Георги Тамбуев – Черната овца в червения печат

От книгата на Анна Заркова „Свободни в словото“

„Истината рано или късно си пробива път. Тръгнеш ли да се бориш за нея, ще спечелиш, но на цената на известни лишения“.

НА 53 ГОДИНИ Георги Тамбуев, водещ журналист във влиятелния вестник „Труд“, е напът да повярва, че провъзгласеният откъм Москва „вятър на гласността“ би могъл наистина да проветри късния социализъм в България.

Изтичат последните седмици на 1986 година. Току-що с официално решение на ЦК на БКП – Централния комитет на Българската комунистическа партия, е дадена отлична оценка на неговата поредица „Оборудване в клинична смърт“. Това е едно немислимо дотогава журналистическо разследване в три части, което разкрива фрапантно прахосничество в държавно предприятие, ощетило с милиарди левове хазната.

Партийното решение поощрява „високата гражданска доблест“ на автора. Написано е в духа на съветската директива за „перестройка и гласност“ – за „нов курс“, при който пресата в СССР и другите социалистически страни ще показва вече проблемите, вместо да ги замазва.

Самият Тамбуев е член на БКП, която тогава е едно цяло с държавата. Наясно е, че българските партийни ръководители неотклонно следват указанията на съветските си другари. И затова му се струва твърде вероятно модата на гласността да измести дотогавашното пълно мълчание на журналистите за неприятните факти.

И така, той бърза да се възползва от невъобразимото по-рано предписание да пише за нередностите в системата и в бита. В бюрото му лежи отдавна едно анонимно писмо за безобразията на районния прокурор на Етрополе Григор Михайлов. Неизвестният му подател съобщава за злоупотреби с власт и за корупционни връзки в партията и се възмущава, че прокурорът и роднините му разполагат най-нахално с неща, които принадлежат на всички жители на малкия град.

Тамбуев се заема да провери кое как е.

Най-напред той сверява с архивите на Софийския университет едно от твърденията в анонимката – че Григор Михайлов се е отказал от родителите си и е приел от корист фамилията на партизански ятак, загинал още преди раждането му.

Оказва се вярно.

Сменяйки името си, Григор е придобил предвидените по норматив привилегии на „наследник на активен борец против фашизма и капитализма“.

А те са доста.

Една от тях осигурява записването му за студент с предимство. Друга обезпечава бързото му кариерно развитие – фантастично за новоизлюпен юрист. А то пък е последвано от чувствително материално благополучие – и за него самия, и за сестра му Яна, и за родителите му. И понеже благата не идват сами, наследникът на антифашиста се сдобива и с влиятелни приятели и покровители. Сред тях е и Владимир Живков – разглезеният син на Тодор Живков, тогавашния дългогодишен пръв партиен и държавен лидер.

Репортерското разследване на Тамбуев по случая напредва бързо и – вече готово – е публикувано в четири броя на „Труд“. Заглавието е ударно, силно: „Корупция, облечена във власт“. То гръмва през юни 1987 година и предизвиква силен трус в обществото и в институциите. Отзвукът за времето си e феноменален – сякаш бомба е хвърлена в блатото на привидното братство и равенство.

Прокурорът Михайлов е уволнен. Наказана е и сестра му Яна – тя превърнала в семеен магазин и личен гардероб поверените ѝ търговски обекти на етрополската потребителска кооперация.

В това време над Тамбуев валят похвали – от прокуратурата, от общинските съвети и окръжните комитети на партията: браво, смело, в миша дупка завря етрополските дерибеи!… Следва специална награда за него от Министерството на вътрешните работи. Една негова фраза – „Лекарите лекуват болното тяло на човека, а журналистите – болния морал“ – се цитира като откровение.

Това обаче е само на първо време.

В ЕДИН НЕСЛУЧАЕН следващ момент отношението към Тамбуев се променя като гръм от ясно небе.

Аз не помня от Девети септември насам такъв клеветник! – възкликва Живков в тесен кръг от партийни и държавни величия. Думите му се предават от уста на ухо – с тях над журналиста, възхваляван до този момент за „високата гражданска отговорност и съвест“, е произнесена осъдителна присъда.

Наказанията следват незабавно.

На специално свикани партийни събрания Тамбуев е охулен и порицан от праволинейни колеги и началници – за същата тази „гласност“, за която са го аплодирали дотогава. Изключен е с единодушие от партията. Изгонен е от вестника, в който преди това думата му на две не е ставала. Отнета му е наградата, която тъкмо му е връчена от органите на реда.

ДВЕ ГОДИНИ по-късно Силван Кофман – журналистка от вестник „Монд“, описва Тамбуев като „един прекършен човек, независимо от физиката му на атлет“.

Той не е гладен и безработен, назначен е в друг вестник – в „Поглед“, но признава пред нея:

Известно време след разправата с мен бях неспособен да напиша и ред. В „Поглед“ съм последна дупка на кавала, непишещ журналист, с ниска заплата.

Това е.

Черната овца в червения печат. Натирена, а после по милост прибрана да крета с наведена глава след пишещото стадо.

СЛЕД преломния Десети ноември Георги Тамбуев се изправя на крака.

Внушителната му осанка, със строгия израз на лицето и проницателните сини очи, се появява на трибуните на новата власт и на неговата партия – а тя е преименувана в духа на промените от Българска комунистическа партия на Българска социалистическа партия.

Скоро пред него не остава затворена врата. Като общественик, репресиран от старата власт, той е избран за депутат във Великото и в 36-ото Народно събрание, ръководи злободневната Анкетна комисия за досиетата на комунистическата Държавна сигурност, членува в парламентарната комисия против корупцията.

Но да не мислите, че това променя характера му?

Тамбуев си е Тамбуев, ни се води, ни се кара – усмихва се накриво един бивш негов главен редактор.

Бидейки част от политическата класа, журналистът някак си все се отлепва от нея – души по репортерски навик из коридорите ѝ и усети ли лоша миризма, не премълчава – държи речи, публикува памфлети, с две думи – вдига врява.

До последния си ден живя с думите – казва жена му.

Думите му трябват. За да казва това, което мисли, и да пише това, което казва. А то е, общо взето, че иска по-добра демокрация – също както преди е искал по-добър социализъм в България – и то за всички, а не само за насядалите на държавната маса.

ИМЕТО МУ остава запазена марка за вестникарството. Има производни, познати на старите „Труд“-оваци. Направи една тамбуевка.

Вече няма теми „табу“, има теми „тамбу“. Спри да тамбуйстваш.

Бъди по тамбуевски прям.

Студенти пишат за творчеството му дипломни работи, наричат го „основател на репортерското разследване у нас“. Изучават технологията му на разследвач. Тя е проста, макар че малцина я овладяват. Тамбуев дълбае търпеливо около всеки сигнал за корупционно престъпление, безочие или овластено нахалство. Търпеливо мята въдицата в подземния свят – не се отказва, докато нещо не извади.

Обяснимо е, че в края на своята кариера той има колкото приятели, толкова и люти врагове. Но е ценен и уважаван – и като разследващ журналист, и като писател.

Автор е на книгите „Корупция, облечена във власт“ и „Власт, облечена с корупция“ – две отделни повествования за крадльовците, накацали по върховете на тоталитарната, а после и на посттоталитарната държава.

Двутомникът му „Компромат I“ и „Компромат II“ е честен и документално верен разказ за доносниците на тайните комунистически служби и за тяхната мисия да удушат демокрацията.

Автобиографичният му сборник „Особено мнение“ в прав текст внушава, че битките на способните хора срещу кариеристите, клептократите и техния слугинаж по всяко време си заслужават всяка цена.

И БОРБАТА С РАКА не го сломява.

В записките си от болницата, наречени „Дневник-бюлетин“, той е по своему непримирим към мръсотията, двуличието и фалша.

Не ме е страх от смъртта – споделя с приятел, – страх ме е, че няма да довърша книгата си, ако тя ме изпревари.

Днес, години след като кончината на Тамбуев изненадва семейството, приятелите и враговете му, бихме могли да кажем с голяма степен на достоверност, че това, което връстниците му наричат „тамбуевски дух в журналистиката“, е нещо вечно – макар и рядко, то се преражда и се предава от поколение на поколение.

Баща ми беше сред първите успели да открият и да опишат скритите механизми на криминалната революция, която протичаше паралелно с демократизацията у нас – казва Стефан Тамбуев, синът. Той също е журналист – и също пише и говори без заобикалки. В последно време се е заел да издава детско списание, което е почти толкова трудно, колкото да съживиш Снежанка и да я омъжиш за боса на медийния пазар. Не натрапва синовната си гордост. Обаче добавя, че за нищо на света не би заменил бащиния занаят.

Автобиографично

Още от бебе съм издържал моите родители

Роден съм през 1933 година във Франция, в град Лил. Моите родители са били емигранти от Македония – от Златица и Загоричене, и са работели по времето, в което съм роден, в заводите на „Пежо“. Тогава е имало голяма икономическа криза, започвали масови уволнения на работници. Същевременно раждаемостта във Франция била ниска и трябвало да се поощрява, такава била политиката. Аз съм третото дете на моите родители и раждането ми било отбелязано с телеграми, поздравления, подаръци, пари. Първо заводите отпуснали средства по повод случая, след това общината и различни организации. Баща ми е разказвал, че около 5 месеца семейството преживявало с тези дарения.

И аз се шегувам, че още от бебе съм издържал моите родители.

Иначе израснах в София. Кризата във Франция принудила родителите ми да си купят билет за Америка. Но в последния момент у баща ми, който е бесарабски българин, надделява носталгията и те се връщат в България. Баща ми постъпва във флота, после става огняр в железниците, а майка ми работи във фабриката „Бакиш“.

Живеехме в квартал „Надежда“, който беше известен като „хулигански“. В него и в „Коньовица“ всеки ден ставаха побоища, правото се налагаше с юмруци. Признавам, че ми останаха празноти в обучението и културата. Но пък разбрах от малък, че едно е правото, а друго е силата.

В училище ми излезе прякорът Защо

Сигурно още от дете съм орисан да се съмнявам във всичко, което ми се натрапва. В училище, в началните класове, имах доста неприятности с вероучението. Слушах притчите и все задавах въпроси на учителката. Тогава ми излезе прякорът Защо.

Жоро Защото.

В гимназията бях буен ученик. Тренирах бокс и където ставаше скандал, все там попадах – на мястото на събитието. Изключиха ме от Четвърта мъжка гимназия и за една година пребродих няколко софийски гимназии. Поведението ми варираше от единица до четворка, едва в последния клас стана примерно. Никога не съм се притеснявал да казвам каквото мисля. И това ми е струвало скъпо винаги.

На стари години съм светла личност и журналист за едни, а за други – черноглед клеветник и гафаджия.

Неведнъж бях уволняван и кичен с етикети

През 1950 година бях дисциплинарно уволнен като учител в село Калотина, Годечко, с формулировката „за вражеска дейност“. Поводът беше, че провалих изборите за местни органи на властта. Просто казах на едно общоселско събрание, че издигнатите кандидатури са на хора, които са корумпирани. И посочих няколко примера на корупция. Леле, какви изводи се направиха тогава за мен!

От учител станах хамалин в туткалената фабрика на гара Искър. Разтоварвах вагони с кокали. Тогава се научих да пуша. Алкохолът там се лееше на поразия, но не ми допадна. Така си и останах новобранец в пиенето.

Шест месеца по-късно ми съобщиха, че съм се оказал прав. Местните кандидати за власт наистина били корумпирани – някаква комисия го установила след провала на повторно насрочени избори. Видоизмениха заповедта ми като неправилно издадена и ме върнаха в селото.

Оттогава знам, че заради неудобната им истина мракобесниците са готови да накичат човека с какви ли не етикети.

Оттогава знам и друго – истината рано или късно си пробива път. Тръгнеш ли да се бориш за нея, ще спечелиш, но на цената на известни лишения.

Избрах журналистическата професия, защото тя ми дава позиция, от която да се боря. Минах през много битки, неведнъж бях уволняван и като журналист. И какви ли не етикети ми лепиха! Но никога не отстъпих от позицията си.

Първо ме подбраха за една карикатура в „Кремиковски металург“

Завърших журналистика в Софийския университет и след това работих къде ли не. Първата ми журналистическа работа беше във вестник „Кооперативно село“ като кореспондент от Русе.

Бях много активен, пишех всеки ден за какво ли не. Започнах да получавам покани за главен редактор на разни окръжни вестници. Но главната редакторка на „Кооперативно село“ Ана Велева ми казваше: „Ти си млад, не си за такава работа. Ти си оперативен журналист. Гледай си журналистиката и репортерството“.

През 1961 г. ме извика един парторг на ЦК на БКП и ми предложи да основа вестник на бъдещия гигантски, както го наричаха, металургичен завод в Кремиковци. Измислили бяха на вестника име – „Кремиковски металург“. Аз по съвета на Ана Велева първо отказах. Но парторгът ме качи на една кола и ме заведе на заводския строеж. Беше едно голямо поле, цялото разровено, навсякъде машини, шум, бръмчене… Аз се пазех да кажа „да“ или „не“. Вечерта с парторга отидохме у тях, той ми подари една книга с негови записки и ми каза:

„Чакам след три дена да кажете приемате или не“.

Прочетох книгата и приех.

По този повод колегата ми Кирил Янев пусна една приказка – „Георги Тамбуев се прехвърли от ат на магаре“, защото „Кооперативно село“ беше ежедневник, а „Кремиковски металург“ – многотиражка.

Но аз основах този вестник и трябва да кажа, че това беше невероятно приятна работа. Много голям ентусиазъм ни гонеше. И не само мен. Имах още трима души. Бяхме сложили едно легло в редакцията и всеки се бореше вечерно време да остава да спи там.

Но в Кремиковци направих един гаф. Имаше слънчево затъмнение. И аз пуснах една карикатура: стоят двама и гледат към слънцето, единият държи опушено стъкло, а другият – не. Първият казва: „Ти защо гледаш така? Ще си развалиш очите“. А вторият отговаря: „Абе, на мен и без това ми е тъмно пред очите“.

Та като ме подбраха за тая карикатура! Партийни събрания, заседания на ръководството – бил съм „политически незрял“, наливал съм „катран в катраницата“ на не знам си кого.

Цялата тая работа ми се видя много смешна. Казах си:

„Абе, що не си таковате верицата!“ – и си подадох оставката.

Усетих студенината на тоталитарната власт към емигрантите

Постъпих на работа в Славянския комитет, който тогава поддържаше връзки с българските емигранти в чужбина. Постъпих с болка, понеже това беше административна работа, а се чувствах журналист. Но по-късно към комитета се създаде една „Редакция за чужбина“. Аз ѝ станах главен редактор и започнах да се занимавам с това, с което ми е кеф и за което съм учил.

Там работих до 1973 година и установих контакти с много български интелектуалци в чужбина. Запознах се с брата на големия художник Борис Ангелушев – той беше лекар в Ню Йорк, завеждаше най-голямата американска клиника „Уши, нос и гърло“. Имаше един Ралф Герганов – голям архитект в Мичиган, проектирал тамошния университет и маса небостъргачи. И един художник Стефанов – негово беше едно цяло село в Канада, близо до Торонто, нарекъл го беше „Село на изкуството“.

Тези хора – интелектуалците, жадуваха за контакти с България. Но България не жадуваше за контакти с тях. Усетих студенината на тоталитарната власт към тях. А те можеха да допринесат за нашето развитие тогава – във всяка област. И в института за атомната бомба дори работеше един българин, учен. Аз се свързах с него, но явно, че от ФБР не са му поз- волили да продължи това общуване, защото повече нито се обади, нито нищо.

В телевизията се изпокарах със зетя на Тодор Живков

Станах главен редактор на документалната студия към Кинематографията. Тя после се преименува на „Екран“ и мина към телевизията. А в телевизията директор стана зетят на Тодор Живков – Иван Славков, който веднага взе да налага своята воля по всякакъв повод.

Идват разни телевизионни шефове, носят едни сценарии и веднага искат пари за тях. Казвам им: „Чакайте, така не става, не съм ги чел, аз тук съм главен редактор“…

Изпокарахме се с Иван Славков, аз се опънах на това печалбарство. Успях да се срещна с Големия, с Живков, разказах му всичко. Той ме изслуша, имах надежда, че ще им свие сърмите. Но стана обратно. Иван Славков ме извика и ми каза, че правят реорганизация и аз няма да съм вече към телевизията, ами вътре в нея, на щат. Съгласих се, но му казах да не ме праща в рекламата. А той ми пусна заповед за назначаване точно там – редактор втора степен с ниска заплата. Девета глуха. Явно трябваше да напусна. Аз обаче се заинатих. Стоя в телевизията и не работя нищо. Тогава Иван Славков помолил главния редактор на „Труд“ Коста Андреев – двамата бяха приятели – да ме вземе при него. Така станах завеждащ отдел „Култура“ във вестник „Труд“. Беше 1973 година.

В културния отдел на „Труд“ не карах по официалната линия

Като завеждащ културния отдел във вестник „Труд“ видях, че нашата култура – да ме прощават културтрегерите – само гледа да цица от държавата. Всеки хванал едно държавно виме и си бозае от него.

Цяла поредица от пикантни случки с културни дейци мога да издам.

Идва при мен един младеж, носи ми стихотворения и една бележка: „Другарю Тамбуев, много са добри. Пусни ги. Камен Зидаров“.

Ама аз виждам, че стиховете нищо не струват. Звъня на Зидаров – голям драматург, преводач и поет, и го питам аз ли нещо не съм в ред. А той ми отвръща: „Другарю Тамбуев, не ги пускай. Не можах да се отърва от него, затова ти написах бележката“.

Любомир Левчев пък беше станал пословичен с неговата секретарка. Като поет по-рано, преди да стигне до високото на държавната йерархия, беше написал: „Ако се издигна, ще назнача смъртта за секретарка“. И той наистина си назначи една секретарка – смърт! Не пускаше никой да припари до него.

Друг случай. Наближава някаква историческа дата. Идва главният редактор Коста Андреев и ми казва: „Искам като завеждащ отдел за тази дата да осигуриш една статия“. Добре. Аз поръчах на историка Николай Генчев да напише статията и казах това на главния. Той изтръпна, вика: „Генчев?! Как Генчев?! Генчев има собствени мисли! Не, не, не!“. А аз му отговарям: „Ами нали това ни трябва за статията – собствени мисли“. А Коста: „Не, не! Ще следваш официалната линия“.

И като видя, че не карам по официалната линия, ме сне от завеждащ отдел и ме направи коментатор по вътрешната политика. Тогава аз си попаднах на мястото. Вместо да коментирам еднотипните политически мероприятия, започнах да правя разследвания – „Оборудване в клинична смърт“, „Корупция, облечена във власт“. Оттогава почти винаги съм си пъхал пръстта там, където скърца.

C Eтрополския случай си сложих главата в торбата

Движил съм се много пъти по минните полета на неудобните теми. Като гръмна Етрополският случай с районния прокурор и семейния му клан, станах много известен. Във вестниците и по телевизията бях обявен за черноглед и за национален клеветник. Когато работата нашумя, от Централната контролно-ревизионна комисия поискаха да я поправя. Заместник-председателят Кирил Несторов ми каза да си направя шест страници самокритика, която да излезе в „Работническо дело“ и „Труд“ – така всичко около мен щяло да се оправи.

Не приех да си плюя в лицето. Нещо повече. Дадох обширно интервю за френския вестник „Монд“, което излезе под заглавие „Аферата „Тамбуев“ или рискованото практикуване на гласността“. Вместо да хленча и да моля за помощ, нанесох удар. Бях си сложил главата в торбата и не мислех за себе си. Един журналист може да свърши полезна работа и в затвора. Иван Хаджийски именно като затворник написа най-знаменитата си студия. Има и много други подобни примери.

Предупредиха ме, че атакувам крепост на партизанския отряд „Чавдар“

Аз в първия момент приех писмото от Етрополе като изблик на махленска свада. Прочетох го внимателно – за районния прокурор Григор Михайлов и сестра му Яна Енева, която е началник в тамошната потребителска кооперация, за баща му Йордан Томчев и майка му Цана Василева, които държат павилион в центъра на града и ограбват населението с търговски измами… Подразни ме, че е анонимно и подписано „от група граждани“. Написах върху него „Към дело“ и го прибрах.

Но един факт от писмото се заби като гвоздей в съзнанието ми. Съпругата на убит ятак осиновява бащата на прокурора, а по-сетне неговите деца. По този повод в Етрополе се пее песничка:

„Стана тя каквато стана, татко братче ми стана…“

В Софийския университет намерих автобиографията на Григор Михайлов. В нея пишеше: „Баща ми Григор Михайлов Гочев е роден на 8 март 1901 година в Етрополе. Активно участва в антифашистката борба. Член е на Районния комитет на БКП в града. На 31 декември 1943 година е зверски убит в местността Арабаконак като ятак на отряда „Чавдар“…“

Бащата е убит през 1943 година, значи. А синът се ражда през 1954-а! Единадесет години го е носила майка му, преди да се роди. Това надминава и народните песни, в които се говори за юнаци, носени до 9 години.

Сдобих се с тази автобиография, писана саморъчно, в оригинал. И с препис от академична справка, където се вижда, че като студент, приет без изпит, Григор получава намъчени тройки и двойки, които после стават на тройки…

Архивът ми по-късно стана цяла бала, вързана с канап.

Имах документ за почти всеки уличаващ факт.

Преди да предприема първото си разузнавателно пътуване до Етрополе, потърсих съдействието на отдел „Пропаганда“ на МВР. Поисках от началника генерал Константин Захариев някой от неговите хора да дойде с мен, за да разговаряме на място с началника на етрополското районно управление. Той ми даде човек, но поклати глава:

„Етрополе е опасна зона, да знаеш – крепост на партизанския отряд „Чавдар“.

„Нали няма вече забранени зони?“ – направих се на наивен аз, като имах предвид указанията за преустройството и гласността.
После всички видяхме как в България се изпълняват тези указания.

Нарекох Живков, преди да падне, „престарелия дон на партийната мафия“

Десети ноември ме завари с колеги на командировка в Южносахалинск.

Помня, че там на 5 ноември 1989 година дадох интервю за Радио Хабаровск. Бях изненадан, че главният редактор на радиото знаеше за Етрополския случай и затова ме покани на интервю. С въпросите си ме предизвика към откровеност. Увлякох се и заговорих за „престарелия дон на партийната мафия“. А Живков си беше на власт.

Помня, че когато се излъчваше интервюто, колегите гледаха на мен с тъжно съчувствие. Някой подхвърли, че на аерогарата в София ще бъда арестуван. Друг добави, че това може да стане и на летището в Москва.

Пет дни по-късно Южносахалинското радио съобщи за оставката на генералния секретар на ЦК на БКП в България. Бяхме в Москва, когато научихме, че са реабилитирани изключените членове на партията, сред които и аз.

Спомням си небивалата радост.

Част от групата нахълта в стаята ми с бутилки – да полее новината. Зевзеците се хващаха на бас, че съм знаел, че Тодор Живков на 10 ноември ще падне, и затова съм си позволил да го нарека „дон на мафията“. Нищо подобно нямаше. Аз знаех, че Живков ще слезе позорно от сцената, но не знаех кога ще стане това.

Политическата промяна стана по-бързо, отколкото си представях.

Метлата на времето измете Политбюрото1 на ЦК на БКП, възкръснаха старите опозиционни партии, ликвидирани от сталинизма. Създаде се СДС – Съюз на демократичните сили. С една реч – премахна се монополът на властта.

След преврата на Десети ноември изведнъж станах важен фактор

Превратът на Десети ноември ме изхвърли на гребена на вълната. Оказах се реабилитиран от репресията, която преживях заради разследването „Корупция, облечена във власт“. Главният редактор на вестник „Работническо дело“ Радослав Радев ме представи на редколегията като завърнал се ценен екземпляр. Изведнъж станах фактор.

Поздравяват ме отвсякъде. Телефонът ми звъни. Получавам купища писма. Получавам покани за приеми в посолства. Културният аташе на САЩ ми дава обяд в „Шератон“.

Американският посланик Сол Полански ми устройва вечеря в резиденцията си. От френското посолство идва покана да гостувам във Франция, разбрали са, че съм роден в град Лил, вероятно…

Първият човек от висшия ешелон на новата власт, който се сети за мен след реабилитацията ми, беше Андрей Луканов. Покани ме на разговор.

Беше през декември 1989 година, когато всичко в страната вреше и кипеше, но партията и държавата си бяха още едно цяло.

Заместител на Живков в партийното ръководство беше Петър Младенов – генерален секретар. Андрей Луканов беше „всьо и вся“ – партиен и държавен кадровик. Ходеше по кабинетите на Партийния дом с група охранители, запечатваше каси и бюра, изземваше документи и архиви.

Посрещна ме в кабинета си, покани ме да седна. Каза ми, че дълбоко уважава държанието ми. Предложи ми да направя разследване за Възродителния процес, който бил дълбока рана в снагата на България, отворена и замърсена… Да го направя, но така, както само аз мога, с моето перо да помогна раната да се затвори…

По онова време комплиментите на Луканов гъделичкат тщеславието ми и аз си въобразявам, че са искрени. Тогава още не знам, че и той е присъствал на заседанието на Политбюро, на което Тодор Живков ме е определил като национален клеветник и е поискал да ми се наложи най-строго наказание. Присъствал е и мълчаливо се е съгласил.

От плана на Ран и Ът за България ми настръхна косата

С течение на времето двойственото държане на Андрей Луканов започна да ме сърди. На конгреса на БСП той е за демократичен социализъм, а извън конгреса – за демократичен капитализъм. Пресметливо, за да се хареса на всички, пресича линиите на двете системи и хвърля в тъч голяма част от привържениците на БСП.

По негова покана се сформира екип от Фондацията на националната камара на САЩ – 34 специалисти начело с Ричард Ран и Роналд Ът, които да разработят проект за нашия преход към демократичния капитализъм. Към тях Луканов присъединява и 29 български съветници – и сини, и червени. Програмата на второто правителство на Луканов се родее с плана на Ран и Ът. Ако човек си направи труда да ги сравни, ще установи, че единият документ е оригинал, а другият – копие.

Научавам аз, че проектът на Ричард Ран и Роналд Ът има и поверителна част. И питам Луканов мога ли да се запозная с нея. Той ми я дава в една папка – имал ми доверие, че ще му я върна и няма да вадя копия от нея.

Чета я и косата ми настръхва. Все едно че чета Откровението на Йоан или предсказанието на Нострадамус за апокалипсиса.

Цялостният прочит внушава усещането, че народът ни ще си тури сам въжето на шията. Очаква го глад. На пазара ще се появят ментета. Най-уязвимата част от населението – децата и възрастните – ще започнат да получават тежки хипертрофични увреждания от системно недохранване.

Непрекъснато ще се увеличава дистанцията между цените на стоките и заплатите. Цените ще гонят европейските стандарти, а заплатите ще кретат подир тях. Покупателната способност на населението ще спада и ще стигне до нивото, нужно само за биологично оцеляване. Ще се появи безработица. Най-квалифицираните млади българи ще напуснат страната. Ще възкръснат отдавна погребани болести. Особено силно ще избуят сърдечносъдовите, раковите, психиатричните.

Демографските особености ще усложнят нещата. Българският народ, вместо да се увеличава, ще продължи да намалява – и не е изключено за няколко десетилетия да се впише в Червената книга на изчезващите видове.

Всички тези „благинки“ могат да породят обществени сътресения. Затова би трябвало да се въвеждат постепенно. Мизерия, глад, болести, нищета – това прокобява поверителната част от плана на Ран и Ът.

Признавам, че ако ме беше блъснала кола, нямаше така да ме разтърси, както описаната в него ужасяваща социална картина на прехода. Американските специалисти и българските експерти ни казват в очите какво ни чака. А ние, вместо да скочим срещу това и да предложим някаква свястна алтернатива за спасението на България, примигваме блажено, сякаш ни ръси манна небесна.

Като депутат се чувствах до голяма степен объркан

След като станах депутат, заглъхнах като журналист, почти. С болка се разделих с журналистическите си разследвания, които през тоталитаризма разтърсваха общественото мнение. Като депутат се чувствах до голяма степен объркан. Все не можех да намеря своето място.

Отляво в парламента, в групата на БСП виждах хора, обвързани с престъпленията и деформациите на миналото. Те исторически са обречени, но се държаха така, сякаш не го чувстват. Отдясно в парламента, в групата на СДС пък виждах и хора, които до 10 ноември ближеха подметките на тоталитарната власт. Някои от тях бяха партийни секретари до април 1990-а, други бяха „заслужили“ и „народни артисти“ и продължаваха да получават пари за заслугите си към народната власт. Те самовлюбено и менторски ни поучават в свобода и демокрация, въпреки че по времето на Тодор Живков са имали достатъчно за лично ползване и от свободата, и от демокрацията.

Особено бях изненадан от лупингите на децата на Обкръжението, пощипвани някога по бузките от генералния секретар. Когато бях избран и за втори мандат в 36-ото народно събрание, вече бях изгубил всякакво желание за тази работа. За да се явя на изборите, трябваше да ме убеждават. Не ми се влизаше в тази сграда. Само дето ползвах библиотеката, много е богата.

Досиетата са една невероятна глупост

Във Великото народно събрание бях важен член в Комисията по досиетата. Работих много в нея. Но накрая се убедих, че досиетата са една невероятна глупост. Те са разграбени и до голяма степен унищожени.

Хората, за които е решено да бъдат в политиката, въпреки че са били агенти на тоталитарната Държавна сигурност – или може би точно защото са били такива – са предпазени от разкрития за тяхното минало. И никой не може да им направи нищо.

Така стана и докато работеше моята комисия, която в крайна сметка беше закрита. Това е много шум за нищо. Досиетата не се използват от политическите сили заради истината – те се използват, за да направят отделни политици по-послушни. Като бях в комисията и работех по решението на Народното събрание за досиетата, имаше натиск от страна на Андрей Луканов да се изкара Димитър Луджев доносник на Държавна сигурност. Двамата бяха партийни лидери, единият червен, другият син. Независимо че от МВР не ни бяха дали името на Луджев – нито в досие, нито в списък, Луканов ме караше да се срещна с някакъв полковник Дянков, който според него бил водещ офицер на Луджев и щял да ми разкаже подробности. Не се хванах на тази въдица.

Иначе друг натиск не ми е оказван. Освен нормалните заплахи, че ще ме ликвидират и ще ми сплескат главата.

Смая ме не толкова агентурното, колкото криминалното минало на някои депутати

Досиетата промениха мнението ми за депутатите. До момента, в който получих достъп до тях, аз си въобразявах, че те са каймакът на обществото. И се ласкаех, че съм депутат.

Смая ме не толкова агентурното, колкото криминалното минало на някои народни представители.

Оказа се, че един депутат е изнасилил две ученички, друг извършил убийство, трети обрал някаква лавка.

Имаше една много красива депутатка от СДС – тя пък проституирала с араби…

И аз като го прочетох това нещо, останах потресен. И ми стана някак безразлично, и си викам: „Що не се занимавам с моята професия, ами съм дошъл тук да се занимавам с тая помия“.

Такава мръсотия имаше в досиетата! Такава мръсотия!

Една седмица се занимавах с една-единствена задача – да прочета досиетата от списъка на депутатите – сътрудници на Държавна сигурност в Седмото Велико народно събрание. Списъкът ни беше даден от МВР.

Такава мръсотия имаше в досиетата! Такава мръсотия!

Убеден бях, че ще е престъпление да я скрием.

Аз, дето толкова пъти съм се ровил в чуждата кал, се чувствах отвратен от мерзостите на някои хора, които без срам се наричаха към онзи момент избраници на народа. Тия, които са били със сила принудени да станат доносници, ги разбирах. Човешко щеше да е да получат прошка. Но другите… другите! Ония, които сами, заради облаги, са се поставяли в услуга на органите и са им донасяли за колеги, за познати, за приятели! Тях не биваше да ги оставим спокойно да спят!

Не се сдържах и казах неофициално пред репортер на вестник „Демокрация“, че парламентът е филиал на бившата Държавна сигурност. И че доста от депутатите не само са сътрудничили, но и продължават да сътрудничат на тайните служби. Неслучайно някои депутати от СДС, които бяха във Великото народно събрание, не излязоха от политиката, след като СДС се смали – а останаха десетилетия наред, само че като депутати от БСП.

Българската народна банка е икономически змиярник

Като депутат бях член и на Комисията по корупцията. И в нея, както и в Комисията по досиетата, правех всичко възможно това, което стигне до мен, да стане достояние на нашата общественост.

Две книги написах за досиетата, с които се занимавах във Великото народно събрание – „Компромат – 1“ и „Компромат – 2“. В 36-ото народно събрание тръгнах по следите на корупцията и каквото намерих – разказах и описах.

Много по-добре е всичко, което комисиите вършат, да стане ясно на хората, отколкото те да играят ролята на някакъв следствен орган, който трябва да си пази следствената тайна. Аз поначало съм против тайните, които служат за прикриване на безобразия. Има един член в закона за това, което се нарича банкова тайна. С тази тайна се покриват невероятно много афери. Поради нея трудно може да се проникне в банковите досиета.

Аз мисля, че умишлено след Десети ноември беше създадена тази история, в която банкерите събраха в себе си всички пари и поеха командването на парада. Сигурен съм, че някакъв център е определял на кого да се дадат кредити…

Банките станаха като Политбюро. Купуването на банки чрез вземане на заеми от други банки е чисто българска измишльотина.

Не знам по-голяма кражба на българския народ от банковата. Тя започна още от 1986 година, когато се създаваха отрасловите банки. Много е трудно обаче да се разнищи докрай, защото при всяко нищене загиваха и се самоубиваха хора… Между другото, Българската народна банка е построена там, където преди е бил змиярникът на София. Аз смятам, че самата банка е един икономически змиярник. Не съм спрял да събирам доказателства за това.

След Десети ноември често ме питат какво правя в БСП

Най-честият въпрос, който ми се задава след Десети ноември, е: „Какво правя в БСП?“. Отговарям, че се боря за обновлението ѝ. Критикувам я, когато е на власт. Критикувам я по-смело даже, отколкото опозицията го прави. Често критикувам и председателството на партията. Свободно изразявам становището си, без да го съгласувам с него – това е нещо, което никой представител на СДС не може да си позволи по отношение на техния Координационен съвет.

В БСП се чувствам по-свободен, отколкото бих се чувствал, ако съм в СДС. Пък и според мен тъкмо БСП е стабилизиращият фактор на мирния преход от тоталитаризъм към демокрация.

Може да съм всякакъв, но ренегат не съм. И няма да стана. А след Десети ноември ренегатството стана масово явление.

Не бях предаден, но бях употребен

Правя си извода, че бях употребен.

Аз не съм бил и никога няма да бъда политик, а и желание не съм имал. Но след Десети ноември вихрено ме въвлякоха в ръководството на БСП. Защото бях име и това име им трябваше. Бях и депутат два мандата. Когато името ми се изхаби и вече не им трябваше, аз си станах пак този, който си бях.

Не, не се чувствам предаден, защото това въвличане в партийната политика беше моя грешка, то стана по мое желание, а не насила.

Повярвах в бързите промени. Но се създаде една обстановка, в която можеш да си приказваш каквото искаш, но не и да правиш каквото искаш. Промените се затлачиха. Много хора, които се бяха изпокрили по дупките в преломните времена, започнаха да изпълзяват и да се възползват от тях.

Страхотно съм разочарован от БСП. Политиката ѝ в икономиката се провали. БСП си има един приятелски кръг, който е вечен в нея и е свързан с икономически структури и с Държавна сигурност. Този кръг е от хора, които непрекъснато стоят зад някои други и ги крепят, а те ту влизат в орбита, ту излизат независимо от процентите на изборите – това е, за да им се виждат имената и да се създава впечатление за ротация.

Все едно дали в пътния ми лист за оня свят ще пише рак, или СПИН

Професор Георги Георгиев открито ми каза: „За съжаление и двете изследвания показват най-лошото – карцином“.

Забелязах, че близките ми се вълнуват повече от мен.

Аз се мъча да посрещам всичко спокойно. Разсъждавам философски като поета.

„И аз на своя ред ще си замина“…

Има ли някакво значение дали пътният ми лист за оня свят ще бъде рак, СПИН, инфаркт или автомобилна злополука?

Журналистиката и властта карат на принципа „кучето си лае, керванът си върви“

Често ме карат да разказвам как съм се чувствал като раз- следващ журналист преди Десети ноември и след това – каква е била журналистиката преди и каква е сега.

Какво да ви кажа?

Преди беше ясно. Партията ръководеше всичко, а всички ние бяхме нейни войници. И когато излизаше някакъв критичен материал във вестниците, много хора мислеха, че той е поръчан от партията. Но не беше така. Аз на никого не цепех басма. Почти всяко мое разследване предизвикваше скандали, дори правителствени решения. Такова беше разследването, което нарекох „Оборудване в клинична смърт“, след като разкрих в бившето държавно предприятие „Балканстрой“ невероятна безстопанственост и злоупотреби за 4 милиарда лева. Преди правех такива разследвания, които сега са невъзможни. Не защото няма журналисти с хъс, напротив – има такива, от които съм възхитен, – но кой ще позволи на някого от тях да посвети 4–5 месеца само на една тема?

След демократичните промени стана много сложно. Хората имат свобода да изкажат мнението си, могат да намерят и трибуна, за да го изразят без цензура.

Но няма политическа воля да се обръща внимание на „четвъртата власт“ – на медиите, за да могат техните разкрития да доведат до съответни държавнически решения. Ето, това е бедата на журналистиката днес. Тя и властта карат на принципа „кучето си лае, керванът си върви“.

След промените направих един голям материал за банковата афера. Много остър беше, много време ми отне. Излезе в пресата, но нямаше никакъв ефект. Никакъв!

Проблемът сега не е в „свободата на словото“ или в „корпоративната журналистика“, както се шуми. Проблемът е в самите журналисти.

Повечето колеги пишат повърхностно и на принципа „този да не засегнем, онзи да не се обиди“. Примиряват се, ако им се наложи или ако им се удаде случай да слугуват на този или онзи големец. Познавам журналисти, които се интересуват повече от хонорарите, отколкото от това, което пишат. Гоненето на хонорари ражда апатичност, лекомислие, бездушие. Пише се за псевдопроблеми и читателят го усеща – само прелиства вестника, а след това си увива сиренето в него.

Мъчат се да ни промиват мозъците. Едни и същи хора

По едно време започнах да губя интерес към политическите събития в София. Заживях в троянското село Дребнево, в Балкана. Като стане осем вечер там, аз предпочитам – вместо да седна пред телевизора и да гледам новини – да тръгна по реката. Или пък да седна под черешата с кмета и комшиите и да си говорим сладко за нашето село.

Още повече че тъй нареченият политически елит у нас е невероятно малък. Едни и същи хора, които са изтъркани като имена и личности, ни говорят едно и също нещо. Мъчат се да ни промиват мозъците. Човек трябва да се пази от това, да чете…

Изобщо, ако питате мен, всичко трябва да се измете! Ама няма кой да го стори.

Биография на корупцията

Етрополският случай

БИВШИЯТ ГЛАВЕН редактор на „Труд“ Дамян Обрешков разказва:

През есента на 1986 година, когато от Съветския съюз дойдоха и в България лозунгите за преустройство и гласност на проблемите, в редакцията дойде сигнал за етрополския прокурор Григор Михайлов, че правил някакви нарушения. Аз го дадох на Георги Тамбуев, той беше първа наша пушка, няколко смели текста беше вече написал. Той проучи случая. И написа серия от статии „Корупция, облечена във власт“.

В статиите ставаше дума, че Григор Михайлов и сестра му Яна Енева, които не са в детска възраст и си имат живи, здрави, работоспособни родители, са незаконно осиновени от Яна Михайлова, седемдесетгодишна вдовица на активен борец против фашизма. С това осиновяване Григор си осигурява прием в Софийския университет без изпит. И по-късно става не само районен прокурор в Етрополе, ами и нещо като феодален владетел. Яна пък става заместник-председател на РПК – Районната потребителска кооперация. И започват злоупотреби: незаконно строителство на къща с обществен ресурс, търговски трикове за лична изгода, натиск над полицаи, освобождаване на обвиняеми, които работят за семейния клан… Така семейството се сдобива с апартамент, голяма къща, вила, нова кола, екскурзии в чужбина – все неща, които за обикновения човек навремето бяха трудно постижими.

Статиите на Тамбуев бяха на бюрото ми, когато Григор Михайлов и сестра му дойдоха при мен в редакцията. Настояха да не се пуска никаква статия, тъй като нищо от това не било вярно. Почти по същото време се обадиха и от кабинета на Йордан Йотов – той беше член на Политбюро на БКП, който отговаряше за идеологията.

„Обрешков – казват, – тия материали на Тамбуев да не излизат!“

Да, ама аз още същата вечер пуснах първия от тях. И после другите…

Не знам с какъв акъл съм го направил. Но ако не бях, щях да изгубя всякакво уважение към себе си – това знам.

След време почнаха отгоре да ни привикват. Оказа се, че прокурорът бил приятел с Владко, сина на Първия, на Тодор Живков. Самият Владко го бяха направили по едно време завеждащ отдел „Пропаганда“ на ЦК на БКП, от което всички бяхме потресени…

Та нас ни извикаха като подсъдими в Централната ревизионна комисия, където бяха направили някакво оневиняващо разследване за етрополската корупция. Резултатът беше, че ни уволниха.

В ЕТРОПОЛСКОТО управление на МВР посрещат Тамбуев сравнително любезно. Няма как – той не е сам, а е придружаван от техен колега – Дамян Николов, служител в отдел „Пропаганда“ на министерството. Или, както днес бихме казали – журналистът е придружаван от полицейски пиар.

Имаме много сигнали срещу семейство Михайлови – казва началникът на управлението. – Познаваме оперативната обстановка добре. Но конкретни мерки не сме взели. Нямаме право да проверяваме прокурора. А тези, които имат право, го проверяват повърхностно. Той е човек с много връзки. Поддържа го Митка Гръбчева, партизанката, знаете я… Поддържа го и първият секретар на Общинския комитет на партията Иван Йотов. Прокурорът Михайлов навсякъде има подводници, пуснати на принципа на взаимните услуги. И моят заместник Марин Маринов е негов човек – понеже баща му е замесен в стопанско престъпление и прокурорът е обещал да помага в следствието. При нас със семейството се занимава Димитър Николов, който е началник на отдел „Технически съоръжения“. Той може да ви срещне с някои старшини, които са писали рапорти срещу прокурора.

Димитър Николов се оказва млад, енергичен и приветлив.

Не губи времето на софийския журналист. Кара направо:

Етрополци си пожелават новата година да им донесе поне половината от това, което старата е донесла на прокурора. Без да броим посещенията му в скъпите ресторанти, нощните барове и оргиите с мацки…

Добре, де – прекъсва го Тамбуев – вие като служител на МВР не се ли интересувате откъде са парите на семейство Михайлови?

Отговорът идва незабавно:

Парите са главно от павилиона на майка му Цана и баща му Йордан. Златна кокошка е тоя павилион, в центъра е и прави голям оборот. От една страна, Цана и Йордан получават заплати от кооперацията, където командва дъщеря им. От друга, ползват павилиона като частна лавка, без да плащат данъци. Продават например сироп – от екстракт и вода. Понякога сами си правят екстракта вкъщи от плодове и захар, разреждат го и изкарват луди пари. Сами си набавят и царевица за пуканки. От едната страна е дъщеря им Яна, която е заместник-председател на кооперацията, а от другата – синът им Григор, който е прокурор. Кой може да им каже копче?

Няма ли контролни органи?

Има, ама всеки си подвива опашката, като минава край павилиона…

След малко Николов въвежда при гостите в стаичката си един старшина, представя го:

Марин Генчев, шофьор на патрулния джип.

– Патрулният джип – поема старшината – не е патрулен джип, а кола за услуги. Ползва го най-много прокурорът. Патрулният джип си има предназначение. Ама прокурорът обърква маршрутите му. Често ми заповядва: „Ела да ме вземеш от нощния бар! Ела да закараш приятелите ми!“.

Давали ли сте рапорти по този въпрос? – уточнява Николов, макар самият той да знае отговора.

Давал съм… И само съм си навличал белята. На другия ден прокурорът ме вика и ме заплашва…

Разказът на шофьора става все по-драстичен.

В града нощем се срещали разни съмнителни типове – едни и същи скандалджии, пияници, безделници и леки жени. Прокурорът се отнасял различно, според интереса си, с всеки от този контингент. Някой шофьор на камион е хванат пиян, но той го оправя, защото има нужда от транспорт. Някакви побойници са прибрани в отрезвителя, а той ги освобождава, защото за вилата му трябва работна ръка. В нощния бар влизал с мацки, които танцували по чорапогащи на масата му. Като се напиел, тръгвал между момичетата и с два пръста им повдигал полите, за да види бикините им. Ако някой му направи забележка, репчел се: „Ти знаеш ли кой съм?“. И на другата сутрин гледаш – този „някой“ спал в ареста.

ПАВИЛИОНЪТ на семейство Йордан и Цана Михайлови е залепен за сградата на кооперацията, край градската градинка и ресторант „Етрополе“.

Тамбуев го посещава – не сам, а с двама инспектори по търговията. Единият – Атанас Новаков, се нарежда на опашката от трима-четирима клиенти, изчаква си реда и си поръчва чаша сироп. Преди да се представи, изпива сиропа и плаща на продавача – бай Йордан.

Чиста водица – казва, като се връща при журналиста и при колегата си Христо Василев.

Три сиропа – Тамбуев пуска след малко едно книжно левче в чинийката на тезгяха.

– Проооверка! – Христо Василев вади от чантата си специален апарат и го пълни с рядката течност, докато колегата му Новаков показва на продавача служебна карта. После поглежда скалата и заявява:

Ще се наложи да затворим заведението! Ей, бай Йордане, ти продаваш чиста водица, бе! Виж – захарност 6 на сто. А трябва да е 11 на сто най-малко.

Продавачът на сиропа мълчи като риба.

Бай Йордане, защо продаваш сиропа по 10 стотинки? Ни дума.

Знаеш ли, че цената му е 5 стотинки? Мълчание.

Дай ми ценоразписа!

Нямам.

Дай ми описа на стоките, табелката с работното време и ревизионната тетрадка!

Пълна тишина.

Отнякъде притичва Цана. Пълничка, с враждебен вид – наближава мъжа си, като да иде да го бие.

Какво? – пита свадливо.

Ревизия – отвръща бай Йордан.

Яна – през зъби пошепва жена му.

Григор – отговаря той по същия начин.

След произнасянето на тази парола Цана бързо се отдалечава. След малко се връща ведра и хитро усмихната, сякаш пътьом е сменила лицето си с някоя комедийна артистка.

Ааа, ревизори, добре дошли! Откога ви чакаме! Имаме нужда от вас! Къде ще спите? Трябва да ви извадя купони за обяд.

Вие коя сте? – питат посетителите.

Цана Василева съм, съпругата.

Вие по документи сте отговорничка на обекта. А на Йордан му се водят счетоводните документи. Това е нарушение. Освен това от всяка чаша сироп туряте в джоба си по 7–8 стотинки.

Ееее, чак пък толкоз! Не е толкоз важно кой какво подписва. Да ви донеса ли по едно кафе от сладкарницата? И там турят нещо в джоба си. Всички правят така – нарежда търговката.

А къде ви е складът?

У дома…

В ЕДНА ТУХЛЕНА барака в двора на новостроящата се къща на семейство Михайлови е нахвърляна вехта покъщнина, канцеларски вещи и бидони, взети без пари от държавната лимонадена фабрика.

Ооох, тежки времена настанахаааа…. – нарежда Цана. – И преди Девети септември ни преследваха, и след Девети септември пак… Знаете ли какви добри деца имаме? Синът ми е прокурор… Каниха го в ЦК на партията на работа, ама той – скромен, не щя…

Тамбуев почти си мълчи, но попива всяка дума. Предстои му среща със сина на Цана – „доброто дете“, „скромния прокурор“.

Онзи е хладен и заплашителен:

Имайте предвид, че родителите ми са болни. Баща ми има паркинсон, майка ми – високо кръвно. Съгласихме се да работят, за да имат контакт с хората. Правят всичко възможно да обогатяват асортимента. Баща ми си потроши колата да превозва стоки. Аз също… Ще се убедите, че нещата са много комплицирани. Има нездрави елементи, които постоянно рият срещу родителите ми.

ЕТРОПОЛЦИ наричат недовършената къща на прокурора и домочадието му „национален обект“. И то не само защото в нея се влагат държавни строителни материали, взети от складове и предприятия.

Тамбуев научава това в ресторант „Етрополе“ от главния готвач Рендаков.

Ние сме ресторант и стол – обяснява припряно готвачът, който може би се опасява, че журналистът е дошъл да души около неговите тенджери и тигани. – Режийните се плащат от кооперацията. С един купон един служител може добре да се нахрани – супа, готвено, десерт. Струва до 1 лев и 26 стотинки с надценката. Ако някой реши да се храни вкъщи, срещу купоните му давам продукти на ръка – я месо, я сирене, я кашкавал… Аз само изпълнявам. Като ми кажат „Рендак, давай продукти!“, давам. Като ми кажат „Рендак, сипвай ядене в казана!“, сипвам, какво да правя.

Какъв казан? – хваща се за думата един от инспекторите по търговията, които и в ресторанта придружават Тамбуев.

Рендаков май не бърза да си каже. Примигва с очи, лицето му добива умолителен израз… За какво ли се моли? Може би има някаква вина и очаква тя да му се опрости?

Ние даваме храна на строителите – пошепва поверително.

Какви строители?

Тук има един национален обект.

Какъв обект?

Къщата на другарката Яна Енева. Така е известна в града, като национален обект, защото всичко се трупа там с предимство. Кой с каквото може помага, та да е добре с другарката Енева. Помагаме и ние.

Как?

Ами идва кака Цана, майката на другарката Енева, с един казан. Дава ми купон за 4 или 9 лева и казва: „Рендак, имаме работници. Сипвай, ама гледай такааа – повече да е“.

И ти?

Сипвам, какво да правя. Вие не знаете каква серт жена е тя! Имаше един случай с един Павел Петев. Щеше да го вкара в затвора, че отказал да ѝ даде някакви си тръби…

ПАВЕЛ ПЕТЕВ отначало предпочита да мълчи.

Ако ви разкажа всичко, както е било, ще ме вкарат в дранголника – мотивира се той. – Дали са ми три години изпитателен срок.

Друг журналист на мястото на Тамбуев ще му каже „да, разбирам ви, сбогом“ и ще тръгне да си ходи. Но не и той.

И след малко Петев подхваща историята си:

Бях началник-склад на „Ямна“ – новостроящ се социален комплекс. В склада имахме тръби за сонди – гладки, от неръждаема сплав. Подходящи са за солидни огради, та много виладжии се навъртаха край мен, като кучета край месарница. Веднъж, през лятото на 1984 година, идва Цана Василева и направо ми нарежда – да ѝ отрежа сто и двайсет метра за оградата на вилата ѝ в Ямна. Отвърнах ѝ, че без нареждане от предприятието в София не мога. А тя: „Щом си домакин, всичко можеш! Ще видим колко ни уважаваш, ще видим! Едно време Гришата те спаси. Показа си човещината. Сега е твой ред!“

Тук историята се нуждае от пояснение. Какви са тия „човещини“, какви са тия „спасения“?

Цана ми напомня за едно прекратено дело, в което съм замесен – разяснява вероятно неохотно Петев. – Това дело уж е прекратено, пък е в ръцете на Григор Михайлов. То беше за едни торби цимент, които ми докараха за строежа в Ямна. Ха днес да го строим, ха утре, отлагат сроковете и началникът на строителството Петков един ден ми казва: „Павле, циментът има срок на годност, ще изветрее. Я ми дай три торби назаем да си свърша една работа, а аз ще ти ги върна с пресен цимент, като му дойде времето“. И аз му ги дадох – със складов документ, в който записах, че са назаем. Да, ама Петков замина на работа в Сирия и не ми върна нищо. Като дойде контролът, аз платих цимента с лихвите, но пак ми образуваха дело…

Според Тамбуев, докато разправя за торбите с цимента, Петев изглежда гузен и притеснен.

А за тръбите – продължава той – аз исках да услужа на прокурора. Ама не ми разрешиха от София. Тръбите били вносни, купени с валута, не могат да се продават… Пък аз си имам от цимента обица на ухото… А Цана пак довтаса в склада и фучи: били поканили работници на вилата да монтират тия тръби, а пък аз… Гришата щял да ми даде да разбера!

И ми даде да разбера. Викнаха ме в милицията. Следствието за цимента по нареждане на Григор Михайлов се било подновило. Аз разказвам на следователя случката с тръбите – че всичко е заради тях, че майката на прокурора ми ги иска без пари, пък и да ги закарам до вилата им. Следователят записва всичко. След което прокурорът ми завежда дело за обида. И хоп – изправят ме на съд по две дела. За цимента получих три месеца поправителен труд и 10% удръжка от заплатата, а за обидата – 8 месеца лишаване от свобода. Добре че си наех софийска адвокатка, та обжалва и присъдата стана условна, с изпитателен срок…

ГРИГОР МИХАЙЛОВ има запазено място в бара на хотел „Еверест“, разказва Асен Кирчев, управителят на нощното заведение. Той, изглежда, е опознал изтънко етрополския прокурор.

Когато е трезвен, горе-долу се ядва. Ама когато е пия-яян!… Веднъж ни гостуваше вокален състав от София. Изпяха хората две-три хумористични песни и между тях – една песен за Григор. Тя не е много популярна, само понякога я пускат по радиото. Има припев: „Хей, Григоре, ти вървиш с връзките си все нагоре…“. Като чу, прокурорът скочи и се развика: нямало да позволи да се петни името му! Музикантите се опитаха да му обяснят, че песента не е за него, че текстът е одобрен от художествен съвет, ама… Григор извика милиция и стана една!… Друг път тук имаше семинар на чужденци, специалисти от СИВ. Трима седнаха на неговата маса. Той дойде фиркан след малко и като ги видя… Леле, като се ядоса: „Изгони ги тия! – вика ми – СИВ-МИВ, хич не ме интересува!“. Аз не посмях, но той им каза веднага да си обират крушите…

Тамбуев си записва кротко разказите на свидетелите, пита ги за документи. Аферата „Етрополе“ набъбва, расте…

Събраната документация показва, че вилата на видното етрополско семейство расте без строителен билет, незаконно; че дървеният материал за нея е от резервата на Тетевенския Балкан, че оградата е от крадена пътноукрепителна мрежа. Че по план къщата е двуфамилна, а е построена като за три семейства. А докато се вдигне, Григор си е купил апартамент – без ред, от квотата на „крайно нуждаещите се“, въпреки че не фигурира в тяхната картотека. И още: че затворници се трудили безплатно на частния строителен обект. И друго: че тези затворници са хранени от кооперативния стол, а храната за тях е отчитана както дойде. И на всичкото отгоре: че тоалетите на Яна са вземани от кооперативния магазин за дрехи като от собствен гардероб и са продавани после като чисто нови. И че като шефка на кооперацията Яна е повишила заплатата на баща си, а пък той е продавал вместо сладък сироп – боядисана вода.

ТАМБУЕВ подготвя прилежно проблемната кореспонденция. Разделя я на четири части: за осиновяването, за незаконните строежи, за търговските измами и за съдебния произвол на Григор Михайлов. Съгласува я в МВР, в прокуратурата и в партията – такъв е тогава редът за поместването на критичните публикации. Получава картбланш от всички инстанции.

Въпреки това първият секретар на Окръжния комитет на БКП Николай Дюлгеров предупреждава тогавашния главен редактор на „Труд“:

Обрешков, да знаеш, че Етрополе е град с много активни борци. И всички се познават лично с другаря Тодор Живков. Аз не възразявам да поначешете малко Григор Михайлов. Това момче трябва да разбере, че не може така. Можете да пишете за връзкарството. Рано или късно трябва да проведем борба срещу него. Не възразявам да пишете и за незаконното вилно строителство. Това за окръга е напаст! Но за осиновяването… ще направите голяма грешка, да знаете.

Дамян Обрешков възразява:

Ама то осиновяването е солта на публикацията! Всички злини започват оттам! Първо бабата осиновява бащата на Григор, после го разсиновява и осиновява самия него и сестра му – все заради привилегии разни…

То си е ваша работа! – натъртва Дюлгеров и слага край на разговора. – Не аз трябва да ви кажа, че в нашия окръг има още едно подобно осиновяване.

Той намеква за Тодор Живков и неговата внучка. Публична тайна е тогава, че генералният секретар на БКП е осиновил малката Евгения – детето на дъщеря си Людмила. Специално за тази цел Народното събрание променя текст от Семейния кодекс.

ВИЖТЕ тази стенограма от заседание на Политбюро на БКП. Тя е строго секретна, но е дадена услужливо на Георги Тамбуев след падането на Живковия режим. Дадена му е, защото е посветена на него и на разследването му за прокурорското деребейство в Етрополе.

Пенчо Кубадински, член на Политбюро: Този журналист, Тамбуев, клеветник ли е?

Начо Папазов, председател на Централната контролно-ревизионна комисия: Ние не го наричаме клеветник. Има няколко пункта в материала, в които клевети.

Тодор Живков, генерален секретар на БКП: Има 59 обвинения в материала, както чух?

Кирил Несторов, заместник-председател на Централната контролно-ревизионна комисия: Да, 59 са обвиненията, от които напълно лъжливи са 55. Ето ги другите четири. Първото е, че Григор Михайлов e ползвал незаконосъобразно кола от милицията, когато е бил на почерпване в ресторант. Второто – че е заменил желязо с един профил с друг профил, но всички в Етрополе правят така. Третото, че при ремонта на пътя дотам пътното управление е изкарало 3 – 4 бордюра, които са пукнати и са хвърлени в дерето. Григор минал и ги взел, обаче казват: той е прокурор, не му е позволено да ги взема. И четвърто – взел от една барака керемиди за бащината си къща. Бараката е подлежала на разрушение. Той ги взел и след един месец е върнал нови керемиди. Взел ги е заемообразно. За тази работа директорите – и директорът, който му е дал керемидите, и директорът на пътното управление – са обвинени от Тамбуев в корупция, че Григор Михайлов ги е подкупил. Общо деветима директори в статията са обвинени в корупция.

Тодор Живков (вероятно ядосан): И няколко професори и академици!

Кирил Несторов: Аз за първи път се занимавам с такъв тежък случай. Вижте само как силно е написано във вестника: „Корупция, облечена във власт!“. Населението в Етрополе е разтреперано. Това е патриотично население. Яна, която е пълна отличничка, сама не може да се назначи на 29-годишна възраст за заместник-председател на една от най-големите кооперативни организации в Софийски окръг. Това е станало с разрешение на окръга и на Общинския комитет на партията. Тя стига до психиатрична болница сега, понеже ще я убият с камъни. Не могат да се появят на улицата и майка ѝ, и баща ѝ… Аз викнах партийния секретар и му казах: ваше задължение е да успокоите това население. То е шокирано от това.

Начо Папазов: Самият партиен комитет не работи в наша полза.

Кирил Несторов: Първата статия на Тамбуев излиза на 4 юни. На 3 юни Общинският комитет на партията дава блестяща политическа оценка на Григор Михайлов. А на 5 юни изпраща поздравително писмо до вестник „Труд“ и поздравява Тамбуев за смелостта!

Васил Цанов, секретар на ЦК на БКП: Трябва да се вземат мерки за оздравяване на атмосферата в Етрополе! Там няма здрава партийна организация.

Добри Джуров, член на Политбюро и министър на отбраната: А кои са на Тамбуев информаторите?

Йордан Йотов, член на Политбюро и секретар на ЦК на БКП: В „Труд“ работи една журналистка от Етрополе, която е включена в тези борби. Тя му дава начална информация и го ориентира към хората.

Кирил Несторов: Бащата на тази журналистка е един от информаторите. Той е завършил семинария, бивш царски офицер е и е контингент на Държавна сигурност.

Тодор Живков: Другари, аз смятам, че въпросът е много сериозен. И ние трябва да вземем политическо решение. Не ние, де, а Централната контролно-ревизионна комисия. Трябва да се даде много силна политическа оценка – клеветничество, шантаж, очерняне на цяло семейство. Този журналист е взел сведения от такива, които са съдени, криминали… И да се вземе решение за изключване от редовете на партията на този журналист! И за снемане на главния редактор на вестник „Труд“! И за разпускане на бюрото на Общинския партиен комитет! И това решение да се помести във вестник „Труд“ и във вестник „Работническо дело“.

„РАЗБИРА СЕ, че ме изключиха от партията, думата на Живков на две не ставаше“ – пише години по-късно Георги Тамбуев в автобиографична книга от 500 страници, озаглавена „Корупция, облечена във власт“.

Партийните мероприятия за неговото порицание и за назидание на други вестникари, които биха пресолили манджата на тъй наречената гласност, започват със заседание на Политбюро на ЦК.

На заседанието се разглежда една брошура с надслов: „Съображенията на Тодор Живков във връзка с преустройството в духовната сфера“.

Някой я чете на глас.

Членовете на Политбюро възторжено аплодират абстрактните декларации и баналните фрази.

Съображенията на Живков миришат на нафталина, произведен на прочутия Априлски пленум през 1956 година, пише в книгата си Тамбуев. На този пленум е обявено, че проявите на опозиционност и недоволство от обществения строй не са нищо друго, освен „израз на вражески тенденции“ и „извратени представи“ и „черногледство“.

Заседанието, посветено на аферата „Тамбуев“, дава карт- бланш за политически репресии. Секретарят на ЦК на БКП Чудомир Александров, неформалният заместник на Живков, пуска партийната гилотина. Активизират се звената на Държавна сигурност и особено на нейното Шесто управление – политическата милиция.

Всеки, който е изразил публично несъгласие с партийното бичуване на тамбуевщината, е подложен на натиск да се отметне.

В Етрополе е изпратена шпицкоманда от Шесто – десетина цивилни. Те привикват всички несъгласни с осъдителното решение на Централната ревизионна комисия за Тамбуев – за да ги вразумят. Вразумяването е два вида – общо и индивидуално. В общото вразумяване влиза разформироването на местната партийна организация и предупреждението към всички други, че ще последват нейния пример, ако не си направят организационни изводи.

Индивидуалното вразумяване се изразява в обработването на всеки поотделно. Проучват се родословията на немирниците до девето коляно и от тях се изваждат компромати, които се използват за изнудване. Заплашват се не само хората, които са взели участие в събитията около критичната публикация, но и техните съпруги и деца. Дори войниците в казармите са профилактирани. На тях им е наредено да пишат поучителни писма на „нездравите“ си родители.

Въпреки мерките за принуда, а може би точно заради тях, сред етрополци възниква невероятен за времето си дух на съпротива. В няколко поредни утрини градът се събужда, осеян с листовки против корупцията. На стените на Братската могила се появява надпис: „Корупцията е на власт“.

МЕЖДУВРЕМЕННО обработката на Тамбуев продължава. Той я описва така:

„Заклеймяват ме на партийни събрания в редакциите на „Работническо дело“ и „Труд“. Във всички вестници излизат публикации срещу мен, без да ми се дава право на отговор. Подложен съм на натиск от Кирил Несторов да напиша опровержение на собственото си разследване. Главният редактор на вестник „Антени“ Веселин Йосифов, който е активист на Съюза на българските журналисти и член на ЦК на БКП, става посредник за споразумение между мен и Несторов. Казвам му, че е по-добре да ме ликвидират физически, отколкото да ме карат да се самоубивам духовно. Той ми се надсмива и ме награждава с любимите си епитети: келеш, лайно, мухльо… В това време вкъщи започват да пристигат познати, с които не съм се виждал от години, съветват ме да не ритам срещу ръжена. Кучето ми Бард телепатично схваща моето отношение към тях, защото ги посреща враждебно, свива уши, ръмжи, готов да ги разкъса сякаш…

Получавам призовка да се явя в Софийския районен съд като обвиняем по наказателно дело от частен характер. Заведено е от Григор Михайлов и Яна Енева, които се чувстват оклеветени от публикацията ми.

В списание „Партиен живот“ се появява специално интервю с Кирил Несторов, озаглавено „За езика на истината“. На цели 10 страници той разтяга локуми за революционните добродетели на българските комунисти, с които аз съм се изгаврил. Вместо да озонирам и извисявам обществото, аз съм го тикал в калта.

Цялото интервю е апотеоз на лъжата. Ръцете ме сърбят да отговоря. Но къде? Аз вече нямам трибуна в България.“

Край на цитата.

Една сутрин изчезва кучето на Тамбуев – верният му Бард.

Пуснах го да се разхожда из квартала, както винаги, но като никога той не се завърна… – припомня си Тамбуев след години. – Търсих го къде ли не, няма го. Разтревожихме се с жена ми, Бард беше наш скъп приятел. Налепихме по автобусните спирки обяви, предлагахме възнаграждение за информация, питахме, разпитвахме – нищо. И така, докато намерих една бележка в пощенската ми кутия, написана грозно, с печатни букви: „Така можеш да изчезнеш и ти!“.

Скоро след тази груба заплаха българският печат приключва с темата за корупцията в Етрополе. Но случаят „Тамбуев“ дълго време не слиза от западните медии – вестник „Монд“, радио „Свободна Европа“, Би Би Си, „Дойче веле“, „Гласът на Америка“…

Милионите на червения елит

В НАЧАЛОТО на 1990 година Андрей Луканов заявява от трибуната на 35-ото народно събрание:

Съществуват съмнения, че Тодор Живков е изнесъл милиарди долари и ги е вложил в западни банки.

Репликата е кратка, но едва ли е изпусната случайно в потока на речта. За следствените органи тя е равносилна на заповед: „Ходооом марш!“. Разбира се, че следователите трябва моментално да тръгнат да търсят откраднатото народно богатство. И те се заемат веднага с тази задача. Когато внучката на Живков – Евгения, заминава за чужбина, след нея са пуснати десетки „опашки“ – цивилни агенти на службите, инструктирани да я спипат на гишето, от което би изтеглила внесените от дядо ѝ големи пари.
Да, но не би.

Операцията излиза ялова. Евгения се връща в родината, без да мине дори покрай вратите на някоя чуждестранна банкова институция. Обвинението срещу бившия Първи се спихва така, както е гръмнало – като балон на панаир.

Изправен пред Върховния касационен съд на 26 февруари 1991 година, Живков пита приповдигнато:

Къде е обвинението за милиардите, по което бях разпитван?! Този въпрос не е ликвидиран, господа съдии! И аз го поставям. Да се потърсят тези 3 – 4 милиарда, за които става дума, да се види къде са отишли!

Отишли са в джобовете на червения икономически елит – категоричен е Тамбуев.

Той не вярва, че Живков еднолично е обрал социалистическата държава. По-скоро смята, че Луканов е подхвърлил тази версия, за да прати следователите да гонят Михаля.

През март и април 2001 година вестник „Труд“ публикува поредица от негови статии, озаглавена „Милионите на червената номенклатура“.

В тях се разказва как в първата година след преломния Десети ноември в БКП е изработен списък на хора от партийната върхушка. И как те, заедно с бивши агенти на разузнаването, контраразузнаването и политическата милиция, са разпределили помежду си милиардите държавни долари.

Откъде Тамбуев би могъл да знае това? Той не крие къде е получил по-голямата част от тази информация. В един малък ресторант в софийския квартал „Младост“, където всяка събота се събирали неколцина бивши шефове на ДС и двама-трима от някогашните номенклатурчици – членове на ЦК на БКП.

Точно там един генерал от запаса, бивш началник на Второ главно управление на ДС, го предизвиква с една задача:

Знайно е, че преди демокрацията имахме над 100 милиарда долара производствени фондове и десетина-дванадесет милиарда борчове. Скоро след промяната от производствените ни фондове не е останало нищо, а борчовете ни продължават да са 10 – 12 милиарда. Пита се в задачата: къде са отишли фондовете.

Тамбуев пресмята: Според доклада на Световната банка брутният валутен дълг на страната през 1989 година е точно 9 210 000 000 долара… Значи?

Всичко е разграбено! – възкликва той. – Така нареченото преразпределение на собствеността си е чиста проба грабителство.

Верен отговор – потвърдил запасният генерал.

Той препоръчал на Тамбуев документалната книга „Стопанската култура на прабългарите“. В нея авторът – професор Иван Кинкел, проследява произхода на тюрко-монголския глагол „булхар“, който означава „размирвам, ограбвам“.

И преди да прочете тази книга, Тамбуев е разсъждавал върху произхода на клептоманите – хората с болестна склонност към кражбите – и тяхното присъствие във властта.

Като член на Висшия партиен съвет на БСП той е видял с очите си как се плячкосва Партийният дом след преломния Десети ноември – как се опразва, ден преди да бъде сдаден от червената партия на държавата.

Все едно че домът беше вражеска крепост, в която са нахлули прабългарски орди! – горещи се той. – Всичко, което имаше някаква стойност, се прибираше: абажури, телефони, картини… Някои отвъртаха дори батериите от чешмите в клозетите! В кражбите участваха и членове на председателството. Всеки крадеше, каквото му падне!

„Това е нищо – казал му един пенсиониран полковник от Държавна сигурност, когото той цитира в „Труд“. – Голямото грабителство стана непосредствено след Десети ноември. Тогава започнаха да изтичат пари от два улея. Единият – за вътрешността, другият – за чужбина. За вътрешността отговаряше Андрей Луканов, а за чужбина Огнян Дойнов. Парите идваха по линията на държавния резерв, на банките и СИВ.“

Запасният полковник изрежда имена на негови познати, които са участвали в апашката конспирация. Познавал касиерка, която по цял ден брояла пари и ги подреждала в пакети. И куриери, които по нощите посещавали бъдещите капиталисти по домовете и им връчвали пакетите в кутии. И партийни величия, агенти на ДС, богати чужденци – Робърт Максуел, Марк Рич, няколко малтийци. И шефове на фондации – да, разбира се, защото фондациите още от началото на прехода са се утвърдили като доказана форма за пране на пари.

НАШАТА приватизация е турнир с белязани карти, смята Тамбуев. Убедил се е в това и като разследващ журналист, и като член на парламентарната комисия по корупцията.

Той иронизира работата в тази комисия, в чието наименование думата „корупция“ е заменена с по-деликатна – „комисия по деформациите“:

Да очакваш факторите да седнат зад заседателна маса и да ти се изповядат за наличието на корупция в техните вилаети – министерства, комисии и агенции, е все едно да очакваш ялова крава да ти пусне мляко.

Вместо да си губи времето в такова напразно очакване, Тамбуев пита публично кой е станал собственик на раздържавените предприятия – на дунавското пристанище, на Винпром, на бившия гараж на ЦК на БКП, на софийските линии за маршрутни таксита, на 21 декара от Борисовата градина.

„Много често управляващите се хващат за досиетата на бившата Държавна сигурност – пише той. – Изнасят доклади, в които прикриват своите доносници и заклеймяват чуждите. Добре, де. Но защо не се заловят и за досиетата на приватизационните сделки, в които се описва поименно хищническото разграбване на държавата? Отговорът е ясен. Не им изнася.“

Досиетата на политическата милиция

ГРИФ „СТРОГО СЕКРЕТНО!“.

„По повод приетите правила за работа на „Анкетната комисия по досиетата на народните представители“ ви уведомяваме, че не разполагаме с данни лицата Георги Тамбуев, Румен Данов и Александър Стамболийски да са били агенти на бившето Шесто управление и аналогични структури в Министерството на вътрешните работи.

Подпис: Генерал Красимир Саманджиев, заместник-министър“

Датата е 7 януари 1991 година.

Писмото е адресирано до председателя на Великото народно събрание академик Николай Тодоров. Освен че е тайно, то е и особено важно, тъй като депутатите Тамбуев от БСП, Данов от СДС и Стамболийски от БЗНС са току-що избрани за председател, заместник-председател и секретар на най-одумваната парламентарна комисия – тази, която е призвана да обяви кои са агентите на комунистическата Държавна сигурност в българския парламент.

Това добре.

Лошото е, че цяла година преди да стартира комисията, започва масово унищожаване на документи от масивите на ДС.

„На четвъртия етаж в Комитета за държавен контрол имаше едни машинки, които от сутрин до вечер унищожаваха какви ли не документи, засягащи висшата номенклатура в социалистическа България. От ЦК на БКП даже дадоха указания да се ликвидира и архивът на „Работническо дело“ и това стана“, пише Тамбуев във вестник „Новинар“.

Сигурен ли е в това? Лично ли го е видял? Или е имал информатор в ЦК?

Вече знаем.

В началото на 1990 година като журналист той се среща с Ани Младенова, личната медицинска сестра на Тодор Живков. Докато разговарят, при тях влиза мъжът ѝ, който е служител в УБО – прословутото управление на Държавна сигурност, което вози, пази и обслужва най-отговорните другари. Изглежда капнал от умора. Споменава:

Цял ден унищожаваме документи в пещите във Врана.

Моля ви се да ме заведете там, да видя какво горят! – рипва Тамбуев, настръхнал в репортерското си любопитство.

Ти луд ли си? – срязва го Ани Младенова. – Как! Това е голяма тайна.

Тайна ли? Значи може да се разкрие.

Месеци наред журналистът събира свидетелски разкази за погрома над архивното стопанство на комунистическите тайни служба. С този погром той си обяснява провала на ръководената от него първа Комисия по досиетата. Както и неуспеха на всички следващи опити от архивите на ДС да се извадят не отделни компромати за този или онзи политик, а цялата истина за политическата класа, заменила номенклатурата на Живков.

„ЗАДАЧАТА ни в Комисията по досиетата на Великото народно събрание беше неизпълнима – пише Тамбуев във вестник „Труд“. – Трябваше да свалим маските на участниците във великия парламентарен карнавал. От самото начало високи представители на МВР се опитаха да ни вкарат в игра с противоречащи си правила, от която излизане няма. Главният секретар на министерството генерал Тодор Бояджиев полагаше неимоверни усилия да ни прати за зелен хайвер. Бившият служител на Шесто управление Чавдар Тепешанов ни заяви, че разсекретяването на досиетата щяло да бъде земетресение от осма степен по скалата на Рихтер. Щяла да се разруши системата! Да се разпусне парламентът! Да избухне гражданска война!“

Полковник Иван Кръстев, депутат от Сливен, доближил веднъж Тамбуев и му пошушнал, уж шеговито:

Който вади досие, от досие умира.

А по телефона мъжки глас го запитал:

Жив ли си още?

Жив съм, защо питаш?

Защото една тухла се готви да ти падне на главата тия дни.

Повечето депутати гледали на поверената му комисия по досиетата несериозно или враждебно.

Ти ще влезеш в историята като мръсен предател! – изсъскал в ухото му Цветан Маламов, бивш служител на Шесто, избран за депутат. – Нито една държава сама не си е откривала досиетата! Това го няма никъде в света! – добавил той, разтреперан от гняв.

Други открито му се подигравали. Изглежда, предварително били наясно, че комисиите във Великото народно събрание не са нищо повече от клапани за изпускане на парата. Дори и силно нашумялата Комисия за лагерите, в които са били затваряни и мъчени противниците на режима, се ограничила от съскане до притихване.

СЛЕДВАЙКИ правилника на Комисията по досиетата, депутатът Тамбуев стига все до задънени улици. Но същевременно журналистът Тамбуев се ориентира доста добре в дебрите на тайните служби.

Във вестникарска поредица под заглавие „Компромат“ той ще разкаже за срещите на четири очи, които си урежда с бивши служители на прословутото Шесто управление на Държавна сигурност. Те отказват да свидетелстват пред парламентарната комисия, но му се доверяват като на пишещ във вестник „Труд“.

Той ги описва като млади, здрави, силни, енергични мъже, изметени безразборно с метлата на превратното време. За да замълчат за чутото и видяното в подземията на властта, повечето от тях са обгрижени донякъде, не са оставени без хляб. Назначени са по разни фирми, разпратени са в мисии по чужбина. Но има и такива, които са останали на борсата за безработни – те са най-приказливи.

Именно от тях, а не от официалните източници, Тамбуев успява да разбере що за чудовище е прословутото Шесто.

То е създадено през 1967 година по решение на ЦК на БКП и със заповед на тогавашния вътрешен министър – „за борба с идеологическата диверсия на империализма“.

Управлението има 10 отдела, които „турят под покрив“, казано на милиционерски жаргон, цялата интелигенция – артистите, музикантите, художниците, писателите, кинодейците, журналистите, архитектите, инженерите, лекарите, преподавателите, учениците, студентите… „Покривът“ се разпростира върху университетите, болниците, културните институции, религиозните общности, емиграцията и… терористите.

Отделът по терора – Десети отдел, ръководен от генерал Сава Джендов, е най-широко известен – той е рекламиран като народополезен още преди Десети ноември.

А най-секретният и най-вредоносният е Шести отдел. Негови мишени са били членовете на БКП, активните борци против фашизма и другарите от висшата държавна и партийна номенклатура. Той е бил нещо като държава в държавата в Шесто управление на ДС – имал си отделно деловодство и информирал директно Тодор Живков и приближените му.

Кои са били мишените на останалите отдели? Благодарение на репортерската работа на политика Тамбуев те отдавна са извадени на светло.

Първи отдел е покривал художествено-творческата интелигенция.

Втори отдел – системата на здравеопазването, образованието, научноизследователските институти и академията на науките.

Трети отдел – религиите и национализма: македонския, еврейския и арменския.

Четвърти отдел – турския национализъм, отделно.

Пети отдел – вражеското поведение на емигрантите, политическите затворници и бившите хора – някогашни фабриканти, земевладелци, свещеници.

Седми отдел – анонимната опозиционна дейност: листовките, лозунгите, тайната агитация срещу тоталитарното управление.

Осми отдел – откритите чрез анализи и прогнози бъдещи предатели на комунистическата идеология.

НА 25 АПРИЛ 1991 ГОДИНА във вестник „Дума“ се появява новина: „Архивът на 6-и отдел е изчезнал!“.

Новина и половина! Изчезнало е всичко, написано за корупцията във висшата партийна номенклатура.

Тамбуев не е изненадан.

От разговори с уволнени спецченгета той вече знае, че за известно време след превратния Десети ноември архивното стопанство на Шесто управление е държано на отворена врата. Всеки оперативен работник е могъл безотчетно да бърка в него и да взима за себе си документите, които си избере.

Много оперативни дела изчезват безследно. Служителят на Шесто Георги Сотиров открито заявява пред вестник „Лабиринт“, че малко преди да напусне, е унищожил всичко, свързано с агентурната мрежа в Българската телевизия, която лично е изплел през годините.

Искам да благодаря на моите момчета и момичета и да ги успокоя – заявява той тържествено. – Тяхната тайна ще умре с мен.

Във вестник „Дума“ се изявява с коментар и един от шефовете на Шести отдел на Шесто управление. Той предпочита да скрие името си, но обяснява, че значителна част от оперативните дела е предоставена от него лично на парламентарната Комисия по корупцията.

Тамбуев е член на тази комисия, но дори не е чул за това. Той предполага, че става дума за досиетата на разни лакомници от апарата на Живков, които са хванати в крачка.

Дали са изгорени досиетата на лакомниците? Или са прибрани в нечие чекмедже? Не става ясно. Но едно е сигурно – те могат да послужат за шантаж. За шантаж на ненаситната Живкова номенклатура, която ще се накачи по върховете на новата икономическа пирамида.

СПИСЪКЪТ със сътрудниците на Шесто! Най-сетне! Всички срокове изтичат, когато Тамбуев е поканен в МВР да го получи – да види кои мекерета на тоталитарния режим са се промъкнали в Народното събрание – и то във Великото.

Той отива в министерството заедно с депутатите Румен Данов и Александър Стамболийски. Тримата очакват, че вътрешният министър ще им връчи имената на доносниците тържествено и церемониално.

Нищо подобно не става. Министърът не се появява в стаята, в която са поканени. Някакъв служител на име Бакалов им подава средно голям бял плик без печати и прави знак към Тамбуев – да сложи подписа си под един формуляр.

В плика има два сгънати листа.

На първия е поставено уводно изречение: „Във връзка с решение на Великото народно събрание ви предоставяме списък на депутати сътрудници на Шесто управление и аналогичните му структури“.

Следват имена, които се прехвърлят на втория лист. Тамбуев бързо ги изчита. Двадесет и осем души!

Това прави седем на сто народни представители. Някои от тях са му познати, симпатични са му даже, други – не. Някои са с национална известност, за други са чували само в техните градове.

Той забелязва едни „крилца“ – знаци, драснати с черен химикал пред някои от имената. Чуди се какво означават.

Подава списъка на Румен Данов. Той го преглежда мрачно и го подава на Стамболийски.

Известно време и тримата мълчим, пише Тамбуев. Тишината нарушава служителят Бакалов:

Ще ви подготвим справка за всеки таен сътрудник, без тези със знаците пред имената. Те са все още действащи и делата им са пръснати по съответните поделения.

Още действащи агенти!? Такава била работата, значи!

Аз не виждам нищо странно – обажда се Бакалов, уловил у посетителите изненада. – Не е укоримо, нито пък е недостойно да си сътрудник на новата служба…

Навън Тамбуев, Данов и Стамболийски се разделят. Първите двама тръгват към парламента.

След няколко крачки Данов се обръща рязко към спътника си:

Шефе, та тези в списъка са все наши хора!

Хората са от СДС – от Съюза на демократичните сили – от новата партия, на която се разчита да отърве народа от мрачния тоталитарен режим и да го поведе по светлите пътища на демокрацията.

Румен вероятно е очаквал друг списък с други имена – ще допусне след години Тамбуев. – Но при проверките се потвърди, че едва ли не всички доносници са били от Съюза на демократичните сили. Като техен представител в комисията Румен Данов каза, че са попаднали в капан. Но не аз им го бях устроил. Има едно решение на ЦК от 1974 година, което задължава органите на МВР да не вербуват хора от БКП. А и от дистанцията на времето трябва да си признаем, че СДС е създаден от БКП, по-точно от Андрей Луканов и не без участието на Държавна сигурност. Когато ходихме да се ровим в архивите на ДС, висши чиновници ни бяха предупредили, че ако се извадят всички досиета, ще се разтури Националният координационен съвет, тоест ръководството на СДС.

ВЕДНЪЖ, докато Тамбуев, Данов и Стамболийски четат досиетата, служителят на МВР Бакалов внася при тях една дебела бяла папка.

Знаете ли какво има тук? – пита загадъчно.

Откъде да знаем? – откликва закачливо Данов. Бакалов поклаща многозначително папката:

Тук има списък на народни представители, сътрудници на другите управления на Държавна сигурност.

Тамбуев скача и посяга да я грабне. Бакалов я захлупва с дланите си.

Ако Великото народно събрание реши да се разсекретят всички досиета, а не само тези на Шесто, ще ви я предоставя.

Колко са? – интересува се Тамбуев, укротен.

Всеки пети народен представител – отвръща Бакалов с известно злорадство.

Данов превежда този отговор в цифри:

20 процента, 80 души. Тамбуев е поразен. Подсвирва:

Леле, да не се окаже, че Великото народно събрание е филиал на Държавна сигурност!

ДОСИЕТАТА на сътрудниците разкриват странни характери и съдби.

Всеки случай беше индивидуален, неповторим – ще се опита да обясни по-късно Тамбуев. – Имаше виновни, по-малко виновни и невинни. Смесването им можеше да обърка нещата и да ги опорочи. Ние не бяхме съдници, а анкетна комисия. Един от депутатите в списъка два пъти е притискан в менгемето на вербовката, като е привикван в дирекцията на Държавна сигурност – веднъж през 1947-а и втори път през 1957 година. И двата пъти се е съгласявал на сътрудничи, за не си навлича беди, и приемал агентурно име – първо Татро, после Гриша. Съгласявал се е, да, но сетне е хитрувал на поразия. По думите на Тамбуев този човек през цялото време се е правил на „хахо“ и е лъгал органите на сигурността – как? – описано е в неговата папка. Оперативен работник се е опитвал да го внедри в някакви „нелегални контрареволюционни организации“, за да донася от извора информация. Татро е влизал в организациите, но нито веднъж не е предал никой от ръководителите им, нито от активистите им. Информациите му са дезинформации фактически. Това не остава незабелязано и безнаказано в опасната игра. Нелоялният агент е разобличен
и вкаран в затвора за години наред.

Друг депутат с агентурен псевдоним Шишманов пък е опакото на достойнството и смелостта. Той е вербуван през февруари 1985 година. Полето му за действие е Медицинска академия. Оттам сътрудничи старателно до края на 1989-а. Тамбуев с погнуса разделя доносите му на три вида: относно корупцията, относно някои медици, наблюдавани от политическата милиция, и относно собственото му (на Шишманов) кариерно издигане.

Тоя Шишманов пише и подава в Държавна сигурност информации за продаване на изпити срещу валута, за кражби на дефицитни лекарства, за злоупотреби със служебно положение от началници… Както Тамбуев отбелязва, тези негови тайни доклади, ако са достоверни, биха били достойни за награда. Но другите! – за „наблюдаваните медици“, са направо ужасни. От тях смърди на махленско клюкарство. „Срещнах се с еди-кой си… той сподели…“

Доносникът сочи пикантни подробности от интимния живот на доктори и научни работници – сексуални връзки със студентки и секретарки, изневери с медицински сестри.

А информациите, целящи да осигурят на самия него възходящо кариерно развитие? Те също са отвратителни. Отличават се с наивна и нахална комбинативност. Със старание да се покаже през очите на другите в положителна светлина.

„Другите“ смятали, че той е най-подходящ да замине на специализация във Франция – и той заминава. „Другите“ смятали, че той трябва да участва в международна конференция – той и участва…

Разни хора, различен морал…

Тамбуев внимателно наблюдава поведението на депутатите от срамния списък в Народното събрание. И стига до извода, че най-ревностните, най-треперливи и подли доносници на комунистическия режим са се превърнали, след падането му, в най-яростните, непримирими и гръмогласни антикомунисти.

ПРЕЗ ПРОЛЕТТА на 1991 година има вече готов „Доклад на ръководството на Анкетната комисия за досиетата“.

Подписват го Тамбуев и Данов. Стамболийски вече е депозирал оставката си. Може би от гнусливост, може би от страх…

На 17 април, точно в 15 часа Тамбуев лично връчва доклада на професор Николай Тодоров, председателят на Седмото Велико народно събрание. Молбата му е, преди да бъде огласен, докладът да бъде обсъден на съвместно заседание с ръководителите на парламентарните групи. Обсъждането е необходимо, настоява Тамбуев, защото в него има имена на доносници, но и има имена на мъченици.

Два часа по-късно Георги Тамбуев се отбива при секретарката на председателя, пита я какво става и… – гръм и мълния! – научава, че докладът е вече размножен и раздаден на всички участници в заседанието.

Толкова бързо? – той е озадачен.

– Няма време, господин Тамбуев – отговаря му секретарката с тънка усмивка – няма време…

Решено е по парещата тема да се заседава на 22 април. Медиите броят дните дотогава и тръбят, че предстои знаменателно събитие. Но ето че ден преди него някакъв вестник, наречен „Факс“, публикува с гръм и трясък „Списък на доносниците във Великото народно събрание“.

Малко е да се каже, че Тамбуев е смаян. Той е потресен!

Той е вбесен!

Повишава тон пред Бюрото на парламента:

Публикацията туря в един кюп всичките сътрудници на Шесто! Това е непростима грешка!

В доклада са изложени обстоятелствата, при които всеки от политиците в списъка е бил привлечен да подпише декларация за сътрудничество. А тези обстоятелства са много, много различни. Публикацията във „Факс“ разсеяно ги пропуска. Или нарочно ги укрива.

По-нататък събитията в парламента се разиграват драматично.

Неочаквано за мнозина тогавашният шеф на МВР Христо Данов си подава оставката.

Тамбуев знае защо. Или поне подозира причината. Подписът на Данов стои не под един, а под два списъка с вербувани от политическата милиция. В единия списък влизат трима министри, а от другия те някак си излизат. Само дявол знае къде са отишли! А ако дяволът не съществува, излиза, че никой не знае нищо за тази мистерия, включително и Христо Данов, който се кълне, че е в пълно неведение.

НА 23 АПРИЛ 1991 ГОДИНА се провежда очакваното 123-то заседание на Великото народно събрание, което се предава пряко по телевизията и радиото. Дневният му ред е разочароващ обаче – не включва темата за досиетата на народните представители. Отхвърлен е с голямо възмущение от част от тях. Около трибуната в безредица се скупчват вбесени депутати.

Предлагам да си поприказваме за публикацията във „Факс“! – вика един от тях.

– Аз питам – провиква се друг – може ли това Народно събрание, в което има доносници, да прави демократичната конституция!

Около трибуната след миг ври и кипи – десетки фоторепортери, депутати, журналисти!

Комисията по досиетата не е приключила работата си и затова тя днес не може да се разисква – обажда се Александър Стамболийски. Но думите му палят ожесточението, вместо да спрат прехвърчащите искри.

Михаил Неделчев крещи:

Няма да мине това, господа! Няма да мине!

Йордан Кукуров:

Вие ни опозорихте!

Неделчев:

Всички да не би да сме шпиони? Този господин до вратата, дето цинично се смее, да напусне! Парцали долнопробни!

Петър Берон:

Комунистически парцал!

Неделчев:

Убийци! Убийци!

Глас от залата:

Вън Николай Тодоров! Оставка!

Председателят Николай Тодоров:

Няма условия за работа. Ще продължим след половин час.

Заместник-председателят Гиньо Ганев запазва присъствие на духа. Позовава се на бурния скандал и предлага комисията на Тамбуев да се закрие, а досиетата да се замразят. В атмосферата, нажежена от омраза и взаимни обвинения, предложението бързо се приема.

Ние се оказахме изиграни – ще заключи Тамбуев след време. – Според мен цялото това нещо, включително и моята роля в него, беше активно мероприятие на ДС. Дори и да беше продължила работа комисията ни, ние с десетилетия напред пак щяхме да се тресем от досиетата. И пак едни доносници, които са осакатили човешки съдби, щяха да се пишат за велики демократи, да се бият в гърдите, да ни държат политически речи срещу тоталитаризма и да разполагат с нашите пари.

Той цитира Велислава Дърева, която също като него пребивава временно в политиката, но остава трайно в журналистиката.

Нейната фраза заслужава да бъде запомнена:

Ако току-що в полунощ от страничния изход на парламента излезе сянката на старото Шесто, то през парадния вход влезе сянката на новото Шесто – на бял кон.