БЪЛГАРСКАТА МАФИЯ, КАКТО Я ВИДЯХ: Глава девета Кръв в задкулисието

От книгата на Анна Заркова „Българската мафия, както я видях“

Десети ноември е. Броят го за празник. Както брояха за празник Девети септември в едни отминали времена, когато ни управляваше Тато.

Сега не управлява Тато, а бившият му бодигард, годината е вече 2017-а, но телевизията пак от сутринта зове към радостно възпоменание. И от хора като мен се очаква да си спомним с голяма радост вътрешнопартийния преврат – как изключиха Живков от комунистическата му партия, как той гледаше като отровен партийните си другари на събранието, от което показват кадър, и как ние няколко дни след това събрание напълнихме площадите със знамена и с вяра – с нашата вяра, че тръгваме по отворения път към демокрацията и ще стигнем там, където има свобода и всичко останало, което си нямахме.

Да си го спомним, мисля си, докато превключвам на друга програма. Да си спомним – 29 години са минали оттогава. Обаче имаме проблем с радостта. Защото на свободата на словото след Десети ноември 1989 година се порадвахме кратко, а за големия грабеж на държавата в последвалия преход от тоталитарната система към демократична и после към авторитарна ни беше бедна фантазията. Може да има другари и господа, които са радостни от разбойническата приватизация, след която се оказа, че има и по-лошо от лошото стопанисване на държавното имущество от държавата. Но моето семейство е от голямото мнозинство, което не забогатя от раздържавяването и на което му се стъжни след това – от разрухата в малките градове и селата, от разбитите пътища, от закриването на предприятията, от мизерията в болниците и училищата, от все по-чувствителната липса на правосъдие и от това, че свободното слово в корпоративните медии беше заклано, макар да шава все още някъде по последните места в световните класации.

Не съм празнувала никога онзи Девети септември през 1944 година, когато комунистите са взели властта, не са празнували и майка ми, и баща ми. Не празнуваме и Десети ноември със съпруга ми и децата, затова си гледам работата.

И нали съм криминален репортер, веднага се сещам, че днес е ден, в който би било подходящо да напишем нещо за разплатата с кукловодите на злополучния ни преход или поне за техния доайен, който беше застрелян.

ЗАЩО БЕШЕ убит четиридесетия премиер на България – Андрей Луканов? Кой и защо ликвидира червения политик, когото наричат Първия кукловод, Създателят на политическото задкулисие, Бащата на групировките, на новите милионери и на синята опозиция?

Този въпрос няма отговор и изглежда, че няма да има.

Петима души бяха обвинени и съдени за екзекуцията. В първоначалната фаза на съдебното разследване те бяха признати за виновни и осъдени на доживотен затвор, но последната инстанция ги оправда и ги пусна на свобода.

Андрей Корлович Луканов, най-известният политик от първите години след Десети ноември, за който се говори и пише, че е архитект на прехода от един държавен строй в друг и на преустройството на икономическата власт в политическа, е застрелян от засада в гръб с четири куршума. Стрелбата е от деветмилиметров пистолет „Макаров“, почти от упор – от метър и половина.

Белокосият мъж пада по очи. Смъртоносните изстрели го покосяват в 9 часа и 20 минути на 2 октомври 1996 година, докато излиза от кооперацията на улица „Латинка“ № 15, където e домът му – на третия етаж. Това е първото убийство на депутат в най-новата демократична история на България.

Разстрелът става пред един свидетел – това е шофьорът на Луканов, който вижда и описва стрелеца. Самият Луканов е вероятно вторият човек, който го вижда как стреля и изчезва.

Седемдесетгодишната пенсионерка Вера Йорданова също забелязва убиеца от прозореца на първия етаж в съседния блок, където си полива цветята – забелязва го, но само в гръб. Описва го за първи път пред репортера Сашо Ботев, който пак е изпреварил на местопрестъплението всички, включително криминалистите, които се канят тепърва да търсят и разпитват очевидци.

– Видях гърба на висок мъж с шапка и чанта, който се навърташе край блока на Луканов – разказала на Сашо старата дама. – Приличаше на клошар, ровеше в чантата си, размахваше навита на руло хартия и обикаляше наоколо без причина. Загледах се без да искам в него, но после отидох до хола отзад. Като се върнах в кухнята, погледнах през прозореца пак и видях Луканов. Паднал. Оня мъж вече го нямаше.

И други съседи си спомнят за тоя клошар. Виждали са го в квартала три или четири дни по-рано. Накуцвал край кофите за боклук. Чистачката на улица „Латинка“ го засича на два пъти, докато се опитва да влезе във входа на червения политик. Тя пробва да го заговори, но той мълчи. Това дава основание на полицаите да мислят, че е чужденец и не знае езика. Строител на къща до дома на убития дава показания през ноември и тогава твърди, че минути след разстрела е видял клошаря да влиза в един блок на уличката „Димчо Дебелянов“ – на 200 метра от къщата на убития. Бил висок, парцалив, мърляв и слаб – направо жив да го оплачеш, но носел нови маратонки „Найк“ и голям пръстен на ръката – златен. Полицейските служители го издирват по-късно по фоторобот, нарисуван по свидетелски описания: тънки устни, остър нос, тесни очи, вирната брадичка.

Килърът е гърмял по народния представител от БСП през дрехата си, съобщиха следователи след огледа на местопроизшествието. Гилзите били отхвръкнали в неестествена посока. Затова експерти по балистика смятали, че той е държал тежкия „Макаров“ с обърната ръкохватка, за да постигне по-малък откат.

ПРЕБЛЕДНЯЛ, председателят на парламента Благовест Сендов съобщава страшната вест в пленарната зала шест минути след десет часа – почти веднага след разстрела на влиятелния народен представител. По-късно става ясно, че министър-председателят Жан Виденов му се обадил лично, за да му я каже.

Смъртта на левия депутат за пръв път подпечатва един позорен за българското Народно събрание факт – че в него се фалшифицира гласуването на депутатите. Компютърна разпечатка от вота им на 2 октомври показва, че Андрей Луканов е гласувал три пъти – в 8,59 часа, в 9, 07 часа и в 9,08 часа – веднъж с „да“, веднъж с „не“ и веднъж „въздържал се“. Първото гласуване е за дневния ред, с второто е отхвърлено искането да дойде Виденов в парламента и да отговори на въпроси за политическия смисъл на уличните разстрели, а третото е в първото четене на закона за малките предприятия. Скандалната разпечатка, която по-късно изчезва, е видяна от журналистката Вяра Смилкова в парламентарната библиотека.

На местопрестъплението на улица „Латинка“ моментално пристигат вътрешният министър Николай Добрев, шефът на следствието Бойко Рашков, началникът на Националната служба за охрана Димитър Владимиров и Ботьо Ботев, изтъкнат експерт по убийствата. Щом научава новината, там отива и Александър Авдеев, тогавашният руски посланик у нас.
Софийското летище, както и изходните пътища от София са междувременно блокирани, но вече има излетели оттам след кръвопролитието машини.

В стълпотворението на полицаи, детективи и журналисти деветмилиметровото оръжие със заглушител не е открито. Намерено е случайно чак на 7 ноември сутринта зад решетките на парното във вход А на блок № 86 на улица „Димчо Дебелянов“.

Пенсионерът Цвятко Николчовски изпуска зад радиатора бележка от пощенската си кутия, навежда се да я вземе и забелязва пакета. Той е напъхан така, че да остава в сянка и на дневна светлина, и на лампа. По-късно се оказва, че с него е застрелян не само Луканов, а и украинецът Сергей Владимирович Шанин, който пребивава незаконно у нас и уж се препитава от сергия за домашни потреби, обаче едва ли.

Куршумите от убийствения и за Луканов „Макаров“ уцелват Шанин на 7 март 1996 година пред блок 229 на столичния квартал „Надежда“, където живее с жена си. Предполага се оттогава, че препитанието му е свързано и с незаконни занимания. Но и за неговия екзекутор нищо не се знае.

Още в деня на покушението срещу експремиера на България една жена от прочулия се вход А на блок 86 открива на площадката след първия етаж куп вехти дрехи и полицаите допускат, че с тях килърът се е пременил като клошар. Изтънелите дънки и избелялото скъсано яке са с гигантски размери водят до предположение, че под тях човекът е носил и други дрехи. Повреденият цип и скъсаните копчета подсказват, че е бързал да се изхлузи от тях и да избяга. Ченгетата обаче не обясняват как така, след като са били повикани от жената и са получили от нея килърската премяна, не са открили и скрития на две крачки от нея „Макаров“. Твърдят, че са претърсили наоколо. Тогава? Що за пропуск е това?

Началникът им Ботьо Ботев въздъхна шумно – Аааах! – като го питах веднъж: да не сте спали? И кой допусна една водоноска от столичния отдел „Чистота“ да дойде само 5 часа след убийството на Луканов и да измие не само локвата кръв пред дома му, но и всички дребни улики в околността, останали на пръв поглед незабелязани? И защо точно в деня на смъртта си бившият министър-председател е бил без охрана?

През февруари, в годината на кончината на депутата, в службите се получава сигнал, че животът му е заплашен.

Николай Николаев, шеф на охранителната фирма „Омега БМ“, отговорник по сигурността в „Топенерджи“ и личен телохранител на Луканов, чува лично траурния марш на „Шопен“ в телефонната слушалка на своя клиент и приятел. След което пак той лично праща писмо до тогавашния вътрешен министър Любомир Начев с молба да се провери произхода на заплахите. Начев го препраща до Националната служба за охрана и нейният шеф генерал Димитър Владимиров праща държавни гардове да придружават червения депутат. Така Луканов е в безопасност до 15 април, когато някой силен на деня му отнема тази закрила от страна на държавата. От „Омега БМ“ поемат отново отговорността за неговата безопасност. Но, кой знае защо, в последния му ден до него няма никой, който да го прикрие от куршумите.

– Андрей Луканов си беше белязан – ще каже Николай Николаев пред вестник „Демокрация“. Изявлението е от дните, когато мъртвецът лежи гол, разрязан през корема и зашит с груб конец на една маса в моргата. „Нощен Труд“ го снима така и помества посмъртната му снимка – ужасяваща.

– Андрей многократно беше заплашван – добавя по някаква телевизия Николаев. – Той знаеше добре откъде идват заплахите, но никога и никому не каза.

ДЕМОКРАТ ИЛИ МАФИОТ е Андрей Луканов? Или и двете заедно?

„Защо доларът се вдига? Вдига го Луканов. Защо доларът не наваксваше инфлацията миналата година? Защото Луканов не го пускаше. Защо закъсняхме с приватизацията? Луканов не даваше. Защо ускорихме приватизацията? Луканов бързаше да раздаде богатствата.“

Това е откъс от словесен портрет убития, публикуван във вестник „Дума“ на 17 октомври 1996 година. Авторът Чавдар Найденов само с няколко изречения е успял да предаде всеобщото усещане за мощното влияние на левия депутат в страната тогава.
Вероятно ключът към загадката кой уби Луканов се крие някъде в богатата му биография, но тя е такава, че да търсиш в нея отговор на съдбовен въпрос е по-трудно, отколкото да намериш игла в купа сено.

Андрей е роден с едно от основните качества на политиците, от които остава историческа следа – да си създава много врагове – все силни и опасни. Той е застрелян малко след като навършва 58 години и точно на 57-ия рожден ден на Лилия, съпругата му. Четири лета и зими по-рано на въпрос от репортер на „Дума“ – кому е неудобен? – Карлович отвръща:

– И на двете мафии съм неудобен – и на старата, и на новата.

Приживе той обича да казва, че е трето поколение комунист. Става социалист по неволя – ще не ще, след като БКП се разцепва на две и по-голямата ѝ част се прекръства на БСП.

– Ако мислех за личния си интерес, отдавна би трябвало да се оттегля от политиката. Веднага след като се убедих, че имам работа с опоненти, които са нечистоплътни в морално и политическо отношение и не се гнусят от никакви средства. Не е нужно моята партия да ме жертва, след като аз достатъчно дълго се жертвам за нея. Това е традиция в моето семейство – заявява Луканов през 2009 година.

Петилетка по-късно той е застигнат от съдбата на двамата си дядовци – Тодор Луканов и Александър Атанасов.

Тодор Луканов заболява тежко и умира в СССР, но близките му са убедени, че има някой, който му е помогнал да умре. Той е комунистически партиен вожд, далеч по-популярен навремето си от Георги Димитров. Но се обявява против Септемврийското въстание и затова през 1923 година е низвергнат като ренегат.

Александър Атанасов – дядото на Андрей по майчина линия – е една от най-ярките фигури на русенската червена партийна организация. Той е убит на 24 април 1925 година от главорези на Александър Цанков, които го причакали от засада в любимия му крайдунавски град.

Тримата Луканови – дядото Тодор, бащата Карло и внукът Андрей са прекарали общо 58 години в българското Народно събрание. По този показател те се равняват само с фамилията Савови – Стефанаки, Димитър и Стефан – един от лидерите на СДС, който е съвременник на Андрей.

България загуби един голям политик – такова е общото мнение на съпартийците на Андрей Луканов и на опонентите му, присъствали на тържественото му погребение.

Роден е на 26 септември 1938 година в Москва. Баща му – Карло е по наследство и по призвание виден деец на Българската комунистическа партия (БКП). Върнал се в България, Карло стига до поста заместник-председател на Министерския съвет. Синът Андрей завършва Московския институт за международни отношения и след това (1963–1965) работи у нас в Министерството на външните работи. През 1996 година, на двайсет и седем годишна възраст, е назначен за началник отдел в Министерството на външната търговия, където остава две години. След това е последователно първи секретар в Постоянното представителство на България в ООН (1968–1972), първи заместник-министър на външната търговия (1972–1976), заместник-председател и първи заместник председател на Министерския съвет (1976–1987) и министър на външноикономическите връзки (1987–1989).

Стремително върви нагоре и партийната му кариера. Той е кандидат-член и член на Централния комитет на неговата партия (ЦК на БПК), кандидат-член и член на Политбюро на ЦК на БКП, депутат в Седмото, Осмото, Деветото, Великото, 36-ото, 37-ото и 39-ото Народно събрание – общо двайсет години, от 1997-а насам.

– В тоталитарната система съдбата на човека често се определяше от кадровите оценки на хората над него. В моя случай – от тези на Тодор Живков – признава Луканов приживе.

След една успешна изява в Евксиноград, където е извикан да разкаже на Живков впечатленията си от САЩ, обещаващият специалист от проверено семейство е назначен за първи заместник-министър на външната търговия. В началото е видимо под покровителството на Тодор Живков, но през 80-те години изпада в немилост. Защо? Изглежда, с острия си нюх Тато усеща заплаха за поста си откъм младия политик. Обиколил доста свят, Андрей открива, че пазарната икономика няма алтернатива. И не го крие от никого. Като министър-председател през 1990 година той разказва как веднъж преди, представлявайки кабинета на Живков в интервю пред западен вестник, е заявил:

– Най-доброто съчетание за обществото е марксизъм плюс пазарна икономика.

Едва ли това изявление е останало незабелязано от Тато, който не е бил прост човек, макар че изглеждаше простовато. На 10 ноември 1989 година именно Андрей Луканов, действайки в заговор с Петър Младенов, Станко Тодоров и Добри Джуров организира свалянето му от власт.

През 1990 година Луканов стига до своя политически връх. През януари е начело на делегацията на БКП на Националната кръгла маса, която договаряше рамката на демократичните промени в страната.

Гледахме го на живо по телевизията тогава като замаяни. Виждахме в него човек, който никак не отговаряше на враждебно изострените ни по онова време представи за правоверен комунист – невероятно ерудиран, усмихнат, отговарящ на всички въпроси – удобни или не – еднакво добре и на български, и на английски, минаващ бързо на „ти“, симпатичен.

На 8 февруари 1990 година Андрей Луканов е избран за министър-председател на България. Оглавява две правителства. За кратко. Първото управлява страната до 21 септември, а второто – от 22 септември до 20 декември същата година.

Публична тайна е, че като премиер той оказва голяма помощ на новородената опозиция – и организационна, и финансова, и политическа. Журналисти в София на два пъти засичат и описват после срещите му с активисти от зараждащия се Съюз на демократичните сили (СДС) в квартирата на писателя Николай Хайтов на улица „Латинка“.

– Не разбирам защо опозицията е толкова зла и така злобно иска оставката на Луканов – възкликва актрисата Цветана Манева по време на някаква стачка. – Той с толкова любов я създаваше!

Един репортер на „Народен страж“ – вестникът, в който работех тогава, беше записал изявлението ѝ, но главният редактор за всеки случай не го пусна за публикация.

Факт е, макар малцината останали седесари да не обичат да си го спомнят сега, че именно Луканов хариза на СДС емблематичната сграда на улица „Раковски“ 134, която те обитаваха в славните си времена и шумяха в компанията на въодушевеното гражданство, събрало се под сините им знамена. Доста партии се изредиха после като обитатели на тази сграда, СДС вече не е сред тях.

Влизала съм в кабинета на синия лидер Иван Костов там. Главният редактор Тошев, който другаруваше с Костов тогава, ме беше пратил веднъж при него да му разкажа всичко, което знам за тогавашните криминални предприятия в България. И аз му разказах, бях радостна, че мога да помогна с нещичко на неговата синя идея, която – аз твърдо вярвах в това – е искрена, прогресивна и добротворна, за разлика от комунистическия идеал.

Стори ми се, че Костов ме слуша внимателно. Бяхме само двамата. Шефът на СДС и аз! Ако някой ми беше казал тогава, че и синия флаг, окачен на пилон до бюрото му ще послужи за параван, зад който криминалните предприятия в малка България ще се разраснат до криминална индустрия в световен мащаб, щях със сигурност да му ударя шамар.

Не знам дали, за разлика от мен, Луканов е предвиждал предстоящия процес на плячкосване под сините знамена. За да устрои СДС на „Раковска“ 134“, той прогонва оттам Българския индустриално стопански съюз (БИСА), ръководен от Огнян Дойнов – друг виден функционер на бившата БКП. Казват, че това превърнало леката антипатия между двамата в тежка омраза, която тровила бившия премиер до смъртта му.

Има и друг факт, който доказва приноса на Луканов в изграждането на опозицията в нова България. Чрез Робърт Максуел, който му е бизнес партньор според мълвата, той снабдява с хартия първите опозиционни вестници – „Свободен народ“ и „Демокрация“. Междувременно заедно с Александър Лилов чертае план за посттоталитарните промени у нас – как да се прекрои социализма чрез преразпределение на капиталите и материалните блага с помощта на изпълнителната власт.

– Луканов с подкрепата Москва стана премиер и лидер на имитиращата реформи комунистическа партия, като пое изкъсо контрола върху бизнеса, определяйки кой да е търговец и кой банкер. Той събра в БИСА на улица „Раковски“ триста души подбрани партийни кадри и ги назначи за милионери, като им каза да отиват с куфарите в държавните банки и да си получат милионите по списък.

Това са думи на фараона Иво Недялков, бивш офицер от Държавна сигурност и настоящ доктор по международно право, който през 1992 година създаде „Ист-уест интернешънъл“ – едно от първите акционерни дружества в демократична България. Дружеството емитира публични акции и набра солиден капитал. И софийският стажат-съдия, какъвто беше в този период от живота си Иво Недялков, стана през 1991–1992 година собственик на финансова къща, издателство, застрахователно дружество, строителна фирма, кафенета, ресторанти, софтуерна компания, както и учредител на Българска сконтова банка. Три години по-късно акциите на прочулото се дружество „Ист-уест“ паднаха и много дребни акционери изгубиха вложенията си. Прокуратурата го обвини в присвояване на около 30 милиона долара и го пусна за издирване в Интерпол. Арестуваха го в Ница и го вкараха за десет месеца в наш арест. Близо десет години беше съден, но накрая – през 2005 година – оправдан и впоследствие спечели делото, което заведе срещу България в Страсбург за това, че прекомерно дълго и неправомерно е бил лишен от свобода.
В интервютата, които дава след това, Недялков твърди, че знае за куфарчетата на Андрей Луканов, защото той самият бил получил 17 милиона така. Мнозина като него вярват, че именно Луканов е създателят на червените богаташи, призвани да развиват успешен бизнес и да подкрепят дискретно партията му. Друг въпрос е кой от опаричилите се по този начин какво направи. И как например в пирамидата, която Иво Недялков създаде, като нещо банкоподобно и банкообразно, изгоряха парите на стотици законопослушни български граждани. И как внезапно забогателите побързаха да се разграничат от БКП и от отцепилата се от нея БСП, за да се впишат в други, нови и по-перспективни партийни формации.

Банкерът Емил Кюлев, който преди да бъде убит, беше чест гост на купоните на „Труд“ – за Коледа, за годишнините на вестника и за рождените дни на главния редактор Тошев – разказваше, че източването на държавния бюджет и на валутния резерв започва от 1985 година със активното съучастие на Андрей Карлович Луканов и надминава огромната сума от 10 милиарда долара. И че самият Карлович като премиер изнася от бюджета над два милиарда – нещо, което се доказва от ревизия на Българската народна банка.

И второто правителство на Луканов пада. Защото преходът към пазарна икономика се протака, случва се противно на радостните народни очаквания, довежда до купонна система, опашки, инфлация. Кризата, останала в историята като „Лукановата зима“, избухва в протести на пернишки миньори пред мавзолея на Георги Димитров – легендарния ръководител на комунистическата партия, героят от антикомуническия Лайпцигски процес срещу подпалвачите на Райхстага (1933), председател на Коминтерна (1935–1943) и премиер на България (1946–1949). Мавзолеят още не е взривен тогава – това става седем години по-късно по заповед на строителния министър от правителството на СДС. Балсамираното тяло на комунистическия вожд, което се намираше в него е изнесено и изгорено още преди бомбаджиите да се хванат на работа…

И така, на площада пред тази знакова сграда се събира голямо множество от недоволни хора и им Луканов подава оставка, според официалната версия – под синдикален натиск, а според неофициалната – защото за реформите, които трябва да направи, той не получава подкрепа нито от СДС, нито от собствената си партия. Мерките, които трябва да се вземат за доброто на държавата и тогава, както и по-късно, са непопулярни и могат да бъдат проведени само от много популярен премиер. А Луканов е точно такъв. В анкетите на общественото мнение, които излизат на мода точно по негово време, той е неизменно начело с над 70 на сто доверие. Кой от неговите наследници в Министерския съвет може да се похвали с това? Само Бойко Борисов и то само в началото на първия си мандат.

– Аз сериозно смятах и продължавам да смятам, че еднопартийно правителство не е добър вариант за България. Моята програма не е програма на БСП. Тя има претенциите на програма, която би могла да сплоти нацията. Идеите, заложени в тази програма, аз съм имал далеч преди Десети ноември – заявява Луканов на 30 октомври 1990 година. СДС обаче му поставя условие: да напусне БСП. Той не се съгласява.

Преглед на пресата от онова време показва, че е значителен, ако не и решаващ неговият принос на консултациите за политическата сделка, наречена „исторически компромис“ и последвалия избор на Жельо Желев за президент. Между редовете се четат усилията на Андрей Луканов за убеждаването на бетонните глави във Висшия съвет на БСП. Пак с негови усилия по-късно е съставено и коалиционното правителство на Димитър Попов.

Между другото, Андрей Карлович предлага третия си братовчед по македонска линия – адвоката Иван Татарчев за министър на правосъдието и вътрешните работи. Така напълно неизвестният до този момент юрист набира популярност и с президентски указ от 19 февруари 1992 година заема длъжността главен прокурор на България.

Но няма ненаказано добро, както казва народът. И именно по искане на Татарчев на 7 юли 1992 година 36-тото Народно събрание снема имунитета на Луканов по тъй нареченото Дело № 2 – за помощите, раздавани по Живково време на държави от Третия свят и „братски“ комунистически партии. Веднага след това депутатът е арестуван и остава до 30 декември в килия.
Шестте месеца, които той прекарва зад решетките, произвеждат обаче обратен на замисления от властимащите ефект. БСП е в опозиция тогава, разпръсната, обругавана, разколебана. Колкото и други хора по-нататък да си приписват заслугите, че са я извадили от нокдауна, именно арестът на Луканов въздейства като парола на неговата партия. За пръв път, откакто СДС е на власт, парализата сред левите е видимо преодоляна – спонтанни митинги, обагрени в червено се надигат един подир друг по градовете на страната. В затвора комунистът трето поколение се държи точно като такъв. Зад бодливата тел на „Моабит“ Георги Димитров учи немски, за да се защитава сам, а на „Развигор“ Луканов пише книга и дава знаци на съпартийците си за кураж.

НЯКОИ ВЕЛИЧАЯТ Луканов като „архитект на мирния преход“ и „първопроходчик на демокрацията“. Други го сатанизират като основоположник на тъмното задкулисие в политиката. Лепват му презрителното Карлович, след като не става много ясно през премиерския му мандат дали не е все още съветски гражданин. Както и прозвището Кукловод, което после, след години забрава, ще блесне като чисто ново в лексиката на тъй наречената „градска десница“ – също, както и понятието „исторически компромис“.
Наричат Луканов и Кръстник на мафията – дълго преди Карамански да бъде удостоен с това звание. Във вулгарните романи на Христо Калчев и Георги Стоев не някой друг, а само и единствено Луканов е бащата на силовите групировки, които са страшното лице на криминалната икономика.

Доказателства няма, но слуховете са безброй.

Сочат го не само като пряко отговорен за помощите, пращани от България в Третия свят, но и за милиардния външен дълг на държавата. Той лично надзирава през 70-те години на 20-ти век секретния проект „Нева“ – за снабдяването на соцлагера с върхови технологии в електрониката, поставени под ембарго от Запада. За този проект СССР и някои от сателитите му тогава хвърлят милиарди, а официално той завършва с провал. Дали и колко доларови милионери са родени от него, никой не може да каже. Но именно във връзка с „Нева“ на Луканов се приписва и бащинството на задграничните смесени търговски дружества, учредявани с чуждо участие по линия на Държавна сигурност (ДС), които бяха присвоени от представляващите ги разузнавачи и техни близки след Десети ноември 1989 година. Според печата те са над 400 и в тях са изнесени от страната ни около 2 милиарда долара.

Като други ключови фигури в аферата със задграничните фирми на ДС се сочат космополитният бизнесмен от чешко-еврейски произход Робърт Максуел и бившият член на Политбюро на ЦК на БКП и заместник министър-председател Огнян Дойнов.
Когато Дойнов е принуден да се укрие в чужбина, „човекът на Максуел“ в отечеството ни остава Луканов. По едно време Максуел обявява намерение да основе банка в посттоталитарна България чрез която да управлява външния ѝ дълг, а също и да купи наши медии. Точно тогава Луканов е чест гост в апартамента му в Лондон и в имението му в Оксфорд. Последната от станалите известни негови визити е през август 1991 година, три месеца преди Максуел да се удави в океана при неясни обстоятелства.
На 29 март 1990 година, когато Андрей Луканов е премиер, е обявен мораториумът по външния дълг на България. Само за януари, февруари и март Българската външнотърговска банка трябва да плати 1,640 милиарда долара, а в резерва има под един милиард. Десет дни преди това Карлович е на посещение в Москва и иска от правителството там заем от един милиард долара. Отказват му. В суматохата около мораториума, която изобщо не влиза в публичния дневен ред на Министерския съвет и на Народното събрание, нови стотици милиони в твърда валута сменят местопребиваването си от нашите в чуждите банки. Или поне така твърдят противниците на тогавашния министър-председател, а те са безброй – и в лявото, и в дясното политическо пространство.

Тодор Живков, който прекарва около пет месеца в килия – от януари до юли 1990 година – и живее после в една вила на улица „Секвоя“, охраняват от полицията и от фирма „Ипон“, дава интервюта след смъртта на Луканов и го обвинява за много неща – и за нарастващия външен дълг на страната, и за далаверите с него по време на социализма и демокрацията.

– През 70-те години имахме дългове към Запада. Тогава аз оглавих комисията и въведохме ред. Никой извън тази комисия не можеше да внася или изнася извън страната. Но след това аз я върнах на Министерския съвет, назначиха Луканов за неин председател и парите сега ги няма. Окрадоха ги! – категоричен е Тато, разговаряйки с Тошо Тошев в дома си. Според него мотивите за убийството на един от тези, които го свалиха от власт, определено не са политически.

– Може да е лично отмъщение – допуска бившият Първи в това интервю. – Възможно е да е разчистване на сметки. Луканов беше свързан с една част от подземния и надземния свят. И с чужбина беше свързан по разни начини.

За коя ли „чужбина“ намеква Живков? За Русия? Или за западните държави? Такъв въпрос не му се задава. По онова време и на през ум не ни минаваше, че може да има нещо лошо, свързано със Запада.

Покрай съветската закалка на Луканов, покрай проекта „Нева“, както и покрай цялостната му дейност, за него е прието да се говори като за „дългата ръка на Москва у нас“. Мълвата го разнася като Генерал от КГБ – съветската служба за сигурност или Агент на ГРУ – съветското разузнаване. Извън художествените измислици и слуховете, за това няма нищо черно но бяло. Но е факт, че когато е в немилост у нас, Андрей е приеман в „Кремъл“ по-радушно в сравнение с който и да е друг българин от силните на деня.

Близък познат на Луканов ми е разказвал, че той поел пред Москва личен ангажимент: София да не влиза скоро в НАТО – да не бързаме да се подписваме под международния договор за военно сътрудничество в органа, основан на 4 април 1949 година със седалище в Брюксел. Но дали е истина това, никой няма да научи със сигурност, защото такива ангажименти не се протоколират. В дописката за убийството на улица „Латинка“ го споменавам предпазливо. Колегите в „Стандарт“ също го отбелязват иносказателно: „Политическият интерес на САЩ от разширяващия се на Изток Атлантически пакт трябва да се разглежда и като част от борбата за суровини, в която Луканов играеше.“

Печатът най-многословно разглежда тогава обстоятелството, че Андрей Луканов е една от най-крупните фигури в българската икономика и е член на Управителния съвет на българо-руското газово дружество „Топенерджи“. През юли 1996 година той се оттегля от този управителен съвет, но не и от делата му. Официално остава само като експерт-консултант, неофициално – може би нищо не става без неговите консултации.

Именно заради дружеството „Топенерджи“ на 22 май 1995 година Луканов обявява, че напуска политиката и се отдава на бизнеса. Коментира се, че това е един от най-силните му политически ходове – защото онзи, който държи кранчето на газа, държи и всяко българско правителство в ръката си. Но по-нататък се вижда, че въпреки близкото приятелство на Карлович с двама от най-силните руски мъже – премиера Воктор Черномирдин и шефа на „Газпром“ Рем Вяхирев, дружеството не тръгва добре. Препъва се в кабинета на Жан Виденов, който е съставен през януари 1995-а и разпуснат през февруари 1997 година. Жан твърди, че защитава националните интереси в енергетиката, макар да го обвиняват, че чисто и просто иска по-тлъста хапка за своите хора от кръга, наречен „Орион“. Когато от Москва идват за газови преговори у нас – през февруари 1996 година – премиерските съветници Владимир Жеглов и Красимир Николов така объркват нещата, че Вяхирев си тръгва неочаквано, а руският посланик Александър Авдеев докладва спешно на Черномирдин: става скандал! Стресиран, Жан Виденов на прав текст се моли на руснаците да се върнат на масата на преговорите. Те склоняват, но по-късно двете страни се скарват люто за размера на транзитните такси и собствеността на тръбопроводите – така че отношенията влизат в задънена улица и си остават там.
През юли 1996 година изненадващо Луканов освобождава шефското място в „Топенерджи“. Някои казват, че е изхвърлен със съгласието на Русия, други – че напуска доброволно и завинаги. Фактът, че именно „Топенерджи“ осигурява после неговата охрана, показва, че третото е вярно, а именно – че той остава зад кулисите. На мястото му сяда Илия Павлов, президентът на „Мултигруп“ – най-одумваната по онова време компания, която се намира в икономическа война с правителството на Жан. Два месеца по-рано Павлов се разграничава и от Луканов – категорично и публично. Тогава никой не предполага, че той ще наследи, освен поста му в енергетиката, и участта му – да умре от куршум.

– Андрей Луканов беше свързван по един или друг начин с нас напълно безпричинно – казва Илия Павлов през май 1997 година, когато Луканов вече не е между живите.

Спомням си, че трудно го склоних за това интервю. Той го даде неохотно, цедеше думите си, правеше паузи между фразите, но беше категоричен:

– Самото име на Луканов трябва да се приема като една метафора за политическите лица, свързани с „Мултигруп“. Но само метафора, нищо друго. Нито една сериозна организация не може да бъде ръководена отвън от който и да е политик. Всички компании, които за разлика от нашата, бяха администрирани политически и работеха по политически директиви, завършиха и ще завършат зле.

По това време Илия Павлов е убеден, че пред него и пред бизнеса му има цяла вечност и че само на Луканов е съдено на умре. И през ум не му минава, че не след дълго ще бъде застрелян…

Обявяван за заговорник в икономиката, Луканов е спряган и за парламентарен конспиратор, който винаги може да извади от ръкава си още някое правителство. Но когато към края на 36-тото Народно събрание се говори, че чрез свои депутати бившият премиер можел да подкрепи експертен кабинет, подобен този на професор Любен Беров (1992–1994), Луканов се позовава на решението на своята партия и отвръща:

– Отиваме на избори.

На 30 септември 1996 година, два дни преди да бъде убит, той заявява в Плевен пред публика:

– Вярно е, че нацията има защо да се сърди на десницата. Аз също имам основание да не обичам този тип хора, които днес са леви, утре десни и обратното. Ясно е обаче, че трябва да търсим диалог между левицата и десницата за решаването на тежките проблеми на страната. Евентуалната загуба на БСП на президентските избори може да има твърде тежки последици за цялото общество. Не трябва обаче да се смята, че евентуалният отрицателен за БСП резултат в изборите ще означава край на света. Същото важи и за резултата на СДС.

Като политик на прехода Андрей Луканов се придържа, общо взето, към своята формула „2 от 3“, която е оповестил през 1990 година, а именно: 2 институции – парламентът и Министерския съвет – за червените и 1 институция – президентството – за сините.

В анализа си пред пленума на БСП на 11 ноември 1996 година за загубата на президентските избори, Жан Виденов заклеймява формулата „2 от 3“ .

Без да визират публично Андрей Луканов, и Виденов, и неговите идеолози много пъти говорят за „сбъркания модел на прехода от 1990 година“ и за „перестройчиците десетоноемврийци, които трябва да изтекат в канализацията на историята“. По този начин неуспялата все още да се реформира партия се обръща против един от главните ѝ реформатори.

Луканов дълго се прави, че не го забелязва. Само в един момент си изпуска нервите – в момента, когато групировката „Орион“, сплотила се около премиерските съветници и бизнесмена Румен Мирчев Спасов, е в силен възход, а Виденов умилително я нарича „приятелски кръг“.

– „Орион“ е мародерска групировка! – избухва той.

След тая реплика са рязко загърбени времената, в които Луканов и Виденов са близки съратници.

Но когато Луканов излиза от ареста на „Развигор“ на 30 декември 1992 година пак започва сближаване между двамата. До юни 1994 година двамата вече са се сприятелили силно. Луканов е нещо като наставник и патрон на младия соцлидер. В централата на БСП шушукат, че това предизвиква ревност у Александър Лилов, първият учител на Жан в политиката. Той не крие раздразнението си, когато неговият ученик обяснява по телевизията „колко много е научил от Луканов, колко много е взел от неговите политически и управленски познания“.

Три дни преди 41-ия конгрес на БСП Андрей Луканов заявява:

– За две години Виденов доказа, че 40-ият конгрес не е сбъркал в избора си, че той е млад човек, способен бързо да се развива и да акумулира в себе си качествата и зрелостта на истински партиен лидер. Има всички основания следващият конгрес да го избере за председател на партията.

Така и става.

Изненадващо обаче веднага след това Виденов изхвърля почти всички хора на Луканов от Висшия съвет на БСП, а после и от кандидатските листи за 37-то Народно събрание. Луканов великодушно подминава това предателство. И малко по-късно правителството на Жан Виденов се прави пак с неговите добронамерени решаващи консултации.

Отношенията му с Жан започват да охладняват около така наречената Бяла книга от 1995 година, в която Андрей Луканов, наред с Филип Димитров, който е премиер от ноември 1991-а до декември 1992 година, се сочи като един от виновниците за плачевното икономическо състояние на България. Казват, че след силен натиск от Луканов, Виденов прави нова редакция на тази книга. Но в приятелството им зейва пукнатина, която се запълва с взаимна омраза покрай случващото се с „Топенерджи“ от май 1995 година нататък. Действащият премиер обвинява бившия, че играе за „Мултигруп“ и „Газпром“ в ущърб на българските интереси.
През декември 1995 година пламва публичен задочен спор между Жан и Андрей Карлович. Служителката на пресцентъра на Виденов Невена Гюрова заявява в интервю пред „Свободна Европа“, че Луканов… искал да я убие!

– Луканов покровителства бухалките! Той е създателят на „Мултигруп“. Помогна им да се закрепят, да се развият, както и на ред други групировки и съответните им опашки! Жан Виденов няма личен контакт с никого, той няма личен живот дори! Но Луканов има зъб на Виденов за много неща. Той не може да го понася, защото министър-председателят му пречи, като иска да сложи ред в държавата. А редът в държавата е вреден за Андрей Луканов! Той може да вирее само на тъмно. Луканов покровителстваше създаването на кредитни милионери. Луканов иска да свали Виденов! Измисля му прякор Лебеда (бел. авт. – заради дългата шия) и казва, че на Лебеда трябва да му се отвърти главата! – изригва Гюрова.

Обсаден от репортери, Лебеда мълчи – нищо не потвърждава, но и не отрича.

Луканов обаче, който също има прякори – Кукловода и Бялата лисица – заради хитростите му и заради снега в косите му, не избягва да даде коментар. В него повтаря едно с допълнение нещо, което е казал още в началото на мандата на Жан.
– Да оставим тия хлапетии да си поиграят на управление на страната. Те сами ще се олеят. И се оливат вече. Още тази зима ще се срутят и ще дойдат на колене при мен да им прощавам и да ги спасявам.

Това е един от редките случаи, в които Луканов не е познал. Никой не отива при него да го моли за прошка. Той може би започва да губи търпение и на мартенския пленум на БСП през 1996 година заявява, че в партията и държавата се възраждат сталинистките методи. Отговарят му с мълчание. И през юни той хвърля едно знаменито предизвикателство – нарича „мародерски“ приятелския кръг на премиера „Орион“. В този кръг настръхналата преса включва: Румен Мирчов Спасов, който е син на генерал Мирчо Спасов-Страшилището от концлагера „Белене“ – българският „Гулаг“, едноличният търговец Николайчо Кривошиев – Агнешкия крал, премиерският съветник Красимир Райдовски, шефа на Българската телекомуникационна компания Михаил Данов, председателя на Комитета по пощите и далекосъобщенията Любомир Коларов и други.

Ден преди да бъде убит, Луканов казва на най-близкия му социолог Андрей Райчев, че разполага с неоспорими доказателства за корупция във върховете на изпълнителната власт.

Куршумите изпреварват разкритията му.

Повече от шест часа продължи поклонението пред тленните останки на Луканов на 4 октомври 1996 година. Столицата не помнеше такава траурна процесия – проточила се беше от сградата на Националната художествена галерия до зала „София“ на бившия Партиен дом. Ние с фоторепортера Емил Байданов едва успяхме да стигнем до входа на залата, но там в гъстата тълпа ми прилоша и с помощта на Емо излязох току преди да припадна. Навън намокрих лицето си от бутилка минерална вода, дойдох на себе си и чух някой да казва, че Жан Виденов е написал на надгробния венец: „Прощавай, Андрей“.

МЕЖДУ ДРУГОТО, независимо от претенциите на двама-трима мастити журналисти, не друг, а бившият премиер Жан Виденов е авторът на знаменателното понятие „приятелски кръг“, което се спряга под различни имена при всички различни правителства. Кабинетът на Виденов (1995–1997) има своя кръг „Орион“, кабинетът на Костов (1997–2001) – кръга „Олимп“, кабинетът на Симеон Саксккобурготски (2001–2005) – кръга „Юпитер“, кабинетът на Станишев (2005–2009) – кръга „Монтерей“, кабинетът на Орешарски (2013–2014 ) – кръга „Библиотекарите“, а кабинетите на Борисов (управлявали с две кратки прекъсвания през 2009–2018 )– кръга „Хелиос“ и кръга „Котараците“.

Общо взето, това са корупционни кръгове около властта. Те са много пъти описвани поединично – от отделни автори в различни издания. Когато събирах архив за тази книга, открих, че един авторски колектив, известен под името „Кукловоди“ (kuklovodi) ги е подредил прегледно и ги е описал, като е подбрал онези факти, свързани с тях, които не биха могли да бъдат опровергани. Можете и сами да видите в Blog.bg въпросната публикация – тя отдавна води свой собствен живот в интернет пространството и се споделя между безброй любознателни читатели. Преписах от нея най-важното.

„Кръгът „ОРИОН“ се състои от фирми, всяка от които носи име на звезда от едноименното съзвездие и се сдобива с държавни облаги. Негов бос е Румен Спасов, който издъхна от рак в Кейптаун, ЮАР. Първоначално разкритията за „Орион“ са направени от Андрей Луканов, а след неговото убийство Иван Костов подема битка със съзвездието от приятели на Виденов.

На свой ред обаче и премиерът Костов се обзавежда със съзвездие. Кръщават го „ОЛИМП“ на името на хитовия за времето си ресторант „Олимп“, собственост на Славчо Христов. От обикновен ресторантьор Славчо Христов става крупен бизнесмен, започва да получава концесии и да печели приватизационни сделки, сдобива се и с банка. Интересна подробност е, че след приватизацията на „Нефтохим“, когато Костов се сближава с шефа на компанията Валентин Златев, медийното обслужване на Славчо Христов и на по-знатните лица от „Олимп“ се поема от неговата пиарка Диана Дамянова. Така тя успява да натрупа опит и израства по-нататък като равноправен член в най-новия приятелски кръг на премиера Бойко Борисов – „ХЕЛИОС“.

В незаслужена забрава тъне провалилият се кръг „АГНЕШКИ ГЛАВИЧКИ“ – Красимир Каменов, Панайот Ляков, Пламен Иванов, Илиян Попов, Даниела Николова – все хора, които малцина си спомнят. По времето на Костов те се опитват, но не успяват да изместят кръга „Олимп“. Тяхното любимо ястие дава име на групировката им.

С хранителен привкус е и името на приятелския кръг „МОНТЕРЕЙ“, кръстен на едноименното заведение в столицата и нашумял при управлението на Станишев. Това е кръгът с най-силно комунистическо присъствие, в който участват най-много генерали и висши политици: бившите външни министри Виктор Вълков и генерал Любен Гоцев, вътрешният министър на Станишев Румен Петков, митничарката Снежана Димитрова, генерал Георги Ламбов и други.

Характерно е за всички премиери, че техните приятелски кръгове нашумяват около година преди те да сдадат властта. Единствено Борисов нарушава традицията, като демонстрира своя кръг „Хелиос“ само месец след като за първи път става премиер.

„Олимп“ измества „Орион“ и е свързан най-вече с това, което главният прокурор Никола Филчев нарече „криминална приватизация“. Чрез масовата приватизация, с главен приватизатор Александър Божков, в периода от 1995-а до 1997 година около 2050 предприятия са буквално подарени на учредените за целта фондове. Те повечето са основани от мафиоти, само много малка част – от сериозни предприемачи.

След време предприятията се продават и препродават. Същата схема действа и когато се купуват имоти от общини или министерства. Приватизационните измами нямат аналог – това са грабежи, които бележат завинаги с черно петно историята на България. Много малка прослойка от хора забогатява от тях.

Всичко започва през есента на 1996 година, когато в ресторант „Олимп“ се събира за първи път официално елитът на СДС във връзка с финансирането на президентската кампания на Петър Стоянов. На „тайната вечеря“, организирана от Марио Тагарински с представители на едрия бизнес, присъстват и Красимир Стойчев, шефът на СИК Красимир Маринов-Големия Маргин, Евгения Калканджиева. Събитието легитимира ресторанта и неговия собственик като част от атрибутите на новата власт. През 1998 година фирмата на Славчо Христов „Балканстрой инженеринг“ печели първите си търгове на летище „София“. Смята се, че за нея е лобирал лично министърът на транспорта Вилхелм Краус, тъй като по същото време служител в „Балканстрой инженеринг“ е неговият брат Борис Краус. Впоследствие Славчо Христов напуска „Балканстрой инженеринг“ и създава няколко собствени строителни фирми, в една от които – „Софстрой комплект“ е съдружник със сина на министъра – Антон Краус. Славчо Христов регистрира обща фирма „Бул-ойл трейдинг“ и с Георги Христов, зетя на Иван Костов.
Слънчевият април на 2000 година е решаващ за възхода на кръга „Олимп“. На общо събрание на БРИБанк Славчо Христов е избран за председател на надзорния съвет. Официално той е акционер само чрез дружеството „Медикус – КСЛ трейдинг“, което купи 1,5% от увеличения капитал на банката. Неофициално се знае, че офшорни компании, свързани с него, контролират над 40% от акциите ѝ.

Първата голяма приватизационна сделка на Славчо Христов е покупката на курорта Златни пясъци. Формално купувач на 63,8% от капитала на курорта е Работническо мениджърско дружество(РМД), финансирано от банката. РМД-то се ангажира да плати 80,8 милиона долара, разсрочено за пет години.

През май 2000 година феноменалната банка на Славчо Христов финансира две РМД-та, кандидатстващи за пет водно-електрически централи (ВЕЦ), обединени в каскадите „Пиринска Бистрица“ и „Санданска Бистрица“. Общата сума, предложена от РМД-тата е 65 милиона долара, но сделката пропада.

През юни 2000 година е големият удар – покупката на фалиралата Стопанска банка. По това време шефката на „Банков надзор“ в Българската народна банка (БНБ) е Емилия Миланова, която е кумувала на семейството на премиера Костов. Така кръгът „Олимп“ сбъдва за своите една несбъдната мечта на „Мултигруп“. Контролираната от Славчо Христов БРИБанк се ангажира през септември да плати 80,1 милиона лева на кредиторите на Стопанска банка и се преименува на Стопанска и инвестиционна банка (СИБанк). Георги Прохаски, съветникът на бившия вицепремиер Александър Божков, става изпълнителен директор на мястото на напусналия президентски съветник Красимир Ангарски.

Империята „Олимп“ естествено слага ръка на военно-промишления комплекс в България, тъй като Стопанска банка е сред основните кредитори на предприятията от комплекса. А бившата БРИБанк е агент по приватизацията на „Арсенал“, „Бета“, „Пима“, и „Трема“.

Близки до СИБанк РМД-та с пари от нея купуват и най-апетитните парчета от българските летни и зимни курорти. „Бороспорт“ – дружеството, което стопанисва любимия на актива на СДС курорт Боровец, е приватизирано от РМД „Самоков-Боровец – 21“ за цена от 4,9 милиона долара, платени в брой. „Турист инвест“ – Цюрих купува 60% от „Пампорово“ АД срещу 11 милиона долара в брой.

Националният осигурителен институт (НСИ) решава да даде обслужването на половината от парите за пенсиите на СИБанк, която оперира с около един милиард лева на година. Постепенно парчетата, които Славчо Христов и други от неговия кръг „Олимп“ усвояват, се подреждат в империя. СИБанк се превръща в държава в държавата, близка до премиера и управляващите. Предвидимо е, че БНБ няма да смее да я пипне. Към нея текат парите на много държавни фирми и институции, около нея се структурират отрасли, сектори и предприятия с предсказуемо добро бъдеще.

Така с помощта на държавата една българска банка се превръща в ключов фактор за икономиката на страната, слагайки за по-малко от три години ръка на военно-промишления комплекс, на основни предприятия в индустрията и транспорта и навлиза мощно в туризма. Съдебната система, БТК, НЕК, НОИ, МВР, митниците, тотото, „Лукойл Нефтохим“ – почти целия държавен бюджет се обслужва от частната банката, оглавявана от ресторантьора на Костов.

След години, когато това се случи и с една друга феноменална финансова институция – Корпоративна търговска банка (КТБ), опитните финансисти възкликнаха: дежавю! Но после крахът на КТБ показа, че има нещо ново във всяка нова ситуация, която сме преживявали. И най-галената банка на държавата си остана една.

След като кабинетът „Костов“ пада и Симеон Сакскобурготски взема властта, Славчо Христов предава тази най-галена банка на Цветелина Бориславова – приятелката на Бойко Борисов, личният телохранител на Царя и после царски главен секретар на МВР, бъдещ софийски кмет и премиер. След като сдава на Цветелина шефския пост в надзорния съвет на СИБанк, Славчо Христов остава само акционер и член на надзора на банката. Те с Цветелина се познават отдавна. Тя е член на управителния съвет на „Бентонит“ – Кърджали и на Консултативния съвет на Оловно-цинковия комбинат (ОЦК) в Кърджали, а тези предприятия са дългогодишни акционери в СИБанк. Нейният интимен приятел Бойко Борисов и Славчо Христов се знаят още от времето, когато работят за СИК. През 1993 година Славчо е управител на ресторант „Рич“ на булевард „Александър Стамболийски“. Когато през ноември 1993 година в София избухва гангстерска война, по-първите хора от СИК я прекарват като баровци именно в „Рич“. По същото време Бойко и Цветелина са бизнеспартньори с един от босовете на СИК – Румен Николов-Пашата. Бойко и Пашата са съдружници в „Интербулпред“, а Цветелина и Пашата – в „Интерпрайм тобако“. Има още една силна връзка между Славчо и Бойко. И двамата са съдружници с Тодор Толев – бивш служител на МВР в Пловдив, натрупал първоначалния си капитал от секстелефони. Толев и Борисов имат обща фирма „Ти Би Ай ’97″. А общата фирма на Толев и Христов е „Норт“ – същата, която преди години стана един от собствениците на частната цигарена фабрика в Харманли. В нея работи за кратко време и зетят на премиера Иван Костов – Георги Христов. Кариерата му там се проваля, когато нашумяват отношенията между Славчо и премиерското семейство Костови. Малко преди Костов да се прости с властта, Славчо Христов напуска „Норт“, а Георги Христов изчезва от харманлийската цигарена фабрика…“

Но това място хрониката на „Кукловодите“ може да се допълни с един коментар на генерал Атанас Атанасов по БиТиВи от март 2018 година. Той е част от негово интервю, посветено главно на скандалната новина, че компанията ЧЕЗ, която доставя ток на близо 3 млн. клиенти в България и обслужва площ от 44 000 квадратни километра се купува от…една Гинкаот Пазарджик . Сделката за продажбата е за над 300 милиона, а е сключена от компания с капитал  50 000 лв! Всички питат: Коя е тая Гинка Върбакова, кой стои зад фирмата й „Инерком-България“?

Отговорът на генерал Атанасов:

– През 2003 година, когато Бойко Борисов беше главен секретар, беше убит Тодор Толев – Бялата лисица. Двамата са имали обща фирма в Харманли за цигари. Лисицата е организаторът на сделката с импулсните измами в Харманли, в която е участвал и мъжът на Гинка – Славчо Върбаков. ЧЕЗ отдавна искаше да си продаде компанията у нас, защото беше притискана. Нямаше значение на кого, а само и само да си прибере парите. Тези, които стоят зад Върбакови, са една плеяда от приятелите на Бойко Борисов от времето, когато имаше връзки с Пашата и Каратиста“.

А ето как продължава разказът на „Кукловодите“ по-нататък:

Правителството на Национално движение Симеон Втори – НДСВ продава Българската телекомуникационната компания (БТК) на исландския милиардер Тор Бьорголфсон за смешна сума – седем пъти по ниска от нейната пазарна стойност. Новият собственик после решава да я препродаде за около два милиарда. Сделката е подписана от тогавашния директор на Агенцията по приватизация Илиян Василев. СИБанк изкупува 35 на сто от акциите на БТК на фондовата борса. Банката се явява само като брокер, защото истинският купувач е Бьорголфсон.

Въртенето на парите е класическо: Симеон и правителството му пускат акциите на БТК на борсата. СИБанк и Цветелина Бориславова ги изкупуват и ги предават на Тор Бьорголфсон. Междувременно Цветелина става почетен посланик на Исландия в България и координатор на сдружение „Глобална България“, което се готви да управлява страната.

Купуването на 65% от БТК от исландския милиардер се тълкува под сурдинка в юридическите среди като престъпление. Някогашната перла БТК е превърната в офшорка, тъй като „Вива венчърс“ се слива с едноименно дружество, регистрирано в Кипър, а операцията е извършена чрез „Новатор“ на Бьоргфолсон, която също е офшорка.

В началото на декември 2007 година Цветелина Бориславова купува още 6,588% от СИБанк на блокова сделка на борсата. Цената за акция е 10 лева, като общата сума възлиза на 4,59 милиона лева. Продавач е един от шефовете на банката – Светослав Божилов. Така делът на Бориславова в банката става 22,3%, а два месеца преди това белгийската КВС купува 75% от трезора за 295 милиона евро. Тогава договорката била Бориславова да остане шеф на Надзорния съвет. Основните акционери на СИБанк са подписали споразумение за отстъпване на пакет от 75% от капитала на Стопанска и инвестиционна банка. Изглежда, че СИБанк я очаква отлично бъдеще и все по-важна роля в българския финансов сектор, който вече е част от европейския финансов ландшафт.

В началото на февруари 2008 година фондът на банкерката Цветелина Бориславова Си Ес Ай Еф (CSFI), основан през 2005 година, обявява, че ще вложи близо половин милиард евро до пет години в четири основни направления – възобновяеми източници на енергия, промишленост, финансови услуги и имоти. Бориславова държи 99% във фонда, а останалите са на фондацията ѝ „Кредо бонум“. По едно време Си ЕС Ай Еф има активи за около 110 милиона евро. Заедно с испанската компания „Фери груп“ фондът се кани да инвестира в производството на биомаса. Дружеството има 30 хиляди декара земи край Видин и Варна и планира да ги увеличи до 100 хиляди декара с насаждения, подлежащи на обработване в пелети за биомаса. Проектът предвижда и изграждането на два завода за преработка.

Друга инвестиция е насочена в изграждането за пет години на три вятърни парка край Каварна с 200 мегавата мощност и инвестиция от 250 милиона евро.

Има и проект за изграждането на банково градче покрай софийския булевард „Цариградско шосе“ – на терен от 25 декара на мястото на някогашния „Балканпрес“. Комплексът се състои от четири сгради, предназначени за банкови офиси с обща площ от 100 хиляди квадратни метра.

Си Ес Ай Еф официално е представен и като собственик на „Пампорово“ АД с 47 на сто акции в дружеството. Излиза, че именно Цветелина е собственикът на Пампорово, което тя не обича да афишира. Но става известно, че нейният фонд ще изгради ваканционно селище в село Стойките край Пампорово – с апартаменти на площ от 100 хиляди квадратни метра, инфраструктура и обслужващи сгради. Селището се свързва с четириседалков лифт със зимния курорт, проектирани са две нови писти между тях. Няма спор, че Цветелина Бориславова е наследник на Славчо Христов в курорта. Той е неговият предишен собственик, но по своя или по чужда воля пренасочва инвестициите си в Златните пясъци. Споменатите в тях факти са публична тайна, но тя е удавена в еуфорията на електората, преливащ от емоции преди кабинетът „Борисов-1“ да поеме властта. В предизборната компания почти не се коментира това интересно събитие – че жената на бъдещия премиер Борисов откупи собствеността на бившия банкер на Костов от скандално известния му кръг „Олимп“.

Съвместното управление на ГЕРБ и Синята коалиция при правителството „Борисов-2“ не е нищо повече от завръщане във властта на приятелския кръг на Иван Костов, пишат Кукловодите в Blog.bg и никой не се захваща да го опровергава.

Междувременно кръгът „Хелиос“ на Бойко Борисов се окопава видимо във властта. След всяка вечеря с нощувка в едноименния хотел в Обзор групировката се сдобива с нов свой човек по високите етажи на властта.

Хотел „Хелиос бей“ е собственост на Васил Златев, бивш кмет на Правец от времената на Тато. Знае се, че е строен с парите на сина му Валентин Златев – президентът на „ЛУКойл България“. В кръга „Хелиос“, освен милиардера Златев, е и дясната му ръка Диана Дамянова. Когато медиите съобщават това, тя е бивша синдикалистка от КНСБ и действащ президент на пиар компанията „Ди енд Ди“, която обслужва медийно семейство Златеви и премиера. Сред известните членове на „Хелиос“ е и адвокат Тодор Батков, чийто вестник „Стандарт“ е официоз на Бойковата власт.

Очевидци разказват, че в различен състав кръгът „Хелиос“ заседава най-често в събота в Обзор. Известно е, че Борисов си намира различни причини да отиде там и остава да нощува, въпреки, че само на трийсетина километра се намира почивната база на Министерския съвет, издържана с пари на данъкоплатеца именно, за да приютява правителствените чиновници от неговия ранг. Веднъж поводът за пътуването на Бойко по Черноморието е откриването на някакво кръстовище на бургаския булевард „Приморски“, друг път – кръщенето на бебето на говорителката на МВР във Варна Калина Пенчева. Запитан от журналисти дали пристига от прословутия хотел на Златеви, Борисов ги смъмря: „Ще престанете с тези въпроси, защото дотам ще ми бъдат разговорите с вас!„

Той все пак признава на една пресконференция в Министерския съвет:

„Да, спя в хотела на Златев в Обзор, но какво от това? Имам много приятели в Обзор, затова ходя там.“

По странно стечение на обстоятелствата след всяко негово ходене „там“ следва важно назначение на хора, предани на фамилия Златеви, бивши служители или партньори на Лукойл – такива, като самия Бойко навремето, когато е шеф на охранителна фирма „ИПОН“.

По-нататък Кукловодите изброяват в Blog.bg имена и държавни постове, осигуряващи големи възможности и високи заплати.
Защо избирам да цитирам точно тях, след като по темата има толкова много автори? Защото мой приятел, шеф от ДАНС ми ги препоръча, като ми даде да разбера, че тяхната информация съвпада с тази в оперативна разработка, посветена на приятелите и братовчедите във властта.

Публикацията на Кукловодите очевидно се нуждае от обновяване – за да бъде добавена историята Корпоративна търговска банка (КТБ) – най-новата банка на властта, чийто възход започва при управлението на Сакскобургготски, продължава при управлението на тройната коалиция и на двата кабинета на Борисов, за да стигне до срамен фалит при управлението на Орешарски.

КТБ също като СИБанк е надарена с най-платежоспособните държавни клиенти и би била жива и здрава още дълги години, ако собственикът ѝ Цветан Василев, намирайки се в прегръдката на политическата корупция, беше взел пример от олимпийския банкер Славчо Христов и не беше поискал да излезе от задкулисието, за да играе главна роля в политиката. Като създател на партия, наречена „България без цензура“ Василев наля милиони в три телевизии – TV7, News7 и Super7, заложи на един телевизионен водещ – Николай Бареков, произвеждайки го с много пари в партиен лидер и се провали дотам, че стана беглец, изгнаник и клиент на прокуратурата.

По същото време прокуратурата, начело със Сотир Цацаров подгони рекордно ниските рейтинги на институциите. Мълвата ѝ приписва кукловод – Делян Пеевски, бивш следовател, медиен магнат от наш мащаб, политик и предприемач, депутат от ДПС в 41-то, 42-то, 43-то и 44‑то Народно събрание. Пеевски дълго време, заедно с майка си Ирена Кръстева, която е съсобственик на ИПК „Родина“ – най-голямата печатница в България, ръководи около две телевизии, пет сайта и шест печатни издания, които вадят 220 000 броя дневно на вестникарския пазар. През 2015 година той официално придобива дялове от вестниците „Телеграф“, „Монитор“, „Политика“, „Меридиан мач“ и други, а заедно с това легитимира собствеността си в тютюневия гигант „Булгартабак“, приватизиран през недовършения мандат на първия кабинет на Борисов.

Обвиняемият Цветан Василев разказва в многобройни интервюта, че го считал за свой син, а после плащал цената на неговото предателство. Но Пеевски не фигурира в обвинителния акт за криминалния фалит на банката. Въпреки това или точно поради това конкурентните на неговите издания – „Дневник“ и „Капитал“ го наричат „мафиот“ и „олигарх“. Изборът му за шеф на ДАНС през юни 2013 година предизвиква масови протести и е отменен от Народното събрание, но скандалът разклаща правителството на Орешарски и не след дълго то пада. Конкурентните на Пеевските медии изпадат в транс – също като неговите и близките до тях, които го защитават.

Кой в тия два хора пее по-вярно? Не знам. Като дългогодишен наемен работник във фабриката за новини, коментари и пропаганда, наречена „Труд“, аз не съм виждала Пеевски, нито съм го чувала по телефон, нито съм получавала косвено и пряко от него съвет или заповед – а това е нещо, което не мога да кажа за други фигури с позиции във властта. Като разследващ журналист разполагам с информации, в които той е замесен, но те са толкова противоречиви и неподплатени с доказателства, че определено не стават за публикация. Опазил ме Бог от тоя грях, от който някои журналисти не се опазиха – да извадя една част от тия информации някъде, а после другата, противоречащата ѝ част – другаде, като получа за това пари и облаги първо в единия, а после в другия от враждуващите медийно-политически лагери.

Записала съм си нещо, което съм чула от Цвятко Цветков – вече покойник – математик, програмист в института по кибернетика, дългогодишен висш служител на МВР, ръководител на екипите, създали първите големи информационно-търсещи компютърни системи за нуждите на службите за сигурност:

– Кукловодите в политиката не се виждат, докато дърпат конците на куклите. Покаже ли се някой от тях, то е за малко и преди да го извадят от играта – като Луканов. От друга страна има големи кукли, които се обличат като кукловоди понякога, за да спре публиката да пита кой прави театъра.

КОЙ И ЗАЩО ИЗВАДИ ОТ ИГРАТА ключовия кукловод Луканов? Отговорът на този въпрос би бил поучителен, ако се знаеше.
Десетки са версии за изгодата от смъртта му. Най-убедително звучи една: някой е искал друг да чуе изстрелите срещу експремиера и да се стресне от тях. Инак те нямаше да отекнат на улица „Латинка“ посред бял ден. Пред тях е могла да бъде предпочетена или бавнодействаща отрова, причиняваща инфаркт, или случайна катастрофа за сплашване – подобна на тия, които се случват двайсет години по-късно на лидерката на лявата опозиция Корнелия Нинова – да не чуе дявол…

Сините стратези смятат, че кончината на Луканов е замислена от заинтересовани, за да реши президентските избори в полза на БСП или да ги провали. Но не става нито едното, нито другото.

Червените активисти подхвърлят, че убийството е планирано, за да консолидира раздираната от вътрешни противоречия БСП. Това също не се случва, както става ясно от разпалените дебати на партийните форуми в края на 1996 година и по-нататък, та чак до края на 2017-а.

Не се оправдава и предположението, че трупът на улица „Латинка“ пада, за да отклони общественото внимание от мизерията и непосилната борба за оцеляване. Българинът е интровертен, той вдига поглед към мъртвия депутат, но мимолетно и се вторачва пак в празния си корем.

Близката до премиера Виденов групировка „Орион“ може да е поръчител на разстрела, гласи друга хипотеза и тя непотвърдена.
Според трета – Луканов е жертва на кредитни милионери, които е произвел и които го ненавиждат като свидетел.

Руската преса напомня, че видният български политик е на къса дистанция с шефа на „Газпром“ Рем Вяхирев, че „Газпром“ държи половината от учреденото от Луканов смесено дружество „Топенерджи“ и че българската икономика ще се промени непредвидимо.

Обаче практически българската икономика посреща кръвопролитието с безразличие. Или Луканов твърде пресилено е сочен за Кукловод и Кръстник на „сивите“ стопански интереси, или задвижените от него „сиви“ бизнесмени вече и сами се оправят твърде добре. Елиминирането на Луканов с нищо не променя българската икономика и финанси – хаосът и съсипията си остават същите, както и заетото от групировките икономическо пространство. Два дни преди убийствените изстрели доларът е започнал да поевтинява. И след като те отекват, той продължава да пада. В края на окървавената седмица валутата се сгромолясва, в началото на следващата поема нагоре… Правителството не може да направи нищо, освен да изпадне в паника. И да се надява, че спасението ще дойде отгоре, от Международния валутен фонд – МВФ, който предлага горчивата панацея – валутен борд.
След погребението на депутата на 4 октомври едрите икономически групировки нито се разцепват, нито влизат в скандал. Поставените под надзор девет банки се контролират все така и решението за фалита им се взема чак на 31 октомври – в навечерието на мисията на МВФ у нас.

Общо взето, смъртта на видния политик донася на амбициозните българи само една важна поука – че в смутните времена по нашите земи единственият траен интерес е да останеш жив.

СЕДЕМ ГОДИНИ СЛЕД КЪРВАВИЯ 2 ОКТОМВРИ, когато известните кукловоди на прехода са минус един, но в задкулисието пак кипи усилен труд, съдът реши: има петима виновни за разстрела на Луканов, които ще лежат в килии до края на дните си. Доживотните присъди са за украинците Александър Русов и Алексей Кичатов, строителния предприемач Ангел Василев, шофьора му Юрий Ленев и племенника му Георги Георгиев.

Русов е признат за виновен, че лично е натиснал спусъка на на 9-милиметровия „Макаров“, който убива Луканов. Ангел Василев е осъден като поръчител на престъплението, а Кичатов, Георгиев и Ленев – като помагачи и посредници. Решението е взето единодушно от петчленен състав на Софийски градски съд с председател Георги Георгиев – адаш на единия от подсъдимите. Присъдата е прочетена в съдебната зала „Тържествена“, препълнена от зрители и репортери.

– Божееее, не е истина! – писва след произнасянето ѝ Дацка Ленева, майката на един от осъдените – Юрий Ленев.

– Решението е абсурдно! – обажда се адвокат.

– Справедливо е! – контрира гордо прокурорът Николай Кокинов, който блести тогава в магистратската общност. Далеч е още онзи априлски ден на 2013 година, в който той ще бъде опозорен от скандален запис на разговор между него, земеделския министър Мирослав Найденов и премиера Бойко Борисов в прочутата къща на Бойко в Банкя. Служител на тайната служба за следене и подслушване, известна като СДОТO, а по-рано като СОТИ, разпространява този запис с писмо, в което твърди, че тримата влиятелни мъже са подслушвани по нареждане на вътрешния министър Цветан Цветанов. По-късно същият този Цветанов в качеството му на бивш министър ще бъде съден и оправдан по четири дела, едно от които се води по обвинение за масово незаконно подслушване на граждани. А един съдия от софийския апелативен съд ще ми каже:

– Само покрай едно от шестте дела на Цветанов, седем от колегите ми станаха върховни съдии. Повишени бяха за заслуги – някои затуй, че го осъдиха, докато беше паднал от власт, други – че мотаеха делата и трети – че го оправдаха, когато ГЕРБ спечели изборите пак.

Прокуратурата прекратява разследването за подкуп, което се води срещу министъра Мирослав Найденов, докато той участва в подслушаният разговор в Банкя. Заради този скандален разговор само топпрокурорът Кокинов ще пострада – ще бъде наказан дисциплинарно, ще се прости с престижния пост на софийски градски прокурор, ще напусне принудително системата на държавното обвинение и ще си вади хляба нелегално, като неправоспособен адвокат.

ПАЗЯ ЗАПИСА НА СКАНДАЛНИЯ РАЗГОВОР между премиера Борисов, министъра Найденов и Кокинов, който тогава е шеф на Софийска градска прокуратура (СГП). Той не е от най-ценните в моя архив, тъй като често е споделян във Фейсбук.

Николай Кокинов (към Мирослав Найденов – бележките с курсив са мои):

Тебе не знам кой ти вади ножа. Сигурно ти приказват, че аз ти го вадя, ама…

Мирослав Найденов: Не? Той зат’ва Шефа искаше, той зат’ва ти се обади снощи…

Кокинов: Нямам идея к’во се случва в крайна сметка. Някой нарежда отгоре. Кой ти скача? Това ни е интересното.

Найденов: Не знам. Казах му на Шефа, той каза – Цецо. Мисля, че е Цецо (Цветанов). За да има такава атака и то координирана атака…

Кокинов: Значи това го прави Главният (прокурор). Еманципира ли се вече?

Найденов: Защото той (главният прокурор) първия път като се изказа, директно атакува и теб.

Кокинов: Кво да ти кажа…

Найденов: Цацаров казал на Шефа, че отдолу го натискат да ми повдигне обвинения.

Кокинов: Крият от мен делото. Аз съм репресиран отвсякъде. Президентът ми скача вече.

Найденов: А той що?

Кокинов: Ми не знам. Щот сме били хора на Бойко. Не мога да разбера к’во се случва – кой от кои е?

Найденов: В събота и неделя бехме с Шефа и аз му викам, че ще ми пишат постановлението за привличане. И той вика:„Глупости, как ще привличат?“ И в понеделник получих призовка.

Кокинов: Виж сега, Началникът си избра главен прокурор.

Найденов: Знаеш ли кое е лошото? Като са го разпитвали тоя Симеонов…

Тук влиза Бойко Борисов, тъй нареченият Шеф. Забележете първата му реплика:

– Ебати ташака. Слави Бинев да има по-висок рейтинг от Костов!

Кокинов: Ха-ха-ха. А Кокинов да пише?

Найденов: И после в дисциплинарката.

Кокинов: И после да.

Борисов (към охраната): Дай една…

Найденов: Марешки си е платил и днес е на първа страница на „Труд“ и „24 часа“. Пълнят гушите на медиите.

Борисов: Поболяхте ме.

Кокинов: А к’во да кажа аз? Защо ми скача президентът, бе? Бил съм твой човек.

Борисов: Той, ако е казал, че си мой човек, то т’ва е хубаво.

Кокинов: Хубаво, ама началникът ми по друг начин го представя.

Борисов: В смисъл?

Кокинов: Ми каза, че президентът му се скарал (на Цацаров) – докога ще ги търпиш тия… Както се казва, не са хубави тия работи. Нещо, репресират ме… Червените ме репресират.

Борисов: Кои са червените?

Кокинов: Хи-хи-хи. По принцип. Всички ме репресират. Янето (Янев) ми скача.

Борисов: За кое?

Кокинов: За енергийните дела. Гриза дървото. Ще кандидатствам за апелативен прокурор. Искам там вече да ходя.

Борисов: Къде е т’ва?

Кокинов: Апелативна прокуратура. Искам да ходя там вече.

Борисов: А София?

Кокинов: Не ми се седи тука повече.

Борисов: А този (прокурор) Джамбазов на кой е човек? Аз знам кой го е назначил. Сашо Арабаджиев се е обадил на Филчев и го молят Станишев и Първанов.

Кокинов: Той ми е градски, от Ямбол е, по-малък е от мене. Малко гей си пада, ама… .

Борисов: Не малко, той си е откровен педерас.

Кокинов: Е, да де, ама иначе си е добро момче. Умно момче.

Борисов: Всички педераси са умни по-принцип. И аз почвам вече да викам, че съм пидал.

Кокинов: Хи-хи-хи.

Борисов: … за да мислат, че съм интелигентен. Кольо Филчев ми разказа целата му история. Нали знаеш, той е като СиДи – като му щракнеш копче и почва да разправя с години и с дати.

Кокинов: Е, той Джамбазов, Бойко Найденов го взе. После и аз си го взех.

Борисов: Да не би и ти да обичаш така…

Кокинов: Ми де да знам, не съм пробвал. Ама може и да е хубаво. Знае ли човек на тази възраст.

Борисов: Е, той не беше ли тоя, дето ходи да разпитва Овчаров (като министър на БСП) в кабинета му?

Кокинов: Да, даже му се караха. А за Миро Найденов, мен т’ва дело ми го крият.

Борисов: Кой го крие?

Кокинов: Ръководството на прокуратурата.

Борисов: Кой?

Кокинов: Караш ме да говоря срещу началника си ли? Наблюдаващият прокурор докладва сяка вечер на Боби Сарафов (заместника на Цацаров).

Борисов: Боби Сарафов е?

Кокинов: Ми докладва си, предполагам, че е по разпореждане на Цацаров, щото тази дисциплинарка ми е голям чатал на врата. Всеки ме изнудва.

Борисов: А апелативен (прокурор) по-хубаво ли е от градски?

Кокинов: Ами по-високо е. Три граници са. Долу от Благоевград горе до Видин. Обеща ми едно (Борисов му е обещал да стане главен прокурор.), а то не стана. Моят мандат изтича след три години. Няма какво да правя тука. Освен това ще съм втора инстанция на Софийска градска прокуратура, а и не само на нея.

Борисов: А неговото дело (на Миро) как го виждаш като прокурор?

Кокинов: Ми никак не го виждам. Неговият свидетел, как се казваше, Симеонов, пак е бил отбой. Казаха ми, че ти дръпнал си го бил нещо. Така ми казаха от летището. Сериозно ти говора. Без майтап.

Найденов: Те сега искат да привличат и Малена (Филипова – прокурорка, понижена от Цацаров, за която се твърди, че като шефка на прокурорския инспекторат е разпънала чадър над Найденов) заради мен.

Кокинов (към Борисов): Не ми се подсмихвай, ти си го избра (Сотир Цацаров).

Найденов: А по второто дело – това за моите пиарки. Там тая другата, Накова… .

Кокинов: Братко, дишат ти във врата. Познай кой е от три пъти. Не съм аз. Питай началника да каже.

Борисов: Кой?

Кокинов (към Борисов): Ти питай главния к’ во му се върти във главата. На мен не ми казва. Изненадва ме непрекъснато. Днес ме бие, утре ме гали. Ето за това искам да стана апелативен, да отида… С „Медиапул“ тая история що мислите я почнахме? Щото Главния нареди. Тоя журналист (Борис Митов от Медиапул) го направихме като Христос мъченик. И той е гей. И наркоман, и гей. Нали съм все главен бушон, нещо взех да са уморявам. Сериозно ти говора. Много ми идва. Удар след удар. Всеки ма цака. Мъка ми е…

Борисов: Роман (прокурора Роман Василев) мое ли си го ебе Джамбазов или не мое?

Кокинов: Според вестниците още един от заместниците ми е гей.

Борисов: Роман си е манаф малко.

Кокинов: Е, приятелчета са си с Джамбазов.

Найденов: Е, то прихваща.

Кокинов: Не знам к’во прихваща, но нещо съм нервен напоследък.

Найденов: И на мене ми е същото.

Кокинов: Не е хубаво. Твойто си е твое, мойто си е мое.

Найденов: Теб като прокурор те питам – при условие, че този си е променил показанията, те не могат ли да го прекратат?

Кокинов: Могат.

Найденов: Е, що не го прекратяват! Нали такава беше уговорката? Отиваш разпитват те и край.

Кокинов: Аз съм репресиран в момента. Нямам поле за изява. Аз го питам Джамбазов, той не ми казва нищо. Лъже ме. Знам. Според мене, с ръка на сърцето, няма да издържи делото. А за другото дело, за медийните поръчки, чух една клюка, която ако искаш ще ти я кажа, ако искаш, няма да ти я кажа.

Найденов: Кажи.

Кокинов: Предлагат сделка и май е приета от девойки, една от които е дамата, с която живееш (Тук не става въпрос за съпругата на Найденов, с която той се развежда впоследствие, а за една от пиарките му, срещу която се води разследване.)… Да свидетелства срещу тебе, за да не ѝ повдига обвинение.

Борисов: Тоя не ти е проблем, тая ти е проблем. Още преди една година ти казах.

Кокинов: Е, значи мисла в правилната посока.

Борисов: Проблем ти е тая, която може да те накисне по най-безобразния начин. Така че отивай и се оправяй.

Найденов: Аз там притеснения нямам.

Борисов: Ако тая, къде живее при мене, ходи да ме топи, чия е вината? Това, което ти го казва човекът…

Найденов: Е, то нали е клюка?

Кокинов: Клюка, ама…

Борисов: Ама има логика.

Кокинов: Отивам при началника си на репетиция. Не знам дали ще се върна.

Прокурорът Кокинов си тръгва, като преди това предава на Борисов документи с резултати от прокурорски проверки преди да са оповестени публично, което е незаконно.

Найденов (към Бойко): Значи, Шефе, тя няма да ме издъни. Марга е много близка с Калина ( бившата шефка на фонд „Земеделие“, прочута с това, че си направила фалшива диплома от чужд университет, с която заблудила и майка, и баща си – шеф на софийската пожарна, приятел на Бойко от времето, в което са работили заедно там. ). И след като я осъдиха (Калина) за дипломата, тя пак се вижда с нея.

Борисов (говори по телефона): С Бареков как беше? С тоя капут! Ще приказват срещу себе си…

Тук свършвам с цитатите от този запис. Подробностите, свързани с него, са без значение. Важното е, че за българския премиер той не произведе де юре и де факто никакви последствия.

КАКВИ СА ДОКАЗАТЕЛСТВАТА срещу подсъдимите за убийството на Луканов? Има ги в мотивите за доживотните присъди срещу тях. Съдиите описват на 57 страници фактите такива, каквито излизат от многобройните свидетелски показания и експертизи.

Кичатов пристига в България през юли 1993 година. Намерението му е да си потърси работа тук. Заселва се в Елин Пелин. Там го назначават за охранител в хотел „Гайдарец“. През 1994 година се запознава с Русов, който е известен с прякора Жостки, с Олег Проценко и други свои сънародници от Украйна, съдени за незаконно преминаване на границата. Всички тези хора били настанявани в „Гайдарец“ от Кичатов, преспивали по няколко нощи и си заминавали.

През 1995 година Кичатов започва да се занимава с търговия – прави сделки за всякакви вещи с руснаци, посещаващи елинпелинския пазар, пътува често до София, където се среща с познати от Симферопол. Сред тях е Сергей Шанин, който след това ще бъде убит с пистолета, погубил и Луканов. В края на януари 1996 година Кичатов и Шанин посрещат на летището в Сарафово Юрий Кутепкин.

Кутепкин и Кичатов се познават от ученическите си години. Те наемат заедно квартира във варненския квартал „Изгрев“ и започват работа като охранители в бар „Плейбой“. В бара се запознават с Веселин Балев, който ще свидетелства по делото „Луканов“. Ще разкаже, че през февруари 1996 година Алексей и Юрий го питали може ли да им осигури пистолет със заглушител. И че с помощта на познати ги е снабдил с два пистолета „Макаров“ и боеприпаси, а те му платили 1200 марки.

През януари 1996 година бизнесменът Ангел Василев се среща с Георги Георгиев пред дискотека „Ялта“. Майката на Георгиев е втора братовчедка на Василев. Чичото иска съгласието на племенника си за „съдействие за важна работа“, но не казва каква. Уговарят се, че Василев ще сподели подробности с шофьора си Юрий Ленев, а после Ленев ще се свърже с Георгиев, за да му обясни всичко.

От януари до април Василев провежда няколко конспиративни разговора с Ленев пред сладкарница „Пролет“ на булевард „Цар Освободител“. Наблизо се намира офисът на строителната му фирма „Колонел“. Ленев разбира, че трябва да участва в „отстраняването на една личност“ – става дума, без съмнение, за физическо ликвидиране, но Василев не уточнява кого има предвид. Ленев се среща с Георгиев пред сладкарница „Пролет“, предава точно думите на шефа си и го пита: „В състояние ли си да отстраниш физически едно лице?“. Георгиев бързо се съгласява да участва в убийството, без да знае името на жертвата, но в следващ разговор с Ленев иска повече данни – кой трябва да бъде ликвидиран, каква кола кара, по какви маршрути минава.
Ленев осведомява Василев за претенциите на племенника му и тогава научава, че трябва да се ликвидира Луканов, за който знае, че е бивш министър-председател и депутат.

Защо Луканов е нарочен да умре?

По онова време той провежда кампания на остра критика срещу групата фирми, приближени до правителството на Жан Виденов – тези от приятелския кръг „Орион“. Нещо повече: споделя със съмишленици идеята си действащото червено правителство да бъде свалено. За целта провежда усилени политически сондажи – и в страната, и в чужбина. В речите си на партийни събрания и в интервютата си недвусмислено атакува властта и приближените ѝ групировки. Позовава се на компрометиращи факти.

Изтъква, че фирмите от „Орион“ са сред най-големите кредитоползватели на Банката за земеделски кредит – БЗК и дължат около 10 милиона долара. Най-много има да дава фирмата „Колонел“ на Василев – 4 и половина милиона долара. В коментарите си Луканов нарича кабинета „Виденов“ и кръга около него „ мръсна мафия“ и „мародери“. Така той видимо застрашава политическите и икономически позиции, които са заели приближените до властта. Сред техните лидери е Румен Мирчов Спасов. Той побеснява и нарича Луканов „наследствен потомствен предател!“.

Ескалацията в отношенията между Луканов и икономическата групировка „Орион“, към която принадлежи фирмата „Колонел“, мотивира собственика ѝ Ангел Василев да организира убийството на Луканов, смятат съдиите. В мотивите те пишат дословно следното:

Василев, като представител на „Орион“, е недоволен от Луканов. Той съзнава, че войната, която се води в медийното пространство между него и Румен Спасов, ще засегне и неговите собствени интереси – ще застраши финансовите му привилегии. По това време шефът на „Колонел“ е в близки приятелски отношения с Румен Спасов, но стои встрани от видимия обществен живот.

Юрий Ленев и Георгиев се стъписват, като научават от Василев, че не някой друг, а одиозният Луканов трябва да бъде ликвидиран. Шофьорът се колебае, но взема решение да участва в престъплението, притеснява се, че отказът му ще има още по-лоши последици. И Георгиев е шокиран от високия ранг на този, който трябва да „се очисти“. Но се блазни от възможността да спечели много пари.

Прибира се в Елин Пелин и обмисля предстоящото престъпно посегателство. Сеща се за Кичатов, с който се познава от местните фитнесзали. Двамата се срещат на автогарата. Георгиев е прям: един човек трябва да бъде убит, помогни! Кичатов се съгласява, но предупреждава, че и на него ще му трябват помощници за тази работа. После споделя с Кутепкин за начинанието. На среща с Георгиев настоява да получи подробности относно обекта на атентата. Научава името му и на следваща среща уточнява разходите и хонорарите за „очистването му“ – общо 100 000 германски марки.

Георгиев уведомява незабавно Ленев, че хората, които са се заели с поръчката, са руснаци. И че те искат 85 000 щатски долара и предплата от 2000 долара за разходи. Впоследствие Георгиев ще признае пред разследващите, че имал намерение да остави за себе си разликата между 100 000 марки и 85 000 долара.

Ленев предава думите му на Ангел Василев, който склонява без колебание да финансира операцията. Съобщава и адреса на Андрей Луканов, и марката, и номера на колата му – „Ланча Капа“ С 58-58 ТС.

След няколко дни Ленев и Георгиев отиват да разгледат къщата на Луканов. Подобен обход ѝ правят после и Георгиев, и Кичатов.

Докато тече разузнаването, Василев предава на шофьора си 85 000 долара. На срещата им пред сладкарница „Пролет“ Ленев получава съвет: да държи парите у дома си или в банков сейф. И да даде на Георгиев само капаро. Останалото е речено-свършено, край.

Следвайки препоръките, Ленев наема касета № 713 в Стопанска банка. С 2000 долара авансира Георгиев. Той пък ги дава на Кичатов, заедно със снимката на Луканов – изрязана от вестник.

В началото на юни 1996 година Кичатов заминава при Кутепкин в Бургас. Двамата разглеждат снимката на жертвата: възрастен мъж, с бяла коса. Същата вечер пристигат в София с влак от Бургас. Оглеждат дома на улица „Латинка“ и околностите.

Наблюденията се повтарят няколко пъти. След едно от тях Кутепкин заявява, че се отказва от ролята на стрелец. Кичатов решава да намери друг, който да натисне спусъка. Сеща се за Александър Русов по прякор Саша Жостки – лежали са през 1994 година в една килия на български затвор. Открива го в Студентския град в София. Обещава му 25 000 долара. Русов приема на мига.

Отива да разгледа адреса и се произнася компетентно: атентатът може да стане чрез бомба, но трябва взрив и 2000 долара.
Георгиев брои на Кичатов парите, но отказва да осигури адска машина. Кичатов сам се снабдява с тротил. Купува 345 грама „Пирамекс“ и дистанционно за задействането му. Дава го на Русов пред Института за чуждестранни студенти.

Русов докладва след няколко дни: опитите за взривяване са неуспешни. Той заровил бомбата пред дома на Луканов, но не могъл да я активира от нужното по-голямо разстояние.

Кичатов въоръжава Русов със своя „Макаров“ и осем патрона. Докато кроят планове, съучастниците са осенени от идеята стрелецът да бъде облечен като скитник. Кичатов отвежда Русов в хотел „Гайдарец“ и му дава куп вехти дрехи: износено дънково яке с дълъг ръкав, стар кадифен панталон и торба на цветя, изпратена от майка му от Украйна. В тая премяна и с лице, скрито под стара фуражка, Русов застава на пост пред жилището на Луканов. Изчаква удобен момент за стрелбата.

На 2 октомври към 9 часа и 15 минути експремиерът излиза от дома си и се отправя към своето „Пежо 306“, паркирано на около 15 метра от входа. В колата го чака шофьорът му Костадин Симеонов. Той пали двигателя, Луканов сяда до него, но точно тогава се сеща, че е забравил нещо. Излиза от купето, приближава се към домофона и опитва да се свърже със съпругата си – Лилия Герасимова.

В това време Русов, който дебне отсреща, решава, че е дошъл мигът за решително действие. Приближава се бързо към застаналата с гръб към него жертва. Оставя на пътеката торбата си, пълна с ненужни стари вестници и стреля четири пъти – от метър и половина разстояние. Един от куршумите пронизва дясното слепоочие на Луканов, другите три попадат в гърба.
Раненият пада на земята, а злодеят побягва край къщата му, пресича околните вътрешни дворове и влиза във вход А на блок 86 на улица „Димчо Дебелянов“. Там увива оръжието си с четирите останали патрона в ръкава на анцуг и го скрива зад един радиатор до пощенските кутии. После се качва на стълбищната площадка между първия и втория етаж, съблича якето и панталона, захвърля ги и отпрашва, накъдето му видят очите.

В деня на убийството Георгиев и Кичатов се намират в Елин Пелин. Те чуват по радиото за разстрела, който са организирали. Кичатов тръгва незабавно за Бургас, където се среща с Кутепкин, който е научил от телевизията за покушението. В квартирата е и Олег Проценко – той по-късно ще стане свидетел на обвинението.

Пред Проценко сънародниците му разговарят за убийството и за това как да приберат възнаграждението, което им се полага.
Уговарят се Кичатов да поиска остатъка от уговорената сума от Георгиев. Той го прави, а Георгиев претендира пред Ленев за същото. Ленев от своя страна търси Василев. Шефът на „Колонел“ обещава да се издължи до два-три дни. След неуспеха на бомбения атентат, той е прибрал парите, дадени на Ленев, от неговия сейф.

Тридневният срок бързо изтича и Георгиев отново се среща с Ленев. Казва му:

– Повече не мога да чакам, ще хвърчат глави!

След няколко дни Василев предава на Ленев купчина стодоларови банкноти, увити в книжен плик и сложени в найлонова торбичка. С тях Ленев отива в офиса на „Колонел“ на улица „Славянска беседа“ и кани по телефона Георгиев да си ги вземе. Повиканият пристига, брои парите, заявява, че сумата е точна и си тръгва с нея. В Елин Пелин дава на Кичатов 35 000 долара.

Той ги занася в Бургас и ги поделя с Кутепкин в присъствието на Проценко. Двамата се наговарят да накажат Русов, че се е забавил с изпълнението на мократа поръчка и да му дадат само 20 000 марки. Проценко брои платата на Русов на специално уговорена среща в Института за чуждестранни студенти в София.

След убийството Кичатов и Кутепкин остават за известно време в България, живеят в обща квартира в квартал „Слатина“, отскачат и до Елин Пелин при приятелката на Кичатов. Веднъж срещат в София Русов, той недоволства, че са му платили малко и иска още. Те му отговарят уклончиво. През ноември 1997 година двамата заминават за Украйна, там се разделят и се срещат през идния февруари в София. Но пътищата им са вече в различни посоки.

През ноември 2000 година Кутепкин е намерен убит. Кичатов е арестуван. По това време Русов вече е в килия. Отвлечен е на 29 март 2000 година от родния му украински град Бердянск от полицейския спец по убийствата Ботьо Ботев и негови съратници, за да бъде доведен в България и подложен на разпити. Да, отвлечен е. Защото искане за арест и екстрадиция няма, липсват достатъчно доказателства, годни за съда.

Юрий Ленев, другият участник в кървавия заговор, дълго време е в отпуск по болест, после се връща на работа при Ангел Василев. Отначало работодателят му го назначава за шофьор като по-рано, а после за управител на едноличната му търговска фирма „Адмирал“.

Самият Василев заминава първо за Аржентина, пребивава за кратко там, после поживява в Чехия, Гърция, Македония и Сърбия, а накрая се установява в Прага. Там го задържат на 25 май 1999 година и го докарват под конвой до България.

ОСЪДИТЕЛНАТА ПРИСЪДА за петимата, уличени в убийството на Луканов, се опира главно на самопризнанията на трима от тях – Георгиев, Ленев и Кичатов. Тези самопризнания съвпадат с част от свидетелските показания и се подкрепят от експертизи и веществени доказателства – оръжието на престъплението, дрехите на убиеца, злополучната бомба.

– Показанията в този процес са изтръгнати с насилие – пледира защитата.

– По делото е безспорно установено наличието на причинени телесни повреди на Георгиев, Кичатов и Ленев – потвърждава Георги Георгиев, председателят на съдебния състав.

Командосите от НСБОП не са се церемонили с уличените в убийството по време на задържането им под стража. Нито пък полицейските детективи са ги галили с перце при разпитите.

„Подобни действия на насилие, на физически и психически тормоз съдът не само не толерира и не поощрява, но се отнася към тях с укор и възмущение – пише в мотивите на присъдата. И още: – При наличие на достатъчно данни трябва да се търси наказателна отговорност от виновните полицаи“.

Интересни са мотивите, заслужава си да се прочетат. Има една важна подробност, върху която съдът обръща особено внимание: Решаващите самопризнания за убийството са направени не пред полицаи, а пред следователи, и не са изтръгнати насила! И адвокати, и подсъдими твърдят, че насилие е имало само в една вила на МВР в Копривщица, наречена в печата Къщата на ужасите, където е извършена предварителната прокурорска проверка. Кичатов, Георгиев и Ленев, които се оплакват от преживяното в Копривщица, по-късно в продължение на месеци са разпитвани в София от следовател, а няколко пъти и пред съдия. Тримата са направили признания при общо 24 разпита в Националното следствие! Един от тия разпити е на Георгиев, единайсет са на Кичатов и дванайсет са на Ленев. Последните двама потвърждават в присъствието на адвокатите си, че са участвали в престъплението и то – внимание! – цяла година и половина след онези дни, които сочат като датите, на които са бити от полицаите.

Василев и Русов се възползват от правото си да запазят мълчание.

Георгиев, Кичатов и Ленев се отказват от самопризнанията си по време на съдебното следствие, но съдът приема това за защитна стратегия.

– Смехотворно е да се толерират обясненията, с които подсъдимите отричат участието си в убийството! – отсича председателят на съда. – Не може да се твърди, че полицията и следствието са организирали предварителен сценарий в техен ущърб. Несериозно и житейски нелогично е подсъдимите да оправдават своята разговорчивост в следствието с това, че уплахата им от побоя във вилата на МВР е продължила с месеци. Липсват данни за насилия и манипулации в следствието, разпитите там са проведени по всички правила на Наказателно-процесуалния кодекс. Самопризнанията се подробни, непротиворечеви и последователни. Абсурдно е подсъдимите да описват с такива впечатляващи подробности срещи и преживявания, които не са станали.

Фактите в самопризнанията на Георгиев, Кичатов и Ленев се потвърждават пряко и косвено от показанията на близо двайсет свидетели. Ключов е разказът на Олег Проценко, който в началото на разследването е сред заподозрените.

Но и Проценко се отказва в съда от това, което е разказал като свидетел пред следствието. От подсъдимата скамейка той обявява, че иска да каже истината, а тя била, че предишните му показания били резултат на „психологическа атака от страна на следователя и на полковник Ботьо Ботев, бивш шеф на отдел „Убийства“ в полицията“.

Съдът определя като „басня“ новият разказ на Проценко – че разследващите му обещали, ако излъже, да му помогнат да придобие чешко, българско и руско гражданство и че следователят Олег Янев лично му предложил пари срещу измислици. Той не дава вяра и на защитата, която пледира: всички са невинни и следва да бъдат обявени за невинни!

– Това е една тържествена съдебна грешка – с тия укорни думи известният адвокат Марин Марковски посреща доживотната присъда на клиента си Александър Русов. Самият Русов оглежда публиката в съдебната зала с присвити очи, сякаш иска непременно да запомни всички.

И ВИЖТЕ КАКВА ИЗНЕНАДА! При едни и същи гласни и негласни доказателства по делото „Луканов“ Софийският градски съд осъжда на 28 ноември 2003 година на доживотен затвор Василев, Русов, Георгиев, Качатов и Ленев. После – три години по-късно Софийският апелативен съд ги оправдава, а след още една година Върховният касационен съд потвърждава: невинни са!

Това е навремето си прецедент в българската съдебна практика, но в идните години ще стане ясно, че в нея нищо не е толкова невероятно, че да не може да стане.

Как е възможно това – по един и същи казус едни и същи подсъдими веднъж да бъдат пратени в затвор до гроб, а друг път оневинени и пуснати?

Който иска да знае това, може да прочете мотивите на апелативния съд, председателстван от Галина Тонева, която в бъдеще щеше да стане за кратко заместник на главния прокурор Цацаров.

Нейното становище има три опорни точки.

Първата е, че градският съд е изградил присъдата си само върху самопризнанията на подсъдимите, направени на предварителното следствие. Те наистина изглеждат логични, но по-късно в съдебно заседание са отречени. Плюс това в Наказателно-процесуалния кодекс е еднозначно отбелязано, че не може да се постановява осъдителна присъда само върху самопризнания.

Второ: вярно е, че между кориците на делото има и веществени доказателства – пистолетът и торбата с дрехите на клошаря – обаче те нищичко не доказват пряко. Върху пистолета няма никакви пръстови отпечатъци! И по якето, за което се счита, че е на убиеца, няма никакви биологични следи – нито косми, нито слюнка – нищо, което може да бъде свързано с Русов или с някой друг.

А ето и най-важното: апелативните съдии са установили с експертизи по безспорен начин, че тримата обвиняеми, които са проговорили, са били изтезавани! На цели четири страници съдиите разсъждават за мъченията, на които са били подложени Ленев, Георгиев и Кичатов.

Военният съд оправдава по-късно бившите полицейски командоси Илия Антонов, Стефан Гъров и Илия Пенков, които са обвинени, че са нанесли побой на Ленев по време на ареста му. Магистратите с пагони решават, че те са спазили закона и не са превишили правата си. Тези трима полицаи обаче са различни от другите, които са разпитвали арестантите в Къщата на ужасите. А тези „други“ поначало са оставени на мира от прокуратурата.

– По това дело само две неща са безспорни. Че е убит Луканов и че е имало насилие при изтръгването на показания – заявява върховният прокурор Борислав Йотов, който представлява държавното обвинение на 19 февруари 2007 година в последното решаващо съдебно заседание. – Срещу подсъдимите няма нито едно пряко доказателство – веществено, гласно или негласно. Самопризнанията на част от тях, дадени след инквизиции, са характерни за Либия в режима на Саддам, а не за правова държава. Това е юридическа мина, която може да избухне в Страсбург!

Така или иначе България впоследствие е осъдена в Страсбург от всички подсъдими, които са оправдани. Прокурорът Йотов, който е и писател – автор на множество криминални романи и различни трудове по право, посвещава две от своите 150 художествени и научни книги на тях. Но независимо от всичко това, криминалистът Ботьо Ботев не отстъпва и милиметър от убеждението си, че именно те са убийците на 40-ия български премиер. В заключително интервю пред мен той обобщава:

– Ако те не са убили Луканов, значи съм аз.

– Ако Ботьо Ботев или някой друг, незнаен засега, е убил Луканов, винаги има шанс да бъде хванат. Но ако именно Русов, Кичатов, Ленев и Василев са убийците, истината ще потъне завинаги – ще ми каже следователят Богдан Карайотов само няколко дни преди да изгуби битката с рака и да си отиде.

ДОКАТО ДЕЛОТО „ЛУКАНОВ“ се гледаше на последна инстанция, а и след това, аз посещавах сравнително често ресторант „Българи“ на столичния булевард „Дондуков“. То беше винаги по покана на Николай Стефанов, бившият първи зам.-главен редактор на „Труд“.

Ники живееше някъде наблизо, напуснал беше неотдавна и по принуда работата си на журналист, ресторантът беше нещо като негов клуб, имаше си постоянна маса там и събираше на чашка близки и случайни приятели. Аз бях сред тях и защото му дължа благодарност – той беше човекът, който ме държа за ръка, докато прохождах в репортерския занаят. Виждах, че работата във вестника много му липсва, но имаха с Тошо Тошев „непреодолими различия“, Ники – ще не ще – беше продал акциите си в „Медиа Холдинг“ и разполагаше с пари – харчеше ги щедро, но личеше, че това не го прави щастлив. Разговаряхме до късни доби за журналистиката, афектирано се питахме дали не се превръща в слугиня, корупционни ли са връзките на главните редактори с разни министри, как се въртят парите от платените публикации по време на избори… Тогава все още се питахме, а след година-две или три щяхме да бъдем съвсем наясно, уви.

По време на тия раздумки с колеги при Ники, нямаше как да не забележа едно мълчаливо, но почти постоянно присъствие на масата му – шефът на „Колонел“ Ангел Василев. Обикновено седеше там, когато пристигах – или сам, или до Красимир Райдовски, бившият говорител на бившия премиер Жан Виденов.

– О, Ани, добре дошла, идвай бързо, че съм самичък в кръга „Орион“ от сутринта – смееше се Ники. – И сядай до мен, по-далеч от Убиеца.

Смутих се първия път, като го чух да нарича Василев „Убиеца“, но после свикнах – видях, че той понася тоя зловещ прякор с усмивка – малко крива, но по-скоро тъжна, отколкото саркастична. Изглеждаше абсурдно, невъзможно дори този кротък възрастен човек да е поръчал убийство! Седеше с часове в компанията на Ники, която в различните часове на деня беше различна, мълчеше си, но вземеше ли думата, ставаше ясно, че е общителен и остроумен. Споменаваше с любов сина си, дъщерите си и жена си, която бе починала неотдавна. Очевидно беше посветил тоя период от живота си на децата, заричаше се, че ще си изчисти името заради тях. Помня как лицето му стана мораво веднъж, когато го попитах:

– А как така се озова сред подсъдимите за това гадно убийство?

Замълча преди да отговори, потъмняха и устните му, а гласът му се промени, стана злобен и писклив:

– Тъпи пияни говеда съчиниха участието ми в това престъпление. Внушаваха ми, че съм връзката между убийството на Луканов и Виденов. Питай Райдовски – той знае – това са пълни глупости! Един щаб начело с главния секретар на МВР Божидар Попов (вече покойник) трябваше да излезе с фанфари от това разследване. Та в парламента Костов да се похвали: ето как хванахме убийците на Луканов… Тъпанари!

Василев беше прекарал 387 дни в ареста и смяташе, че точно затова ракът е погубил жена му. След като окончателно го оправдаха, той осъди прокуратурата, Националната следствена служба и Софийския градски съд да го обезщетят с 200 000 лева затова, че са го лишили за цяла година от свобода. Чухме се по телефона тогава – беше през 2009 година, есента. Той прие да направим блиц интервю, но беше кратък:

– Не искам да си спомням оня кошмар. Плюл съм и съм отминал, животът си продължава. Ще си гледам старините оттук нататък, децата ми се разпиляха, някои са и извън България. Ако успеем да ги върнем – хубаво, ама не вярвам… Божидар Попов умря. Господ бави, ама не забравя.