма-1.” Целта е да се записват тайно разговорите в някои апартаменти. Вграждат се жици в шест базови жилища, които водят в други деветнайсет – там, където ще бъдат настанени „оперативно интересните лица“. Наемателите на базовите жилища декларират писмено, че ще пускат в тях спецтехниците на МВР винаги, когато скритите в тях СРС-та трябва да се включат или ремонтират.

По заповед на вътрешния министър един от базовите апартаменти – № 26 е даден на полковник Пламен Арсов. Той тогава е началник отдел в СОТИ и му предстои пенсиониране. Именно на хора като него е възлагано да стопанисват домовете със скритата техника, които те нямали право да купуват, да дават под наем и да ремонтират без разрешение.

И така, монтират „ухото“ в един шкаф в трапезарията на Арсов, заключват го, а единственият ключ остава в СОТИ на разположение на двама служители, натоварени с обслужването му. Към „ухото“ са вързани проводници от микрофони – капсули, разположени в четири апартамента – № 21, №22, №25 и №30. Връзката с центъра на СОТИ, който е в сградата на МВР на софийската улица „Шести септември“ става по телефонната линия на Българската телекомуникационна компания (БТК).

През 1993 г. е създаден към Министерския съвет нов жилищен фонд за настаняване под наем на висши държавни и съдебни служители през техния мандат. Във фонда влизат тогава общо 37 апартамента, между които и №30 в блок №3. Именно там през пролетта на 1999 г. настаняват Никола Филчев , новоизбрания Главен прокурор на републиката.

В края на годината Филчев се обажда по телефона на тогавашния главен секретар на МВР генерал Божидар Попов с молба да провери има ли в дадения му апартамент №30 апаратура за подслушване. Генерал Попов нарежда на полковник Светозар Спасов, който е шеф на СОТИ тогава, да направи исканата проверка. Спасов от своя страна я възлага на трима свои подчинени. Всичко това става устно – писмени заповеди не са издавани – и затова впоследствие ще остане неизяснен въпросът кой точно е произнесъл пръв лъжливата фраза „бръмбари в апартамента, за който пита Филчев, няма“. Неизвестно остава и как Филчев намира „бръмбарите“ и разкрива лъжата. Обаче пък се изяснява, че МВР е държало „уши“ в още 87 апартамента на БОДК.

Като действащ обвинител №1 Филчев лично участва в ръководството на разследването за подслушвателното устройство, открито в дома му. Нищо, че по него е ангажиран за наблюдаващ конкретен военен прокурор с цял екип магистрати.

„Като Главен прокурор – ще каже Филчев, когато му дойде времето – аз не можех да стоя настрана от разследването на този важен случай с голямо обществено значение. Ставаше дума не просто за едно престъпление, а за практиката незаконно да се подслушват граждани при управлението на Костов. Неведнъж медиите са изтъквали, че Костов и Атанасов използват МВР за политически цели, че те се опитват да упражняват тотален контрол върху живота на гражданите. Като Главен прокурор аз не биваше да търпя безучастно тази незаконна практика, а трябваше да изпълня конституционното си задължение и да реагирам, както трябва.“

Бившият вече Главен прокурор Филчев отначало отказва да се яви пред съда на разпит за подслушването в дома му. Мотивира се – съгласно НПК „не могат да бъдат свидетели по наказателно производство лицата, които са участвали в същото производство в друго процесуално качество”.

Но тъй или инак, още в онова горещо лято на 2000 г., когато гръмна скандалът с подслушването на Филчев и аз като репортер се заех да го отразявам, генерал Божидар Попов неофициално ми каза: „Ани, ще образуват дело сега и това дело няма да бъде решено до смъртта на обвиняемите.”

Черен хумор ли беше това, или пристъп на ясновидство, или професионална прогноза, аз още не знам…Самият Попов не е между живите да ми каже – почина от рак.

Три години след като вестник „Труд“ излиза с голямото заглавие „Война в държавата!“ и главният обвиняем Светозар Спасов – Заро е вече мъртвец. Застрелян е малко преди да иде в Софийския военен съд, за да седне на подсъдимата скамейка.

В кръга на разследващите са убедени, че именно Заро, като шеф на тайната служба по проследяването е организирал по политическа поръчка от високо ниво скандалното слухтене в покоите на Главния прокурор. Между другото, сред колегите си той е считан за „приближен” на председателя на парламента Йордан Соколов.

Едва ли е случайно, че броени дни преди обвинителят №1 на България да се усети омотан в жици, полковник Спасов е преназначен от началник на СОТИ в заместник -директор на Националната служба за борба с организираната престъпност (НСБОП).

Посветените в специалната материя на микрофоните, капсулите, базите, „метлите“ и „радийните пътища“ са убедени, че не „бръмбар“, ами и „муха“ не би могла да бръмне в охраняван апартамент на БОДК без най-височайше нареждане от премиера, от президента или от председателя на Народното събрание. Това не би могло да стане и без високопоставен компетентен агент, какъвто е Спасов.

Точно така ли е било, или не е било точно така, Заро не казва и никога вече няма да каже. Той онемява. Безвъзвратно. Заради няколко крадени ябълки бил убит, казват. Дояло му се било от плодовете на чуждо дърво, протегнал ръка към най-долния клон…и паднал от куршума, който пратил по него сайбията на овошките. Оня аламинут бил арестуван и си признал: Стиснат бил, досвидяло му се, писнало му от разбойници. Гръмнал. Улучил. Туй то.

Може и така да е. Може и да не е. Със сигурност никой нищо не може да каже. Един дознател само отбелязва, че адвокатите на стиснатия градинар от Перущица са „измежду най-скъпо платените. И предвижда, че някой близък роднина на клиента им след време ще си купи две-три консервни фабрики в Тракия, на едро.

Все едно, придруженият с политически дебати съдебен процес „Бръмбаргейт“ тръгва, върви, но така и стига до отговор чия е вината за това безпрецедентно посегателство на изпълнителната върху съдебната власт? Кой е поръчал на полицаите да душат на Главния прокурор под чаршафите? Кой си е позволил така самонадейно да разклаща устоите на крехката българска демокрацията?

Обясненията на влиятелните особи за случилото са доста смътни и взаимно изключващи се.

„Ушите“ били поставени в блок №3 по поръчка на вездесъщата Държавна сигурност преди много години, обяснява Емануил Йорданов, тогавашният вътрешен министър. Да допуснем, че е така. Но как да си обясним невероятния факт, че тия „уши“ са се изпарили, когато ги издирват по искане на Филчев през 1999 г., а после пак са се появили с всичките си жици, когато ги откриват след година и половина?

На 17 август 2000 г. премиерът Костов се зарича пред народа, че Главния прокурор не е подслушван – нито по закон, нито извън закона. Но шефът на отдел „Следствен“ във Върховна касационна прокуратура Цеко Йорданов се обзалага публично – „Залагам, казва, честта си!” – че е точно обратното.

Кой от двамата лъже и мами?

Само лидерът на ДПС Ахмед Доган казва на глас това, което повечето хора си мислят: „Никола Филчев е бил подслушван, защото знае много за корумпираните и корупцията в режима на Командира.“

Така или иначе, „Бръмбаргейт“-ът продължава да жужи. Незаконното подслушване на българските граждани не спира, нито пък изчезва политическата полиция – нищо, че комунистическата Държавна сигурност е разтурена, а Република България е прекръстена от „народна“ на „демократична“.

Аларма: МВР подслушва политици!

Лидерът на ДПС Ахмед Доган, заместникът му Осман Октай, главният редактор на вестник „Труд” Тошо Тошев, водещият на „Всяка неделя” Кеворк Кеворкян, шефът на следствието Бойко Рашков и други влиятелни журналисти и магистрати са били подслушвани от Министерството на вътрешните работи.

Това разкритие прави пред „Труд” генерал Николай Чирипов, шеф на отдел „Общ надзор” при Върховна касационна прокуратура. Генералът сам предлага да даде интервю – и то е, както после разбирам – за да обяви, че главният секретар на МВР Славчо Босилков пречи на прокуратурата да провери дали службите за ред и сигурност прилагат Специалните разузнавателни средства в съгласие със закона, или наопаки.

Босилков, оказва се, пратил в Съдебната палата писмо, с което оспорва правото на обвинителите да прегледат документацията на МВР, от която до известна степен личи имало ли е злоупотреби с подслушването и следенето, и откога датират те. Нещо повече – той забранил на подчинените си от спецслужбите да съдействат проверяващите екипи, изпратени при тях от генерал Чирипов.

„Славчо Босилков ще понесе наказание за това!”, реже с гласа си по висшият обвинител. Това е на 23 ноември 2000 г. – само година е минала от деня, в който са открити „полицейски уши” в дома на Филчев.

Такива приказки не са за телефонно интервю. Тичам до Съдебната палата, включвам повторно диктофона и питам:

– Кажете честно, генерал Чирипов, да не би да отмъщавате сега на главния секретар на МВР за подслушването в дома на шефа ви, на господин Филчев?

– Ако беше за отмъщение – отвръща Чирипов – щяхме да ограничим проверката си до една-две столични служби. Ние проверяваме приложението на Специални разузнавателни средства в цялата страна. Проблемът с подслушването не касае само господин Филчев. Той е обществен проблем. Много голям. Имаме сигнали, че не един и двама членове на нашето общество са били незаконно следени, като така са били нарушавани човешките им права. Като осъществяваме надзор за законност съгласно Конституцията ние не търсим само виновните, а и причините за злоупотребите със СРС-тата. Нашата крайна цел са законодателни промени, които да не позволяват такива злоупотреби. Господин Филчев се оттегли тактично от случая. Именно за да не кажат, че е отмъстителен. Дадох на заместниците му моя план за проверка.

– А разполага ли прокуратурата със сериозни, че МВР неведнъж е подслушвало незаконно?

– Да – безапелационен е генералът.

– Да?

– Да, това е обществена тайна.

– Визирате пак „бръмбарите”, открити в дома на Главния прокурор Филчев, нали така?

– Случаят с Филчев е само един от многото. Не е изолиран.

– Дайте примери!

Генерал Чирипов не се и замисля дори. Изстрелва веднага:

– Шефът на следствието Бойко Рашков. Под предтекст, че подслушват друг човек по делото за убийството на Луканов, подслушваха него. По същия начин беше процедирано с Ахмед Доган, с Осман Октай и други политици от ДПС, не им помня имената. Така беше процедирано и с Тошо Тошев, главния редактор на „Труд” , и с други ваши колеги. Мога да ви ги изброя, но имената не са най-важни. Въпросът е принципен. Ако в една държава нарушават правата на Главния прокурор, ако подслушват неправомерно политици от парламентарно представени партии, какво остава за другите граждани, попаднали на мушката на изпълнителната власт? Прокуратурата няма да допусне това да продължава така! Ще има наказания. Както законът повелява. Защото в държавата става страшно! Страшно е всяко превишаване на власт. Индивидуалният административен акт е страшна машина в ръцете на всеки министър, кмет, полицай.

– А в ръцете на прокурора и съдията? – питам предизвикателно.

– Когато човек се самозабрави и мисли, че е единственият в държавата, който разполага с власт и с произтичащата от нея сила, той рискува да сгреши. И рискува да обърка и своя живот. И не само своя. Той може да обърка живота на много хора!” – пали се генералът, даже удря с юмрук по една папка и покрива с длан, да не подскача.

Много пъти в идните години ще се окаже, че е бил напълно прав.

Изборът между мафията и Мусолини

„Обществото е изправено пред избор: държава на мафията, където престъпността е висока поради слабия социален контрол, или държава на Мусолини, където престъпността е ниска, но контролът върху живота на хората е тотален.”

Това обявява на петата година от мандата си Главният прокурор Никола Филчев в поредица от свои статии, публикувани в “Труд”. Това е в първия месец на 2004 г., когато гангстери залагат взрив в един асансьор и той разкъсва четирима души в София, а три дни по-късно полицията открива печатница, наводнила с фалшиви евра цяла Европа.

И преди, и след тия случили едно след друго криминални събития, кръв тече от полицейските сводки и рубрики. Все още е далеч денят, когато собствениците на медиите ще забранят на репортерите да отразяват подробно лошите новини, за да не развалят с тях имиджа на демократичното правителството.

„Когато подземният свят започне да диктува правилата на живота на почтените хора, то гражданството има право да се защити”, пише в една от статиите си Филчев, Главният прокурор. Как да се защити? Като създаде бързи и ефикасни мерки за репресия срещу злосторниците.

Ясно. Само че от вярната диагноза до правилната рецепта разликата е колкото от философа до пророка. По онова време, в условията на победилата у нас демокрация нормативът за „задържането под стража“ е претърпял вече 17 промени – само за петилетка. Законодателите се люлеят между два полюса: от крайна защита на правата на обвиняемия, която парализира наказателните процеси, до накърняването им. Публичните спорове за златната среда, в които участва куцо и сакато, минават през всички фази на словесното разстройство и се свеждат накрая до една фраза, изречена от тогавашния полицейски началник Бойко Борисов. Фразата е взета назаем от един филм със Силвестър Сталоун и гласи: “Ние ги хващаме, вие ги пускате.”

Докато пресата повтаря като папагал тая фраза, разкрасената статистика на МВР показва, че разкриваемостта на престъпленията постоянно се увеличава, докато стига 56 % – петдесет и шест процента! За сравнение: в САЩ през последните 25 години разкриваемостта се запазва на равнище 22%, в Англия – малко над 30%, а в Германия – около 45%. Излиза, че българските ченгета са взели връх над ченгетата от цялата планета.

Нека и така да е. Но какво от това? Нищо. Защото у нас от сто заловени разбойници осъдителни присъди получават едва четири – 100:4. В европейските държави това съотношение е 100:90. В България борбата с престъпността изглежда безкрайна като в приказката за главите на Ламята – на мястото на една отсечена се появяват две и растат…

Според пресцентъра на вътрешното ведомство в първите година на 21-ви век в България ежедневно се обезвреждат поне по две групи гангстери. Обаче в печата и в оперативните материали се появяват все нови и нови прякори…Гангстерски престрелки ехтят по улиците и трупове падат като снопи на нива. Само през мандата на Борисов като главен секретар на МВР – от 2001 до 2005 година – са застреляни или взривени последователно Димо Колев и Добрин Кафеджиев (наркотърговци), Емил Димитров – Макарона (шеф на звукозаписната фирма „Унисон“), Велизар Върбанов (наемен убиец), Поли Пантев (криминален авторитет от групировката СИК), Лазар Анев (кредитен милионер), Петър Петров – Кюстендилеца и Христо Стефанов – Слона (наркодилъри), Леонид Фотев – Джуджето (наркобос), Таня Желязкова (съпруга на наркобоса Митьо Очите), Димитър Димитров – Маймуняка (бос на автомафията в СИК), Красимир Станков – Цирея (телохранител на Малкия Маргин, който е мафиот), Христомира Атанасова (аптекарка), Андрей Гордиенко – Руснака (шофьор на Маймуняка), Валентин Подмолов – Подмола (участник в улична престрелка), Димитър Стаматов – Мастара (колбасар), Капо Акопович (петролен бос), Николай Колев (прокурор), Владимир Димов ( бивша барета), Омар Нану ( сириец, замесен в наркотрафик), Румен Яневски – Каратиста (съден за незаконен хазарт), Тодор Матов (съдия по борба), Илия Павлов (президент на корпорацията „Мултигруп”), Светослав Иванов – Мърлата (приближен на Васил Илиев, който е бос на силовата групировка ВИС), Филип Найденов-Фатик (бизнесмен), Пламен Мавров – Гипса (лихвар, спонсор на СДС), Николай Иванов (собственик на ресторант „Пчела”), Николай Тодоров (бизнесмен), Евгени Стефанов – Женята ( съратник на убития Поли Пантев), Николай Зарев – Данкина (автокрадец), Румен Маринов – Нарциса (приближен на боса на ВИС Васил Илиев ), Борис Арсов-Борчо (крадец от прочутата банда на Шаки), Мето Илиянския (контрабандист), Константин Димитров – Самоковеца (контрабандист), Николай Петров-Колята (рекетьор), Ангел Стефанов – Гяволето (дупнишки бандит, агент на МВР), Стоил Славов (търговец на горива), Никола Иванов – Бобъра (наркодилър), Мирослав Пелтеков – Пелтека (наркопласьор), Недялко Пиперков ( петролен бос) , Борис Бакърджиев – Боби Горилата ( наркопласьор), Стефан Георгиев Касамаков (наркопласьор), Димитър Христов – Малкия Митко (наркопласьор), Петър Илиев – Пешо Кучето (довереник на Косьо Самоковеца), Любомир Конов (психиатър, петролен бос), Марио Марков (бизнесмен), Бранимир Григоров – Бранко (обвиняем в убийство), Златина Пенкова и Мария Пенкова (съпруга и дъщеря на боса на Първа частна милиция Рали Пенков), Антон Милтенов-Клюна (наркобос) и още, и още знайни и незнайни бойци на криминалния фронт. Какво е общото между техните убийства? Те всички остават неразкрити, с изключение на три.

Мътно време. Кърваво.

Това е време, през което всеки полицай и магистрат, независимо от длъжността си, с всеки изминал ден се убеждава, че е по-слаб и безпомощен от който е да е бос и виден боец на силова групировка.

„И най-слабата държава е по-силна и от най-силната мафия”, казва някой – не помня кой – и пресата сто пъти го препечатва, но малцина вярват, че е така.

Хайка за крадливите приватизатори

Прокуратурата ще търси отговорност от всички, които забогатяха от незаконна приватизация, заявява Главният прокурор Никола Филчев на 22 август 2002 г. Тогава още не се знае, че и следващите трима главни прокурори ще заявяват същото със същия резултат.

„Приватизацията не може да служи за разграбване на държавното имущество и за разделяне на обществото на бедни и богати!”, отсича Филчев пред депутати, от които е поканен на разговор за борбата с престъпността.

„Прокуратурата няма да спира битката с корупцията” – обещава той и пояснява: „Корупцията не е проява на работниците, селяните, военнослужащите, учениците, интелигенцията. Тя е винаги проява на хората във властта и то най-вече на хората в изпълнителната власт”.

По това време на власт е правителството на Цар Симеон Сакскобургготски. Как са прозвучали тия думи на Главния обвинител в ушите на царските министри, може да се предположи.

В интервю за вестник „Труд” Филчев уточнява някои въпроси.

– Казвате, че прокуратурата ще търси отговорност от забогателите с незаконни приватизационни сделки. Но как ще стане това, след като още през 1997 г. парламентът отряза това правомощие на обвинението?” – пита го журналистката Лилия Христовска, която е с диплома на юрист.

– Аз смятам, че това решение на парламента не беше оправдано от гледна точка на интересите на обществото – отвръща Филчев.

– Надявам се законодателят да възстанови тази възможност на прокуратурата. Казвам това не за да изразя ведомствени интереси. А защото прокуратурата като представител на държавния интерес трябва да може, когато смята, че е една сделка е незаконна, да постави въпроса в съда.

Лилия Христовска сменя темата.

– Господин Филчев, казахте неотдавна, че трябва да се въведе опростена процедура за задържане на под стража за тежки престъпления. Включва ли това разбирането, че трябва да има задължителни арести? – пита тя, като има предвид зачестилите показни убийства, лекомислените полицейски арести и жонглирането с фразата „ Полицията ги хваща, съдът ги пуща”.

Въпросът изглежда не се харесва на Главния, защото той е в явни приятелски отношения с главния секретар на МВР Бойко Борисов, а тъкмо Борисов в ежедневните си медийни изяви артистично пренасочва обществения гняв от разбеснелия се бандитизъм – да не избухва срещу „полицията, която хваща бандитите ”, а да избухва срещу съдиите, които „ги пущат”.

В отговора му се усеща раздразнение – но не от Борисов, а от журналистката.

– Нали няма да използвате тази среща като възможност да ме изпитвате по всички въпроси, които ви интересуват? Не ме провокирайте! Много добре знаете, че първите решения на Върховния съд по въпроса за съдебния контрол на задържането под стража са тъкмо мои. Още тогава аз застъпвам тезата, че в закона не може да се залага задължителен арест. И че при всички случаи съдът трябва да преценява има ли основание за задържане, или не. Много се радвам, че тази моя теза, която впрочем е и теза на Европейския съд по правата на човека, преди няколко дни беше материализирана в Тълкувателно решение на Върховния касационен съд.

Лилия е упорита. Тя наистина е решена да използва докрай възможността да препита трудно достъпния за журналисти Филчев по повечето теми на деня.

– Смятате ли, господин Филчев, че правителството е достатъчно ангажирано с проблемите на престъпността след показния кървав бандитизъм от последните седмици? – пита.

– Позволете ми да не отговарям на този въпрос. Прокуратурата като орган на съдебната власт, която все още не принадлежи на правителството, не би трябвало да дава политически оценки, въпреки че ние имаме своето мнение.

„Прокуратурата все още не принадлежи на правителството”!

„Все още!“

Дали като казва това, Филчев вижда в бъдещето, след края на своя мандат, когато прокуратурата ще служи много често като инструмент на правителството срещу опозицията?

На два фронта

„Филчев обяви война на правителството“.

„Главният прокурор на два фронта –срещу Кобурга и срещу Костов“.

Под тези и други подобни заглавия печатните медии съобщават сензационно за проведено на 1 октомври 2002 г. национално съвещание на прокурорите в София.

Защо „сензационно“? Защото на това съвещание шефът на обвинението прави истинска сензация, като подсказва, че може да почне разследване срещу премиера Симеон Сакскобургготски и четирима негови министри – правосъдния Антон Станков, финансовия Милен Велчев, административния Димитър Калчев и икономическия Николай Василев.

Сбирката на прокурорите – окръжни, апелативни и районни се провежда при закрити врати, но отвътре съобщават на доверени журналисти, че Главният е дал на подчинените си заповед за „атака срещу корупцията на всички нива“.

Филчев държи реч и критикува остро действащото управление, научаваме от присъствали на събитието. Заявява, че в средите на управляващите има корумпирани. Че много от тези, които се борят с корупцията, също са корумпирани. Че сделките с външния дълг и приватизацията трябва да се разнищят. Че тези, които са на власт, правят съдебна реформа с цел да махнат работещите прокурори от постовете им. Че не изключва от Висшия съдебен съвет да му поискат оставката, тъй като той пречи на политиците да крадат.

Ако на сбирката или извън нея е имало някой, който се е съмнявал, че казаното от Филчев е вярно, той не е между моите познати. Даже и близките до властта посрещат думите му без да възразят – с оглушително мълчание. Реакцията на самите властимащи издава страх. Сдържаният по характер Симеон Втори скача като ощипан от високия си престол, за да каже пред репортерите, които иначе избягва, че „прокуратурата има проблеми за решаване.” В медиите изтича слух, че царската и костовата партия, които иначе се недолюбват, съгласуват позициите си срещу Филчев. Правдоподобно звучи.

Костовистите имат зъб на Главния още от времето, когато са на власт – тогава те го избират, а той се обръща срещу тях като ги обвинява, че правят грабителска приватизация. Срещу редица техни министри – промишления Александър Божков , земеделския Венцислав Върбанов и транспортния Росен Желязков са повдигнати обвинения за престъпления по служба.

Социалистите също не обичат Филчев – трудно им е да забравят как той, поемайки поста на Главен, посочва с пръст „престъпниците“ в тяхната част на парламентарната зала. Те не приемат тезата му, че червените лидери с червените пари са трансформирали политическата си власт в икономическа, а после и обратното. Тогава лидер им е Георги Първанов, а за него се твърди, че е доста злопаметен.

„Как може да си иде Филчев“? Под тази рубрика в проправителствените издания се поместват около три варианта.

В първия Висшият съдебен съвет може да му снеме имунитета по искане на една пета от членовете за извършено тежко престъпление. Само че кой прокурор би разследвал шефа си в единоначалното ведомство?

Във втория вариант Конституцията може да се промени в частта за прокуратурата. В нея може да се напише, че Главният прокурор се избира от Народното събрание, или му се намалява мандата, или се въвежда нова процедура за отзоваването му. Но и това за близко бъдеще е нереално, понеже без политически консенсус не става.

В третия вариант, на Филчев може да му бъде предложена нова примамлива длъжност у нас или в чужбина, която той да се изкуши да заеме, като напусне кабинета си в Съдебната палата преждевременно. Но за такъв вариант народът е казал „ да си правиш сметка без кръчмаря”.

15 хиляди долара за смяната на Главния

Никола Филчев да си подаде оставката!

Този призив на Висшия съдебен съвет (ВСС) излиза на първите страници на всички вестници на 19 декември 2002 г. Новината е гръмка, но не е изненадваща. Известна е близостта на повечето от съдебните кадровици до управляващите, които Главният прокурор е взел на прицел с обвинения в корупция.

„Филчев е въвел авторитарен стил на работа, в прокуратурата цари страх и това парализира дейността й”, пише в решението на съвета. Упреците към Главния прокурор са изредени в няколко точки. От встъпването си в длъжност през 1999 г. той системно заобикалял кадровия орган на съдебната власт, еднолично определял броя на прокурорите в отделните звена, създал е собствена администрация с 30 служители.

Запомнете това двуцифрено число – 30, за да направим после сравнение с числеността на собствените администрации на следващите Главни прокурори. Отсега мога да ви кажа, че тази численост наедрява ли, наедрява, докато стане трицифрена, меко казано…

Упрекват Филчев и в това, че ползва правото си да командирова прокурорите за наказание, за награда или за да свършат някоя работа – праща ги на по-ниски или по-високи длъжности и при това някои линеят, а други процъфтяват професионално.

Решението на съдебния съвет, че ще бъде добре Филчев да си хвърли оставката, е гласувано тайно. Два часа спорили по него, 13 членове го подкрепили, 9 били против, а един се въздържал. Главният прокурор не за пръв път отсъствал от заседанието.
„Тази декларация няма значение. Това е моят коментар” – отсича Филчев ден след това.

Без съмнение, нито ВСС, нито който и да е друг държавен орган може да задължи Главния прокурор да подаде оставка.

„Призивът на съвета има само морално значение” – потвърждава председателката на правната комисия в парламента Анелия Мингова. Тя е първата, която публично признава, че практически няма начин за отстраняването на обвинител №1 и заключава: „Проблемът с недосегаемостта на висшите магистрати стои и явно трябва да се търсят промени в Конституцията”.

Колеги на Филчев от Върховна касационна прокуратура очаквано застават на негова страна – рязко и категорично. Шефът на пресслужбата Николай Марков прави следната декларация от тяхно име:

„Само съдът е, който по закон е призван да проверява прокуратурата. Такава проверка не е имало и в този смисъл констатациите в декларацията на ВСС са празнословие, а призивът за оставка на Филчев няма никаква правна стойност. Той е фриволен. По думите на уважавани прокурори декларацията срещу Филчев е инспирирана от Костов и костовистите, тъй като прокуратурата работи в момента срещу приватизационни сделки, които са тяхно дело. Тя се подкрепя и от други мераклии за власт, и от някои юристи от средите на управляващите. Това е обяснимо с пречките, които прокуратурата създава пред кражбите на всички крадльовци, облечени във власт.”

Сценарият с оставката на Филчев се разиграва още по-зрелищно, с нови актьори, три дни след това.

„Предложиха да ми платят 150 хиляди долара, за да внуша на баща ми, а той да внуши на Конституционния съд да бъде махнат Главния прокурор Никола Филчев” – това съобщава пред журналисти в хотел „Ной” неговият собственик – варненският бизнесмен Веселин Данов. Той е син на уважавания председател на Конституционния съд Христо Данов.

„Аз съм инструмент, с който да удрят по баща ми”, обяснява Данов-син. Специално за „Труд” той разказва:

„Обади ми се човек от съдебната система, който се познава с Филчев и с неговите врагове. Той е мой стар приятел. Определи ми среща в ресторант „Робинзон” в Балчик. Там, за мое голямо учудване, извади на масата 15 пачки с американска валута – по 10 хиляди долара във всяка. Каза, че парите са мои, ако окажа въздействие върху баща ми, а той – върху Конституционния съд. Искаше само думата ми. Отказах. Обясних му, че баща ми не може да вземе сам решение по този въпрос. Че то зависи от волята на още поне седем конституционни съдии. Приятелят ми обаче беше убеден, че аз мога, ако искам, да внуша на баща ми махането на Филчев.”

Приятелят на Данов – син не го оставил на мира. На 9 декември отново му се обадил и го поканил на среща с „трийсет и шест антифилчевисти”, повечето магистрати. „Щял да дойде и човек от чуждо разузнаване, но не от руското, а от конкуренцията, сигурно от американското”, реди младият Данов.

Коментарът на посолството на САЩ се състои от една-единствена дума: „Глупости!”.

„Моите позиции са си лично моя работа и нямат нищо общо със сина ми”, отсича и шефът на Констутиционния съд Христо Данов.

„Сценарият за свалянето на Филчев пропадна” – заключават от Върховна касационна прокуратура.

„ С решението на Висшия съдебен съвет от 18 декември 2002 г. , което зове за оставка на Никола Филчев, завърши един сценарий в духа на отминали времена, саморазправа с хора и институции – четем в официално становище на Пресцентъра на висшите прокурори. – През последните месеци бяха предприети редица действия за дестабилизиране на прокуратурата. Целта на сценария е да се отстрани Главния прокурор.

Решението на ВСС съдържа манипулации. Вместо фактите в него е представен коктейл от интриги, симпатии и антипатии на хора, засегнати от закона или с неудовлетворени амбиции.

Създава се опасен прецедент на посегателство срещу държавността. Все по-ясно се очертават егоистичните интереси на групи хора, обединени в различни структури, които не желаят независима, силна и справедлива съдебна система. Опасният прецедент е създаден. Щурмувашките призиви за законови промени, включително и на Конституцията, в условията на остри борби между партийни и корпоративни групи поставят под въпрос успеха на съдебната реформа”.

Край на цитата.

Да, наистина опасният прецедент е създаден.

„Щурмувашките призиви за законови промени в условията на остри борби между партийни и корпоративни групи” не само „поставят под въпрос успеха на съдебната реформа”, както смятат Филчев и прокурорите от екипа му. Те превръщат тази реформа в една нескончаема имитация – също толкова лоша, колкото се оказват по-нататък и имитациите на свободата на словото, на борбата с корупцията и на самата демокрация.

Убийството на прокурора Колев

„Вървях си по булевард „Пенчо Славейков” в събота вечер, беше тъмно вече, към седем без нещо. Като наближих пресечката с „Абоба”, чух над десет гърмежа, стреснах се, огледах се и видях недалече в тъмнината един човек да пада на земята, а друг да тича…Много се уплаших. Затичах се към болницата „Пирогов”, тя е на 50 метра оттам. Казах на дежурния полицай до вратата, че наблизо има пак престрелка и някой сигурно е ранен…”

Това разказва очевидец на убийството, което ще се отличи от серията улични кръвопролития, с които на българите тогава им се налага да свикнат. Отличителният му белег ще бъде клюката, че е поръчано от Главния прокурор на Републиката.

Кой разпространява тази клюка? Вдовицата на убития и двама поети общественици, прочути с гладните си стачки – това са Николай Колев – Босия и Едвин Сугарев.

И тримата твърдят, че Филчев има участие в екзекуцията.

Защо тези твърдения предизвикват внимание? Едно, защото са гласовити, поетично-драматични, много пъти повтаряни и легитимирани с коментари на правителствени говорители. Друго, защото биват публикувани във всички медии, които по онова време свободно си гонят тиражите и не се боят от прокуратурата – нещо, което е немислимо да стане в идните години. Трето, защото се тиражира мълвата, че именно бившият военен прокурор Николай Колев бил „приятелят“ , предлагал 150 хиляди долара на Данов –син, за да уреди с Данов-баща свалянето на Главния прокурор на България. Защо му е било на Колев да го прави? Защото бил „отстранен внезапно от приятелския кръг на Филчев“, бил „понижен да служи вместо във военната, във Върховната административна прокуратура“, а после бил арестуван за разпространение на наркотици и поканен настоятелно да се пенсионира.

В последните часове от живота си, на 28 декември 2002 г., Николай Колев – не го бъркайте със съименника му по прякор Босия! – се прибира от работа в дома си на булевард „Пенчо Славейков” № 5, преоблича се и излиза да пазарува. Отбива се в пресечка наблизо и влиза в магазин за плодове и зеленчуци. Зарзаватчията се оказва последният, който го е видял жив. „Влезе в магазина между шест и половина и седем без двайсет, купи си чушки и домати, колкото за една салата и си отиде. Не изглеждаше притеснен или депресиран ” – спомня си продавачът пред репортерка на „Труд”.

Стреляли по прокурора на връщане от зарзаватчийницата, когато завил по тъмната улица „Абоба”. Вероятно са го извикали по име и когато се е обърнал към тях, са го простреляли от упор. Били са двама и на 4 метра от жертвата си, казват криминалистите. Първите изстрели явно не са били смъртоносни, защото Колев е успял да извади пищова си. Довършили го с още куршуми – три са го уличили в главата и три в тялото. После избягали. И до ден днешен остават безименни и никакви ги няма – не, че продължава да ги търси някой.

„Куршуми тресат държавата!”, пише „Труд” на сутринта след разстрела, като цитира и близките на убития, и опонентите им. Едните казват: „ В дъното на покушението са бившата барета Алексей Петров и Филчев”, а другите: „Колев си беше бандит, видяха му сметката заради наркотиците”.

Самият Филчев е лаконичен: „ Тези, които толкова силно искат отстраняването ми от поста на Главен прокурор, не се спряха и пред убийство”.

„Престъпници убиха прокурора Николай Колев, поклон пред паметта му” – се казва във факс на Върховна касационна прокуратура. – Пита се кой има интерес от това убийство? Кой има нужда от смъртта на прокурора? Кой поръча и се възползва от смъртта? Кой използва Едвин Сугарев? Отговорът е един – тези, които се стремят към отслабване на държавността, към пълен хаос в страната. Тези, които искат слаби държавни органи и слаба прокуратура. Защо им е нужно това? За да избегнат наказателната отговорност за ограбването на държавата.”

Последното от десетината изречения, посветени от държавното обвинение на това убийство, гласи: „Призоваваме всички държавни органи да помогнат за бързото залавяне на престъпниците и изправянето им пред съда”.

Забележете – призивът не е към гражданите, а към „органите“ на властта. Изглежда, че Филчев и неговите хора се съмняват в политическата воля на управляващите тогава царисти да се разкрие истината за това убийство.

Дълги години след него вдовицата Нанка Колева продължава твърди, че „зад екзекуцията” на мъжа й „стои Никола Филчев, подпомогнат от Алексей Петров и тогавашния командир на баретите Филко Славов.” По думите й приятелството на покойния й съпруг с Главния прокурор се развалило, след като съпругът й отказал да задейства поръчка за ликвидирането на варненския магистрат Васил Миков, един от конкурентите на Филчев в приключилия избор на Главен обвинител.

„Поръчката е дадена за убийство. А по телефона казва, че иска това дело в твърди корици – убийство, смърт, ковчег.

Подхвърлени наркотици , щом не се подчиниш, щом не си смачкан от това, от заведените над 10 дела, щом продължаваш да говориш, продължаваш да ровиш, продължаваш да търсиш и изнасяш истината – смърт. И никой не го спря”, нарежда вдовицата през февруари 2010 г. по най-гледаната телевизия БиТиВи, където е поканена да коментира ареста на Алексей Петров, извършен по друг повод в операция под кодовото име „Октопод”.

Неяснотата на изложението й се обяснява с вдовишката мъка. Но тази неяснота не пречи на евросъда три месеца по-рано – през ноември 2009 г. – да реши в нейна полза делото „Колеви срещу България”.

Това е поредна присъда срещу държавата. Поредна, да, но уникална, защото в нея за пръв път се казва, че има проблем с недосегаемостта на Главния прокурор в България. Че тази недосегаемост е нормативно определена, че тя изкривява разследванията и пречи на обективността при воденето на важни дела.

Делото „Колеви срещу България” става знаменателно за последващите фази от безкрайната съдебна реформа у нас. То е заведено в края на 2001 г. от самия прокурор Николай Колев и е продължено след смъртта му от вдовицата и двете му деца. Решението по него определено заслужава внимание – на седмата година от неразкритото убийство на Колев евросъдът присъжда на наследниците му 30 хиляди евро за нематериални щети и над 5 хиляди евро съдебни такси, които българската държава изплаща.

В жалбата си до евросъдиите Колев посочва, че е арестуван незаконно и не е пуснат цели 3 месеца, вместо да бъде даден на съд своевременно. А жалбата на вдовицата и децата му е за това, че разследването за неговото убийство не е било нито независимо, нито ефективно, тъй като е било под контрола на тогавашния Главен прокурор Филчев.

Прокурорът Колев, изтъква опечаленото му семейство, е сред най-приближените на Филчев, но по едно време враждата им става публична. След което Колев пръв отваря дума, че Главния има може би психически проблеми и преследва неудобните му хора с всички средства.

Хронологията на тези събития е многократно проследявана в медиите.

През ноември 2002 г. Висшият съдебен съвет има на разположение както изявлението на Николай Колев, така и други изявления на други магистрати, че Филчев злоупотребява с властта си. Поканен от съвета да даде оставка, той абсолютно категорично отказва.

Следва убийството на Колев през декември и разследването за него, което започва веднага, но е спряно шест години по-късно без да даде резултат.

„Българското правораздаване не е взело предвид всички сигнали и оплаквания за това, че в убийството може да е намесен Главният прокурор и лица от Специализирания отряд за борба с тероризма“ , смята евросъдът в Страсбург.

А адвокат Йонко Грозев, изтъкнат български правозащитник и бъдещ евросъдия, подчертава: „Решението на Европейския съд по правата на човека по делото „Колев и наследници“ е изключително важно и трябва да има последици в България. Наложителни са промени в нормативната база, които да осигурят воденето на независимо разследване, както и преразглеждане на статута на недосегаемост на Главния прокурор, която на практика продължава.”

Решението на европейските съдии прави възможно възобновяването на разследването за смъртта на Николай Колев по времето, когато Филчев вече не е недосегаем, защото не е вече Главен прокурор. Борис Велчев, който го наследява на поста, дава всички възможности на полицейските детективи да проверят всички версии и да изследват всички следи. Но при това не е открито нито едно доказателство за вината на Филчев.

„Крадците с власт искаха масов убиец да ме изкарат, но не успяха, нямаше как” – ще каже след години Филчев с голяма горчивина. Патилата му като Главен прокурор, а после и като дипломат, преподавател и професор по право – от неговата гледна точка – показват, че Главните прокурори в България не са докрай недосегаеми и не „само Бог е над тях”, както би казал предшественикът му Иван Татарчев.

Бил убил петима, клал у нас, докато е в Либия

Главният прокурор Никола Филчев лично развъртял кухненски сатър и в момент на умопомрачение убил ямболската адвокатка Надежда Георгиева. Нещо повече, съставил списък на свои противници, които следва да бъдат ликвидирани физически – пръв бил прокурорът Колев, а след неговото име имало и имена на журналисти.

Дребничка женица с ярко бяло палто снове сред множеството, напълнило църквата „Света Неделя” за опелото на прокурора Николай Колен и раздава листове, на които пише за пъклените планове на Филчев. Жената се казва Грейси Симова, съпруга е на Пламен Симов, моряшки синдикалист. Именно на нейния мъж покойният магистрат поверил тия чудовищни тайни – поверил му ги на 28 декември сутринта, преди да го застрелят вечерта. А пък мъжът й решил да ги разкрие в послание, което съставил навръх празничния 31 декември в негова памет.

Повечето от присъстващите на траурната церемония пъхат посланието на синдикалиста по джобовете си, без да го четат. Повечето са колеги на мъртвеца – прокурори от Върховна административна прокуратура, следователи, съдии. След опелото Симов се заема да отговаря на въпроси на журналисти.

Откъде е знаел покойният Колев със сигурност, че Филчев лично е насякъл със сатър адвокатката Надежда Георгиева?

„Вижте, аз също бях втрещен и шест пъти го попитах: ама ти сигурен ли си, че Филчев лично е извършил убийството? Да, казва, със сатър!”

Но как Колев е събрал тия данни?

„Как ги е събрал? Ама вие детински въпроси ми задавате. Че един военен прокурор, който е работил с години и има връзки с всички служби…ами вие смятате ли, че този човек няма поне 20 души в службите, които да му донесат информация?”

Сигурно има. Но защо тия „20 души от службите” не са информирали Колев къде е бил Филчев по време на това убийство? Една бърза репортерска проверка показва, че е бил в Либия, в Бенгази. И ако наистина е „насякъл лично с домашен сатър” адвокатката Георгиева, той или има двойник, или е овладял тайните на телепортацията.

Адвокатката е убита привечер на 26 февруари 2000 г. – това е съдебно-медицински е доказано, а трупът й е открит от нейна колежка на 28-ми в апартамента й на софийската улица „Хайдушка поляна”. Това, което тя видяла било как тялото на младата жена лежи отпуснато и подуто на фотьойл до масичка в хола, а на пода под ръката й има дупка от догоряла цигара. Изглежда е пушела и не е очаквала удар отзад, защото явно не е направила опит да се предпази. Главата и раменете й са жестоко насечени.

Защо, убиецът да не е „лично Филчев”, както разправя синдикалистът Симов?

По една-единствена, но желязна причина. Ето я – докато кръвта на Надежда изтича и тя умира, Главният прокурор Филчев се намира в Либия с делегация от застъпници за невинността на арестуваните там български медицински сестри. Самолетът, с който пътува, излита на 26 февруари в 13 часа и 50 минути – време, в което адвокатката е все още жива – има независими един от друг свидетели, които около 17 часа са я чували и виждали.

А свидетели на чартърния полет и пътуването на Филчев са тогавашният правосъден министър Теодосий Симеонов, пилотите, стюардесите, гардовете на НСО, четирима журналисти, а чрез телевизионните камери и милиони зрители.

Така че, за да бъде истина изприказваното от Симов – а на Симов от Колев, да речем – Филчев трябва да има еднояйчен брат близнак или да е самият Батман – да умее да размахва сатър от аероплан. Тъй като това е малко вероятно, остава третото: покойният Колев може и съзнателно да е разпространявал тази лъжлива версия, за да прикрие други заподозрени за участие в убийството хора, един от които – забележете – е и самият той.

„Как да коментирам казаното от Симов, то е пълно безумие! – възкликва прокурорът Христо Манчев, който е заместник на Филчев и почти винаги е на разположение на журналистите. А после все пак прави коментар: – Това пълно безумие очертава един кръг от хора с възможности, които не се спират пред нищо, включително и пред престъпления, като преследват целта да свалят Главния прокурор. Това са 7-8 души, не повече, които ще продължават с нападките, докато прокуратурата работи срещу големите кражби. Прокуратурата засяга интересите на хора, които ограбиха България и и искат още. Общественото мнение се манипулира в тяхна полза. Те се възползват сега от една драматична ситуация – от една човешка смърт, от смъртта на Николай Колев. И от друга една смърт – на една млада жена, адвокатка. Ние ще направим всичко, което от нас зависи, за да излезе цялата истина по тия две убийства.”

Голяма част от истината, според Манчев, се намира в една оперативна разработка на тогавашната Национална служба за сигурност ( НСС), справка за която е изпратена на прокуратурата. Обект на тази разработка е Николай Колев – да, точно той, бившия военен прокурор, мир на душата му – а в нея са прихванати различни „оперативно-интересни лица“. Заместник-главният прокурор изрежда имената им, едно по едно, с равен глас:

Николай Колев- Босия, журналист на свободна практика;

Върховният прокурор Руско Карагогов;

Бившата служителка на военна прокуратура Димитринка Калайджиева, съпругът й Пламен и бизнесменът Орлин Аврамов, които са подсъдими за убийството на ямболската адвокатка;

Маргарит Тодоров – бизнесмен, свидетел по делото “Октопод”;

Роза Георгиева – бивша съдружничка на Маргарит Тодоров, по-известна като Винената кралица;

Донка Митева – сестрата на Роза Георгиева;

Андрей Янев – синът на Роза Георгиева.

Справката за тия хора, изготвена от агентите по сигурността и пратена на прокурорите, е публикувана поне в две медии скоро след убийството на прокурора Колев. Тя се намира на екрана на моя компютър в момента, ето ви съществената част от нея с копи-пейст:

„Във връзка с възложена предварителна проверка… е открит оперативен отчет… на българския гражданин Николай Георгиев Колев. Основанието е постъпила оперативна информация, че обектът (прокурорът Николай Колев) участва в международни контрабандни канали за внос, износ и разпространение на оръжие, наркотични и психотропни вещества…

На името на обекта няма регистрирани фирми и не участва в съдружия с други лица. Работи като адвокат…

От работата по преписката става видно, че обектът проявява голяма мнителност. В тази връзка на домашния си адрес е създал организация за извършване на контранаблюдение и осигуряване на района.

Характерно за обекта е, че поддържа контакти с голям кръг от лица, като част от връзките му са бивши ръководни служители на НСС, МВР, прокуратурата и следствието.

Установени са и връзки на обекта с лица, участващи в групата, извършваща разпространението на наркотици. Същите са съхранявани в депа в Ямболско, а именно клетката на лъвовете на Орлин Аврамов и 50-тонните бъчви на дружеството “Стара изба”. Наркотиците са разпределяни от обекта на преписката и са разпространявани в страната, както следва:

Руско Карагогов разпространявал наркотиците в Сливен и региона. Получени са оперативни данни, че Карагогов е оказал влияние при приватизацията на “Вини – Сливен”, като е поискал 10% акционерно участие във фирмата.

Николай Колев-Босия (обектът го посещава в дома му в София) разпространявал наркотиците в Старозагорско.

Димитринка Тодорова Атанасова-Калайджиева разпространявала наркотика във Варненско. Работила е във Военната прокуратура. На база компрометиращи данни за детството на Калайджиева обектът я привлича в групата, като започва да изпълнява дадените от него поръчки.

След напускането на работата си във Военната прокуратура Калайджиева започва работа като секретарка на убитата адвокатка от Ямбол Надежда Георгиева. По време на работата си в кантората на Георгиева Калайджиева многократно е споделяла, че не иска повече да се занимава с наркотици. С помощта на обекта на база на фалшиви документи Калайджиева и съпругът й Пламен Калайджиев получават виза за Обединеното кралство. Установено е, че в момента и двамата работят в Ивишън, Англия, в консервената фабрика в града.

Друг важен участник в групата, разпространяваща наркотици, е Орлин Аврамов, понастоящем задържан за убийството на адвокатката Надежда Георгиева. Същият е организирал депата за съхранение на наркотиците в гр. Ямбол. Оттук с празни цистерни се извършва фиктивен износ на вино за Япония.

Аврамов и убитата адвокатка Георгиева са били в близка връзка, като същевременно Георгиева подпомага дейността на Аврамов при закупуването на винарната в Ямбол. Разбирайки, че се извършват престъпления, Георгиева се установява в София. В този период непрекъснато са изпращани парламентьори в София, които е трябвало да я убедят да се върне в Ямбол и да работи с Аврамов. Същата е убита на 26 февруари 2000 г.

Важно звено в групата се явява Маргарит Тодоров. С негово участие сумите, постъпващи от канала за износ на наркотици , са се превеждали в чужбина. Тодоров е връзката на цялата организация във Великобритания. Тодоров е бил директор на “Винимпекс”-София, откъдето успява да източи около 1,5 милиона лири. Чрез различни схеми успява да доведе до фалит представителството на дружеството във Великобритания и да поеме търговията с вина на английския пазар чрез собствена фирма. Било му е заведено дело, но тогавашната му съдружничка Роза Георгиева плаща за прекратяване на делото.

Според оперативна информация Роза Георгиева е била убита от Маргарит Тодоров, за да може да получи цялата собственост във фирмата. Сестрата на Роза Георгиева Донка Митева осъжда Тодоров за сумата от 250 000 английски лири, които са преведени по сметка на сина на Роза Георгиева – Андрей Янев.

Обектът на преписката постоянно организира подаването на жалби срещу Митева, след което проявява загриженост и желание да й помогне. За тази цел е получавал пари, давани му от Андрей Янев.

Обектът успява да противопостави Митева и Янев, който започва да пише жалби срещу нея. През 1997 г. за пътуването си до Великобритания Янев изработва на компютър фалшиво бордеро, предоставено в посолството им в страната.

След пенсионирането на обекта последният е среща с Донка Митева и я склонява да лъжесвидетелства срещу Никола Филчев – главен прокурор, като каже, че Надежда Георгиева е дала 1000 щатски долара за закупуването на санитарен фаянс за банята му. Митева му отказала.“

Справката приключва с думите: „Данните за дейността на групата са потвърдени от свидетел и протоколирани от съдия.”

Ако в прокуратурата са се надявали, че с известяването на полицейската оперативна информация ще се прекратят импровизациите по темата „ Филчев ли е убил Колев и адвокатката“, то е било напразно. Веднага след публикуването на справката по вестниците се появи списък с хора, които били убити от Главния прокурор. И не само се появява, а и расте – с течение на времето „убитите от Филчев“ стават от двама трима, от трима четирима, от четирима петима… Вдовицата Нанка Колева уведомява за този списък не само журналистите, но и съдебните кадровици, президента, премиера, правосъдния министър и посолствата на САЩ, Англия, Франция и Германия. Как ги уведомява? С открити писма. В тях тя пише, че не само нейният съпруг, който е разстрелян и адвокатката, която е насечена, а и прокурорът Николай Джамбов, който се е самоубил с пистолет пред свидетели, и бившият психолог на баретите Владимир Димов, който е намерен с куршум в главата, и прокурорката Ива Андреева, която е починала в дома си, са преки жертви на Главния прокурор на България.

Владимир Димов е на 44 години преди да умре. Работи като заместник-началник на охраната в СИБанк. Постъпва там, след като напуска отряда на баретите, където е психолог. Говорят, че се скарал с командира на отряда Филко Славов, с когото са приятели по-рано. Филко Славов отрича – напротив, казва, Димов се устроил с негова помощ в банката, за да взема по-голяма заплата, бил радостен и го почерпил за това. Но тази хипотеза е по-скучна от другата – за гибелната вражда между двамата.

Психологът е открит мъртъв два дни след убийството на Колев в служебната си кола. Имал куршум в лявото слепоочие, изстрелян с лявата му ръка, в която бил намерен пистолетът му. Експертизата показала, че се е застрелял сам. Неясна остава историята с една нападателна граната, чиято запалка е гръмнала и е отнесла пръстите на десницата му. Според разследващите той по някаква причина „е решил да се взриви, ритуално, но граната се е оказала дефектна и променила плана му за начина, по който да предизвика смъртта.

„Господа магистрати, защо се помирихте с Главния прокурор? – пита госпожа Колева в откритото си писмо. – Кога ще почнете да изпълнявате законовите си правомощия? По нашите закони само на вас е дадено право да почнете процедура по отстраняване на Главния прокурор. Докога ще чакате? Колко трупове трябва да станат, освен известните ми – на прокурорите Колев и Джамбов, на бившата барета Димов. Не забравяйте и Ива Андреева от Върховна касационна прокуратура, която почина в дома си след служебен скандал в кабинета на Филчев! Главният прокурор не понася в тия случаи да го гледат в очите! В списъка с убитите е и адвокатката от Ямбол! А кой ще е следващият? Може да е всеки, не се успокоявайте с „няма да съм аз!”

Телефоните на Главният прокурор прегряват. Той вдига рядко. Веднъж споделя с група журналисти, които го причакват в засада:

„Миналата седмица трябваше да повикам по служба двама прокурори от един далечен град. Не го направих само защото се страхувах. Пътищата са лоши, имаше сняг. Страхувах се да не стане нещо по пътя с тях. И освен за тяхната сигурност, се страхувах, че това може да бъде използвано за кампания срещу мен – как съм ги убил.

„А от журналистите страхувате ли се?” – пита репортерка, колкото да не мълчи.

„От журналистите не се страхувам. За мен журналистите са самотни и лесно раними. Зад тях никой не стои. Само личният им авторитет и тежката социална задача. Изпитвам симпатия към тях… Вижте, ако бяхте ме попитали страхувам ли се от журналистките, може би щял да отговаря – да, от някои журналистки, да. Днес в продължение на един час една ваша колежка 28 пъти ми звъня. Това прави през две минути точно. Все пак работата ми не е да отговарям на повиквания по телефона…”

Анонимни терористи: Филчев, ще умреш!

„Господин Филчев, започваме тероризма срещу вас! Ако не чуете и не видите какво става, цялата ви фамилия ще загине! Децата ви, семейството ви, къщите ви горят!!! Започва се. Няма вече да търпим. Имаме готовност. Простете се с живота си! Имунитетът ви няма да ви помогне. На кол ще е забучена главата ви на центъра на София!“

Това са редове от заплашително писмо, изпратено до Главния прокурор на България от неизвестни податели. Копие от него пристига по пощата и в редакцията на „Труд“. Написаното е като бълнуване на луд и аз посягам да го хвърля в кошчето за боклук, когато един колега се сеща, че преди ден или два – на 11 или на 12 януари 2003 г. Кольо Босия, поетът с непознати стихове, но с прочути бунтарски изяви, е обявил най-сериозно по „Дарик” радио:

„ Ако Главният прокурор Никола Филчев се заклати силно, аз съм сигурен, че определени среди могат да стигнат и до убийството му, за да заметат дирите си“.

След малко научаваме от достоверен източник, че епистоларните заплахи за живота на Филчев са на бюрото му и за тях е образувана проверка в Националната служба за сигурност.

„Има такова писмо. Има и други“ – потвърждава лаконично самият Главен прокурор, след като наш репортер му прочита по телефона заканата, пратена на адреса на редакцията. После много бързо затваря: „Довиждане, няма да коментирам, прощавайте.“

„Знаем за писмото – обяснява главният секретар на МВР Бойко Борисов, който винаги охотно разговаря с журналисти. – Не съм го виждал, но мога да кажа, че такова подобно, пратено до господин Филчев имаше още миналата година. Националната служба за сигурност го охранява оттогава. Мога да кажа, че е добре защитен – с жива охрана и брониран автомобил.“

Самият генерал Борисов, както ни съобщава, също получавал страшни заплахи. Търсеният от полицията убиец Злати Златев – Златистия неотдавна му се заканил, поради което и той също бил строго охраняван.

„Главният прокурор е под надеждна охрана” – потвърждават от пресслужбата на държавните гардове.

Пресаташетата на Върховна касационна прокуратура избират мълчанието. Само шефът на прокурорския съвет за борба с корупцията Спартак Дочев склонява да даде коментар:

„Обстоятелството, че в неделя Николай Колев – Босия публично обяви, че Главният прокурор може да бъде убит, не е случайно. Вероятно по такъв начин Босия иска да изключи себе си от кръга на заподозрените, ако това наистина се случи.“

Николай Колев – Босия изглежда много радостен и доволен, че за него се говори и че го търсят от вестник „Труд”:

– От вестник „Труд”? Ооо, радвам се да ви чуя, добър ден, питайте ме за всичко.

– Господин Колев, в неделя обявихте по „Дарик“ радио, че Главният прокурор може да бъде убит от „хора, които печелят много пари“. Кое ви даде основание за тия думи?” – пита стажант репортерката Цвета.

– Позовавам се на закона за омертата, която съществува в мафията. Това е принципът за мълчание, който важи за човек, който знае много и има опасност да издаде четата. Такъв човек се унищожава – отговаря Босия важно.

– В нашата редакция се получи едно анонимно писмо със закани срещу Филчев. Разбрахме, че до него са пратени и други такива анонимки. Някои правят връзка между тях и вашето изявление в неделя…

– Някои правят връзка между моето съществуване и Френската революция. Аз трябва ли на всеки идиот да се занимавам с неговите простотии… Връзката между моето изявление и заплашителното писмо е никаква. Аз казвам, че мафията унищожава хората, които могат да я издадат. Само това съм искал да кажа. Лично аз бих направил военен преврат, за да унищожа мафията в България. И то не физически да я унищожавам, а да се разплете и съответните хора да си отидат по затворите…

Стажант-репортерката дълго се мъчи да го прекъсне и да му каже:

– Достатъчно, господин Колев. Много ви благодаря”.

Посмъртно – реабилитация на Вапцаров

Да се отмени присъдата на Никола Вапцаров – големия български поет, като се възобнови делото, с което той е пратен на смърт чрез разстрел.

Такова предложение изпраща Главният прокурор Никола Филчев през ноември 2004 г. до Върховния касационен съд (вижте Приложение №4) Неочаквано. 62 години по-рано Вапцаров е осъден от Военно-апелативен съд по Закона за защита на държавата. Смъртната му присъда е прочетена на 23 юли 1942 г. и е изпълнена незабавно.

Ето, накратко, какво пише Филчев до висшите магистрати:

„Уважаеми върховни касационни съдии,

С присъда № 509 от 23.07.1942 г. по наказателно дело № 585/1942 г., Софийският военно-полеви съд е признал Никола Иванов Вапцаров, заедно с други подсъдими за виновен в това, че през 1941- 1942 г. във военно време, като ръководно лице в забранената Българска комунистическа партия (БКП), която си поставила цели, забранени от чл. 1 от Закона за защита на държавата (ЗЗД) и за постигането им е предприела терористични действия, убийства и общоопасни престъпления, е проявил организаторска дейност и е давал нареждания за терористични действия и общоопасни престъпления. Осъден е на смърт чрез разстрелване, да заплати глоба на държавата от 500 хиляди лева и е лишен завинаги от всички права.

В присъдата не е било предвидено обжалване и затова тя не е проверявана по касационен ред. Приведена е в изпълнение в деня на постановяването й.

Присъдата е постановена при съществено нарушаване на основни принципи и норми на наказателния процес и това е довело и до нарушение на материалния закон, което прави недопустимо оставането й като съдебен акт. Това е основание за възобновяване на делото. Моля, да приемете, че предложението е допустимо”, пише Филчев на съдиите.

След това той посочва на съдиите няколко причини да кажат „да“.

„Предназначението на института на възобновяването на наказателните дела е да предпази съдебната система от собствените й грешки, като се отмени съответния незаконосъобразен съдебен акт. Когато съдебната грешка е в полза на осъдения и следва да се утежни положението му, срокът за възобновяване на делото е едногодишен. По аргумент за противното, когато съдебната грешка е довела до неправилно осъждане на подсъдимия или до незаконосъобразно утежняване на положението му, процесуалната възможност за отстраняване на закононарушението по реда на възобновяването не е ограничена с никакъв срок. Ето защо при този случай наказателното дело може да бъде възобновено и след смъртта на осъдения. Да се приеме обратното становище, би означавало тълкуване на закона contra lege с резултат възможност за ограничаване и накърняване правото на защита на обвиняемия, респективно на осъдено лице, в нарушение на Конституцията на България.”

Защо Филчев смята, че неговото предложението е основателно?

„Софийският военно-полеви съд е приел, пише той, че е компетентен да разгледа и реши наказателното дело № 585/1942 г. на основание на чл. 22а от Закона за защита на държавата (ЗЗД) поради това, че престъпленията, в които са обвинени подсъдимите, са извършени, когато България се е намирала формално във война с Англия и Америка – което според съда е „във военно време”.

Действащите закони в България по същото време не позволяват да се направи такъв извод. Съгласно чл. 22а от ЗЗД подсъдността на делата за престъпленията се възлага на военните съдилища, когато те са извършени „във военно време или при военно положение.”

Съгласно Военно-наказателния закон, военното положение започва от деня на обявяването му и трае до деня на прекратяването му със закон или указ. За периода от 1941 до 4 март 1942 г., когато е арестуван Вапцаров, в България не е обявявано военно положение по предвидения в закона ред. Следователно, състоянието на военно положение не е било налице като основание за разглеждане на делото от военно-полевия съд.

Положението на „почната война“ , по смисъла на военно-наказателния закон означава предприети реални военни действия от или срещу България. Думата „почвам“ според Българския тълковен речник означава „поставяне фактическо начало на определена дейност или състояние съществено различни от предходните.” Според националната военна теория състоянието на почната война означава, че са предприети първите реални бойни действия между страната ни и нейният противник. На практика състоянието на започната война е налице при преминаването на първия самолет, снаряд, куршум или на първия чуждестранен войник през държавната граница на страната”, разсъждава главният прокурор. А по-нататък констатира:

„При постановяване на присъдата Софийският военно-полеви съд е допуснал съществено нарушение и на чл. 681 от Военно-съдебния закон, с което незаконосъобразно е лишил подсъдимия от право на обжалване на присъдата пред Военния касационен съд.

Съгласно Конституцията на Българското царство, никой не може да бъде наказан без присъда от надлежен съд, която вече е добила законна сила.

Вместо да посочи в какво се изразяват на практика предвидените по закон предпоставки за необжалваемост на присъдата, съдът декларативно е посочил, „че се налагат бързи мерки за предотвратяване на подобен род престъпления“ и е постановил незабавно изпълнение на присъдата.

Към присъдата липсват мотиви, в които макар и накратко да са обсъдени обясненията на подсъдимите и показанията на свидетелите, позволяващи извода за виновност.

От протокола на съдебните заседания е видно, че въобще не е приобщен никакъв доказателствен материал относно приетите за извършени престъпления. Отразеното в протокола е преразказ, който няма доказателствена стойност.

Тези груби нарушения на процесуалния закон са довели до абсолютни ограничения в правата на подсъдимия при разглеждане на делото и при постановяване на присъдата и поради това съставляват абсолютни основания за възобновяване на делото.

При постановяване на присъдата са допуснати и нарушения на материалния закон.

В диспозитива на присъдата той е осъден като ръководно лице, а в обстоятелствената част на присъдата е описана дейност на обикновен изпълнител.

Никола Вапцаров е осъден като ръководен функционер на забранената БКП, без да има за това доказателства.

Според приетите за установени факти и обстоятелства относно извършеното от Вапцаров, може да се направи извод, че той не само не е осъществявал ръководна дейност, но че и деянието му е несъставомерно по смисъла на Закона за защита на държавата. Изпълнителното деяние изисква да са предприети метежи, бунтове, терористични действия, убийства и общоопасни престъпления. В съобразителната част на присъдата не са посочени конкретни действия на Вапцаров, с които да е осъществил някое от изпълнителните деяния.

Отмяната на Закона за защита на държавата и другите закони, неоснователно приложени към дейността на Вапцаров, прави невъзможно връщане на делото за ново разглеждане.

Налице са условията Върховният касационен съд да се произнесе по същество, като приложи правилата на касационното производство, за които в конкретния случай няма законови ограничения.

Съгласно дадените му правомощия по НПК, Върховният касационен съд следва да отмени присъдата и да оправдае подсъдимия, като го признае за невинен.

Затова предлагам: да отмените по реда на възобновяването присъдата на Софийския военно-полеви съд и да оправдаете Никола Вапцаров.”

Заедно с предложението си Филчев изпраща на върховните съдии цялото архивно дело от 10 тома и още 4 папки с важни материали.

Половин година по-късно – през май 2005 г. – Върховният касационен съд отхвърля предложението на Филчев. В официално съобщение съдиите определят като недопустима идеята му да се възобнови делото, което е завършило през 1942 г. със смъртна присъда и разстрел на поета. Според тях посочената от Филчев законова разпоредба „не може да се приложи за съдебни актове, станали окончателни преди 1 април 1998 г. „ В съобщението се посочва, че „на 8 септември 1944 г. в Държавен вестник е обнародвана Наредба закон, с която се амнистират всички деяния по Закона за защита на държавата и това е един от редките случаи на пълна декриминализираща амнистия, която заличава изцяло престъпния характер на посочените в закона деяния.“

В края на 2009 г. ученици от софийската гимназия по механоелектротехника „Никола Вапцаров“ подемат отново инициативата на Филчев за реабилитацията на поета антифашист.

Децата пращат до Борис Велчев, който е сменил Никола Филчев на поста на Главния прокурор, официално „Искане за съдебна отмяна на смъртното наказание на Вапцаров”.

Едно мило момиче прочита „искането“ на глас на „Гарнизонното стрелбище“, където поетът е разстрелян. Това става в деня, в който се чества 100-годишнината от неговото рождение.

„Вапцаров ни е нужен днес със своята непоклатима вяра в човека и във възможността да се реализира неговата мечта“, казва в словото си вицепрезидентът Ангел Марин.

„Вапцаров е и наш кадър, защото две години е работил в железниците като огняр“, заявява министърът на транспорта Александър Цветков. В Музея на съобщенията той валидира пощенска марка, посветена на вековния юбилей. Художникът Атанас Атанасов е изобразил на нея поета и факсимиле от ръкописа на неговата „Огняро-интелигентска“:

„Сънно тракат
релсите във мрака.
От умора
ставите болят.
Някой би въздъхнал:
„Не очаквам…”
Не! Очаквам!
Чака ме светът.”

Откраднатият мерцедес

Може ли да се продаде служебният мерцедес на Главния прокурор, без той да разбере? Може, само че в България.

„Тази кола е наша!“ С тия думи в един ноемврийски ден телевизионният репортер Васил Иванов пресреща Филчев, който тъкмо слиза от черния брониран автомобил на Националната служба на охрана, за да влезе в Съдебната палата.

Обвинителят №1 премерва с поглед младежа и микрофона с надпис „NOVA“ в ръката му и се усмихва накриво – вероятно решава, че го снимат за хумористично предаване.

Репортерът изпреварва следващата му реакция – вади бързо един лист, който представлява нотариално заверен договор и му го подава. Бърз поглед върху документа е достатъчен за Главния, за да разбере какво е станало: два дни по-рано – на 9 ноември 2005 г. колата, в която го возят държавните гардове, е продадена на някакъв медиен деятел.

Луксозното возило има биография. То домува отдавна в автопарка на националната гвардия на властта и е возило не само Филчев, а и самия държавен глава Тодор Живков, и президента Жельо Желев, и бившия премиер Жан Виденов.

Никола Филчев запазва самообладание и кани с жест Васил Иванов в мерцедеса: „Заповядайте да се разходим, влезте!“

Каквото и да са си говорили двамата в купето, то си остава между тях. Като слиза след половин час, журналистът, задъхан, разказва:

„Правим за „Нова телевизия“ едно журналистическо разследване за измамите при продажби на коли. Идеята ни беше да покажем, че в тази държава няма невъзможни неща за измамниците и това, което се случва на обикновените граждани, може да застигне и главния прокурор“.

Разследващите репортери се внедрили в схемата на мошениците, като използвали подставено лице и нотариус, за който научили, че прави ментърджийски сделки. Не им потрябвало дори фалшиво пълномощно от Филчев. С предварително написания договор за покупко-продажба, в който фигурирали данните на колата, пред нотариуса се явил само купувачът. Сделката минала като по мед и масло и била благополучно вписана в регистрите.

А законът? В него пише, че за да се прехвърли собствеността на моторно-превозно средство пред нотариус, трябва да се представят четири документа: талон на колата, удостоверение за застрахователна стойност от лицензиран застраховател, бележка за семейно положение и уверение за платен пътен данък.

Спазването на закона обаче се оказва незначителна подробност за недобросъвестните нотариуси – нещо, което в България отколе е обществена тайна.

След постановката на Нова телевизия, от Върховна касационна прокуратура пускат факс: „ Ще арестуваме нотариуса, стига престъплението да се докаже!“.

Престъплението се доказва в този случай. Което никак не е чудно. А с нотариуса какво се случва, след месец вече никой не се интересува.

Куку компромат

Гръм удря съдебната власт на 15 февруари 2006 г., когато четирима прокурори предлагат сензационно на Висшия съдебен съвет да прекрати мандата на председателя на Върховния касационен съд Иван Григоров. Защо? За какво? За корупция. Как така? То е дълга история, но първо ще ви кажа, че три дни по-рано, на 12 февруари, Григоров също е направил ефектно предложение – специална комисия да разследва парите и имотите на магистратите и техните семейства. Изглежда, че прокуратурата отвръща на удара при следващото заседание на съвета.

Четиримата обвинители връчват церемониално на съдебните кадровици бяла папка с разработка на спецслужбите от 2004 – 2005 г. с кодовото име „Каракуда“. В нея има записи на разговори с „подсъдими лица“, чиито дела били решавани „правилно“. Има и сигнали, че Григоров разполагал с „хора за връзка“, чрез които се уреждали „нещата“. И разкритие, че джиесемът на главния съдия се води на частна фирма, която иска да приватизира „Булгартабак“. За него били плащани сметки от порядъка на сто хиляди лева на месец!

Невероятно. Но факт. С едно наум, защото фактите в полицейските разработки нерядко се сортират и подреждат избирателно.

В тази, предоставена на Висшия съдебен съвет, се сочи като „установено“, че Радослав Волов – управител на ресторант „Шумака“ използвал връзките си със съдията Григоров, за да посредничи срещу заплащане за решаването на граждански дела както във Върховния, така и в апелативния съд. Оперативен източник твърди, че „Григоров и Волов са в доверени приятелски отношения“. Известни били две граждански дела, решенията по които съвпадали с конкретните ходатайства. Волов споменавал суми – от 10 хиляди до 20 хиляди лева пред „трети лица“, които имали интереси по тях.

От януари 2004 до юни 2005 г. сметките за мобилния телефон на Иван Григоров били плащани от фирма „Армибул“ на руските граждани Георги Тасев и Гарегин Гевондян. Тасев бил представител на консорциума „Метатабак“ за България, който се свързва с капитали на руския бизнесмен от еврейски произход Майкъл Чорни.

Кой е Чорни? В първите години на това, което в България се нарича демокрация, той е преуспяващ собственик на първия у нас мобилен оператор, на влиятелния вестник „Стандарт“ и на елитния футболен клуб „Левски“. През 2004 г. е изгонен от България като „опасен за националната сигурност“. Шест години по-късно е издирван от Интерпол като таен приватизатор на израелския телеком „Безек“, а през 2015 г. е оневинен от окръжния съд на Тел Авив по това обвинение.

Тъй или инак, през 2016 г. у нас се счита за нещо повече от укорително Чорни да плаща шестцифрени телефонни сметки на шефа на съдиите в България.

Но това не е всичко. В справката на спецагентите се твърди, че Иван Григоров се е срещал в Съдебната палата с турския гражданин Фикрет Индже, председател на надзорния съвет на бирената фабрика „Шуменско пиво“ – същата, с която през април 2002 г. майката на Григоров, като собственичка на ресторант сключила изгоден договор за наем. А пък самият ресторант бил ремонтиран за сметка на наемателя от две строителни фирми, едната от които Актив“ е правила ремонт – забележете! – на третия етаж на Съдебната палата, включително и на кабинета на главния съдия.

Има и още. По договора за ремонта имало два екземпляра – един на съда и един на „Актив“ с близо 100 хиляди лева разлика в цените.

От тези факти, изредени в справката, се прави извод, че „ Григоров е влязъл в несвойствени за длъжността му взаимоотношения и е използвал служебното си положение за набавяне на незаконна облага“.

На всичкото отгоре жена му направила „неравностойна замяна на общински имоти със столичната община, представлявана от кмета Стефан Софиянски.“ Веднъж столичният кмет – на 5 ноември 2001 г. – прехвърлил на съпругата на Григоров и брат й общински имот за строителство, съизмерим с друг, техен личен. А втори път – на 5 ноември 2001 г. – им прехвърлил още 170 квадратни метра и то без решение на общинския съвет.

Освен това, през септември 2003 г. Иван Григоров сключил договор за съвместна дейност между Върховния касационен съд и СИБанк. Какъв договор? Особен. Банката участва с 651 хиляди лева във финансирането на новооткрития неин клон в Съдебната палата. Извън тази сума се оказват вътрешното офис обзавеждане, сигнално-охранителната техника и охраната. Парите са платени чак в края на април 2004 г. след изтичането на всички уговорени срокове. Въпреки това, Григоров, необяснимо на пръв поглед, не прекратил договора, не поискал неустойка и включил разходите за офис обзавеждането и охраната на банковия клон към финансирането на ремонта.

Какъв е изводът според прокурорите? Че „Иван Григоров е нарушил служебните си задължения, в резултат на което е нанесена вреда на бюджета на съдебната власт и е набавена облага на банката“.

Какво следва от това? Не следва нищо. Шефът на Върховния касационен съд си остава на поста – твърдо и невъзмутимо. Отсича: „Това са клевети и доноси, а Филчев има параноя”. Ако някой си е мислел, че папката с разработката „Каракуда“ ще го омаломощи, определено е сгрешил. Той отвръща на удара – силно, злобно и отмъстително. Прави го с факс, изпратен до всички медии и официално озаглавен „Съобщение от ВКС“. Съобщението е придружено от поразително факсимиле на една епикриза. Не каква да е, а „Епикриза на Никола Борисов Филчев“, издадена от психиатричната клиника на станалия прословут „Четвърти километър. В нея е написано на стара пишеща машина, че Главният прокурор Филчев страда от „ алголагния, психопатия с параноични цикли и обща агресивност, фазова неадекватност и пристъпи на параноя“. Не е за вярване, но изглежда съвсем сериозно. Документът носи дата 27 юли 1986 г. и два подписа – на „завеждащ клиниката доц. д-р Щърбанов“ и „лекуващ лекар д-р Славков“.

Пред вестник „Труд“ и други медии доктор Щърбанов отрича да е слагал под такова нещо парафа си. Той изобщо не се колебае: “Документът е фалшив, а името на „доктор Славков” е объркано, липсва му буквата „а“.

Доктор Славкова се смее, докато дава коментар: „Лекуващ лекар съм, но не съм мъж, защото съм жена. А Никола Филчев никога не съм го лекувала, нито съм го преглеждала някога“.

Пред „Медиапул” на 15 февруари 2006 г. Щърбанов най-подробно опровергава експертизата. Изданието го цитира: „Първо, документът е издаден от Втора психиатрична клиника, а аз там не съм работил никога. Второ – подписан е през 1986 г. от доцент Щърбанов, а аз през тази година изобщо не съм бил доцент, станах по-късно. Трето, подписът няма нищо общо с моя. Четвърто – никога не е имало доктор Славков при мен, имаше доктор Славкова и този подпис няма нищо общо с действителността. И накрая, това е написано от човек, който разбира от медицина, но не и от човек, който разбира от психиатрия. Диагнозите и описанията от психиатрична гледна точка са пълна бъркотия. Печатите, поставени под експертизата, на които се чете „МВР- управление на ДС” нямат нищо общо с действителността. Откъде и как са ги взели, те си знаят. Когато се издава такъв документ, той е с друг текст и със задължителни атрибути, които тук няма. И задължително се подпечатва с печата на нашата клиника, ние имаме печат, които беше специфичен.“

„Долен компромат!“ – така говорителят на прокуратурата Николай Марков определя „медицинското изследване.“ Той посочва, че в него е сбъркана дори и рождената дата на Филчев, който е роден на 25 юли, а не на 12 януари 1948 година, както фалшификаторите са написали.

В извънредно съобщение на прокуратурата от 17 февруари 2006 г. се казва: „Няма междуличностен конфликт между Главния прокурор Никола Филчев и председателя на Върховния касационен съд Иван Григоров. Още по-малко може да има институционален конфликт. Прокуратурата само изпълнява задълженията си по закон.“ По-нататък в съобщението се припомня, че „четирима прокурори от прокурорската квота във Висшия съдебен съвет са внесли искане за отстраняване от длъжност на Григоров, който е уличен в корупция“ и се предполага, че „в отговор на това от кабинета на шефа на ВКС са разпространили епикриза за психично заболяване на Филчев, която е очевидно фалшива.” А ето и заключението: „Филчев не желае да участва в обсъждането на поведението на Григоров и предоставя тази възможност на новоизбрания главен прокурор Велчев“.

Пет дни по-късно излиза и крайния резултат от проверка на Софийска военна прокуратура. Според него разпратената от съдия №1 Иван Григоров психиатрична експертиза на Главния прокурор е „неистински документ с невярно съдържание“ и „има 11 признака за това.“ Първо, на посочената в този документ дата на издаване – 7 юни 1986 г. подписаният доцент д-р Борис Щърбанов не е бил доцент, а подписаният психиатър на име Славков не съществува. Второ, номерът на епикризата е измислен, тъй като е четирицифрен, а през 1986 г. пациентите на „Четвърти километър“ са били ни повече, ни по-малко от 253. В архива на МВР не е открито посоченото във фалшификата „искане за установяване на психически статус № 591/1986 г.“, нито пък е заведен документ с печат на Шесто управление на Държавна сигурност.

„В случая са налице достатъчно данни, сочещи за извършени престъпления“, отбелязват военните прокурори, извършили проверката. Престъпно е съгласно Наказателния кодекс както съставянето на фалшификата, така и разпространението му, което от своя страна, съгласно Конституцията, е „действие уронващо престижа на съдебната власт“.

Накратко – ако Григоров не успее да докаже, че е пуснал фалшификата без умисъл – само от лекомислие и наивност – той би трябвало да лежи до 2 години в затвора „по обвинение за съзнателно ползване на преправен документ“. А заради нарушението на Конституцията би следвало да бъде освободен от длъжност с решение на Висшия съдебен съвет.

Не се случва нито едното, нито другото.

Григоров бие отбой: „Не съм искал никога да атакувам Филчев, нито пък да внушавам някому, че е луд!“

Завесата на трагикомедията „Куку- компромат“ се спуска. Също както и на драмата „Корупция на върха на съда“.

Всяко чудо е за три дни, както казват нашенци. Иван Григоров продължава до края на мандата си да има последната и решаваща дума в българското правораздаване. А Филчев, докато повдига обвинения, търпи упреци, сам упреква и разобличава, пише научни трудове и става професор по право. „Деликатната ситуация” , както я наричат на галено депутатите, е връчена на следващия Главен прокурор Борис Велчев за „разплитане и разрешаване”. Но той избира да се държи, все едно, че я няма.

Неразбраните момчета

В началото на 2006 г. Филчев се готви да сдаде поста и многотиражните тогава вестници се надпреварват да дават оценки на изтичащия му мандат. Единодушни са, че ако Филчев наистина е бил предпочетен преди 7 години от тогавашния премиер Костов и приближените му като „разбрано момче“, то днес предпочелите го трябва да си посипят главите с пепел. Този Главен прокурор се е оказал всичко друго, но не и „разбран“ по отношение на политиците, които обичат да бъркат в кацата с меда. При това той очевидно не ги дели на партии, не проявява никакво предпочитание към ориентацията им – лява, дясна, средна, полудясна, нито пък има вкус към цветовете им – сини, червени, жълти, шарени… Ако в края на 20-ти век сочи лявата половина на парламента като говори за крадльовците, то в началото на 21-ви век се кара на десните за разбойническата приватизация. Определено внушава на върхушката страх – както на върхушката в прокуратурата, така й на върхушката в правителствата. Някои го определят като сприхав, деспотичен, зъл, ръбат, други – като педантичен към себе си и околните, толерантен към съюзниците, безпощаден към предателите. Не го наричат „нелоялен“, понеже разкритието на „бръмбарите“ в дома му го освобождава от всяко задължение за лоялност към тия, които го издигат за Главен, но после го унижават, надничайки в кревата му.

В многобройни анализи опитни съдебни репортери търсят приликите и разликите между първите двама демократично избрани главни обвинители – Филчев и Татарчев.

Основополагаща разлика е, че Филчев от началото до края на своя мандат се държи на разстояние от журналистите и широката публика – точно обратното на предшественика си Татарчев, който е близък с всички, дори и с тези, с които враждува.

И Филчев, и Татарчев водят битки и сменят позициите си – от нападателни в отбранителни.

И двамата са обявени за луди – клеветнически и отмъстително – и то не в кръчмарски пиянски кавги, а в публични спорове с шефове на институции.

И двамата изтърпяват посегателства върху достойнството и честта им, като се съобразяват с това, което по тяхно време се тачи като „свобода на словото при демокрацията“.

Парадоксалното е, че Татарчев, в чийто мандат дават на съд журналисти, свалят им връзките на обувките и ги пъхат в арестите заради нещо написано, е по- харесван от самите тях и даже по-обичан.

На Филчев журналистите не прощават за нищо – набучват го на копията си дори в разгара „Бръмбаргейт“, за който би следвало да му съчувстват. Порицават го остро, че изнервен от денонощното звънене на телефона, напсувал репортер от БТА, който нещо го питал, а пък други отпратил язвително с думите: „Тук е плод зеленчук“.

Критиките, симпатиите и антипатиите към Филчев и Татарчев могат да се онагледят с безброй цитати от десетки автори. Но има една основна разлика между техните репутации – Филчев, за разлика от Татарчев не го свързват с корупцията, не го и подозират даже в лакомия.

Струва ми се, че съществен принос в изграждането на обобщения медиен образ на първите двама демократично избрани Главни прокурори има журналистът Нивелин Ганчев от вестник „24 часа“. В неговия анализ, озаглавен „Филчев – власт №5“, за пръв път се дава гласност на откритието, че в България освен четирите власти – законодателната, изпълнителната, съдебната и медийната – има и една друга, пета – властта на главния обвинител. Тя е могъща власт, а степента на могъществото й се определя от три фактора – личността на Главния, законите в България и волята на управляващите.

Обвинител и обвинен

„Бившият Главен прокурор Никола Филчев е проверяван за съпричастност към смъртта на прокурора Николай Колев и адвокатката Надежда Георгиева.“ Това заявява през ноември 2010 г. тогавашният вътрешен министър Цветан Цветанов. Какво значи „проверяван” – дали е разпитван и ако да, като какъв е разпитван – като свидетел, поръчител или изпълнител на убийствата? На тия въпроси Цветанов не отговаря. Изглежда ги намира за незначителни – във всеки случай, за несъизмерими с неговото собствено значение на шеф на МВР, на силов вицепремиер и на най-силен фактор при управлението на Бойко Борисов.
Филчев с престорена кротост коментира.

„Цветанов е изнервен, изморен…и следва сценарий, който му е внушен от едно голямо посолство“, казва той пред агенция „Кросс”.

Ден по-рано немският разследващ журналист Юрген Рот пред „Дойче веле” заявява:

„Господин Цветан Цветанов ми каза, че бившият Главен прокурор е поръчител на убийствата, които са извършени от кръга около Алексей Петров, който в момента е считан в България за глава на „Октопода”.

Филчев и на това отговаря с преувеличено спокойствие:

„Обвинението се повдига въз основа на доказателства. Когато срещу теб има доказателства и повдигнати обвинения за извършени престъпления, тогава се внася делото в съда и там се коментира. Това, че министърът на вътрешните работи Цветанов е нашепнал на ухото на някой „ти кажи така, пък аз ще добавя друго“ или е излязъл по телевизията и разправя „този е обвинен, онзи е обвинен“, очевидно не е законно.”

Но да съди Цветанов за оклеветяване? Не, разбирал го и му прощавал за незнанието. Би го посъветвал даже относно някои казуси.

„Очевидно е, че той е претоварен от работа. Изнервен е, както казах. Той е голям началник, от него зависи много в държавата – и живота на гражданите, и представянето на България пред европейските институции. И вероятно е изморен от тази тежка борба с организираната престъпност. И затова така ходи по телевизиите и по публични места и казва „този е извършил убийство, онзи е извършил други престъпления“. Така не се прави. Че някой е извършил убийство се решава от съда с присъда въз основа на съответните доказателства. Другото е клевета. Малко съм учуден от това, което Цветанов прави. Колкото и да са му тежки отговорностите, ще си позволя да го посъветвам, че не бива да разрешава на личните си чувства да му диктуват поведението. Защото той има огромна власт и когато използва незаконно тази власт, става злоупотреба с власт – точно такъв е настоящият случай”, посочва Филчев. Никой не знае какво му коства да запази самообладание и вместо на наругае доскорошния си близък съратник Борисов и помощника му Цветанов, да разсъждава смирено на глас:

„Вероятно с приказките по мой адрес се преследва определен ефект. Това, ако гръмне по Европата –„Арестуваха Главния прокурор за убийства!” или „Главният прокурор – шеф на мафията…”– само за това ще се говори. Първо, големи рейтинги ще се получат за тази политическа воля, решимост, непоколебимост, въпреки познанствата и приятелствата…- тук Филчев явно визира приятелството си с Борисов, но не споменава името му и продължава: – Второ, аз смятам, че тоя сценарий е внушен на Цветанов от едно голямо посолство – американското. Те не за първи път си позволяват да злословят по мой адрес, нещо не им харесвам, някакви самолети, някакви оръжия…те тука смятат, че не е Европа, а Латинска Америка…Та му станаха две причините на Цветанов. Едната причина е, че ще му се ръкопляска, че е толкова смел и има толкова политическа воля да се бори с корупцията, а втората е, че ще си изпълни задачата. Има и трета, и тя е, разбира се, че няма да се говори за неговото имущество…”.

„Третата“ причина, която намира Филчев, е най-бодлива. По онова време е щръкнала новината, че вицепремиерът Цветанов за краткото време, в което бори мафията с документални екшънфилми за „Октоподите“, „Медузите“, „Недосегаемите“, „Лихварите“, „Алчните“ и „Абсолютни престъпници на колене” – е успял да умножи апартаментите си до шест.

ГОДИНИТЕ СЕ НИЖАТ неусетно и ето я 2012-а, в първите дни на която позабравеният „бивш Главен“ Филчев предизвиква извънредно бурен интерес. Предизвиква и различни силни вълнения – раздразнение, гняв, страх, веселба и насмешки. Как го прави? Като се явява за свидетел по делото, наречено „Малкия Октопод“, образувано междувременно при деленето на „Големия“.

Пресата е своевременно предупредена, че бившият обвинител №1 е получил призовка, на която ще се отзове, за да каже – ходатайствал ли е той за назначаването на Алексей Петров „под прикритие“ в контраразузнаването и прикривала ли е прокуратурата през неговия мандат жалбите на пострадалите от мафията.

Две минути след като застава на свидетелската скамейка, професорът по право – нарочно или случайно – вече е успял да превърне процеса във фарс.

Още с първия си отговор на първия стандартен въпрос на съдия Румяна Ченалова, Филчев сменя с развеселено шушукане тишината, натежала в препълнената зала:

„Осъждан ли сте?“

„Неосъждан. Засега.“

След вторият въпрос се минава на по-висока октава – сред шушукането на публиката се чува едно „Хахаха”:

„Наясно ли сте с правата си?“

„Да. Чувам ги за пръв път, но обещавам да казвам истината.“

Следва разговор на Филчев с неговия бивш подчинен Светлозар Костов, острието на обвинението срещу Октопода. „Разговорът“ е разпит, погледнато юридически. Но като жанр е хумористично-сатиричен.

– Здравейте, господин Филчев!

– Здравейте, господине.

– Извинявам се за въпроса, господин Филчев, но в кой период бяхте главен прокурор?

– Не си спомням. Вие спомняте ли си?

– Бил ли сте изобщо Главен прокурор? – каквото и да е била целта на това язвително питане, тя след секунда вече изглежда изгубена като в гора от бамбук.

– Не си спомням – гласи отговорът.

Съдия Ченалова издава лекото си безпокойство за прокурора на Октопода, като вметва, че е редно разпитът да мине в „по-сериозен тон.”

– Познава ли господин Филчев някой от подсъдимите и какво знае за настоящото дело? – интересува се Костов.

– Не знам кое е това дело. Кои са подсъдимите? Така, на пръв поглед, не мога да кажа, покажете ми ги! – откликва Филчев с чистосърдечно изражение на лицето.

Процедурата по показването на подсъдимите отнема известно време, в което публиката се забавлява шумно и откровено. Става ясно, че Филчев има сред седящите на подсъдимата скамейка двама познати – Алексей Петров и бившия завеждащ отдел „Следствен” Цеко Йорданов.

Къде се е срещал с Петров? За пръв път го видял през 1999 г. в поделението на баретите, където бил на посещение като Главен прокурор. Там се ръкували, защото ги запознал бившият главен секретар на МВР Божидар Попов.

– Значи все пак сте бил главен прокурор? – контрира Костов с тържествен тон.

– Така излиза – приключва Филчев. Край на тържеството.

Кога е виждал Филчев за втори път Петров? А трети, а четвърти път? А как? А къде? А кога? А защо?

Виждал го е в ресторант „Златния телец” през 2004 г., където водел гости на прокуратурата. И после пак там, където бившият шеф на баретите Филко Славов организирал срещи, на които се обсъждало изграждането на жилища в околността. Майка му си купила един имот там – една трета от него бил неин, една трета на внука й – сина на Филчев, а останалото на фирма, обяснява бившия Главен прокурор.

– А майка ви добре ли познава Алексей Петров? – уточнява прокурорът Костов. С това успява да ядоса свидетеля или просто му дава повод да се покаже ядосан.

– Дайте да не си правим майтап с майка ми! Тя е възрастна жена и вече е умряла. И няма как да е познавала добре Петров, след като аз самият ви казах вече, че не го познавам!

Ами Цеко Йорданов?

– Познавам го като човек, който не се подмазваше нито на старата власт, нито на новата – натъртва бившият Главен. Посочва още две достойнства на Цеко Йорданов: – Той е отличен юрист, който никога не е фабрикувал доказателства и не е монтирал обвинения, като други. Той е достоен и честен, а не е като други подлец.

Кои са другите ? Това се подразбира.

Дали Филчев е прикривал нещо и някого по време на своя мандат? Не, нищо и никого не е прикривал. Имал само две „леки закононарушения, извършени от съчувствие.“

Прокурорът Костов прибира уши към врата си, като ловно куче, надушило плячка.

– Закононарушенията ви?! Кажете как станаха?

Едното станало, когато започнало разследването за наркотрафик срещу Николай Колев, който „бил колега и приятел“ на Филчев по-рано, а после бил „застрелян в неговия си квартал“. Колев помолил Филчев да не претърсват апартамента му до хотел „Хемус”, където живеела бременната му снаха и Филчев се съобразил с молбата. А другото му „леко закононарушение“ било, когато спрял разследването за незаконно подслушване срещу главния секретар на МВР Божидар Попов. Направил го, защото разбрал, че Попов умира от рак.

Бившият британски Главен прокурор Лорд Голдсмит се включва в разпита. Той познава Филчев и изразява съжаление, че двамата се отново срещат при тези обстоятелства.

– Обстоятелствата са много хубави, защото аз помагам на съда да установи истината – отвръща бившият Главен невъзмутимо. Но все пак дава воля на неудържимия си сарказъм: – Ако трябва, всеки ден ще идвам, дори и когато съдът не заседава.“

В заключение Филчев решава да обясни защо така добре се чувства в съдебната зала:

– Голяма част от присъстващите в залата са ми студенти или са назначавани от мен. Само един в залата очакваше назначение от мен, но не беше удовлетворен.

Репортерите забелязват, че при тия думи ушите на Костов силно почервеняват.

По негово искане след малко се провежда очна ставка между Филчев и Атанас Атанасов – да, същият Атанасов, генералът от запаса, бившият директор на НСС, който е съден и оправдан за подслушването на Филчев в дома му.

Двамата застават един срещу друг, очи в очи, по нареждане на съдия Ченалова.

– Познавате ли се? – започва тя.

– Познавам го лично от 1997 г., когато беше заместник –министър на правосъдието, но не бих казал, че сме в добри отношения – казва Атанасов, като мести погледа си от пода към тавана.

– Аз не го познавам – отсича Филчев. Свъсените му вежди пречат да се види накъде гледа.

Атанасов повтаря пред съда това, което е казал по-рано пред следователя:

– Главният прокурор Никола Филчев лично натискаше през 2001 г. Алексей Петров да бъде назначен в Националната служба сигурност като агент на прикритие. Информиран беше, че сме отказали на Петров назначение. И ни каза: „Сбъркали сте, че не сте го взели! Той е много опитен и добър професионалист. Вземете го! Ще ви бъде полезен.“

Филчев рязко възразява:

– Това е стопроцентова лъжа! Шест месеца по-рано аз бях скандално подслушван и не е имало как да се обаждам точно на Атанасов, който трябваше да отговаря за това. Напротив, аз даже бях звънял на Иван Костов да уволни веднага Атанасов! Но Костов ми каза, че би го уволнил, обаче нямало как, защото жена му била много алчна. В сметките й има милиони долари…“
Тук съдия Ченалова бърза се намеси веднага, като настоява двамата свидетели да се придържат към същността на делото и очната ставка. Но може би засегнат заради споменаването на жена му, генералът атакува рязко:

– Вие идвали ли сте в моя дом, в квартал „Изток” или да?

Филчев ефектно отбива атаката:

„Аз надали съм идвал у вас, защото не ви познавам. Ходил съм на гости на човек с фамилия Атанасов, който се хвалеше с огромния си апартамент. И аз отидох да видя как се живее в жилище от стотици квадратни метри, защото по това време живеех в гарсониера.“

По физиономия той не свързвал „онзи Атанасов” с „тоя”.

Филчев поглежда часовника си. Всички в залата са вече наясно, че като свидетел той няма да допринесе за изясняване на спорните факти по делото. Впрочем, в крайна сметка, то е прекратено.

Революционно настроение

Навръх седемдесетия си рожден ден – на 25 юли 2018 г. – професор Никола Филчев изглежда точно толкова енергичен, колкото по времето, когато е начело на прокуратурата. И очевидно все така не обича да си губи времето с празни приказки. Отначало отхвърля рязко поканата ми за интервю по повод кръглата му годишнина:

„Повод може да бъде годишнината от рождението на светеца революционер Васил Левски – отсича – или годишнината от разстрела на гениалния поет Никола Вапцаров, която беше завчера, но не и моят рожден ден. Не и раждането на една от милиардите мравки на тази земя.“

После склонява все пак на разговор и той се оказва интересен, очаквано.

– Какво виждате, професор Филчев – питам аз – като хвърлите поглед към годините назад?

– По-смислено е да се запитаме накъде отиваме, госпожо Заркова.

– Накъде отиваме, според вас?

– Вървим към революция.

– Към революция? Вие сериозно ли? – при Филчев не е много лесно от две подхвърлени изречения да се разбере шегува ли се, или не. Но деловият тон, който налага на нашия разговор по-нататък, ми подсказва, че не си прави майтап.

– За да ви обясня сериозно ситуацията в България, ще ви припомня някои азбучни положения на историческия материализъм.

– Историческия материализъм? Диалектиката ? – прекъсвам го пак, защото пак ми се струва, че ме пързаля. – Връщате ме доста назад във времето, професоре, когато учех в Софийския университет. Моят випуск май беше последният, в който се изучаваха тия предмети.

Да, вече 30 години диалектиката не се изучава от студентите в България. Причината е, че с диалектика се занимават и Маркс, Енгелс, и Ленин. А не бива да дразним почитаемия господин Сорос. Все пак той дава парите. Втората причина да отпадне диалектиката от учебните планове е, че тя не играе роля в англо-американската философия. Обаче диалектиката заема централно място във философията на континентална Европа.

– А не ви ли се струва, че постиженията на европейската философска мисъл са доста далеч от тукашния дневен ред?

– О, да. Важното е Сорос да не си помисли нещо лошо за нас. Не дай Боже! Но диалектиката се изучава от две хиляди и петстотин години. Още от V-ти век преди новата ера древните гърци Хераклит, Сократ, Платон и Аристотел се занимават с диалектика. Немските философи Фихте, Кант, Хегел, Маркс, Енгелс, а също и Ленин развиват съвременната диалектика в по-ново време. Историята на философията е всъщност история на диалектиката. Всичко това обаче за нашите соросоиди няма значение.

– История на диалектиката! За какво ни е днес, когато си имаме толкова други теми: невъзможната съдебна реформа, чумата по овцете и по свинете…

– Диалектиката е наука за всеобщата връзка и развитието на явленията. Тя се дели на три: диалектика на природата, диалектика на познанието и диалектика на обществото, сиреч, исторически материализъм. Дайте да ви припомня сега някои основни понятия от историческия материализъм. Начинът на производство е единство от производителните сили и производствените отношения – той е базата, върху която се развива обществото. А производствени са отношенията между хората при производството и разпределението на материалните блага.

– Говорите, господин Филчев, като че ли четете лекция. Карате ме да се чувствам сякаш… седя на студентска скамейка, а не срещу вас на кафе.

– Не помните ли от студентските си години за базата и надстройката? Производствените отношения са базата на обществото, те определят неговата организация – политическите, правните и моралните възгледи на хората, и съответните учреждения, тоест надстройката. Най-важният им елемент е отношението на хората към средствата за производство, тоест формата на собственост. Има две основни форми на собственост – обществена и частна. При обществената собственост отношението на всички хора към средствата за производство е еднакво, равно. А при частната това отношение е различно. Малка част от хората притежават повечето средства за производство, а голямата част от хората не притежават никакви средства за производство. Обществото, което е основано върху частна собственост, се дели на класи – капиталистическа класа и работническа класа.

– Ама важат ли и за днешно време тия неща?

– А не важат ли според вас! Класите са големи групи от хора, които се различават преди всичко по своето отношение към средствата за производство, а следователно и по размера на получавания доход. Капиталистическата и работническата класа имат противоположни икономически и политически интереси. Борбата между тези класи е неизбежна. Класовата борба е движеща сила на общественото развитие.

– Чакайте, професоре! Въпросът ми беше накъде вървим. Вие с това марксистко обяснение ме сащисахте.

– Марксисткото учение е силно, защото е вярно. Маркс е една от най-влиятелните личности в историята на човечеството. Да ви посоча ли няколко примера на класова борба, довела до социална революция? Въстанието на Спартак в I-ви век преди новата ера – сто хиляди роби се надигат срещу робовладелците в Римската империя. Френската буржоазна революция през 1789 г. – борбата на новата буржоазия срещу феодалната аристокрация във Франция. Октомврийската социалистическа революция през 1917 г.- работническата класа против буржоазията в Русия.

– Това е история. Въпросът е за нас тук и днес – вметвам, но професор Филчев продължава с историческите си съждения.

– И в съвременното капиталистическо общество работническата класа произвежда благата, а капиталистите, които притежават средствата за производство, присвояват тези блага. Експлоатацията на работниците се увеличава и доходите им намаляват, а печалбите на капиталистите се увеличават. Неравенството се задълбочава. Безработицата расте. Стачките и протестите също растат. Правата на гражданите се ограничават. В резултат на това борбата между двете класи – на богатите и на бедните, на експлоататорите и експлоатираните – се изостря и се стига до социална революция. Какво е социална революция? Смяна на обществения строй, коренен прелом в развитието ме обществото, при който собствеността от една класа преминава в ръцете на друга класа. Дълбоката причина за революцията е, че производителните сили не могат повече да се развиват при съществуващите производствени отношения. За да се извърши революция, е нужна революционна ситуация, когато „низините не искат, а върховете не могат да живеят по старому“. Цитирам Ленин. Основният въпрос на всяка революция е въпросът за властта.

– Вярно, че това, което говорите, изглежда близко до това, което и днес се случва. Но на мен ми става неудобно да ви слушам. Правим интервю за вестника, за утрешния брой! Историческият материализъм е вехта теория.

– Напротив. Това, което срамежливо наричаме „Преход от централизирана държавна икономика към свободно пазарно стопанство“ след 1990 г., е всъщност социална революция. Нашата икономика по-рано беше основана на обществена, държавна собственост върху средствата за производство. А при прехода тази собственост беше приватизирана и мина в ръцете на малка група хора. И обществото ни се раздели на две класи. Едната е на капиталистите – те заемат господстващо положение, защото притежават средствата за производство, експлоатират трудещите се и присвояват създадения от тях обществен продукт. Другата класа е на трудещите се – работниците и селяните, които произвеждат материалните блага, но не притежават средства за производство и затова продават работната си сила. Експлоатацията на работниците се увеличи, а заедно с това и имущественото неравенство. Кажете ми сега, че не е вярно!…То се вижда, че борбата между класата на експлоататорите капиталисти и класата на експлоатираните работници се изостря – и това води до социална революция.

Предавам се.

– Сега остава да ми кажете, че очаквате пролетарска революция и нова национализация. Имам чувството, че ме иронизирате.

– Ни най-малко. Ето, ще се отклоня от марксизма и ще ви кажа, че не вярвам работниците да победят капиталистите. По две причини. Едната е вътрешна. Битката е неравна. Новоизлюпените капиталисти са много силни. Те приватизираха не само средствата за производство, тоест икономическата власт в държавата, но и политическата власт. Държавата отслабна, а тяхната роля в управлението й нарасна. И ето ви олигархията – група капиталисти. Които забогатяха чрез престъпления – при приватизацията и обществените поръчки. И които влияят с парите си върху държавната власт – законодателна, изпълнителна и съдебна. Олигархията използва не насилие, а корупция, за да постигне престъпните си цели. Тя плаща на държавния апарат, а той й осигурява недосегаемост и безнаказаност. Корупцията е езикът, на който олигархията говори с държавата. Освен това в глобалното общество олигархията използва мощни медии, за да манипулира хората, тяхното мнение. А за външната причина искате ли да ви кажа?

– Коя е тя?

– България е малка страна, в която се преплитат стратегическите интереси на световни и регионални сили – САЩ, ЕС, Русия, Турция, а сега и Китай. Те няма да позволят тук трусове и дестабилизиране, някакви си там революции, борби за справедливост и други промени, които биха накърнили техните интереси. Нещата в България винаги са зависели отвън, от външните фактори.

Тук вече непременно трябва да възразя.

– А, не. Нищо не зависи, значи, от мен, от вас, от тези хора, които виждаме през прозореца? Някакви фактори им образуват живота? Съмнявам се.

– Въпросът за ролята на личността в историята е изяснен от философите. Аз мога само да кажа, че в България има много учени, интелектуалци от най-висок ранг, които са народни будители и допринасят за подобряване живота на народа. Мога да посоча и имена, макар че ще много от тях ще пропусна и няма да е справедливо. Ще изброя някои, които познавам лично: академик Благовест Сендов, професор Андрей Пантев, професор Чавдар Добрев, професор Георги Фотев, професор Васил Проданов, професор Юлиян Вучков, професор Нако Стефанов, професор Петър Иванов, професор Боян Дуранкев, външнополитическия анализатор Тома Томов, писателите академик Антон Дончев и Иван Гранитски, професор Людмил Георгиев, Кольо Парамов, юристите професор Ангел Калайджиев, професор Георги Близнашки, професор Иво Христов – все мои студенти, както разбира се, сърцеведът Кеворк Кеворкян. Има и много други наши видни учени и интелектуалци. Има и лекари на световно равнище, но те не са толкова известни, защото не говорят по телевизията. Имат друга мисия – лекуват и дават живот. Познавам лично професор Александър Чирков, професор Константин Чернев, член-кореспондент Лъчезар Трайков, академик Иван Миланов, професор Лъчезар Гроздински, академик Боян Лозанов, професор Младен Григоров, член-кореспондент Николай Петров, професор Петър Делийски, професор Любомир Спасов, доцент Андрей Андреев, доцент Антони Георгиев, доцент Тошо Митов, доцент Матей Андонов, доцент Константин Рамшев, доцент Борислав Кючуков, доктор Валентин Илчев, доктор Борислав Ацев, доктор Иван Антикаджиев, доктор Любомир Давидков…. – професор Филчев изглежда е в състояние да изброява до утре сутринта имена на хора, които уважава. Прекъсвам го рязко.

– Да, но защо учените не са сред най-влиятелните хора в България?

– Защото нямат капитали. А следователно нямат и власт. Учените не са придобили средства за производство чрез престъпна приватизация. Не получават тлъсти обществени поръчки в европейските проекти по привилегирован начин. Нямат големи пари и съответно правосъзнание, че да корумпират държавни служители. Нямат медии, с които да формират общественото мнение. Интелектуалците нямат банки, застрахователни компании, охранителни фирми. Нямат дори една бензиностанция. Е, как тогава да влияят? Но въпреки това, те са народните будители. Те отварят на българите очите.

Поглеждам диктофона – записът гони 35 минути. Достатъчно е за двете вестникарски страници, определени стандартно за интервютата в „Труд”.

– Нямам повече въпроси, господин Филчев.

– Добре. Ако публикувате това интервю, сложете му, ако обичате, в заглавието, че вървим към революция.

Трета глава

Серията ляв-десен прав

Подслушвачите

Бившият шеф на Националната служба за сигурност Атанас Атанасов плаща 10 хиляди лева, за да остане на свобода. Той е от тези, върху боксьорът Филчев прилага почти всичките си техники от серията ляв-десен прав.

През зимата на 2004 г. Атанасов е призован на разпит във военното следствие на столичната улица „Майор Викилски” №4, където още в уречения ден – на 11 февруари – му е повдигнато обвинение по делото за подслушването на Главния прокурор Никола Филчев, нашумяло като „Бръмбаргейт”.

На разпита генералът от запаса пристига сам, без адвокат и след час престой при следователя излиза, за да се окаже заобиколен от осведомени за събитието репортери. Те вече знаят, че той ще отговаря за „престъпление по служба“ и го заплашва затвор до 3 години при строг режим, ако прокуратурата докаже в съда, че той не е направил всичко възможно в кръга на служебните си задължения, за да предпази от слухтене началника на държавното обвинение.

Минали са четири години, откакто в стените на апартамента на Филчев са открити микрофони. През това време е предприето наказателно преследване срещу единайсет полицейски чиновници. Обвиненията срещу петима – след които главния секретар на МВР Божидар Попов – отпадат по липса на достатъчно доказателства. Смъртта на други двама става причина да бъде прекратено делото срещу тях. Единият – Милчо Карамфилов, бивш началник на група в Службата за оперативно техническа информация (СОТИ) е покосен от инфаркт, а другият – бившият шеф на службата Светозар Спасов е застрелян край село Йоаким Груево от собственик на крайпътна ябълкова градина.

В края на краищата на съд са пратени четирима. Съдебните процесите срещу тях ска два. Единият е срещу Атанас Атанасов, а другият е срещу трима офицери от СОТИ – срещу бившия началник на направление в службата Пламен Арсов, срещу бившия главен инспектор Йордан Йорданов и срещу бившият главен експерт Борис Бояджиев.

Делата се гледат при закрити врати. Публиката се ориентира в съдебното разследване по изявленията на прокурори, адвокати и подсъдими. Така става известно, че Специалните разузнавателни средства (СРС) в блок № 3 на софийския квартал „Витоша” са законно монтирани от българските служби, за да се контролират настанените там „оперативно интересни” чужденци – дипломати и други. Микрофони имало във всички апартаменти, а станции – само в някои, където били настанени служители на МВР със задължението да осигуряват достъп до тях – за ремонт, за включване и профилактика. Пламен Арсов бил един от тях. През 1999 г. Никола Филчев пристига в блок №3 с настанителна заповед от премиера Костов. И тъй като наличието на „бръмбари” в тия жилища не е тайна в кръга на магистратите, той поискал от главния сектетар на МВР да провери дали в неговите стаи ги има, или ги няма. Попов възлага проверката на Спасов, а той – на Йорданов и Кирилов. Двамата преслушват с радийни устройства стаите и обявяват, че са чисти. Попов уведомява за това Филчев. Само че на 28 юни 2000 г. военни прокурори установяват друго – в апартамента на шефа им има монтирани микрофонни капсули, а в апартамента на Арсов – базова станция с кабели за тях. Апаратурата не е била в режим, но според обвинението „е могла да се използва за подслушване“. Записи не са издирени – нито с гласа на Филчев, нито с гласовете на други.

От МВР доверяват на Димитър Статков – един от опитните репортери на „Труд”, че са очаквали подобен скандал. Още през 1994 г. в Националната служба за сигурност ( НСС) постъпило предложение от тогавашният шеф на СОТИ Стоянчо Арангелов да се бракуват част от кабелните връзки за контрол на „оперативно интересни лица.“ Бракуването обаче било извършено само по документация. При проверка, назначена след поредната смяна на шефове във вътрешното ведомство се разбрало, че част от уж бракуваните кабелни връзки водят към софийския квартал „Горубляне” и по-точно – към дома на „един бизнесмен с чуждестранна фамилия и карта на нещатен сътрудник на службите“. Други кабели били изведени към офиса на фирмата му на булевард „Мария Луиза” и на други места, че даже и до негова база в Монтана. Накратко – става ясно, че подслушването, порицано като присъщо за комунистическия репресивен апарат, си остава като масова практика на полицейските служби в българския вариант на демокрацията. Неслучайно и преди, и след „Бръмбаргейт” в страната периодично избухват подобни скандали и записи на „мръсни“ разговори с участието на влиятелни хора периодично излизат на бял свят. Искате примери? Много са, ще ви дам два. Записите в „Станковгейт” – те разкрива в неприятна светлина правосъдния министър Антон Станков. Записите в разработката „Гном” – с тях се чуват раздумките на Атанас Атанасов и се показват оцапани синята лидерка Надежда Михайлова, шефът на Върховния касационен съд Иван Григоров, водещи журналисти и главни редактори.

За Атанасов, както споменах, по „Бръмбаргейт“ има отделен обвинителен акт. Според него той, като бивш шеф на контраразузнаването е „държал умишлено скрити микрофони в 50 апартамента на висши държавни служители“. Ето защо стотици обитатели на дипломатическите блокове в София са държани под ухо, докато е управлявало правителството на Иван Костов. Обвинението гласи още, че под ръководството на Атанасов Националната служба за сигурност е поверила на бивши ченгета специална техника, с която да подслушват известни хора и да ги изнудват със записи на чутото.

Съдебната битка, наречена „Бръмбаргейт”, вдига доста шум, но накрая се води пред съвсем оредяла публика и адвокатите на държавата са надвити от адвокатите на подсъдимите. Така се случва впрочем във всички съдебни битки срещу незаконното подслушване. Затова не е чудно, че от килерите на българските тайни служби най-редовно и рутинно слухтят във фирми, партийни централи, къщи и телефони на граждани.

Душманите на ямболската адвокатка

Кой погубва ямболската адвокатка Надежда Георгиева?

Според обвинителния акт на прокуратурата убийците са трима – Орлин Яврамов и съпрузите Пламен и Димитринка Калайджиеви, а техен помагач е прокурорът Николай Колев – същият, който е арестуван за наркотрафик, а после е застрелян близо до дома си. Така е и според почернените близки на адвокатката. Десет години след нейната смърт те споделят в телевизионното предаване на известната журналистка Маргарита Михнева своята версия за трагичното събитие. Ето, накратко, какво разказват майката на убитата млада жена, сестра й, която е съдийка и баща й, който е бивш кмет на Ямбол.

На 26 февруари 2000 г. Надежда приема на гости в дома си в столичния квартал „Стрелбище” трима свои близки познати – Орлин Аврамов, чиято винарна „Вини” тя е обслужвала доскоро като адвокат, Димитринка Калайджиева, която й помага напоследък в адвокатските работи и мъжа й Пламен. Прокурорът Колев е връзката между тях. Димитринка му е бивша секретарка и любовница, според злите езици, а собственикът на винарната му е приятел и съратник в наркобизнес, описан в разсекретена разработка на службите.

Два дни след това гостуване младата домакиня е намерена мъртва, седнала на кресло и завита с одеало до калорифер, включен на макс. Ударена е девет пъти със сатър, убиецът й я е издебнал в гръб. До ръката й е паднала догоряла цигара. Идеята на убийците изглежда е била да инсценират смърт след пожар. Случайността я осуетява.

Следователите тръгват по горещи следи, правят обиски и огледи в продължение на няколко дни. В окървававения дом намират фас със слюнка от Пламен Калайджиев, а в куп непрани дрехи у Орлин Аврамов намират потник, изцапан с кръвта на Надя. Поне петима нейни приятели разказват, че имала касета с взривоопасен запис на разговор, който уличавал групата около прокурора Колев в злодеяния. Надя им я показвала и се канела да я направи достояние на властите. Най-вероятно тази касета е в основата на гибелта й. Защото тя изчезва след смъртта й, потъва сякаш в земята.

Прокурорът Милко Момчев обаче изтъква друг мотив за убийството й в съда. Според него адвокатката дала на Аврамов 10 хиляди долара назаем и се скарала с него, като разбрала, че той не смята да й се издължава. Предупредила го в края на 1999 г., че ще се мести в София, където ще работи с Алексей Петров. „ От моята фирма се излиза само с краката напред”, бил й рекъл на раздяла той. Калайджиеви, като близки до него, също си развалили отношенията с Надежда.

Делото се точи над две петилетки. Основната причина е, че подсъдимата Димитринка се изнася в Лондон. Прокуратурата чака дълго положителен отговор от английския кралски съд на молбата за нейната екстрадиция.

Британските магистрати, които отказват да я върнат в София, приемат, че делото не се води обективно и че то нагледно показва липсата на гаранции за справедлив процес в България. Те правят тези изводи, защото са информирани, че няколко души сочат Главният прокурор Филчев като убиец, а той дори не е разпитан.

Софийският съдия Георги Колев, който гледа делото на първа инстанция, определя твърденията за връзка на Филчев с кръвопролитието като „несериозни”. Но това не убеждава Върховния съд на Великобритания в обективността на правораздаването в България.

Българският съд пък не намира, че едно петно кръв по един потника и една угарка са достатъчно доказателство за вина. И отбелязва даже, че тези улики са се озовали между другите доказателства със закъснение и при съмнителни обстоятелства.

И така, цели петнайсет години след гибелта на Надежда, Върховният касационен съд признава за невинни и Орлин Аврамов, и съпрузите Калайджиеви. Що се отнася до прокурора Колев, той вече не е между живите. Ще мине още една петилетка и близките му ще осъдят прокуратурата, че го е набедила за помагач в жестокото убийство.

Върховните съдии, също като колегите си от предходните две съдебни инстанции, приемат, че „поначало липсват преки доказателства за вината на подсъдимите, а косвените са крайно недостатъчни”. Те правят още една констатация, която заслужава специално внимание: че разследващите са работили по случая немарливо и не са уточнили нито часа на убийството, нито оръжието, нито мотивите на убийците.

„Някой е оказал натиск върху разследващите, за да не си свършат работата по делото, както трябва. Експертизата на потника с петно от кръв, намерен в пералнята на подсъдимия Аврамов е направена около година по-късно. Подсъдимият Николай Колев пък не е разпитват по случая цяла година и половина. А няма нито едно доказателство, което да обоснове извод за виновност на някой друг, освен на тези четирима подсъдими”, казва сестра й пред журналисти.

Така или иначе, убийството на Надежда Георгиева остава в графа „неразкрити”.

Всички оправдани успяват да осъдят прокуратурата заради причинените им „негативни психически преживявания, страх, несигурност от изхода на делото, раздразнение, депресия, накърнена чест, уронен авторитет.”

А съсипаната майка, за кой ли път, отронва сълза: „Когато съдът се произнесе окончателно, ние наново погребахме Надето”.

Балканския крал на кокаина

Сретен Йосич – Йоца Амстердама, Балканския крал на кокаина е задържан у нас! Новината e от нашумелия сериал „Ние ги хващаме“, който се върти от сутрин до вечер по телевизиите и вестниците, докато Бойко Борисов, бъдещият български премиер, е още главен секретар на МВР.

Барети връзват с белезници топбандита на няколко крачки от централната сграда на столичната полиция, където го спира, случайно или не, на 20 юни 2002 г. Интерпол го издирва от предишното лято за куп престъпления – от трафик на наркотици до мафиотски убийства. Оказва се, че от 1998 до 2002 г. Йоца много пъти е влизал и се е подвизавал на наша територия, използвайки различни фалшиви паспорти. При ареста у него е открита карта на сътрудник на сръбските служби на името на Марко Милосавлевич.

Задържането на Сретен Йосич в нашата столица е последвано от интересни събития, които хранят най-различни слухове и коментари по медиите в Сърбия и у нас.

Преди видният арестант да бъде екстрадиран за Холандия, в НСБОП е получен сигнал, че тече международна подготовка за бягството му. Ето защо той е преместен от Софийския затвор в ареста на „Транспортна полиция”, докъдето го конвоират въоръжени до зъби полицейски командоси. Те го пазят като очите си до август 2002 г., когато той най-сетне отлита за Холандия при невиждани дотогава у нас мерки за сигурност. По Коледа на медиите се подхвърля версия, че имало връзка между подготовката на бягството на Йосич и разстрела на прокурора Николай Колев. Според последвалите дописки Колев имал доказателства, че сръбската мафия е платила 3 милиона долара на бившата барета Алексей Петров, за да уреди бягството на нейния бос със съдействието на Главния прокурор Никола Филчев и бившия шеф на баретите Филко Славов.

Прокуратурата е трябвало да издаде заповед за преместване на Йоца Амстердама от един затвор в друг под охраната на баретите и по пътя той да изчезне, разказва поетът общественик Едвин Сугарев. Приказките му потъват в мъглата на други подобни – че главният секретар на МВР Бойко Борисов е станал мишена на Йосич, защото имал главната заслуга за ареста му в София.

През март 2003 г. на ГКПП Калотина е задържан Фарид Топчагич, албанец от хърватски произход , който пренася два гранатомета с колата си. Някой подшушва веднага на журналистите, че именно той е пратен от Йосич да гръмне Борисов. Кой го подшушва? Знам, но спазвам правилото, че журналистът не бива да издава източниците си. Впрочем, за по-съобразителните читатели не е трудно да се досетят сами.

Топчагич получава у нас условна присъда и се връща, откъдето е дошъл. Но с това драмата за смъртната вражда между Бойко и Йоца не свършва. Следва второ действие по време на предизборната кампания за парламентарните избори през 2005 г., когато Бойко е кандидат–депутат от царската партия. Точно тогава от нашите служби разкриват, че сръбски колеги са ги предупредили за злите намерения на Йосич към Борисов.

Историята се заплита, когато Балканският крал на кокаина заявява пред сръбския съд, където е подсъдим за убийство нещо немислимо:

“В България бях в безопасност. Защитаваше ме техният разузнавателен сектор, Бойко Борисов, който по-късно стана кмет на София и Николай Гигов, собственик на футболния клуб “Локомотив”, с когото имах общ бизнес“.

Сръбските медии гръмват с това злободневие, а после и със следващото – че съдът в Белград ще призове като свидетел Бойко, който – представете си – по това време вече не е някакъв си полицейски шеф или кмет, а е самият български премиер.

Малко по-рано, през април 2009 г., Никола Филчев – вече бивш Главен прокурор, дава интервю по случая с Йосич пред вестник „Труд“, по своя инициатива. В него той решително отбива нападките срещу Борисов – тогава кмет на София и лидер на една новоучредена, с подкрепата на немска фондация, многообещаваща партия, наречена Граждани за европейско развитие на България (ГЕРБ).

Като се връща в спомените си към лятото на 2002 г., когато издирваният в 11 държави сръбски наркобос е задържан у нас, Филчев заявява: „Генерал Борисов лично ръководеше ареста му”.

Бившият Главен определя като „смешни клевети” твърденията на Йосич пред белградския съд, че се чувствал на сигурно място в България, понеже бил закрилян от тогавашния главен секретар на МВР. Според него не друг, а вътрешният министър Георги Петканов наредил да преместят посред нощ Сретен Йосич от Софийския затвор. И приказките, че за това преместване наркобосът платил 3 милиона долара на Филчев, Алексей Петров и шефа на баретите Филко Славов били най-обикновена лъжа.

„Когато МВР установи, че лицето Сретен Йосич е на територията на България, генерал Борисов поиска спешна среща с мен и дойде в прокуратурата с няколко служители на министерството, разказва Филчев. На общо съвещание ни запозна накратко със случая. И понеже исканията за екстрадиране по закон се правят до Главния прокурор и отиват в Международния отдел на Върховна касационна прокуратура, Борисов каза: „Трябва да действаме бързо и решително, защото от нашите действия зависи международният авторитет на българските служби, на МВР, на прокуратурата, на съда”. Това беше нещо, в което нямаше смисъл да ме убеждава. Аз веднага се разпоредих, издадохме постановление за задържане, МВР действа светкавично, а Борисов ръководи цялата операция. Аз се учудвам как може това да бъде поставяно под съмнение. Всички си дават сметка, че да се противопоставиш на международен престъпник от такъв висок ранг е много опасно. Бойко Борисов свърши цялата работа и действа в рамките на закона. След това Йосич беше задържан и изпратен в затвора.

Късно вечерта се обади министър Георги Петканов и поиска от мен да го преместим още същата нощ. Беше много настоятелен. Аз казах: „Как тази нощ, ние нали трябва да се произнесем, да произведем постановление, ти трябва да ме сезираш за опасностите, за които си получил сигнал?”. Той отговори: „Не, моля ти се, същата нощ трябва да бъде преместен, направи всичко възможно!”. И сега си спомням разговора. Аз му казах да говори с министъра на правосъдието понеже съдебната полиция охранява вътре в затвора, но той замълча….

И това се случва в единайсет през нощта.

Георги Петканов искаше да изпратим Йосич в ареста на Националната следствена служба и каза, че ще прати баретите. Но аз му казах, че Националната следствена служба също се охранява от съдебна полиция, така че МВР няма място там. Той обаче настояваше за баретите, затова решихме – да бъде в ареста на Транспортна полиция. Петканов искаше да говори с полковник Филко Славов, който каза: „Господин министър, нали знаете, че е нужна заповед?“ А Петканов каза: „Не ме карайте да ходя посред нощ в министерството и да издавам писмена заповед на баретите!”. Той каза, че изпраща баретите и изпраща Румен Миланов, началника на НСБОП, а аз казах, че изпращам военния окръжен прокурор да следи пък той за законността на действията на МВР. В един, в два часа през нощта аз постоянно имах разговори с прокурора и с полковник Славов. По едно време казаха: няма го… Как го няма?! Не съм мигнал! Спомням си – между три и четири часа вече се обадиха и прокурорът, и Славов, и ми казаха: „Намерихме го”. Трябваше да се направят и ДНК експертизи, и снимки… Полковник Славов се опасяваше: „Знаете ли, господин Филчев, какво ще стане, ако ми го подменят!” И са го превели в ареста на Транспортна полиция. Благополучно. През цялото време генерал Борисов контролираше нещата, като професионалният шеф на МВР. Министърът си е министър, той отговаря за международните контакти. Но генерал Борисов през цялото време участва.”

С това обаче не приключват тревогите на нашите власти около Балканския наркобос. Филчев си спомня още:

„По едно време при нас постъпи сигнал, че има опасност да убият Сретен Йосич. Разпоредих се, писах специални писма до вътрешния министър Петканов, до правосъдния министър Станков и до главния секретар Борисов – вземете мерки за запазване на живота му. Това първо. Второ, разбра се, че Сретен Йосич е предложил да плати част от външния дълг на страната, само и само да му се върне свободата. Тогава аз наистина се уплаших. Щом става дума за такъв човек, от такъв ранг, който може да си го позволи това значи, че са много сериозни нещата. За да не го отровят, лично баретите ходеха да му купуват храна – да не яде от храната, която му се изпраща официално, да сме сигурни, че никой няма да посегне на живота му… В Транспортна полиция Сретен Йосич всяка нощ спеше в различна килия – за да не го нападнат, като знаят къде е, да не се покаже през прозореца, да не избяга, да не стрелят…Това продължи три-четири месеца. Треперехме да не избяга или да не му направят нещо, за да не кажат после, че не сме взели мерки… Страхувахме се за живота му. Някой може да каже, че и затова сме виновни. Но ние, както бяхме длъжни да го задържим по силата на искането за екстрадиция, което се получи от Холандия чрез Интерпол, така бяхме длъжни и да му запазим живота. За самата екстрадиция, по мое настояване, съдебното заседание се проведе в затвора. После, на втора инстанция, съдията каза: „ В затвора? Какви са тези милиционерски хватки?“ Както и да е. Накрая холандците изпратиха за Йосич военен самолет, дойдоха холандски барети и си го прибраха. През цялото време Борисов лично ръководеше нещата.”

В интервюто на тази тема Никола Филчев държи да каже и още нещо:

„За Сретен Йосич имаше информация от Интерпол – за 6-7 убийства, извършени тук-там… А накрая го осъдиха за помагачество в наркотрафик, и то колкото да оправдаят предварителния му арест. Доста е странно това. Дали се касае за липса на доказателства и за умишлено създаване на легенди около това лице? Кой ги е създавал, ако са легенди, не е ясно. Има и трети вариант – да са постигнали някаква сделка с него. Хора от такъв ранг са с тежестта на премиери. Я го вижте къде живее – в къщата на Слободан Милошевич. Тези хора имат голяма тежест. Изключено ли е тамошните или някакви други власти – не български – да са постигнали споразумение с него? Според мен, не. Или това, което твърдят – че Сретен Йосич е извършил много убийства – не е вярно, или е вярно, но не разполагат с доказателства, или са постигнали с него някакво споразумение. Но това е известно на много тесен кръг от хора и те не са от средите на българските власти.“

Интервюто е телефонно, аз не виждам Филчев, но по тона и по думите му разбирам, той на всяка цена иска да защити Борисов. Личи си също, че е ядосан на парламентарната комисия по случая със Сретен Йосич, която според него „легитимира всички легенди и приказки”, поставящи под съмнение почтеността на бившия главен секретар на МВР, който, както изглежда, скоро ще е премиер.

„В Народното събрание са се поддали на емоциите си. За мен това е някакво мероприятие на предизборната кампания! И на мен са ми прилагали тези хватки. Ето комисия, да кажем – убил си ямболската адвокатка. Всички знаят, че ми е била студентка – и тя, и сестра й. Всички знаят, че през времето на убийството аз бях в Либия – със служител на НСО, който беше личната ми охрана, с министъра на правосъдието Теодоси Симеонов, със заместник-министър на здравеопазването. Знаят, че Костов тогава лично ме помоли да отида с правителствения самолет, с „Фалкона”, и че в дневника му там е записано кога излита, кои са пътниците, кога каца. На летището преди да излетим имаше поне 50 журналисти, министърът Теодоси Симеонов им обясняваше как ще идем и ще оправим работата с медиците… Има снимка с мен във вестник „Труд ”, направена от ВИП-а на летището…Обаче ето – предложение за комисия. Някой вика: Абе, чакайте, главния прокурор кепазим! Обаче друг вика: Дайте да създадем комисия, да му дадем възможност да си изчисти името. Смехория. Същото е с комисията за Сретен Йосич и Борисов. „Да дадем възможност на Борисов да си изчисти името, че е лидер на партия!”, вика някой си. А всъщност комисията се прави, за да се събират компромати.

Соломон Паси

Софийската военна прокуратура започва предварителна проверка за шпионаж срещу външния министър Соломон Паси, гръмва пресата през юли 2005 г. Подозренията са във връзка с договор на Министерството на външните работи с фирмата „Трансат” за доставка и поддържане на телекомуникационна сателитна връзка за пренос на данни от дипломатическите ни представителства. Договорът е сключен през 2004 г. Пикантната подробност е, че фирмата била свързана с баджанака на министъра.

„По монтирана сателитна система не минава класифицирана информация”, заявява Паси. Изразът на лицето му е презрителен.

Подозрението за шпионаж отпада, но през ноември 2005 г. прокуратурата образува следствие „срещу виновни длъжностни лица от външното министерството за това, че са станали причина в България и Гърция да бъде разкрита държавна тайна по непредпазливост”. Според обвинителите „това деяние е извършено поради неспазване на нормативите за защита на класифицираната информация”, а също и „при нарушаване на служебни задължения с цел да се набави на фирмата „Трансат” облага”.

Десет години затвор грози обвиняемите, ако обвиненията бъдат доказани.

Прокуратурата изтъква, че по Закона за МВР единственият орган, който има право да осъществява комуникациите на страната с мисиите й в чужбина, е Дирекция „Защита на средствата за връзка” на вътрешното ведомство. Въпреки това, министър Паси разпоредил да се проучи възможността за избор на частна фирма. В процеса на проучването била включена само „Трансат”. А на 19 юли 2004 г. Паси „ в нарушение на Закона за МВР и Наредбата за обществените поръчки, свързани с отбраната“, заповядал да се сключи договор с нея и с никоя друга. „Договорът бил подписан в същия ден и предаден на ръка на представителя на дружеството Илия Плачков – баджанак на министър Паси”, се казва дословно в съобщението на прокурорите.

Договорът е за петгодишен срок и е за около 12 милиона евро. Само от юли 2004 до юли 2005 г. министерството платило на изпълнителя „Трансат” 1 милион и 300 хиляди : по 1910 евро на месец за всеки обект от системата, по 1950 на месец за всеки дуплекс и по 8600 евро за изпълнението им. Обектите за това време са 45 – половината от всички български задгранични представителства.

Обвинителите допускат, че при това са изтекли наши държавни тайни и е възможно те да са прихванати от чужди разузнавания. Във всеки случай са били създадени условия това да стане, защото оборудването на системата е купено от израелската фирма „Гилат” и всеки, който има същата техника, може да извлича информация от изградения сателитен комуникационен канал. На всичкото отгоре хората на Филчев разбрали, че при вноса от „Гилат” са издадени фалшиви документи от изпращача и не са внесени митни сборове от 164111 лева. Чак след прокурорската намеса, митничарите издали акт за нарушение.

„Цитираните от прокуратурата финансови параметри на сделката са неточни, а самата тя е сключена по всички изисквания на закона”, възразяват от „Трансат”.

„Прокуратурата е един от най-активните участници в политическия живот”, реагира ядно Соломон Паси. Той свързва образуваното разследване с натиск от страна на БСП към царската партия, към която той принадлежи. Натискът към царистите бил, за да влязат в коалиционно правителство начело със Сергей Станишев – нещо, което по-късно се случва така или иначе.
„От години полагаме огромни усилия за промяна на съдебната система. Това следствие е поредното доказателство, че когато е безконтролна, прокуратурата има възможност на влияе на политиката в страната”, заявява Паси по-късно, когато е вече бивш министър. Той припомня, че комуникационната система на външното министерство, заради която го разследват, е предназначена за пренос на открита информация – тя поема голяма част от телефонните разговори, факсовете и електронната поща.

“По тази телекомуникационна система може да бъде предавана класифицирана информация точно толкова, колкото и през мобилните апарати “Нокиа”. Разбира се, че държавна тайна може да изтече и по телефона и затова преносната система не е виновна. Би могъл да е виновен този, който е издал тайната, но на мен не ми е известно такова нещо да се е случвало”, отбелязва ексминистърът.

Прокуратурата прекратява делото му през октомври 2006 г., когато Филчев вече не е пръв обвинител.

Генерал Атанас Атанасов

На един шеф на тайните служби, както и да се труди, рано или късно може да му се случи това, което той причинява на други.

На 19 септември 2002 г. бившият директор на Националната служба за сигурност Атанас Атанасов е привикан в столичното военно следствие, където му е повдигнато обвинение. За пръв път му е. Но не за последен.

Текстът на член 387 алинея 1 от Наказателния кодекс, по който е подведен под отговорност, звучи така: „Който злоупотреби с властта или със служебното си положение и от това произлязат вредни последици, се наказва с лишаване от свобода до три години“

Генералът от запаса остава на свобода, но е принуден да внесе парична гаранция от 10 хиляди лева за целта. Той е качен на пиките на обвинението 9 месеца след като в шест авторитетни медии е публикуван предупредителен списък от 42-ма провинили се, по смисъла на закона, бивши и действащи държавни ръководители, кметове и висши офицери от военното и вътрешното министерство. В този списък Атанасов е под номер 39.

Провинението му е, че на 24 април 2001 г., превишавайки правата си, е арестувал на бургаското летище натоварен с оръжие самолет ИЛ-76. По документи убийствената стока е транспортирана по маршрута Чехия – Грузия, а самолетът е на украинската авиокомпания” Воларе” и е кацнал за зареждане в Бургас. Задържан е по искане на ръководените от генерал Атанасов български агенти по сигурността. Арестът е по сигнал от западноевропейско разузнаване – сигнализира се, че оръжието е предназначено за провинция Еритрея, която през 1991 г. се отцепва от Етиопия и започва война за своята независимост. През 1997 г. ООН налага оръжейно ембарго на воюващите страни.

Проверката на българското контраразузнаване потвърждава сигнала, че самолетът лети към ембарговата африканска държава. В документите му пише, че следващото междинно кацане – след това в Бургас – е на летище в Еритрея, а оттам полетът продължава към Тбилиси.

Да, това изглежда като достатъчно основание за ареста на аероплана. Но след него избухва международен скандал. Чехия и Грузия изпращат протестни ноти до българското външно министерство. Украйна изразява „силно недоумение от инцидента“. В казуса се намесва и Съветът за сигурност на ООН, като изисква информация от всички замесени държави – България, Чехия, Грузия, Украйна и Еритрея. Българското правителство получава благодарствено писмо от международната организация за „проявената бдителност“. Пълна бъркотия.

На 6 юни 2001 г. , още преди да е приключила проверката на ООН, самолетът и оръжието са освободени по разпореждане на бургаския окръжен прокурор с мотив, че „няма данни за извършено престъпление”. По случайно съвпадение в същия ден Никола Филчев е в Киев по покана на генералния прокурор на Украйна Михаил Потебенко.

В деня, в който генерал Атанасов получава мярка за неотклонение, все още не е ясно какво оръжие е имало на борда на самолета – дали 30 тона калашници и патрони, както някои твърдят, или само няколко артилерийски гаубици, както други смятат. Неясно е също кой е определил маршрута на самолета така, че да се отбие в чак Еритрея – това е все едно да тръгне от Варна за Бургас през София. Според проверяващите от ООН вероятно украинската авиокомпания „Воларе” е променила курса на полета и е включила кацане в ембарговата страна.

„И да беше пуснал самолета, и да го беше спрял, Атанасов все щеше да е обвиняем” – коментират магистрати, но предпочитат да не застават зад думите си с имената си.

Атанас Атанасов се разминава с наказанието след това обвинение. Както и след следващото. През лятото на 2005 г. той е оправдан окончателно и за “Филчевгейт”. Върховният касационен съд решава, че някогашният шеф на службата за сигурност няма вина за това, че през 2000 г. в квартирата на някогашния Главен прокурор са открити „неработещи подслушвателни устройства”. Оневиняват го, че не е наредил да се махнат „ушите“, зазидани в стените на въпросната квартира, за да чуват приказките на обитавалите я по-рано оперативно интересни чужденци. А междувременно Атанасов, обяснимо, се е превърнал в един от най-яростните критици на Филчев.

Кметът Софиянски

В последния ден от мандата на Филчев, на 22 февруари 2006 г. в 40-тото Народно събрание се разиграва една рекордно кратка драма. Точно за 18 минути депутатите свалят четири пъти имунитета на колегата си Стефан Софиянски. Филчев внася четири искания за това само няколко часа преди да напусне завинаги кабинета на Главния прокурор в Съдебната палата.

Парламентът сваля защитата на Софиянски от съдебно преследване по четири дела без да отваря дума за дебат. Този бърз развой на събитията не е непредвидим и бившият столичен кмет почти успява са спаси достойнството си, като се обръща към присъстващите в пленарната зала с думите: „Не съм сред най-големите приятели на Филчев, но за първи и последен път съм съгласен с него. Моля ви, гласувайте.”

По онова време той е поизгубил умението си да се усмихва винаги на всичко, което го е направило в близкото минало харесван от масите политик.

Пътят му върви все нагоре – от кметския пост в София към премиерския кабинет, когато изведнъж късметът му се обръща наопаки. Повратният момент е сблъсъкът му с областния управител на София Росен Владимиров, който е заместник-председател на Движението за права и свободи (ДПС).

„Абсолютно не одобрявам Росен Владимиров да остане областен управител и за мен това ще бъде критерий способно ли е правителството на Сакскобугготски да взима категорични решения, когато има очевидни нарушения на обществените възприятия!”, заявява с обичайното си самочувствие столичният градоначалник. Това става почти веднага, след като се е завърнал от успешно турне в САЩ и не крие амбициите си, с подкрепата на американците, да оглави след идните избори изпълнителната власт. Владимиров го е ядосал, като е продал на някакви бизнесмени апетитен спорен терен до Паметника на съветската армия. Тези бизнесмени го изненадват, като му показват акта си за собственост. Столични общинари подсказват, бе бедата не е в изненадата – тя е в това, че съвсем други бизнесмени с благословията на Софиянски са смятали да строят на този терен подземен паркинг.

Владимиров отвръща на удара светкавично, с десен прав. Внася в прокуратурата списък от 40 ( четиридесет!) държавни имоти, придружен със сигнал, че всички те са продадени неправомерно от кмета Софиянски. Премиерът Саксккобургготски гледа боксовия мач и си мълчи. Но внезапно на ринга изскача прокуратурата.

Първото обвинение срещу столичния кмет е за длъжностно престъпление при апортирането на Централни хали. Вместо да бъде оценен по пазарната му цена, скъпоценният имот е внесен като апорт с 400 пъти по-ниска стойност в новосъздаденото израелско търговско дружество „АЩРОМ Груп” и това е направено с цел „да се набави облага на дружеството”. Резултатът е, че за столичната община са настъпили вредни последици за над 9 милиона лева, стари пари, твърди прокуратурата.

Софиянски е сащисан. Той става обвиняем само три дни след образуването на делото, забранено му е да напуска страната и е принуден да плати 10 хиляди лева, за да не гледа небето на квадратчета. Не стига това, ами съдът го отстранява от кметския пост, за да не пречи на следователите.

Усмивката му замръзва, когато всички партньори в победоносната дясна коалиция от три партии, наричана шеговито „Баба, дядо и внуче”, се отричат от него, като намират, че е добре да се оттегли „докато си изчисти името”.

Само партията, която той е учредил – Съюз на свободните демократи – се обявява в негова защита с изявлението, че „Халите са станали хубави, а делото срещу лидера им е политическо.“

Но скоро делата срещу него стават две. Второто е за изграждането на Бизнесцентър на улица „Гурко”. Обвинението срещу Софиянски този път е, че не е извършил апорт от името на общината, от което един акционер се е облажил с 5 милиона стари лева в нейна вреда. По същото дело той отговаря и за това, че е продал с половин милион лева по-евтино общински акции на някакъв частник.

Доскоро считаният за недосегаем софийски кмет наема непобедимата Даниела Доковска за адвокат. Тя е надвила прокуратурата в съдебните спорове за фалиралите банки, на нея се е доверил и бившият шеф на контраразузнаването Атанас Атанасов.

Скоро в кантората й се отваря много работа във връзка със Софиянски.

Третото дело срещу него е за „Милениум център” – че като кмет не си е изпълнил служебните задължения и за пореден път е ощетил общината – този път с 14 милиона лева, за да забогатеят собствениците на инвестиционен фонд „Развитие” и Обединена българска банка.

Тръгва и четвърто дело – за „Погребите” – сделка, при която общината е изгубила цял един милион лева от новите, а Софиянски е набавил облага за дружеството „Интерфорум КО”.

„Филчев е един Франкенщайн!”, избухва съпартийката на Софиянски Диляна Грозданова. Тя единствената, май, която му остава вярна.

„Филчев е Франкенщайн, колкото аз съм виновен за Халите”, отговаря предпазливо Софиянски. Подмазва се. Личи, че е изплашен.

Куражът му идва чак, когато Филчев си отива. Основателно. Четири години след като в Съдебната палата виждат на Филчев гърба, Софиянски е оправдан и по четирите си дела. Усмивката се връща на лицето му. И когато прекрачва за последен път навън прага на съда, той щастливо заявява:

„Аз съм единственият доказано некорумпиран политик в България!”.

Знаменателна фраза.

Колко хора са повярвали, че Софиянски е „некорумпиран“, не знам. Сигурно щяха да са повече, ако в радостта си от оправдателните присъди, той не бе добавил, че след тях „моделът „Софиянски вече няма да носи негативи в общественото съзнание, а ще стане синоним за добра работа в столичната община.”

Моделът „Софиянски”?

Това не е ли моделът, по който работят шефовете на окрадените – или по-нежно казано – на „източените” общински предприятия? Това не е ли моделът, по който са скроени далаверите на цяла плеяда обвиняеми, подсъдими и оправдани – на Вальо Топлото – шефа на столичното парно, на Христоско Вретенаров – шефа на столичното електротранспортно предприятие, на шефовете на „Софийски имоти”, на водата, на чистотата и прочие знайни и незнайни герои на безстопанственността, корупцията и криминалната приватизация? Точно той е. Това е и моделът, по който София расте, но става все по-тъжна, по-мръсна и по-бедна…

Този модел не е незаконен. Законен е, обаче точно това го прави още по-вредоносен и по-страшен на практика.

Докато Софиянски продължава да се усмихва – да е жив и здрав – новият Главен прокурор Велчев признава: „ Притеснително е, че делата срещу бившия столичен кмет Стефан Софиянски завършиха с оправдателни присъди, все пак.”

Борис Велчев обещава, че ще направи анализ и ще съобщи защо всички обвинения срещу държавници се провалят – ако не в прокуратурата, то в съда. Изпълнява обещанието си, но какво от това?

Иван Костов на съд за плагиатство

Бившият Главен прокурор Никола Филчев ще съди Иван Костов за плагиатство, съобщава сайтът „Блиц“ през април 2019 г. Звучи като първоаприлска шега. Но не е. Сблъсъкът между двамата е заради някои текстове от новата книга на бившия премиер, наречена „Свидетелства за прехода“. Тези текстове, според бившият пръв обвинител, са откраднати от негови научни трудове.

„За престъплението плагиатство законът предвижда две години лишаване от свобода – по член 173 от Наказателния кодекс. Като имам предвид на какво равнище е правосъзнанието на Костов, възможно е той изобщо да не съзнава, че кражбата на чуждо произведение е престъпление“, заявява някогашният Главен прокурор и допълва ехидно: „ Е, две години не са много време, ще минат като един ден. Костов ще си ги излежи и ще излезе по-възмъжал от затвора“.

„Не аз съм преписал от Филчев, а Филчев е преписал от мен!”, контрира Командира, който по това време е шеф на неправителствена организация за политически анализи. Той сочи за доказателство свое изказване от 1997 г. пред Народното събрание, запечатано в стенограма.

„Кой от кого преписва е технически въпрос и лесно може да се установи в съда. Костов твърди, че е направил изказване пред Народното събрание в края на 1997 г. и от него аз съм преписал. На това се вика тепегьозлък! Моите публикации относно престъпността на прехода и наказателното законодателство са преди неговото изказване по време. Имам 15 публикации по тази тема, от които три на немски език. Те са част от международно изследване, в което участват всички европейски държави“, отбива удара бившият Главен. По думите му неговите трудове са попаднали в ръцете на Костов по времето, когато той е работил в Правосъдното министерство.

„През 1997 г. бях заместник -министър на правосъдието и министърът Васил Гоцев ми поиска някакви материали за престъпността на прехода. Дадох му ксерокопия от моите статии. След време Гоцев ми каза: „Ваньо много ги хареса. Имаш ли още?”. В крайна сметка Костов прочете моята статия от трибуната на Народното събрание като някакъв много ценен доклад за състоянието на престъпността и за нужните законодателни мерки. Истински цирк!

Нека да знаят хората как Костов управляваше държавата. Вместо да предложи управленски решения на парламента относно престъпността, министър-председателят чете асистентски статии от списанията. При среща казах ясно на Костов: „Това са мои статии. Не е редно да се четат в парламента. Още повече от чуждо име”. Той отвърна: „ Радвай се, че твоя статия стана част от моето изказване”. Преглътнах – все пак става дума за устно изказване, където ораторът може и да не цитира откъде е заимствал чуждите мисли. Но днес – 22 години по-късно той включи мои публикации в неговите мемоари и ги представя като свои. Това е писано слово“, казва Филчев. И приключва темата едносрично, с показно отвращение: „Пфу!“

ПРИЛОЖЕНИЕ №4

Предложение на главния прокурор Никола Филчев до Върховния касационен съд за отмяна на присъдата на Никола Вапцаров

Уважаеми върховни касационни съдии,
С присъда № 509 от 23.07.1942 г. по наказателно дело № 585/1942 г., Софийският военно-полеви съд е признал Никола Иванов Вапцаров, заедно с други подсъдими за виновен в това, че през 1941 г. и пролетта на 1942 г. във военно време, като ръководно лице в забранената БКП, която си поставила цели и възприела средства, забранени от чл. 1 от Закона за защита на държавата (ЗЗД), за постигането на които цели е предприела терористични действия, убийства и общоопасни престъпления, са проявили организаторска дейност в същата и нейните поделения и са давали конкретни нареждания за предприемане на терористични действия и общоопасни престъпления, въз основа на чл. 16, предложение последно и чл. 17 от ЗЗД е осъден на смърт чрез разстрелване, да заплати глоба в полза на държавата в размер на 500 000 лева и е лишен от всички права по член 30 от Наказателния закон за винаги.
В присъдата не е било предвидено обжалване и поради това тя не е проверявана по касационен ред. Приведена е в изпълнение в деня на постановяването й.
Присъдата е постановена при съществено нарушаване на основни принципи и норми на наказателния процес и това е довело също и до нарушение на материалния закон, което прави не- допустимо оставането є като съдебен акт − основания за възобновяване на делото по чл. 362, ал. 1, т. 5 вр. с чл. 352, ал. 1, т. 1 и 2 Наказателно-процесуалния кодекс (НПК).
Относно допустимостта на предложението.
Моля да приемете, че предложението е допустимо по следните съображения: 1.Предназначението на института на възобновяването на наказателните дела, на основанието на чл. 362, ал. 1, т. 5 НПК, е да предпази съдебната система от собствените є грешки като се отмени съответния незаконосъобразен съдебен акт.
Когато съдебната грешка е в полза на осъдения и следва да се утежни положението му, срокът за възобновяване на делото, съгласно чл. 360, ал. 2 НПК, е едногодишен.
По аргумент за противното, когато съдебната грешка е довела до неправилно осъждане на подсъдимия или до незаконосъобразно утежняване на положението му, процесуалната възможност за отстраняване на закононарушението по реда на възобновяването не е ограничена с ни- какъв срок. Ето защо при този случай наказателното дело може да бъде възобновено и след смъртта на осъдения − чл. 360 ал. 2 НПК. Да се приеме обратното становище, би означавало тълкуване на закона contra lege с резултат възможност за ограничаване и накърняване правото на защита на обвиняемия, респективно на осъдено лице, в нарушение на чл. 31, ал. 4 от Конституцията на Република България (КРБ).
С ТР № 1/1999 г. на ОСНК действително е прието, че предложенията на Главния прокурор за възобновяване на наказателни дела, на основание чл. 362, ал. 1, т. 5 НПК, са процесуално допустими само по отношение на присъди и решения влезли в сила след 01.04.1998 г. и непроверени по касационен ред.
Моля Ви да приемете, че това становище на ОСНК не е абсолютно и не е еднозначно. В т. 2 на същото тълкувателно решение е прието също, че присъдите по делата по Закона за конфискуване на имущества, придобити чрез спекула или по друг незаконен начин от 1946 г. (ЗКИ), не подлежат на проверка по реда на чл. 362, ал. 1, т. 5 НПК, но не поради това, че са постановени и влезли в сила преди 01.04.1998 г., а поради това, че спрямо тях Върховният касационен съд през 1946 г. и след това е осъществил касационна проверка. С други думи, решаващо значение за недопускане на възобновяването на присъдите по ЗКИ е не момента на влизането им в сила, а обстоятелството, че по същите актове има касационна проверка от предходния ВКС. По аргумент за противното, по силата на същите разсъждения на ОСНК на сега действащия ВКС, следва че ако такава касационна проверка на същите съдебни актове не беше извършена, те щя- ха да подлежат на възобновяване на основание чл. -362, ал. 1, т. 5 НПК.
В ТР № 1/1999 г., както и в други решения на ВКС се акцентира върху момента на влиза- не в сила на триинстанционното производство − 01.04.1998 г., за да се разграничи периода на действие на съществуващия до тогава основен извънреден способ − преглед по реда на надзора, с двукратно удължаван в последствие срок на действие за определена категория дела − по Наредбата − закон за Народния съд и началния момент на действие на възобновяването по чл. 362, ал. 1, т. 5 НПК. Основателно се посочва и в Тълкувателното решение и в другите последващи решения на ВКС, че този извънреден способ (чл. 362, ал. 1, т. 5 НПК) е бил неприложим за времето, предхождащо 01.04.1998 г., но само за периода през който не е имало касационно производство и касационна проверка (НПК 1952 г., НПК 1974 .), но не и за периодите през които е съществувал касационен ред за проверка на съдебните актове, какъвто е случаят със ЗКИ
− 1946 г. Разграничаването на времевите периоди на приложение на прегледа по реда на надзора и на възобновяването по чл. 362, ал. 1, т. 5 от НПК е било наложително от различния характер на двете извънредни производства и различните основания при които те могат да осъществят: прегледа по реда на надзора − по второинстанционните основания за обжалване по НПК в сила до 01.04.1998 г., възобновяване − по касационните основания в сила от 01.04.1998 г.
Правото на защита е основно конституционно право според чл. 56 и чл. 57 Конституцията на Република България (КРБ). Ограничаването на това право е невъзможно по пътя на тълкуването, дори с тълкувателно решение на ОСНК, а само с изричен закон, какъвто за случая не е налице − аргумент по чл. 57, ал. 3 КРБ.
След като чл. 360, ал. 1 НПК, не ограничава във времево отношение възобновяване на де- лото, дори и след смъртта на осъдения, когато това е в негова полза, и след като липсва друг специален закон, изрично ограничаващ правото на защита към настоящия момент, следва да се приеме, че производството за възобновяване на делото е процесуално допустимо.
Както изрично е посочено в Тълкувателното решение, могат да бъдат възобновявани само актове, „които са станали окончателни преди тази дата“ (01.04.1998 г.). В разглеждания случай, в резултат на грубите процесуални нарушения, е отнета възможността на осъдения да упражни правото си на жалба. И поради това постановената присъда не може да се приеме за окончателна. Единственият начин за отстраняване на закононарушението е нейното атакуване по реда на възобновяването.
С Наредба-Закон за амнистия, „Държавен вестник“ (ДВ) бр. 196/08.09.1944 г. са амнистирани всички престъпни деяния по ЗЗД. Амнистията е пълна и премахва както обществено-опасния характер на деянието, така и последиците на осъждането. Независимо от това, когато осъждането е незаконосъобразно, както това е в разглеждания случай, амнистията не е пречка за възобновяване на делото, по искане на осъдения или по предложение на прокурора − чл. 21, ал. 2 НПК

По основателността на предложението:

Софийският военно-полеви съд е приел, че е компетентен да разгледа и реши н.д. № 585/1942 г. на основание чл. 22а от Закона за защита на държавата (ЗЗД), поради това, че престъпленията, в които са обвинени подсъдимите, са по чл. 16 във вр. с чл. 1 ЗЗД и са извършени през периода 1941-пролетта на 1942 г., когато България се е намирала формално във война с Англия и Америка, което според съда е във военно време.
Действащите закони в България по същото време не позволяват да се направи такъв извод. Съгласно чл. 22а от ЗЗД, подсъдността на делата за престъпленията по този закон се въз- лага на военните съдилища, когато същите престъпления са извършени във военно време или при военно положение.
Съгласно чл. 7 ал. 3 от Военно-наказателния Наредба-закон (ВННЗ), военното положение започва от деня на обявяването му и трае до деня на прекратяването му със закон или указ. За периода 1941 г. − 4 март 1942 г., когато е арестуван Никола Вапцаров, в България не е обявявано военно положение по предвидения в закона ред. Следователно състоянието на военно положение не е било налице като фактическо и правно основание за разглеждане на делото от военно-полевия съд.
Съгласно чл. 7 ал. 1 от ВННЗ, „военно време“ е времето от деня, в който е обявена обща мобилизация на въоръжените сили или е почната война, до деня в който е обявена обща демо- билизация.
През 1941 г. и до 4 март 1942 г. в България не е обявявана обща мобилизация и на това ос- нование не е възниквало състоянието, определено от закона като военно време.
Не е налице и фактическото положение на започната война, по смисъла на чл. 7 ал. 1 от ВННЗ, на което се е позовал съда.
На 01.03.1941 г. е подписан протокол за присъединяване на България към Тристранния пакт. На 02.03.1941 г. този протокол е одобрен и ратифициран от Народното събрание.
На 12.12.1941 г. България обявява война на Англия и САЩ, без да са започнали военни действия.
На 06.06.1942 г. САЩ обявяват война на България.
Към момента на арестуването на Никола Вапцаров − 04.03.1942 г. България е била в със- тояние на обявена война спрямо Англия и САЩ. Незаконосъобразно обаче, това състояние е приравнено от съда на започната война, за да приеме, че е налице обективния признак от със- тава на престъплението по чл. 16 във връзка с чл. 1 от ЗЗД − военно време.
Положението на „почната война“ , по смисъла на чл. 1, ал. 1 ВННЗ, означава предприети реални военни действия от или срещу България, независимо дали е налице формалния акт на обявена война. От тази гледна точка, формалното обявяване на война, не е състояние равноз- начно на започната война, защото започването на войната на практика е възможно и без фор- малния акт на обявена война. От друга страна, ако законодателят е искал да идентифицира със- тоянието на започната война със състоянието, което настъпва след формалното обявяване на войната, не би използвал в чл. 7 ал. 1 ВННЗ, понятието „почната“ война, а − обявена война.
В законодателството на България, независимо от историческите периоди на неговото осъ- ществяване, е провеждано неотклонно изискването думите в съответните правни норми да се използват с тяхното общоизвестно и типично значение в говоримия българския език.
Думата „почвам“, според Българския тълковен речник, С., 1973 г., с. 745, обобщено означава поставяне фактическо начало на определена дейност или състояние съществено различни от предходните.
Според националната военна теория състоянието на почната война означава, че са предприети първите реални бойни действия между страната ни и нейният противник. На практика състоянието на започната война е налице при преминаването на първия самолет, снаряд, кур- шум или на първия чуждестранен войник през държавната граница на страната.
При адекватното тълкуване на чл. 7 ал. 1 ВННЗ, се налага несъмнено извода, че през 1941 г. и началото на 1942 г. България не се е намирала в състояние на започната война и поради то- ва не са били налице изискванията по чл. 22а ЗЗД във връзка с чл. 7 ВННЗ, за разглеждане на делото от военно-полеви съд.
Липсата на законоустановена съдебна компетентност е довела до постановяване на присъдата от незаконен съдебен състав, което съгласно чл. 352, ал. 3, т. 3 НПК е абсолютно основание за отменяването й.
При постановяване на присъдата Софийският военно-полеви съд е допуснал съществено нарушение и на чл. 681 от Военно-съдебния закон (ВСЗ), с което незаконосъобразно е лишил подсъдимия от право на обжалване на присъдата пред Военния касационен съд.
Съгласно чл. 73, ал. 1 от Конституцията на Българското царство, никой не може да бъде наказан без присъда от надлежен съд, която вече е добила законна сила. С известни ограничения това правило е възпроизведено в чл. 22 ал. 2 ЗЗД, който предвижда също касационно обжалване на присъдите постановени за престъпления по същия закон. Доколкото ЗЗД не съдържа цялостни процедурни правила, прилагат се процесуалните правила по Военно-съдебния закон. Съгласно чл. 661 от този закон е предвидено право на касационна жалба, а чл. 663 − допуска дори във военно време касационна жалба при постановена смъртна присъда.
Присъдата срещу Никола Вапцаров и другите осъдени на смърт е изпълнена незабавно − в деня на нейното произнасяне по определение на съда, който се е позовал на чл. 681 ВСЗ, в редакцията му Д.в., бр. 166 от 31.07.1941 г., както и на Постановление на Министерския съвет от 11.02.1942 г., издадено на основание на този член. С постановлението на Министерския съвет се разрешава да се постави в действие разпоредбата на чл. 681 ВСЗ, но тя следва да се приложи при наличието на предвидените в самия закон условия. Законът изисква да са налице изключителни времена, през които да е застрашена дисциплината на войската или сигурността на държавата.
Вместо да посочи, дали са налице и в какво се изразяват на практика предвидените в чл. 681 ВСЗ предпоставки за необжалваемост на присъдата, съдът, без позоваването на конкретни обективни факти, декларативно е посочил, „че се налагат бързи мерки за предотвратяване на подобен род престъпления“ и е постановил незабавно изпълнение на присъдата.
Нормата на чл. 681, т. 4 ВСЗ, даваща възможност на съда да постанови незабавно изпълнение на присъдата не е императивна, а позволява преценка. В този случай е задължително посочването на конкретно относими и значими по естеството си факти и обстоятелства за лишаване на осъдения от право на обжалване, каквито по делото липсват и това е довело до незако- носъобразно и противоконституционно (чл. 73 ал. 1 Търновска конституция) лишаване на подсъдимите от право на обжалване.
Ако нормата на чл. 681, т. 4 се съпостави с нормата по т. 3 на същия член, както и с обща- та идея за изключителност на условията при прилагането на незабавното изпълнение на присъ- дата, ще се констатира, че това правило е приложимо само по време на война, каквато реално няма и предимно спрямо военнослужещи и военизирани лица, каквито между подсъдимите също няма.
Поради неправилното тълкуване на обективния признак „военно време“, освен че разглеж- дането на делото е станало от некомпетентен, незаконен съд − военен, вместо областен съд, се е стигнало още и до прилагането на една изцяло неотносима наказателна процедура, крайно ог- раничителна и изключваща напълно възможността от упражняване на процесуалните права на подсъдимите, с оглед тяхната защита, позволяваща влизането на смъртна присъда в сила без предоставено право на обжалване.
Към присъдата липсват мотиви, в които макар и накратко да са обсъдени обясненията на подсъдимите и показанията на свидетелите, позволяващи извода за виновност при извършване на деянието. Липсват правни съображения и по прилагането на закона, относно съставомерността на деянията, както и по определяне вида и размера на наказанията. Съдът се е задоволил само с посочване на чл. 1 и 16 от ЗЗД и чл. 508 от ВСЗ, с което не е изпълнил задълженията си по чл. 523, т. 2 от ВСЗ.
От протокола на съдебните заседания е видно, че въобще не е приобщен процесуално ни- какъв доказателствен материал относно приетите за извършени престъпления. Отразеното в протокола е преразказ, който няма доказателствена стойност. Към това трябва да се прибави и обстоятелството, че въобще не са посочени мотиви за отклоненията от действащите процесуални разпоредби, съгласно чл. 681, т. 3 от ВСЗ ) изм. бр. 166 от 31.07.1941 г.)
Тези груби нарушения на процесуалния закон са довели до абсолютни ограничения в пра- вата на подсъдимия при разглеждане на делото и при постановяване на присъдата и поради то- ва съставляват абсолютни основания за възобновяване на делото съгласно чл. 362, ал. 1, т. 5 във връзка с чл. 352, ал. 1, т. 2 НПК.
При постановяване на присъдата са допуснати и нарушения на материалния закон, които са съществени.
Пак поради незаконосъобразното и неадекватно тълкуване на обективния признак „военно време“ са приложени норми от ЗЗД, предвидени за престъпления, извършени във военно време
− чл. 16 във връзка с чл. 1, с единствена възможна санкция смърт. Следователно приложен е за- кон, който не е следвало да бъде прилаган и това съставлява основание за възобновяване на де- лото по чл. 362, ал. 1, т. 5 във връзка с чл. 352, ал. 1, т. 1 НПК.
Между диспозитива и съобразителната част на присъдата съществува очевидно противоречие относно субективното качество на Никола Вапцаров при извършване на деянията, за които е осъден.
В диспозитива на присъдата той е осъден като ръководно лице, а в обстоятелствената част на присъдата е описана дейност на обикновен изпълнител. Разликата в субективното качество на осъдения е съществена, както за степента на участие, така и за определяне на наказанието.
С присъдата Никола Вапцаров е осъден като ръководен функционер на забранената БКП, без да има за това доказателства, което изключва законосъобразното приложение на чл. 16 във връзка с чл. 1 ЗЗД спрямо него.
Според приетите за установени факти и обстоятелства относно извършеното от Вапцаров, може да се направи извод за това, че той не само не е осъществявал ръководна дейност, но че и деянието му е несъставомерно по смисъла на чл. 16 във вр. с чл. 1 от ЗЗД. Изпълнителното деяние на чл. 16 изисква да са предприети метежи, бунтове, терористични действия, убийства и общо опасни престъпления за постигане на посочените в чл. 1 на ЗЗД цели. В съобразителната част на присъдата не са посочени конкретни действия на Вапцаров, с които да е осъществил ня- кое от изпълнителните деяния на чл. 16 ЗЗД. Като е приел, че Вапцаров следва да носи отговор- ност по чл. 16 във вр. с чл. 1 от ЗЗД, без установените факти по делото да сочат на такъв извод, съдът е допуснал нарушение на материалния закон − осъждане без да са налице материално-правните предпоставки за това.
Отмяната на ЗЗД и другите закони, неоснователно приложени към дейността на Вапцаров, прави невъзможно връщане на делото за ново разглеждане.
Налице са условията ВКС да се произнесе по същество, на основание чл. 365 от НПК, ка- то приложи правилата на касационното производство, за които в конкретния случай няма законови ограничения. Съгласно дадените му правомощия в чл. 357, ал. 1, т. 2 във вр. с чл. 21, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС следва да отмени присъдата и да оправдае подсъдимия, като го признае за не- винен по възведеното обвинение.
В съответствие с изложените по-горе съображения и на основание чл. 361, ал. 1, предл. 2- ро, във връзка с чл. 362, ал. 1, т. 5, във връзка с чл. 352, ал. 1, т. 1 и 2, чл. 365 вр. с чл. 357, ал.1, т. 2 във вр. с чл. 21, ал. 1, т. 1 НПК

П Р Е Д Л А Г А М :
Да отмените по реда на възобновяването присъда № 509 от 23.07.1942 г. по н.д.
№ 585/1942 г. на Софийския военно-полеви съд и да оправдаете Никола Иванов Вапцаров.
ПРИЛОЖЕНИЕ: НД № 585/1942 г. на Софийски военно-полеви съд (арх.дело С-105611 − 10 тома и допълнителна папка с 4 материала).
ГЛАВЕН ПРОКУРОР: Никола Филчев
22. 11. 2004 г.