Валя Ахчиева – Винаги открито

От книгата на Анна Заркова „Свободни в словото“

Разследващата журналистика е такава, каквато е съдебната система. В страна, в която няма ефективна съдебна система, разследващата журналистика е без ефект.

Какво е усещането да си телевизионна знаменитост?

ПИТАЙТЕ ВАЛЯ АХЧИЕВА. Цяла България познава гласа и лицето ѝ от екрана на Националната телевизия. Години наред тя е репортерка, водеща на сутрешния политически блок, главна редакторка на актуалните предавания, програмна директорка.

Рубриката ѝ „Открито“ привлича милиони зрители много преди многострадалният жанр „разследваща журналистика“ да обрасне с полицейски доноси, поръчкови дописки и филми.

Какво прави Валя в нейната рубрика? Пита.

Пита за безобразията в обкръжаващата ни действителност, които бодат очите. Пита когото трябва и за каквото трябва. И снима. Снима хора и живи картини. За да няма скрито-покрито. По едно време вратата на маломерния ѝ кабинет с табелка „Открито с Валя Ахчиева“ не може да се отваря навътре от зрителските писма – те са хиляди… Пишат ѝ за всичко – за лошите пътища, за умиращите пчели, за липсващите лекарства, за мухата под капачката на киселото мляко, за пирона в заводския хляб, за кмета, който е назначил тъща си в общината, за съседа, който бие жена си… Пишат ѝ, звънят ѝ по телефона – разчитат тя да информира всички за всяко недопустимо явление и събитие – за да го видят и чуят иначе глухите чиновници в министерствата, агенциите и комисиите.

Случва се неведнъж непознати да я спират на улицата или в трамвая. Поздравяват я, че е показала от екрана нещо, което някой не иска да бъде видяно. Заговарят я в кафенето, в ресторанта, във фитнеса – разказват ѝ истории, а тя ги изслушва. Понякога е изморена и не ѝ се иска, но не оставя без внимание никого. Повечето хора искат от нея да ги покаже по телевизията. Но някои държат да си останат анонимни – тя, вместо тях, да алармира за лошото, което са преживели или научили. А има и такива, които просто изпитват нужда да си излеят мъката или гнева и във Валя намират отдушник.

Не всички я харесват, разбира се. Ругаят я зад гърба ѝ – тя е наясно с това – понякога дочува ругатнята.

Нормално, то е част от занаята.

Всяка седмица не един и двама големци, а цели групи с влияние са засегнати, засрамени или вбесени от нейните критични предавания. Те имат съучастници в гафовете, в безхаберията или в злодеянията, а имат и роднини, и близки, които биха желали да отмъстят на тази Ахчиева, която много знае и не си мълчи.

Тези типове вероятно са се зарадвали на онзи 1 декември 2019 година, когато известната журналистка съобщава в едноминутно видео на профила си във Фейсбук, че напуска Българската национална телевизия.

– Скъпи приятели, в петък депозирах оставката си при генералния директор на БНТ. С моите колеги имаме желание да продължим да информираме обществеността за случаите на нарушени човешки права, злоупотреби с власт, кражби от европейски фондове, корупция по високите етажи. Оттук нататък ще можете да гледате нашите журналистически разследвания в моя Ютюб канал. Свободната журналистика има нужда от свободни медии. Аз избрах свободата. Благодаря ви за доверието и обещавам да се видим в сряда, когато ще ви представя новото си разследване.

Валя изпълнява обещанието си.

Първото разследване, което показва в свободната си практика, е последното, което е спряно по-рано от несвободните шефове на БНТ. Нарича се „Вампири без граници“ – за един нелицензиран екстрасенс в Германия, при който от българската Здравноосигурителна каса изпращат болни деца. Той им обещава изцеление, като ги кара да пият собствената си кръв, установява журналистката на място. Отказът на ръководството на обществената телевизия да излъчи нейния филм – за тази квазимедицинска практика и гавра с детското здраве – не само подсказва, а направо показва, че цензурата в България е озверяла.

Избирайки свободата пред щатното възнаграждение, Валя няма никакво намерение да ревизира избора си на професия. Доказват го следващите ѝ репортерски разследвания за различни злини – тя ги прави с камера под наем и ги излъчва в Ютюб. А за да стигнат разкритията ѝ до повече зрители и читатели, пише статии по темата за сайта Юроактив и пуска филми в ефира на една кабелна телевизия, преди и тя да бъде завладяна от нотабилите.

В нейното огледало

От седемгодишна правя гимнастика с думите

Имах прекрасно детство в едно сравнително малко градче – Севлиево. Родителите ми са начални учители. Откакто се помня, уча букви. Чета от четиригодишна. Помня, че веднъж взех от градската библиотека 36 книжки с меки корици – библиотекарката ме познаваше и не питаше ще ги прочета ли всичките.

Учех в училище „Кирил и Методий“, майка ми преподаваше там. Тя ме научи да чета и да обичам думите.

Спомням си, че като бях на шест години, научих наизуст една цяла приказка в стихчета – за Гърбушка. Как едно птиче си имало сиренце, как другото му го взело и тъй нататък… – 47 куплета. Учех всеки ден по един куплет с мама и след него повтарях и предните един, два, три… петнайсет, шестнайсет… Бях още в детската градина. Разхождаха ме из всички групи, за да покажат как Валя е научила 47 куплета наизуст. И досега прилагам в работата си това умение – аз не чета пред камера, аз си написвам историите, а после ги научавам и ги разказвам. Не ползвам аутокю – не харесвам изцъкления поглед, който гледа камерата, за да види текст. Аз искам, като гледам камерата, да видя зрителя.

От малка съм научена да правя гимнастика с думите. Всяка вечер майка ми ме караше от сбит преразказ да правя разширен преразказ и обратно. Това е нещо, което не се забравя. Тя ми разказваше една история с малко думи, например:

„Есента дойде. Листата падат“.

А аз я преразказвах с много думи, ето така: „Златната тъжна есен дойде един ден, в който не я очаквахме. Сухи листа започнаха да падат плавно като птички към земята“.

На другата вечер мама ми казваше: „Поточето, което течеше в планината, срещна един камък“.

А аз ѝ казвах същото накратко: „Поточето срещна камък“. Така се научава и ритъмът на речта.

Гимнастиката с думите, която правя от седемгодишна, ми помогна много после, когато станах журналист – да овладея този професионален изказ, който за радиото е един, за телевизията друг, а за пресата – трети. Не е лесно. Напоследък виждаме всеки ден как известни политици се затрудняват да говорят ясно, а и да говорят въобще.

Много дължа на моята майка. Да ми е жива и здрава. Търчи като девойка на своите 85 години. Приема частни ученици в апартамента си в Севлиево. Тревожи се, че в последните години в училище не успяват да накарат децата да четат. Сричат и след първи клас. Тя какво ги прави, не знам – но на третия ден при нея четат вече гладко.

Имам сестра, шест години по-малка от мен. С нея сме много различни. Тя не поиска да се доизучи, работеше в производството, докато се пенсионира по болест. Имахме читателски дневници като малки – записвахме вътре заглавието, главните герои и поуката за всяка прочетена книга. Моят дневник беше много дълъг, на сестра ми – много къс. Тя е с весел характер, добродушна, всеопрощаваща. Майка казва: „Нямаше да повярвам, че сте две сестри, ако не съм ви раждала“.

Потомка съм на четник от Априлското въстание

Родът ми е горд, революционен. Потомка съм на Цанко Дюстабанов, водача на Габровската чета по време на Априлското въстание срещу османската власт. Той е чичо на баща ми, който е кръстен на него. В музея в Габрово има родословно дърво на Цанко Дюстабанов – и моето име е там. Канена съм неведнъж в училището, което носи неговото име – да разказвам на децата биографията му. И тук имам един журналистически грях. Една моя леля в Габрово все ми казваше: „Ела да ти разкажа случки с Цанко, ела да ги запишеш, да останат…“. Но аз бях само начинаеща журналистка, двайсетинагодишна тогава… Все отлагах – и на мен, като на всички млади момичета, ми се струваше, че времето пред мен е цяла вечност. И леля почина. Така и не можах да науча и да разкажа това, което тя знаеше.

Мечтаех да стана актриса, но друго се случи

Като абитуриентка пишех стихове. Не съм искала да ставам журналистка. Мечтата ми беше да бъда актриса. Записах се в полувисшия Институт за културно-просветни кадри във Варна, където учехме актьорско майсторство, режисура, сценично изкуство. Там изкарах три прекрасни години. Научих се как да говоря изразително, да дишам, да вървя като актриса… Като човек на перото обаче не се виждах така – да чета цял живот чужди текстове, написани от някого, пък бил той и гениален драматург и писател. В института поставях пиеси – „Рокендрол на разсъмване“, „Лизистрата“ – обичах да организирам сценичната игра.

После се омъжих във Варна. Родих. И година след раждането на сина ми през 1985-а почувствах, че непременно искам да работя, че едната половина от мен бърза да твори.

Отидох тогава в радио „Варна“. То беше в Морската градина, минавала бях покрай него хиляди пъти – сама и с детската количка.

Влязох и почуках на вратата на главната редакторка.

Тя седеше на бюрото си, вдигна глава и преди аз да си отворя устата, ми каза: „Младежката редакция е в съседната стая“.

Помислила ме е за ученичка, явно. Аз нищо не отговорих и отидох в съседната стая. И казах там, че искам да стана сътрудник. На тях им трябваха сътрудници. Пращаха ме на събития в Пионерския дом, в Младежкия дом… И аз пишех информации – за изложби, за бригади…

Шест месеца само пишех, не говорех по радиото. На никого не разрешаваха, докато се учи, да каже нещо на микрофон. Написаното от мен минаваше през редактор и после го прочитаха водещите на радиопредаванията. Все пак аз записвах моите разговори с героите на репортажите, бяха ми дали служебен касетофон за целта. Постепенно се научих да следя как диша събеседникът ми, кога си поема въздух – за да мога точно тогава да се вклиня в неговия разказ с моя въпрос. Иначе излизаше, че го прекъсвам и се получаваше говор върху говор – нещо, което в радиото е забранено.

Имах един прекрасен учител – Христо Рачев, главен редактор на Обществено-политическата редакция. Той ме забеляза, вероятно защото аз задавах най-обикновени въпроси, а те помагаха на събеседника да се разговори. И Христо Рачев ми даде първия урок по журналистика, като каза: „Винаги имай по два куршума за резерв в джоба, не съобщавай всичко, което знаеш. Ако някой после те атакува, като рече, че не е така, ти бъркаш в джоба и вадиш последното доказателство – ето така е!“.

Тогава сами монтирахме материалите си в редакцията – и пак Рачев ме научи как най-добре да го правя. Поръча ми:

„Направи едно интервю с човек, който заеква, монтирай го и ми го дай – ама го монтирай така, че да чуя човек без говорен дефект“.

И аз успях!

И третото, за което ме посъветва, беше решаващо за бъдещето ми: „Ако смяташ да ставаш журналист, трябва да си купиш касетофон. Събери си пари за тази покупка, тя после ще ти се отблагодари“.

Послушах го. Купих си за тогавашни 320 лева един „Панасоник“ и микрофон – още си ги пазя за спомен. С тях ми потръгна.

Водещите на предавания започнаха да ми поръчват интервюта. И аз обикалях целия регион – с детето на задната седалка на москвича. Посещавах птицеферми, цехове, кметове по селата… Имах професионална шофьорска книжка от Севлиевската гимназия, колата беше на баща ми, който почина, когато бях на шестнайсет… С това оборудване работех на хонорар. Детето ми на задната седалка порасна – стана на 3, на 4, на 5 години. През това време аз разбрах как стават хубавите репортажи – като ходиш при хората да видиш проблемите им, а не само да разсъждаваш.

Кагато бях от новите телевизионни лица, старите ми правеха номера

В радио-телевизионния център във Варна веднъж в годината идваше комисия от Националното радио. Пред нея по-добрите репортери се явяваха на изпити, за да станат водещи. Това беше преди Десети ноември. Не беше като сега – днес да ти кажат „от утре си водещ“ и ти да седнеш в студиото и да почнеш да говориш. Нищо подобно. Викаха репортерите един по един, караха ги да четат отделни звуци и думи – „Елена“ и „море“ например.

Аз също се явих пред тази комисия. Когато ни събраха в залата, за да ни съобщят резултатите, председателят на комисията попита:

„Валя Ахчиева тук ли е? Само за нея не разбрахме къде е родена, защото няма диалект“.

Обадих се:

„Тук съм, родена съм в Севлиево“.

А те: „Не може да бъде, в Габровско диалектният говор е характерен“.

Станах водеща на сутрешния блок. Ставах в три и половина сутрин. После започнах да водя предаване и следобед.

Радио „Варна“ се слушаше и на плажа. Веднъж, най-случайно, двама телевизионери – Нери Терзиева и Веско Дремджиев, както си плажували, ме чули по високоговорителя. И решили да ме поканят да правя репортажи и в телевизионния център. Позвъниха ми по телефона – ела. И аз отидох, без да се колебая. В Екип – 2 на БНТ.

Така станах едно от новите лица, които се появиха по телевизията след Десети ноември. Между старите и новите лица имаше междуособици тогава. И завист. И започнаха да ми правят номера.

Поръчва ми Нери: „Иди да направиш репортаж от плажовете на ЦК на БКП – как са оградени с мрежи“.

Отивам аз на плажа в Евксиноград – показвам го и казвам, че той трябва да се отвори за всички хора. То не е лесно – гонят ме, обаче аз обикалям и влизам от друго място – хвърлям се в дълбокото и вадя новина. И тя става номер едно в емисията „По света и у нас“. После друга новина вадя – като залавям едни политици, които бягат от София и се крият в почивната станция на Министерството на отбраната… И малко по малко на старите им докривява – как така ще ги измествам аз тях и ще се показвам на екран, като не съм на щат даже, а на хонорар! И започнаха с номерата – днес нямало техника, утре да ида там и там… А то, като си репортер, не скочиш ли веднага да идеш при събитието, някой друг те изпреварва…

Репортаж за библиотека стана повратен момент в кариерата ми

Повратен момент в кариерата ми стана един репортаж от Народната библиотека във Варна. Беше в размирната 1990 година.

Библиотеката се беше наводнила и се бяха похабили много ценни книги. Наблизо беше Варненският партиен дом – многоетажна сграда, в която после се премести общинската администрация. Хрумна ми да предложа тази сграда да се изземе от БКП – бившата комунистическа партия държава, и да се даде на библиотекарите, за да разположат там книжното богатство.

Застанах пред Партийния дом и тъкмо успявам да кажа това, когато ме заобикаля милиция и ми нарежда да се кача в кабинета на първия секретар на Областния комитет на партията. Качих се, влязох при него, а той ме пита направо:

„Знаете ли вие сега, като сте влязла с взлом при нас, аз какво трябва да направя?“.

Отговарям му: „Не съм влязла с взлом. Да вляза с взлом – това значи да разбия прозорците или вратата и да вляза при вас. А мен милиционерите ме въведоха. Имам свидетели“.

„Не! – вика той. – Това е влизане с взлом, сега ще се обадя на окръжния прокурор.“

И вдига слушалката на телефона с червените петолъчки и казва: „Господин прокурор, когато някой влезе с взлом, какво казва законът?“.

На така зададен въпрос прокурорът му отговаря: „От 3 до 5 години затвор“.

„Добре, благодаря – казва първият секретар и се обръща към мен: – Чухте ли, че ви грози лишаване от свобода? Няма да излъчвате това!“

„Ще видим“ – казвам. И си излязох.

И какво направих след това?

Отидох в радио-телевизионния център и организирах протест. Наредихме се в редица всички колеги и аз им разказах:

„Вижте какво ми се случи днес…“.

Това се излъчи в „По света и у нас“ – първа новина. Тогава шеф на новините беше Кеворк Кеворкян. Стана голям скандал. На следващия форум на БКП изключиха от партията въпросния първи секретар.

А аз тръгнах нагоре в йерархията на телевизионерите.

Веднъж, около 15 години по-късно, срещнах на улицата във Варна един мъж. Лицето му отнякъде ми беше познато. Той поспря, усмихна ми се широко и каза: „Госпожо Ахчиева, толкова съм ви благодарен! Аз съм вашият главен герой от онзи репортаж, след който ме изключиха от партията. А след това влязох в бизнеса и станах богат“.

Отвърнах: „Добре, господине. Всеки по своя път“.

Първото ми разследване беше за кораба „Хан Кубрат“

Първото журналистическо разследване, което направих, беше за кораба „Хан Кубрат“. То беше по времето на югоембаргото, наложено в началото на войните при разпадането на бивша Югославия. Току-що ме бяха преместили от новинарската емисия „По света и у нас“ в публицистичното предаване „Панорама“ – там за първи път бях назначена на щат.

С кораба беше изнесено за Сърбия около 5000 тона контрабандно гориво. За да не бъде спрян от евронаблюдателите, контрабандистите инсценират отвличането му. А на следващия ден горивото е разтоварено в сръбското пристанище Прахово. Това става през март 1994 година. Отначало нищо не е ясно. В съдебното дело се изясняваше 15 години след това. А водещият на „Панорама“ Иван Гарелов ми беше дал 8 минути за актуален репортаж.

Аз тръгнах по следите на контрабандата – вървях по Дунава и стигнах чак до Калафат. Репортажът стана 10 минути. Накрая, в последните две минути обобщавах това, което ми казаха хората, които интервюирах – че става дума за инсценировка, а не за истинско отвличане, както се твърди. Как се борих за двете допълнителни минути! Как се молих да удължат времето на „Панорама“ с две минути само, за да стане ясно най-важното, без да се съкращават показателните реплики в репортажа.

Тогава получих първия горчив урок в занаята: че да разкриваш и да казваш истината, която някой не иска да се знае – това е всепоглъщаща и трудна работа. И трябва да се бориш до последния миг, за да не остане безрезултатна.

Осъдих телевизията, която ме наказа, че съм казала истината

След 2015 година тотално се промени журналистическата среда в БНТ.

Свобода на слово ли? Разследвания? Битки за истината?

Всичко това постепенно остана в миналото.

Започнаха да свалят предавания, неприятни за властта. И започнаха моите неприятности с ръководството – генерален директор тогава беше Вяра Анкова.

Първо свалиха втората част от едно мое разследване за турските ваксини. В първата част с моя телевизионен екип успяхме да докажем, че тогавашният министър на здравеопазването Петър Москов е задействал със своя подпис нерегламентиран договор с Турция за бартер на ваксини. А именно ние да снабдяваме турците с ваксината БЦЖ срещу туберкулоза, а те нас – с „Пентаксим“ срещу дифтерия, тетанус и полиемиелит, както и с „Еувакс“ срещу хепатит.

Този договор е извън закона. Защо? Защото Турция е трета страна за нас, тя е извън територията на Европейския съюз, на който нашата страна е член. А по закон вносът на ваксини от трети страни е забранен.

Ръководството на БНТ отказа да излъчи втората част на това разследване, а всички факти в него бяха потвърдени впоследствие от образуваното по случая досъдебно производство. Нещо повече – две години по-късно Петър Москов беше пратен на съд по обвинение за длъжностно престъпление, безстопанственост и сключване на неизгодна сделка. Заедно с него на подсъдимата скамейка заради тази сделка бяха изправени неговият заместник и още трима от фирмата „Бул Био“, която е под шапката на Здравното министерство. Тъй или иначе, неизлъченото ми по БНТ разследване изтече, беше пуснато във Фрог нюз и се разпространи мълниеносно в социалните мрежи. И как не – ставаше дума за инжектиране на бебета със съмнителен препарат. И в съда по-късно стана ясно, че турската ваксина „Пентаксим“ няма европейски сертификат – нещо, което министър Москов е знаел. Въпреки това той е внесъл в Министерския съвет доклад, с който настоява да се направят две дарения на такива ваксини от Турция за България. Плюс това в техническите задания на обществените поръчки са заложени такива критерии, които са неизпълними за основните производители на ваксини – френската компания „Санофи Пастьор“ и английската „Глаксо Смит Клайн“. Договорите за дарения са сключени неприсъствено от нашето правителство. Всички министри бяха разпитани по време на съдебното дирене. И се разбра от техните думи, че те са се предоверили на колегата си. А пък свидетел от държавното предприятие заяви, че са правили каквото им наредят отгоре и направо им казвали: „Ако не ти изнася, напускай!“…

Моето разследване имаше огромен обществен ефект. Колегите от Фрог нюз го продължиха и алармираха, че „Еувакс“ е забранен за употреба в ЕС поради наличие на тиомерсал в количество над допустимото. Върховната прокуратура разпореди той да бъде унищожен, за да не стигне до децата. Беше спряно и ваксинирането им с „Пентаксим“.

В крайна сметка БНТ беше принудена да излъчи „Открито“ с втората част на моя филм, макар и с месец закъснение – и след като мнозина я бяха гледали, а пък агентите на ДАНС я бяха иззели за прокурорска проверка.

На мен обаче ми наложиха дисциплинарно наказание мъмрене – за това, че съм я разгласила пред колегата Сашо Диков и пред една колежка от сайта Офнюз.

Тогава аз реших да съдя телевизията. Няма как колегите да ме питат в парламента дали е вярно, че съм снимала нещо, за което се тревожат българските майки, а аз да им обърна гръб и да избягам! Оспорих наложеното ми мъмрене и водих дела. И ги спечелих. Доказах, че не могат да ме наказват за това, че съм казала истината.

Спечелих с гръм и трясък и второ дело срещу БНТ

След като осъдих Националната телевизия, аз продължих да работя в нея и да правя разследвания. Макар да бях наясно, че са ме наказали, за да ме махнат – след едно мъмрене дори и малко закъснение за работа е повод за работодателя да те уволни дисциплинарно.

По онова време – в края на 2015-а, направих удар, като показах варненски митнически склад без измервателни уреди, в който турски танкер разтоварва дизел. След моя филм се даде гласност на сигнала, че в Турция влиза нефт от Ислямска държава, идва безпрепятствено у нас и се продава по наши бензиностанции. Чак тогава службите се задействаха срещу контрабандата. Хайки по колонките с гориво я ограничиха донякъде…

През декември 2018 година обаче генералният директор на БНТ Константин Каменаров свали още едно мое предаване – за бездействието на контролните органи след поредната катастрофа с автобус на „Юнион Ивкони“.

„Какво се случва, когато превозвачът откаже да предостави на Държавната автомобилна администрация данните от тахографите на своите автобуси?“ – гласеше анонсът на „Открито“. Той обаче беше изтрит от сайта на БНТ и такова предаване в уречената вечер нямаше.

Не получих обяснение от Каменаров. И без него ми беше ясно в колко дълбоки води съм нагазила…

Продължих да си гледам работата. През следващия месец направих разследване за един незаконен бетонов център в едно село – Ябланово. Реших да направя и експертиза – за да видя има ли опасност за хората, които живеят в къщи, построени с произведения от него бетон.

Тогава Каменаров ме извика. И ми каза, че предаването е свалено, защото своеволно съм поискала експертиза за 800 лева, а те не били разрешили да се дават такива пари.

В отговор аз мълниеносно заведох ново дело срещу БНТ – да каже съдът имам ли право аз – като журналист, отговорен редактор и продуцент на трудов договор – да искам експертиза, след като имам утвърден бюджет за предаването с определени пари за стопански разходи и всичко отчитам, както се полага. Спечелих и това дело на първа инстанция – с гръм и трясък. Как не! Аз 25 години правя поръчки за експертизи – това не само е мое право, но е и мое задължение, тъй като за всичко, което показвам, трябва да има достатъчно доказателства. Междувременно смениха директора на телевизията и новият каза: „Това е дивотия, няма нужда да се съдим на втора инстанция“.

Така спечелих и тази съдебна битка – окончателно.

Разбрах, че в БНТ не ми е мястото

Напуснах Българската национална телевизия на 1 декември 2019 г., защото разбрах, че там не ми е мястото. Свободната журналистика се нуждае от свободна медия, а Националната телевизия престана да бъде такава. Постепенно в нея спирането на предавания стана нещо в реда на нещата.

Как спряха моето предаване за Ябланово, да кажем?

Тръгвам аз да го правя. Намерила съм си тема – че има нерегламентиран бетонов възел в Ябланово. Описвам темата и тя се приема от моя пряк шеф. Командировката ми до селото се подписва от него, от главния редактор и от директора на новините. Връщам се, пиша сценарий от 30 страници. Оставям го на бюрото на шефа. Той го представя на по-големия шеф. Те го четат и одобряват, иначе не мога да отида на монтаж.

Отивам на монтаж. Монтирам два дни и точно преди ефир те ми казват: Свалено ти е предаването! А то е с паспорт, подписан за излъчване.

Няма да го забравя.

Беше на 19 януари 2019 г.

Отново заведох дело срещу телевизията и се наканих да напусна. Но си казах: ще стоя, докато спечеля делото, защото в БНТ са доказателствата, които трябва да представя пред съда – копия от трудови договори, бюджет, командировъчни и тъй нататък. Напусна ли, като външен човек трябва да моля за всяко листче от тях, а те няма да ми го дават.

Така се наложи до края на годината да получавам заплата, без да работя. Не исках да бъде така. Но на всяка предложена от мен тема за разследване получавах мълчалив отказ. Напразно предлагах – ако не разследвания, да правя поне репортажи за новините, документални филми. Не и не! Не ме и уволняваха, за да не стане скандал. Чакаха ме да напусна. Но не бяха познали.

Като смениха генералния директор Константин Каменаров с Емил Кошлуков, той ми каза: „Ще направя конкурс за разследваща журналистика, участвай, ако искаш“.

И аз участвах.

Но поисках тогава да направя едно международно разследване, което да нарека „Вампири без граници“ – за един лечител в Германия, при който от българската Здравна каса тук се изпращат болни деца. Ужасих се, като разбрах, че той ги кара да пият кръвта си – първо там, а после в България, като я пренасят през границата в хладилна чанта! Снимах филма, ходих до Германия, върнах се, предложих го… а те отказаха (пак мълчаливо) да го излъчат.

Това беше последният знак, че моето място не е в БНТ – че тази телевизия е загубила обществения си характер. Когато не показва нещо опасно за здравето на децата – какво по-важно ще покаже? Какво по-важно може да има от това?

Подадох си оставката на 1 декември 2019 г. След 27 години в Националната телевизия излязох на свободна практика.

Направих си студио в домашна среда

След като напуснах БНТ, започнах работа с екипа на европейския сайт за разследваща журналистика Юроактив. Разработих си собствен Ютюб канал. Започнах да правя филми от моите разследвания, да пиша статии за тях. И се получи. Всяка статия стартира с вграден филм със субтитри на английски език, излиза в Ютюб и се излъчва после по някоя телевизия.

Почувствах се свободна и удовлетворена. Възстанових връзката си със зрителите. В моя кабинет в БНТ имаше грамади с писма на зрители. Стотици хиляди! Идваха хора при мен, доверяваха ми се… Опасявах се, че извън Националната телевизия ще изгубя връзката с тях. Питах се – как ще разберат къде да ми пишат?

Направих си поща за Ютюб и с трепет чаках мига, в който ще получа пак сигнал. Дочаках го скоро. И оттогава имам толкова много писма, че едва смогвам да откликна на всяко.

Екипът ми е от десетина души – оператори, монтажисти, музикални оформители, режисьори на пулт, шофьори, преводачи за субтитрите, осветител. Направих си студио в домашна среда – в един наследствен апартамент на съпруга ми – телевизионна площадка, осветление, компютри. За разследващия журналист е важно какво показва в статиите и филмите си, а не къде се намира офисът му.

Усетих физически границата между хубавите и лошите години за разследващата журналистика

Имаше прекрасни години за разследващата журналистика – около 25, след началото на прехода към демокрация. След това се появи един рафиниран натиск – по заобиколен начин ти дават да разбереш, че прекалено много си позволяваш да приказваш и да показваш, че те наблюдават, че те подслушват, че те следят. След като направих разследване за контрабандата на лекарства, което засегна депутата Веселин Марешки като собственик на аптеки, той даде пресконференция – за да каже, че срещу мен щяло да бъде извършено покушение, за което той щял да бъде обвинен.

Това заплаха ли е? Или не е?

Аз усетих почти физически границата между хубавите и лошите години за разследващата журналистика.

Откривам веднъж, в хубавите години, че една председателка на поземлена комисия в едно село прави нередни неща. Каня земеделския министър Нихат Кабил в студиото на „Открито“ и му съобщавам в ефир това, което съм открила. Показвам доказателства, разбира се. Министърът веднага реагира:

„Уволнявам я – казва – това е недопустимо!“.

Това в годините, когато журналистиката наистина беше коректив.

След тях стана друго. Министърът се крие, не можеш да стигнеш до него – нещо да го попиташ. А когато разследваш самия министър, се чудиш кого да питаш – как да питаш прокурора, като знаеш от опит, че той ще откаже да образува досъдебно производство.

И ето – правя аз разследване за машините, арестувани на изборите през април 2021 година, понеже са доставени извън договора от фирмата „Сиела норма“. И заедно с това разследвам прокурора – защо той не разследва този случай. Парадокс! В крайна сметка разследващата журналистика е такава, каквато е съдебната система в България. Когато няма ефективна съдебна система, няма и ефективно журналистическо разследване.

Какво от това, че аз съм открила нещо лошо и незаконно, ако разследващите органи не се интересуват от виновника?

Моите интервюта са взети, а не дадени

Напоследък дойде на мода аналитичната разследваща журналистика. Важни документи, които всеки журналист би искал да притежава, се анализират, смилат се и се поднасят ефектно на публиката. Добре, обаче тези документи не се намират на улицата. Те се дават на журналиста от някого, който има интерес те да видят бял свят. Фактите, които са описани в тях, може да са истински, но може и да не са.

Мен ако питате, истинският разследващ журналист трябва да иде, да види, да чуе, да пипне. И чак тогава да показва и да разказва на зрителя.

Знам, че има колеги, които получават разработки от службите с молба да ги преразкажат, онагледят и подпишат. И те го правят. Но не и аз. Онагледявала съм само моите проверки по сигнали от хора, пострадали някъде от нещо или от някого. Не съм и от тези, които преразказват. Опитвам се да накарам хората да застанат пред камерата и да кажат на всеослушание това, което на четири очи ми доверяват.

Аз съм журналист, на когото властимащите не дават интервюта. Аз взимам интервютата от тях – и то на нетрадиционни места, където ги причаквам, когато се крият от въпросите ми и бягат.

Причаках например председателя на Софийски градски съд Алексей Трифонов на улицата – за да го питам има ли българско гражданство, или няма. Въпросът ми е основателен, защото според Закона за съдебната власт чужд гражданин не може да бъде назначен за магистрат. Обаче Висшият съдебен съвет ми направи скандал, написа декларация – как си позволявам да причаквам съдия! Безумие било да се повдига въпросът чий гражданин е, роден бил в руския град Курск, но баща му бил българин и тъй нататък… Брах ядове, докато накрая правосъдният министър Янаки Стоилов съобщи лично, че аз съм права – че Алексей Трифонов няма българско гражданство.

Не съм съветвала сина ми да стане журналист

Всички клюки за личния ми живот са измислени, включително и тази, че имам любовник, който е шофьор на такси. Не се сърдя на колегите, които ги пишат – и те трябва да ядат хляб и сирене.

Щастлива съм със семейството си.

Имам голям син – порасна бебето, което седеше на задната седалка на колата, с която пътувах за репортажите си.

Имам и съпруг, който е лекар във Франция – и аз непрекъснато пътувам от България дотам. Дългогодишна е връзката ни, след 16 години сключихме брак – през 2015 година, в Париж. Разбираме се прекрасно. Той не е бащата на сина ми, който е художник, варненец.

Синът ми завърши в Лондон образованието си – взе магистратура по маркетинг и остана да работи там. Не съм го съветвала да стане журналист като мен, нито съм го разубеждавала. Всеки следва своя път и си търси призванието. Намери ли го, живее в баланс със самия себе си и трудностите не го плашат. Аз намерих за себе си този баланс. И затова минавам през всички препятствия.

Репортажи за криво и право

По пътя на контрабандата: от една аптека в България до Русия и Германия

ИМА ЛИ КОНТРАБАНДА на лекарства у нас?

Когато Валя Ахчиева задава този въпрос от екрана, зрителят се сеща моментално, че отговорът е „да“.

Лесно е да се каже, но е трудно да се докаже. Още повече, когато доказателствата се събират не от следствието и прокуратурата, а от една-единствена журналистка – и отгоре на всичко опират до аптечната верига на висш политик, лидер на парламентарно представена партия, заместник-председател на Народното събрание.

Повечето труженици на телевизиите, радиата и печата биха решили, че това е непосилна задача. Но не и Валя.

Тя тръгва по един сигнал на гражданин, обикаля всички аптеки в Бургас, в Стара Загора и Одрин, отива с оператора си във фирма за лекарства в Германия, а после стига до Русия чак – и там намира тъщата на депутата, уличен в злоупотреби с фармацията.

Седем епизода на „Открито с Валя Ахчиева“ очертават международните мащаби на измамата, от която, може би, се финансира не само благополучието на измамниците, а и проект за политическо влияние с участие в управлението на страната.

РАЗКРИТИЯТА започват от 29 август 2017 година, когато бургазлията Ангел Апостолов отива в аптека „Марешки“ в центъра на Бургас. Там показва рецепта за лекарство „Хумира“, изписано по реда на НЗОК – Националната здравноосигурителна каса. Получава си медикамента веднага. Но когато си отива вкъщи и го отваря, вижда нещо твърде странно. В опаковката на хумира, написана на български език, има инжекция с упътваща листовка, написана на турски. Освен това партидите, отбелязани на българската опаковка и на турската листовка са различни. А срокът на годност на лекарството е заличен. Озадачен, пациентът отлага посещението си при медицинската сестра, която трябва да му бие скъпата инжекция. И се обажда в българския офис на производителя – американската компания АБВИ, за да попита дали потурчването на лекарството е в реда на нещата.

КОГАТО научава за турската хумира, Валя вече има зад гърба си едно сложно разследване за съмнителни турски ваксини, които турското Министерство на здравеопазването, с любезното съдействие на тогавашния здравен министър Петър Москов, дарява на българските деца. Знанията за фармацев- тичния бизнес, които е натрупала при това, ѝ подсказват, че в аптеките на депутата Марешки са станали още по-нередни неща. Турските ваксини са дошли в България по силата на междуправителствен договор все пак, а пътищата, по които турската хумира е стигнала до българска аптека, са незнайни.

Още по-малко се знае чия ръка е извадила от опаковката на български език оригиналната инжекция и я е заменила с друга. Мистериозната турска хумира не може да се внесе от Турция легално, защото само лекарства от държави членки на Евросъюза са разрешени за употреба у нас. От друга страна, оригиналната инжекция се внася за български пациенти в България на ниски цени, защото се реинбурсира от Здравната каса с наши пари. Кому е платила Здравната каса? На аптеката на Марешки? Възможно ли е със скъпи лекарства, предназначени за болни българи, да се прави паралелен износ в чужбина? Възможно ли е на българите да се дават контрабандни илачи, платени в суматохата от българската хазна?

В разследването си Валя търси отговор на тези въпроси и го показва във филм – отговорът е „да“.

В БУРГАС на адреса на пациента Ангел Апостолов журналистката не открива никого. Съседите се опитват да ѝ помогнат в издирването – тук живеел баща му, синът са го виждали рядко.

А къде е в момента бащата? Може би в пенсионерския клуб?

В най-близкия от клубовете го няма. Намира го в друг, където е уредник, а не посетител.

Здравейте, вие имате син Ангел, нали?

Да, имам.

Приятно ми е, аз съм Валя Ахчиева. Ние търсим Вашия син. Много ви молим да ни помогнете да го открием. Идваме да му помогнем, защото разбрахме, че е имал проблем с лекарството, което взема.

Оказва се, че Ангел Апостолов е компютърен специалист, извън града е. Валя и операторът го изчакват да се върне от работа. Той си идва и ето какво им разказва:

Взех си хумирата, както винаги. Вземам я от една и съща аптека „Марешки“ на улица „Демокрация“. Прибрах се. Отворих опаковката. Оказа се, че вътре на самите флакони надписът беше на турски език. Упътването беше изцяло на турски. Това ме притесни. Обадих се на фирмата, която е представител на АБВИ. Споделих, че инжекцията, която съм взел, ме смущава. Те ми обясниха, че тя не би трябвало да изглежда така. Казаха ми да направя снимка и да им я изпратя. Така и направих.

Не ви ли мина през ум да си сложите турската инжекция хумира? – пита Валя.

Не, притесних се от това, че текстът е на турски – от- връща Ангел.

Разбрах от баща ви, че се чувствате добре от лечението с хумира?

Да – Ангел е болен от ревматоиден артрит, той не крие за какво страдание става дума: – Две години и половина съм лежал неподвижен. Не можех да ходя. Не можех да си въртя ръцете. Бях много зле. След това лечение се чувствам по- добре. Последната инжекция хумира си я взех от друга аптека. На аптеката „Марешки“ вече нямам доверие, честно казано.

СЛЕД МАЛКО камерата показва Валя в аптеката „Марешки“ на улица „Демокрация“. Да видим какво се е случило там. Зад гишето е една аптекарка.

Добър ден, търсим Светла Арабаджиева, управителката.

За зрителя, който е пред екрана в очакване, Валя обяснява накратко:

Пътят на хумира между юридическите лица е ясен. Тази аптека е на фирмата „Лита 9904“, собственик е „Марешки Холд“, управителка е Веска Марешка – майката на заместник-председателя на Народното събрание Веселин Марешки. Той и съпругата му Светлана Марешка са прехвърлили дялове на децата си – Веселин Марешки и Александрина Марешка. Накратко, фамилията Марешки притежава тази аптека. Кой им доставя лекарствата? Другата фамилна компания на Марешки – дистрибуторската „Фарма Мед“. Тоест, „Фарма Мед“ доставя хумира на аптека „Марешки“ в Бургас. А откъде „Фарма Мед“ купува лекарството? От американския производител – компанията АБВИ, която има представителство в България. Знаем кой от кого купува хумира, но кой и какво прави с инжекциите – не знаем.

От предишните разследвания на Валя е станало ясно, че „Фарма Мед“ продава хумира на фирмата „Трейд Мед България“, която Веска Марешка е продала на рускинята Нина Каченко от Дубовка, край Волгоград. А пък „Трейд Мед България“ на Каченко продава хумира на немската фирма „Ко фарма“ – но вижте как – законно, на много по-висока цена. Хумирата с упътване на немски език отива в аптеките в Германия – за германските пациенти, но на цена два пъти по-висока от тази в България.

И така, някой печели двойно от всяка опаковка хумира. А къде ли е тази, предназначена за българския пациент Ангел – тази, която той не е открил в опаковката си?

Здравейте, госпожо Арабаджиева. Един ваш пациент в края на август си е купил хумира от вашата аптека, отворил е опаковката, написана на български език, но оттам е извадил турска инжекция с упътване на турски език. Как ще обясните това?

Госпожа Абаджиева е видимо смутена.

Не мога да го обясня. Ние не ги проверяваме вътре какво има. Това, което получаваме, това даваме.

А от кого го получавате?

От дистрибутора.

От кого получавате хумира?

От „Фарма Мед“.

Вие работите само с този склад.

Да.

В аптеката показват на Валя компютъра, в който пише, че на 29 август 2017 година е доставена хумира само на един пациент. И понеже само един пациент е получил хумира от това място, той трябва да е Ангел Апостолов от Бургас.

Американската компания АБВИ вече е поръчала изследване на турската инжекция, която той ѝ е изпратил. От лабораторията съобщават, че тя е „автентична и произведена от компанията АБВИ“. Само че опаковката ѝ, както и спринцовката, в която се намира, са произведени в Турция и са предназначени за разпространение там. Снабдени са и със сертификат.

Как се появява сертифицираната турска хумира у нас? Явно, че е пренесена през границата – разбира се, нелегално.

Защо и как?

Валя не е от журналистите, които спрягат пред зрителите хипотези, като си избират една от тях за достоверна. Тя отива в Турция – да види, да попита, да разбере.

ОДРИН е най-близкият турски град – на 10 километра от границата. Има много аптеки там. Валя избира две съседни на централен булевард.

Влиза в първата и след 15 минути излиза. Направила е набързо алъш-вериша. Поискала е да купи десет хумири наведнъж и не е срещнала спънка. Обещали да ѝ ги доставят в същия ден на посочен адрес – и то само за 2575 евро! Лекарството, в сравнение с българското, е няколко пъти по-евтино. И се дава без рецепта.

Валя пита:

От коя фирма?

Аптекарят не крие, прави справка в компютъра и отговаря:

От фирмата АБВИ. Тя е производител и дистрибутор, има клон в Турция. Но той няма право на износ.

СЛЕД няколко часа престой в Турция Валя Ахчиева бърза да се върне на българска земя – за да поговори с митничарите.

Една жена в униформа отговаря на въпросите ѝ в граничния пункт в Свиленград:

Случайно да сте залавяли тук контрабандна хумира?

Имаме няколко случая…

Ясно. Обаче трябват още доказателства.

Журналистката се интересува само от изчезналата българска хумира с партиден номер 70226ХД06. Тя е доставена през май 2017 година от производителя АБВИ – България на фирмите „Ред Фармасютикълс“, „Софарма трейдинг“, „Стинг“, „Филмикс Фарма“ и… „Фарма Мед“, която е дистрибутор на аптеките „Марешки“. Заприходена е в аптеката на улица „Демокрация“ в четири отделни дни през май и юни – няколко броя, които по-късно по рецепта са изписани. Заприходени са в Здравната каса, обаче не всички…

Валя проследява пътя на всяка инжекция, докато стигне до тази на Ангел, чийто партиден номер е друг на опаковката и трети на спринцовката.

Организиран хаос, в който зрителят си губи мисълта… Обаче и сам стига до извода, че маршрутите на хумирата са трудно проследими, за да стане лесно тя обект на паралелен бизнес.

Какво филмче, нали? – пита журналистката. Красноречиво.

От една истинска хумира, дошла от Америка, могат да се клонират в България две, но и с двете има проблем. По касата е отчетена и платена оригинална кутийка с контрабандна инжекция, а за паралелен износ може да отиде оригинална инжекция във фалшива кутийка.

Паралелен износ за милиони! Далавера с лекарства, предназначени за болни хора в България.

И от кого се върти?

Да не би да се върти от две възрастни дами – от рускинята Капченко с нейната фирма „Трей Мед България“ и пълномощничката ѝ – Веска Марешка?

Кой знае? Валя.

Тя намира Нина Капченко в малкото селце Дубовка край Волгоград, където живее без брак с 82-годишен руснак – Музукин, Александър Данилович.

А кой е този Музукин? Бинго.

Това е бащата на Светлана Марешка – Музукина по баща, съпруга на заместник-председателя на българския парламент Веселин Марешки.

Нина Капченко вдига телефона. Смята, че отсреща са запалени рибари, които се интересуват как е уловът във Волга в сравнение с този край Варна. Чува мъжки глас:

Това Нина Капченко ли е?

Да.

Няколко пъти се опитахме да се свържем с Вас. Аз Ви се обаждам от Москва. Вашият телефон ми беше даден от Варна. Искаме да узнаем как е с риболова. Каним се да тръгнем. Бих искал да поговоря с Александър Данилович, ако това е възможно.

В момента той не е вкъщи – отвръща Нина.

След секунди в ефир е гласът на Валя Ахчиева.

Аз се обръщам към сега съществуващите 11 органа за борба с корупцията и кой знае още колко органа за борба с контрабандата. Моля, попитайте новия управител на НЗОК защо в документите там не се вписват партидните номера на платените лекарства?

Въпросът е риторичен. Той се отнася до парламентарното лоби на фармацевтичната мафия.

СЛЕДВАЙКИ пипалата на октопода, Валя Ахчиева стига и до Германия – за да посети завода на мощната немска компания „Колфарма“ и да покаже на фармацевтите там едни фактури, според които свързаната с фамилия Марешки „Трейднед България“ им е продала хумира за около 2400 лева. Немците са я препакетирали с упътване на техния език и са я пратили в техни аптеки с цена 1862 евро. Съвсем друга е цената, с която тя е пристигнала в България от производителя – американската компания АБВИ.

Каква е тя? – 1823 лева.

И будалите схващат далаверата: внасяш от САЩ лекарство за България на ниска цена, реимбурсирана от Здравната каса – и го изнасяш за Германия два пъти по-скъпо!

Какво като българските болни от мъчителния артрит могат да останат без лечение!

Отначало германците са гостоприемни към българската журналистка – да заповяда, ще ѝ покажат завода, ще ѝ отговорят на въпросите. Но няколко дни по-късно с писмо ѝ отказват вече уговорената среща – тя щяла да ги въвлече „във вътрешнополитически спорове“, защото Марешки бил фактор в парламента, а не само търговец на едро.

Как реагира Валя?

Тя пътува вече към град Мерцинг, когато получава писмото, отменящо срещата. И пише по пътя до господин Тило Баурот – член на управителния съвет на предприятието:

„Дори да не искате да се срещнем, аз пристигам. И ще проведа разследването си пред бариерата на „Колфарма“.

Това не са просто думи.

Всичко се случва точно така, както Валя обещава.

ДОКАТО зрителите следят седемте епизода от разследването за контрабандата, свързана с аптеките „Марешки“, Валя е съвсем спокойна – тя няма причини за притеснение. Всяко твърдение във филмовата поредица е подкрепила с документи, чиято достоверност е потвърдена от свидетели. Тя не е от репортерите, които показват връчените им от някого папки по телевизията. Тя взема всяка папка под мишница и тръгва с оператор по маршрут, за да си набави доказателства за написаното между кориците.

Марешки обаче завежда дело срещу нея – за уронване на престижа. Ищците са четирима – той, майка му и двете им фирми. Процесът започва, когато Валя Ахчиева работи в БНТ, а Веселин Марешки е водач на партия „Воля“ и заместник-председател на 44-тото народно събрание. Лидерката на крайнодесните във Франция Марин льо Пен два пъти е посетила България, за да подкрепи партията му за европейските избори през 2019-а и дори е заявила, че Европа има нужда от лидери като него, като е използвала обръщението Mon cher Veselin („Скъпи мой Веселин“).

Любезното обръщение става част от заглавие на статия, която Валя помества в Юроактив: „Мон шер Веселин, това е политически процес срещу журналист“.

Процесът се точи три години и приключва чак през август 2021 година – в полза на журналистката. От фамилията на Марешки твърдят, че са преживели „стрес, психически дискомфорт и безпокойство“ от нейното разследване, което е „несъстоятелно и клеветническо“.

Две съдебни инстанции решават, че това не е така.

Валя трудно успява да убеди съдията от първата инстанция да изгледа всичките ѝ 7 предавания. Но в крайна сметка той се съгласява и ги гледа в съдебната зала един цял ден – от сутринта до вечерта. След което заключава: „Налице е обстойно изследване с документи, разговори със засегнати лица и представители на държавни институции – така че изводите във филмовия материал са мотивирани“. Що се отнася до критиките, „те са адресирани към публична фигура на държавен пост, имат висок праг и са в обхвата на гарантираната от европейската конвенция свобода на мнение и изразяване“.

Впрочем, нито един факт от филмите не е оспорен от ищците по делото. Те претендират само за това, че не е излъчен телефонен разговор на Валя Ахчиева с една жена, която казала пред аптеката на Марешки, че нейната хумира не е контрабандна.

Съдията пита строго операторката Мария Балканска:

Защо Ахчиева не излъчи това? Операторката отговаря кратко и изчерпателно:

Защото жената заяви, че не желае да бъде снимана, записвана, цитирана и показвана.

Вампири без граници

ДОКТОР НИКОЛАУС Клер – специалист по кожни заболявания, който практикува алтернативна медицина в Германия. Доста майки на тежкоболни деца са чували за него още преди Валя Ахчиева да покаже странния му метод за спасение от смъртта.

Той инжектира малките си пациенти с кръвта им.

Доктор Клер не е между живите от май 2016 година, но славата му на чудодеец не увяхва. В кабинетите му в Мюнхен и Залцбург търсят изцеление страдалци от цял свят. Една негова последователка практикува в тях.

Проблемът е, че кървавата терапия не е научно призната, лечебният ѝ ефект не е доказан. Пациентите, които ѝ се доверяват, плащат за нея между 13 000 и 35 000 евро. Плащат ги от джоба си, ако са германци. Защото германските здравни каси не дават пари за експерименти с човешкото здраве.

Така е в Германия.

В България е другояче.

От един съдебен спор между Фонда за лечение на деца в чужбина и НЗОК през 2019 година става ясно, че доктор Клер неведнъж е лекувал в Мюнхен невръстни български пациенти с български публични средства. Години наред фондът е от- пускал по 40 000 лева годишно за злочести деца с увредена имунна система и фатални последствия за зрението им.

Какъв е проблемът?

Не е в парите.

Проблемът е в това, че никой никога в България не се е погрижил да провери какви процедури се правят на българчетата зад граница. А камо ли пък да иде на място, за да се запознае с историята на доктор Клер, който е оспорван в неговата страна и е критикуван остро за начина, по който третира безнадеждно болни от рак.

Един вярващ в него баща доверява на Валя:

Когато се изчерпаха всичките възможности на медицината за лечение на детето ни, решихме да потърсим други методи. Научихме за клиниката на доктор Клер в началото на 2016 година. Сами се обадихме там по телефона на рецепционистката. Доктор Клер ни насрочи час за преглед в Мюнхен, на улица „Оберангер“ № 30. Отидохме. Доктор Клер прегледа детето, то полежа на едно легло там, взеха му кръв, изследваха го. Каза ни да идем след месец. Отидохме и останахме в Германия две седмици. На хотел. Всяка сутрин ходехме на манипулации в клиниката. Вливаха на детето кръвта му – собствената, но обработена. Ходихме за вливания и в Австрия – в кабинета на доктор Клер в Залцбург. Всеки път ни даваха ампули с кръв за вкъщи. С преработената кръв. Слагахме ги в хладилна чанта и ги пренасяхме през границите до България. Вкъщи детето пиеше ампулите с преработената си кръв. През ден – както докторът ни беше предписал.

Бащата и майката са убедени, че точно тази терапия е спасила детето им. Преди нея то било много зле.

В момента, в който обсъждахме случилото се, детенцето настина изглеждаше добре – потвърждава Валя Ахчиева.

Повечето журналисти, стигайки дотук, биха сметнали работата си по случая за приключена.

Но не и Валя.

Тя заминава за Мюнхен. Иска да научи цялата истина за доктор Клер и неговите методи. Да види какво точно има на „Оберангер“ № 30. Разбрала е в съда по време на делото, че на този адрес би трябвало да се помещава Институт по имунология и клетъчна биология. Именно на този институт продължават да се превеждат български бюджетни пари.

В Германия тя научава, че около доктор Клер от 20 години се вихри скандал – гръмогласен скандал, в който се сблъскват позиции на медии, политици, лекари, адвокати и съсловните им организации.

През 1991 година доктор Клер е патентовал своята „автохемотерапия“. Какво представлява тя? Кръвта на пациента се обработва така, че да се предизвика защитна имунна реакция в тялото и в тази реакция туморът да бъде унищожен частично или цялостно.

Така е на теория.

Но как е на практика при доктор Клер?

По този въпрос и трите големи обществени телевизии в Германия – ARD, ZDF и BR – са се ангажирали с разследвания. Филмът на ARD по темата е от 10 декември 1998 година.

Той започва с кадри от гробищен парк. И показва случилото се с Хелмут, чиято съпруга Силвия е погребана там – починала е от левкемия.

Доктор Клер спрял химиотерапията ѝ, за да я лекува както си знае.

Той ни даде надежда – разказва Хелмут – макар че състоянието на жена ми не предполагаше такава.

Филмовият разказ продължава с глас зад кадър: „Раковият лекар на красивите и богатите поискал от семейството 17 000 марки. Пари, които Хелмут трябвало да вземе назаем. И той далеч не е единственият, който е дал на доктор Клер мило и драго, за да спаси скъп човек от смъртта“.

Доктор Ханс Хеге от Баварското регионално дружество на лекарите не крие гнева си пред камерата:

Ние сме на мнение, че човек, който се държи по начина, по който се държи Клер, или е алчно чудовище… или е шарлатанин, който печели пари от последната надежда на раковоболните.

Пред журналистите от ARD самият доктор Клер се показва спокоен и уверен. Той твърди, че неговият метод „работи в над 90 процента от случаите“.

Но телевизионният разказвач продължава така:

„Прокуратурата в Мюнхен не споделя мнението на доктор Клер. И през пролетта на 1996 година завежда дело срещу него. Обвинението: нарушение на закона за лекарствените продукти и измама в 90 случая. Обвинението е доказано и на това основание правителството на Горна Бавария спира дейността на Клер – запорира разрешителното му да практикува като лекар. Клер изглежда свършен“.

Но само изглежда така.

Той си наема блестящ адвокат – доктор Петер Гаувайлер, председател на Християн-социалния съюз в Мюнхен. Адвокатът е скъп вероятно, но си изработва хонорара – след 13 месеца правителството връща на доктор Клер разрешителното и той продължава да продава своя прочул се като чудотворен продукт. Разследващ немски журналист решава да експериментира.

Той праща по пощата на доктор Клер кръв на мним пациент с диагноза рак на кожата. При обработката ѝ докторът би трябвало да разбере, че кръвта е от напълно здрав човек – в нея няма ракови клетки. Той обаче я връща по пощата „третирана“ – с етикет на чудодеен лек. Цената му е 4700 марки. Журналистът това и чака. Праща третираната кръв за сравнение с обикновената в една лаборатория в Гросхадерн.

Какъв е резултатът?

Говори професор Роберт Калден от Университетска клиника Ерланген:

Концентрацията, която открихме в ампулите, е толкова ниска, че човек не само не може да си представи наличието на биологично действие, ами това биологично действие е немислимо даже. Нула съдържание – нула терапевтично действие. Това е.

Но не е всичко. На мястото на обещаните активни вещества срещу рака учените откриват ендотоксини – отрови, които могат да имат опасни за здравето странични ефекти.

НА 6 ДЕКЕМВРИ 2010 година и обществената немска телевизия ZDF излъчва свое разследване за доктор Клер.

В главната роля е детектив Зомер.

Става дума за един съмнителен раков лекар – започва той. – За много пациенти, заплашени от смърт, кабинетите на доктор Клер в Залцбург и Мюнхен са последна надежда. Така е било и за мъжа на клиентката ми Дорен. Тя много се надявала. Обаче напразно.

В един форум в интернет пишат разочаровани близки на починали онкоболни. Всички те са вярвали в необикновената имунна терапия. Но са познали по трагичен начин разликата между възможно и обещано.

Немското раково дружество не разполага със сериозни научни доказателства за ползата от терапията на Клер. И не я признава в нито един момент.

Пред микрофона е Юта Хюбнер от Немското раково дружество:

Когато някой е силно убеден в качествата на терапията си, той има възможност да се обърне към нас, към някоя от нашите изследователски групи и да каже: „Вижте моите методи, вижте резултатите“. Тогава ние можем да съставим научноизследователски план, който да изпълним заедно с него, за да потвърдим научното откритие и съответната терапия. Тогава тя може да бъде призната. Но доктор Клер никога не се е опитвал да се свърже с никого от нас, което е показателно.

Детектив Зомер продължава с разсъжденията си:

Явно някой печели сериозни пари от терапия, чиито успехи за лечението на болестта не са доказани, нито дори изследвани. Когато му се представих, Клер високомерно ми отказа коментар. За него не е проблем липсата на научно доказателство за ефекта от неговата терапия. Той се възползва от една пролука в закона – че за изготвяне на препарати от собствена кръв не се изисква разрешение от властите. Друг въпрос е, че той няма право да продава на пациентите си такива препарати. Вече е осъждан за неправомерно обогатяване – има присъда да върне парите, които е взел.

„Присъдата би трябвало да се окаже поучителна за бъдещите му пациенти“ – се посочва накрая в разследването на ZDF.

За някои тя се е оказала поучителна вероятно, но не и за пациентите на доктор Клер в България.

А ЕТО Я и българската връзка в международния медицински скандал!

В Здравната каса в България има едно писмо, изпратено от улица „Оберангер“ № 30, Мюнхен, Германия. То не е подписано от доктор Клер. Подписано е от доктор Любов Хаджиева-Бауер.

Писмото се озовава в ръцете на Валя. В него доктор Хаджиева-Бауер пише на управителя на касата в качеството си на представител на „Клинична практика по имунология и клетъчна биология“. Това е частна медицинска институция, регистрирана съгласно германското право, пояснява тя. Следва ценоразпис:

Обща сума – по 40 000 евро на пациент на година.

Разходи за лабораторни изследвания – от 1000 до 1500 евро на всеки два месеца.

Разходи за персонифицирана имунотерапия и лечение на съпътстващи заболявания – от 2500 до 3000 евро за седмица.

Пациентите трябва да идват на всеки 6 – 8 седмици за 1 – 2 години.

Плащанията се извършват по следната сметка […].

Общественият съвет към Фонда взема решение да отхвърли тази оферта, тъй като няма категорични данни за положителен ефект от въпросния метод на лечение. Но решението е оспорено в съда с експертно становище от болница „Аджибадем Сити клиник Токуда“. Становището е на професор Мария Николова – имунолог от Националния център по заразни и паразитни болести. Пред микрофона на Валя Ахчиева тя не изглежда много горда от него.

Знаете ли, госпожо професор, какво представляват институтът на доктор Клер и неговият метод? – пита журналистката.

Не знам – признава си професорката.

Написала становището по документите, които ѝ били дадени. Хубава работа!

РАЗСЛЕДВАНЕТО на Валя, наречено „Вампири без граници“, е в три части.

Във втората част е разнищена „българската връзка“ в лицето на лекарката Любов Хаджиева-Бауер.

Оказва се, че тази жена е наследила неясната практика на доктор Клер, разполагайки с още по-неясна квалификация и неопределена специалност.

Пред този постамент от неясноти десетки майки и бащи на болни български деца полагат последните си упования! – непримирима е Валя.

Последната част от разследването ѝ носи недвусмислено заглавие: „Бездействието на властите“.

Десетки високопоставени чиновници бездействат – като изключим това, че си пият кафето, – докато български деца пият собствената си кръв с неизвестни последици.

Защо е възможно в България да се случва това, което в Германия е незаконно и не може да стане? – пита Валя с характерния си изразителен глас.

В Германия всеки е свободен да иде да се лекува при когото си иска. Той може да иде и при шарлатанин, но в такъв случай си плаща от своите лични, а не от общите пари.

По закон германските здравни каси финансират само тези видове лечения, чийто положителен ефект е научно доказан. А българската Здравна каса плаща – как? – както ѝ падне или по решение на съда. А съдът, както виждаме, не се колебае да реши нещо, което е забранено в Германия, да се разреши в България.

Неприятни констатации.

В разследванията на Валя те са и поименни, а това ги прави още по-неприятни за някои фактори. Което пък обяснява защо толкова трудно виждат бял свят.

Замитането на италианския боклук

НА ЕДНА ПЛОЩАДКА, близо до ТЕЦ „Бобов дол“, Валя Ахчиева намира – какво? – 210 тона отпадъци, пристигнали от Италия.

Това е част от италианския боклук, около чийто внос в България през лятото на 2021 година се вихри скандал. Говори се, че в него е замесена сицилианската мафия.

Говори се?

Някой трябва да провери дали е така.

Кой е чиновникът от Министерството на околната среда, който пусна тази мръсотия в страната ни? – пита Валя от своята платформа в Ютюб, показвайки сметта, струпана край топлоцентралата.

Въпросът ѝ е твърде общ, но следват още няколко – уточняващи.

Чий е подписът, с който е разрешено превозваните от италианската фирма „Вибеко“ 8400 тона вехтории да се изгорят в ТЕЦ „Бобов дол“, а други 9000 тона да се рециклират в плевенската фирма „Феникс“?

Кой се е подписал, без да провери, че според европейския закон за отпадъците такива остатъци от непотребни неща могат само да се унищожат или да се изхвърлят на подходящо място по реда, установен специално за тях?

Защо нито едното, нито другото не е направено?

И защо изгарянето на тези нечистотии в Бобов дол е забранено и спряно от инспекторите по чистотата?

Като тръгнахме да търсим италианския боклук, ние очаквахме да намерим бели бали, дошли от Италия – разказва Валя. Но на място тя и операторът виждат някакъв натрошен, противен боклук, струпан в три големи купчини на някаква площадка, която била на фирмата „Хийд Енерджик“.

Отвратително!

Журналистката се отбива при инженер Любомир Спасов, новия директор на ТЕЦ „Бобов дол“. Предишният е арестуван година по-рано по обвинение за нередности в горенето на сметта.

Инженер Спасов – пита гостенката, – тези 210 тона защо стоят тук? Това е незаконно.

Защото в момента сме в такава ситуация, че няма къде да ги предадем за изгаряне – отвръща миролюбиво домакинът.

Какво означава „ситуация“? Ситуацията вие сте я създали, след като в едногодишния срок вашият ТЕЦ не ги е изгорил! – атакува го журналистката, докато го снима.

Не са изгорени, защото още в началото на 2020 година получихме забрана от Регионалната инспекция по околната среда.

А защо ви забраниха да изгаряте отпадъците?

Не мога да ви кажа със сигурност основанието. Ахчиева обаче е наясно:

Нямате система за контрол с видеонаблюдение. А от години ви пишат, че трябва да имате такава, за да ви издадат комплексно разрешително за горене на отпадъци. Не е ли странно, че преди да ви издадат това разрешително, някой е разрешил тук да пристигнат отпадъци, които да изгорите?

Мисля, че различни институции издават двата документа. Възможно е да са се разминали малко във времето – мънка директорът.

Той безуспешно се опитва да отбие следващите бързи ударни въпроси – като слаб играч на пинг-понг.

А оттук нататък какво? Ако никой не поиска тези 210 тона, какво ще се прави? Кой ще отговаря?

Това е затворен порочен кръг, госпожо Ахчиева. Ние нямаме право да ги съхраняваме тия отпадъци, нямаме право да ги изгорим, не можем да ги предадем. За момента стоят на площадката – оправдава се Спасов.

Журналистката обобщава:

Италианският боклук или обикаля страната ни, или престоява незаконно тук и там, загрозявайки и замърсявайки околната среда. С течение на времето става все по-неясно чия е отговорността за това.

Така е.

БОКЛУЧАРСКАТА афера лъсва през декември 2019-а, когато италиански карабинери залавят влакова композиция, натоварена с остатъци от вещи, предназначени за износ в България.

От италианските медии научаваме, че в това време купищата боклуци, които доста отдавна скандализират гражданите и гостите на Палермо и Неапол, постепенно изчезват оттам и на мястото им се появява пряснозелена трева.

Тази положителна промяна започва от лятото на 2017-а. Тогава властите в столиците на Кампания и Сицилия намират възможност да се отърват от грамадите смет, които ги притесняват. И тази възможност се нарича България. Те щастливо съобщават, че бюджетите им олекват с милиони и даже с милиарди евро, но пък сметищата им заминават за бедната балканска държава.

Подразбира се, че здравето на хората в нея е заложено за пари. Но кой забогатява с тия пари? Почти никой не пита.

Като резултат от избухналия международен скандал българската прокуратура образува две дела и прибира в ареста четирима души – бившия директор на ТЕЦ „Бобов дол“ Емил Христов, братята бизнесмени Атанас и Пламен Бобокови и един заместник-министър на околната среда – Красимир Живков.

Иззетите с обиски документи се струпани набързо в десетки томове по делото. Но в тях – ако се съди по мълчанието на прокурорите – не се намира отговор на главния въпрос: Кой от високите етажи на властта е отговорен за това, че тонове нечистотии се вкарват безконтролно в България и застрашават здравето на гражданите?

Този отговор търси Валя Ахчиева.

Тя обикаля всички компетентни контролни органи и институции и пита. Отговорите, които получава, са разнопосочни, гузни и неясни. Те очертават омагьосан кръг сред хаоса, в който всички държавни служители се оправдават с други за несвършената си работа. А от омагьосания кръг изход няма. Не и докато деятелите на правосъдието мълчат и гледат в земята.

Изборите в Гурково – по тефтерче с имена и суми

ЕДИН ДЕБЕЛ ПЛИК, изпратен по пощата, изостря вниманието на Валя Ахчиева през февруари 2021 година.

Какво ли има вътре?

Джобна стихосбирка? Случва се почитатели на нейното „Открито“ да ѝ пращат стихове, които са написали – за загубената вяра, за очакваната справедливост.

Обаче този път е друго.

В плика има малко черно тефтерче, изписано с имена, дати и цифри – 50, 60, 100, 300…

Едно писмо с необработен почерк помага на журналистката да разбере за какво става дума.

Подателят, който е анонимен, ѝ пише, че това тефтерче е на Димитър Стоилов – Чакмака от град Гурково. Пише още, че имената в него са на цигани, а срещу тях са сумите, които са получили, за да гласуват както им се нареди на изборите за общинари и евродепутати през 2019 година.

Супер! Такова тефтерче за всяка разследваща журналистка от породата на Валя е подарък, който тя би предпочела и пред червено ферари.

Само че подаръци от този род отварят много работа.

Първо трябва да се провери дали има в Гурково човек на име Димитър Стоилов. Има. И прякорът му съвпада – Чакмака. И се оказва на държавна служба – шофьор в местното „Социално подпомагане“.

Дотук добре. Но дали той е писал в тефтерчето? Ако не е, ще бъде нелепо да бъде запитан: „Ваше ли е това нещо, което показва, че е манипулиран изборният процес?“.

Валя Ахчиева успява някак си да се снабди с ръкопис от Чакмака, подпечатан и подписан. Откъде го взима? Не питайте. Важното е, че му е направена почеркова експертиза.

И ето заключението на вещите лица: „Три букви – главното Д, извъртяно от горе надолу, главното У с отворения ъгъл, както и гласната А, която е от странен ръкопечатан тип – са изписани от една и съща ръка.

На място в Гурково има още работа по тефтерчето с цифрите. Тук Валя трябва да открие Данко, Руска, Маньо, Цанка и Тортата, както наричали някой си Божидар. Това е изключително трудна задача.

Те всичките живеят в циганската махала. Валя Ахчиева отива там. Случайните минувачи, които среща, я подминават или я вземат на подбив, когато ги пита къде живее някой си.

Тя е свикнала в гетата да удря на камък. Не се отчайва.

Тръгва да търси Димитър Стоилов – Чакмака на работното му място – в „Социално подпомагане“. Той би трябвало да каже защо е плащал на циганите – лихвар ли е, или изборджия.

В канцелариите на „Социално подпомагане“ го няма. И при колите и шофьорите в гаража не е.

Дали директорът на службата може да го намери?

Директорът не е приказлив, но оказва съдействие, като звъни на Димитър по телефона:

Тук са едни журналисти, искат да те питат за нещо, при- бирай се скоро.

Скоро, скоро… След три минути влиза един мъж, бил шофьор:

Чакмака моли да го извините, няма да дойде… Темпера- тура вдигнал току-що, може да е заболял от ковид.

Ясно.

Валя и екипът ѝ потеглят за друг ромски квартал – за Твърдица. Там ще търсят три сестри.

Малко преди това са се натъкнали на нещо невероятно – на един младши прокурор от Сливен, който е решил на всяка цена да попречи на изборните фалшификации. Наредил е на разследващите полицаи внимателно да проверят един анонимен сигнал за сестрите Йорданка, Сабинка и Недка Веселинови от махалата. Какъв сигнал? Че били посетени от някой си Сашо Сашев, техен съсед, който им взел личните карти, дал им за тях по 20 лева и им казал, че ще ги регистрират за 3 месеца на друг адрес – в община Гурково, село Паничерево… И че в деня на изборите ще ги заведат дотам с кола, за да гласуват за ДПС, и ще ги върнат обратно.

Сигналът бил потвърден от полицаите като основателен. Но Валя иска да се убеди в това, да го снима и да го покаже. Най-малкото, защото този невероятен младши прокурор е изпратил преписката на по-старшите, а те какво ще правят с нея – никой не казва.

ИСТИНСКИЯТ постоянен адрес на трите сестри е на улица „Блягорница“ № 20 в ромския квартал на Твърдица.

Само че кварталът е голям, къщите са струпани на баира без план, а местата за минаване между тях никак не приличат на улици и тротоари. Това са някакви пътечки между дупките, издълбани от водата и колелата на каруците в калта.

Тук ли живеят Йорданка, Сабинка и Недка Веселинови?

Тук няма такива.

Кой живее до Вас?

Тук живее Веска… или… как се казвашее… Мария.

А къде живеят три сестри?

Не знам.

Как не знаете? Нали сте оттук и се познавате?

Тук има много народ. Не знаем.

Валя пита, когото свари, но и жени, и мъже са си плюли в устата – пращат я за зелен хайвер и това е.

Едно момиченце разглежда пришълката с възхитено внимание – очите му шарят между микрофона ѝ, светлосиньото яке, спортните боти, къдравата коса.

Тук ли живееш? – обръща се към него тя. – Мама тук ли е? Извикай я…

След малко девойчето я повежда по баира в посока, обратна на търсения от нея адрес. Там била сестрата Недка.

Недкеее, ела да те видя! – провиква се Валя, като някоя леля от махалата.

Младо мургаво момиче веднага излиза от паянтова къщурка, боядисана в синьо. Полуотворената врата зад него показва мръсотия, немотия и безпорядък.

Ти ли си Недка?… Да? Защо не живееш в Паничерево?

Аз тука живея – отвръща момичето, като закрива половината от миловидното си лице с ръка.

Ти си се регистрирала в Паничерево – отбелязва Валя с твърд глас.

Не се регистрирах там.

А къде?

Взеха ни личните карти… – погледът на момичето е забит във върховете на подпетените му обувки.

Кой дойде?

Един от нашата махала.

Сашо Сашев ли?

Да.

И какво ви предложи той? На теб и на двете ти сестри?

Да гласуваме в Гурково.

Обеща ли ви нещо?

Не.

А вие защо си дадохте личните карти? Защото по ви харесваше да гласувате там ли?

– Където искам, там ще гласувам. – Гласът на Недка се изостря, тя вирва нос, надушила е някаква опасност, озъбва се, но не от дързост, а от страх. Инатливо повтаря: – Исках да гласувам там.

На колко си години? – пита Валя. Младото същество определено предизвиква жал.

На двайсет.

Ходи ли да гласуваш в Гурково?

Не, не ходих.

А сега, де. Изненада!

А къде гласува?

Никъде не гласувах.

Някой не те ли потърси?

Не.

А двете ти сестри?

И те не гласуваха никъде.

После върнаха ли ви личните карти?

Взеха ги и после ги върнаха.

Дадоха ли ви по 20 лева?

Дадоха ни.

Валя е озадачена или на такава се прави.

Нали ви бяха обещали, че ще ви закарат до Гурково безплатно? Никой ли не дойде да ви вземе?

Да.

А за кого искаха да гласувате? Недка отговаря, без да се замисля:

За Анастас от Гурково.

А за коя партия? Не ви ли казаха?

Не. Взеха ни личните карти и ни дадоха по 20 лева, това е.

А ако дойдат да си ги поискат, тъй като не си гласувала?

Ще им ги дам. Двайсет лева нищо не са. Разговорът продължава, но не носи информация.

Наистина ли не са гласували тези жени, или се страхуват да кажат какво са направили?

В СЪЩИЯ ДЕН Валя с микрофона си и с оператора крачи в калта на село Паничерево. Тя знае вече, че преди изборите там са регистрирани 25 души от Твърдица. Записани са на един-единствен адрес – на улица „Язовирна“, където е къщата на Юсеин Мехмед, общински съветник в Гурково от ДПС.

Срещата ѝ с кмета Атанас Граматиков пропада – бил в карантина, жена му се разболяла от коронавирус.

А появата ѝ пред къщата на Юсеин предизвиква размирици. В къщата – внушителна по селските стандарти – има магазин и барче.

Едър шкембелия с кожено яке и медицинска маска на устата се нахвърля върху софиянците.

Вие как се казвате? – Валя смело скъсява дистанцията, макар че повечето дами на нейно място биха побягнали веднага.

Шкембелията цинично ѝ отговаря:

Аз се казвам Ибач.

Курназ е. И как не – камерата показва зад него неколцина здравеняци, може би са негова охрана.

Ние чакаме кмета – не отстъпва Валя.

Може да го чакате, но не тук пред магазина, ей там.

Гласът на предполагаемия общински съветник, който прилича на пиян сумист, нает да пребие някого, звучи доста страшно. Но журналистката не изглежда изплашена.

Този тротоар е на всички хора. Той е общинска собственост и вие не можете да ми забраните да се разхождам и да наблюдавам.

Юначагата се оттегля от словесната схватка, но пристигат няколко кресливи циганки, които биха надвикали и ято свраки.

Какво идвате? Какво търсите? Нямате право тук да идвате!

Имаме.

Вземайте си микрофона, махайте се оттука!

Защо? Дойдохме да видим как живеете.

Вие лъжете…! Нямате право да снимате. Няма да пишете, да лъжете, да давате лъжливи новини на хоратааа!

Кавгата минава в кресчендо.

Защо си толкова нервна? Всички сме граждани на Република България – Валя успява да вземе последната дума все пак, преди да се оттегли сред врявата.

Опитните журналисти, които са попадали сред ожесточена тълпа, знаят добре, че само миг и крачка разстояние делят злобните закачки от саморазправата със строшени бутилки и камъни.

Все едно. Валя Ахчиева знае и други начини да научи това, което я интересува.

От нейния филм става ясно, че общинският съветник Юсеин и братът на друг общински съветник на ДПС в Гурково са свързани с регистрацията на циганките от Твърдица – с тази същата регистрация, която цели да промени народния вот в полза на тяхната политическа сила.

От районната избирателна комисия в Стара Загора потвърждават, че трите сестри Веселинови не са гласували в изборния 4 април в село Паничерево. И не само те. Никой от циганите и циганките, записани уж като живеещи в къщата на Юсеин, не е отишъл до урната.

Какво означава това? – пита Валя накрая на филма за злополучните избори в Гурково. И заключава: – Белият бус от Твърдица не е докарал в Паничерево купените гласоподаватели, защото някой много се е уплашил. А каква е причината да се уплаши? Причината е, че един младши прокурор от Сливен си е свършил работата.

Отделен въпрос е, че други над 500 цигани са докарани в Гурково от други места и са обслужили изборджийската мафия. Понеже един честен прокурор пролет не прави.

Биосоя за европейския главен прокурор

МОРЕ ОТ ПЛЕВЕЛИ по нивите.

С това картинно описание започва филмът на Валя Ахчиева за кражбите от европейските субсидии за биопродукти – кражбите, които стават запазена марка на българското земеделие във второто десетилетие на века.

Сигнал за очевадна селскостопанска измама изстрелва разследващата журналистка на една подбалканска нива. Тази нива според документацията на Държавен фонд „Земеделие“ е засята с биосоя – ценна маслодайна култура, богата на белтъчини, за чието отглеждане в естествен вид определена българска фирма ще получи европейски субсидии.

Съгласно документацията е така наистина. Но на практика е иначе.

Докато пътува между Казанлък и Сливен, Валя Ахчиева не вижда от прозореца на автомобила нищо друго, освен зелена шир, обрасла с бурени. Край село Дъбово бодилът гони човешки бой. Ако нещо е посято между него, то не се вижда с просто око.

Пътувайки, Валя разказва на зрителите:

Като гледам плевелите, се сещам за едно изказване на земеделския министър Десислава Танева, което през лятото на 2020 година предизвика обществен скандал. Изказването беше записано на видео и публикувано от сайта Биволъ след една среща между министърката и зеленчукопроизводителите. Един производител на зеленчуци пита Танева защо са получили европейски субсидии за несвършена работа? А Танева, смутена от въпроса, отговаря, че измамите с еврофондовете у нас не трябва да се разгласяват, за да не научи за тях Европейската комисия. Че научи ли, ще спре парите. По този повод секретарят на асоциация „Български пипер“ Георги Василев разкри, че има схема за източване на фондове от земеделските стопани – че 60% от кандидатстващите за европейска подкрепа лъжат и мамят с помощта на Земеделското министерство. И така, в резултат на измамите, европейска помощ влизала, но продукция от България не излизала.

Срам.

АВТОМОБИЛЪТ с екипа на Валя отбива от пътя и влиза в село Драганово. От дума на дума хората там ѝ доверяват, че арендатор в тяхното землище е фирмата „Силмик“. И че засятата от тази фирма соя била заявена за финансиране от Европа, както се полага за биологичното производство.

Кои са тия площи, хората не знаеха – споделя пред своите зрители Валя. – Отидохме да видим най-близката до къщите нива. По това време на годината соята и слънчогледът се прибират. Но наблизо комбайн не се вижда. Соя също няма. Но – ето! – има шушулки. Съвсем малки са, почти невидими, за разлика от избуялите бодили…

И какво? За тези семена – нахвърляни, необгрижени и недоразвити, които се виждат върху дланта на Валя във филма – някой ще вземе пари?

След малко журналистката е на екрана, снимана в далечен план – облечена в бермуди и суитчър, тя гази буренясалите ниви, пресича пустия площад на село Дъбово и влиза в базата на фирма „Силмик“.

Добър ден. Аз съм Валя Ахчиева. Исках да ви питам как отглеждате биологична соя?

Нямам представа – отвръща женски глас иззад вратата на фургон, пригоден за канцелария.

Жената не се вижда, но се разбира, че гледа да отпрати посетителката.

Тя обаче е упорита:

Кой все пак тук е представител на фирмата? Мълчанието откъм фургона е красноречиво. Един работник минава наблизо. Валя го спира:

Добър ден, с какво се занимавате вие?

Работим.

Как се отглежда биологична соя?

Нито се пръска, нито се тори.

И получава ли се продукция?

Да.

Сега имате ли такава?

Да.

Кога ще я жънете?

Като приключим слънчогледа, и нея ще ожънем.

А вие ходихте ли на нивата да я видите? Харесват ли ви шушулките?

Ми горе-долу.

Аз не намерих такива.

Ами те кравите ги опасоха.

Щеше да е смешно, ако не беше нагло.

Кои крави? – пита Валя с равен глас, все едно, че е чула за нещо, което си е в реда на нещата.

Ами кравите там, където снимахте.

Човекът явно не е вчерашен – наблюдавал е какви ги вършат тия от телевизията.

Валя се прави, че не чува.

Много ниви, много бурени… Като ги опасат кравите, получавате ли европейски субсидии?

Въпросът е подвеждащ и човекът схваща това. Погледът му се втвърдява:

Ами това не мога да ви кажа. Има си началници.

Началници и началнички има и в Общинската служба по земеделие. След малко на въпросите на Валя там отговаря Евелина Колева – една от тях.

Здравейте, имате ли представа как се отглежда биологичната соя във вашия край? – пита простодушно гостенката от големия град.

Ами аз знам, че само една фирма тук отглежда соя.

Фирма „Силмик“ ли?

Да.

А виждали ли сте соята?

Не. Тази година не сме ходили на теренни проверки. Те се спускат от Министерството на земеделието, министърът определя къде. Тази година има самолетно заснемане.

Интересно. Какво ли се вижда на тия снимки от самолет?

Соята или плевелите?

Валя задава този въпрос на Димитър Димитров. Той е отговорен фактор във фонд „Земеделие“ – оглавява Дирекцията за борба с измамите.

Господин Димитров известно ли ви е името на фирмата „Силмик“?

Да. Името на тази фирма се споменавало в рисков анализ. Правени ѝ били проверки – при някои от тях всичко излизало наред, при други имало съмнение за престъпления срещу финансовата, данъчната и кредитната система.

А правени ли са проверки в село Дъбово, на биосоята, засята там?

Тези проверки били предстоящи. Валя Ахчиева кара направо:

Защо не са направени тия проверки от юни насам, след като соята е засята? Ще я приберат, ще я изорат, ще ви кажат „отгледахме 1000 тона“… Вие как ще видите вярно ли е това? Върху изораната земя? След комбайните?

Мрънкането на чиновника е почти неразбираемо.

Но специалистите по растениевъдство са пределно ясни в коментарите си. Доайенът им академик Атанас Атанасов разглежда внимателно снимките на така наречената биосоя, които Валя му подава.

Какво е това? – пита го демонстративно тя.

Това е хубав плевел. Но няма нищо общо със соята.

А виждате ли соя?

Карате ме да се смея…

Само че технологията на масовите измами не ще смях, а строги санкции.

В България, в противоречие с европейското законодателство, дават субсидии не за готова продукция, а за хвърлени семена. Пред затворените очи на държавните контрольори, които българският данъкоплатец изхранва, забогатяват измамници, близки до властта.

Този казус ще привлече ли вниманието на европейския главен прокурор Лаура Кьовеши? – пита публично Валя.

До момента, в който тази книга влезе за печат, отговорът на нейния въпрос беше практически отрицателен.

19 април 2022 година, София