От книгата на Анна Заркова „Главните прокурори: От Татарчев до Гешев“
Първа глава
„Ние прокурорите сме на страната на добрите, но понякога не ни личи”
„Никога не ми е било лесно да съм внук на дядо си”
Роден съм в София на 26 април 1962 г. – казвам го, защото много е писано, че съм бил най-младия главен прокурор и че възрастта има значение, когато човек заема отговорен пост.
Историята е моята слабост, но се разминах с нея в университета и записах право, като баща ми (Владимир Велчев, дипломат от кариерата). Завърших с отличен успех.
Нумизмат съм, с предпочитания към наследството на траките. В годините, когато не бях толкова ангажиран, имах увлечения към риболова, но нямам в него рекордни постижения.
В биографията ми няма петна, които могат да ме уязвят професионално. Кръстен съм на моя дядо ( бележит антифашист, политзатворник, осъден на смърт преди 9 септември 1944 г. , а след смяната на режима – виден държавник, втори след Живков в Политбюро на управляващата комунистическа партия). Никога не ми е било лесно да съм внук на Борис Велчев – и преди 10 ноември 1989 г. и след това. Винаги ми се е налагало да се старая два пъти повече от всички други, за да не бъда обвиняван, че дължа едно или друго постижение на дядо си.
Ако ме питате обичам ли дядо си Борис, отговорът е – да, всички хора обичат дядовците си. Аз се гордея с моя дядо, той беше един достоен човек. Уважавам онова, което е правил, не съм аз този, който ще го съди. Дори дядо ми да беше съвсем обикновен човек, който не е заемал високо положение в старата система, пак щях да го обичам така, както обичам дядо си по майчина линия, който изобщо не беше високопоставен. Ако внуците започнат да съдят дядовците си, защото това им е политически удобно, значи нацията се е извратила. Да съдиш човек само по политическите убеждения не неговите предци, както се е случвало да съдят мен, е позната позиция още от 50-те години на миналия век. Очевидно има хора, пристрастени към това мислене.
Аз не се сърдя, когато някои бързо ме преценяват, без да са ме виждали, само въз основа на политическата биография на дядо ми, когото също не са познавали. Тяхно право е. Моля обаче в останалото време да не ме учат на демократичен морал.
„Не съм изкушен от политиката”
Не помня кой точно и кога за пръв път ми каза „Защо не вземеш да станеш Главен прокурор“. Не помня кой го изрече. За мен постът на Главен прокурор не е политически мотивиран, а професионален връх. Едва ли е необходимо да убеждавам някого колко нелепо е да се твърди, че двадесет и трима от двадесет и пет членове на Висшия съдебен съвет ( ВСС) подкрепиха моя избор за Главен прокурор заради политическата биография на дядо ми, или заради моята политическа биография, ако може да се каже, че имам такава.
Не съм изкушен от политиката. Влязох в Българската комунистическа партия (БКП) навремето и сам напуснах Българската социалистическа партия (БСП, която е наследник на БКП), но не защото съм променил левите си убеждения, а защото през 1996 г. се разпадна организацията, в която членувах.
Много пъти ми е задаван въпросът – политически ли беше моят избор за Главен прокурор? Моят отговор е, че никой не може да отрече на политическите сили правото да имат позиция по този толкова значим за България въпрос. Един кръг от политически партии формираха агресивна позиция към моя избор, те го отрекоха априори, някои дори без да са ме виждали. Друга част от политическия спектър прояви толерантност и даже излъчи положителни сигнали по отношение на моята кандидатура. Втората група спада към управляващата коалиция БСП-НДСВ-ДПС. Ако се ползвам с политическа подкрепа, тя е идвала от отделни нейни представители. С много от тях се познавам лично и от много години. Но не ми е известно да има решение на който и да било политически орган на БСП, НДСВ или ДПС в моя подкрепа.
Винаги и пред всички съм се старал да говоря за право и законност искрено и справедливо. Но не за да се издигам в някаква служебна йерархия, а защото много вярвам в тези неща.
„Не успяхме да озаптим мутрите”
През цялата първа година на моя мандат (2006) прокуратурата беше във фокуса на вниманието на медиите и обществото. Защото от нас се очакваше изключително много – да накажем в кратки срокове всички престъпници, да се преборим с корупцията, да направим така, че мутрите да влязат в затвора. Нещо повече. До прокуратурата се отнасяха сигнали и за всичко, което е незаконно, неправилно и неморално дори, с надеждата ние да оправим нещата. Ясно беше, че тези свръхочаквания не можеха да бъдат оправдани.
Основната причина е в разликата, с която подхождат към едно престъпление престъпниците и прокуратурата. Престъпниците не спазват никакви правила. Те имат правото да лъжат, да си създават фалшиво алиби, да се представят за жертви и не носят никаква отговорност за това, че заблуждават правосъдието. На свой ред ние не само трябва да сме сигурни, че лицето Хикс е извършило престъпление. Ние трябва да докажем това предвидения в закона ред.
Разбирам нетърпението на хората и желанието им бързо да повдигаме обвинения, да внасяме обвинителни актове и дори да осигурим влезли в сила осъдителни присъди само за няколко месеца. И аз лично нищо не бих искал повече от това. То обаче не е възможно. То е възможно само, ако прокуратурата претупа наказателния процес и ако имаме един съд, който не е безпристрастен. Едва ли искаме да живеем в такава държава.
Не можем да обвиним никого без достатъчно данни, само на основание на неговата репутация в обществото.
Може би най-значимото достижение на демокрацията у нас е гарантирането на правата на гражданите. Аз съм готов да понеса всякакви критики за мудност и нерешителност, но не да направя компромис с тези права, дори и когато отделни граждани злоупотребяват с тях. Ние в прокуратурата носим огромна власт, която може да срине бъдещето на всеки гражданин, ако я употребяваме невнимателно.
Прокуратурата допуска и много грешки. Покрай тях се създава впечатление, че ние решително правим първата крачка и след това работата зацикля и тъпчем дълго време на едно място. В редица случаи това впечатление не е лишено от основание. Но ако трябва сред всички пропуски и грешки на прокуратурата да откроя една – това е работата по организираната престъпност. Все още мутрите демонстрират своята безнаказаност. Сигурно е някак нередно за един юрист да използва думата „мутри”, но не се сещам за по-точна. Въпреки огромните ни усилия, ние с МВР не успяхме да променим това положение. Докато знаем кои са хората, които внасят наркотици и тровят децата, и докато не успяваме да обвиним тези хора и те да отидат в затвора, оправдано е обществото да не ни вярва.
Ние всъщност сме на страната на добрите. Друг въпрос е, че понякога не ни личи достатъчно.
„В България хората за всичко пишат до Главния прокурор”
Обърнете внимание – ние (прокурорите) се занимаваме с всичко. Всички идват в прокуратурата. Ако някой внесе 20-годишно ирландско месо, за да го вложи в български колбаси, никой не пита ветеринарния контрол как се е промъкнала тази суровина. Пита се прокуратурата. Мога да дам много други примери, но всички те ще илюстрират една ясна тенденция – огромната част от проблемите на обществото се хвърлят на гърба на прокурорите. Ние можем да носим товар и го показваме, но не за всички проблеми имаме законовите възможности да реагираме.
Трябва да активираме контролната система в страната. Иска ми се случаите на контрабанда да се разкриват преди всичко от митниците, данъчните престъпления – от данъчните органи, незаконното строителство – от строителния надзор. Когато тези случаи са достатъчно опасни от гледна точка на обществения интерес и представляват престъпление – тогава да идват при нас.
Позволете ми да цитирам моя холандски съветник Дато Стейнхаус. Той ми каза: „Знаеш ли, много ми е странно това, което правите в България. Ако на един холандец му откраднат велосипеда, той подава жалба в кварталното полицейско управление. А в България май се оказва, че като откраднат велосипеда на някой човек, той пише до Главния прокурор.“ Казвам това с известна доза шега, но и с усещането, че е много вярно.
„Правовият ред в определени сфери е организирано безредие”
На пръв поглед нашето законодателство изглежда добро. Непрекъснато се приемат закони, те често се променят, в тях са отразени повечето европейски правила. Единственото лошо е, че не се прилагат. Ако ги прилагахме, щеше да има възмездие и справедливост. А в противен случай виновникът е отнапред ясен – всички проблеми на държавата трябва да се решат със средствата на наказателната репресия и ако тези проблеми не са решени, вината е в полиция, прокуратура и съд.
Хубави са ни законите, но няма кой да ги прилага – няма кой. Подобна теза е много удобна. На пръв поглед тя може да изглежда и вярна в представите на голяма част от обществото. Тази заблуда обаче може да продължи само, докато не се вгледаме в детайлите. Не съм сигурен кой беше казал, че дяволът е в детайлите, но е бил прав. И ако някъде в детайлите на българското законодателство видим образа на дявола, можем да стигнем до редица обезпокоителни изводи.
Например, че правовият ред в определени сфери е кух и на практика е едно организирано безредие, в което правилата нямат стойност и отговорността винаги е размита.
Един обективен анализ би довел, струва ми се, до няколко заключения. Първото е, че санкционната система не е уредена по ефективен и практичен начин. Второто: властта не репресира нарушителите и оттам – не създава респект към закона; Третото: превенцията на правонарушенията е занемарена и лишена от ефективни механизми.
Вероятно част от тези изводи са пресилени и поради това – несправедливи. Вероятно и аз съм пристрастен, защото търся оправдание и пред хората, и пред себе си за това, че дефицитът на справедливост е така болезнено осезаем. Но фактите говорят, че такива изводи не са лишени от основания.
„Държавният интерес е лишен от защита“
Многократно съм критикувал контролната система в страната. Не може от 308 000 преписки, образувани в прокуратурата за година, само 2500 да са по сигнали на контролни органи. У нас действат 29 инспектората към централни органи, които имат съмнителна ефективност. И все пак, най-лесно е да обвиняваме хората, работещи в тези институции, без да отчитаме правната среда, в която работят.
Нека си представим един министър, който подписва обществена поръчка на голяма стойност. Тя не може да се проверява по целесъобразност от вътрешния одитор по Закона за вътрешния одит в публичния сектор – не може, защото той е подчинен на министъра и не може да го контролира. Поръчката може да е очевидно абсурдна, но това няма да се разбере, докато не се изпълни. Министърът може да е нарушил всички правила на Закона за обществените поръчки при организирането й, но тя ще се регистрира в Агенцията по обществените поръчки (АOП). Самата агенция няма право да проверява дали параметрите на поръчката не прекрачват границите на обществения интерес. Тя само я регистрира. АОП нито има възможност да я върне, нито има възможност да накаже лицето, което я е обявило, дори да е ясно, че тя е в нарушение на закона. Законът изисква агенцията да упражнява предварителен контрол единствено върху обществените поръчки, финансирани със средства на Европейския съюз, както и когато е налице договаряне без обявление. Дори директорът на агенцията да констатира нередности, неговото становище по никакъв начин не задължава съответния министър.
Недоумение буди обстоятелството, че такъв предварителен контрол не е предвиден за огромната част от обществените поръчки, при които се разходват средства от българския бюджет. Излиза, че българските пари не са важни колкото европейските и че големите обществени поръчки са по-маловажни от малките.
Наистина, Агенцията по обществените поръчки има задължения да сезира компетентните органи, ако констатира нарушения. Най-логично би било тя да сезира Агенцията за държавна финансова инспекция (АДФИ). Но АДФИ няма правомощие да спре сделката по обявената поръчка. Тя има правото само да упражнява “последващ контрол”, след като поръчката е вече изпълнена. Нещо повече, поръчката може да е откровено абсурдна, но АДФИ упражнява контрол единствено за законосъобразността й. А какъв контрол може да упражни агенцията с нейните общо 86 инспектори, които трябва да проверяват целия публичен сектор, не мога да си представя.
Не може да бъде сезирана и Сметната палата. Нейният одит винаги е последващ. Каквото и да констатира обаче, тя няма право да наложи санкции. Тя само изпраща преписката на АДФИ, която евентуално да ги наложи. По закон с актовете за начет на АДФИ може да се наложи пълна имуществена отговорност на виновните длъжностни лица за ощетяването на държавния интерес. Но обикновено налаганите наказания са глоби и имуществени санкции, несравними с цената на всички финансови нарушения в публичния сектор.
Ако трябва да обобщим – сделката може очевидно да нарушава закона и да е откровено неизгодна, но тя не може да бъде спряна, а контрол може да се упражни единствено след изпълнението й. Дори и да има някаква логика във всичко това, на мен ми убягва. Освен ако логиката не е в това държавният интерес да бъде лишен от защита и то по законодателен път.
Всъщност чакаме държавният интерес да бъде накърнен, за да започнем защитата му с наказателно правни средства. На практика обаче защитата и с тези средства до голяма степен е невъзможна.
„Министърът, подписал неизгодна обществена поръчка, по Наказателния кодекс се измъква чист”
Тежки нарушения се преследват с непригодни наказателни средства.
Колкото и да търсите в Наказателния кодекс (НК) специален състав, предвиждащ наказателна отговорност за длъжностно лице, което наруши Закона за обществените поръчки ( ЗОП)и от това настъпят значителни вреди, няма да намерите. Средството за наказателна репресия при защитата на държавния интерес са разпоредби от 1968 г. Иначе в НК има редица случаи, в които се предвижда наказателна отговорност за нарушение на разпоредбите на други закони. Но не и на ЗОП, защото очевидно той е маловажен.
На министър, подписал неизгодната обществена поръчка, можем да повдигнем обвинение за престъпление по служба по чл. 282 от НК. Трябва да докажем, че той е нарушил или неизпълнил служебните си задължения, или е превишил властта или правата си. Това не е трудно. Можем да го докажем, но то в никакъв случай не е достатъчно, за да бъде реализирана наказателната му отговорност. Трябва освен това да докажем, че от деянието му са настъпили или поне е било възможно да настъпят значителни вреди. Това също не е сложно и се установява от експертизи. Но дори и вредите да се установят по несъмнен начин, това още нищо не значи. Трябва да се докаже, че към момента на извършването на деянието министърът е действал именно с цел да набави облага някому или да причини някому вреда. Няма значение дали някой обективно се е облагодетелствал от сделката – трябва да се докаже, че точно това е била и целта на министъра!
Има хипотези, в които доказването на тази специална цел е възможно. В повечето случаи обаче това практически няма как да стане. Ако министърът даде поръчката на фирмата на брат си, това значително би ни улеснило. Но ако той сключи договора с лице, с което няма формална връзка, доказването на целта, а оттам – и на цялото престъпление, става практически неизпълнима задача.
И тогава отиваме към възможността да приложим член 220 от НК, който предвижда отговорност за онова длъжностно лице, което съзнателно сключи неизгодна сделка. Не е достатъчно да докажем, че сделката е неизгодна. Трябва да докажем, че към датата на сключването й министърът е съзнавал това.
Ако не можем да докажем, че той е съзнавал неизгодността на сделката, бихме могли да търсим обвинение по чл. 219 от НК – за безстопанственост. Това деяние основно се извършва по непредпазливост – най-често когато министърът не е предвидил настъпването на вредите, но е бил длъжен и е могъл да го стори. Обаче министърът полага подписа си след редица експерти, които със своите предхождащи подписи са му потвърдили, че нищо лошо няма да настъпи за държавата от тази сделка. Това му дава удобна защитна позиция. Той казва: „Аз съм политическо лице и нищо не разбирам от предмета на поръчката. За това е създадена администрацията. Ако експертите са ме подвели, аз не мога да нося вина.“ Така експертите най-много да бъдат уволнени от следващия министър. И бившият министър да се измъкне чист.
„Прокурор, който решава стотици преписки, не може да мисли”
Всеки прокурор в районна прокуратура в България през 2008 г. е трябвало да наблюдава по 278 преписки по проверки и по 326 дела. В окръжните прокуратури тези числа на годишна база са 231 проверки и 54 дела. Всеки прокурор в районна прокуратура е участвал в 105 съдебни заседания годишно, а в окръжна прокуратура – в 150. Всеки прокурор в районна прокуратура средно е решил по 294 наказателни дела и по 254 преписки по проверки. В окръжните прокуратури, където делата са по-тежки, прокурорът е решавал по 40 досъдебни производства и по над 200 преписки годишно. Числата за софийските прокуратури са значително по-високи. Подобна е натовареността на съответните наказателни съдилища.
Като отчетем, че една година има около 250 работни дни, сметката лесно може да бъде направена. И никак не е странно, че всяка година прекратяваме поради изтекла давност около четвърт милион наказателни дела, част от които са срещу известен извършител.
Прокурор, който трябва да решава по толкова дела и преписки на ден, не осъществява правосъдие.
Понеже сме твърде заети да го контролираме дали спазва съответните срокове, ние не отчитаме огромната натовареност на системата и не си задаваме най-важния въпрос: а кога този прокурор мисли? Кога може да прочете теорията или съдебната практика, или да се посъветва с колегите си по правни въпроси?
Не може да има истинска съдебна реформа, ако магистратите по необходимост превръщат изкуството на доброто и справедливото в занаят! Простичко казано – не може да има реформа и справедливо правораздаване без мислене.
Нямаме време да чакаме нов Наказателен кодекс, в който правонарушенията да бъдат разделени на престъпления и простъпки. Написването му може да отнеме години. Нямаме време и да продължим симулацията на съдебна реформа – всички се уморихме от празни приказки. Просто трябва да запазим наказателната репресия само за истинските престъпления. А не за всяко правонарушение, което е било инкриминирано в далечната 1968 г. или в годините на прехода.
„Обяснимо е, че няма известни хора, осъдени за големи подкупи”
Когато стане дума за корупция, най-честото престъпление, което идва наум, е подкупът. Сред осъдените за него лица няма да видите известни имена. Няма и подкупи на голяма стойност. Но дори и незначителната бройка на осъдените е някакво чудо на фона на възможностите, които имаме за разкриване и доказване на това престъпление.
При подкупа, опростено казано, се наказва и този, който дава или обещава подкуп на длъжностното лице, и самото длъжностно лице, което поиска или приеме подкуп. Тъй като и двете страни носят наказателна отговорност, никой от тях няма интерес да разкрие сделката. Трябва да разчитаме или на разкаянието на една от страните, която да си признае, или на специални разузнавателни средства (СРС).
Наказателния кодекс предвижда възможност едно лице, дало или предложило подкуп, да не носи наказателна отговорност при две кумулативни ( едновременни) предпоставки – ако, за да го направи, е било изнудвано от длъжностното лице и ако незабавно е съобщило за това на съответните органи. Броят на такива случаи е незначителен.
Това налага за разкриването и доказването на подкупа да се използват преди всичко СРС. И тук следват две ограничения. Първото е, че ако това СРС е било използвано от оперативните служби преди да се образува досъдебно производство, то няма процесуална стойност. Може да е направен перфектен запис как две лица се разбират за даване и получаване на подкуп, но този запис няма никаква стойност за наказателния процес. Въз основа на него може да се образува наказателно дело и да се чака разговорът да се повтори, за да бъде вече записан по досъдебното производство. Някакъв втори дубъл за удобство на прокуратурата. Излишно е да коментирам наивността на такова очакване. Но дори и по някакво чудо двамата отново да си уточнят параметрите на подкупа, вече по досъдебното производство, и това не е достатъчно. Наказателно-процесуалният кодекс (НПК) забранява обвинението и присъдата да се основават единствено на данни, събрани със СРС. Откъде за тази дискретна сделка да се намерят други доказателства – това остава загадка. И тъй като Наказателният кодекс забранява провокацията към подкуп изобщо, вместо тя да бъде законодателно уредена като самостоятелно СРС, на практика осъдените за подкуп винаги ще бъдат нищожна цифра на фона на реалната корупция.
Сега правото позволява чрез доверителната сделка да провокираме едно лице да продаде наркотици и така да го изобличим. Защо не ни позволява да провокираме едно лице да вземе подкуп, ако имаме данни, че то е склонно към такива постъпки? Давам си сметка, че ще бъда обвинен в предложение за създаване на полицейска държава, в която службите да манипулират добродетелните длъжностни лица. На тези обвинения може да се отговори само по един начин – провокацията към подкуп да стане СРС, което се извършва под съдебен контрол.
Не е измислена по-добра гаранция срещу злоупотреби от съдебния контрол.
„Купуването на гласове с мръсни пари стана неизменна част от изборите”
Искаме ли да хванем тези, които купуват гласове на изборите? И на последните парламентарни избори имаше немалко данни за купуване на гласове. Наистина, далеч не всички партии бяха уличени в такава практика. Не е и сигурно, че там, където тя е била установена, за нея е знаело централното ръководство на съответната партия. Но едно е сигурно – гласове не се купуват нито с държавната субсидия на партиите, нито с парите от членски внос или от законни дарения. Гласове се купуват с мръсни пари – от дарения на сенчести бизнесмени и откровени престъпници, на които партията цял мандат после ще бъде задължена. Пари, спечелени с корупция, с контрабанда, с трафик на наркотици и хора, се използват, за да се извърши второ престъпление – да се купят гласове, за да може после партията, влязла в парламента, да инициира и да приема законодателство за борба с престъпността и корупцията.
Далеч съм от мисълта да поставям всички партии и политици под един знаменател. Със сигурност обаче има и такива политически практики. И купуването на гласове стана неизменна част от всички избори.
Не искам да кажа, че парламентът не се постара да приеме законодателна уредба за противодействие на купуването на гласове. Но, кой знае защо, приемането на тези състави не беше съпроводено с промяна в НПК, която да позволи по тези дела да бъдат използвани Специални разузнавателни средства (СРС). Така сравнително стройната наказателно правна защита до голяма степен се обезсмисля от липсата на възможност да бъдат използвани СРС за доказване на тази най-тежка форма на политическа корупция.
„Не питам дали нарочно е саботиран правовия ред за корупцията и купуването на гласове”
Аз не поставям въпроса за това умишлено ли е бил саботиран правовият ред при създаването на такова законодателство – и за обществените поръчки, и за “заменките” ( на горски пущинак с централен плаж например) , и за корупцията, и за купуването на гласове. Не питам и умишлено ли е поддържан с годините. Дори съм склонен да вярвам, че създалото се положение е плод на случайно стечение на обстоятелства. Единственото, което питам, е докога ще търпим това положение?
Имаме нужда от спешни промени и в законодателството, което да уреди контрола върху обществените поръчки и замените на имоти, и от нови просто формулирани състави в Наказателния кодекс – за да бъде по-лесно да се търси отговорност на виновните длъжностни лица.
Необходимо е да се разреши използването на СРС при доказването на купуването на гласове и провокацията към подкуп да стане разрешена практика, провеждана под съдебен контрол.
Трябва да засилим вътрешният контрол в държавните органи, така че не всичко да се хвърля в прокуратурата. При нас материали трябва да постъпват по изключение. Разковничето е в превенцията, която да не позволява да се извършват престъпления – а това може да се осигури с повече вътрешен контрол и законодателство, което да го улеснява и да утвърждава отговорността на контролните органи. Ако няма превенция и особено, ако законът само привидно защитава държавния интерес, ние сме обречени да разчитаме само на полицията и прокуратурата. Когато на свой ред и те нямат такова законодателство, което да ги облекчи в процеса на търсенето на справедливост, остава ни само да мразим държавата си. От това има полза един сравнително малък кръг лица, който ще продължи да краде от всички нас.
Не е достатъчно да констатираме, че прокуратурата е претоварена с неизпълними очаквания. Струва ми се необходимо да осъзнаем, че трайното решение лежи в цялостна реформа на репресивния апарат на държавата.
„Забранете на политиците да сключват договори за обществени поръчки!”
Липсата на специален състав в Наказателния кодекс за отговорността на длъжностните лица, нарушили Закона за обществените поръчки, както и необходимостта на търсим решение със законови текстове от 1968 г., водят до размиване на отговорността. Виновни най-често няма.
Всъщност не съвсем. В тези случаи цялото общество е убедено, че прокуратурата е виновна и съзнателно е сложила чадър над въпросната обществена поръчка. Което може да е несправедливо за нас, но е изключително удобно за тези, които сключват бандитски сделки.
И тъй като ми се струва, че размиването на отговорността не може да се преодолее, докато се размиват задълженията на политическото и административното ръководство на едно министерство, мисля, че е най-добре да се забрани на политическите лица да сключват договори за обществени поръчки. Нека те се занимават с политика. Но да е отнапред ясно, че главният секретар на съответното министерство сключва договорите и носи цялата отговорност. Защото е експерт и не може да се оправдава с никого. И тогава, като знае какво го грози, ако наруши закона, главният секретар едва ли би се вслушал в исканията на политическото лице – министър.
„Трябва ли една глоба да минава през две съдебни инстанции? Не!”
Неправилно би било да сведем липсата на законодателна защита на държавния интерес само до неизгодните обществени поръчки. И при “заменките” на земи и гори, анализът на законодателството води до подобни изводи.
Законодателството ни твърде много харесва принципа на последващия контрол и то единствено за законосъобразност. Ако всички процедури са спазени, могат да се правят всякакви безумни разходи. На книга отговорността на съответните ръководители ще бъде ангажирана, но на практика тя няма да се реализира.
Не разбирам защо една институция като Комисията за защита на конкуренцията да не бъде натоварена да упражнява предварителен контрол върху определени сделки на голяма стойност? Не виждам и защо законът не натовари министъра на финансите или специален негов орган да упражнява и контрол по целесъобразност във връзка с правомощията му при съставяне и изпълнение на бюджета.
Тук е мястото и за едно радикално предложение.
Контролната ни система никога няма да бъде ефективна, докато й е позволено да размива отговорностите си със съдебната власт и преди всичко с прокуратурата. Много е удобно сигналите да се изпращат в прокуратурата и ако може – лично до Главния прокурор.
Аз предлагам да се изгради ясна стена между правомощията на прокуратурата и на контролните органи. И изпълнителната власт да започне да наказва.
Последният закон за амнистията доведе до прекратяването на 50 дела за безстопанственост и това предизвика огромен обществен отзвук. Ако нямаше амнистия, тези дела щяха да се гледат от наказателния съд и на основание чл. 78а НК ( по бързото производство) на съответните длъжностни лица щеше да бъде наложена глоба до 5000 лева, ако те възстановят вредите. Ако не ги възстановят, най-тежката санкция, която ги грози, е условно осъждане.
Нека приемем, че Агенцията за държавен и финансов контрол или Сметната палата е констатирала, че едно длъжностно лице с нарушенията си е причинило щети на бюджета. От агенцията или палатата биха ни изпратили на нас своите констатации, за да ги проверим по реда на Наказателно-процесуалния кодекс ( НПК). За целта ще се образува наказателно производство, ще се разпитват свидетели, ще се назначават и оспорват експертизи. Делото ще мине през две съдебни инстанции. И за какво? За да доведе до най-тежкия възможен и предварително известен резултат – глоба до 5000 лева. Междувременно държавата ще е похарчила много повече, за да води процеса.
Какво пречи съответният контролен орган да констатира нарушението и вредите, да изпрати преписката при съответния централен ръководител на контролната администрация и той веднага да наложи такава, че по-висока глоба? Защо трябва за събирането на една глоба да се минава по изключително сложния ред на НПК? Какво пречи наказаното лице да получи съдебна защита от административния, а не от наказателния съд?
Нищо не пречи, но за целта трябва да се въведат промени в административното законодателство и ,преди всичко, редица състави в НК да се декриминализират, като отговорността на наказването им се поеме изцяло от контролните органи.
Не знам защо не се наказват по административен ред държането или продажбата на акцизни стоки без бандерол, неправомерното включване към електропреносни мрежи, унищожаването и повреждането на горски дървета , управляването на моторно превозно средство с отнета правоспособност или с алкохол в кръвта над 1,2 на хиляда?
Давам си сметка, че казаното ще прозвучи като ерес в ушите на много хора. За една амнистия, по силата на която бяха прекратени около 600 дела, имаше яростна обществена полемика. Какво ще стане, ако изведнъж се декриминализират тези и други състави от НК, които ще засегнат десетки хиляди дела? Според мен ще станат поне две неща. Първото е, че ще има значително повече санкционирани лица от контролната система и н бюджета своевременно ще постъпят значителни суми от финансови санкции. Второто е, че съдебната власт ще бъде разтоварена от огромен обем дела, по които предизвестеният край е глоба до 5000 лева или условно наказание. Така тя ще може да се концентрира върху важните наказателни производства.
„Хем наричат прокуратурата слугинска, хем очакват от нея справедливост”
В последните години държавата и обществото се задъхват от нови и нови скандали, представящи всичко у нас като продукт на престъпна дейност. Това определи и засилената роля на прокуратурата, от която се очаква да играе основна роля във всички обществени процеси. Всеобщо очакване е проблемите да бъдат решавани единствено от прокуратурата. Но държавното обвинение се оценява положително само и дотолкова, доколкото преследва политическия опонент. Тогава „то спазва закона”.
Ако се захване с представител на другата политическа сила на аналогични основания, тогава „изпълнява поръчка”. Този рефлекс в политическата оценка е толкова елементарен и предвидим, че още се чудя защо се използва от иначе интелигентни хора.
У нас обвиненията в престъпление се правят с удивителна лекота. Достатъчно е някой да подаде сигнал срещу свой опонент и с това въпросът се смята за решен. Възниква очакването прокуратурата незабавно да арестува съответното лице и да го даде на съд. Ако се възрази, че са необходими не просто твърдения, а доказателства, в това се търси опит за прикриване на виновния. И никой не се замисля, че да обвиниш един човек публично са необходими няколко секунди, а за да докажеш или отхвърлиш обвиненията – много месеци.
Винаги натискът е да се произнасяме бързо, ако може – светкавично. Малко хора се интересуват от това, че бързото разследване е некачествено. Нужно им е не добро разследване и търсене на обективната истина, а новини, които да обслужват текущи скандали.
От една страна, от нас се очаква да бъдем „на нож“ с правителството и да се държим като някаква опозиционна институция. Ние не сме го правили и при предходното правителство ( на Станишев), няма да го правим при сегашното ( на Борисов). Не само няма да бъдем опозиционен играч – няма да бъдем никакъв политически играч.
Странно е как винаги някой ни обвинява, че се разбираме с правителството. Обвинения има включително и от представители на бившето правителство, на които тогава никак не се струваше необичайно, че се разбираме с него.
От друга страна, правителството вижда в нас удобната възможност да избяга от проблемни ситуации, като ги изпрати за решаване в прокуратурата. И след като сме надлежно сезирани и нямаме как да не започнем работа, настоятелно биваме подканени да не се бавим, когато и на слепия става ясно, че въпросът може да бъде много по-бързо и ефективно решен от изпълнителната власт.
Не преставам да се учудвам на някои хора, които непрекъснато определят прокуратурата като „поръчкова“, „слугинска“ и политически зависима и въпреки тази оценка с нестихващо постоянство внасят в нея сигнали, по които „очакват справедливост“. Тези хора много добре знаят, че нито ще ги съдим, нито ще им образуваме наказателни дела заради думите им и с настървение си водят някаква война с прокуратурата, очевидно облекчени от факта, че тя не участва в тази война.
„За разлика от любителите на криминалния жанр, прокуратурата не може да разследва публично“
През цялото време някой иска да влезе в полемика с Главния прокурор – обвиняват ме, че „бягам от дебат“. Отдавна съм се отказал да обяснявам, че нито е моя работа, нито е работа на който и да е прокурор постоянно да говори по телевизията. Не допускам някой да е чак толкова наивен и да си мисли, че Главният прокурор знае всички отговори по всички обществени скандали, но ги пази в тайна. Нито аз, нито някой друг прокурор може да участва в безотговорни дебати. За разлика от всички любители на криминалния жанр, прокуратурата не може да си позволи говорене, основано на подозрения или повърхностни анализи. Не може да си позволим нито предварително да се ангажира с оценки, нито да прави разследванията си публично. Колкото и да е скучно това, прокуратурата не бива да става коментатор на скандали.
Изобщо някои оценки за прокуратурата още веднъж потвърждават максимата, че колкото по-малко разбираш от нещо и колкото по-малко отговорност носиш за него, толкова по-гръмко го коментираш публично.
В това няма нищо изненадващо, особено ново или оригинално. Въпросът е в мащаба на явлението.
В резултат от злоупотребата с прокуратурата тя изглежда като неработеща институция, а същевременно се създава един удобен модел – всеки неприятен обществен или политически въпрос да се криминализира и да се изпрати в прокуратурата.
Така другите власти имат винаги удобното, макар и не толкова оригинално извинение, че чакат „прокуратурата да се произнесе“, проблемът се задълбочава и на публиката това бива представено като вина на държавното обвинение. Разбира се, едва ли някой от тези, които използват прокуратурата, очакват някакво решение на внесените при нас въпроси. Те отлично разбират, че прокуратурата далеч няма универсални правомощия и че ползва най-ограничения и формален инструментариум, предвиден в НПК. Не е важно съответният проблем да намери решение, важното е за забавянето и нерешаването му да има виновник. Така от нас се иска да се произнасяме по усвояването на еврофондовете, по незаконното строителство, по реституцията на царските имоти, по данъчни проблеми, по необяснимото богатство, по неизгодността на обществени поръчки, по неплащането на работни заплати, по обезпечеността на договори, по законността за сделки за замяна, по сделката с външния дълг, която е ратифицирана със закон, по законността на енергийни проекти и какво ли не още.
Когато граждани използват прокуратурата, за да решат свои спорове, това може да се разбере и обясни. Мога да разбера и бизнесмени, които се опитват да решават през нас гражданско правни спорове, ако номерът мине. Но не мога да разбера държавни институции, които, вместо да решат проблеми, които са тяхна отговорност, търсят начин да ги криминализират и да ги изпратят при нас. Вероятно в очите на техните ръководители това изглежда като елегантен начин да заобиколят неудобни проблеми. Но, когато всички новини започват и свършват с прокуратурата, това е просто сигнал за безсилие на останалите институции.
По тези преписки ние се произнасяме единствено по въпросите от наша компетентност. За съжаление порочно отнесените до нас въпроси няма да намират своето адекватно решение и ще се хаби ценен ресурс от време и средства, които могат да бъдат употребени за истински важните проблеми в борбата с престъпността.
„Резултатите от изборите трябва да се определят от народа, а не от прокуратурата”
Все по-чести стават опитите прокуратурата да се използва като арбитър в политически спорове, все по-често политическата борба се свежда по криминализирането на опонента.
Преди избори е важно да се каже, че прокуратурата ще проверява професионално всеки отправен сигнал, но ще го прави дискретно, за да не стане основен фактор в изборния процес. Иска ми се политическите сили да се борят за гласове на терена на идеите, а не да се състезават в изобретателност как да мотивират прокуратурата да провери техните опоненти.
Не очаквайте особена публичност от прокуратурата по сигнали срещу кандидати за кметове, общински съветници или в изборите за президент. Ако има установени факти, прокуратурата ще съобщавам но не бива да позволява обстоятелството, че определено лице се проверява или разследва, да се превръща в елемент на предизборната пропаганда. Резултатите от изборите трябва да бъдат определяни от народа, а не от прокуратурата.
И още нещо – трябва да се засили вниманието на прокуратурата към всички податели на неверни сигнали и с още по-голямо внимание да се преценява – случай по случай – дали няма основание да се търси отговорност за набедяване.
За съжаление рекетът, контрабандата, търговията с хора и наркотици не тревожат голяма част от политиците. Истинска изненада ще бъде за мен, ако някоя политическа сила поиска от прокуратурата да разследва неин депутат, кмет или активист. Обидно е усещането, че политическите страсти вземат връх над държавническото отношение, че всъщност не справедливостта е важна, а умението да използваш силовите институции, за да уязвиш опонента. Разбира се, обобщенията понякога са нечестни. Познавам много отговорни български политици с изключителен усет към държавността и те са от всички политически сили. Нямам нищо против политическия натиск на тези хора върху прокуратурата, ако той е насочен към неуспехите в борбата с престъпността. Именно на тях разчитам за справедлива държавническа оценка към прокуратурата и за подкрепа в усилията на прокурорите да не бъдат употребявани за политика.
Уморих се да слушам политически оценки, че прокуратурата била неорганизирана, непрофесионална, политически мотивирана, корумпирана. Същевременно всяка година стотици хиляди хора търсят защита от нея и огромното мнозинство от тях я получават.
„Филчев може да предизвика у мен само съжаление“
Видимо медиите много обичат Филчев. Това е особена слабост към жанра „фрийк шоу“* ( *фрийк шоу – изложба на хора с физически недъзи, пиърсинг или татуировки, чиито зрители плащат висока такса за вход).
Никола Филчев се опитва да ме обиди, но може да предизвика у мен само съжаление. Съжаление за това, което говори, за това как говори, за това, че е бил главен прокурор.
„Доблестното“ му сърце беше притихнало през времето на мандата ми на главен прокурор и той не пророни и дума по мой адрес от уюта на своя „плод-зеленчук“.
Нищо учудващо – Филчев винаги е бил обсебен от страх. Особен, психопатичен страх, постоянен ужас от възможното възмездие за всички извършени в миналото мерзости. Постоянната борба с вътрешните бесове сигурно ужасно износва психиката. Както и броенето на дългите дни до изтичането на давност, която продължава да бъде далеч.
Страхът му от тези, които са власт, води до унизително раболепие, видно и от последните му интервюта. Омразата му към тези, от които се е страхувал, но от които вече не го е страх, е патологична. Вероятно психиатрите си имат дума за подобни състояния.
Да бъда обвиняван за разбити човешки съдби точно от Никола Филчев, е цинизъм. Впрочем, аз, макар и след време, аз се извиних на бившия военен министър Николай Цонев (който бе арестуван в показна акция, при която един прокурор погазвайки презумпцията за невинност, надава вик: „ Ти си абсолютен престъпник, на колене!“)
Чудя се, на колко хора Филчев се е извинил. Искам да кажа, от живите. Нямам предвид нито Николай Колев, нито когото и да било друг от починалите.
Скоро разбрах (от Филчев), че аз нося вина и за промяната в Наказателния кодекс през 2001 г. за необезпечените кредити. Само дето нямам идея как. Очевидно връзката със здравия разум изтънява съвсем.
Дори и плачът му по комунизма изглежда комичен, когато си спомним как от трибуната на Народното събрание с плам твърдеше, че „престъпниците са в лявата страна на тази зала“. Разбира се, под одобрителния поглед на своя тогавашен Командир (Иван Костов), към когото също впоследствие разви патологична омраза. Естествено, след като последният падна от власт.
Престоят в „плод-зеленчука“ вероятно е имал за цел да забравим Никола Филчев и той сега да се представи като нов човек, който може да ни учи на морал. Трудно ще го забравим.
А другото си е работа на медиите – нека му дават трибуна. Както вече казах, обичат си го. Фрийк шоу.
А иначе, поне за едно е прав. Нито един бивш Главен прокурор няма конституционното право да повтори мандат. Нито някога подобна мисъл ми е хрумвала (както Филчев твърди).
Нямам намерение да споря с Никола Филчев. Повече няма да го коментирам. По хигиенни съображения. А и не съм психиатър.
Е, освен ако някой ден възпитанието ме напусне окончателно и реша да направя коментар по „целия конспект“ на Филчев.
(Бел.ред. – Борис Велчев заявява това в открито писмо до медиите – в отговор на обидни думи, отправени към него от Филчев в интервю пред сайта „ПИК“.)