От книгата на Анна Заркова „Българската мафия, както я видях“
– Разбра ли? Убили са доцента Цветанов! Адреса го знаем – квартал „Изток“, блок 17. Тръгвам натам.
Това е Сашо Ботев, звъни ми една сутрин в края на август 1994 година, когато жегата е решила да покаже, че има време до есента и надвива климатика, откъдето духа хлад, макар да няма още десет часа.
Браво на Сашо. Научил е пак преди всички важната новина. Момичетата от пресцентъра на МВР го харесват, знам, те не на всички репортери се обаждат с изпреварваща информация, а още по-малко им дават адреси и имена.
– Доцент Цветанов ли? Убит?! Отивай! – казвам. – След малко ще дойда и аз!
Смъртта на доцент Цветан Цветанов не е за мен поредното събитие, с което ще напълним двамата със Сашко 13-та страница „Фатална“. Шокирана съм от него, ако не изненадана. Усещам нещо като пърхане в стомаха, което прилича на страх. Познавам този мъж – интересен мъж, интелигентен, макар и скандален, учен юрист, лидер в спортните среди и майстор по таекуондо четвърти дан. На последното интервю, което ми е дал, още не му изсъхнало мастилото, дето се казва. Съвпадението на двете му имена с тези на първия председател и шеф на предизборния щаб на партията ГЕРБ Цветан Цветанов не е случайно, а повече от случайно. Ако има нещо общо между двамата, то е едно-единствено, а именно, че гербаджията, изявил се и като вътрешен министър в кабинета „Борисов-1“, и като депутат по времето на „Борисов-2“ и „Борисов-3“ има диплома на учител по физкултура.
Помня как се запознахме с доцента Цветанов. В един зимен ден той отвори вратата на стаята ми в редакцията, надникна вътре, не видя изглежда този, който му трябваше, затвори, но се върна отново след малко:
– Добър ден, търся шефа на отдел „Криминален“.
– Аз съм, кажете какво има – отвърнах и го огледах. Беше нисичък, незврачен на вид, но костюмът му – забележителен – като изваден от кутия. Някоя муха щеше да се пореже, ако кацнеше на ръба на панталоните му, или да се подхлъзне на лъснатите му обувки.
– Вие ли сте шефът? – дребният човек ме изгледа недоверчиво. – Казаха ми, че шефът бил лейтенант от полицията. Обаче явно са сгрешили.
– Няма грешка – засмях се. – Всичко е вярно, но с малка поправка: бях младши лейтенант, и то за малко, когато почнах работа като стажант редактор във вестника на МВР „Народен страж“.
По Живково време даваха на журналистите в изданията на полицията и армията офицерски чинове, също като на спортистите, които тренираха в клубовете, причислени към военното министерство и МВР. Но през 1992 година – точно когато станах офицерка и аз, тоя обичай беше премахнат.
Цветанов се усмихна широко, засмя се и с глас.
– А пък аз търсех някой мъжага. Препоръчаха ми да се свържа с вас, защото пишете за престъпността.
– От престъпление ли сте пострадал?
– Не само аз.
Посетителят се огледа, мерна един свободен стол, вдигна го, премести го пред моето бюро и без да пита може ли, седна, като внимателно кръстоса крака. После внезапно се надигна към мен така, че почти опряхме чело до чело и каза:
– Трябва да помагаш, Анна. Създаваме организация за самозащита на народа от престъпността. Ще я наречем „Защита“ – харесва ли ти така?
Поредният луд, въздъхнах си наум и станах:
– Викат ме при главния редактор обаче, елате друг път да разговаряме.
След тая фраза досадните посетители си тръгваха обичайно и така приключвахме със запознанството. Но не и този.
– Идете, щом ви викат – каза. – Ще ви почакам, все едно колко се бавите. Имаме да вършим важна работа. Аз съм председател на Българския спортен съюз, да знаете. Казаха ми, че вие сте човекът, който ми трябва.
На 30 АВГУСТ 1994 ГОДИНА, около обяд доцентът по административно право Цветанов лежи сред храстите в елитния софийски квартал „Изток“ с пет куршума в главата и тялото. Криминалисти оглеждат трупа, а трима-четирима репортери чакат зад полицейската лента да го качат в колата – гробарка, за да снимат отблизо кръвта и лобното място.
Присъединявам се към репортерското братство и научавам това, което всички присъстващи вече знаят от някого. Нароченият за убийство е проследен на излизане от дома на приятелката му Неда Колева в блок 98, където сигурно е прекарал нощта. Има очевидци, че са стреляли по него сутринта от светлосин „Фиат уно“. Впоследствие полицаите щяха да намерят автомобила – изоставен в градските покрайнини, два пъти краден и пребоядисван. В оня момент, а и до края на разследването, прекратено след половин година, няма яснота за убийците, нито пък за мотивите им.
Сигурно е само едно – в същото утро, в което основателят на станалата скандална Асоциация за самозащита на населението от престъпността, пада облян в кръв насред улицата, в Министерския съвет одобряват предложената от тогавашния вътрешен министър Виктор Михайлов Национална програма за подобряване на реда и сигурността в държавата. По-късно през деня депутатите и министрите са принудени да признаят, че се е случило първото политическо убийство в демократичната история на България. То с две години изпреварва разстрела на експремиера Луканов.
От следствието обявяват за отхвърлена само една от многобройните версии за това убийство – че е свързано с войната за тотото, което тогава още е държавен монопол. Известно е, че лидерът на новоучредената асоциация „Защита“ е замесен в полицейски разработки за подземния свят. Една от тях е за знаковото нападение на спортния комплекс „Дескрим“.
На 16 ноември 1993 година петдесетина бабаити от борческата групировка ВИС нахлуват в комплекса, където малки и големи момчета тренират бойни изкуства, пребиват когото сварят там и отвличат собственика Слави Бинев, който е съратник на доцент Цветанов, активен член на „Защита“ и каратист. Заедно с него е похитен бившият национален състезател по гребане Борислав Цветков, който е съпруг на известната баскетболистка Ваня Войнова.
– Комплексари! Събират слава, за да плашат хората, да слагат лепенки на ВИС по колите и лавките и да прибират от уплашените хора такси – ще ми каже Слави Бинев пет-шест дни, след като са му върнали свободата и са отворили „Дескрим“, който е запечатан временно от полицията.
Седим на барчето в комплекса, отсреща се вижда тепих, на който две хлапета се бият, а един треньор ги наставлява тихо. Домакинът е поръчал сок от грейпфрут и две малки уискита, макар че той самият обичайно не пиел. Личи си, че е обиден и уязвен. И гневен. Каратистите, на които е лидер, също претендират за силови авторитети. Самият той е завършил с пълно отличие Девета френска гимназия, където след години щяха да учат и моите деца. Възпитаник е и на спортното училище към клуб „Левски Спартак“, многократен шампион е по таекуондо за България, абсолютен шампион за Балканите (1990), победител в десетки европейски и световни състезания, треньор на националния отбор (1987–1994), международен инструктор и съдия, старши треньор на единоборствата в ЦСКА.
Двамата се оглеждаме изпитателно. Аз много говоря и му вадя като с ченгел от устата по няколко думи, а той мълчи, само отвреме-навреме избухва:
– Можех да ги пребия един по един! Но те нападат като вълци – с цяла глутница!
Още е далеч денят, в който Слави не само ще да свикне да общува с журналистите, но ще се научи и да ги манипулира, даже някои ще наеме на служба, а най-послушните ще уреди с постове в голямата политика.
– Жалки страхливци! В двубой не влизат, пристигнаха за нападението тук с дванайсет коли – нарежда Бинев и не крие, че враждата ще продължи. После ми показва гордо тепиха, спортната база и малчуганите с кимона, които се учат на хватки. Говори приповдигнато, като на митинг, независимо от броя на слушателите – по това прилича на доцента Цветанов.
– Ето го храброто бъдеще на България! То не иска бандити да владеят държавата!
В детските погледи, които го проследяват, чета възхита, даже обожание. И през ум не ми минава, че две десетилетия по-късно Слави ще се прослави като оратор – бунтар, а същевременно ще стане един от най-богатите данъкоплатци, ще смени пресметливо няколко партии, ще бъде евродепутат.
След публикацията на нашия разговор тръгва мълва, че е неизбежна войната в подземния свят. Говори се, че в хотел „Орбита“ са се събрали около 500 „борци“, а в „Дескрим“ и къпалнята „Мария Луиза“ – около 300 „каратисти“. В потвърждение на тия приказки вътрешният министър Виктор Михайлов извежда на улиците барети с качулки и тежко въоръжена полиция.
Следва бомбен атентат пред ресторант „Мираж“ навръх Нова година, когато вътре празнувал самият бигбос на борците Васил Илиев с дружина. Реваншът не закъснява – след престрелка на „борци“ и „каратисти“ в кафенето „Бриз“ загиват трима, а останалите забягват в чужбина. В крайна сметка враждуващите спортисти сключват примирие, но чак когато доста от тях не са между живите.
– УБИХА БРАТ МИ ЗА ВТОРИ ПЪТ! – проплаква отчаяно сестрата на доцент Цветанов Цветанов, когато мародери разкопават гроба му в Берковица, за да търсят пари и злато.
Гостувам в родния му дом в балканското градче, където и аз съм живяла. Седим с жената в траур на маса с мушама, протъркана от много бърсане навярно. Чистотата в скромно обзаведените стаи бие на очи и ми напомня за снежнобелите ризи на покойника, който тук е непрежалим, за идеалните ръбове на панталоните му и за костюмите, подбрани с вкус. На бюфета виждам брой на вестник „Ком“, отворен на страница с портрет на убития.
„Роден в дълбоката провинция и белязан с невзрачен ръст – около 160 сантиметра, Цветанов страстно иска да се извиси над другите, да бъде забелязан и започва политическа деятелност – чета в „Ком“. Това е местен вестник, аз много го обичам, защото писах в него първите си дописки и се учих на журналистика от едно умно и хубаво къдрокосо момиче – Емилия. То беше, докато съпругът ми – току що дипломирал се в софийския медицински университет, правеше първите си операции в хирургията на берковската болница, където беше разпределен по тогавашния ред.
„Работохолизмът му е пословичен – пишеше Емилия във вестник „Ком“ – Известна е страстта му към хазарта, но той не се застоява в казината, а крои планове за тотото и телевизионни бинго игри. Отличната диплома и трудолюбието му са забелязани по Живково време от тогавашния главен прокурор Костадин Лютов, който го взема под крилото си. Така младият юрист защитава аспирантура в Института за държавата и правото и взема участие в екипите, които пишат татовите „концепции за усъвършенстване на развитото социалистическо общество.“
След 10 ноември 1989 година Цветанов измества на заден план научните си занимания в благоевградския факултет по право и се устремява към главна роля в спорта, а чрез нея и към сцената на властта. Той е изкусен майстор по източни бойни изкуства и става патрон на каратистите. Като близък приятел на Димитър Луджев, който е тогава министър на отбраната, поема шефския пост в армейския клуб ЦСКА. Така получава картбланш за експлоатация на една от най-богатите спортни бази в България, зачислена на военните и полицаите. Раздава от имотите им тук-там и получава обвинение, че взема „под масата“. Смяната на Луджев с Александър Сталийски на министерския му носи неприятности. Веднага след нея Цветанов е изхвърлен от ЦСКА с обвинение за липса на 12 милиона лева от старите пари. Злословят, че бил бивш агент на Държавна сигурност и определен за милионер в нейното задкулисие.“
Доцентът заема отново водеща позиция през есента на 1992 година, когато е избран за председател на новосъздадения Български спортен съюз (БСС). Новият съюз воюва със стария Български съюз за физкултура и спорт (БСФС) и скоро става ясно, че битките са за най-апетитните късове от разпарчетосаната общонародна спортна база. Към тях посягат и различни фигури от подземния свят с протекцията на министри и депутати. Сражението с министър Сталийски и приближените му мераклии за ЦСКА коства на Цветанов един микроинфаркт. Очакваният с ужас от близките му хора втори инфаркт е изпреварен от наемния убиец.
Изстрелите изтрещяват само четири дни, след като в интервю за „Труд“ доцент Цветанов заявява:
– Ако си отворя устата, глави ще хвърчат!
Идеята му за антибандитската и антикорупционна организация „Защита“ е лансирана най-напред в първото интервю, което той дава пред мен веднага след запознанството ни. Тази идея добавя нови имена в списъка с враговете му, а те, както той обича да казва, „са тъпи кратуни на власт“. Тъй или инак, неговото намерение да създаде с помощта на граждани, честни бизнесмени и частни фирми организация, която да въведе ред в раздираната от безредици България, се тълкува като създаване на структура, паралелна на държавните. Реакцията на властимащите не закъснява. Още на другия ден след интервюто през януари 1994 година, шефът на военната прокуратура Лилко Йоцов, който е обявил по-рано, че ще участва в „Защита“, е принуден да се откаже от намерението си публично. Отказва се и Иван Палчев, който тогава е депутат и един от горещите съмишленици на доцент Цветанов. Заден ход дава и шефът на отдел „Следствен“ Ангел Ганев, който е приел по-рано ръководен пост в асоциацията. Поста заема Стефан Гайтанджиев – тогава завеждащ общосъюзните служби на Съюза на демократичните сили, тъмносин депутат във Великото народно събрание и червен депутат в следващия парламентарен състав.
– „Защита“ ще я има в името на беззащитния човек, който не може да плаща за частна охрана и е обект престъпни посегателства! – зарича се доцент Цветанов, а аз записвам думите му на голям касетофон-ветеран, който ми е дала назаем Мира Радева – една колкото опитна, толкова и талантлива журналистка от „Труд“, която неведнъж ми помага.
– Престъпните групировки и техните поддръжници във властта злословят срещу асоциацията, защото виждат опасност за себе си в създаването на здрава обществена организация против престъпността. Някой има политически и икономически интерес беззаконието да продължи! Някой от силните тъпи кратуни! Може би е нужно някому да се удължи периодът на натрупването на капитала за сметка на обикновения човечец в България… – продължава спортният и политически деятел.
– Спрягат името ви в уличните битки между борци и каратисти, поемате ли отговорност за тях? – питам го аз.
– Отговорност за тия насилия трябва да се търси от други. Зад войната между „борците“, „каратистите“ има икономически сценарий. Ще има още жертви в тая война – обявява Цветанов, без да знае, че ще бъде една от тях.
ЗАБЕЛЕЖЕТЕ ДУМАТА „кратуни“. Образна и изразителна. Доцент Цветанов я употребява като синоним на висш чиновник без морал и ум, обаче с уговорката, че е груба и може би не е подходяща за интервю.
След години отново чух тая дума – от Бойко Борисов, който в качеството си на бивш охранител, бъдещ политик и народен любимец я произнесе публично, без да се притеснява, че е невежлив.
– Всичко читаво в България работи за частния сектор, в държавния са само кратуните. В един момент те почват да пречат на нормалните хора. Затова се налага частният бизнес да помогне.
Помните ли това изказване? Забележително. Борисов го прави през 2001 година, когато излиза от частната си охранителна фирма и влиза в държавните структури при кратуните, като впоследствие върви нагоре, стига до върха им и остава там за много години.
– Аз съм прост и вие сте прости и затова се разбираме – с това заклинание той печели „нормалните хора“ и обещава да им помогне. Каквото може, им прави. Първо, като главен секретар на МВР (2001–2005) започва да ги спасява от разбойниците; второ, като кмет (2005–2009) им оправя столицата; трето, като премиер три мандата (2009–2018 и нататък ) най-напред се заканва да накаже предишните им крадливи управници, после им строи магистрали и спортни зали, а след това става лидер на Западните Балкани.
Междувременно Борисов забелязва, че независимо от това, което той прави като управляващ, на „нормалните хора“ у нас непрекъснато им пречи някой – или предишните управляващи, или участващите в неговото управление десни реформатори и други разни, или лявата опозиционна партия, а също така и „главанаците“.
– Тия главанаци, които провалят туризма с милионите туристи, които съм върнал и милиардите приходи! – ядосва се той през ранното лято на 2016 година. За него няма съмнение, между другото, че всичко хубаво, което се случва в родината, е негова лична заслуга. Под „главанаци“ Бойко разбира в това си конкретно изказване самопризналия се за наркобос Митьо Очите и други някакви, „които се разхождат с брадви и се стрелят по Слънчев бряг“.
– Митьо е отписан вече, с пет куршума е в реанимация, а на другите престрелката ще им излезе солена, тотална репресия срещу тях! – заканва се министър-председателят.
Само че Митьо Очите навръх Видовден – на 15 юни, се съживява. Връща се от оня свят! И главанаците, които се редят на опашка пред Кръвната банка, за да му даряват от кръвта си, тържествуват – радват се, варят курбан за здраве. Според слуховете, уловени от Мария Кехайова, кореспондентката на „Труд“ от Бургас, в една дискотека в Поморие около 50 главанака пуснали 50 пъти любимото фолкпарче на наркобоса в негова чест. И двама-трима се просълзили, представете си.
Канех се да напиша под рубриката „Общество“ на „Труд“ , че министър-председателят не е прав да кръщава с грубо име тия нежни души, когато се сетих, че обяснението за нежността към Митьо Очите не е задушевно, а практично. Той е работодател. И то солиден работодател – от тия които редовно плащат и в днешно време са рядкост в България. Митьо наема много хора на работа – да го пазят, да строят апартхотелите му на поморийския бряг, да му копаят лозята, да стопанисват язовирите, които държи под аренда, да отглеждат биодомати в оранжериите му, да продават марихуана, да произвеждат амфетамини в „Манастирски ливади“, да ги пласират, да съпровождат нелегални бежанци, да карат летовниците по морето с таксита и да им сбъдват всички мечти – за алкохолни турове, за наркотици, за момичета, за едно-друго…
В десетилетието на кабинетите „Борисов – 1,2,3“ криминалният бизнес в нашата страна осигурява вероятно половината от всички работни места. Много икономически наблюдатели заявяват това и никой не се опитва даже да ги опровергава.
Търговията с наркотици. Рекетът. Незаконният внос-износ. Трафикът на хора за сексуална и трудова експлоатация. Имотните и телефонните измами. Кражбите на данък „Добавена стойност“ (ДДС). С тия трудови дейности стотици хиляди българи си издържат семействата.
Дали съм сигурна? Доказателствата за това са в отчетите на Националния осигурителен институт. Когато през 2014 година включиха проституцията, контрабандата и дрогата в изчисляването на брутния вътрешен продукт, това увеличи сумата със 192 милиона лева.
Вижте в интернет, между другото, лицата на осмина мъже, които МВР е пуснало за издирване след едно сражение между въоръжените групировки на Божо Кравата и Митьо Очите в дискотеката „Фор ю“. Тези криминални лица, както полицейските говорители ги наричат, са и лицата на туристическия бизнес в Бургас, Несебър и Съни Бийч. Ако беше жив криминологът Чезаре Ломброзо, авторът на теорията за вроденото зло, щеше да сложи снимките им в учебник – като илюстрация, че престъпникът е човек с атавистични черти – ниско чело, широки челюсти, сплескан нос… А това са снимки на български хотелиери, управители на реномирани ресторанти и култови дискотеки, туроператори, собственици на перални, превозвачи.
Друг въпрос е какво превозват, освен почиващи през лятото, какво им сервират под масите и какво перат, освен чаршафите им. Аз само повдигам този въпрос. За разлика от мен, един вицепремиер – Валери Симеонов, заместникът на Борисов в третия му кабинет – си казва на прав текст, че ВИС, Маргините, Маджо и други такива държат плажните концесии, а морските заведения, в които се пласират наркотици и има проституция, получават министерска подкрепа. В изказването си вицепремиерът визира министъра на благоустройството и регионалното развитие, а по-рано пак той сезира прокуратурата за извършени престъпления от министърката на туризма.
Разбира се, не е възпитано от моя страна да коментирам външния вид на хората, каквито и да са те. Но си го позволявам, да прощавате, в някои писания, както и повечето ми колеги в различни издания. Заразителен е примерът на Борисов – най-дълго управлявалият премиер в условията на прехода към демокрация, който посочваше в първия си мандат, че има в своето правителство „министри с очилца“ – ще рече – не всички са „кратуни“ във властта – и масово печелеше симпатии.
Симпатичен им се видя на гражданите и един духовит съвет, който Бойко им даде, докато беше главен секретар на МВР:
– Ако видите в ресторанта бизнесмен с двайсет-трийсет приятели, излизайте си и това е.
То беше след едно от онези 137 неразкрити поръчкови убийства, за които му натякват злопаметни политици от опозицията.
Двама убийци, облечени като попове, в черни раса и килимявки, нахлуха през 2004 година в столичното заведение „Арт Декор“ и откриха огън по криминалния авторитет Митко Малкия и десетината му гардове. Случайните клиенти там по чудо оцеляха. Също като във „Фор ю“, където 12 години по-късно Митьо Очите и неговите телохранители попаднаха под дъжд от куршуми.
Ех, тоя Митьо! Премиерите се сменят – Костов, Сакскобургготски, Станишев, Борисов, Орешарски, Борисов, пак Борисов… а Митьо Очите е несменяем, с авторитет, независим от СДС, НДСВ, БСП, ГЕРБ.
– България изживява юридически катарзис – заяви прокурорът Светлозар Костов в Бургас, когато арестуваха Митьо Очите за наркотрафик. Но арестантът си намери добър адвокат – бившият прокурор Илиян Василев – същият, за който Бойко Борисов разправяше виц.
– Бен Ладен поискал от президента на САЩ да се предаде, но при условие, че Илиян Василев го защитава и го съдят в България – смееше се Бойко, като главен секретар, а ехото на журналистките, които го следваха, повтаряше дълго и нежно – „ха-ха-ха“…
Засегнат, Василев му отговори така:
– Ако Бойко събира по делото доказателства, на Бен Ладен не му трябва адвокат.
И така, не друг, а адвокат Василев, вече прочут, пое защитата на Митьо Очите, посъветва го да се признае за наркобос, той го послуша и получи най-ниската възможна присъда – 4 години и половина затвор. Наказанието си излежа не в строг тъмничен, а край едно барбекю в общежитие за леко провинили се, а също така и по плажовете и в дискотеките, където, пуснат в отпуск за добро поведение, закачаше сервитьорките и си похапваше сладолед… Между другото стана ясно, че ближейки си „Скрежко“-то, затворникът организирал строежите на хотелите си по морето, а фолкпевици му пеели до сутринта. Как да не ѝ се прииска на младежта да постъпи на работа в мафията!
По онова време криминалните страници бяха най-четените във вестниците, които и като цяло се радваха на голям интерес. Българите, изгладнели от постните откъм екшъни печатни органи на БКП, гълтаха като невидели сочните разкази за престъпления.
„Попското убийство“ опразни РЕП-овете откъм ежедневни издания още в ранните часове на 6 юли 2004 година. То беше може би най-арогантното и най-зрелищното от всички, които ние, криминалните репортери имахме шанса да отразяваме преди цензурата, изпъдена от медиите в първоначалния демократичен подем на страната, да се върне при нас, за да ни запуши устата.
Избирам напосоки от социалната мрежа едно свободно репортерско описание на убийството в „Арт декор“, което ми се струва най-добро. То е от една поредица на Nbox, наречена „Неразкритите убийства на прехода“. Предлагам го на вашето внимание с незначителни съкращения.
„Строшени маси, кървища по стените, счупени стъкла, бутилки и чаши, разпръснати в безпорядък мобилни телефони по масите. И пет безжизнени тела, които се търкалят по земята в ресторанта „Арт Декор“ на булевард „Симеоновско шосе“ в столицата. Това заварват полицаите, извикани от ужасения персонал. Денят е 5 юли 2004 година, около обяд. По-рано, към 12 часа, в ресторанта влизат петима души. Това са Димитър Христов-Митко Малкия, хасковски кримигерой, приближен на Златко Баретата и неговите охранители Живко Митев, Калоян Савов, Владимир Каманов и Стефан Железанов. Групата се качва на втория етаж, във ВИП-салона. Всички мутри се разполагат удобно и си поръчват кафе и алкохол.
Точно час по-късно пред „Арт декор“ спира вехто „Ауди“. От него слизат двама православни свещеници с раса. Навели смирено глави към земята, чернодрешковците влизат в заведението и също се качват право на втория етаж. Откриват огън по насядалите там.
От четиримата пазачи на заведението успява да реагира само един, и то колкото да извади пищова си, преди да загине.
Поповете стрелят с пистолети „Глок“ и „Смит енд Уесън“. При огледа по-късно ще бъдат намерени над 30 гилзи. В главата на Митко Малкия, който е основна мишена, са попаднали четири куршума. Живко Митев е смъртоносно уцелен в главата, а Калоян Савов – в сърцето и гърдите. Владимир Каманов и Стефан Железанов са тежко ранени и откарани в „Пирогов“.
След разстрела мнимите свещеници изхвърчат от заведението и изчезват на мръсна газ с аудито си по Симеоновското шосе“…
„Попското убийство“ се спряга в медиите като най-масовата екзекуция у нас, но само 25 дни. На 30 юли класацията се оглавява от едно „полицейското убийство“ – мними или истински полицаи ликвидират боса на групировката СИК Милчо Бонев – Бай Миле и охранителите му, като влизат в софийския ресторант „Славия“ по метода на лъжеотците.
МВР има известен шанс да разкрие разстрела в „Арт декор“, но се проваля, както е обичайно. Как става това? За късмет на криминалистите гардове от охранителна фирма засекли на кръстовището на булевард „Г. М. Димитров“ и Симеоновското шосе автомобила, с който бягат кървавите попове. Загледали се в него, тъй като шофьорът много нервно натискал клаксона и бързал да мине на светофара. След завой надясно „Ауди“-то спряло и от него слязъл едър мъж с вид на гангстер. Охранителите го огледали – и него, както и шофьора – запомнили ги как изглеждат ги описали пред разследващите. Въз основа на това месец по-късно главният секретар на МВР Бойко Борисов обяви, че се издирват 12 хървати, които са заподозрени и за попското убийство и за всички останало поръчкови убийства у нас. Разпространени бяха фотографиите им. Висши полицаи твърдяха, че дванайсеторката върлувала цяла година у нас и участвала в разстрелите на Бай Миле, Евгени Стефанов-Женята, Николай Тодоров, Митко Малкия и Асен Петров-Шаки – все герои от подземния свят.
В една от снимките на хърватските злодеи двамата охранители, които засекли попското ауди, разпознали шофьора му – Роберт Матанич, по прякор Слобо.
Слобо обаче не е открит в България, както и останалите хървати. Той напомня за себе си на 28 февруари 2005 година, когато световни агенции съобщават, че е задържан в хотел „Инекс“ в сръбския град „Неготин“, където се бил барикадирал, въоръжен с два пистолета, автомат М-16 и ръчна граната, заедно със сънародника си Томислав Маринович – и той виден гангстер. По искане на нашите власти сърбите го екстрадират и довеждат тук, но чак през април 2007 година. Прокуратурата две години по-рано го е дала на съд с обвинителен акт за попското убийство, но не така и не успява да докаже вината му. След деветмесечен престой в български арест Слобо е пуснат да си иде по живо, по здраво в Хърватия.
Дали е имало изобщо хърватска бригада за убийства у нас? Този въпрос и до днес остава висящ, въпреки хвалбите на атрактивния главен секретар. Знае се само, че въпросната бригада е осветена благодарение на един неизвестен крадец. Той влиза в случайно избран софийски апартамент и отмъква от него фотоапарат, лаптоп и други вещи. Като отваря лаптопа, изстива от страх – в него са качени снимки на мъже, въоръжени до зъби с пищови и автомати. Като решава, че е загазил, защото е обрал опасни хора, крадецът подхвърля цялата си плячка в коридора на столичната полиция и изчезва яко дим. За сметка на него се появява Борисов – на всички телевизионни екрани – и съобщава:
– Деветдесет и девет процента е сигурна информацията, че това са хървати и са в България, за да убиват, а не за да търгуват с наркотици, които са намерени в квартирата им. Установено е, че от края на 2003 година те са влизали в страната няколко пъти, а посещенията им съвпадат със знаковите убийства.
Борисов разказва още, че хърватската банда тренирала с арсенала си по нашите планини, а бандитите позирали с пушкалата и си правили страшни снимки един на друг. От тия цветущи разкази в после произлезе международен скандал – защото се оказа, че повечето от посочените поименно хървати изобщо не са стъпвали в България. Министерството на вътрешните работи беше принудено да си признае грешката по настояване на хърватски дипломати и да стесни кръга на заподозрените и обвиняемите от дванайсет на четирима – Роберт Матанич, Иван Може, Бранко Вуянович и Красимир Станчев-Легионера, който си е нашенец. В операция на задържането на Легионера и Вуянович, първият успява за избяга веднага, като взема за жив щит полицай и опира пищов в главата му. А вторият – Вуянович, който е отведен в Столичната дирекция на вътрешните работи и вързан с белезници в коридора за радиатора, успява после да надхитри шефа на отдел „Убийства“, който го пази, да се развърже и да се измъкне през централния вход незабелязано.
На съд е пратен само Иван Може, художник от Хърватска. Съдят го за едно-единствено убийство – на Шаки, обаче го оправдават по липса на доказателства и го пускат на свобода, както Наказателният кодекс повелява.
ФАКТ Е, че години след Попското убийство средата за сигурност у нас се променила. Сега, като видят да се задава някой с брониран джип и многобройна охрана, нормалните хора не бягат. Нито пък набират телефон 112 – знаят, че помощта от него почти винаги закъснява и понякога това се оказва фатално. Гледката на бронирани джипове и костюмари с голяма компания у нас е станала обичайна – всеки път ли страх да ѝ берат? Гражданите вече с всичко са наясно. Да, тоя с яките приятели може и да е гангстер, но щом ченгетата го гледат и си траят, значи е големец – олигарх, банкер, партиен шеф, кандидат за депутат или министър-председател.
Кой ли не е срещал премиерския кортеж по маршрута София- Банкя, кой ли не е слушал за зелената вълна на светофарите, която му дава предимство по улиците и булевардите?
А пък може костюмираният тип да е силов вицепремиер под заплаха, когото пазят гардове от Националната служба за охрана (НСО) – преторианската гвардия на властта. Властимащите си направиха Закона за НСО така, че рече ли някой да ги напсува по телефона, примерно казано, те моментално получават мерцедеси и военна охрана от кадрови офицери начело с бригадни генерали под егидата на главнокомандващия българската армия.
Затова и полицаите, като видят някъде някой да крачи или да се вози, охраняван като колумбийски наркобос след гуляй, козируват веднага и гледат да се отдалечат – не знаят, горките, на кой ще попаднат.
В страната на кратуните и главанаците практически всеки авторитет – бил той криминален или телевизионен, може да получи на разположение държавен кабинет и бизнес за милиони. В това отношение процедурата е без грешка, само понякога стават и инциденти, като този с оная престрелка между сайбиите на Слънчев бряг.
Инцидентът в Слънчев бряг е битов, коментира вътрешната министърка. Тя е права. Битов е, да. Защото такъв е битът в България.
МЛАД МЪЖ на име Христо Михайлов дойде на 3 юли 2016 година да се оплаче в редакцията. Съсипали му колата на паркинг в Бургас – надраскали с пирон пречупен кръст и мръсна дума с три букви, която започва с „К“. Той хукнал бърже към полицията да подаде жалба, но полицаите го върнали от вратата. Вбесен, започнал да ругае.
– Я мирни, бе! – рекъл му униформеният на портала. – Какво искаш от нас? Ние сме петима полицаи в цял град. И още двама, които се карат кой е по-голям началник, понеже единият е човек на Цецо Цветанов, а другият на Бъчварова.
– А къде са останалите полицаи? – попитал Михайлов.
– Командировани са на Слънчев бряг.
Какъв извод следва от това? Че е добре паркингите по нашето Черноморие да се избягват.
На 8 юни 2016 година се случва престрелката в заведението на Слънчев бряг, от която бодигард на нарокобоса Митьо Очите загива, а той самият дълго бере душа. По телевизията главният секретар на МВР Георги Костов съобщава, че тая престрелка не е за рекет или преразпределение на наркопазара, а е заради „махленска свада“. После се поправя – не, не е „махленска свада“, а е „спор за наркомясто“, а той „от умора объркал нещата, та подвел и премиера да каже така“. Е, какво не разбрахте? Главният секретар иска да каже, че Митьо Очите се появил в ресторанта „ 4 You“ с 30–40 главанака в бронежилетки, с брадви и ножове, не за да събира „такса спокойствие“, а за да решава спор за място на паркинга между дъщеря му и собственика на ресторанта, известен като Божо Кравата.
Както и да е, в суматохата Борисов произнася оная знаменателна фраза:
– Няма да жертваме милионите туристи, които съм докарал и милиардите, които очакваме, заради няколко главанаци! Изпратил съм всички полицаи и данъчни и няма да има непроверено луксозно возило там!“
Резултатът е, че слагат осем бариери с КПП-та в Слънчев бряг. И в онова размирно лято пиле не може да хвръкне през тях, без да го проверят дали е прост турист или е главанак.
Емил Кошлуков, политик и журналист, се оплака:
– Спират ме полицаи на кръговото в Поморие, на кръговото в Несебър, на входа на Слънчев бряг, вътре в него и на други места. Проверките са с една повече от тези в Кербала.
После се разбра, че господин Кошлуков е имал тези неприятности най-вероятно, защото не е бил с къси гащи и с раница.
Старшият комисар на Бургас Калоян Калоянов даде отговор на неговото критично изказване:
– Смятам, че полицейското присъствие има резон. Проверяваме само хора и автомобили с рисков профил.
А какво било „рисков профил“? За автомобил това било „който превозва наливен алкохол без бандерол “, а за човек – „който няма профил на турист, не носи раница и къси панталонки и преследва друга цел“.
С тоя коментар комисар Калоянов даде отпор и на мърморенето на някои граждани, че курортът е заприличал на военна зона – денем падат бариери, а вечер данъчни инспектори спират курортистите на излизане от дискотеките и ги питат дали имат касова бележка.
Между другото, терористът, който на 18 юли 2012 година взриви автобус с израелски туристи на летище „Сарафово“ беше с бермуди и спортен сак на гърба. Но това е подробност от пейзажа. Главното е всеки да спазва дрескода, за да няма после „това –онова“.
То угодия за народа няма. Като липсва полицейско присъствие – защо така? Като прати министърката Бъчварова 183 ченгета в Бургаско – защо онака? Разбира се, че би могло да се направи нещо средно между тези две крайности, както е в други държави, обаче обществеността не е спец по сигурността и не ѝ прилича акъл да дава. Достатъчно е, че е дала отговор в анкетите има ли доверие на МВР – 18% има, 50% няма, 32% се колебае.
А спецовете какво казват? Нанизала съм на един файл техни изказвания, посветени на престрелката в Слънчев бряг.
– Липсва адекватно разпределение на силите на полицията. Има оголени райони с ширеща се престъпност и струпване на униформени служители, където не е нужно. МВР е в тежко състояние – недофинансиране, липса на информация за престъпния свят и фасадно ръководство, което прави кадрова търговия с постове – казва генералът от запаса Атанас Атанасов. Казва го като страничен наблюдател, въпреки, че по онова време е депутат от управляващото мнозинство и шеф на комисията по вътрешен ред в Народното събрание в оставка. Той е бивш началник на Националната служба за сигурност( НСС) и политик от партията Демократи за силна България (ДСБ), която по-късно ще оглави, а още по-късно ще слее с друга, наречена „Да, България“ и двете ще образуват „Демократична България“ (ДБ) като нова политическа сила. Прочут е със способностите си още от края на 1999 година, когато, като шеф на тайна служба се намесва в политическия живот не само задкулисно, но и открито, давайки на премиера Иван Костов списък с 226 имена в доклад за корупция.
– Проблемът е, че в МВР отсъства най-важното, което е привеждането в известност на контингента в Слънчев бряг – заявява друг спец – Цветан Цветанов, който заема освободеното от генерал Атанасов шефско място във вътрешната комисия в парламента, въпреки, че е доста зает като партиен отговорник и близък съратник на премиера. Той пояснява: – Във вътрешната комисия на въпрос към областния директор и зам.-директора на ГДБОП дали Божо Кравата има криминални регистрации, отговорът беше, че справката не е пред тях. А аз знам, че през 2007 година Божидар Кузманов-Кравата е задържан, защото се е занимавал с наркотици в Пазарджик.
Без съмнение Цветанов знае много от времето, когато седеше на министерския стол преди на него да седне Бъчварова. Но все пак и тя знае някои неща. Във връзка с престрелката на морето съобщава:
– Престъпните групи в България са вече 424.
Разбираме, че броят на тия групи бързо се увеличава, тъй като два дни преди министърката да се изкаже, шефът на ГДБОП Ивайло Спиридонов заявява, че са 400, тоест с 24 по-малко. За сравнение – в Колумбия престъпните групи са 5, а в Мексико между 6 и 10.
Тъй или инак, депутатите препоръчват на вътрешната министърка „да създаде агентурна мрежа“.
Хубав съвет. Обаче труден за изпълнение.
По последни данни агентурният апарат – този основен инструмент на службите за борба с престъпността по цял свят, е в плачевно състояние у нас. Статистиката сочи, че всеки оперативен работник (ОР) има средно по 1,5 секретни сътрудници и по 1,5 оперативни дела. В ГДБОП, преди да го влеят в ДАНС, имало повече ОР-та, отколкото информатори. А още по-лошо е, че секретните сътрудници, доколкото ги има, се използват за всичко друго май, освен за борба с бандитизма.
Неслучайно МВР не закачаше за нищо такива именити престъпници, като Самоковеца, Доктора и Братя Галеви, преди да се преселят в този и онзи свят.
От първите двама – лека им пръст, с които неведнъж съм разговаряла, научих формулата на сътрудничеството между вербувания и вербовчика, по която се работи в българските служби от началото века. Формулата е следната: „Чадър срещу хонорар“ – ченгето пази своя агент от арести, а агентът се отплаща на ченгето в паричен размер, зависим от височината на поста му в МВР. Кой от двамата е главанак и кой кратуна – дявол знае.
Има един азбучен пример за тая практика – с Ицо Полицая. Като полицай, Ицо вземал 700 лева заплата, не му стигали и веднъж поискал пари назаем от сътрудника си Човката – оня му дал и оттам -нататък го заставил да си отработва с грабежи дълга. През юни 2016 година двамата заедно обраха една заложна къща в София, погнаха ги ченгета и в гонката Ицо беше застрелян от бившите си колеги. Видях некролога му – със снимка на хубав младеж в униформа, под която пишеше „Христо Георгиев“. Помислих си, че може би само майка му ще го запомни в тоя му вид и под това име.