ГЛАВНИТЕ ПРОКУРОРИ: Велчевизми в обвинението

От книгата на Анна Заркова „Главните прокурори: От Татарчев до Гешев“

Втора глава

Едно от момчетата със специални фамилии

Кой е Борис Велчев?

Внукът.

Чий внук?

На дядо си – носи му името – на онзи Борис Велчев, който е бил вторият след Живков в Политбюро на ЦК на БКП в ония недемократични години…

Тези думи по адрес на Борис Велчев–внук са неизменна част от неговия житейски и професионален път, те не се влияят от завоите му, нито от подемите му, нито от препятствията.

Дали Велчев – дядо е бил толкова близо до Живков по времето на „зрелия социализъм“, не се знае със сигурност. Но категорично може да се каже, че в първите години след Десетоноемврийския преврат, който преименува обществения строй от „тоталитаризъм“ в „демокрация“, е немислимо даже, че внукът на Борис Велчев ще стане човекът с най-голяма власт в държавата.

„Немислимо“ ли казах? Не стига. Би трябвало да кажа, че тълпите, ликуващи на „Орлов мост“ от падането на комунизма, биха убили с камъни всеки, който би дръзнал да изкрещи, че в обозримо време един потомък на комунистическото Политбюро ще командва държавните обвинители.

Но всичко тече и всичко се променя, както е казано още преди новата ера.

И Велчев – внук не просто „става“, а е „избран с консенсус“ за Главен прокурор на България.

Още преди да бъде гласуван единодушно в Съдебния съвет, новият Главен прокурор се оказва първата консенсусна фигура у нас след преломния Десети ноември 1989 г. – в смисъл, че големите партии постигат съгласие за избора му. Станишев – разбирайте БСП, Сакскобургготски – НДСВ и Доган – ДПС застават като един зад неговата кандидатура. Самата тя е единствена – и всъщност състезанието за поста на Филчев е състезание с един кон. Но това не предизвиква негодувание в обществото – не и такова, каквото избухва 13 години по- късно, когато пак само един магистрат се бори за стола на Цацаров и го заема, пак очаквано.

„Момчетата от специалните фамилии винаги са страдали от това, че нещата в живота им се случват в условията на липса на конкуренция“, пише Пепа Витанова във вестник „Стандарт“. Авторката допуска, че радостта от победата не е пълна, когато те лишат от тръпката на надпреварата. Особено, когато си – като Велчев – на 43 години и пазиш енергията на младостта. Тя си мисли, че вероятно така „ненапълно радостен“ се е чувствал и Сергей Станишев, синът на секретаря на ЦК на БКП Димитър Станишев, когато конгресът БСП – партията, наследила БКП – го обявява триумфално за лидер с 95 процента от всички гласове.
Хипотезата на младата журналистка е непроверима, още повече, че двамата младши – Сергей и Борис си приличат, като че ли само по това, че вървят от младини все нагоре по червения килим.

Борис е всепризнат за добро попадение на кадровиците – забележителен ерудит, хубавец, чаровен и с харизма, заради която репортерките го обявяват за „опасен конкурент на всенародния любимец Бойко Борисов.“

Впрочем и между Борис и Бойко – също както между Борис и Сергей – приликите в ония времена се броят на по-малко от пръстите на едната ми ръка. При Борис и Бойко те се свеждат до мъжественото излъчване, тридневната брада и отзивчивостта към журналистите и журналистките. Това е всичко. След време Бойко ще задмине Борис и ще се утвърди като номер едно в душата на масовата публика.

“Аз съм прост и вие сте прости, и затова се разбираме“ – възкликва Бойко веднъж, докато дава автографи на скупчилите се около него деца, невести и моми. И той си го мисли, като го казва – хората така го чувстват – защото е вярно, а не само популистко. На терена на това взаимно разбирателство с „простия народ“ Бойко Борисов ще бие след време на избори и левите, и десните, и всички видове случайници в българската политика.

Борис Велчев пази дистанция от своите фенове – без да иска или нарочно, все едно. Той е различен от Бойко – и с безукорното си семейно възпитание, и с научните си интереси, и с правния си език, и с полиглотството, и с европейската шлифовка.

Баща му Владимир Велчев е дипломат от кариерата с мисии в САЩ, Русия и Великобритания. Синът Борис от малък е гражданин на света.

Женен е щастливо за българка – казали са си „да“ в Москва.

Чичо му е Иля Велчев, поет, писател, сценарист и кинорежисьор, чиито творби – филми и книги със стихове и проза имат място не само в българската, но и в международната културна съкровищница. Впрочем, според най-популярната версия, дядо му Борис Велчев губи благоволението на Тодор Живков не заради друго, а заради филма на сина си „Завръщане от Рим“.

Племенникът Борис е наследил от чичо си доза талант и обич към книжнината. Преди да се качи на най-високия етаж в храма на Темида, той се е изявил като преводач на Греъм Грийн – при това романът „Третият“ в неговия превод не е изгубил нито милиграм от богатството на езика.

И като университетски преподавател по право Борис Велчев е забележим авторитет. От 1988 г. е хоноруван, а от 1990 г. – редовен асистент по наказателно право в Софийския университет. Преподава на два курса в „Алма Матер“ и на един във Великотърновския университет. Зад катедрата изглежда трудолюбив, организиран, добронамерен. Очевидно не разчита на червения килим в научната си кариера. Минава през всички етапи на академичното развитие, доктор по право е от 1997 г., доцент – от 2002 г., а професор – от 2012 г.

Шефът на катедрата по Наказателно право в Юридическия факултет професор Александър Стойнов не може да се нахвали от него – „чудесен колега!“ Студентите харесват чувството му за хумор и препратките, които прави от сухата правна материя към живописната практика в съдилищата. Тънкият му сарказъм към грубите грешки в текущото законодателство ги възхищава. Нищо, че в тандем с професора Стойнов, когото наричат Малката секира, пише двойки на поразия.

Как се озовава в политиката?

Държавният глава Георги Първанов го кани в юридическия съвет на президентството по препоръка главния си секретар Красимир Стоянов. Препоръката е заслужена – Велчев определено се е отличил измежду многобройните експерти, които се натискат да помагат на новоизлюпените политици в Седмото Велико народно събрание и в правителството. Така поне Стоянов твърди, но то съвсем прилича на истина.

Борис Велчев заема в президентския правен екип мястото на професор Евгени Танчев, който става конституционен съдия. Вярно, че е млад и току що е спечелил титулярно място в Софийския университет, но пък има вече зад гърба си монография за помилването и докторат за имунитетите срещу наказателно преследване. На „Дондуков“ №2 става съавтор на идеята за създаване на Независима агенция за борба с корупцията – кой да знае, че в идните години ще бъдат създадени няколко такива, а корупцията, с която те се борят на хартия, ще потрива доволно ръце и ще се киска.

А иначе пак той, Борис Велчев изготвя мотивите за първото вето на президента Първанов върху поредните промени в закона за приватизацията и следприватизационния контрол, от което май няма никаква полза. И пак той наблюдава от кабинета на държавния глава „Реформата на съдебната власт“, преди „тази госпожа“ остарее като бездетна, лекомислена и нежелана.
Първанов е доволен от неговата работа – или поне така се смята, защото никога не е отричал, че го е препоръчал лично за наследник на Филчев.

Изслушването пред Висшия съдебен съвет убеждава и малцината скептични към кандидатурата на Велчев, че с него няма да стане някоя грешка. На събеседването той е спокоен, уверен, блестящ в речта си, уравновесен.

Чистка в прокуратурата ще има ли? – питат го. Няма да има.

Какъв е проблемът, че няма опит като действащ магистрат? Никакъв. Една разходка по конспекта на практическото правораздаване убеждава критиците, че Велчев добре познава порядките в съдебните зали.

„ Ще се справи“, споглеждат се съдебните кадровици, излъчени от кръговете около властта и гласуват с чиста съвест, както им е указано – „за“.

Дядо му възкръсва след смъртна присъда

Във вездесъщата Уикипедия пише, че дядото на Борис Велчев е „български държавник и политик от БКП, член на Политбюро, отговарящ за Секретариата на Централния комитет и считан почти две десетилетия за най-старшия партиен функционер след Живков. Като решаващ фактор в комунистическата политика от 1966 г. нататък, той едва ли се е представял, че внукът му на неговите години ще бъде, след победата на антикомунизма, по-прочут и по-одумван от него в родината.

Дядо Борис от младини е носител на званието „Герой на социалистическия труд“, на три златни ордена „ Георги Димитров“ и на десетки други български и международни отличия.

Роден е на 23 юли 1914 г. в Етрополе. Баща му Лазар е имал воденица, а майка му Мария е от заможния етрополски род Делванови. Борис не е типичният млад пролетарий, който няма какво да губи, освен оковите си, когато се включва в битката за равенство и в антифашистката съпротива. Завършва елитното навремето си техническо училище „Христо Ботев“ в София, започва работа в Столичната община и записва задочно „Консулство и дипломация“ в Свободния университет – този, който днес се нарича Университет за национално и световно стопанство. Изглежда почти необяснимо, че 21-годишният проспериращ младеж, който не познава нищетата, се записва в Българската работническа партия и става един от тъй наречените „тесни социалисти“. Скоро от активист се превръща в партиен лидер – избран е за секретар на Първия централен партиен район и за заместник-секретар на нелегалната партийна столична организация. На една сказка, на която е лектор, среща бъдещата си съпруга Русана. Зашеметен е от нейния борчески план и от хубостта й. Грешно млад е, когато става баща на две деца – Искра и Владимир.

Ето какво пише за него в левия вестник „Дума“ професор Чавдар Добрев, изтъкнат учен, историк на културата, преводач, редактор, поет и публицист:

„Борис Велчев (дядото) принадлежи към онова поколение добре образовани млади идеалисти, които са искали да отвоюват в името на широките народни маси свободата, равенството и братството. Той е един от първите членове на партията, които се включват най-дейно в започващата антифашистка борба. Арестуван е за това на 21 ноември 1941 г. по Закона за защита на държавата. Осъден е на смърт. От 26 декември 1941 г. до 8 септември 1944 г., живее в килиите на смъртниците и заспива с мисълта, че на другия ден може би за последен път ще се събуди. Присъдата му е заменена с доживотен затвор през септември 1943 г. Представете си каква духовна сила е била нужна на едно момче от Етрополе, за да чака смъртния си час над две години и да не се пречупи, да не помоли за милост! Лично шефът на полицията Никола Гешев ръководи операцията по сломяването на младежа. Но безуспешно.”

Професор Чавдар Добрев припомня човешките и делови достойнства на Борис Велчев по случай стогодишния му юбилей. При това той изтъква „обстановката на национален подем и ентусиазъм, в който героят антифишист започва партийната си дейност след 9 септември 1944 г.“

Доста смело от страна на професора. Понеже да се говори и пише без ирония за „герои антифашисти” през 90-те години на миналия век у нас е, меко казано, неприемливо.

„Благодарение на високите си организаторски качества и сериозната си политическа подготовка Борис Велчев след Априлския пленум през 1956 г. става един от инициаторите на новия партиен курс към десталинизация и демократизиране на партийния и държавен живот у нас – пише профосерът. – През 60-те и 70-те години на ХХ-ти век той е втори по ранг ръководител на БКП: отговаря за партията, за нейните организации и за участието й в модернизацията на държавата. Това е най-благодатният и продуктивен период през 45-те години на социализма.Тогава се извършва икономически прелом и модернизация на промишлеността и земеделието. Тогава ръководството на БКП стои най-близко до радикалните виждания за дълбоки промени в социализма. Тогава в партията далеч по-епизодично се проявяват социалните деформации, кариеризмът и забогатяването на номенклатурната класа. Тогава се появяват и основните творби на българското изкуство и литература, немалко от тях с печат на художествена нетленност и историческа непреходност.“

Подчертавайки заслугите на Борис Велчев за „най-плодоносните етапи в развитието на социалистическа България“, професор Чавдар Добрев се спира и на влиянието му върху вожда Живков. Много интригуващо.

„Влияел му е – предполага той – с добротата на характера си, с поведението си на човек, лишен от подмолни козни, със смелостта да казва пред другарите си истината, дори и когато е неудобна, да анализира добре ситуацията в страната, в близкия и по-далечния свят с вроденото си чувство за почтеност.“

Известно е, че в средата на 70-те години отношенията между Първия и Втория в авторитарната държава – а тя е такава, според осведомените за порядъка по върховете й – забележимо се променят. През 1977 г. на скандален партиен пленум Велчев, е внезапно освободен от всички постове, които заема. Живков неведнъж постъпва по този начин с политическите авторитети от неговото обкръжение.

Тогава Борис Велчев-внук е 15-годишен тинейджър. Дали разжалването на дядо му е белязало с трудности ученичеството и студентството му? Може, но не е известно.

Професор Добрев споделя личните си наблюдения в по-широк план: „ След махането на Борис Велчев от положението му на втори човек в партията, у Живков се развиха още вождистки амбиции, стесни се кръгът от приближените около него, засили се тенденцията да облича с партийна и държавна власт членове на своето семейство.“

„Живков постъпи несправедливо със своя боен другар от нелегалната борба, с комуниста-политзатворник, осъден на смърт от фашистката власт, със земляка си от съседното на Правец Етрополе, с личността, ползваща се с авторитет в партията и обществото! – отсъжда професорът.

Той съобщава нещо малко известно: че Борис Велчев-дядо през 1961 г., като секретар на ЦК на БКП посещава лагерите за политзатворници в Белене, Ловеч и Скравена, влиза без охрана в помещенията, разговаря откровено с обитателите им и предлага на заседание на ЦК те да бъдат закрити – и не само това – а и да бъде освободен отговарящият за тях заместник -вътрешен министър Мирчо Спасов. Живков мълчи, Спасов му е приближен. Впоследствие ще поговори на четири очи с него, но от това не се забелязват последици.

А ето и заключението на автора в този юбилеен портрет:

„Познавах Борис Велчев още от времето, когато беше втори човек в партията. Виждаше ми се сърдечен и човеколюбив, чужд на грубите порядки в политиката. Но по-истински го опознах на срещата ни, която се проведе доста след 10 ноември 1989 г., в дома му на софийската улица „Антон Иванов“№ 25. Като изкачих третия етаж и влязох в хола, видях възрастния бивш държавник в добро разположение на духа. Така, както беше седнал на масивния стол, той излъчваше самочувствие. Годините не бяха ерозирали красивата осанка и мъжествения овал на лицето. Виждаше се, че държи на външния си вид със суетност, която добавя обаяние към посетените от възрастта индивиди. Направи ми впечатление, че е диалогичен, с живи реакции, умерен в съжденията, чужд на първичния инстинкт за възмездие.

Гледаше на току-що отшумелите събития от разстояние, смяташе ги за неизбежни, наблягаше, че социалистическото ни движение трябва да извлече сериозни поуки от своето поражение в края на 80-те. Изброяваше греховете, които той и неговите другари били допуснали. За някои укоряваше Живков, мислеше, че е могла да се избегне етническата криза, „голямата екскурзия“, довела до отдръпване на народа от БСП. Не боравеше с категории като „човеколюбие“, „толерантност“ и други такива, но практически това имаше предвид“.

Дали дядото и внука си приличат? Коментар по този въпрос съм чувала само от вече бившия Главен прокурор Никола Филчев. Той смята, че приликата в характерите им е забележима.

Бате Бойко и Бате Борко

Главният прокурор Борис Велчев е изискан клонинг на Бате Бойко, пише вестник „Нощен Труд“ през лятото на 2006 г.
По това време Бате Бойко е кмет на София, но в медиите, както и във формираната от тях представа на обществото, той продължава да бъде генералът – герой, които гони лошите. Изявите му като главен секретар на МВР, какъвто е от 2001 до 2005 г., се припомнят често телевизията. Вече кмет, той пак говори като шериф на републиката – как ще хваща апашите – без значение, че камерите го следят вече не в качеството му на полицейски генерал, а в качеството му на градоначалник, който отговаря за транспорта, парното и ремонтите на площадите. Между другото, след него МВР има нов главен секретар, но той не е така атрактивен и малцина са му научили името.

„Бате Бойко и Бате Борко, батюшките спасители!” – възкликва топрепортерката Магдалена Гигова, която в „Нощен Труд“ следи за светските събития. В шикозния си стил тя отбелязва очевидния факт, че медиите глезят еднакво и двамата, че всички им се възхищават и очакват от тях „да хванат лошите“. По-точно – „Бате Бойко да ги набие, а Бате Борко да ги вкара в затвора.”

Тези „батюшки спасители“ са от съвсем различни светове, обаче журналистите забавляват читателската си публика, като спрягат повърхностните им прилики.

Бойко Борисов е син на социалистически труженици – баща пожарникар, майка учителка. Велчев е от червената аристокрация – дядо му седи до Тодор Живков, баща му изпълнява в дипломатически мисии.

Борисов получава съответно на потеклото си образование – в най-непрестижния за времето си факултет от школата на МВР, пожарникарския. Велчев ,благодарение на произхода си, черпи от мъдростта на света – расте в Англия и САЩ, приема светото кръщение в Москва.

„На Бойко, пише Маги Гигова – и под смокинга на церемонията за наградите „Мъж на годината“ му личи, че е от Банкя, а Велчев и в пуловер изглежда като във витрина на „Савил Роу“, лондонската улица на модата.”

Борисов пуска казармени шеги към репортерките и те се кискат. Велчев има изтънчено чувство за хумор, с което ги провокира и ги предизвиква да мислят.

Ето обаче една важна прилика – и двамата ги тачат много в чужбина. Бате Бойко – по неговите думи, а и в действителност – има цяло едно сако с ордени за заслуги, дадени му от чужди полицейски служби. А Борис Велчев още в първите месеци като Обвинител №1 получава от италианския сайт „Осерваторио суи Балкани“ едно извънредно ласкателно описание: „Новият главен прокурор е като светлина в пристанището на мъглите“.

Ами талантите? Имат ги и двамата. Бойко Борисов има черен колан по карате, а Борис Велчев е превел хитов роман на Греъм Грийн по неподражаем начин.

Ако за двамата имаше неозаглавено стихотворение, смята Маги Гигова, на него трябваше да му се сложи заглавие „Големите надежди“.

Да, по онова време това е така, без съмнение.

Изпитания след клетвата

„Заклевам се в името на народа да прилагам точно Конституцията и законите на България, да изпълнявам задълженията си по съвест и вътрешно убеждение, да бъда безпристрастен, обективен и справедлив, да допринасям за издигане престижа на професията и да пазя служебната тайна, като винаги помня, че за всичко отговарям пред закона. Заклех се!”

Борис Велчев произнася фразите от клетвата бавно, отчетливо и с умерено вълнение. По време на този обред, на 23 февруари 2006 г. Съдебната палата се пука по шефовете – пълна е с почетни гости, репортери и разни хора, които искат да се ръкуват с него, за да му напомнят за себе си. За пръв път демократично избран Главен прокурор полага клетва в зала „Тържествена”. Татарчев и Филчев се вричат в закона в кабинетите си, а тези преди тях – в Народното събрание, защото са избранници на депутатите, а не на съдебния съвет, който е нещо като правителство на съдебната власт. Стълпотворението в сградата с лъвовете може да се сравни само с това от 1991 г., когато съдят в нея Тодор Живков. Веднага след като подписва клетвения лист и приема поздравления, новият Главен се отправя с бързи крачки към кабинета си. Но го догонват съдебните репортери.

– Господин Велчев, първият ви работен ден е ознаменуван с поръчковото убийство на Доктора, на-видния контрабандист, както и със скандала между шефа на Върховния съд Григоров и Филчев! Как ще коментирате?
– Нека да коментирам обстоятелствата, след като се запозная с фактите.
– А вашият коментар за това, че ВИП-клиентите на прокуратурата са много малко?
– Моля ви да изоставим тази лексика. Прокуратурата няма клиенти. Клиентите са хора, които плащат.
– Господин Велчев, ще спазите ли клетвата си?“
– Да.

Дума лесно се дава. Но трудно се прескачат препятствията, които делят даденото от изпълнимото обещание.

Пред Велчев още в началото на мандата се издигат високи препятствия.

Първо, той трябва да прескочи блатото на огромния скандал, избухнал седмица по-рано между неговия предшественик Никола Филчев и председателят на Върховния касационен съд Иван Григоров. Четирима прокурори са внесли във Висшия съдебен съвет полицейски запис, който уличава в подкупност съдията № 1, а той е отвърнал на удара, като е разпространил фалшива епикриза, че Филчев е луд.

„Заседанието на съдебния съвет по случая предстои”, заявява Велчев предпазливо. Това е знак, че се кани да пипа с кадифени ръкавици. Може би е решил да стои по-настрани от вонята на корупцията, както и от кървавите реки, които текат по улиците в тогавашните гангстерски войни.

Второто препятствие пред Велчев е новият Наказателно-процесуален кодекс, който влиза в сила през април 2006 г. и поверява 98% от разследванията на полицейските дознатели.

„Притеснява ме готовността на дознанието“ – казва Велчев. Пак е предпазлив, съвсем мек в изказа. Тъй като „готовността на дознанието” по това време е нулева и прокурорите са затрупани с купища папки, кънтящи на кухо.

Третото препятствие са окастрените правомощия на прокуратурата. И от стара Европа вече са чули престрелките, които през ден огласят българските градове, наясно са, че трупове на наркотрафиканти, контрабандисти и тям подобни падат като круши, а злодеите остават неразкрити. Медиите у нас и в чужбина харчат тонове хартия, за да опишат алчността, с която крадльовците във властта приватизират или – казано на прост език – грабят стръвно и съсипват раздържавеното имущество. А обвинителите на Велчев, на които гражданите по онова време все още вярват, дори и да искат, не могат да оправдаят доверието – те не могат нито да атакуват клептоманските сделки, нито да върнат откраднатото в бюджета.

Опозицията също е предизвикателство, което Велчев трябва да прескача. Тя иска да започне разследване за върнатите имоти на Царя, за митниците, дадени на някакви англичани и за „Батко и братко“ – един огромен корупционен скандал в строителството на магистрала „Тракия“, при който става ясно, че шефът на пътната агенция храни с тлъсти обществени поръчки двамата си братя.

В отговор новият Главен само се възмущава: „Политици и партии се канят да ме оценяват по отношението спрямо внесените от тях сигнали, а не по това успешно ли противодействам на корупцията по върховете на властта”.

Велчев сигурно иска да премахне неприятното усещане, че прокуратурата прави политика, което е наследил от мандатите на Татарчев и Филчев. Но няма да успее. Скоро ще разбере, че дори да не се занимава с политиците, те се занимават с него.

На доклад при американския посланик

В прокуратурата е апокалипсис – страх и ужас!

В този дух Главният прокурор Велчев е обрисувал пред американския посланик Байърли картината на държавното обвинение, което наследил от Филчев.

Дали съм сигурна?

Да, това се вижда от дипломатически доклад на Байърли, изпратен до САЩ на 7 февруари 2006 г. и изтекъл през Wikileaks [06SOFIA198]. Сайтът „Биволъ” го пуска в превод на български и обобщава отношенията на Велчев с американците в статия под заглавие „Борис Велчев и провалът на българската съдебна система”. Статията от 11 май 2011 г. определено заслужава внимание. Новият тогава Главен прокурор е определил институцията, чието ръководство поема, като “дълбоко нефукционална”, пише в нея. Той изразил готовност да промени порочната система, а посланикът приел думите му като “чиста монета” и показал „решителност да окаже съдействие с технически средства според високите очаквания“ на българското общество.

Пред американския посланик Борис Велчев признал – може би чистосърдечно и спонтанно, а може би пресметнато, след размисъл – че в прокуратурата “ситуацията е дори по-лоша, отколкото той е очаквал”. Нещо повече – той определил прокуратурата на Филчев буквално като “вид терористична организация”, използвана за разчистване на сметки – политически и финансови – но напълно неспособна да се бори с мафията.

Дали би казал това, ако би знаел, че то ще излезе от кабинета на Байърли и ще гръмне в средствата за масова информация? Той си знае. Но не пести подробности пред посланика.

Заварил в доскорошната обител на Филчев „празни досиета“ и „враждебни заместници“, които дори не искали да си говорят с него. За свой приоритет определил прочистването на институцията от корумпираните прокурори, но така влязъл в “един вид война”. Поставен бил в тотална изолация, отказвали му тихомълком информация и така той не могъл да представи първоначален 100 дневен план за своя мандат. Сблъскал се с три групи на “опозиция” спрямо всякакви евентуални промени, които би могъл да предприеме. С първата група – на престъпниците, с втората – на заинтересованите политици и с третата – на самите прокурори.

В заключение Велчев споделил, че има нужда от тримесечен период за “изчистване на къщата”, след което щял да почне същинската работа, основно по борбата срещу организираната престъпност.

След този разговор за американците едва ли е останало нещо скрито в задния двор на българското правораздаване. Главният прокурор Велчев ги информирал даже и за намеренията на властта да извади предшественика му Филчев от страната като посланик – или в Беларус, или в Казахстан. По думите му самият Филчев смятал беларуския президент Лукашенко за свой много близък познат, правил многократни визити при него и „безсрамно лобирал“, за да бъде назначен в тази държава.

Поведението на Велчев, разбира се, е от голямо външнополитическо значение.То трябва да доведе до ефективни осъдителни присъди на криминални босове – те са важен обект на преговорите за присъединяването на България към ЕС.

Според доклада на Байърли, Велчев отчита борбата с мафията еднозначно – като неуспех на българските власти. Той директно нарича екипите по разследванията, водени до неговото пристигане, като “некомпетентни, страхливи или корумпирани”.

Изправен пред скандалното неможене на българските прокурори да съберат надеждни доказателства срещу шефовете на организирани престъпни групи, Велчев обявил, според Байърли, „също така скандалното си намерение“ да търси “договор със съдилищата”.

“Въпреки уважението си към върховенството на закона”, Велчев твърдял, че „заради слабостта на доказателствата е оправдано в някои случаи процедурата да се манипулира.“

Какво означава това?

Посланик Байърли разяснява: то означава да се апелира към съдиите в България да осъдят криминалните босове на базата на недостатъчни доказателства.

Върховният надзорник за законност в България споделил с посланика, който го цитира, че този подход е оправдан спрямо 20-30 най-високопоставени криминални лица, в чиито случаи придържането към “стриктните правни принципи би било контрапродуктивно”.

Едно от опасенията на Борис Велчев било, че информацията за престъпни групи, подавана от американските институции на българските им партньори, вероятно се “филтрира” от някого, преди да стигне до неговото бюро.

Той разказал на Байърли и за Братята Маргини – арестувани и обвинени в подготовка на убийства – и изтъкнал, че за това наказателно преследване има стратегическа подкрепа от вътрешния министър Румен Петков и екипа му.

Но „подкрепата“ на думи, разбира се, не е като рамото в истинска битка.

Поканен от сайта „Биволъ“ за коментар, Главният прокурор Борис Велчев не отрича, че се е доверявал на Байърли, но пресича интервюто с думите: „Никога не бих си позволил да обсъждам публично разговори, водени на четири очи, а още по-малко да коментирам преразказ на такива разговори, провели се преди повече от пет години. Със сигурност мога да кажа, че посоченият от вас пасаж в телеграмата от 2006 г. е израз на някакво неразбиране или недоразумение. Аз намирам идеята за договаряне със съда за абсурдна. Тя напълно противоречи не само на практиката на прокуратурата, но и на начина ми на мислене. Убеден съм, че няма нито един съдия, който да потвърди, че от наша страна е била търсена някаква „договорка“ по наказателни дела”.

Интересна е и друга грама [06SOFIA926], предшестваща посещението на Борис Велчев във Вашингтон, която пак „Биволъ“ вади наяве. От нея научаваме, че зад видимо добрите отношения на Борис Велчев и Румен Петков има доста мъглявини. В частни разговори с посланик Байърли те се обвинявали един друг за неуспехите в борбата с престъпността и политическата корупция. Велчев дори намекнал за връзките на Петков с фигури от подземния свят, оплакал се от подкупничество в МВР и от нежеланието на службите да споделят информация с магистратите…

За отбелязване е, че и министър Румен Петков разчита на стратегията за договаряне в противодействието на престъпността – само че договаряне не със съда, а с “оперативно интересните лица”. Той самият се среща с Братя Галеви – двама бивши командоси, порасли до криминални авторитети в национален мащаб. И преговаря с тях на маса в спортния комплекс „Спартак“ за „временно примирие в престъпния свят, за да не се попречи на присъединяването на страната към ЕС.“ Какъв е резултатът? Може би спира гангстерска война? Не. Но Петков губи поста си в МВР. Не му прощават за пазарлъкът с тъмните субекти, който той наистина представлява отказ от принципите на правовата държава. Защото принципите задължават органите на реда да събират годни доказателства за престъпните дейности и да ги предават на прокуратурата, а не да сключват с престъпниците договори за временно примирие.

Главният прокурор Борис Велчев несъмнено се харесва на американците в началото на своя мандат. В доклад до своите началници от 2007 г. [07SOFIA364] Байърли го хвали и отчита успехите в неговата „вътрешна война” с цифри: 20 уволнени и 10 разследвани прокурори от обкръжението на Филчев.

На „външния фронт“ на Велчев успехите са доста по-скромни. Само едно дело срещу политик е пратено в съда от прокуратурата, но то не е за друго, а за педофилия – срещу депутата Владимир Кузов.

“Досиетата са празни” – оправдал се Велчев пред Байърли. Подразбира се, че са изпразнени от Филчев.

Впрочем, жалбите на Велчев от Филчев , който е „терорист“ и пречи на „успеха“ така и не добиват формата на прокурорска преписка.

Година по-късно посланик Нанси Макълдауни поема „бюрото за оплаквания“ в американското посолството. Според грама [08SOFIA620] от 18 септември 2008 Главният прокурор Велчев е разговарял с нея шест дни по-рано и е изказал разочарованието си от МВР, което има вече нов министър – Михаил Миков. Пред госпожа Макълдауни Велчев определя вътрешното министерство като “развалено, корумпирано, неспособно на прогрес”. До този горчив извод той бил стигнал, след като научил, че полицията не може да го снабди с никакви данни за криминалната дейност на 14 най-известни престъпни фигури. Това го било накарало да се обърне към българската ДАНС, а в перспектива и към американското ФБР и европейските партньори. Иначе нямало как да повдигне обвинения срещу престъпните босове.

В доклада си госпожа Макълдауни не споделя ентусиазма на колегата си Байърли относно честността и смелостта на новия Главен. Тя отбелязва, че “той наистина изглежда честен човек, поставен в много трудни обстоятелства”, но също така, че в много европейски посолства вече го смятат за неспособен да превърне смелите си думи в дела.

Подобно мнение за Велчев има и шефът на разследващото бюро на ОЛАФ Тиери Кретен. В разговор с посланика [08SOFIA631] той изразява съмнение в капацитета на Главния прокурор на България да свърши работа, като намали измамите с еврофондове, които се множат.

Тиери Кретен е критичен и към българската съдебна система, която позволява на прокурорите да „покриват“ обвиняемите, като раздробяват делата на по-малки и така крият доказателствените връзки между тях. Този формалистичен подход е използван системно “от тези, които искат да избегнат отговорност”, обобщава Кретен. Той сочи като основна мишена на ОЛАФ „Васил Божков с прякор Черепа – изключително влиятелен бизнесмен, с известни връзки в организираната престъпност и с много високопоставени политици”. “Ако България свали Васил Божков, това ще бъде прогрес”, категоричен е влиятелният чужденец.
За да бъде “свален Божков” обаче е нужно разследване и обвинение, внесено от българската прокуратурата. А такова няма до онзи момент.

Тиери Кретен критикува Велчев и за „назначението на изключително слаб сътрудничещ прокурор за връзка с ОЛАФ“. Прокурор Стефка Кръстанова била толкова „некооперативна“, че в еврослужбата за борба с измамите я наричали “Змията”.

Дали е усетил Главният прокурор Велчев, че доверието на чужденците в него се руши?Дали се е притеснявал как го възприемат в Брюксел? Според грамата [09SOFIA325], озаглавена “Как да ги накараме да се реформират, като не искат?” публикувана в „Биволъ“, в „Гардиън“ и “Ел Паис”, отговорът е по-скоро да.

Велчев пита предпазливо дали едно прокарвано от него назначение няма да бъде отразено негативно в доклада на Европейската комисия и получава изтънчения отговор, че „ако той самият има съмнения, това е знак, че те вероятно ще се потвърдят и от европейците“, съобщава „Биволъ”, без да натрапва изводите си.

За отбелязване е, че журналистите от непокорния „Бивол”, който става по-нататък символ и водач на съпротивата срещу задкулисието на властта, не стават обект на преследване от страна на Велчев – нищо, че изнасят доста неприятни за него поверителни информации. Затова пък следващият Главен прокурор Сотир Цацаров ги погва „по устав”, както се казва в казармата, когато старшината тормози някой войник, за да му дойде акълът в главата.

Неподходящи връзки

„Ще гоня всеки прокурор с неподходящи връзки! Няма да има двоен стандарт за нито един обвинител!”.

Това изявление на Борис Велчев не е изненадващо през лятото на 2006 г., когато все още няма забрана за „публикации, уронващи престижа на прокуратурата”. И не само, че няма такава забрана, ами в медиите кипи надпревара – кой ще извади наяве повече кирливи ризи от гардероба на Филчев и хората му, които продължават да пребивават в обвинителната власт. Току що шефът на НСБОП Ваньо Танов е дал дискретно на доверени журналисти стенограма на разговори, които разкриват неприлични връзки на високопоставени обвинители, конкретно: на втория по ранг софийски апелативен прокурор Николай Ганчев и на шефа на русенската прокуратура Люлин Матев с русенския бизнесмен Илиян Пенев, по прякор Мацола.

Кой е Мацола? Според Ваньо Танов той е „русенски мафиот и един от най-големите мафиоти в държавата”. Танов също е русенец и се познава, че дава воля от високия пост, който заема в държавата, хем на желанието си да се отличи като борец срещу мафията, хем на личната си неприязън към някои от видните си съграждани.

Затова решавам да сверя неговото мнение с това на една уважавана от мен юристка – Елеонора Николова, бивша кметица на Русе, която скоро ще стане шефка на БОРКОР – поредния шумно открит и тихо закрит орган за борба с корупцията.

„Мацола ли? – откликва тя. – Знам го. Скандален бизнесмен в чийто офис русенските общински съветници ходеха на инструктаж, в почивките между сесиите. Там си пиеха кафето и някои от политическите лидери, там бе избран и поредният председател на Общинския съвет. И решенията, които бяха гласувани в този съвет, се вземаха в офиса на Мацола. Дори, когато имаше обедна почивка, ние изчаквахме съветниците да се върнат оттам. На инструктаж при него минаваха политици от всички партии и цветове. Това беше една икономическа групировка, която отстояваше определени интереси в местния парламент. Връзките на Мацола с прокурорите, които излизат наяве, се знаеха и преди в града.“

Предупредена, че ще бъде цитирана в „Труд“, опитната юристка добавя прогнозата си, принципно:

„Докато прокуратурата не мине от съдебната система в изпълнителната власт, прокурорите у нас ще имат имунитет и ще им бъде все така лесно да прикриват, вместо да разкриват престъпници и престъпления.“

Главният прокурор Велчев също смята, че имунитетът на магистратите трябва да падне.

„Разговарях с прокурора Николай Ганчев – споделя той в разгара на русенския скандал. – Установихме, че той е имал твърде неподходящи за неговото служебно положение контакти с едно лице със спорна биография. Лично аз съм за това прокурорите да имат по-добра хигиена на социалните си контакти, за да не накърняват престижа на съдебната власт. Помолих господин Ганчев да спести напрежението на всички и сам да си подаде оставката. Той обаче отказа с обяснението, че не намира нищо укоримо в това да поддържа контакти със стар приятел. Това е негово право, не го укорявам. Но му съобщих, че ще разпоредя да се изготви предложение до съдебния съвет за освобождаването му.“

По това време – от началото на 2006 г. – Велчев събира овации, като прочиства прокуратурата от „вредни за нея” обвинители. Освен това назначава комисия, която претърсва бюрата им, намира там прашасали папки и завежда досъдебни производства срещу тях във връзка със забавените дела. Същевременно отваря вратите на прокуратурата за журналисти. Който желае, получава покана да посети „митичната стая” на Филчев, за да види, че тя не е нищо друго, освен едно обикновено помещение със съвещателна маса и две кресла от социалистическото мебелно производство. Новите лица, които вади на светло от затънтените кабинети на повереното му ведомство, печелят симпатии, а кариерите им бележат летящ старт.

Между новите е прокурорът Божидар Джамбазов. Той добива популярност с цветисти разкази за столичната топлофикация и за Вальо Топлото, началникът й – как е било „източвано“ парното, как разкошно живял тоя Вальо, как се къпал в служебно джакузи и се изтягал на плажа с младата си жена, как претакал пари от джобовете на софиянци в банковите си сметки по света и у нас.
Прокурорката Иванка Трифонова също сменя с народна любов професионалната си анонимност, като внася в мандата на Велчев обвинителен акт срещу депутата Владимир Кузов за педофилия. Разказите за гаврите на големеца с безпътни хлапета, чийто дом е подлезът на Централната гара, пълнят дни наред по две-три страници във всеки вестник.

Прокурорката Наташа Бърнева също става известна, подхващайки наново разследването за убийството на адвокатката Надежда Георгиева, в което е замесено името на Филчев.

Николай Кокинов е новият шеф на Софийска градска прокуратура. Той е достолепният мъж с червената тога, който пред стотици микрофони и камери обвинява петима души за убийството на Луканов. На първа инстанция всичките те – строителният предприемач Ангел Василев, племенникът му Георги Георгиев, шофьорът му Юри Ленев и украинците Александър Русов и Алексей Кичатов – са осъдени безпощадно. Но на горните две инстанции са оправдани.

Не е маловажно да добавая, че времето на Велчев на съдебните и криминалните репортери се дават невиждани в миналото и неповторими в бъдещето възможности за изява. Няма телефон в прокуратурата, който да остава невдигнат след тяхно позвъняване. Медиите преливат от интервюта с обвинители, включително с Главния. Заглавията са повече от окуражаващи.

„Велчев: Свалете имунитета на 8 депутати!”;

„Велчев: Отворете всички досиета на Държавна ситурност!”;

„Велчев: Прокурори, не бойте се от политици и началници!”;

„Велчев: Ще има уволнения за оргиите с магистрати”;

„Велчев: Няколко десетки в затвора и тази страна ще е по-сигурна”… и тъй нататък.

Надеждата и вярата, че ще има осъдени както за наглите кражби от парното, така и за голямото крадене в прехода от един към друг вид България, се разгарят, наближават 212 градуса по скалата на Фаренхайт.

Дейли телеграф: Велчев възстановява репутацията на България

Мерките за сигурност не са шоу, пише британският вестник „Дейли Телеграф” в статия под заглавие „ Борецът срещу престъпността, който възстановява репутацията на България”.

Това е през есента на 2006 г. Авторът Дейвид Рени има предвид Главния прокурор Борис Велчев, а не Бойко Борисов, който е дотогава единствен носител на тази европейска титла.

„Страната през последното десетилетие стана свидетел на повече от 120 поръчкови убийства, много от които посред бял ден”, отбелязва Рени. И по-нататък:

„Още по-тревожен е фактът, че никой не е осъден за поръчково убийство, като се има предвид, че България е на път да се присъедини към Евросъюза догодина. Никой няма да бъде осъден, докато прокуратурата, правосъдието и полицията не бъдат очистени. Както се казва в една шега, в повечето държави арестуваният има нужда от добър адвокат, а в България – от добър прокурор.

Но само през последните седмици Борис Велчев публично обвини шестима прокурори в злоупотреба със служебно положение. Той изобличи и шефовете на КАТ и пожарната, и обеща още разкрития.

„Не планираме да спрем с тези хора. Смятаме, че има само един начин за борба с организираната престъпност и това е да се прочисти прокуратурата. В нея работят около 1600 души. Някои от тях трябва да си намерят друга работа”, заявява Велчев. Той е настроен по същия начин срещу мафиотските босове, известни като „мутри”, въпреки, че напоследък шефовете на подземния свят станаха по-дискретни.

„Тази страна би била много по-сигурна, ако няколко десетки бъдат вкарани в затвора. Имената им са известни на повечето българи”, допълва Велчев.

Един факт обяснява защо западните дипломати и служителите на Европейския съюз възлагат толкова големи надежди на Велчев. Той не само е критичен спрямо корумпираните български прокурори, той е техният нов началник. Ще бъде на поста 7 години, без да може да бъде уволнен.

Велчев бележи голямо скъсване с миналото. Предшественикът му Филчев напусна почти опозорен след обвинения, че не е успял да обвини нито един от големите босове на мафията“.

Тук свършва статията. Авторът е достатъчно изчерпателен.

Баща на спецобвинението

Спецзвено от петима прокурори погва от края на 2006 г. нататък най-големите бандити у нас. Главният прокурор Велчев съобщава:

„Тези прокурори ще работят по най-знаковите дела и ще разследват най-заплетените случаи, свързани с най-големите кражби и кръвопролития, за да могат извършителите им по-бързо да влязат в съда – още повече, ако сред тях има и представители на държавната власт.”

Спецзвеното ще се води от младия и общителен обвинител Божидар Джамбазов – прочул се вече с процеса срещу Вальо Топлото и други бивши шефове на столичната топлофикация. Ще му помагат неговите колеги от Софийската градска прокуратура Нелчо Неделчев, Станимир Димитров, Севдалин Цеков и Калин Софиянски.

Как вижда бъдещата им работата техният началник?

„ Това звено ще експериментира заложеното в Наказателно-процесуалния кодекс начало за самостоятелно разследване от прокурори. Да видим дали ще даде добри резултати. Това е премерен риск. Подбрахме за него дела от всички проблемни сфери – за корупция, за пране на пари, за контрабанда. Сред тях няма да видите дела, които имат някакъв политически нюанс. Няма да видите дела срещу депутати. Защото делата срещу политиците са обществено интересни не заради съдържанието им, а заради техните извършители”, изтъква Велчев посветените на спецзвеното интервюта.

И разследвания срещу министри ли няма да видим?

Никой не го пита, защото отговорът се подразбира.

Но спецзвеното ще разследва корупцията, нали? А как си представя Велчев корупцията без участие на властимащи? Че какво друго е тя, освен вземане-даване на неследващи се дарове между хора с пари и власт? Нима не е корупцията дело на министри, депутати и други разполагащи с постове в държавата? Нима е дело на парнаджиите, клошарите, коминочистачите? Това остава неясно.

Затова пък Главният прокурор уточнява разни други неща. Че има отворен списък със спецдела. Че като за начало били около 20. Че сред тях са тези за столичната топлофикация – и това срещу директора Валентин Димитров- Топлото, и това срещу членовете на директорския му борд. Че в списъка е и разследването за общинската фирма „Софийски имоти”, където аферите изглеждат безчет. Че там са и делата срещу кортрабандистите: срещу Боян Петракоев – Барона, пациента на Татарчев, срещу Николай Методиев-Пилето и срещу Снежина Ангелова, шефка на митницата в Горубляне. Че спецпрокурорите ще се настанят в спецстая на Националното следствие и че от тях ще се очакват спецобвинения…

Както и да се погледне на тази спецновост в наказателното преследване, тя е първообраз на учреденото няколко години по-късно спецправосъдие. Така че Главният прокурор Борис Велчев може да бъде наречен негов баща, колкото и да му е неприятно това. А защо да му е неприятно? Защото идва време, когато спецмагистратите от спецпрокуратурата и спецсъда стават постоянни действащи лица в все по-зачестяващите скандали в съдебната власт. Това е същото време, в което рейтингът на прокуратурата от 45 % при Велчев пада до 8 процента.

Правилно разбрахте – само осем процента! През 2019 г. , когато свършва мандатът на следващия Главен прокурор Сотир Цацаров, 92-ма от 100 запитани българи отговарят, че нямат доверие в държавното обвинение. Особено пък, що се отнася до специалните дела – тези за престъпленията на хората с пари и власт. Едва двама – само двама! – от сто запитани вярват, че обвинените за големите кражби са обвинени само защото имат вина и че ще бъдат осъдени за това, в което ги обвиняват.

Списъците с бандити

Кабинетът на Борис Велчев приема над 100 обаждания на ден, а самият той има над 10 срещи дневно, изтъква шефът на пресслужбата Николай Марков, опитвайки се да отърве своя шеф от поредния напорист репортер. А те са стотици! Хиляди дори! И всеки иска да се види лично с Главния, и скоро желанието му става реалност – нещо, за което в мандата на Никола Филчев безименните труженици в безбройните вестници, вестничета, телевизионни канали, сайтове и сайтчета не са посмели дори да мечтаят. А няма да посмеят и в мандата на Цацаров.

Интересен факт е, че говорителят на Филчев Николай Марков продължава да говори и от името на Велчев. И по всичко личи, че Ники – както го наричат журналистите – се разбира еднакво добре с тези двама толкова различни мъже!

На втората година от мандата си Велчев изглежда все така енергичен, както и в първия месец след избора си. Бог знае обаче как се чувства в действителност. На въпрос дали са много или малко тия 5-6 години, които му остават да прекара на поста, той отговаря с въздишка:

„Твърде много са. Според мен разумният мандат за Главния прокурор не е седем години, а пет. Този срок позволява да правиш неща, без да ги повтаряш.”

Казват, че повторението било майка на знанието. Оказва се обаче, че не е майка на победата над престъпността. Не и когато се повтаря например броенето на едни и същи бандити по списък.

През май 2006 г. вътрешният министър Румен Петков връчва публично на Главния прокурор Борис Велчев „списък от 304 лица с висящи дела, които са на свобода.”

„Този път списъкът се вади от МВР не като укор срещу прокуратурата и следствието, а за общо ползване от трите ведомства“, заявява Петков.

„Този път” – това е важно уточнение. Понеже въпросното писмено упражнение – създаването на криминален регистър със свободни бандити – ту залавяни, ту пускани – се прави за пръв път през 1995 г. и се повтаря тържествено поне десетина пъти в годините след това.

Пропускането на съда в дружелюбната декларация на Петков не е случайно. По това време на съда е дадена вече ролята на „камъчето“, което спъва колата на властта в устремния й поход срещу престъпността. В тази отрицателна роля той – съдът – ще бъде гледан от драгите зрители и в следващите две десетилетия, без значение на живо ли я играе, или само по сценарий.
Коментирайки новия поменик с рецидивисти, Главният прокурор Велчев сдържано подчертава, че според Наказателно –процесуалния кодекс (НПК) „мерките за неотклонение се определят вече не от прокурорите, а от съдиите.” Двамата с Лазар Груев, който е шеф на Върховния касационен съд тогава, са близки приятели, но едно е приятелството, а друго – рейтингът и оценката в мониторинговия доклад.

Бившата шефка на следствието Ани Крулева първа започва да брои поименно отявлените злосторници, чието място не е сред добрите хора. През януари 1995 г. тя дава на президента имената на 151 такива – задържани, а после пуснати под гаранция. Резултатът е скандал с прокуратурата. Съгласно действащия тогава НПК не съдиите, а прокурорите налагат мерките „задържане под стража“, а следствието е самостоятелно и независимо от тях. Те контрират: „Само на трима от тия 151 души могат да се сложат белезници. На другите няма как, тъй като следователите не са намерили достатъчно доказателства срещу тях.“ И още: „В следствието има 100 хиляди висящи дела!“ Следва прокурорска проверка срещу Крулева: дали е издала служебна тайна, като е упрекнала МВР, че не е арестувало навреме Иво Карамански.

„Защо Татарчев не разследва него, ами разследва моите реплики?“ – избухва потърпевшата.

А в това време Карамански, който е спряган като Кръстник на мафията, си пее – не в преносен смисъл, а буквално – пее песни и на сцената в НДК, и на маси с водещи журналисти, политици, полицаи и магистрати. И раздава касети с автографи – с подпис и надпис: „Добрите момчета отиват в рая, а лошите – където си щат.“ Скоро му се взема думата. Завинаги. Но не от органите за ред и сигурност. А от един пиян негодник в пиянска компания…Лека му пръст на „симпатичния образ на мафията”, както го наричат вестникарите тогава.

През февруари 1996 г. и Любомир Начев, вътрешен министър в кабинета „Виденов“, подрежда лошите момчета в регистър. Пресата съзира в това задна цел – да се прехвърли на тогавашния Главен прокурор Татарчев отговорността за необузданите злодеяния. Но хаосът на цифри в списъка изважда наяве не безхаберието в държавното обвинение, а белите петна в информационната система на МВР. Отначало Начев заявява, че са налични 3000 волни рецидивисти. После се оказва, че 850 от тях не са между живите – и така кримирегистърът изтънява до 2150 имена. После се актуализира пак – до 2315, и пак – до 2077. Обаче 520 се оказват вече задържани. Накрая пресата обнародва един окончателен списък с 551 имена, но става ясно, че 138 от тях са вече „на топло“, а полицията не знае. Изяснява се още, че в списъка има бащи, неплатили издръжките за децата си, а ги няма именити мутри, които всяват страх. Пръв сред пронумерованите калпазани отново е прословутият Карамански. На другите две челни места в списъка на Начев са автокрадецът Цукровски, чиято майка е полицейска чиновничка и който се хвали, че отключва за 3 секунди всяка чужда кола и Боян Петракиев-Барона, чието име се изтъркало от повтаряне. Пресата оттегля бързо вниманието си от тях – писнали са й, едни и същи са от години. Аман.

Следва списъкът „Василев“.

2787 хронични закононарушители са установени при извършеното от МВР преброяване, съобщава през октомври 2001 г. тогавашният директор на Националната полиция генерал Васил Василев. Сред тях са Пламен Дишков-Кела, Митьо Очите, Валентин Георгиев-Жълтия, Ержан Рашид-Роко и Злати Златев-Зластистия. Тези седмина юнаци и юначествата им и без това не слизат от вестникарските страници.

И този списък на закоравелите разбойници с техните ЕГН-та и номера на следствия и дознания, не се отличава с точност и изчерпателност. Авторите му признават, че е правен в 28 регионални дирекции, а само три от тях разполагат с информационни системи.

Тогавашният главен секретар на МВР генерал Бойко Борисов разяснява целта на криминалния регистър по следния начин: „Ако някой има висящо дело и го хванат за друго нещо – да стои в ареста, докато съдът го осъди или оправдае!“

Думите му разбуждат юридическата колегия, която иначе дреме, отегчена от евтините полицейски атракции. Двама-трима от известните юристи се обаждат: „Задължителният арест е абсурд! Той е против правилата на Европейската конвенция за правата на човека. Държавата ни ще бъде осъдена в Страсбург!“

Регистърът на Василев си навлича още критики – и задето в него ги няма Киро Японеца, Жоро Пора и други звезди от кримихрониките.

„В МВР – отбелязват критици – има два списъка на бандити: един за живите и друг за убитите, дето падат по улиците.“
По това време уличните убийства са почти ежедневни събития.

На техния фон се появява фотоалбумът на Борисов! Фотоалбум, а не списък – това е иновация. Тя в действителност не се появява, но споменаването й от Борисов предизвиква сензация.

„Бойко Борисов вади мафията на снимки!” – тръбят репортери, позовавайки се на прословутия генерал. Службите „разполагали с фотографии на министри, депутати, полицаи и магистрати в компанията на бандити от едър калибър.” Щрак, корупцията на потрет! Картинка! Само че тази картинка не стига по-далеч от езика на Борисов. Лелеяният албум със снимките на корумпираните политици, на криминалните предприемачи, търговци, банкери, застрахователи и други такива, не се показва никога никому по простата причина, че не съществува.

Все пак и следващият шеф на МВР – Цветан Цветанов се заема да прави опис на поверения му криминален контингент. По думите му ръководеното от него МВР е „привело в известност 1977 души от които 300 са емблематични фигури срещу които години наред правоохранителните органи не са работили така, че да ги вкарат в затвора.“

„Триста бандити тормозят България, а срещу тях стои 70-хилядна армия от полицаи, прокурори и агенти на ДАНС!” – с тази равносметка премиерът Бойко Борисов обнародва броенето на вицето си Цветанов. Малко неразумно се получава – критикува армията, с която доскоро е жънал „успехи” като главен полицейски генерал и която е сдал под командването на помощника си Цветан Цветанов. Помощникът, леко засегнат, скача бързо в телевизорите и обявява: „МВР вече отчита спад на престъпленията срещу личността и се повишава разкриваемостта! „.

Колко познато! От отчетите на вътрешните министри преди него, взети заедно, излиза и без това, че разкритите престъпления са повече от извършените в страната.

Списъкът с бандитите на Цветанов прилича на всички предишни, които си приличат един на друг по пет неща.

Първо: повечето имена в тях се повтарят, ако не бъдат задраскани по независими от правосъдието обстоятелства , каквито са гангстерските убийства и емиграцията.

Второ: появата им е последвана от полицейски акции с имена – „Белезници“, „Решетки“ и други, с които биват прибирани десетки рецидивисти и се получава медийна димка с ефект от 24 часа – срокът, в който МВР има право да ги задържи без санкция на магистрати.

Трето: дискусиите, които списъците предизвикват в МВР, следствието, прокуратурата и съда, се свеждат винаги до втръсналото се на всички „Ние ги хващаме, вие ги пускате!“

Четвърто: Полицейските писатели на списъци винаги пропускат мафиотските босове, одумвани в цяла България и политиците, с които имат взимане-даване.

Пето: Всичките поменици вадят на показ липсата на Единна информационна система за борба с престъпността (EИСБП). Един обирджия може да шета нагоре-надолу, да има едно висящо дело в Перник, друго в Павликени, да лежи в следствен арест в Пловдив, а МВР да го издирва същевременно за обир в Лом.

Харчовете за прословутата Единна информационна система за борба с престъпността започват доста преди мандата на Велчев, за да се види доста след него, че в България в продължение на три петилетки се харчат десетки милиони евра за да се свържат компютрите на изпълнителната и съдебната власт, но това все не става. Не става. Европа на няколко пъти ни дава големи суми за целта – да се съберат данните от МВР, от следствието, от прокуратурата , от съда, от арестите и от затворите и да се появят заедно на компютрите във всички тези институции. Идеята е, като се напишат трите имена и ЕГН-то на някой заподозрян, да се натисне едно копче и да се проследи движението му от престъплението до наказанието през всичките досъдебни и съдебни фази.

„Така ще стане ясно как е възможно някои дела да текат по 10 години и да се призовават свидетели, които вече не са между живите“, казва Цветан Цветанов по времето, когато е шеф на МВР и работи с Велчев в тандем.

Ще стане, но така и не е станало – от 1995 до 2019 г. , та и нататък, не знам докога.

„Звучи комично, но трябва да се провери дали не са вършени престъпления с пари, отпускани за системата за борба с престъпността“, казва топследователят Румен Георгиев.

Комично ли? Оказва се, че в България нищо не е толкова комично, че да не може да се превърне в трагично. Борис Велчев добре го разбира и с напредването на мандата си става все по-мълчалив.

Любовта на журналистите

„Ако някой ви каже, че е приятно и лесно като Главен прокурор да носиш всичките очаквания, които хората имат към теб, да знаете, че ви лъже” – казва Велчев по средата на мандата си. Вярата в него слиза от точката си на кипене още в края на 2007 г. Той продължава да дава безотказно интервюта, но с течение на времето въпросите на журналистите стават все по-критични и по-критични. А неговите отговори все по-уклончиви и по-песимистични.

„Господин Велчев, преди година започнахте операция „Чисти ръце” против корупцията в прокуратурата, при която магистратите декларираха имуществото си. Защо резултатите от тази акция не са задоволителни?”

Отговорът: „Не можахме да я завършим, макар че бяха изработени добри стандарти. Искрено се надявам в бъдеще Сметната палата не само да приема декларациите, но и да провери данните в тях.”

„Господин Велчев, след задържането на прокурорите Боян Тошев и Георги Манасиев във връзка с обещание за 15 хиляди евро рушвет имаше упреци, че ваши хора са ви подвели. Затова ли зацикля делото?“

Отговорът: „Не храня илюзии, че липсват прокурори, които биха искали системата да продължи да работи по старому.

Продължавам да мисля, че не съм подведен. Но очаквам делото да влезе в съда. Той ще реши каква да е присъдата и дали сме си свършили работата.”

„Господин Велчев, оставаме с усещането, че прокуратурата се проваля в едно от най-шумните дела – срещу бившия шеф на столичната „Топлофикация” Валентин Димитров. Съдът ви го върна заради нарушения. Защо?”

Отговорът: „Евентуални оправдателни присъди по делата за „Топлофикация” ще бъдат грандиозен провал за прокуратурата. Съдът правилно върна делото срещу Валентин Димитров. Прокуратурата е допуснала технически грешки. Но се надявам, че те не застрашават изхода на делото, защото обвинението не е сбъркано по същество.”

„Господин Велчев, имаше големи очаквания от делото „Маргините”, а то потъва в битовизми, защо така?”

Отговорът: „Аз продължавам да имам големи очаквания. Това дело е много трудно, защото тръгна по един начин, а в съдебна фаза се показа по малко по-различен начин благодарение на част от свидетелите, които не потвърдиха показанията си.”

„Господин Велчев, кога да очакваме окончателното становище на прокуратурата по връщането на имотите на Симеон Сакскобугготски? Кажете най-сетне има ли престъпление и кои са виновни?”

Отговорът: „Да, крайно време е за окончателни актове на прокуратурата по тези дела. Те се проточиха твърде дълго време. Вярно е, че това има своите оправдания – делата са много сложни, налагаше се да се анализират хиляди документи, действали по време на различни закони в около стогодишен период…”

„Господин Велчев, признахте, че използването на СРС-тата не е ефективно, на какво се дължи това?”

Отговорът: „Една от причините е, че телефоните се контролират (подслушват) в степен очаквана от престъпния свят. Много често, когато задържаме определен човек с престъпна боиграфия, намираме по 30-40 симкарти у него.”

„Господин Велчев, има ли агенти на Държавна сигурност в прокуратурата?”

Отговорът: „ Не е изключено да има, но аз нямам информация. Питайте комисията по досиетата за това.”

„Господин Велчев, защо няма разкрити организатори на покупката на гласове на последните избори?”

Отговорът: „Ще ви кажа, когато приключи анализа за работата на прокуратурата във връзка с нарушенията на изборния закон”.
„Господин Велчев, всички очакват унищожителна критика в следващия евродоклад за правосъдието и вътрешните работи в България. За какво биха били прави еврокритиците?”

Отговорът: „Досега не е имало необективен доклад на Европейската комисия. А един обективен доклад в момента ( юни 2008 г. ) не може да не е силно критичен. Не е достатъчно само предаването на съд на престъпните групи. Бизнесът, чрез който те умножават богатството си и добиват мощ и постепенна легализация, трябва да стане невъзможен.”

„ Господин Велчев, смятате ли, че аферата „Куйович“ ще бъде разплетена докрай? Този международен наркотрафикант се е подвизавал у нас с паспорт, издаден от МВР и то от началството!”

Отговорът: „Ако се съберат данни в тази посока, със сигурност ще ги направим публично достояние.”

„Господин Велчев, главният секретар на МВР генерал Илия Илиев беше арестуван заради паспорта, издаден на наркобандита Куйович, но се оказа, че невинен!”

Отговорът: „Аз му се извиних.”

„Господин Велчев, вие не сте толкова наивен човек да мислите, че мутрите от края на миналия век не са препрали по няколко пъти парите си, които са получили по престъпен начин! Тия с анцузите са вече господа, карат суперлимузини и носят костюми „Версаче“. Не ви ли се струва гротескно тия хора да се привикват на кафе в ДАНС?”

Отговорът: „Не знам какво точно се върши в ДАНС по тези привиквания, но съм убеден, че не е просто пиене на кафе. Да, има много дълго забавяне на институциите в последните години, много неща са се променили, много хора вече са забравили това, което са могли да кажат, много следи са се заметени, много пари са изпрани. И това е част от средата, в която трябва да работим. Никак не е лесно, но да се предадем и да приемем, че нищо не може да бъде направено, не е подход, който аз приемам.”

„Господин Велчев, съдът пусна митничарите, които бяха изловени от ДАНС, докато си поделят рушветите от нощната смяна! Защо така?”

Отговорът: „Отказът на съда да ги остави в ареста означава, че прокуратурата не си е свършила добре работата.”

„Господин Велчев, съдиите оправдаха уличените в подкуп прокурори Боян Тошев и Георги Манасиев. Какво ще кажете?”
Отговорът: „Въпреки оправдателните присъди, прокуратурата и в бъдеще ще е безкомпромисна към всяко подозрение за корупция в системата.”

„Господин Велчев, в доклада на ОЛАФ – европейската служба за борба против измамите с пари – се казва, че високите етажи на властта у нас покровителстват господата Стойков и Николов, който са уличени в злоупотреба със средства от европрограмата САПАРД. За същата злоупотреба техни съучастници от Германия лежат вече в затвора ! Евродокладът казва, че правосъдието у нас тъпче на едно място! Защо така?”

Отговорът: „За съжаление е така. Досега критичното в докладите беше, че напредъкът ни по глава „Правосъдие е вътрешен ред“ не е достатъчно бърз. Сега критиката е, че почти няма напредък. Аз трябва да призная, че завиждам на колегите от Германия да правната и демократични култура в условията на която работят. Те имат 70% прекратени дела, а 10% от останалите 30% се решават по съкратена процедура. Ако ние имахме такива цифри, у нас щеше да е революция.“

”Господин Велчев, защо прокуратурата арестува вече бившата шефка на Административния съд във Варна, а не успя да защити ареста й в съда?”

Отговорът: „ По това дело прокуратурата направи всичко, което законът изисква и позволява. Ще протестираме освобождаването й.”

Протестират го, обаче през 2015 г. бившата варненска съдебна шефка Анелия Цветкова е оправдана по обвинението за вземане на подкуп. Съдебното разследване установява, че е наклеветена от отхвърлен любовник.

„Господин Велчев, кога ще има осъден министър? Пак ви питам!“.

Отговорът: „Този въпрос ми се задава често, наистина. Има голямо обществено очакване да се чуе точната дата и час на осъждането на министър. Но аз отговарям нещо, което няма да ме направи особено популярен. Няма да има осъден министър, ако не се съберат доказателства за неговата вина. Лично аз бих искал да видя в затвора и тези, които образно наричаме „мутри”, и тези български политици, които са злоупотребили с доверието на на народа и са участвали в корупционни схеми. Иска ми се всички дела, които сме завели, да завършат с осъдителни присъди. Но трябва да бъдем реалисти. Ще има и прекратени дела, и оправдателни присъди.

„Господин Велчев, стреснахте ли мафията? Станахме свидетели на две стряскащи операции на прокуратурата и МВР – „Наглите“ и „Октоподите“?

Отговорът: „ Скъсани са връзките на мафията с властта. В момента усещането за държавност е силно. Част от престъпните лидери са в затвора, други са обвиняеми и подсъдими, но са в ареста. И колкото повече полицията и прокуратурата завоюват авторитет, толкова повече хора ще бъдат склонни да ни съдействат. Но все пак не съм сигурен, че българското общество е преодоляло 20-годишното недоверие в институциите си. Аз нямам илюзии: когато премахнем престъпните босове на прехода, на тяхно място ще дойдат други.

„Господин Главен прокурор, изясниха ли вече се очертанията на „Октопода“, за който от месеци вече говорим? Или се оказва, че има множество „октоподчета”? И че Алексей Петров е главата само на едното?”

Отговорът: „Със сигурност има повече от един октопод. Вижда се, че няма сфера на обществения живот, в която да не са впити нечии пипала. Образно казано, всеки октопод и всяко октоподче си имат един Алексей Петров.”

„Господин Велчев, има връзка между разбитите напоследък групи с кодови имена „Нагли“, „Лапачи“, „Дедесари”, „Дупета” „Недосегаеми?“

Отговорът: „Има свързващи елементи, които ни карат да подреждаме тези групи с цветисти имена в общата картина.”

„А как ви се струва, господин Велчев, да се издават присъди само по подслушвани разговори със Сересета и с показания на един таен свидетел?“

Отговорът: „Струва ми се като една допълнителна възможност за съда. Задължението, предвидено в НПК, обвинението да е доказано по несъмнен начин, си остава. Когато освободим съда от законовите ограничения, това изглежда като някакво фашистко законодателство. Нищо такова няма.”

„Има ли опасност, господин Велчев, да се превърнем в прокурорско-полицейска държава? Сергей Станишев казва, че прокуратурата услужливо приглася на всякакви обвинения, които се хвърлят от управляващите?“

Отговорът: „Не е ново политици да дават оценка на прокуратурата. Бях учуден как е възможно години наред в моя кабинет да не влезе представител на политическа сила и да каже: „Господин главен прокурор, нося ви сигнал срещу наш министър, наш кмет, наш народен представител, наш симпатизант. „ Единствено Бойко Борисов го направи.”

„Господин Велчев, трудно ли се проверяват факти и обстоятелства, свързани с хонорар от милион и половина, взет от Ахмед Доган в качеството му на консултант?”

Отговорът: ”Отстрани ми изглежда, че е най-добре политиците да се занимават с политика.”

„Господин Велчев, ще се сезира ли прокуратурата по данните, изтекли в „Уикилийкс“, които засягат премиера Борисов?
Този въпрос е особено труден. Той се отнася до публикуван в сайта „Биволъ“ дипломатически доклад на посланик Байърли от 9 май 2006 г. (06SOFIA647), посветен на Бойко Борисов.

„Ние трябва да продължаваме да го бутаме в правилната посока, но никога не трябва да забравяме с кого си имаме работа”– пише Байърли по адрес на българския министър-председател. Параграф №13 на дипломатическия му доклад е озаглавен „Мръсотията“ . В него се описва криминалното минало на човека, който оглавява правителството на България. Споменават се „скандали с източване на гориво, нелегални сделки в комбинация с фирмата „Лукойл“ и сериозна контрабанда на метаамфетамини“. Коментира се, че „Борисов е използвал поста си като глава на българските правоохранителни органи, за да прикрие криминалните си деяния, а жената, с която съжителства, Цветелина Бориславова управлява голяма банка, която е била обвинявана в пране на пари за престъпни организации, както и в участие в незаконните транзакции на самия Борисов.“
Байърли докладва също така, че „Борисов има сериозни връзки с някои фигури от мафията, включително с Младен Михалев- Маджо и с бившия си партньор Румен Николов- Пашата.“

Притиснат от журналистите с въпроса за неподходящите връзки на българския премиер-министър, Главният прокурор Велчев, макар и предпазливо, заема позиция в негова защита:

„Прокуратурата се самосезира, когато има законен повод и достатъчно данни въз основа на които може да се направи основателно предположение за престъпление. Аз достатъчно данни не виждам. Виждам твърдения” – казва той, като избягва старателно думите „Борисов”, „Байърли” и „САЩ ”.

Колко струват комплиментите за силовия министър

Прокуратурата и МВР действат силово.

Още в началото на 2010 г. този упрек пробива шума от аплодисментите за именитите акции срещу бандити, които удивляват всеки ден телевизионните зрители – „Недосегаемите“, „Наглите“, „Алчните“, „Октоподите”, „Апашите“, „Дупетата”, „Медузите“…
Главният прокурор Борис Велчев е огорчен от тези критики.

„ Това е параграф 22! – възкликва той. – Ако действаме силово, ни питат защо така, ако не действаме силово, ни казват, че не сме достатъчно твърди и решителни. На хората в това отношение никога няма им да угодим. Аз обаче предпочитам да ни упрекват, че действаме срещу организираната престъпност енергично и агресивно. Упрекът към културния министър, че действа силово, е шокиращо нещо. Упрекът към вътрешния министър, че действа силово обаче, е комплимент.”

Упрекът е комплимент? Дори когато е произнесен с езика на уважавани юристи, журналисти, евросъдии и общественици?

Да приемем, че е така, понеже тезите на Велчев обикновено са правилни. Но следва да се запитаме тогава: не са ли прекалено много „комплиментите” за Цветанов? Понеже те не са безплатни.

Зрелищните акции на Цветан Цветанов вече струват над милион и шестотинхиляди лева, пресмята вестник „Сега”, чийто собственик не слага ембарго за критиките към властта. Над 1 600 000 лева! Толкова плаща за тях българската държава по осъдителните присъди, които получава от Европейския съд в Страсбург. Журналистът Самуил Димитров е направил тази сметка в началото на 2019 г. По това време издателите, които биха я поместили във вестниците си, се броят на пръстите на едната ми ръка.

Друго е в средата на годината, когато Цветанов – „вицекралят на декоративната българска демокрация”, както го нарича смалилият се опозиционен печат, е вече детрониран и е подал оставка от всичките си ръководни постове в управляващата партия ГЕРБ и в Народното събрание.

Цветанов подал оставка! И свален отвсякъде? Това в началото на 2019 година звучи сензационно невероятно, но в края й е вече е свършен и скучен факт.

Формално падението на Втория след Борисов е следствие на това, че изпаднал в изкушение и придобил по силата на държавното си влияние апартамент на безценица – и не какъв да е апартамент, а суперлуксозен, с персонален асансьор, който го вози от входната врата на чисто новия шикозен блок до дивана в разкошния му хол.

Години минаха, пише вестник „Сега”, откакто Цветанов не е министър на МВР, но българите продължават да плащат скъпо и прескъпо последиците от неговото управление.

Публикацията е провокирана от решение на Върховния касационен съд, който за пореден път е потвърдил поредното обезщетение по поредното дело, заведено от потърпевши в „цецовите акции”, които започват с фанфари и завършват с фиаско.

Според поредната присъда българските данъкоплатци дължат 60 хиляди лева на бившия председател на общинския съвет във Варна Борислав Гуцанов, който е арестуван зрелищно през 2010 г., за да послужи за главен герой в документалния филм „Медузите“ на „МВР –пикчърс”.

На кино, като на кино. Обвиняват Гуцанов за неизгодна покупка на автобуси за община Варна. Обвиняват го от всички телевизионни екрани, но делото скоро се прекратява по липса на достатъчно доказателства за вината му. Присъда по случая има, но тя е срещу България и е издадена в Страсбург. Евросъдът присъжда на Гуцанов 44 хиляди евро обезщетение затова, че са нарушени човешките му права. В съдебното решение се казва, че маскирани полицаи с автомати са нахлули посред нощ в дома му и са взели на мушка него, жена му и двете им малки деца. Съдът по европейски приема, че това е „нечовешко и унизително третиране и нарушаване на неприкосновеността на жилището“ и че Цветанов е „нарушил презумпцията за невиновност” на арестувания , като го е обявил за престъпник по телевизорите. А по български е ясно, че всичко това на Гуцанов едва ли би му случило, ако беше активист на управляващата партия, а не на лявата опозиция.

Друг обвиняем от „Медузите“ е варненския бизнесмен Даниел Славов. Той също осъжда държавата в Страсбург, само че за 4 хиляди евро по-малко. И него качулати полицейски командоси го атакуват, сякаш е Осама бин Ладен. Нахлуват в къщата му и го връзват с белезници пред очите на двете му дъщерички. Нещо повече, арестуват го два пъти! – веднъж просто така и втори път, за да бъде заснет от полицейския оператор, която ходил някъде си по друга работа и закъснял. За първия арест изненадват Гуцанов в спалнята му, в шест часа сутринта. Извеждат го вързан навън и го зарязват да чака кинаджиите, докато двете му момиченца плачат пронизително и неутешимо. Пред пристигналия след два часа оператор арестът се повтаря. Малките посиняват от плач. „Това повторение е фрапиращо!“, заключава европейският съд. А българският съд? Той през цялото време е в неведение за варненската прокурорско-полицейска трагикомедия. Заради нея счетоводителката на варненското общинско дружество Яна Кръстева също получава обезщетение – 3000 евро за „претъпени неимуществени вреди”. Отделно за съдебните й разноски трябва да бъдат платени 1500 евро – разбира се, от бюджета.

Акциите на Цветанов се оскъпяват и от делата, в които се разглеждат две хитови реплики. Едната е лично негова: „Живо бебе е умишлено умъртвено и не му е даден шанс!“. А другата е на прокурора Роман Василев и е произнесена в хода на съвместната им работа: „Тъй като сте абсолютен престъпник – долу на земята!“

Репликите са от 2010 г., когато Цветанов е министър, а Василев – шеф на Софийската градска прокуратура. Осем години по-късно по силата на поредна европрисъда сме задължени като данъкоплатци да дадем 100 хиляди лева на наречения „абсолютен престъпник“ Николай Цонев – бивш военен министър, взет на мушка в куха акция срещу корупцията. Показват Цонев по „Новините” паднал на колене и с наведена глава, докато двама командоси, въоръжени до зъби, извиват ръцете му зад гърба, за да ги оковат. Обвинен е, че се опитал да подкупи разследващия го Петьо Петров, като използвал за посредници софийския съдия Петър Сантиров и главния секретар на финансовото министерство Тенчо Попов.

Арестът на Попов в неговата кантора е същински екшън с холивудски размери. На кадрите от охранителните камери се вижда как маскирани ченгета чернодрешковци го повалят на пода и стъпват по ръцете му. После сядат на едно диванче и си правят селфи. За това унижение Попов е компенсиран със 100 хиляди евро. Двойно повече взема по съдебен ред съдията Сантиров, който също е унизен с публичен арест.

Цената на телевизионните трилъри на Цветанов набъбва с още 40 хиляди лева, които се дават на доктора от горнооряховската болница Михаил Милатович заради „бебето във фризера“. Бебе във фризер? Ужасно звучи. Ужасно, но ако става дума за бебе, а то се оказва мъртъв плод от спонтанен аборт.

„Октоподът“, на който Цветанов „му чупи гръбнака“ също излиза солен на драгите зрители, на които се сервира в ефир с гарнитура от снимки на барети, белезници и полуголи жени. Всичките „октоподи“ – Алексей Петров, Антон Петров-Хамстера, Марчело Джотолов, бившият прокурор Цеко Йорданов, Братята Дамбовци, Янко Попов и Кирил Топалов излизат като признати за невинни от съдебните зали у нас и като победители от евросъда. Сметката на Цветанов, натоварена и с техните обезщетения, надскача 700 хиляди. Обаче не я плаща той, а ние.

И плащанията изобщо не свършват дотук.

Фирмата „Голд Лизинг“ подава иск срещу прокуратурата в размер на 800 хиляди лева, за да си покрие щетите, които понася в атаката срещу Алексей и другите „морски деликатеси”. Разследващите изземват мимоходом всичките й книжа и компютри, и ги задържат толкова, колкото е необходимо, за да се срине бизнесът й с лизингови коли.

Има и още грешни пари, които дължим за удоволствието на Цецо да тръшка хора по лице на земята, да ги фотографира по гащи и да ги наричат всякакви.

3600 евро от тях са за Тони Костадинов, полицай от Бяла Слатина, арестуван в края на 2009 в акция „Касоразбивачите“.

„Тони Костадинов е съдействал за обрания през август банков клон в Козлодуй, откъдето изчезнаха 80 000 лева, както и за още обекти в Мизия. Тони Костадинов е стигнал в наглостта си дотам, че е посочил преди рождения си ден на касоразбивачите един обект в Мизия и е казал: Хайде, побързайте, защото трябва да ме зарадвате с нещо – разправя енергичният силов вицепремиер.
„ С тия думи Цветан Цветанов е нарушил презумпцията за невиновност, тъй като е направил това изказване още преди да има произнасяне дори за мярката за неотклонение на Костадинов и е създал усещане, че той е сред най-влиятелните членове на престъпната група“, констатират евросъдиите. Цитирам израз, който се намира и в други техни осъдителни решения – пренесен като под индиго.

Обаче няма данни Цветанов да е извършил престъпление, като е разпореждал въпросните полицейски операции. Това пък го констатира българската прокуратура през 2016 г. А какво е извършил тогава, като е заповядвал да арестуват хора, които нямат вина или имат, но тя не е доказана? Обикновена глупост? Щуротия? Майтап? А прокурорите къде са били, докато той е щурял? Не са ли те „господарите на предварителното производство”, както сами обичат да казват?

Борис Велчев не коментира това. Когато журналистите изчисляват колко имаме да даваме за „комплиментите” на Цветанов, него вече го няма в Съдебната палата. Работи на сто крачки разстояние, в друга внушителна сграда.

Висшият съдебен съвет го освобождава предсрочно от длъжността Главен прокурор в последния ден на октомври 2012 г. Причината: избран е за член на Конституционния съд, който по-късно ще оглави. На заседание на Висшия съдебен съвет той сам предлага подаването на оставката му да се включи като допълнителна точка в дневния ред.

Моментът е тържествен. Велчев си тръгва преждевременно от прокуратурата, но няма вид на владетел, който абдикира.

Пред членовете на съдебния съвет той представя с достойнство и самочувствие положението в прокуратурата, което по негово виждане следващият Главен ще наследи:

„Прокуратурата е по-ефективна, по-открита, по-професионална, отколкото преди седем години.“

Настроението му е видимо добро и прогнозата му е оптимистична: „Тя (прокуратурата) ще бъде още по-добра след 7 години“.
Изглежда искрен и вероятно е искрен наистина. Надява се, че „общественото доверие в държавното обвинение бавничко ще се повишава.“ . Знае, че „каквото и да е направил, то няма да е достатъчно, защото идат нови знакови дела, а старите се забравят“.
Дружелюбен и възпитан, както винаги, Борис Велчев заключава: „За мен беше огромна привилегия да работя през тези седем години с всички вас.“

Не му личи, но може би изпитва облекчение, че си спестява прякото участие в двойния избор – сценичен и задкулисен – на новия Главен, който стартира след седмица само.

„Недейте влага драматизъм в тази процедура, тъй като Главният прокурор не е месия – съветва той и за да стопли сбогуването, добавя с усмивка: „Месията е един“.

„Спестете ми медала” – е последната му молба. Тя е в отговор на предложението да го наградят на прощаване с „Личен почетен знак първа степен – златен“. Съдебните кадровици я отхвърлят с гласуване. Единодушни са: като Главен прокурор Велчев е заслужил награда.

Трета глава

Именитите арести

Маргините

„В двора на къщата, където живее прокурорът Роман Василев, е видяно маскирано лице и са взети незабавни мерки от МВР – съобщава Борис Велчев в началото на декември 2006 г., потвърждавайки изтекла полицейска информация, че обвинител от неговия екип се движи с охрана, защото е застрашен. -. Който носи качулка с процепи на очите със сигурност не му е отишъл на приятелско посещение. Аз съм убеден, че този инцидент е свързан с работата му по делата и е опит за сплашване”.

По това време наричат Роман Василев „Прокурорът на Маргините”, макар той да наблюдава и доста други дела.

Кои са Маргините? Двама братя – Красимир и Николай Маринови. Родени са в Смолян. Преди да се пенсионира, баща им Андрей работи като миньор, а майка им Соня – като санитарка. Двамата имат четири деца – Красимир, Димитър, Николай и Мариана.

Красимир, който ще се прочуе в бъдеще като Големия Маргин или Маргина, се ражда на 6 май 1964 г. Той пръв напуска скромната бащина къща. Постъпва в спортното училище в Чепеларе, избира специалност „борба”. Талантлив е, става национален състезател в свободен стил и печели няколко титли от републикански първенства. Удостоен е със званието „Майстор на спорта”, което се дава на изтъкнати състезатели по времето на Живковия режим. По-късно става инструктор по борба. Завършва Националната спортна академия (НСА).

Николай или Малкия Маргин, както го наричат по-късно по аналогия с прякора на по-известния му брат, е роден на 8 юни 1972 г. Той също тренира борба и участва в национални състезания, но не постига успехите на батко си. Приет е да учи в НСА, но не успява да завърши висшето си образование.

През 1993 г. Красимир регистрира заедно с бившия гребец Иво Карамански обща фирма, наречена „ Фортуна –Р”. Карамански вече е известен в спортните среди като „тарикат бизнесмен”, който има връзки и в криминалните среди, и в полицията. Търговската дейност на „Фортуна – Р”, каквато и да е, остава неизвестна и е бързо прекратена. Когато през 1995 г. нашумява групировката СИК, Красимир Маринов е наричан неин „бос” и „лидер на борците”.

СИК е по същество съдружие от фирми на бивши спортисти, чийто бизнес се движи и пред, и зад бариерата на закона. Босът й официално е акционер във фирмата „Интергруп енд партнерс” заедно с Младен Михалев – Маджо, Дмитрий Минев – Руснака и Румен Николов – Пашата. Прякорът му Големия Маргин влиза в обръщение в пресата през в края на 1993 г., когато е обявен за издирване във връзка с масов бой между „борци” и „каратисти” в спортния комплекс „Дескрим”. На него се приписва голямата заслуга за погрома в комплекса и победата над „каратистите на Слави Бинев”, които го стопанисват. Той се смята да водач на другите участвали в него „борчески” активисти – Дмитрий Минев – Руснака и Димитър Джамов. След стълкновението и тримата бягат в Гърция и се връщат оттам, когато свидетелите променят показанията си за така, че да ги оневинят.

На 7 ноември 2003 г. Големия Маргин отново е замесен в тупаница на публично място – този път в столичната дискотека „Ескейп”. Там неговите телохранители премерват сили с тези на видния наркотрафикант Антон Милтенов – Клюна. В заведението по същото време са и други „легенди” на подземния свят – Косьо Самоковеца и Димата Руснака, всеки от тях с отряд бодигардове. Пресата определя свадата между сенчестите авторитети като „знакова” – демонстрация на дивашка сила и безнаказаност.

По това време обаче Красимир Маринов набляга вече на законния си бизнес – търговски, строителен, застрахователен. Натрупал е пари и прякора му Маргина се произнася с респект на много места, включително и в базите на политическата власт.

Привикването му на разпит за мелето в Първо РПУ потвърждава корупционните му връзки с управниците. Само няколко дни по-късно той отново е призован да даде показания – този път за взрив, избухнал по неизвестно чия вина пред кафенето на модната агенция „Визаж”. Агенцията е под ръководството на манекенката Евгения Калканджиева, но не е тайна, че Големия Маргин я контролира. По същото време неговото седалище е в представителния директорски кабинет на застрахователната компания СИК, чиято абревиатура означава „Сигурност, инвестиции, коректност”. Това е същата компания, която се прекръства в „Булинс”, след като й е отнет лиценза по подозрение, че действа силово в сивия сектор.

Разпитите на Маргина и за пердаха в „Ескейп“, и за атентата при манекенките остават без последствия.

По едно време в ъндърграунда плъзва клюка, че смъртоносната бомба, която избухва на 19 януари 2004 г. в асансьора на една негова многоетажната офис сграда на столичния булевард „Джеймс Баучер”, е била предназначена за самия него. Така или иначе, тя убива друг бизнесмен със съмнителна слава и двамата му гардове, разкъсвайки ги на части.

В същото време Малкия Маргин се споменава в пресата като съдружник на известния като „банкера на Костов“ ресторантьор Славчо Христов. В началото на кариерата си Христов е продавач на мартеници, а после келнер и управител на ресторант „Олимп”, в който се отбиват политици, включително и Костов, когато е министър-председател. Сервира им образцово и явно получава отплата, защото осъмва един ден като шеф на надзорния съвет на СиБанк, а после се отличава като бизнесмен с голям размах от средите на олигархията.

Други именити съдружници на Малкия Маргин са Поли Пантев и Робърт Стефанов – и двамата застреляни в разразилата се по-късно нарковойна.

Братята Маргини – и Големия, и Малкия са арестувани в началото на ноември 2005 г. в рейда на полицейска операция с кодово име „Респект”. В нея са проверени за седем дни над 65000 автомобила, над 1000 адреса и са задържани над 56000 „лица, които представляват оперативен интерес”. Това се случва непосредствено след един особено дързък показен разстрел – на Емил Кюлев – уважаван банкер и президентски съветник. Властта демонстрира сила, защото е унизена от наглостта на убийците – те нападат жертвата на булевард „България” по ежедневния маршрут на правителствените кортежи. Най-едрите риби, заловени в респектиращата хайка на ченгетата, са именно Маргините, на които мълвата приписва водеща роля не само в групировката СИК, но и в ъндърграунда.

„Първо ги арестуват, а после решават в какво да ги обвинят” , казва един от техните адвокати. Обвинението е, че са поръчали убийствата на трима души – и те като тях герои от тогавашните вестникарски страници: Иван Тодоров – Доктора, Любен Гоцев и Никола Дамянов.

Обвинителния акт се брои за един от тези, които бележат мандата на Борис Велчев като застрашителен за подземния свят. Той не е само срещу братята Маргини, а и срещу Бисер Илиев, Стефан Рангелов, Веселин Тошев и други двама братя – Иво и Светлин Карагеоргиеви. Написан е и е подписан от прокурорите Роман Василев и Николай Кокинов. Започва с кратка история на силовата групировка СИК, изреждат се участващите в нея съдружници Красимир и Николай Маринови, Младен Михалев -Маджо, Дмитрий Минев – Руснака, Стоил Славов, Милчо Бонев -Бай Миле и други. От изброените по онова време са живи само първите трима. Останалите са жертви на поръчкови убийства.

Обвиняемите Велин Добрев, Бисер Илиев и Стефан Рангелов се запознали в Софийския затвор, гласи държавното обвинение. Като излезли на свобода, тримата решили да припечелят от някаква обща работа. Велин и Стефан дали на Бисер 15000 евро, а той им обещал да ги включи в бизнес от който да получават дивиденти. Цяла година – до пролетта на 2005 г. – те не получили нито стотинка печалба от вложенията си. Тогава „влезли в контакт“ с братята Карагеоргиеви, за които знаели, че „работят за Маргините” и ги помолили да им осигурят и на тях „някое доходно занимание“. Иво Георгиев споделил с шефовете си, че разполага с някакви хора, които са готови срещу заплащане да свършат всякаква работа.

На това място в обвинителния акт е записано първото ключово заключение: „Маргините се заинтересували от офертата.“
Това дало тласък на събитията по-нататък.

Иво подарил на Стефан Рангелов един джиесем и двамата се уговорили при нужда да се чуят по него.

Един ден братята Маргини поръчали на Иво Карагеоргиев да предаде на Стефан Рангелов, че трябва да убие Иван Тодоров – Доктора, пише още в обвинителния акт. Според прокурорите Маргините имали интерес да влязат в бизнеса на Доктора, който вървял по контрабандни канали. Нужни им били неговите връзки, но той отказал да им ги предостави. За неговата екзекуция били обещани 40 хиляди евро.

Иво предал предложението на Стефан, а той – на Велин Добрев, Бисер Илиев и Веселин Тошев. Всички се съгласили да участват в убийството на Доктора. Уведомен за това, Иво получил от Маргините пистолет със заглушител, без марка и номер, а също и пистолет „Валтер” с № 045104 и над 70 бойни патрона. Дал ги на Стефан заедно със 7 хиляди лева за „оперативни разходи”.
Иво показал на Стефан къде живее Доктора. При следваща среща той предал – в обвинителния акт не се уточнява на кого – и осигуреното от Маргините бяло „Ауди – 80” № С 7142 РМ, с което трябвало да се избяга от местопрестъплението.

Съучастниците си разпределили задачите. Веселин извадил от интернет снимка на Доктора и се ангажирал с проследяването и изучаването на навиците му. Бисер трябвало да стреля, а Велин и Стефан – да осигурят оттеглянето на стрелеца.

С фалшива лична карта на името на Стоян Иванов Стоянов, Бисер наел два гаража в София, за да бъде скрито в тях аудито. Но като размишлявал с Велин за предстоящото, той решил, че изтеглянето от местопрестъплението ще е по-безопасно с мотоциклет. Речено-сторено. Двамата купили по обява във вестник една червена „Ямаха 600”, пребоядисали я в синьо и я облепили с лепенки „Сузуки”.

По-късно Маргините решили да предложат на така сформираната престъпна група още едно убийство – на бизнесмена Никола Дамянов, твърдят прокурорите. Дамянов бил сред създателите на конкурентна силова групировка и застрахователна компания, а и дал под лихва назаем 400 хиляди английски лири на човек, приближен на Маргините.

И тази „мокра” поръчка била направена чрез братята Карагеоргиеви. Стефан Рангелов, Веселин Тошев и Бисер Илиев приели и нея. Получили името и снимката на Никола Дамянов, адресите му и обещание за още 40 хиляди евро.

Последвала трета поръчка – да се ликвидира генерал Любен Гоцев. Защо? Заради близкия контакт на генерала с Маджо, пише в обвинителния акт. В лицето на Маджо Маргините виждали конкурент, а генерал Гоцев бил негов „финансов и бизнесконсултант”.

Стефан, Веселин и Бисер се наели и с това убийство – пак за 40 хиляди евро. Покушението над Гоцев трябвало да прилича на грабеж. Стефан получил сведения за адреса и колата на жертвата – синьо „Ауди”. Веселин трябвало да следи нарочения за убиване, Бисер – да стреля, Велин – да кара мотора, с който да се оттегли стрелеца, а Стефан – да осигури бягството на двамата с „Форд фиеста” № PK 0059 АМ, купен за целта.

Съучастниците установили, че Гоцев излиза сутрин от блока, в който живее и си купува вестник от близък павилион. На 12 септември 2005 г. Велин и Бисер отишли там, готови да стрелят. За щастие, генерал Гоцев не се показал. На другия ден Карагеоргиеви съобщили на Стефан, че Маргините оттеглят поръчката за неговото убийство. Притеснили се били, че то ще предизвика голям обществен отзвук, защото генерал Гоцев бил включен в обществен съвет към вътрешния министър.
Тук е второто ключово заключение в акта на обвинителите: „Маринови в съучастие с Карагеоргиеви, Стефан Рангелов, Бисер Илиев и Велин Добрев, са извършили приготовления за три убийства“

Процесът срещу емблематичните босове на СИК е рекламиран като „големия удар срещу мафията”, който българските власти демонстрират пред Евросъюза.

Двама премиери – Сергей Станишев и Бойко Борисов, и двама вътрешни министри –Румен Петков и Цветан Цветанов се отчитат с него в Брюксел за напредъка в правосъдието и вътрешните работи.

Вярно, че шест години след неговото начало – през февруари 2012 г. и двамата Маргини са оправдани по всички обвинения на всички съдебни инстанции. Но все едно – те сдават царската корона в криминалното царство България. Малкия Маргин, докато е пуснат под домашен арест – се запилява някъде в странство. Големия Маргин остава в родината, но се оттегля от публичното пространство. Старите му приятели разказват, че е станал саможив и прекарва дните си в уединение, скован от болезнена дискова херния. Болестта му се била усложнила след несполучливата операция, която претърпял в МВР болница, докато бил арестант.

Убийците на Луканов

На страница 352 в книгата „Аз убих Луканов” авторът Александър Русов, който е един от съдените и оправданите за убийството на бележития български политик, пише следното:

„На 19 февруари 2007 г. започна делото в третата съдебна инстанция – Върховния касационен съд. Тричленен съдебен състав му даде ход. Прокурорът Борислав Йотов, човек с 36-годишен стаж, най-дългия сред прокурорите в България, пръв започна да говори. След като приключи своето изказване, залата се взриви от аплодисментите на всички присъстващи. Майките на обвиняемите плачеха от радост и бършеха сълзите от очите си, макар че решението на Върховния съд все пак оставаше в Божиите ръце.

Две седмици след това заседание Борислав Йотов даде интервю за един столичен вестник на любимата ми журналистка Анна Заркова и й каза следното:

„Като прокурор в решаващото съдебно заседание по делото „Луканов” аз се чувствах служебно задължен да поддържам протеста срещу оправдателната присъда от 8 юни 2006 г. на Софийския апелативен съд. Прочетох мотивите на този съд – перфектни! Не съм чел така добре изложени мотиви и то от дамски съдебен състав. В тях е направен пълен анализ на всички доказателства. Прочетох и мотивите на Софийски градски съд, който по-рано наложи на подсъдимите доживотни присъди. Те също ми се видяха убедителни. Вижда се, че Софийски градски съд е изградил присъдата си въз основа на самопризнанията на подсъдимите, направени по време на предварителното следствие. Но, освен тях, няма нито едно друго доказателство. А в Наказателно-процесуалния кодекс ( НПК) е казано, че не може само на базата на самопризнание да се постанови осъдителна присъда. И най-важното. Апелативният съд е провел съдебно следствие и е назначил съдебно-медицинска експертиза, която показва, че тримата обвиняеми, които са проговорили, са били бити.

Каква позиция трябваше да избера аз като обвинител? Можех просто да се изправя в съда и да кажа:„Поддържам протеста на прокуратурата.” Или да кажа:„ Оттеглям протеста на прокуратурата”. И да си седна. Аз обаче реших да постъпя честно, според вътрешното си убеждение. Заявих, че поддържам протеста, но след това на основание член 14 алинея 1 на НПК изразих личното си мнение, като казах: „Обвинението е недоказано, то не може да се изгражда на предположения, колкото и логични да са те. Срещу трима от подсъдимите е упражнено насилие и с него са изтръгнати признания. Това обстоятелство е юридическа мина, която може да избухне в Страсбург.”

Това действително е част от мое интервю с прокурора Борислав Йотов и в книгата си „Аз убих Луканов“ Александър Русов я цитира съвсем точно. После прави най-подробно описание на чувствата си към „човека Борислав Йотов“, на когото е благодарен почти толкова, колкото и на Бога:

„Аз останах много впечатлен от показаната човещина на този човек Борислав Йотов, пише Русов. – Той имаше смелостта на Апостола Васил Левски да каже като прокурор това, което му беше в сърцето. Да каже истината без да се страхува от последствията! Такива хора за мен са герои, както и за много мои приятели по света, които ценят смелите сърца.

Този човек до ден днешен остава символ. На мъжество. Неговото име се добави към нашите домашни молитви, както и имената на съдиите от Върховния касационен съд Румен Ненков, Бойка Попова, Режена Керанова. На 15 март 2007 г., след пледоарията на прокурора Йотов и 24 дни заседания, върховните съдии провъзгласиха своето решение: Оправдателната присъда остава в сила!
Вече бях наистина свободен и можех да се върна при моите Наталия и Надежда в Украйна. Оставаше ми само на уредя формалностите.

Алилуя на моя Бог! Нека тези органи на висшата власт в държавата да бъдат благословени! Амин!”

Така изглеждат нещата около Русов, след като е оправдан за убийството на Луканов. Но те изглеждат другояче в края на 2003 г., когато е осъден да прекара целия си живот в килия.

Тогава – седем години след гибелта на бившия български премиер – прокуратурата на Филчев, представлявана от обвинителя Николай Кокинов, печели съдебната битка със защитата на подсъдимите. Така Русов, сънародникът му от Украйна Алексей Кичатов, строителният предприемач Ангел Василев и племенникът му Георги Георгиев са осъдени на доживотен затвор без право на замяна. За шофьора на Василев – Юрий Ленев също са отредени решетки до последния му ден, само че с право на замяна, поради „смекчаващи вината му обстоятелства“.

Русов е признат за виновен в това, че лично е натиснал спусъка на деветмилиметровия пистолет „Макаров”, куршумите от който покосяват Луканов. Кичатов, Георгиев и Ленев са обвинени като помагачи и посредници при организирането и извършването на покушението. Ангел Василев е поръчител, приемат съдиите.

„Решението е справедливо!” – обявява прокурорът Кокинов.

„Абсурдно е!” – контрира защитата.

Съдиите по-късно излагат писмено на 57 страници мотивите си. В тях фактите са такива, каквито ги виждат и прокурорите, след като са разпитали десетки свидетели и са назначили експертизи. Ще ви ги предам накратко.

Украинците Русов и Кичатов се запознават през 1994 г. в България – в град Елин Пелин, в хотел „Гайдарец”, където Кичатов работи като пазач. В хотела неведнъж отсядат украинци, които са дадени на съд в България, защото незаконно са минали границата. Те преспиват по няколко нощи и заминават в различни посоки.

Кичатов се застоява сравнително дълго в България, прави сделки с руснаци на елинпелинския пазар, работи като охранител във варненския бар „Плейбой” и пътува до София, където се среща с рускоговорящи младежи, които си търсят късмета тук-там. Сред тях и са Сергей Шанин, който по-късно ще бъде убит с пистолета, погубил Луканов, и Юрий Кутепкин, и Олег Проценко, които ще станат свидетели на обвинението.

Междувременно, през 1996 г. строителният предприемач Ангел Василев се среща с племенника си Георги Георгиев пред дискотека „Ялта” и му иска платено „съдействие по важна работа”. Получава съгласието му и го уговаря да чака по-конкретни указания, които щял да му прати по Юрий Ленев, негов шофьор, доверен човек.

От януари до април 1996 г. Василев провежда няколко конспиративни разговори с шофьора си пред сладкарница „ Пролет”, която е близо до офиса на фирмата му „Колонел”. От тях Юрий Ленев разбира, че трябва да участва „ в отстраняването на една личност”. Той се среща с Георги Георгиев на същото място и му предава му думите на шефа си, като го пита „ в състояние ли е да отстрани едно лице физически”. Георгиев веднага разбира, че става дума за убийство. В следващ разговор той иска от Ленев повече данни за „лицето” – име, адрес, марка на автомобил, ежедневни маршрути. Като предава тия искания на Василев, шофьорът научава от него, че въпросът опира до ликвидирането на Андрей Луканов.

Защо той трябва да умре?

Защото по онова време, като бивш министър-председател и депутат, Луканов води остро критична кампания срещу група фирми от един приятелски кръг, близък до правителството на Жан Виденов, който пресата нарича „Орион”. Нещо повече – той споделя със съмишленици у нас и в чужбина идеята си да се свали на червеното правителство на Виденов. Позовава се на компрометиращи факти. Като например, че фирмите от „Орион” са сред най-големите кредитополучатели на Банката за земеделски кредит ( БЗК) и дължат около 10 милиона долара. Най-много има да дава фирмата на Ангел Василев – четири милиона и половина.

Шофьорът Юрий Ленев се стъписва от наученото, но неговият шеф му дава да разбере, че „ако си отвори устата, мерките ще са крути и безмилостни”. И той уведомява послушно Георги Георгиев, че не друг, а „Луканов трябва да се очисти”. Георгиев също е стреснат, но вижда възможност да изкара „много пари”. В дома си в Елин Пелин обмисля ситуацията и се сеща за Кичатов, когото познава от местните фитнесзали. Кичатов бързо се съгласява да убие, когото трябва и привлича Кутепкин за помощник в начинанието. После дава на Георгиев оферта – 100хиляди марки за разходи и хонорари. По-късно Георгиев ще признае, че предавайки офертата на Ленев, я „префасонирал на 85 хиляди долара”, за да остави за себе си разликата.

Следват огледи на къщата на Луканов от Кичатов и Кутепкин, и разплащания пред сладкарницата: 85 хиляди долара от Василев на Ленев, 2 хиляди аванс от Ленев на Георгиев, а от него на Кичатов – една пачка, плюс вестникарска снимка на Луканов.
Кутепкин обаче един ден се отказва от ролята на стрелец и Кичатов, след кратък размисъл, я предлага на Русов срещу 25 хиляди долара. Русов приема моментално. Оглежда адреса и се произнася компетентно: трябва бомба, а не пистолет. Георгиев брои 2 хиляди долара на Кичатов за взрив, а той купува дистанционно и 245 грама тротил. Русов го взема и заравя бомбата пред дома на жертвата. Обаче – ядец! – не успява да я задейства. Кичатов споделя за неуспеха с Кутепкин и по негов съвет снабдява Русов с пистолет „Макаров” и 8 патрона, които има отдавна. Аверите решават стрелецът да изглежда като клошар. В хотел „Гайдарец” Кичатов дава на Русов куп вехти дрехи – износено дънково яке, стар кадифен панталон и торба на цветя, купена от Украйна.

В тая премяна и скрит под стара фуражка, Русов заема пост пред жилището на Луканов. Изчаква удобен момент за стрелба.
На 2 октомври към 9, 15 часа експремиерът излиза от дома си и влиза в колата си – „пежо”, паркирано на 15 метра от входа. Вътре е шофьорът му Веселин Симеонов. Той пали двигателя, обаче Луканов се сеща, че нещо е забравил. Излиза и отива при домофона, за да каже нещо на жена си.

В това време Русов, който го дебне, решава да действа. Приближава го в гръб, пуска на пътеката торбата си, пълна със стари вестници, и стреля. Един, два, три, четири пъти. От метър и половина разстояние. Един от куршумите попада в дясното слепоочие на Луканов, останалите три пронизват тялото му.

Следва бягството на убиеца – през околните вътрешни дворове, до блок № 86 на улица „Димчо Дебелянов”, където скрива оръжието и останалите патрони, увити в ръкава на анцуг. Пъхва ги под пощенските кутии, зад радиатора. Изхлузва се от якето и панталона, облечени над неговите дрехи, и ги захвърля на площадката между първия и втория етаж. После отпрашва нанякъде.
Шефът на „Колонел” Ангел Василев се разплаща коректно – къде и как – има го с подробности в обвинителния акт.

Това е.

Кичатов и Кутепкин вземат парите и заминават за Украйна. Василев обикаля света – Аржентина, Чехия, Гърция, Македония , Сърбия. Арестуват го в Прага през 1999 г., на 25 май. До края на 2000 г. и Кичатов, и Русов, и Георгиев, и Ленев са хванати. В хода на процеса свидетелят Проценко дава показания, от които после се отрича, а свидетелят Кутепкин е намерен убит.

Доживотната присъда за петимата подсъдими се опира на самопризнанията на трима от тях пред полицията и следствието. Те съвпадат с част от свидетелските показания и се подкрепят от направените експертизи и намерените улики – оръжието на престъплението, старите дрехи, взрива.

„Признанията в тоя процес са изтръгнати с насилие!”, пледира защитата.

„По делото е установено наличието на телесни повреди на Кичатов, Ленев и Георгиев” – потвърждава председателят на съдийския състав Георги Георгиев. Очевидно командосите от службата за борба с организираната престъпност не са се церемонили с тях при арестите, нито пък полицейските детективи са ги галили с перце, докато са ги разпитвали.

Има една важна подробност обаче, на която само първоинстанционният съд обръща внимание . Самопризнанията за разстрела, дадени пред следователите, не са изтръгнати насила, за разлика от самопризнанията, дадени пред полицейските спецове по убийствата. И адвокати, и подсъдими твърдят, че насилие е имало само по време на полицейските разпити в една вила в Копривщица, добила популярност като „Къщата на ужасите”.

„Това е една тържествена съдебна грешка” – с тия думи известният адвокат Марин Марковски посреща на нож доживотната присъда на клиента си Саша Русов.

Ако има грешка, тя е поправена после на два пъти – през лятото на 2006 г. и през пролетта на 2007 г. – когато в две съдебни битки на две инстанции прокуратурата на Велчев отстъпва пред защитата.

След време, вкусил от победата, Русов пише, както вече стана дума, автобиографичната си книга и цитира в нея някои неща от интервюто с Борислав Йотов – обвинителя, без чието съдействие може би нямаше да бъде признат за невинен. Цитира само някои неща. А в това интервю има и други, които са много любопитни.

– Господин Йотов – питам аз, – не разбрах от вашата пледоария вие смятате ли, че петимата подсъдими за убийството на Луканов имат вина? Или смятате, че нямат?

– Не мога да ви отговоря еднозначно. Интуитивно не изключвам, че е възможно именно тези петима мъже да са организирали и извършили убийството на Луканов. Но за това няма нито едно доказателство, както подчертах в пледоарията си.

– С тази пледоария вие хем поискахте доживотен затвор, хем подчертахте, че няма доказателства за вина. Не изпаднахте ли в противоречие?

– Постъпих честно.

– А какво ще стане, ако тия хора са убийци, а съдът ги оправдае?

– Ще изпаднем в патова ситуация. Истината ще потъне завинаги.

– А ако тези петимата наистина са невинни, ще се намерят ли истинските убийци?

– Ако убийците са други, може и да се намерят, но много трудно, невъзможно почти, защото следите са вече изстинали.

Разговорът ми с прокурора Йотов е от 4 март 2007 г. Тогава присъдата все още не е произнесена и още не се знае осъдителна ли ще бъде, или оправдателна. Но пък тримата полицаи, пратени на съд за изтезанията по делото „Луканов” са обявени вече за невинни и то окончателно. Позицията на прокуратурата в този момент изглежда разкрачена, некрасива. Защо прокурорът с единия крак е стъпил в полето на държавното обвинение, а с другия играе в полето на защитата? Продължавам да питам:

– Господин Йотов, защо вие казвате, че по делото няма нито едно доказателство? Прокуратурата представи пред съда една торба с дрехи на клошар, който се сочи в обвинителния акт като физически убиец на Луканов. Представи и пистолет, открит зад парното в жилищна кооперация, близо до местопрестъплението.

– Искам да кажа, че няма веществени доказателства, които пряко доказват обвинението. Върху пистолета няма никакви пръстови отпечатъци от когото и да е. И върху якето, за което се счита, че е на прословутия клошар убиец, не са намерени абсолютно никакви следи. Няма косми например, които да са на конкретно лице. Има само признания, изтръгнати с изтезания.

– Странно прозвуча, господин Йотов, в съдебната зала вашата реплика, че признанията на трима от подсъдимите са изтръгнати насила. До този момент само техните адвокати стояха зад тази теза. Тя определено проваля обвинението. А вие сте обвинител! Не ви ли се скара вашият началник след съдебното заседание?

Прокурорът се усмихва загадъчно:

– Този въпрос много ми харесва, госпожо Заркова. Защото ми дава възможност да кажа, че след мандата на Филчев в прокуратурата по-леко се диша. Абсолютно никой, а най-малко Главният прокурор Велчев не се е опитал след съдебното заседание да ми държи сметка за моята позиция.

Наглите

Кои са Наглите? Бандити, които в продължение на две-три години отвличат богати хора за пари.

Страх е сковал заможните хора в България – те се крият зад високи над човешки бой огради, а гардове клечат по седем часа в коридорите на частните училища, за да пазят децата им. И така до момента, в който полицията прибира 25 заподозрени. Арестите са в течение на шумна атака на 15 адреса, в която има ранена барета. Това е през март 2010 г. След тази дата наглите отвличания спират. Или поне изчезват от телевизионните новини.

Две години по-късно прокуратурата на Велчев праща на съд осмина от арестуваните. Според нея те са отговорни за 12 случая в които пленени хора са държани в три „къщи на ужасите“ и са виждали смъртта отблизо. Още на първата съдебна инстанция са оправдани четирима от подсъдимите – обвинението не успява да надвие защитата им. В хода на съдебното дирене става ясно, че босът на бандата остава неизвестен и недосегаем. Освен това се разбира, че парите от откупите не са открити – значи някой се радва на кървавата печалба, вместо да се разкайва за деянието си. А една интересна фондация „за борба с рака на гърдата“, която по заповед на похитителите прибира 157 хиляди евро откуп за отвлечена жена – и то в пряко предаване по телевизията! – продължава да функционира.

Все пак четирима от 25-имата задържани в рейда срещу Наглите, а именно Ивайло Евтимов – Йожи, Прокопи Прокопиев – Културиста, Даниел Димитров-Релето и Любомир Димитров – Гребеца са признати в съда за виновни и търпят наказания. Страшният Йожи, Културиста и Релето са пратени в затвора за 18 години, а Гребеца – за 10, понеже бил сътрудничил на следствието.

Какъв е този „страшен“ Йожи? Ловък крадец с лидерска роля в шайка апаши, комуто хрумва един ден, че може да се печели от плача на богатите. Хрумването му бележи с времето чудовищен успех: по 6-7 отвличания на година, без да се броят тия, за които не знае никой, освен жертвите и похитителите. Заради тях от средата на 2007 до края на 2009 г. стотици състоятелни фамилии се паникьосват всяка сутрин, докато си взимат довиждане. Шефове на корпорации плащат на бивши барети заплати по 7 хиляди лева и кусур, за да пазят от отвличане тях самите, съпругите, синовете и дъщерите им. Въпреки това пресата гръмва поне по веднъж на два месеца: „Отвлечен е бизнесмен!“ или „…изчезнало е детето му!“

„Не друг, а Ивайло Ефтимов – Йожи е тарторът на Наглите. Той лично е закопал парите от откупите, друг не ги знае – категоричен е разследващ полицай. – Оперативни беседи, които сме водили, сочат, че именно Йожи е определял следващата жертва, организирал е следенето й, наемал е къща, в която да я укрият, уреждал е колите за ударите и е участвал в тях лично.“
Преди Цветанов да кръсти бандитите „Нагли“, в полицейските среди ги познавали като „ Йожи и бандата му”.

На тоя Йожи била тежката дума в подбора на колите за крадене и в пласирането им, а после и в пазарлъците за откупите, които възлизат на 15 милиона лева, грубо. При колебание се допитвал до Поли Културиста. На другите нямал доверие, но ги държал близо до себе си. Държал ги с пари и със заплахи: „пропеят“ ли, ще легнат в земята до Мишо Лефтеров – Кунгфуто или Иван Пайнавелов – Сапата. Труповете на тия двамата в куршуми в челата са изровени с багер от Плана планина.

Кунгфуто е техен авер, но е отвлечен преди да умре. Нападат го през януари 2009 г. Похитителите са с маски, но той ги разпознава – крали са заедно в златните години на автомафията – той, Йожи, Гребеца, Релето и Сапата.

„Всички те в началото на 90-те години са квартални гамени и се учат да отключват коли от всякакви марки. Правят сума ти кражби, като отчисляват 15% от печалбата за „борците” от ВИС. От 2001 г. си правят своя „мрежа“ в София за връщане на крадени коли срещу откуп. Лека-полека обаче бизнесът им запада. И затова решават – първо Йожи, а а после и Сапата – че могат да вършат с хората същото, което са вършили с колите – отвличали са ги, крили са ги в гаражи, изнудвали са собствениците им и са прибирали от тях разни суми ”, разказва един от обвинителите им. По неговите думи Кунгфуто зарязва апашкия занаят, понеже има богат бездетен чичо в Канада. С парите му почва да върти бизнес с имоти – апартаменти и земи. По едно време „Наглите“ научават, че бившият им колега е направил сделка за 800 хиляди евро в елитния квартал „Бояна” и им хрумва да изкарат нещо от него. Пленяват го изневиделица, но той ги заплашва и се държи високомерно, затова го карат в Плана планина и го разстрелват. След смъртта му преговарят с негови близки – искат един милион евро за него, после свалят откупа до 46 хиляди евро. Парите са взети, но заложникът остава да лежи под земята, закопан до един шипков храст. Недалеч от него е заровен Сапата. Багерът на МВР разорава цял декар, преди да загребе с кофата си част от черепа му.

Сапата подписва смъртната си присъда в жестока свада с Йожи. Счепкват се за пари – за 310 хиляди евро от откупа за Киро Киров, един от отвлечените бизнесмени. Сапата получил 70 хиляди евро хонорар за джипа, който осигурил за отвличането. Но претендирал за още. „Аз, викал, съм много повече от крадец на коли! Кой следи тия балъци отблизо ?Аз! Кой се мотае на близките им в краката? Пак аз! Кой чертае маршрути, като бягаме от полицията? Аз! А получавам трохи. Ще ви зарежа и ще ида да ви издам!”

В резултата, на 12 април 2009 г. е отведен насила през нощта в картофена нива между селата Железница и Плана. Там е застрелян, също както и Кунгфуто, с пистолет „Макаров” в слепоочието и е закопан. За убийството му обвиняем няма, въпреки че
Йожи бил чут и видян от билото на родното си село Долни Лозен да сочи Плана планина с ръка и да вика: „ Който ми е враг, ей там е закопан!”

„Ако имахме държава като държавите, Йожката да е изгнил в затворите много преди да се сети да отвлича. Той още като малък, шестнайсетгодишен се поведе с бандити от „Дружба”. Знаеше се, че крадат коли. Личеше си, че му се услажда да е мутра, да пипа чужди пари. Аз съм приятел с баща му, ама бях сигурен, че е отвличал и убивал, още като чух за какво са го арестували. В пияно състояние се е хвалил, че е закопал пари от тия работи в гората”, разказва възрастен мъж от село Долни Лозен.

Йожи е прибирал всички откупи от близките на отвлечените, разказали негови съученици при разследването. Оставял за себе си лъвския пай. Неголяма сума заделял за разходи – наеми, бензин, ток, ремонти на коли. Остатъкът давал на Поли Културиста, който вземал повече за себе си и раздавал на другите по-малки дялове.

ПОЛИ КУЛТУРИСТА бил номер две в йерархията на бандата и бил най-страховит. „Човека с ножицата” – така го нарича в показанията си един от заключените в къщите на ужасите. „Какво да ти отрежа, пръст или ухо?” – питал го Поли. Друг от отвлечените твърди, че докато заплашвал с рязане на пръсти и уши, той нещо си тананикал – „песенчица някаква, за зайченцето бяло, може би…” С тая песен злодеят може и да е приспивал вечер малкия си син. Поне трима души са осакатени за цял живот от него, докато са били в плен – първият загубил голяма част от ухото си, втория – един пръст на ръката си, а третият – два.
„Какъв садист е бил Поли не знам, но мога да кажа, че преди да отреже пръста на някого, му предлагал обезболяващо. Ще ти режа пръста, викал, ето ти аналгин… Интересен тип. На Йожи се е подчинявал сляпо. Даже и да знае къде са милионите от откупите, няма да каже, ще онемее, ако Йожи му заповяда”, казва спецполицай.

В обвинителния акт такива подробности няма. И няма нищо за парите на Наглите, на които предстои да излязат на свобода. Дали, когато са свободни, ще бъдат и богати? Може би. Защото иманярите, налазили Плана планина, след като МВР изтегля патрулите си оттам, не са намерили нито една от легендарните им кървави пачки.

Алчните, Недосегаемите, Медузите, съдиите и други

Два часа след полунощ е – 17 януари 2013 г. – но вътрешният министър Цветанов не спи. Току що е продиктувал на главния редактор на агенция „Фокус“, комуто се доверява, поредна сензационна новина: „Арестуван е 25-годишен крадец на коли. Казва се Звезделин Методиев и в досието му са записани над 20 задържания под стража и 19 присъди за кражби.“

Прибрали са рецидивист – това и на пръв прочит е ясно. Но не е ясно каква е сензацията – каква е тази сензация, която налага да се помества дописката през нощта? При втори прочит вече всичко се изяснява. Тук новината не е в това, че ченгетата, вършейки си нормалната работа, са заловили някакъв закоравял апаш. Тук новината е в името на „проведената нова специализирана операция“ в която са го заловили. Името е „М.И.Л.Е.В“

Операция „М.И.Л.Е.В“!

А защо Милев? Нали Методиев е фамилията на арестувания?

Да, но точно тук – внимавайте, чуйте сега – тук е приключението, скандалът, злобата на деня. Операцията не е кръстена на хайдука, който ченгетата са прибрали, а а на един съдия от съдебния състав, който го е пуснал седем дни по-рано под домашен арест.

Защо го е пуснал? Ама че работа!

Министър Цветан Цветанов разказва по телевизията с убийствен сарказъм:

„Мотивите на съда били „влошено здравословно състояние“. Заключенията на медицинската експертиза били, че Звезделин Методиев страда от напрежение, тревожност и епилептични припадъци. Задържането му за продължително време водело до нарушения на препоръчания режим, щадящ нервната система и целящ контрол на кръвното налягане“.

Ехидният тон на Цветанов иде да подскаже, че болестите на арестанта са за подигравка. че той, разбира се, е симулант и че съдът е купен или глупав, щом го праща да лежи вместо в килията, в домашния си креват. Още на втората си година стаж като вътрешен министър – на 2 юли 2011 г., помощникът на Бойко Борисов под мотото на своя шеф „Ние ги хващаме, а те ги пущат“ е предупредил: „Занапред повторните арести на бандити ще се кръщават на съдиите, които са ги пуснали“, по една или друга причина.

Речено – сторено.

Друга полицейска операция със съдийско име е „Р.А.Л.И.Ц.А.“ Кръстена е на съдия Ралица Манолова – председателката на съдебния състав, изменил пак по медицински причини мярката за неотклонение на Валентин Янев – Бореца, стар познайник на МВР.

Кръстникът е Цецо, усмихва хитро се тогавашният премиер Борисов – повече приятелски, отколкото снизходително. Той е поласкан от усилията на неговия помощник – когото, впрочем, е произвел едновременно в силов министър и вицепремиер – да подражава на сценичното му поведение: да тича пред камерите от сутрин до вечер, да снима плашещи арести и да се оправдава със съдите, че от шоуто няма полезен ефект.

Зрителите и по онова време, и днес са единодушни, че телевизионната класа на Борисов е неповторима. И че в реалити шоу няма кой да го бие.

Но в името на истината трябва да отбележа, че след като Цветанов застава начело на МВР, изпълненията на Джони Деп, Брат Пит, Том Круз и Антонио Бандерас избледняват малко в сравнение с неговите. Почти през ден в годините от 2010-а до 2013-а в телевизорите гърми нова полицейска офанзива и се тръшкат по земята хора, заподозрени в погазване на закона. Всяка група арестанти си има кодово име, което става заглавие на видеото, в което участва. Имената следват жаргона на ченгетата и най-цветните им фантазии: „Каналджиите“ „Факирите“, „Силоваците“, „Дедесарите“, „Дупетата“, „Килърите“, „Октоподите“, „Недосегаемите“, „Алчните“…

Активната дейност на „кръстника“ им Цецо среща пълно одобрение и съдействие от страна на Главния прокурор Борис Велчев.
„Оценката за МВР и прокуратурата е еднозначна напоследък – вършим си работата с агресия към престъпния контингент. Институциите са активни и тази дейност ще продължи – изрича непоколебимо Велчев през лятото на 2010 г., когато по мониторите бляскат белезници, а мъже по бели гащи се гърчат призори, вързани за снимка пред пътните си врати.

„Агресията е в рамките на закона“ – констатира Главния прокурор. Мнението му тепърва ще се разминава с мнението на съдиите в Страсбург. Той отнапред едва ли предполага, че повечето от „агресивните“ и „атрактивни“ арести ще се окажат в крайна сметка ялови – осъдителни присъди няма да родят, не и срещу арестантите. Неговата недалновидност е малко странна, защото се вижда от самото начало, че съдът пуска след 48 часа ако не всички, то почти всички на които показно им се отнема свободата.

„Отнета им се свободата“ ли казах? Това е недостатъчно. На някои от арестантите им е отнета и честта. Невинни ли са? Или не са? Кой от тях е мръсник? И кой е чист, но е окалян от властите? Това завинаги остава тайна – в общия случай поне е така. Защото се оказват празни или полупразни папките с доказателства за вината им.

Преувеличавам ли? Не. Доказателството е, че след публичното си опозоряване злополучните арестанти завеждат дела – както срещу прокуратурата и МВР в България, така и срещу България в Страсбург. И не само ги завеждат. Печелят ги! И вземат от държавния бюджет присъдените им обезщетения. Да, от държавния бюджет. От всички нас, които сме им гледали сеира, седейки на диваните си. Ако някои не са го гледали – толкова по-зле за тях – за едното нищо плащат.

Цели четири години бръмчат полицейските камери.

Акция „Измамниците“ – трима са прибрани на топло, след като у тях са намерени джиесеми и симкарти с помощта на които са излъгани и обрани две баби и дядо.

Акция „ Дупетата“ – шумни проверки в месарски цехове по сигнал, че продават остатъци от негодни колбаси.

Акция „Дедесарите“ – трима души са заключени в килии по презумпция за точене на данък „Добавена стойност“ с фалшиви фактури.

Акция „ Каналджиите“ – тикнати са зад решетките петима, уличени в търговия с крадени коли.

Акция „Касоразбивачите“ – полицейски шеф е хвърлен в клетка с бандити по подозрение, че им помагал в разбиването на сейфове.

Акция „Отрепките“ – ударена е банда грабители, начело с Митьо Кифлата.

Акция „Шейховете“ – десетима мъже, сред които четири ченгета, са заставени да гледат небето на квадратчета след източване на бензинопровод.

Акция „Леярите“ – засечена е нелегална търговия с платина и злато, в град Раковски е разкрита леарна и един беглец е задържан на границата с 369 грама ценен метал.

Акция „Оръжейниците“ – спипани са трима майстори на самоделни пушки, пищови и гранати.

Акция „Трафикантите“ – обявени са за „приключени“ девет наркодилъри с връзки в чужбина.

Акция „Пеперудите“ – изловени са 27 проститутки.

Акция „Всичко коз“ – неуспяла полицейска атака срещу данъчни измамници в няколко града.

Акция „ Граница“ – двама гранични полицаи и една митничарка са откарани под конвой по сигнал, че взимат рушвети от шофьори.

Акция „Болничните“ – по медиите се разказва за схема с източване на пари от Националния осигурителен институт.

Акция „Лихварите“ – седем души нощуват в следствения изолатор по жалби, че давали заеми с висока лихва и тормозели длъжниците.

Ация „Некадърните“ – купувачи с фалшиви кредитни карти са изведени от хипермаркет „Кауфланд“ с ръце вързани отзад.

Акция „Крадците“ – демонстративен петорен арест заради материали, плячкосани от Козлодуйската атомна централа“.

Акция „Октопод“ – бившият съветник на ДАНС Алексей Петров е тръшнат на пода в мезонета на приятелката му и обявен от Цветанов за „бигбос на българската мафия.

Акция „Медузите“ – удар срещу „червената контрабанда“, при която шефът на общинския съвет във Варна Борислав Гуцанов, спряганият като контрабандист Дидо Дънката и директорът на градския транспорт Пенчо Пенчев са лишени от свобода, съдени и оправдани.

Списъкът на именитите полицейски операции би могъл да бъде продължен на още две-три страници. Но и дотук е ясно, че при всички тях е доста размита границата между правораздаването и злоупотребата с право.

А по-нататък?

По-нататък съдиите закъсват здраво.

Максимата „по-добре сто виновни на свобода, отколкото един невинен в затвора“ била от времето на древните римляни, казват. Да, обаче по времето на Цветанов се оказва по-безопасно за магистратите да я прилагат наобратно – така: „По-добре сто невинни в затвора, отколкото един виновен на свобода“. С едно уточнение – „виновен според Цецо“.

Не един съдия, който се заинатява и не приема иновациите в постулатите от правото, е обявен от министъра на вътрешните работи за „октопод“ и за „прислужник на мафията“.

Съюзът на съдиите в България по разпространява декларация:

„Не е необходимо усилие имената на двете акции „Р.А.Л.И.Ц.А“ и „М.И.Л.Е.В“ да се тълкуват като изпълнение на заканата на министър Цветанов, че занапред операциите по залавяне на освободени с акт на съда обвиняеми ще се кръщават на имената на съдиите.

Управителният съвет на Съюза на съдиите счита, че опитът да бъдат сплашвани съдиите, които не се съобразяват с очакванията на министъра, представлява нарушение на конституционните изисквания за ненамеса на изпълнителната власт в работата на съда“.

Ще спра дотук с цитата. Съдиите „считали“ така и така…но какво от това, щом вторият човек в държавата ( след Бойко Борисов ) счита обратното?

Главният прокурор, като надзорник на законност, следи спора вероятно, но не взема ничия страна. Мълчи си дори и когато го питат дали си спомня класическата максима на Монтескьо за разделението на властите. Само дето не поставя нормата на Монтескьо под условие, че тя би могла да се побългарява – нещо, което ще направи един от главните прокурори в идните времена.

„Смятам, че не бива да се драматизират разменените реплики между господин Цветанов и съдиите – произнася се Велчев кротко и помирително. – Аз се отнасям с разбиране към вътрешния министър Цветанов, защото зная огромната работа, която той върши и неимоверното напрежение, на което е подложен. От друга страна, разбирам и реакцията на колегите съдии, които очевидно смятат, че изявленията му може да бъдат схванати като намеса в работата им…“

Не такова „разбиране“ към Цветанов проявява Европейският съд по правата на човека в Страсбург. Той неведнъж цитира негови думи, прозвучали обидно и клеветнически по адрес на обвиняеми, в осъдителните си присъди срещу България.

От една страна Велчев, чийто юридически капацитет не се поставя под съмнение, не би могъл да очаква много от масовите арести. От друга страна, той вероятно се надява поне малка част от тях да осигурят исканите от европартньорите „престъпни босове в затвора“. И от трета страна – очевидно не му се ще да спори със силовия вицепремиер. Борисов е предупредил по телевизията, че „да спориш с Цецо“ е все едно „да седнеш върху таралеж“…

Накратко, позицията на Главния прокурор за фойерверките от белезници, озаряващи обществения небосклон тогава, е обтекаема, като камъче в бистра вода. Вижте я: „В противодействието на престъпността има една аксиома и тя е, че никога свършеното не е достатъчно, няма количествени критерии за измерване на постигнатия резултат“.

Октоподите

Операция „Окпопод”. Ако имаше изложба на неуспешните полицейски операции, които показват, че мафията е част от държавата и борбата с нея е имитация, тази щеше да е изложена в най-представителната зала.

Антитерористи в пълно бойно снаряжение нахлуват в къщите на 13 души призори. С тях са операторите на МВР, които ги снимат. Репортажите за арестите през този февруарски ден на 2010 г. събират очите на публиката, която иначе е свикнала още от предишната зима да гледа редовно реалити – шоута с белезници.

Зрелището си заслужава.

Алексей Петров – бивш полицейски командос, здравеняк, а напоследък популярен и като таен агент и съветник на ДАНС, внедрен в международната мафия – е повален по очи на земята, ръцете му са вързани на гърба. Кадърът се редува с друг – на куп полуголи жени в дом на разврата. И с друг: едър бизнесмен клечи по долни гащи пред дом за богати и трепери окован под дулата на автомати. От студ ли? От страх ли? Съобщават прякора му – Дамбовеца. Двама Дамбовци били – двама братя, от кремиковската мафия…

Цветан Цветанов съобщава:

„Октопод дава началото на срастването на организираната престъпност с корупцията и държавния апарат”.

Няма майтап. След седем дни и Главният прокурор Велчев с целия си авторитет потвърждава: „Не знам какво точно е правил господин Алексей Петров за ДАНС, но със сигурност ДАНС е свършила немалко работа за Алексей Петров.“ Академичният му навик да припомня основни принципи на правото – като презумпцията за невиновност и тъй нататък – очевидно отстъпва пред въодушевлението от мащабната телевизионна сага. Той оповестява с епичен тон:

„Очаквайте още епизоди на „Октопод”.

А напролет добавя: „Октопод вероятно ще бъде многосериен филм и той продължава”.

„Война е!”- обявява премиерът Бойко Борисов. Епично. Моментът е подходящ, за прогласи най-новата си идея относно желаната победа над обществения враг:

„Законите вече трябва да се пишат от прокурори, а не от адвокати!”.

„Признателен съм на премиера за тази негова позиция – откликва Главния и продължава в юридически стил: – Резонно е гледната точка на прокуратурата, която носи огромна отговорност в наказателния процес, да бъде по-ясно отразена в него”.
Този „резон” ще се превърне от довод в заповед през мандата на следващия Главен прокурор.

Но да видим как се води битката срещу „Октопода” преди прокурорите да се заемат с писането на законите.

Разказва Антония Иванова, жената на единия от братята Дамбовци – Йордан Стоянов, когото полицейските командоси атакуват в първата нощ на „войната”:

„Събудих се от силен шум, викове на много мъже, рано сутринта преди шест. Веднага събудих Йордан, за да провери какво се случва пред къщата, откъдето се чуваха виковете. Той стана, погледна през прозореца и тръгна бързо да слиза по стълбите. Тъй като бях много изплашена и мислех, че идват да ни оберат или да ни отвлекат, се обадих за помощ на брата на Йордан – Пламен.

Докато говорехме, чух викове „Отвори, веднага отвори , че ще разбием вратата!“. Пламен ме попита какво става, аз отговорих, че не знам. Изведнъж се чуха още викове „Полиция!“. Затворих телефона и чух, че някой отваря вратата. След това чух, че се крещи от много хора. Следващото нещо, което чух, беше как се качват по стълбите към втория етаж, където беше синът на Йордан – Веселин. Чух Веселин да вика „Не! Не! Неее!“, а някой да крещи силно „Лягай, лягай долу на земята!“. След това двама маскирани мъже с автомати нахълтаха на третия етаж, където бяхме аз и децата. Единият от тях ми каза: „Полиция, бе, споко!“. Казаха ми да отворя вратата към банята и да дръпна пердетата. През това време децата се събудиха от шума. Прегърнах ги и седнахме на дивана. При нас остана един въоръжен и маскиран полицай. Децата бяха изключително стресирани, трепереха и аз се опитвах да ги успокоя, като им повтарях, че това са добри хора“.

Този разказ на Антония става достояние и на съда по правата на човека в Страсбург. В него има още важни за съдиите детайли. Като например този, че на въпрос кое налага това грубо нахлуване в спалните на семейството, чернодрешковец от полицейския авангард отговаря :“Недей да знаеш много! Сега ще видиш к`во ще става!“. Що се отнася до искането на задържаните да повикат адвокатите си, то е отхвърлено с думите:“ Не, това е специализирана акция“. Важен с оглед на човешките права е и фактът, че кадрите от видеото с Пламен Стоянов, който е изведен по бельо на студа, вързан е и е докаран до жалко, безпомощно състояние, са разпространени от сайта на МВР и то официално.

Евросъдиите разглеждат не само филмите от арестите, а и изявленията на министър Цветанов по вестниците, телевизията и радиото.

Изявление относно всички задържани: „Сред арестуваните има хора, които са най-високи нива на тази йерархична престъпна организация.“

Изявление относно Пламен и Йордан Стоянови: „Тази сутрин са арестувани братята Дамбовци, които са били на входа и в края на „Кремиковци“ през последните години. Всичко това са лица, които упражняват необходимото влияние, за да не пречи никой на тази престъпна организация през последните 10 години“.

Относно Антон Петров– Хамстера: „В двете операции „Наглите“ и „Октопод“, ние откриваме едни и същи хора. Типичен пример е Хамстера. Всеки знае кой е човекът, който контролира повечето от хората в застрахователните среди и кражби на коли“.
Относно Алексей Петров: „Човек на мафията, внедрен в държавата”, който „играе ключова роля във всички дейности на престъпната група.”

Дали тези изявления отговарят на истината? Може и да отговарят, а може и да не отговарят. Но както и да е, шест години след зрелищната операция „Октопод” се оказва, че тя струва на държава стотици хиляди евра. Толкова е сборът от обезщетенията, които по решение на евросъда се изплащат от всички данъчно обложени български граждани на Алексей Петров, на Хамстера, на Дамбовците и на техните близки. Според евросъдиите техните „права и свободи“, прогласени в европейската конвенция, са погазени с „унизително отнасяне” и с „ нарушения на презумпцията за невиновност и на правото на личен и семеен живот”. В мотивите си европейските магистрати цитират думите на вътрешния министър, с които по същество се осъждат на гражданска смърт вързани хора.

Друг въпрос е дали това обществено порицание е заслужено или не е. Според българския съд не е. В съдебните зали се сриват едно по едно всички обвинения срещу „Октоподите” – за десетгодишно изнудване, за силово събиране на рекет, за предлагане на платени сексуални услуги, за незаконно придобиване на финансови средства от фалиралото стоманодобивно предприятие „Кремиковци“, за източване на Данък добавена стойност, за търговия с влияние, за пране на пари и за други по-дребни престъпни дейности. В мъчителния съдебен сериал, продължил 10 години и повече, от голямото дело „Октопод” се раждат и умират едно по едно няколко малки делца „Окпоподчета”. А ето и най-феноменалното в този феноменален процес – в един момент прокурорите спират да протестират оправдателните присъди. И не само спират да ги протестират, ами и очевидно правят всичко по силите си те тихомълком да влязат в сила.

„Не е лошо да се припомня на публиката, че всички ние плащаме стотици хиляди евро заради политиката на ранния ГЕРБ на показни акции, при които без доказателства бяха арестувани и медийно демонизирани десетки бизнесмени и политически опоненти. А полицията и прокуратурата се използваха като бухалка за помпане на рейтинга на Цветанов. Не е лошо бившият министър Цветанов да помисли дали не би било справедливо и дали не би бил красив политически жест да дари на хазната поне стотина хиляди евро, като компенсация за загубите, които ние търпим заради злоупотребата с власт при тези акции с нелепи имена“, коментира адвокат Михаил Екимджиев, който представлява в Страсбург някои от показваните по телевизиите арестанти. И подкача министъра на финансите: „Защо господин Горанов да не обмисли един регресен (обратен) иск срещу господин Цветанов?“

През април 2016 г. друг уважаван адвокат – Емилия Недева подкрепя тази теза, като заявява по радиото, че ако не финансовият министър, то Министерският съвет може да си поиска от бившия министър Цветанов парите, платени заради него по решения на съда в Страсбург. Според юристи становището й заслужава внимание.

„Всички обезщетения по присъдите в Страсбург се плащат с решения на Министерския съвет. Пак Министерският съвет отговаря за работата на министрите, която той им възлага. И ако по отношение на магистратите е забранено да се осъществява регресна отговорност – за да бъде гарантирана тяхната независимост и да могат да правораздават без страх от последствия – то по отношение на изпълнителната власт такава забрана няма. Даже е общественополезно, когато се констатира нарушение от страна на министър или друг представител на изпълнителната власт, същата тази власт да упражни правото си на регресен иск.

Изключително впечатляващ е фактът, че по няколко дела, по които България е осъдена за нарушаване на презумпцията за невиновност, европейският съд персонално е посочил действия на тогавашния вътрешен министър Цветан Цветанов. Всичко, което е платено заради персоналната му отговорност, може да бъде търсено от него“, заявява адвокат Недева.

Тя е абсолютно сигурна, че Министерският съвет може да упражни това свое право, стига да иска.

„А защо не го иска, вече е друг въпрос. Но когато имаш възможност да възстановиш в бюджета едни пари, които си платил заради грешките на някой, а не го правиш, може да се говори и за безстопанственост“, допълва адвокатката.

В България обаче такъв прецедент не се появява. Тук кротките данъкоплатци с години плащат скъпо и прескъпо за отвратителните филми с вързани и унизени хора, които, щат не щат, по волята на властимащите, са гледали по телевизията.

Килърите

„Килър” е заемка от английския език – „killer“, което ще рече „убиец”. В разговорния български думата се използва с по-тежко значение – килърът не е просто на човек, който е убил друг човек, а злодей, чиято професия е да убива хора, за да се прехранва или за да забогатее.

Който е прочел във вестниците от 23 август 2010 г. за операция „Килърите” – как в блокада на няколко града двадесетина мъже са изловени в леглата до голите си жени – сигурно си е помислил, че властта е обезвредила две дузини серийни убийци, проливали кръв на поразия. Знам го, защото чакайки в оная сутрин на автобусната спирка, чух две жени пред вестникарската будка да си говорят, че стъпваме върху трупове.

Сред задържаните под стража е шефът на федерацията по сумо Петър Стоянов, който е сътрудник към парламентарната комисия по образованието, спорта и младежта. Съобщава се, че той е тартор на зловещата банда, а тя е разстреляла през май и юни, между другото, президента на футболен клуб „ Рилски спортист” Юри Галев и съседа му от село Бели Искър Стоян Стоянов. И не само тях.

„Има доказателства за съпричастност на задържаните към различни убийства. Задържани са всички нива на престъпната група – поръчители, посредници, изпълнители” – обявява Цветанов, вътрешният министър.

Прокуратурата одобрително си мълчи.

По това време цяла поредица от показни разстрели чака разкрития. Неизвестни са убийците на радиоводещия Боби Цанков, на шефа на фирмата „Софийска баница” Александър Занев, на боса на ВИС Васил Илиев и много други. Пресата, цитирайки „сигурни полицейски източници”, незабавно приписва всичките кръвопролития на „Килърите“. Приписва на тях и куршума, причинил мозъчна смърт на бизнесмена Манол Велев, съпруг на шампионката по стрелба Весела Лечева. Десет години по-късно пак толкова „сигурни“ източници ще припишат този куршум на хазартния бос Васил Божков – Черепа. Но, карай да върви, както се казва в народната приказка.

Прокуратурата нищо не потвърждава, нито отрича. И така, докато се появява в съда обвинителен акт срещу „Килърите“, подписан от Ася Петрова, окръжната прокурорка на Шумен. За нея този акт ще стане ракетоносител – към върховните прокуратури. От написаното в него се разбира, че „килърите” не са двадесет все пак, а само шестима: Петър Стоянов – Сумиста, Георги Вълев – бизнесмен, Васил Костов-Кеца и Янко Попов – Туцо – деятели на групировката СИК, Петър Атмаджов – бивш полицай и Райчо Стойнев – хижар. Какво още става ясно? Че тези шестимата не са извършили нито едно от убийствата, които пресата им е приписала, цитирайки „източниците“. А са извършили три други.

Цели седем години са нужни на съдебното следствие, за да заключи, че прословутите „Килъри“, които за малко да поемат отговорността за стотина трупа от гангстерската война, са виновни в действителност за смъртта на двама души – адвоката Петър Лупов и бизнесмена Румен Рачев. Към този този техен кървав актив се добавя и едно счупено коляно – на либиеца Али Салем от село Рибен. Трима от „килърите” – тези с прякорите, са осъдени доживот за убийствата на Лупов и Рачев. Бившето ченге е пратено за 4 години в затвора заради осакатения арабин. А хижарят е оправдан.

Бизнесменът и адвокатът са унищожени физически след продължителна разправия за парите на фалиралата „Тракия банк”, сочи обвинителният акт. Според него всичко започва оттам, че Сумиста, Кеца и Туцо били приближени на Милчо Бонев – Бай Миле, един от основателите на СИК. В началото на 2006 г., след бруталното убийство на Бай Миле, те „решили да реализират схема за мокри поръчки – убийства, палежи, взривове и побои с користна цел”, четем в прокурорския документ. В изпълнение на този замисъл били ликвидирани Лупов и Рачев. Следва подробно описание как е станало това.

В късния следобед на 24 март 2009 г. адвокатът Лупов откарал жена си на работа, понеже била нощна смяна и се прибрал сам. Кеца и Владимир Филев – един безделник от село Чомаковци – го причакали на сутринта пред дома му. В 7, 35 часа Лупов излязъл и се качил в колата си, паркираната в близък гараж. Промъкналият се зад него Филев стрелял 7 пъти с пистолет „Макаров” в главата му. После се метнал обратно в автомобила, където Кеца го чакал и двамата бързо избягали. Сумиста получил по куриер плик с 60 хиляди лева за тая мръсна работа. Платил му Георги Вълев, един от акционерите на фалиралата „Тракия банк”. Той поръчал саморазправата с адвоката, защото сметнал, че той го е предал в съдебните спорове за капиталите, вместо честно да го представлява.

След гибелта на Лупов, Сумиста предал на Кеца, а Кеца – на Филев втора поръчка от Вълев: да прати и бизнесмена Румен Рачев на оня свят, и пак заради същия банков скандал. Филев и за него приготвил пистолета „Макаров”.

В 12, 30 часа на 3 юни 2009 г. нароченият за убиване Рачев, придружаван от леля си и жена си, излязъл от болницата, в която претърпял операция. Филев, който се укривал от деня на първото убийство в хижата на Стойчо Стойнев – хижа „Вада” в Боровец, пристигнал чак оттам навреме, озовал се на два метра зад гърба му и стрелял. Стрелял 4 пъти, като изръмжал ”Маамка ти!”. Шокирана, лелята на Рачев хванала убиеца за блузата и го задърпала с все сила. Парче плат останало в ръката й, когато Филев се измъкнал и хукнал да бяга. Съпругата на Рачев го подгонила, викайки „Помооощ!”. Случаен минувач се включил в преследването, но само отдалеч видял как беглецът се мята на фиат и оставя подире си преследвачите.

След пет дни Рачев бил погребан. А Сумиста – пак по куриер – получил плик с 10 хиляди лева. Стрелецът Филев изчезнал безследно…

Съдебният процес е зрелищен. Подсъдимите не се признават за виновни по нито едно от обвиненията. Държат ги с белезници на подсъдимите скамейки. През лятото на 2011 г. това е забележителен прецедент.

„От времето на процеса срещу Левски няма друго дело, по което обвиняемите да са държани оковани!” – провиква се Илиян Василев, един от единайсетте известни адвокати в залата. До края на 2019 г. всички известни адвокати в страната ще са присъствали вече и на други такива дела и ще са виждали на подсъдимите скамейки не само яки мъже, а и крехки жени с пранги на глезените и вързани назад ръце.

„Цирк! Цирк” – крещи Сумиста в онова безпрецедентно заседание и се гърчи изчервен от високо кръвно налягане. Извеждат го с хипертонична криза. След малко Атмаджов пък получава сърдечен удар. Кеца също припада. Викат лекар, докато съдебните заседатели се съвещават.

От прокуратурата заявяват, че „Килърите” са симуланти.

Следва нова сензация. Свидетел съобщава пред съда, че прословутият Балкански крал на кокаина Сретен Йосич и Туцо са се уговаряли в Белград да убият премиера Борисов. Сериозно? Ако искате вярвайте. Близостта им се доказвала със снимка на двамата, която Туцо държал като тапет на джиесема си в знак на вечно приятелство. Ася Петрова не казва вярно ли е, или невярно. Репортерките се втурват към Борисов за коментар, той скромно демонстрира храброст.

Прокурорката иска пет доживотни присъди – за Сумиста, Кеца, Туцо, Вълев и Атмаджов, а за хижаря Стойнев – 20 години затвор. Само че, както повечето главни прокурори обичат да казват, в правовата държава прокуратурата иска, а съдът дава. Сумиста, Вълев и Кеца са пратени в тесни килии до края на дните си, Туцо – за 10 години, а Стойнов е оправдан.

Ася Петрова – една нежна и миловидна млада жена – е възнаградена за смелостта си със стремителна кариера в софийските съдебни палати. Как понася злословията, че дължи всичко на близкото си приятелство с Цветан Цветанов, тя си знае. Главният прокурор Велчев неведнъж споменава, че „я уважава заради постигнатите резултати”.

Тримата доживотни затворници продължават да твърдят, че са невинни. И че са жертви на „саморазправа” от силните деня, защото „прекалено много знаят за тях”.