От книгата на Анна Заркова „Българската мафия, както я видях“
Калпав ноември се случи през 2016 година. Като се смрачи и заваля – валя, валя, та седем дни. Хвана ме хрема, вдигнах температура и си останах в къщи седмица и кусур – нещо, което не ми се беше случвало от години. Гълтах хапчета и гледах телевизия.
Така напълно се убедих в нещо, което и бях забелязала и преди – че властите в България не бързат да борят престъпността – даже никак. Бързат само да я преработят за сутрешните блокове на БиТиВи, БНТ и Нова телевизия.
Беше време, когато разчитахме на полицаите да намерят решение на проблемите, които престъпниците създават. Но това време изглежда потъва в забрава. Понастоящем самите полицаи имат нерешени проблеми, протестират пред Народното събрание и разчитат пак на нея – на телевизията да им обърне внимание.
Питам се: защо така се получава? Не и заради министъра на вътрешните работи. Кой е той вече няма значение, от него никой не очаква никакво решение по никакъв проблем.
Нарушенията на закона и наказателното им преследване се развиват от години по схема, която едва ли някой съзнателно бе начертал. Като ресорен журналист участвах в нея и я знаех.
В страната се извършват годишно над 130 000 престъпления – около 360 на ден. Най-зрелищните от тях се отразяват по всички медии, но най-очебийно по телевизията, която разполага със звук и картина. Шокиращи убийства, корупционни сделки на кметове, депутати и министри, измами на фирми, източване на общини, укриване на данъци, кражби на ток и портфейли, купуване на гласове, надпечатване на бюлетини, изборен туризъм – това са само част от многобройните наказуеми деяния, разобличавани в ефир. Репортери от Нова тв, Би Ти Ви, БНТ, Алфа, TB7, Канал 3 и други канали ловят и показват виновниците за злодеянията. От върха на МВР се правят, че не ги забелязват, докато не ги види премиерът Борисов и не им заповяда да пратят полицаи в акция, с помощта на която се стига обикновено до оневиняването им.
В процеса участват и други компетентни органи – ДАНС, НАП, митници, следствие, прокуратура. Също като в сатиричното предаване„Пълна лудница“! Или така, както каза веднъж в предаването„Панорама“ докторът по психиатрия Николай Михайлов: „Медията консумира житейските драми, а висшите служители на държавата са клакьори в реалитито. Те нямат вкус към работата, за която им се плаща, а сприхаво желаят да се изявят с героична роля в предаването. МВР е ехо-феномен на безобразията, шумно изнасяни в медийното пространство.“
Така си е.
Във вестника пише: „Игнатиево осъмна под полицейска блокада след разследване на Нова телевизия.“
Някой, прочел това заглавие в „Труд“, или в „Стандарт“ или в „24 часа“, ще се запита вероятно: Как е осъмнало това Игнатиево? Какво е станало през нощта?
Нищо не е станало освен това, че предишната сутрин са излъчили репортаж на репортерката Вероника Димитрова за палатите на джебчиите, които се издигат там от поне от десет години.
Оператор е уловил две-три изрусени крадли, извозвани с нов модел мерцедеси до Варна, където са работните им места – по болници, молове, гари. Те порят с бръснарски ножчета чанти, вадят портмонета и се хвалят в репортажа, че ченгетата им слугуват за трохички от плячката. В самозащита от апашите двама-трима граждани се обявяват за „граждански патрули“, скачат пред микрофона на Вероника и разкриват, че покривът на полицията е ремонтиран от Бако – тартора на местния джебчийски клан.
Силите на реда се събуждат от десетгодишен сън и реагират незабавно на телевизионния репортаж, само и само да изпреварят репортерката Вероника, която ще ги пита на другия ден сутринта какво правят. Арестуват 11 жени от най-ниското ниво в криминалната йерархия, на върха на която са барони с бизнес в хидроизолациите. Вицепремиерката Бъчварова веднага дава интервю, че полицейските шефове там са сменени, че новите се представят добре, че е направена проверка и тя показала, че обществената поръчка за сградата на Областната дирекция на МВР не е дадена на фирма на „това лице“. Проверяващите са допускали преди проверката, изглежда, че „лицето“ е кръстило фирмата си „Бако ООД“. Но то не е.
С телевизията и с Вероника начело – дотук добре. И става още по-добре по-нататък, когато водещите на предаването „Господари на ефира“ поемат командването. Те са известни комедийни актьори и разкриват много смешно, че похвалените от министърката нови полицейски шефове са наказвани с порицание и уволнение, преди да бъдат завчера повишени. В отговор министърката запазва самообладание и им дава интервю и на тях – че „и този случай се проверява“.
Гледам село Гърмен с размириците – как гърмят и те в телевизорите.
Жители на селото се вдигат на бунт срещу циганите, че опоскали градините им и се намножили в гетото като скакалци.
Телевизионни звезди поемат към незаконните им къщи, за да ги огреят лично. Супер, защото още на другия ден са последвани от жандармеристи. Командващата жандармерията Бъчварова се смесва храбро с тълпата пред камерите и заявява, че от Гърмен са подадени само четири – само 4! – жалби от кражби. Освиркват я, но тя запазва достойнство и дава указание: да бъдат напечатани „типови бланки“ за прости хора, които не умеят да се жалват правилно. Освен това засенчва Шкумбата, разказвача на вицове, като казва, че циганите в Гърмен са „изрядни платци“. Един човек се провиква, че са изрядни, защото нямат партиди – нито за ток в ЧЕЗ, нито другаде… но карай да върви – предаването свършва тук.
Друго – дават по телевизията за изборният туризъм. Двеста хиляди души са сменили адресите си за четири дни и се канят да гласуват. Над две хиляди регистрации преди местния вот има само в Несебър, сто и трийсет от тях – в една гарсониера!
МВР се задейства, но чак след като сме изгледали над 50 новинарски емисии на тази тема и повторенията им в рубриките „Още от деня“ и „Акцент“. И как се задейства? Налага 150 глоби до 300 лева и дава пресконференция за телевизионните репортери. Глобите не са платени.
Както би казал поетът, отникъде взорът надежда не види. Освен от монитора. В рубриката „Предизвикай Хекимян“ зрители се молят на телевизионния водещ и плачат: ела да видиш и в наше село как грабят!
На водещия Виктор Николаев му пращат снимка – кола, до нея мутра и му пишат сърцераздирателно: „Намерете го тоя, блъсна ме и избяга, само във вас ми е надеждата и в Ани“.
Ани Цолова – друга водеща, популярна и тя – търси мутрата, пита тук-там, възмущава се в ефир, докато прекалява с усърдието и я свалят от екран, а Виктор остава да води по-кротко, сам.
А полицията какво прави? Седи си, мързи я даже да следи разните му там телевизионни предавания, само чака началниците да я задействат след някое от тях. Може и да свърши работа след това, но обикновено не се случва така.
И отдел „Убийства“ се уповава на водещия Виктор и на водещата Ани, преди да я махнат. Пращат им кадър – младеж тича в Борисовата градина – да го покажат и да питат дали той не е убил наблизо един ученик. Водещите включват министърката, която коментира:
– Както виждате от този запис, колегите работят усилено.
Ама разбира се. Заместник-министърът за всеки случай уточнява казаното от шефката си в предаването „Събота сутрин“:
– Липсата на пряк видеозапис прави разследването трудно!
Има видеозапис, значи, но няма пряка видимост и там е бедата. Господа убийци, ако обичате, записвайте пряко на видео, като убивате, понеже държавата не е сколасала да окачи камери на всички дървета в градинките.
Хващат в кадър минувач, който пита:
– Има ли държава?
И да няма, много важно. Телевизорите нали работят, те да са здрави!
Дават и протестиращите полицаи, разпънали пред парламента палатки. Репортерите са там и те си споделят болката с тях. И с вътрешната министърка опитват по-рано, обаче не става. Те ѝ обясняват защо протестират – че заплатите са им малки, че униформите са овехтели, че не им плащат извънредния труд – а тя прави извод: „Мотивите за протеста им са други“. На следващия ден пред водещата токшоуто „Четири очи“ Цветанка Ризова тая същата министърка уверява, че всичко е обяснила на полицейските синдикати. А синдикатите от своя страна пращат човек при водещия Сашо Диков в неговото предаване, за да каже, че тя им е обяснила, но те нищо не са разбрали.
От 2016-а до 2018 година полицаите не спряха да протестират, като се събираха тук-там на открито и се надяваха на премиера Бойко Борисов най-накрая да му дожалее за тях, като ги види в ефира. Щастливият край настъпи за тях, когато България пое председателството на Съвета на Европа – сиреч, дойде й ред да домакинства на европейските лидери, които си провеждат изнесени заседания във всички държави от Евросъюза. Като лидер на председателството Борисов не позволи другите лидери да видят по българската телевизия как служителите по сигурността протестират. Заяви, че им дава 100 милиона лева да не ни излагат пред чужденците – и те, щом видяха и чуха това по Нова тв, БиТиВи, БНТ и Канал 3, веднага спряха да протестират и се прибраха по службите си да служат.
Очевидно премиерът управлява България с телевизора. Натиска копчето на дистанционното и от него като филийка от тостер излиза въпросът, който трябва да реши. Много добре. Лошото е, че се заканва отвреме навреме, както е спрял да чете вестници, така да спре и сутришните блокове да гледа.
ЕДИН УПРАВЛЯВАЩ ПАТРИОТ разправя по Би Ти Ви вдъхновено, че говоренето за престъпността и корупцията било „лъжица катран в кацата с мед“.
„Каца с мед“ – като такова вкусно нещо си представя човекът управлението на държавата. На лицето му е изписана радост – ами как? – нали е от мецаните? Милият! Той изглежда не вижда как пчеличките умират или отлитат в други страни.
През 2018 година времето на държавните деятели с по-мъдри виждания изглежда безвъзвратно отминало. Малцина знаят днес, че формулата на прословутата „съдебна реформа“ – тая, чийто старт е обявяван точно 15 пъти от всяко ново правителство (на Попов, на Димитров, на Беров, на Инджова, на Виденов, на Софиянски, на Костов, на Сакскобургготски, на Станишев, на Борисов-1, на Райков, на Орешарски, на Борисов-2, на Герджиков и на Борисов – 3) е измислена от бившия главен прокурор Никола Филчев още преди 15 години.
На 11 декември 2001 година Филчев праща писмо до президента Георги Първанов, председателя на Народното събрание Огнян Герджиков и министър-председателя Симеон Сакскобургготски.
„Уважаеми… – пише той. –Позволете да ангажирам вниманието ви с проблемите на съдебната система и наказателното правосъдие в България.
Съдебната система в България е парализирана. Тя не изпълнява своята задача да защитава гражданите и обществото от престъпни посегателства, като наказва престъпниците. Магистратите – следователи, прокурори и съдии – не са мотивирани да разследват, обвиняват и осъждат виновните лица. А законът не съдържа механизъм, чрез който те да бъдат накарани да работят. Нещо повече, на практика не може да се търси отговорност от магистратите за неизпълнение на техните задължения.
Дейността на магистрата е специфична и когато се изпълнява, тя му носи само опасности и врагове в нашето несигурно общество. Обратно – ако магистратът бездейства, това не поражда никакви отрицателни последици за него. Той е недосегаем – независим, несменяем и с имунитет.
Както е известно, лостовете за въздействие върху човешкото поведение са два – страх и пари. Ръководителите на съдебната система не разполагат с инструменти да мотивират магистратите да работят, но престъпният свят притежава мощни средства, за да ги накара да бездействат.
Корупцията е твърде разпространена сред някои съдии, прокурори и следователи. А когато самата съдебна система е корумпирана, тя не може да се бори с корупцията сред останалите властимащи от изпълнителната и законодателната власт.“
По-нататък в писмото Филчев предлага конкретни мерки – как да се направи така, че опасните престъпници да бъдат залавяни и наказвани, защото чувството за безнаказаност ги умножава, а жестокостта им не познава граници.
„Съдебната система – пояснява той – съгласно Конституцията на България се състои от три части: съд, прокуратура и следствие. Следователят събира доказателства за извършеното престъпление. Прокурорът обвинява въз основа на събраните от следователя доказателства. А съдът решава дали обвиненото лице е виновно, или не. Наказателният процес протича в две фази – досъдебна (която се ръководи от прокурора) и съдебна фаза (която се ръководи от съда).“
След това пояснение, понятно и за седмокласник, а камо ли за премиер, главен законодател и държавен глава, Филчев излага – пак на прост език– виждането си за промените, които са нужни в следствените служби, в полицейското дознание и в процедурата за разглеждане на делата.
Относно следствените служби:
„Следователят е инструмент на прокурора и това е така, защото той събира доказателствата, въз основа за които прокурорът обвинява. Но от години връзката между следователя и прокурора по законодателен път изтънява и се разкъсва. Прокурорът не разполага със средства, с които да мотивира следователя да работи – той може да предписва определени процесуални действия на следователя, но последният може да не ги извърши. И от това не произтича никаква отговорност за следователя. Поради това е необходимо да се създаде по-силна връзка и по-голяма зависимост между двамата“ – обяснява Филчев.
Относно разследващите полицаи:
„От началото на 2000 година законът допусна разследването по 70–80 % от наказателните дела да се извършва и от полицията. Броят на полицаите, които имат право да разследват, се определя от министъра на вътрешните работи и в момента надхвърля 11 000. Повечето от тях не притежават необходимата правна подготовка и в резултат на това към прокуратурите тече поток от некомпетентно и некачествено свършена работа. Това изисква неимоверни усилия от прокурорите, за да подготвят делата за съда. Често тези дела се връщат за допълнително разследване. Необходимо е да се съкрати броят на разследващите полицаи, като се създаде качествен дознателски апарат с нужната юридическа квалификация“ – споделя главният прокурор с тримата най-влиятелни мъже в държавата.
А ето и становището му относно наказателния процес:
„Преди няколко години, под предлог съобразяване на нашето законодателство с европейските стандарти, бяха извършени промени, които парализираха правосъдието. Практиката показа, че тези промени са крайно несполучливи. Европейските стандарти изискват ефикасна борба с престъпността и защита на гражданите, а не прекомерна защита на престъпника във вреда на обществото.
Правосъдието днес е бавно. А наказателния процес е сложен и тромав. Необходими са промени – законодателни и организационни.
Първо, да се предвидят в Наказателно-процесуалния кодекс (НПК) строги правила, които задължават дознателя, следователя, прокурора и съдията да завършат делото в срок.
Второ, да се опрости процедурата за разглеждане на наказателните дела, без да се накърнява правото на защита на обвиняемия. Например – да се премахне разпитът, който следователят извършва на обвиняемия в присъствието на съдия. Този разпит само затормозва процеса и обезсмисля ролята на следователя.
Трето, да се разширят законовите възможности за задържане на рецидивистите и извършителите на тежки престъпления – незаконен трафик на наркотици, оръжия и хора, пране на пари и други, като се предвиди последващ съдебен контрол съгласно Европейската конвенция за правата на човека. До 2000 година, когато прокурорът задържаше под стража обвиняемите, в 20% от случаите по-горният прокурор ги освобождаваше. Сега, когато прокурорът може само да иска от съда задържане на обвиняемия, 50% от тия искания се отхвърлят от съда. В резултат на това извършителите на убийства, грабежи, изнасилвания, наркотрафик и други тежки престъпления са на свобода.
Четвърто, да се ограничат в НПК възможностите на адвоката да манипулира предварителното разследване и в крайна сметка да саботира целия наказателен процес.
Пето, да се ограничи възможността на съда да връща делото за допълнително разследване, което на практика може да продължи вечно. Тази възможност позволява на съда да не решава делото. Например прокуратурата е внесла в съда 57 обвинителни акта за престъпления в банковата сфера. Съдът не решава тези дела, постоянно ни ги връща за доразследване. А конституционно определеното състезателно начало в процеса го задължава, след като изслуша страните, да се произнесе и да осъди или оправдае обвиняемия.
Шесто, да се въведе облекчена процедура за налагане на леки дисциплинарни наказания на съдиите, прокурорите и следователите от техните преки ръководители.
Седмо, да се създаде, със съдействието на МВР, ефикасен апарат за призоваване на обвиняемите и свидетелите в съда, за да се избегне неоправданото отлагане на делата, когато те не се явяват.
Осмо, да се организира бързо извършване на експертизите от органите на МВР, медицинските, финансовите и други органи.
В заключение Филчев изразява увереност, че Първанов, Герджиков и Сакскобургготски ще съдействат за промени в съдебните и наказателните закони, които да спрат постоянното отлагане и връщане на делата, защото то е фактически отказ от правосъдие, който радва бандитите и ги поощрява. Той припомня накрая, че като главен прокурор два пъти безуспешно се е обръщал към бившия премиер Иван Костов с подобна молба и заключава, че неефективната съдебна система и корупцията са спънка по пътя на България към Евросъюза.
Дали е предполагал Филчев тогава, че неговата увереност няма да се оправдае? И че в края на своя мандат като главен прокурор той ще изпрати отново същото това писмо – отново на президента Първанов и отново на парламентарния шеф и премиера, които вече са други – Пирински и Станишев. И че отново – уви! – описаната в него съдебна реформа няма да се състои.
ЗА ПРЪВ ПЪТ БЯХ ПРИЕТА в кабинета на главния прокурор Филчев на 17 октомври 2002 година. Припомням си датата, като разлиствам стари броеве на „Труд“ и виждам на първа страница от 18 октомври една дописка под заглавие: „Филчев: Подкрепям генерал Борисов!“
Текстът отдолу гласи:
„Аз подкрепям генерал Бойко Борисов. Смятам, че трябва да се уважава всяко усилие на държавните органи да смачкат престъпността – това обяви главният прокурор Никола Филчев, помолен да коментира декларацията на Върховния касационен съд (ВКС) според която главният секретар на МВР Борисов клевети магистратите.
Филчев добави: „ Генерал Бойко Борисов иска престъпниците да са в затвора. И прави всичко възможно за това“.
Повод за публикацията е острата реакция на съдиите срещу поредица изказвания на Борисов, най-популярното от които е „Ние ги хващаме, а те ги пущат!“ Подтекстът е видим: че полицаите начело с Бойко ловят бандитите, а съдиите им връщат свободата, вместо да ги държат в килиите – и защо? – защото ги мързи или защото са рушветчии.
По онова време не само главният прокурор Филчев, но и деветдесет и девет от сто анкетирани журналисти – и аз включително, и осемдесет от всеки сто българи подкрепят Бойко Борисов. Той е много чевръст, изключително динамичен, репортерските екипи на вестниците и телевизиите търчат целодневно по него до сетни сили. Сутрин го отразяваме как гаси с пожарникарите вагон на софийската гара „Подуене“, на обяд – как оглежда труп с огнестрелна рана на плевенска улица, вечер – как гони по морския бряг варненски наркодилър. Същевременно Бойко държи всички медии в течение на всеки арест, като успява да си пише есемеси едновременно с десетина главни редактори и репортери.
Забравила съм точно как се случи в оня октомврийски ден – дали Бойко беше позвънил на мен, или на главния редактор Тошо Тошев, но помня, че хукнах по някое време към Съдебната палата, сякаш са ми подпалили петите и бързам да ги угася в реката. Никола Филчев пожелал да подкрепи със специално изявление Борисов! А на Борисов тая подкрепа му била много нужна! – без нея щял да бъде „смазан от Нели Куцкова“, която е сред лидерите на Съюза на съдиите…
Журналист да влезе в кабинета на Филчев – това не беше като например да се отбие в кабинета на Бойко Борисов, след като Цветан Цветанов го е повикал да направи с шефа му блицинтервю.
Този главен прокурор беше твърде саможив и спазваше стриктно хигиената на общуването с пишещите, снимащите и държателите на микрофони от телевизиите. Водещият на най-популярния по онова време магазинен формат „Всяка неделя“ Кеворк Кеворкян е единственият, доколкото знам, който е канен повече от три пъти на срещи с Главния на работното му място или в ресторант.
Полицейска будка отделяше вратата на обвинителя номер едно от останалите в Съдебната палата.
Днес тази будка вече я няма – разрушена е демонстративно в знак за „отваряне на институцията“ – нещо, което на практика не можа да се случи. А се случи това, че дежурният униформен полицай седи на бюро насред един коридор в Съдебната палата и се оплаква – че от течението постоянно хремясва, че зъзне зиме и се поти цяло лято, защото климатиците са вътре в стаите, и че цели 12 часа, докато му свърши наряда, няма право и няма как да протегне изтръпналия си крак.
Докато я имаше будката през оная късна есен на 2002 година, аз я доближих, полицаят отвори прозорчето и аз му казах, че главният прокурор Филчев ме чака. Той вдигна телефона, поговори с някаква секретарка, помълча, направи ми знак с ръка в смисъл „Момент, госпожо!“, а после каза:
– Вие нямате уговорка с главният прокурор, той сега има работа. Но, ако имате време, можете да го почакате, ще ви приеме, ако е важно.
Звъннах веднага на Бойко, да го питам – грешка ли е станала, но в същия момент дежурният полицай отвори високата двойна врата и ме пусна мълчаливо в малкия коридор с кожен диван, до който беше стаята на секретарките, а зад нея – друга, по-голяма, в която работеше Главния. Този кожен диван беше легендарен. Респектът от Филчев беше много голям и редови прокурори разказваха, че са седели с часове на него, треперейки от страх, след повикване да отговарят за забатачени дела.
Бойко не ми вдигна телефона. Но има-няма пет минути след това, докато се чудех дали да си тръгна или да остана, секретарката на Филчев се показа и ме покани с жест да вляза.
Главния седеше на бюрото си, но стана, посрещна ме, ръкува се с мен пред вратата и каза с широката си усмивка, която малцина познават:
– Е, какво, госпожо Заркова, ще подкрепим ли генерал Борисов ние с вас?
– Ами ще го подкрепим – рекох. – Той заслужава. Тича денонощно насам-натам, старае се да свърши работа. Вярно, че по нещо непремерено се случва да каже, ама то това, че съдът пуща всички бандити наистина е влудяващо.
Филчев си е прибрал леко усмивката, но тя още си стои на устните му, докато отбелязва:
– Обаче, нали знаете, госпожо Заркова, че на съда са нужни доказателства и ако някой е арестуван без тях, трябва да го пуснат, няма как.
Той ме е настанил вече на коженото кресло пред ниска масичка, седнал е на другото до мен и пита:
– Кафе? Вода?
После започва свободен разговор, може би печели време – да си обмисли изявлението – не знам…
– А как сте вие в „Труд“? Господин Тошев добре ли е вече със здравето? Съпругът ви как е? Децата растат ли?
Отговарям колкото да не е без хич и вадя касетофона от чантата – да не забравяме защо съм тук, че времето тече, изпускам графика. В кабинета звучи тиха класическа музика – идва от радиото – старомодно, от годините на соца, голямо, в дървен шкаф на четири крака. След време ще забележа, че същото такова ретрорадио свири в кабинетите на повечето висши магистрати, а един от тях ще ми каже, че свирнята е мярка срещу подслушването на техните разговори.
Тъй или инак, класическата музика не можа да предпази Филчев от ушите на тайната полиция. Ченгетата бяха монтирали „бръмбари“ у дома му – във ведомствения блок за дипломати, където беше настанен в един апартамент под наем. Той самият откри тия „бръмбари“ през лятото на 2000 година и вдигна скандал – и как не – като разбра, че по заповед от най-високото във властта му ровят в чаршафите – да намерят нещо и да го изнудват с компромат, ако рече да ги обвинява в преяждане.
„Война в държавата!“ – писа „Труд“ тогава на първа страница. То беше на 28 юли следобед – в петък, а от събота започваше годишният ми отпуск и аз трябваше да потегля към морето със семейството си. Заглавието го измислих, след като получих от прокуратурата факс – че в апартамента на Никола Филчев са открити „бръмбари“ подслушвачи. Съобщаваше се, че „бръмбари“ имало и у друг прокурор, и у депутатката от БСП Дора Янкова, а в съседен апартамент била разкрита централа, която предавала в сградата на МВР – пряко. Последваха арести, поради което аз се върнах още в неделя със самолет от Бургас, където само ден преди това пристигнахме с мъжа ми и децата. Арестуван беше заместник-директорът на НСБОП полковник Светлозар Спасов, бивш началник на Службата за оперативно-техническа информация (СОТИ) и полковникът от запаса Пламен Арсов, също бивш шеф там. Разбра се, че преди да пусне петъчния факс, Филчев провел инфарктни срещи с премиера Костов и президента Петър Стоянов. Опитах да се свържа с него за коментар, той вдигна и замълча, и когато попитах:
– Господин Филчев? – получих отговор:
– Тук е „Плод зеленчук“.
По делото „Бръмбаргейт“, образувано по случая след това, главен обвиняем беше генерал Атанас Атанасов, действащ шеф на Националната служба за сигурност по време на скандала. Той беше съден и очаквано оправдан, веднага след като на Главния Филчев му изтече мандата.
В оня 17 октомври 2001 година, когато влязох за пръв път в кабинета на Главния, това съдебно дело още не беше стартирало, макар подслушването да се коментираше усилено. Попитах Филчев нещо в тоя смисъл – за подслушвачите. Беше грешка от моя страна. Видях как лицето му помрачня, като че ли художник смени цвета му с боя. Каза хладно:
– Страх ги е. Страх ги е от мен, защото много крадат.
Това беше краят на свободния разговор. Той посочи към касетофона:
– Включете това.
Каза двете изречения, които после написах във вестника и млъкна внезапно. Аз почаках – нищо, тишина. Попитах:
– Само това ли?
– Само това! Желая ви приятна работа.
След години, когато вече си говорим на „ти“, когато знам какъв забавен събеседник е Кольо Филчев сред приятели, когато съм се радвала на остроумието му, опознала съм тънкото му чувство за хумор и съм наясно какво го вбесява, ще разбера от него как са се развили събитията покрай октомврийската ни среща и последвалата я публикация.
Бойко му се обадил по телефона и го помолил за подкрепа със същите думи, с които потърси и „Труд“ – че, докато се труди той да лови опасни бандити, ще го смаже „тая Нели Куцкова“! Филчев бързо се съгласил да го подкрепи. Той харесва Бойко Борисов – заявява го неведнъж и то не само в ония години, когато Бойко е харесван от всички – и му помага неизменно в цялата му кариера – полицейска, кметска и премиерска. Подкрепя го винаги. И когато Борисов очевидно греши, и даже, когато помощникът му Цецо Цветанов разправя – без да има и грам доказателство – че Филчев бил убил една адвокатка и че участвал в групировката „Октопод“, оглавявана от Алексей Петров, който бил обществен враг номер едно.
Та, Филчев откликва веднага на молбата на Бойко да му даде „едно рамо срещу Куцкова“, като му казва:
– Добре. Помоли Ани Заркова, ако може, да дойде при мен, да ѝ кажа нещо в твоя подкрепа, тя да го запише и да излезе във вестника на другия ден.
Ани Заркова? Добре. Бойко, който знае, че Филчев по някаква си причина ми има доверие, се оказва подготвен, както обикновено. И отговаря моментално:
– Ани Заркова те чака вече. На диванчето пред твоя кабинет.
ПРЕЗ ЕСЕНТА НА 2003 ГОДИНА криминалните репортери на „Труд“ са се умножили – близо десет сме вече и пак не смогваме да „покрием“ всички ресорни събития. Първо, по няколко пъти дневно сме призовавани от Цецо – неуморният помощник на главния секретар – да снимаме началника му на различни места – как посещава местопрестъпления, как дава автографи, как получава генералска звезда, как си иска още една, как и нея получава, как порицава съдията, който пуска арестант на свобода и тъй нататък. И второ, че през ден по трима от нас са заети да отразяват на „фолио“ от две съседни вестникарски страници поредното показно убийство, което е станало тук или там. Труповете падат като жито под комбайн: Пламен Иванов-Фалконети, наркотрафикант (застрелян), Жасмин Нейчов-Джеси, търговец на метали (взривен), Йордан Марков, търговец на зърно (взривен), Георги Георгиев-Бучинеца, шеф на охранителна фирма „Синди“ (застрелян), Ергюн Рашид, бивш борец, охранител (застрелян), Юлиян Витанов-Зорката, бивш шеф на ВИС-2 в Радомир (застрелян), Васил Папазов, президент на модна агенция „Ентерсаунд“ (застрелян), Петър Петров-Патерицата, бивш борец, съдружник в „Клуб– 777“ (застрелян), Александър Александров-Томасяна, наркотърговец (застрелян), Иво Карамански, бос на охранителна фирма „Корона инс“ (застрелян), Кузман Гуслеков-Акулата, наркотрафикант, похитител на магната Реемтсма (застрелян), Робърт Стефанов, софийски криминален авторитет (застрелян), Желязко Колев-Императора, иманяр и нумизмат (застрелян), Николай Кутрулев-Ленин, рекетьор (застрелян), Венцеслав Славчев-Черния Венци, шеф на охранителна фирма „Секюрити груп“ (заклан), Кристиян Маслев, бизнесмен, президент на „Натурела груп“ (застрелян), Георги Сивков, наркодилър (застрелян), Момчел Бенев, хазартен шеф (взривен), Братята Илия и Борис Гьошеви, брокери (застреляни), Димо Колев-Чирпана и Добрин Кафеджиев, наркотърговци (взривени), Емил Димитров-Макарона, шеф на звукозаписна фирма „Унисон“ (застрелян), Велизар Върбанов, наемен убиец (застрелян), Поли Пантев, активист на СИК (застрелян), Лазар Анев, кредитен милионер (застрелян), Петър Петров-Кюстендилеца и Христо Стефанов-Слона, наркодилъри (застреляни), Леонид Фотев-Джуджето, наркобос (заклан заедно с приятелката си Антоанета), Тони Желязкова, съпруга на наркобоса Митьо Очите (взривена), Димитър Димитров-Маймуняка, автомафиот от СИК (взривен), Красимир Станков-Цирея, гард на Малкия Маргин от ВИС (застрелян), Христомира Атанасова, аптекарка (взривена в кола), Андрей Гордиенко-Руснака, шофьор на Маймуняка (застрелян), Валентин Подмолов, подсъдим за гангстерска престрелка (застрелян), Димитър Стаматов-Мастара, колбасар (застрелян), Капо Акопович, петролен бос (застрелян), Николай Колев, прокурор (застрелян), Владимир Димов, бивш командос (застрелян), Омар Нану, сирийски наркотърговец (застрелян), Румен Яневски-Каратиста, съден за незаконен хазарт (застрелян), Тодор Матов, съдия по борба (застрелян), Илия Павлов, президент на „Мултигруп“ (застрелян), Светослав Иванов-Мърлата, криминален авторитет от ВИС (застрелян), Филип Найденов-Фатик, бизнесмен (застрелян)…
ПРЕЗИДЕНТЪТ ГЕОРГИ ПЪРВАНОВ на 2 септември 2003 година е поканил главния прокурор, за да си поговорят двамата на четири очи за престъпността, която става все по-кървава и от страшна по-страшна. Никола Филчев приема поканата. Чакаме го близо час да излезе от президентството.
– Изглеждате освежени – казва той на дочакалите го репортери. Не за първи път използва този израз на закачлива любезност, след което ни подминава, без да даде изявление. Като знаят това, по-опитните вестникари гасят касетофоните си, убедени, че са си изгубили напразно времето. Но Филчев неочаквано спира при нас и търпеливо отговаря на въпросите ни над четвърт час. Зад необичайната му словоохотливост прозира желание да бъде прям и искрен – изглежда, че му е дошло до гуша.
– Господин Филчев, достатъчни ли са мерките срещу престъпността, които прокуратурата предприема? – пита някой от застаналите най-близо до него.
– Разбира се, че не са достатъчни – отвръща той. – Нито законовата основа е добра, нито организацията на работа е добра, нито е добро взаимодействието между правозащитните органи.
Следва порой от въпроси и отговори.
– Господин Филчев, кажете защо съдът освободи петима от задържаните за убийството на мафиота Фатик, след като прокуратурата поиска да си останат в килиите?
– Съдът е установил, че няма доказателства за тяхното участие в убийството. МВР иска, прокуратурата иска, но съдът дава.
– Това означава ли, че МВР не е събрало достатъчно доказателства?
– Означава, че МВР има силно желание да бъдат заловени извършителите на убийството. Органите на МВР са тези, които първи виждат убития, ограбения, изнасилената. Те са водени от един мотив – престъпниците да бъдат в затвора, където им е мястото.
Но цивилизацията е създала един сложен механизъм за вземане на решението кой е виновен. Реакциите на МВР са логични, както и тези на прокуратурата. Но ако нямаше нужда от съд, нямаше да го има. Със съдебния контрол се запазват човешките права. Когато МВР решава вместо съда, цивилизацията е в опасност.
Обикновено Филчев не дава прашинка да падне върху репутацията на шефовете на МВР и по-специално на най-популярния от тях. Но изглежда, че тоя път чашата на търпимостта му е преляла.
– Господин Филчев, повторете пак това за МВР и цивилизацията!
Той укротява тона:
– Да се поставим и на мястото на задържания без доказателства. От едната страна са индивидуалните му права, от друга – държавният контрол. Увеличаването на държавния контрол е винаги свързано с ограничаването на правата. Проблемът е къде да намерим баланса между двата полюса. Трябва разум в това. Апелирам към законодателите за едно сериозно отношение – да приемат промени в Наказателно-процесуалния кодекс (НПК), а може би и специални закони за борба с корупцията и организираната престъпност. Законът трябва да е като добре ушита дреха, която приляга на тялото. Законът трябва да приляга на обществените отношения. Ако вземем предвид ръста на убийствата, грабежите, престъпленията на белите яки, финансовите измами – тогава? – какви промени трябва да се приемат в НПК според вас? Към засилването на правото на защита на обвиняемия ли, или обратно?
– Вие сте главен прокурор, вие трябва да кажете!
– Очевидно е, че трябват промени, които да засилват контрола. Просто е. Забележете любимите ви Съединени американски щати. След атентата в Кулите близнаци от 11 септември 2001 година там контролът неимоверно се засили. Има идея ЦРУ да създаде картотека на всички, включително и на вас, дето сте тук. Това е една мярка срещу евентуални терористични акции.
– Така ли трябва да направим и у нас?
– Не смятам, че това трябва да се копира. Но това е тенденцията. Европейската конвенция за правата на човека е създадена преди повече от 50 години да защитава индивида от посегателствата на държавата. Днес обаче сме изправени пред други реалности. Днес има организиран престъпен свят и той установява тотален контрол върху човека. И тази криминална диктатура е не по-малко опасна от политическата диктатура. Ние не можем да се оплачем от политическа диктатура сега. Има плурализъм, има демокрация. Всеки може да говори, да си казва мнението. Но криминалната диктатура – възможността да бъдеш ограбен, убит, изнудван, да ти бъде отнето имуществото, да пострадат близките ти – очевидно това са нови социални реалности.
– Хората трябва да се откажат от част от правата си, така ли смятате? – пита кльощава репортерка, настръхнала в очакване на сензация.
– Да, за да получат повече. По-рано можехте ли да излезете и да се разхождате цяла нощ в морската градина? Можехте. Сега можете ли да го направите? Не. По тъмно трябва да си седите вкъщи заключени. Вашите права какви са в случая?
– Има ли натиск върху съдебната система от престъпния свят?
– Да. Който има пари, упражнява корупционния натиск навсякъде. Какво е корупцията? Средство за диалог между престъпния свят и властимащите. Как престъпният свят си говори с властта? С езика на парите. Който има, дава пари и мотивира управляващите да работят за него. Корупцията е диалогът между организираната престъпност и управляващите.
– Имате ли доказателства за корупция във високите етажи на властта?
– Имам информация. Но няма резултат от нашите действия, защото езикът на парите продължава да говори.
ПОМНЯ ДОБРЕ и второто си посещение в кабинета на главния прокурор Филчев. То беше по-интересно от първото и по-значимо. Разговаряхме за новата му книга – „Теоретични основи на наказателното законотворчество“, която щеше да излезе в идните дни. По-точно той говореше, аз слушах. Не беше сигурен, че някой друг, освен неговите студенти от УНСС, ще прочете тази книга. Искаше да разбере дали човек като мен, който не е юрист, но е изкушен от темата за организираната престъпност, би се заинтересувал от научно обяснение на нейния произход. Разказа ми какво е написал – за крадливите политици, за мутрите, за мафията и за мръсните ѝ богатства. Говореше разпалено, жестикулираше, мръщеше се или се усмихваше – ту весело, ту горчиво, ту саркастично, за малко сядаше, пак ставаше и разлистваше прав до бюрото си ръкописа. Един Филчев – непознат за мнозина. Слушах го близо час, без да кажа дума. Като свърши, той ме попита пак:
– Интересно ли ще бъде това на някой, който не е доктор по право?
Кимнах. Хрумна ми да го убедя да публикуваме откъси от книгата му във вестника. Не беше трудно. Тези откъси излязоха в „Труд“ през януари 2004 година – в три части, с три отделни заглавия. Тезите на Филчев предизвикаха доста коментари, отделни негови изрази станаха популярни, употребяват се и досега от политици, журналисти, магистрати и от пишман писатели, които плагиатстват безсрамно в томове, посветени на подземния свят.
Вижте извадки от книгата на Никола Филчев, поместени в „Труд“ на 21 януари 2104 година под заглавие „Криминалната диктатура“.
„Организираната престъпност – пише авторът – се превърна пред очите ни в един от най-опасните фактори за българското общество. Тя нанася огромни вреди на държавата и гражданите, започна да влияе и върху вземането на политически решения. Условно може да се раздели на улична и икономическа – престъпност на „белите яки“. От една страна, организираната престъпност е свързана с тежки посегателства срещу личността – убийства, рекет, грабежи и други. От друга страна, тя се развива предимно в икономиката, като нейните основни дейности са: контрабанда на наркотици, оръжие, петрол и цигари, канали за минаване на хора през границата, незаконна приватизация на държавна собственост (туристически обекти, банки, оръжейни заводи, телекомуникации и производства на електроенергия), крупни финансови измами, проституция, хазарт, кражби на коли, грабежи по автомагистралите, изнудване под формата на договор за охрана или застраховка, налагане на по-ниски изкупни цени на селскостопанската продукция, изпиране на пари.
В резултат на това възникват мощни икономически групировки, които трупат капитал по престъпен начин, а мръсните пари влизат в оборот, корумпират държавни служители и пораждат на свой ред нови престъпления. Тези престъпни групировки изместват държавата от легалното производство и търговия, като създават „сива икономика“. Възникват управляващи центрове, които регулират отношенията между групировките и се стремят да ги изведат на международната сцена, като легализират дейността им. В същото време между групировките се развива остра конкурентна борба за разделяне на териториите на престъпния бизнес, съпътствана с терор, насилия и убийства.
Основната причина за бурния ръст на организираната престъпност у нас е смяната на обществения строй и по-точно – отслабването на социално-правния контрол през прехода от централизирана държавна икономика и авторитарно политическо управление към свободно пазарно стопанство, основано на частната собственост и демокрацията.
Преходът към пазарно стопанство сам по себе си не е престъпен. Напротив, той е общественополезен и необходим. Но в България преходът беше зле подготвен и зле извършен – без предварителна стратегия относно неговото съдържание и отрицателните явления, които го съпътстват. Държавата рязко се отказа от управление на производството – на промишлеността и селското стопанство, без да е създала условия за развитие на частното предприемачество – на дребния и средния частен бизнес. Липсваше адекватен на новите реалности контрол – производствен, финансов, пограничен, банков, данъчен, митнически, приватизационен.
В резултат на прехода безработицата се увеличи, населението обедня, а разделението на обществото на бедни и богати се задълбочи. Правонарушенията – преди всичко незаконната печалба – станаха масова практика.
Наказателното правосъдие е в криза. Босовете на престъпния свят остават недосегаеми за правосъдието. Обществото е изправено пред избор: Държава на мафията, където престъпността е силна поради слабия контрол или Държава на Мусолини, където престъпността е ниска, но контролът върху живота на хората е тотален.“ Край на цитата. Май няма какво да се добави.
КАК МУТРИТЕ НАТРУПАХА БОГАТСТВАТА СИ – така озаглавих втория откъс от книгата на Филчев, който публикувахме във вестника на 22 януари 2004 година . Десетина години по-късно го видях преписан с поразително нахалство в една книга за организираната престъпност в България. Научих случайно, че нейният автор – поет и бивш сътрудник на милицията, заспал като комунист и се събудил като кръвен враг на комунистите, специализирал се в гладните стачки и истеричните коментари по телевизията, бил финансиран в качеството си на писател от чуждестранна фондация. Звъннах на Николай Марков, мой приятел, бивш говорител на главната прокуратура, който издаде сборник с интервюта и статии на Никола Филчев. Разказах му за плагиатството. Беше го видял и сам. Каза мрачно:
– Никой няма да реагира на това безобразие, Ани. И няма да го види даже. Хората у нас не четат.
За хората не знам, но аз не прочетох следващата нашумяла книга на същия автор, финансирана може би от същата фондация. И сменях канала на телевизията всеки път, когато той се показваше на екрана, за да я рекламира – как в нея се разказвало за корупцията, която я имало, обаче вече я нямало никакво – изчезнала била, когато власт дошло сегашното правителство, което го пратило в една интересна държава като шеф на дипломатическата мисия…Така и не разбрах този път от кого е преписвал.
Но вижте в оригинал написаното от Никола Филчев за богатствата на мутрите.
„Преходът към пазарно стопанство у нас се съпровожда с няколко вълни на икономическа престъпност.
Чрез нарушаване на ембаргото, наложено на Югославия от ООН и по-точно – чрез незаконна продажба на петрол през границата, през 1993–1994 година новообразувани престъпни групи, с помощта на служители на МВР, натрупаха огромни печалби. Освен това, някои действия на държавата до 1996 година, като разрешаването да се създадат множество нови банки дадоха възможност на тесен кръг хора да присвоят огромни държавни средства посредством измами и длъжностни престъпления в банковата сфера. Това доведе до концентриране на паричната маса в ръцете на малък брой хора. Около седем милиарда немски марки бяха присвоени от няколко десетки физически лица.
Като че всички управляващи открито се стремяха да създадат кръг от близки новобогаташи. В резултат на източването на финансови средства от държавата, се извърши неофициална приватизация на финансовия капитал в България. Тя е предпоставка за следващата стъпка – приватизация на материалните ценности, които бяха държавна собственост.
Държавата даде парите на мафията.
Втората вълна икономическа престъпност съпътства приватизацията на държавното имущество, започнала през 1997 година. Прехвърлянето на публичната собственост в частни ръце се извърши при силно занижаване стойността на държавното имущество, подлежащо на приватизация. През периода 1997–2001 година беше приватизирано държавно имущество за двайсет милиарда долара, а срещу него държавата реално получи едва два милиарда долара. (!)
Държавните обекти попаднаха у новобогаташи, които не умееха да ги управляват. Така първоначалната приватизация не доведе до желаното по-ефективно управление на собствеността. Причината за всичко това е липсата на контрол върху приватизацията. Нещо повече – в някои случаи правилата на приватизацията съзнателно се нарушаваха, за да се извлече незаконна печалба.
Само през 2003 година са образувани 1577 дела за престъпления по служба, свързани с приватизацията.
За трета вълна на икономическата престъпност сега, в началото на 2004 година, е рано още да се говори. Но опитът на другите държави сочи за извършени тежки престъпления при обслужването на външния дълг, който за България е около единайсет милиарда долара, при оперирането с държавния резерв, както и при използването на консултантски услуги от чуждестранни фирми.“
Дотук с цитатите.
В следващите години у нас ще се види, че всички властимащи следват чуждестранния криминален опит, посочен от Филчев в неговите статии. Ще има и съществен български принос – грандиозни кражби от еврофондовете, от строежите на магистрали и от масовото саниране на панелни блокове с европейски и наши пари.
ПОКАНИХ Филчев за интервю и през февруари 2015 година, когато пак беше влязъл скандално в дневния ред на държавата въпросът за бягствата от правосъдието, зад които прозира бездържавност, безнаказаност и корупция.
По това време той е вече професор по наказателно право и преподавател в Университета по национално и световно стопанство (УНСС). Разговаряме понякога по телефона и знам, че той следи внимателно събитията – и политическите, и съдебните – макар да е твърде зает – чете лекции и в руски, и в немски университети. Пред мен не крие симпатиите си към действащия главен прокурор Сотир Цацаров, който е яростно критикуван по онова време от около две десни партии заради безнаказаната корупция, която се вихри у нас. Даже една от тия две партии – „Да, България“ е създадена с основната цел да се бори за прекратяване на мандата му.
Филчев намира прилика между атаките срещу Цацаров и тези, на които е бил подложен от високопоставени обвиняеми самият той в неговия мандат на главен прокурор. И не крие, че иска да подкрепи този свой наследник на поста с възможностите, които има, както иска да подкрепи и премиера Борисов – заради старото им приятелство и въпреки някои щуротии, които премиерът върши заедно с пришитите му в политическото задкулисие некадърни министри.
Срещаме се на 25 февруари вечерта в малък ресторант срещу Съдебната палата. Вечеряме набързо, преди да започнем официалния разговор. Филчев си поръчва пържени яйца и минерална вода. Около четвърт час ми е нужен, за да установя, че не се е променил от последния път, в който сме си приказвали – мисли самостоятелно и на никого не цепи басма.
– Господин Филчев, каква стана тя? – питам, като включвам на запис машинката. – Когато вие бяхте главен обвинител, Борисов като главен секретар на МВР се сърдеше на съдиите и викаше „ние ги хващаме, вие ги пускате“. Обаче пък сега съдиите и да осъдят бандитите, те бягат в чужбина.
– Ммм, да.
– Вие четохте ли предложенията на главния прокурор Цацаров за промени в НПК – тия, които целят да спрат бягствата, като това на осъдените Братя Галеви?
– Тези предложения са много навременни. През последните десетина години доста осъдени лица избягаха в чужбина и присъдите им не са изпълнени. Това нанася значителни вреди на обществото. Преди всичко се нарушава справедливостта, защото виновните избягват възмездието. Страда авторитетът на правосъдието и изобщо на държавата. Създава се представа в обществото, че всеки престъпник може избегне наказанието. Предложението на главния прокурор Цацаров идва навреме, за да отговори на острата обществена потребност от промени, които да запълнят една празнина в закона. И затова господин Цацаров трябва да бъде поздравен.
– По ваше време не бягаха ли осъдени бандити в чужбина? Може би са бягали, но не сме чули?
– Никой не смееше да бяга, нито да помага на осъдените да избягат, напротив, те отиваха с песен в затвора… Това го казвам на шега, разбира се. Но все пак трябва да признаем, че тази мода – престъпниците да бягат от България, се появи, след като напуснах прокуратурата. По времето на Борис Велчев прокуратурата някак си омекна и започна да прислужва на изпълнителната власт.
– Тъй или инак, в момента доверието в съдебната власт е сринато. Изборът на новия председател на Върховния касационен съд (ВКС) осем часа беше предаван по телевизията и въпреки това някои, дори и правосъдният министър го нарекоха „задкулисен и предрешен“. Вие как оценявате избора на господин Лозан Панов за председател, доколкото познавате неговите качества?
– И двамата кандидати – господин Лозан Панов и госпожа Павлина Панова бяха достойни за високата длъжност. И двамата са отлични юристи, с постижения в науката. Но Висшият съдебен съвет предпочете мъжа. Дори и опонентите му не оспориха този избор. Господин Панов има характер и ценности, убеден съм, че ще ги отстоява като председател на ВКС. И двамата заедно с главният прокурор ще дадат положителен импулс на съдебната система. Безвремието в прокуратурата и съда си отиде с предишните им ръководители Велчев и Груев.
– Доколкото разбирам, не сте много доволен от Борис Велчев като главен прокурор, и от Лазар Груев, бившия съдия номер едно ?
– Моето мнение няма значение. Важното е обществото дали е доволно. Но като ме питате, ще ви кажа. И двамата са мои студенти, преподавал съм им, изпитвал съм ги като студенти, помагал съм на държавния изпит. След това в катедрата по наказателно право и Научният съвет съм поощрявал тяхното развитие, рецензирал съм техни съчинения, издигал съм ги както в научната, така и в друга кариера. С една дума, подкрепял съм ги още от младини, както впрочем съм подкрепял и много други. За съжаление и двамата не оправдаха доверието и вложените в тях инвестиции. Под ръководството на Велчев прокуратурата се превърна в потвърждаващ отдел на незаконните действия на някои полицаи. По негово време бяха монтирани наказателни процеси срещу невинни хора, бяха скалъпени обвинения, изфабрикувани доказателства. Сега тези дела се пукат като мръсни балони – например делото срещу министъра на отбраната Николай Цонев. Бяха разбити десетки човешки съдби. Прояви на полицейски произвол, които са осъдени от Европейския съд в Страсбург у нас, останаха ненаказани. Нещо повече – те бяха извършени със съучастието на прокуратурата. Няма по-тежки престъпления от тези, които органите на правосъдието вършат в името на правосъдието. Редица прокурори бяха неоснователно наказани, изтормозени и изхвърлени от съдебната система. Някои заболяха от рак и починаха.
– Имате предвид вашия бивш заместник Христо Манчев, бог да го прости?
– И него, и други. Връх на произвола е повдигането на обвинение срещу Цеко Йорданов, бившия завеждащ отдел във Върховната касационна прокуратура (ВКП). В същото време, както става ясно от сайта „Уикилийкс“, Велчев донася тайно на американския посланик, че „прокуратурата на Филчев е терористична организация“. Очевидно той е бил сигурен, че никой няма да узнае за клеветите му. Предполагам, че дори и неговият патрон, който гарантираше за Велчев, за да го направим главен прокурор, е бил слисан от вероломството му. За тези свои прояви, повечето тайни и задкулисни, Велчев трябва да даде обяснение, а не да се спотайва в Конституционния съд, където се уреди. И щом се интересувате дали изборът на председател на ВКС е задкулисен, то попитайте и Велчев какъв беше неговият избор за главен прокурор – дали беше задкулисен и манипулиран. Сигурен съм, че ще ви се скрие. А могат да се разкажат и докажат прелюбопитни неща за този избор.
– Да кажем, че това е минало. А за Цеко Йорданов какво ще коментирате? Той е подсъдим по делото за престъпната група „Октопод“. Подведен е под отговорност, че като висш прокурор е покровителствал израелски бизнесмен, близък на „октоподите“.
– Не бих искал да коментирам несвършени дела, но по този въпрос вече пет години се разпространяват гнусни клевети. Затова съм длъжен да посоча фактите. Преди 14 години е повдигнато обвинение за пране на пари срещу четири лица. Единият от обвиняемите, който е обвинен за помагачество в престъплението, обжалва и по надлежния ред жалбата му стига до Цеко Йорданов във ВКП. Цеко Йорданов отменя постановлението за привличането му като обвиняем, тъй като няма доказателства да е извършено престъпление. Това на практика означава прекратяване на наказателното производство срещу него. Останалите трима обвиняеми са предадени на съд. Съдът на няколко инстанции, приема, че такова престъпление – пране на пари не е извършено, даже повече – че не е извършено никакво престъпление – и оправдава всички обвиняеми. Присъдата влиза в сила.
Десет години по-късно така нареченият прокурор Светозар Костов повдига обвинение на Цеко Йорданов затова, че е осуетил наказателно преследване срещу въпросния обвиняем, тоест затова, че е попречил да бъде наказан този обвиняем за помагачество в несъществуващо престъпление. Нещо повече – Светозар Костов залепва това изфабрикувано обвинение към делото „Октопод“. И това го прави след консултации с началника си и специалист в кавички по наказателно право Велчев. Пита се какво наказателно преследване е осуетил Цеко Йорданов, след като няма извършено престъпление, тоест липсва основанието за наказателно преследване на всички обвиняеми, в това число и на въпросния помагач? И това е установено с влязла в сила присъда. Съдът е приел, че няма никакво престъпление, че не е извършен никакъв престъпен акт! А въпросният обвиняем е помагач в несъществуващо престъпление. Излиза, че като е „прекратил делото“ срещу това лице, прокурорът Цеко Йорданов е действал законосъобразно, а останалите трима обвиняеми са предадени неоснователно на съд.
– Прокурорът Светлозар Костов дали знае за оправдателната присъда?
– Костов е запознат с оправдателната присъда, но е скрил това в обвинителния акт по делото „Октопод“. Той е знаел, че Цеко Йорданов не е извършил никакво престъпление и въпреки това съзнателно е повдигнал обвинение срещу него. Пита се защо е повдигнато това незаконно обвинение срещу Цеко Йорданов и дали Велчев не си отмъщава за неправилното гласуване на Цеко Йорданов във ВСС при избора му за главен прокурор? Пита се също дали Светлозар Костов не си отмъщава затова, че преди години Цеко Йорданов го е отстранил от разследване на контрабанда на алкохол, защото е провалил акцията на НСБОП? Пита се също дали Светлозар Костов е упражнил натиск върху Цеко Йорданов, за да излъже, че друг го е накарал да прекрати делото срещу въпросния обвиняем, като му е обещал в замяна да го „оправи“? Това дело ще остане в историята на прокуратурата като един от най-позорните случаи на злоупотреба с власт! Свидетелство за подлостта на неговите автори. Сигурен съм, че скоро компетентните органи ще потърсят отговорност от виновните лица.
– Ще видим дали ще стане – казвам аз. А ще стане това, че Цеко Йорданов ще бъде оправдан, но никой няма да потърси от никого отговорност за това, че е влачен невинен по съдилищата.
Интервюто ми с Филчев продължава с най-актуалния за времето си въпрос:
– А как ще коментирате стратегията за съдебни реформи на министъра на правосъдието Христо Иванов?
– Преди 42 години започнах работа като съдия във Варненския районен съд. От 1990-а до 1997 година бях съдия във Върховния съд, в Първо наказателно отделение. Оттогава досега преживях много стратегии и реформи на съдебната система. Напоследък всяка година се приема нова стратегия. Всеки нов началник обявява, че преди него нищо добро не е имало и обявява гръмка реформа, нова стратегия, ново начало. Фанфарите свирят тържествено. След време той си заминава и хората не си спомнят дори и името му, а какво остава за стратегиите му. Тъй че не следя всички стратегии.
– Някои смятат, че основната цел на стратегията е да се смени състава на Висшия съдебен съвет с послушници на новата власт. Но дали е така?
– При тази конфигурация на властта – ГЕРБ в коалиция с Реформаторския блок – аз не виждам опозиция. Всички са във властта. Идейни различия няма. Всички дават мило и драго да се жертват за народа… Може би БСП понякога има по-различно мнение… Но аз не ги разбирам тия работи и нямам мнение – казва бившият главен прокурор. И се смее.
– А мнението ви за планираните промени в съдебната система?
– Повечето от тях може да се извършат само от Велико народно събрание. Признавам се за виновен, че през 2002 година, като Главен прокурор, поисках от Конституционния съд да тълкува разпоредбата на член 158, точка 3 от Конституцията, която предвижда, че „промени във формата на държавно устройство и на държавно управление“ може да извърши само Велико народно събрание. Конституционният съд се произнесе с решение № 3 от април 2003 година и възприе моето становище. Според това решение системата на държавата, конституционният модел може да се променя само от Велино народно събрание.
Държавната система включва два елемента. Първо – определените от Конституцията държавни органи и второ – връзките, взаимодействието между тях. Конституцията е установила баланса между трите власти в държавата, респективно – между съответните държавни органи. Нарушаването на този баланс означава промяна на конституционния модел, на системата на държавата. А такава промяна, съгласно Конституцията, може да се извърши само от Велико народно събрание. Чуват се екзалтирани реформаторски гласове – „Ще се съберем ние началниците и ще променим съдебната система както си искаме!“ – с други думи: „Ще нарушим Конституцията, за да сложим наши хора на власт“. Това изглежда е реформата по европейски.
– А ще помогне ли на правосъдието, според вас, разделянето на Висшия съдебен съвет на две колегии – съдийска и прокурорска?
– Конституцията гласи, че Висшият съдебен съвет (ВСС), а не част от него, назначава и освобождава магистратите. Разделянето на ВСС и неговите функции следователно, може да се извърши само от Велико народно събрание. Не е ясно обаче каква е ползата от това. Само ще се увеличат възможностите за влияние върху два пъти по-малкия състав на колегиите на ВСС. Вероятно авторът на новата стратегия – господин министърът на правосъдието не е чел Конституцията и решението на Конституционния съд. Но на него това му е простено. Все пак той не е юрист. Не е длъжен да познава Конституцията която ще реформира.
– Шегувате се…- вметвам за всеки случай, за да смекча думите му, а и според моето разбиране, че медиите не бива да рушат авторитета на държавните институции, достатъчно им го рушат министрите. Сменям темата: – Спомняте ли си „Бръмбаргейт“?
– Е?
– Беше преди 15 години. Тогава писахме: „Война в държавата! Подслушват главния прокурор!“, тоест вас. Мина много време оттогава, но подслушването си остана важен инструмент за злепоставяне. В разработките „Червеи“, „Гризачи“, „Хамстери“, „Таласъми“, „Гном“, „Лиани“, „Галерия“ все някой е пускал незаконно ухо…
– Много са разработките от тоя сорт.
– Нали уж се вземат мерки, променят се закони?
– Откакто държавата съществува, управляващите използват или опитват да използват репресивните органи (МВР, прокуратура и други) за разправа с политически и лични врагове, с обявени за опасни хора. Нищо ново под слънцето. Най-напред при управлението на Иван Костов, когато Атанас Атанасов беше шеф на службата за сигурност, подслушването доби размах. Поради това тогава се наложи прокуратурата да извърши безпрецедентна проверка в МВР. Установи се, че само през 2000 година съдът е издал 10 000 разрешения за подслушване. От тях само за 250 случая МВР е предоставило обратна информация на прокуратурата. А прокуратурата е преценила, че само в 100 случая събраните материали могат да се използват като доказателства за престъпление и ги е внесла в съда. Така под формата на борба с организираната престъпност се събира незаконно богата информация за личния живот на гражданите. Тогава предприехме законови и организационни мерки, но те се оказаха недостатъчни. С годините се усъвършенства правната уредба на използването на специални разузнавателни средства (СРС). Създадено беше и Националното бюро за контрол на специалните разузнавателни средства. Случаят с разработката „Червеи“, в който имаше подозрения за незаконно подслушване на политическите опоненти, доказа, че това бюро е необходимо и върши добра, полезна работа. Но мисля, че следва да се възложи на прокуратурата да контролира по-отблизо самото използване на специални разузнавателни средства, наживо. Сега съдът разрешава да използването на СРС, но как компетентните държавни органи – МВР, ДАНС и прокуратурата ги използват, никой не контролира. А Националното бюро за контрол на СРС проверява само някои аспекти от дейността на съответните органи.
Когато правим с Филчев това интервю, той няма как да знае, че в края на 2017 година управляващата политическа класа, заедно с главния прокурор Сотир Цацаров ще линчува в парламента шефа на Бюрото за контрол на СРС Бойко Рашков. Защо? Защото прави това, за което получава заплата – изнася в годишния си доклад злоупотребите на прокуратурата, МВР и ДАНС със следенето и подслушването. Злоупотреби – цял куп!
Цацаров излиза възбудено на парламентарната трибуна и с безпрецедентно висок тон заключава, порицавайки всички изводи от отчета на Рашков:
– Подслушване на политици? Няма! Подслушване на магистрати? Няма! Подслушване на журналисти? Нямааа!
Никой не му задава въпроса откъде знае това, след като по закон прокуратурата може само да иска, но не и да инспектира шпионирането на гражданите.
Около три години по-рано аз питам Филчев – предшественика на Цацаров, когото в прокуратурата и в момента наричат Главния:
– А какво ще кажете за образуването на наказателно производство срещу председателя на Софийски градски съд Владимира Янева затова, че е разрешила по разработката „Червеи“ да се използват цели 500 дни специални разузнавателни средства?
Филчев с престорена неохота ми отговаря:
– По разработката „Червеи“ говориха много по-информирани и по-компетентни от мен хора. Аз нямам какво да кажа. Що се отнася до госпожа Янева, аз не познавам нейното развитие и не знам на какво се дължи стремителният ѝ възход до председател на Софийския градски съд с ранг върховен съдия.
– Казват, че била семейна приятелка на господин Цецо Цветанов, който е вторият човек в държавата, откакто партията му ГЕРБ управлява. Мъжът ѝ бил състудент от ВИФ на господин Цветанов, а тя самата била дружка на съпругата му, госпожа Деси Цветанова…
– Спомням си само, че преди повече от десет години при мене дойде Иван Григоров. Както знаете, Иван Григоров е бивш адвокат, който по това време е председател на Върховния съд, но не реши нито едно дело. И слава богу… Та той лично ми донесе някакво листче, написано на ръка. Това беше молбата на госпожа Янева да постъпи в съдебната система. Нейната биография силно ме смути и затова аз отказах. Григоров много ме моли, дори предлагаше да ме заведе при бащата на Янева – голям уролог в Александровската болница, за да ми прегледал простата. Но въпреки любезното му предложение, аз отново отказах. Григоров се разсърди, спря да ми говори. А трябваше да си говорим – най-малкото заради злополучния ремонт на Съдебната палата, който той организира. След няколко месеца Григоров пак дойде да плаче за Янева и тогава аз махнах с ръка, и я взех в прокуратурата. По-нататък не съм следил развитието ѝ. След време Григоров си я прибра в съда. Питам се тези, които създадоха кариерата на Янева, сега ще се наредят ли до нея, да отговарят заедно за нейното поведение? Или вече не я познават?
– За приятелството ѝ със съдия Иван Григоров не знаехме. Чу се само за приятелството ѝ с министър Цветан Цветанов. Но едно са приятелствата, а друго – нейните качества като съдия.
– Председател на Софийски градски съд – това е една много висока и отговорна длъжност. Председатели на този съд бяха Илия Байчев, Михаил Менев, Тодор Тодоров, а заместник-председатели – Трендафил Данаилов, Александър Манов, Никифор Василев. Това са все достойни държавни мъже, съдии с вродено чувство за чест и законност, които служеха на справедливостта и доброто, на хората. Те бяха независими, не се поддаваха на натиск. Сами си отговорете дали госпожа Янева притежава всичките тези качества. И кои от тия, които ще оглавят след нея тоя съд, ги притежават.
– Вицепремиерът Миглена Кунева каза, че трябва час по-скоро да се приеме нов Наказателен кодекс. Вашето мнение?
– Тия въпроси ги решава госпожа Кунева.Тя е отличен специалист по опазване на околната среда. Навремето защити в Правния институт чудесна дисертация за боклука. И сега, като силов вицепремиер успешно ръководи отбраната, сигурността, вътрешния ред, борбата с тероризма, правосъдието, съдебната реформа, законодателството, европейските пари и тъй нататък. За да се отмени даден закон и да се приеме нов, който да урежда същите обществени отношения, трябва да има съществена промяна в правната уредба. Законът за нормативните актове изисква промените да са „многобройни и важни“– член 11. В конкретния случай трябва първо да се установи кое налага дадени промени, какъв е недостатъкът на сегашните норми в действащия Наказателен кодекс, защо те не работят и не постигат желаната цел. След това да се посочи какво и как ще се промени. За това са нужни редица теоретични и емпирически изследвания. И едва накрая ще стане ясно нужен ли е изцяло нов Наказателен кодекс, или могат да се променят само отделни разпоредби.
– Все пак – какво е вашето мнение?
– Моето мнение е, че сега няма обществена потребност от нов Наказателен кодекс. Проблемите са в процедурата за разглеждане на наказателните дела, тоест в Наказателно-процесуалния кодекс, а не в материалното право, не в Наказателния кодекс. Нашият Наказателен кодекс е писан под влияние на най-добрите наказателноправни системи – германската и руската. Автори са големите български учени професор Ненов, професор Лютов, академик Павлов и видните съдии от Върховния съд Иван Палазов, Христо Павлов, Марин Петков и други. Зад всяко понятие в Наказателния кодекс, зад всяка дума стои половинвековна тълкувателна дейност на върховния съд. Самите автори на последния проект за нов Наказателен кодекс признаха, че 70% от разпоредбите са същите. Тогава? Защо трябва да се приема нов кодекс, да се правят промени заради самите промени? За да се вдига пушилка. Или за да остане някой в историята като съчинител на нов закон. Вижда се какво стана с новия Наказателно-процесуален кодекс. Той е по-лош от стария, защото авторите му са несравнимо по-слаби юристи от предишните. Нов Наказателен кодекс не е нужен. Нещо повече – приемането на нов Наказателен кодекс би било вредно.
– Защо?
– Защото ще отмени тълкуването на редица понятия, дадено от Върховния съд. Това ще обърка правоприлагащите органи и ще влоши качеството на правораздаването. Ето защо Общата част на Наказателния кодекс трябва категорично да се запази. Друг е въпросът, че в Особената част, където са уредени отделните видове престъпления, трябва да се внесат такива изменения, които да отговарят на новите обществени нужди. Редица норми на Особената част на НК защитават държавната, колективната собственост и съответно – централизираното държавно стопанство. Нужно е следователно в Особената част на НК да се приемат нови наказателни норми, които адекватно да защитават от посегателства частната собственост и основаното на нея пазарно стопанство. Впрочем, точно такъв е подходът в Германия, където Общата част на Наказателния кодекс е приета преди век и половина – през 1871 година, а пък Особената част получи нова редакция сравнително неотдавна – през 1987 година.
ФЕВРУАРСКОТО ИНТЕРВЮ на бившия главен прокурор Филчев доста време беше спрягано в някои медии като „знаково“. Всъщност то представляваше една кратка разходка в джунглата на българското правораздаване. През 20-те години на 21-вия век тази джунгла вече изглеждаше непрогледна. А словото беше изчерпало вече всичките си ресурси, то не можеше да гърми по адрес на криминалитета, можеше само да разпространява дискретно разни слухове за неговите авторитети.
Вестниците пишеха например, че Брендо, наричан още Кокаиновия крал, бил изчезнал зад граница, въпреки, че имаше италианска присъда за наркотрафик, беше следствен за пране на пари у нас и би трябвало да се намира на разположение на нашите съдебни власти. Негови познати залагаха, че никакъв го няма. А властите ни отговаряха, че не знаят дали е вярно, защото той не им се бил обадил.
– Брендо е много интелигентен, той е разбрал, че в българското правосъдие лишаването от свобода не се налага като принудителна мярка, която е неизбежна, а се случва по желание на клиента – каза ми веднъж през смях бившият вътрешен министър Виктор Михайлов, който успешно практикуваше като адвокат.
Впрочем и по-малко интелигентни подсъдими и обвиняеми знаеха вече от опит, че могат да избегнат килиите и то най-спокойно, понеже никой не ги гони.
Искате примери?
Те са много. Мафиотите Пламен Галев и Ангел Христов, по-известни като Братя Галеви от Дупница; Илиян Тодоров – двойният убиец, пролял кръв пред дискотека „Соло“; Вили Георгиев – побойникът, който прати студента Стоян Балтов в гроба; Хуриет Сулейманов, шофьорът без книжка, който погуби трима младежи от Луковит.
А ето и цифри – само за три години (2013–2016) са заявени 11 131 присъди „лишаване от свобода“, а са изпълнени едва 8886, тоест поне 2245 негодници са отървали затвора! Те отговарят на разни инстанции по разни дела, но има нещо общо между тях – че са някъде в странство, макар да имат „забрана за напускане на пределите на България“, наложена им съгласно член 68 от НПК.
Законодателят е предвидил навремето тази забрана като гаранция, че уличеният в злодеяние няма да осуети наказателния процес и да избегне наказанието, даже ако не е задържан под стража, а е с по-лека мярка за неотклонение – „подписка“ или „домашен арест“. По нашите земи обаче предписанията на законодателя са често само пожелателни – „законът е врата в полето“, както пееше навремето Иво Карамански, покойният арестант.
Като журналист съм търсила много пъти виновниците за това безобразие.
– Не сме ние – заявяваха униформените от Съдебната охрана. Техните ангажименти започвали от момента, в който прокурорът им разпореди да приведат окончателната присъда в изпълнение. Отивали те, както трябва на посочения адрес, но там невинаги намирали „човека“, който трябвало да си седи у дома под арест или с „подписка“ като Брендо. И в двата случая той би трябвало да е поел задължение да не променя местоживеенето си без разрешение от разследващите. Какво, като го е поел обаче? У нас и полицаите, и магистратите не изпълняват задълженията си както трябва, та разбойниците ли да бъдат изрядни!
И от МВР не признаваха вина. Да, те са призвани да съблюдават и изпълняват забраните за излизане от страната. Но имат алиби, което ги оневинява, а именно: свободното движение на хора в Европейския съюз, заради което контролът на границите не е задължителен.
Над 98 процента от пътниците, излизащи от България към Гърция и Румъния законосъобразно, не се проверяваха от нашите полицаи. Някой беглец можеше да бъде засечен на някое ГКПП съвсем случайно, но случайността е от женски род и е склонна към изневяра. Ето защо мярката за процесуална принуда по член 68 от НПК и в сегашно историческо време – поне до 2018 годинау включително – беше извънредно несигурна, а в бъдеще време при окрупняването на безграничното Шенгенско пространство, се очертаваше като напълно глупава и безсмислена. Светът изглежда щеше да отвори широко врати пред криминалните бегълци. Тях само ги записваха в инфосистемата на полицията и – нищо.
– Проверки се извършват по специален регламент за създаване на Кодекс на шенгенските граници, обаче лабаво – обясняваше ми един полицай. „Лабаво“ – ще рече, че преглеждали само визата, паспорта и личната карта.
Тогава?
Премиерът Бойко Борисов по едно време посочи изход:
– Щом съдията удари с чукчето, да идва съдебна полиция и да го води в килия!
Касационният съд го отряза обаче – не можело да има задължителен арест след първа инстанция. В противен случай всеки, който е впоследствие оправдан, ще осъди държавата в Страсбург. Не бивало също така да се задължи подсъдимият да се явява на всички съдебни инстанции. Щяло да му се наруши правото на защита, а и какво му пречи да „духне“ в промеждутъка на въззивната и касационната инстанция, ако иска?
Извадила съм си в един бележник откъси от интервюта по темата за бегълците, които съм правила с трима правосъдни министри. Те и тримата казват, общо взето, така: „Няма законодателно решение, което на сто процента да гарантира, че някое лице с невлязла в сила присъда няма да се отклони. Нищо не може да замести ефективния граничен контрол, който липсва у нас!“. И в МВР мислят – ако изобщо мислят – по този начин. Те казват, макар и не съвсем направо, че Шенгенското пространство – българската мечта! – им пречи да си вършат работата.
АКО ИСКА ДА СЕ ЗАДЪРЖИ НА ВЛАСТ, успешният политик трябва да обещава реформи, но да не позволява никога и на никого нищо да реформира. Ако му позволи, то да не е писмено. Ако е писмено, да не се подписва. Ако се подпише, да не се изненадва от белята, която е станала.
Тази фраза се приписва както Ноам Чомски, така и на Жак Дерида. Но който и да го е казал, той сякаш е знаел какво са се научили да правят управляващите в България.
В края на 2017 година два милиона и четиристотин хиляди българи живеят под прага на бедността, младите масово напускат страната, защото в нея получават най-ниските в Европа заплати, кариерното им развитие е независимо от техните старания, умения и знания, а успехът им извън корупционните схеми е случаен и нетраен. През 2018–а още по-лошо става. Настъпва небивала демографска криза в България. Населението пада под 7 милиона. Това става точно в 14 часа 7 минути и 3 секунди на 29 юни и е отбелязано в брояча на населението в света от Департамента по икономически и социални въпроси към Организацията на обединените нации (ООН).
– Това е най-тъжната новина на най-тъжния Петровден. България е в клинична демографска смърт, тя умира!“ – коментира новината пред „Труд“ академик Петър Иванов, шеф на демографския институт към БАН. С него разговаря колежката ми Мариела Балева.
Данните се променят през целия ден, като точно в 16 часа показват, че в петъчния ден у нас са се родили 120 бебета, а са починали 193 мъже и жени.
– Всеки ден намаляваме с 220 души или 9 души на час, като това намаление в действителност е минус 13 етнически българи и плюс 4 цигани (- 9 = -13 + 4). Това означава, че българите намаляват с 13 и стават малцинство, а циганите се увеличават с 4 и стават мнозинство в отечеството ни. Ние сме най-бързо намаляващата нация в света – казва още академик Иванов.
Думите му, както и показанията на брояча на Ортанизацията на обединените нации не предизвикват реакция от страна на българските държавници. В тия дни правителството отчита успехите ни в европредседателството. Вестниците отразяват с предимство казаното от премиера Борисов:
– Завиждат ни за успешното европредседателството, в което, дето се казва, една кола не е загаснала.
По това време даже и приказките за реформа не вървят, макар че обичайно у нас те се харчат като топъл хляб.
Българската реформа е уникална. Тя не се вижда, но се задава, аплодират я на старта, финишира преди края, освиркват я и тръгва отначало. Решиш ли да я наблюдаваш, ставаш разноглед, понеже тя се явява в безброй разновидности – съдебна, икономическа, здравна, социална, образователна, спортна и тъй нататък.
Като дългогодишен отговорен редактор на отдел „Право и ред“, аз следя съдебната реформа специално и никак, ама никак не скучая. Въпреки, че е безрезултатна и в тоя смисъл я няма никаква, тя си има своите герои и мъченици, който забавляват публиката.
Кои са героите и мъчениците? Песнете телевизора и ще ги видите.
На първо място е Цветан Генчев Цветанов – Цецо. Пробвал се успешно и последователно като вицепремиер, като вътрешен министър, като шеф на депутатите от управляващата коалиция и като председател на парламентарната комисия по сигурността и реда, той закономерно се пробва и като главен законодател – основен вносител на законопроекти за изменение на НПК, ГПК и Закона за съдебната власт.
По специалност Цецо е учител по физическо възпитание, но е минал следдипломен курс по право в Университета за национално и световно стопанство, така че няма проблем с алинеите и параграфите. Дава и взима от прокуратурата права, разплита заплетени казуси, като този с фалита на Корпоративна търговска банка ( КТБ), поучава съдии, прокурори и адвокати, и най-важното – вярва в правосъдието, защото е съден по четири дела и в крайна сметка по всичките е оправдан.
На второ място е Бойко Методиев Борисов, който иначе е първият човек в държавата и политиката. Той самоотвержено и ежедневно пише във фейсбук – не той лично, но служещите в пресцентъра му журналисти – че подкрепя всичко, което главния прокурор Цацаров одобри. Звучи по Ботевски – нещо като „Мила ми Венето, после отечеството, обичам теб“… Бойко после Цацаров обича реформата, демек. А веднъж заяви с целия си авторитет:
– Ще надминем румънците до четири месеца!
Това беше, когато в Румъния арестуваха за корупция един след друг 11 министри. Четири месеца оттогава отдавна отминаха, но трябва да се види, дали Бойко не е имал предвид в обещанието си четири години. Или четиридесет. Той ще се поправи, ако е сбъркал цифрата, стига някой да го попита. На него това му е хубавото, че си поправя почти всяка грешка преди пак да сгреши.
На трето място след героите на реформата са правосъдните министри. Но те са много, често се сменяват и няма да посочвам имената им, защото може да пропусна някой. Няма как да пропусна обаче Меглена Кунева, вицепремиерката на Бойко с европейската визия. Тя извънредно много се стараеше, особено в опитите си да направи нова служба за борба с корупцията – „от БОРКОР – КОРБОР“, както карикатуристът Христо Комарницки я нарисува. Личеше си, че се мъчи много милата. Също като бившия правосъден министър Христо Иванов от втория кабинет на Борисов, който след като беше принуден да си подаде оставката, се почуди какво да направи и състави партия за борба с главния прокурор Цацаров. После се мъчиха на тоя пост и Екатерина Захариева, и Цецка Цачева. Усилията им бяха обобщени най-картинно от професор Никола Филчев в едно интервю под заглавие: „Черна серия от блондинки управлява правосъдието“, публикувано в „Труд“ на 15 март 2018 година. В него той коментира искането да бъдат разширени пределите на неизбежната отбрана в Наказателния кодекс, за да може да се защити човек, когато в дома му влезе крадец. То е направено по време на демонстрации в защита на пловдивския доктор-рентгенолог Иван Димитров, който застреля Плъха – известен рецидивист, влязъл в дома му посред нощ да мишкува. След като изслушвам строго юридическия му анализ, аз питам:
– Ама смятате ли, професоре, че тълкувателната дейност на върховния съд е достатъчна, за да почнат гражданите по-успешно да се защитават от апаши?
– Не, разбира се – отвръща той. – Необходимо е да се обучават съдиите, прокурорите, следователите, разследващите полицаи и оперативните служители на МВР по проблемите на неизбежната отбрана. За това министрите на правосъдието и вътрешните работи трябва да създадат организация. Следва да се ангажира и Националният институт по правосъдие.
– Споменавате институции – отбелязвам – но въпросът винаги опира до способностите на хората в тях.
– Да. Във върховните съдилища и прокуратури има отлични съдии и прокурори, които респектират с правните си знания и човешките си качества. Но те не са в светлината на прожекторите, не участват в суетливите наддумвания и свади по телевизиите, не викат гръмко „ура” за управляващите, не се въртят покрай големите посолства и тъй натакък. Те просто си вършат работата. И затова не са известни. В същото време в Министерството на правосъдието се наблюдава една черна серия от блондинки – министри. Последните пет „министърки“ – тук включвам и Христо Иванов, който е по Истанбулската конвенция за третия пол…
– Моля ви!
– … се сливат в един образ. Правото е за тях блед спомен от студентските години. Изпитвал съм ги и знам, че няма какво много да си спомнят. Всичките министърки не са влизали в съдебна зала, но претендират да управляват успешно съдебната система и съдебната реформа. Всички те разбират от международни проекти, тоест умеят да попълват формуляри, чрез които измъкват европейски и американски пари. Всички те не разбират това, което управляват. Някои дори заплашват, че в свободното си време ще напишат нов закон и дори Наказателен кодекс. Пази Боже! Добре, че няма да живея по „техния” закон.
– Много строго съдите министърките на правосъдието! Пощадете поне една.
– Вероятно те са много чаровни, но аз вече не съм толкова чувствителен към женската хубост. Ако искате да узнаете горчивата истина, направете една анкета между министърките – дали познават постановлението и практиката на Върховния съд относно неизбежната отбрана. И тогава ще разберете, че моите оценки са твърде оптимистични. Иначе много от министрите на правосъдието заслужават адмирации. Ще посоча един – Васил Гоцев. Отличен юрист. Учен. Целият му живот е минал в съдебната зала. Той е цивилист – доцент по гражданско право, но разбираше и наказателноправните проблеми. Не жалеше труд и време, за да подобри организацията на работата в съдилищата. Макар че днес е на 90 години, малцина юристи биха могли да спорят по правните въпроси с господин Гоцев. Честен гражданин на България. Почитания – заключава професор Филчев.
А аз си мисля, че е хубаво все пак съдебната реформа да си има герои, без значение кой грамотен и кой неграмотен. По-хубаво е, отколкото да не се знае изобщо кой и за какво е отговорен. Затова ги хваля тия герои във вестника или ги критикувам, обаче беззлобно –да са живи и здрави – като си идат те, други ще дойдат.
АБСОЛЮТНО ВСЕКИ В БЪЛГАРИЯ МОЖЕ да даде идея за съдебната реформа. Необходимо е само да не познава законите. А ако е чул за нещо за тях по някакъв повод, да не му мисли много.
Министър-председателят Бойко Борисов заби колчетата в основата на промяната, с която правосъдният министър и депутатите пълнеха изнесените на плажа телевизионни програми „Лято–2015“.
На заседание на Министерския съвет през август той изложи своите юридически съображения, както обикновено – така, че народът да го разбере, ако му дреме.
Ето едно от съображенията, които съм записала от телевизора за нуждите на рубриката ни „Де юре“.
– Сега ние издирваме убиец, адвокатът му се явява да го представлява. Всеки нормален човек би казал – добре, а защо не проследят адвоката и да го хванат къде отива да му даде информацията? Как да обясним на хората, че по закон не може да се следи и има сто процента независимост на адвоката? Обикновеният народ като гледа и днес го издирват, и утре го издирват, вика: Какво правят те, какво правят?
Това е съображение на премиера Борисов. В статията си под рубриката „Де юре“ обясних, че още като главен секретар Борисов беше казал на народа кой какво прави: „Те ги хващат (убийците), а съдът ги пуща.“ Като премиер той се развива, добива повече информация и пояснява, че за всичко са виновни адвокатите:
– Хванат някой, той си вземе адвокат, пускат го на свобода, той ще иде да открадне пак, за да си плати таксата към адвоката.
Факт.
Факт, от който следва една свежа идея:
– Да променим закона така, че да е 50 на 50 да ги осъдим.
Щом министър-председателят казва, така да е. Правосъдният министър – не помня кой точно беше тогава – е о’кей. Но главният прокурор не е разбрал и пита нещо. Влади, младата съдебна репортерка, носи запис на казаното от него, направен пред асансьора във Висшия съдебен съвет:
– Разговорите между адвокат и клиент са свещени. Може ли да се въведат законови промени, които са в нарушение на Конституцията и с които правото на хората на защита ще бъде драстично нарушено?
Естествено, че може, бе, господин Цацаров! – смеем се на обедната планьорка в редакцията. Таман променяме конституцията сега! Вижте в нея какво пише:
Член 4 (1): Република България е правова държава. Тя се управлява според конституцията и законите на страната.
Член 5 (3): Всеки обвиняем се смята за невинен до установяване на противното с влязла в сила присъда. (5) Не се допускат ограничения в правата на обвиняемия, надхвърлящи необходимото за осъществяване на правосъдието.
Член 134 (1) Адвокатурата е свободна, независима и самоуправляваща се. Тя подпомага гражданите при защитата на техните права и законни интереси. (2) Организацията и дейността на адвокатурата се уреждат със закон.
А ето и Закона за адвокатурата:
Член 33 (1) Адвокатските книжа, досиета, електронни документи и други носители на информация са неприкосновени и не подлежат на преглеждане, копиране, проверка и изземване. (2) Кореспонденцията между адвоката и неговия клиент не подлежи на преглеждане, копиране и изземване и не може да бъде използвана като доказателство по дело (3) Разговорите между адвокат и клиент не могат да се подслушват и записват. Евентуално направените записи не могат да се използват като доказателства и подлежат на незабавно унищожаване. (4) Адвокатът не може да бъде разпитван в процесуално качество относно разговорите и кореспонденцията му с клиент и фактите и обстоятелствата, които е узнал във връзка със защитата. Чл. 45 (1) Адвокатът е длъжен да пази тайната на своя клиент без ограничение във времето. (2) Адвокатът няма право като свидетел да разкрива обстоятелства, които са му били поверени от негов клиент…
Стоп. Отегчителни са тия алинеи и параграфи – и за рубриката „Де юре“ вече не стават, тази рубрика е пред закриване, трийсет и пет години ѝ стигат. Оказва се, че такива неща отегчават съвременните читатели. Те могат просто да бъдат задраскани. Адвокатите ще поскимтят, ще поскимтят за „човешките права, Страсбург и тъй нататък “, пък ще си налегнат парцалите. И на тях не им е чиста работата. След Борисов и Цацаров го каза:
– Знаем, че недобросъвестни адвокати блокират усилията на държавната правоохранителна система за сметка на справедливостта.
Блокират ги, да. Около 12 хиляди адвокати блокират над 57 хиляди служители на МВР, 5 хиляди – на прокуратурата и съда и десетки хиляди на ДАНС, митниците, НАП, разузнаването, контраразузнаването, комисията по конфискацията и други, на които плащаме с данъците си.
Шиканират ли адвокатите делата? Шиканират ги, да. Кошаревски свидетели пращат ли? Пращат. Учат ли подзащитните си на тарикатски номера? И още как. Рушвети на разследващите и съдиите дават ли? Дават. Тогава?
Професорът по конституционно право Георги Близнашки се изненада:
– Как така министърът на правосъдието не е предложил още тая законова промяна – да се подслушват адвокатите?
Единственото обяснение, за което се сетихме с колегите ми в редакцията през смях, е че ги подслушват и без това. Те службите на САЩ подслушвали президентите на Франция и Германия, та нашите ли няма, ако рекат, да си подслушват някое адвокатче!
Вярно е, че обвинението и присъдата не могат да се основават само на данни от СРС – така пише в член 177 от НПК – камо ли ако са нелегални, но ченгетата какво да правят? Леко ли им е на тях?
„Тежестта да се докаже обвинението по дела от общ характер тежи върху прокурора и разследващите органи (полицаи и следователи)“, пише в член 104 от НПК.
Между другото, подхвърлям аз, тоя член би могъл да се допише така – „…и адвокатите“. Нали реформа правим!
Смеем се в редакцията, но не е смешно – никак даже. Смеем се и за подслушването, но тоя смях ни е излизал през носа понякога.
Без подслушването у нас нищо не става. Нито оперативните дела, за които агентите на службите получават държавни заплати, нито компроматите за враговете на властта, които се правят на частно по поръчка на управляващите, нито контролирането на такива като Филчев своенравни магистрати, на водещи журналисти и главни редактори.
– Подслушването е като проституцията. И да го забраниш, ще го има – казва Симо, мъжът на сестра ми, който е спецполицай.
По последни данни на Бюрото за контрол на специалните разузнавателни средства българските съдилища за една година са разрешили 427 подслушвания по искания на МВР, ДАНС и прокуратурата. Отказали са 139. Излиза, че на разследващите органи им се прищява по два пъти ден да душат на хората под чаршафите. Слушалките и другите шпионски способи – наблюдение и проследяване са прилагани законно спрямо над 4000 граждани. Това се казва официално. А в службите, както се знае, премълчаното е повече от казаното. Бюрото съобщава за груби злоупотреби и с исканията, и с разрешенията, и с приложението на СРС. Прокурор поискал да се оборудва с микрофони помещение, без изобщо да е образувано дело за нещо, свързано с него. От ДАНС редовно си искали разрешения да контролират телефони, позовавайки се на комбинация от членове 253, 255, 255a, 256, 257 на НК и ги получавали, въпреки че по закон те се дават само за член 253 – пране на пари. Прокурори унищожавали записи, които не потвърждават обвинителната им теза – даже и тази теза да е напълно измислена – и така показвали среден пръст на защитата.
Любопитен е отговорът, който шефът на Бюрото за контрол на СРС Бойко Рашков дава и през 2016 година, и през 2017-а , и през 2018-а, когато журналистите го питат трябва ли законопослушните граждани да се притесняват, че ги подслушват и следят. Той казва:
– Прави са да се притесняват.
И друго:
– Трудно може да се каже дали СРС-тата служат в наказателния процес за доказване.
А за какво служат тогава? Дявол знае. Даже и прокуратурата не разбра какви ги е вършил един специален автомобил „Кечър“ – подслушвач, за който се оказа, че е бродил покрай резиденциите на държавниците в Бояна, докато си е стоял по документи в гаража. За тоя „Кечър“ съдиха тогавашния министър Цецо Цветанов, докато беше паднал за около една година от власт, но го оправдаха, когато под неговото командване ГЕРБ спечели изборите пак.
И още нещо казва Бойко Рашков на два пъти през 2017 година, след като ДАНС по прокурорска инициатива отнема достъпа на заместника му Георги Гатев до класифицирана информация и така го сваля от поста на практика.
– Има опити от страна на ДАНС и прокуратурата дейността на Бюрото за контрол на СРС да се ограничи и безконтролното подслушване да продължи. Един от държавните органи, които безогледно искат използване на СРС в разрез със Закона е ДАНС. Ежегодно е имало нерегламентирано подслушване с цел натиск и сплашване на политици, магистрати и журналисти.
След тая равносметка на „независимия“ контролен орган, призван да спре незаконното слухтене на граждани, какво се получава? Управляващите предупреждават началника му да си търси друга работа.
Поне десет пъти съм чела и препрочитала книгата „1984“ на Джордж Оруел с онези кошмари: „Големият брат те наблюдава, Великата партия, новговор, двумисъл, две и две е пет, войната е мир, невежеството е сила… “ Прилича ми на 2017 в България. Въпреки, че живеем в демокрация. Тя демокрацията е средство да бъдем управлявани не по-добре, отколкото заслужаваме. Това Джорж Бърнард Шоу го е казал. Според мен той е напълно прав.
ВСЯКА СТРАНА си получава цирка, който заслужава – тая мисъл е на Ерика Джонг, една прекрасна американска писателка. Извадих я на принтер и я забодох една вечер на корковото табло над бюрото си в редакцията с кабърче. Цецо Гемишев, който идваше винаги пръв на работа, тръгваше си последен и не изпускаше нищо от ставащото в редакцията, ме погледна въпросително. Обясних му какво си мисля:
– Испания си има коридата, Италия – папската институция, Америка – Холивуд, а България – съдебната реформа и нейното реформиране.
Беше лятото на 2106-а. Тая съдебна реформа ни се беше втръснала и на двамата. Описвахме я във вестника от миналия век насам. Вярвахме все още, че забавлява читателите – ако не с друго, то поне с начина, по който всички правителства обявяват началото ѝ, превъзнасят я, фантазират си около нея това –онова, възхваляват заслугите си за станало и нестанало.
В онзи ден например, когато препоръчвах на Цецо Гемишев да прочете нещо от Ерика Джонг, любимата ми писателка, всички медии спрягаха като нечувана една нова идея: как да се прекратят безобразията на тия 50 процента от магистратите, които развалят доброто име на всички останали. Как? Като се направи така, че в прокуратурата, следствието и съда да работят независими, честни и трудолюбиви съдии, прокурори и следователи. Чудесна идея. Осъществена в други държави. И препоръчвана в докладите, които Еврокомисията ни праща по Мониторинговия механизъм за външно наблюдение на правосъдието и вътрешните ни работи. Един от евродокладите посочваше даже как точно въпросната чудесна идея да стане реалност – с решаващото участие на Инспектората на съдебната власт.
Инспекторите, които следят за организацията на делата и противоречивата съдебна практика, биха могли и повече на направят: да проверяват имуществените декларации на магистратите, защото се знае, че някои от тях приемат неследващи им се дарове; да проверяват и почтеността им; а също така и дали не са зависими от някого, дали не позорят професията и тъй нататък.
Речено-сторено. Промениха Конституцията така, че увеличиха правомощията на Инспектората. На специална среща с чуждите посланици правосъдната министърка Екатерина Захариева – да, същата, която стана външна министърка по-нататък – им разказа това и после пусна за нас прессъобщение, че Негово превъзходителство холандският първи дипломат Том ван Оорсхот се възхитил, като разбрал от нея какво сме направили.
Възхитително събитие. Само че всички, които ги е грижа, научиха освен за него и за това, че депутатите, които са гласували конституционната промяна – гордостта на Захариева! – са си направили сметката без кръчмаря, сиреч без финансовия министър Горанов.
След като вдигна по телевизията скандал, противейки се на задължителното по закон актуализиране на заплатите в съдебната власт, Горанов се фиксира и в Инспектората към Висшия съдебен съвет (ИВСС). Обяви се категорично против искането за допълнителни човешки и материални ресурси, без които ИВСС не би могъл да осъществи новите си правомощия, предизвикали възхитата на Негово превъзходителство Том ван Оорсхот!
Главният съдебен инспектор Теодора Точкова напразно обясняваше, че съгласно Закона за изменение и допълнение на Конституцията работата на поверената ѝ институция ще се увеличи два пъти и половина. И че изменението и допълнението ще си остане само в брой 100 на Държавен вестник, където е публикувано, ако финансово и кадрово не се обезпечи. По нейните разчети бяха необходими още 63 служители – 19 в общата администрация и 44 експерти, а освен това подходяща сграда с кабинети за тях, компютри и софтуер за комуникация с държавни и общински регистри, по които да се сверява декларираното от практикуващите юристи имущество с това, което действително имат. Накратко: за да стане пожеланието за успех на съдебните ревизори реалност, бяха нужни 3 214 643 лева или поне така бяха изчислили от Инспектората.
Малко повече от три милиона! Пресметнах, че тия пари са доста по-малко от обезщетенията, които държавата плаща в левове по делата, водени срещу нея заради лошото ѝ правосъдие в Страсбург. По-малко са, но на Горанов не му се даваха. Независимо, че съдебните инспектори най-подробно му обясняваха защо фактически не може без тях.
Забелязала съм, че една от добрите страни на това да заемаш важен пост в България е, че можеш най-спокойно да не позволяваш на фактите да застават на пътя, избран от теб или от твоя партиен началник. Това се отнася и за пътя на съдебната реформа, указан от ония хора в Брюксел, по-важните от които премиерът Борисов наричаше отначало много плахо и поименно „началника“, а впоследствие много смело – „моят приятел“.
ЕДНО МАЛКО КУЧЕНЦЕ, а срещу него – огромен пес. Председателят на специализираната прокуратура Светлозар Костов ги показва нарисувани на пресконференция, свикана за първия годишен отчет на поверената му институция. Песът представляваше организираната престъпност, а палето – спецправосъдието.
Това се случва през 2013 година. Ние имаме вече – забележете – спецправосъдие! Специален съд и специална прокуратура!
Изпълнили сме поредната препоръка, която сме си измислили и подали на началниците в Брюксел, за да я получим после от тях в евродоклад. Поредната, обаче специална. След изпълнението ѝ вече имаме два вида прокурори – нормални и спец. И два вида съдии – обикновени и необикновени, сиреч призвани да пращат мафиотите в затвора – нещо нечувано и невиждано у нас и дотогава, и след това.
С рисунката на кутрето и песа Светлозар Костов представи пред съдебните репортери баланса на силите, когато спецобвинението прохождаше в правния мир. По думите му то приличало на пале, а криминални авторитети, медии и адвокати го гледали пренебрежително и отвисоко – някои заради интересите си извън закона, а другите от недоверие в бутафорната съдебна реформа.
Бяха минали едва дванайсет месеца, откакто първоинстанционната специална прокуратура беше поверена на амбициозния бургаски прокурор от тогавашния вицепремиер Цецо Цветанов – разбира се, с посредничеството на съдебните кадровици, които той, Цецо си беше подбрал. Светлозар Костов се беше вече прочул като работлив, старателен и изпълнителен магистрат – изпълнителен до такава степен, че не се беше поколебал да стане обвинител по най-претенциозния от политическите наказателни процеси, инициирани от Цветанов, на който лично той (Цветанов естествено, а не Костов) му беше измислил името – „Октопод“. Като борец с „Октопода“ и прочие прокурорът Костов определено приличаше на човек, който наистина мисли, че след време ситуацията в спецправосъдието ще се промени. И до голяма степен излезе прав – не че палето, което гледаше ококорено песа, порасна, но тръгна по пътя си и се видя, че е куцо по рождение и с двата крака. А от друга страна, самият той беше разжалван през есента на 2016 година и уволнен по сигнал от негови колеги до съдебния състав, че „създава в поверената му спецпрокуратура нетърпима работна среда“. Разбира се, както става с повечето уволнени у нас, две години по-късно той се върна на работа, само че като редови спецмагистрат.
Преди уволнението на Костов, през лятото на 2015 година съдебната реформа пак, като за първи път, беше стартирала и финалът ѝ отново не се виждаше. Законотворци от партия ГЕРБ и присъдружните ѝ АБВ и РБ се надпреварваха да измислят нови органи срещу престъпността и корупцията. При което спецправосъдието публично беше изнесено на носилка. За него всеки политик и всичколог, който се показваше по телевизията, казваше: куца, не оправда очакванията, не свърши нищо.
А нямаше и петилетка още, откакто правителството се сдоби със специализираната юрисдикция и започна да я глези като домашен любимец. Настани я в модерната сграда на ДАНС на столичната улица „Черковна“, показа се щедро в ремонта на съдебните зали и я нарече галено „новия орган, който ще удари мафията“… Но ето, че друг „нов орган“ взе да се търси с по-нова дата – ще рече човек, че по-старият „нов“ не само се е оказал сакат, а е умрял и за него вече нищо не се харчи – нито пари, нито вяра.
Тази кончина беше оповестена в един от евродокладите, където се казваше: „Спецпрокуратурата и спецсъдът не можаха да докажат ефективността си в значими наказателни процеси. Те разпиляват усилията си в леки престъпления, при поръчковите убийства и други знакови разследвания нямат напредък. С много малки изключения спецсъдът е постановил решения само за маловажни дела, тъй като законодателството не му позволява да дава приоритет на най-важните.“
Така си беше.
Делото, наречено „Големият Октопод“ беше в ледникова епоха по израза на самия му създател Светлозар Костов. На бандите „Килъри-1“ „Килъри-2“, „Килъри-3“ и „Килъри-4“, ръководени от бащата на Райко Кръвта, Йоско Костинбродския и други кримигерои се приписваха десетки убийства. Багери разкопаха цялата Плана планина, но изровиха накрая само един труп – на Хайо, дребен наркобандит…
Подлежащият на спецправосъдие Златко Баретата с цялата си криминална кариера си лежеше в кревата до жена си в двореца им. Христофор Аманатидис-Таки, за когото разправяха, че е „най-големия бандит в държавата“, се излежаваше вероятно под палмите на някой далечен плаж. Данъчните мегадела – гордостта на бившия вътрешен министър Цветанов – висяха с години без да се внасят в съда и без да се прекратяват. Събираха прах дебели томове с експертизи, търкаляха се по медиите имена на бизнесмени – виновни и невинни…
Опитвах се неведнъж да преброя оправданите от спецсъда след масовите арести под звучни имена „Недосегаеми“, „Алчни“, „Дедесари“ и тъй нататък, но не успявах – много бяха. По темата Цветанов каза нещо важно:
– След арестите някой ще стане много богат.
То беше, когато апелативният спецсъд пусна задържаните в акциите, наречени „Захар“, „Захарно петле“, „Милкигруп“, „Универсалните“… В тия акции МВР, под ръководството на Цецо, удари синовете на обявените за олигарси Миньо Стайков и Гриша Ганчев, и на бившия министър Георги Танев. От този факт в крайна сметка не произлезе съдебно възмездие, а подозрение, че ГЕРБ рекетира бизнесмени. Чуха се и оправдания от страна на представители на спецобвинението – че е „залято с мътна полицейщина“.
– Водят ни десет човека вързани с белезници и казват – ето ви престъпна група! Това ни принуждава да започнем производство при неотложност и тепърва да събираме доказателства за обвинение и постоянен арест – сподели пред мен мой познат спецобвинител, но под условие да не му пиша името. Срещнах го в една известна адвокатска кантора – беше там със свой колега. Не знам какво правеха, освен че пиеха в приемната кафета, но ми казаха, че и самата Моника Маковей – легендарната румънска антимафиотка щяла да се изложи, ако действала с техните недодялани правомощия. Безброй законопишурки се изредили от две петилетки насам да пишат и задраскват по НК и НПК, без да се съветват с тях.
– Текстовете за организирани престъпни групи в последния проект за нов НК са направо парадоксални! – възмущаваше се моят познат. – За участие в тях се предвижда до три години лишаване от свобода. Това означава, че бандитът трябва да бъде освободен от наказателна отговорност и да му се наложи административно наказание. Представи си само! За престъпления, за които в цял свят се налагат най-тежките наказания, в България само глобяват!
Друга смешка беше, че според тия предпоследни промени в НК престъпната група се състоеше от двама. Може би защото третият би бил предател.
Специализираният наказателен съд обяви междувременно годишните си резултати: 91 решени дела, от тях 33 приключили с присъди и 58 със споразумения. Една трета от присъдите бяха оправдателни. А най-честото налаганото наказание – затвор до три години. Такава присъда бяха получили 143 подсъдими и то 108 от тях само условно. Възмездието определено беше скромно предвид това, че се отнасяше до килъри и крадци на милиони?
– Работим въпреки на Наказателно-процесуалния кодекс (НПК), призна шефката на Апелативната специализирана прокуратура Даниела Попова, която прие поканата ми за интервю.
С други думи, тя каза така: ако вършим нещо, то е напук на НПК! Никой не даде вид да я е чул тогава. Не и някой от Народното събрание.
Спецпрокуратурата по онова време работеше по делата, които съгласно член 411 (алинеи 1–3) бяха подсъдни на Специализирания наказателен съд. И какво се получаваше?
Охранител на застрахователно дружество счупил стъкло на кола – това се разследваше от спецмагистратите. Един дядо на село имал две пушки и 200 патрона от Втората световна война – спецмагистратите се занимаваха и с това. Но те не пипаха примерно бившия депутат Христо Бисеров, който беше уличен уж в корупция.
Корупционните престъпления, които в началото на прехода хич ги нямаше в Наказателния кодекс, вече се бяха появили в него и даже членовете, параглафите и алинеите, свързани с тях, се размножаваха като зайци – само и само да се приложи някой от тях.
Умишлена безстопанственост (чл.219 ал.3). Неизгодна сделка (чл.220). Стопански подкуп (чл.224). Пасивен подкуп в частния сектор (чл.225). Подкуп при дейност на юридическо лице или едноличен търговец (чл. 225 ал.1). Активен подкуп (чл.225 ал.2). Посредничество към подкуп (чл.225в ал.4). Престъпно прикриване на частна стопанска дейност под формата на обществена организация (чл.226 ал.2). Изпиране на пари (чл.253-253а). Нарушаване на разпоредбите на закона за мерките срещу идпирането на пари (чл.253 б). Престъпление по служба (чл.282). Отказ от издаване на специално разрешение – чл.282а. Злоупотреба със служебно положение (чл.283). Допустителство към престъпление по служба (чл.285). Осуетяване на наказателно преследване (чл.288).Склоняване на длйжностно лице от органите на предварителното производство да наруши задърженията си във връзка с правораздаването (чл.289). Лично укривателство – чл.294. Осуетяване на изпълнението на влязла в сила присъда (чл.295). Престъпно освобождаване на затворник (чл.299). Пасивен подкуп (чл.301-303). Актовен подкуп (чл. 304). Посредничество към подкуп (чл.305 а). Провокация към подкуп (чл.307). Лъжливо документиране от длъжностно лице (чл.311). Лъжливо документиране от лекар (чл.312).
Сто на сто пропускам някой корупционен текст. Но и тия щяха да са предостатъчно, ако имаше поне по един осъден по всеки един от тях – министър, магистрат или депутат. Обаче няма. И понеже няма, реформата продължава.
В края на 2017 година с поправки в Наказателно-процесуалния кодекс взеха делата за подкуп и длъжностни престъпления срещу депутати, министри и магистрати от Софийския градски съд и ги дадоха на специализирания. Но после пък се появиха съмнения, че управляващите политици правят това „аd hoc“ – за специални цели – така че тая поправка, както не е първа, така няма да е последна.
По съвпадение точно тогава председателят на Народното събрание безпрецедентно беше отстранил лидерката на най-голямата опозиционна партия, докато чете декларация, левите депутати с подкрепата на центристите обявиха, че напускат заради туй парламентарните заседания, зададе се политическа криза и замириса за пореден път на преждевременни избори… А купувачите на гласове изглеждаха непобедими.
– Нали ви е подсъдна вече политическата корупция? Пак ли сутринта ще идем да гласуваме, а вечерта ще гледаме как се купуват и продават гласове по телевизията? – запитах спецпрокурора, с когото си имахме приказка.
Той се засмя, отпи глътка кафе от пластмасова чашка и ми подхвърли цитат от Алфонсо Сабела, прочутия магистрат от италианската „Антимафия“:
– Държавата може да се справи с мафията. Достатъчно е само да реши.
Но такова решение на родния хоризонт не се виждаше.
ПРОКУРАТУРАТА НЕ МОЖЕ ДА СЕ пребори за честни избори и няма как да прекрати фалшифицирането им в България. Не че не подозирах това, но като го чух от устата на говорителката на главния прокурор, направо се отчаях.
– Госпожо Арнаудова, може ли прокуратурата да ни даде гаранция днес, че следващите избори ще бъдат честни? – попитах я преди президентския вот и последващия парламентарен, който осигури власт на третото правителство на Борисов.
Румяна Арнаудова – една красива и умна жена, завършила право в Благоевград и израсла в кариерата от юрисконсулт в родния си град Сандански – ми отговори подробно и искрено, като направи всичко възможно да ме утеши.
– Прокуратурата няма как да даде такава гаранция предварително – каза тя – но ще изпълни задълженията си по закон, бъди сигурна. Главният прокурор одобри правила за контрол на законосъобразността при провеждането на избори и референдуми. По тях вече трета година създаваме специална организация на работа. Мобилизират се екипи от прокурори и служители на ДАНС и МВР, за да противодействат на купуването и продаването на гласове. Сформира се междуведомствено звено начело със зам.-главния прокурор Сарафов, което координира дейността на дежурните звена в прокуратурата, МВР и ДАНС. Те действат по сигнали за нарушения и целта е да приключват проверките до 48 часа, а при данни за изборно престъпление да се започват производствата като бързи и незабавни, тоест да ги приключват в тридневен, най-много седемдневен срок. Бързото произнасяне на прокурорите има за цел, ако липсват данни за престъпление, но има нарушение, да се сигнализира незабавно общинската или Централната избирателна комисия (ЦИК). Благодарение на тази организация главният прокурор миналата година поиска снемане на 9 имунитета на кандидати за кметове и общински съветници. Имаше задържани лица, изправени бързо на съд. Интересува ли те статистика?
– Да, разбира се.
– За миналите избори са образувани 317 дела. Незабавните производства са три, а 314 са разследвани по общия ред. Привлечени са 60 лица към наказателна отговорност, 4 от тях са задържани от съда под стража. Впоследствие има прекратени 109 дела, 23 са още в съдебна фаза, не са приключени. Десет от произнасянията на прокурорите са за освобождаване на лицата от наказателна отговорност с налагане на административно наказание и глоба. Този ред по член 78 а е задължителен за прокурора, когато наказанията са до 3 години лишаване от свобода. Осъдени са 24 лица. 19 от тях са получили незабавно наказанията си по споразумения, одобрени от съда. Четири лица са наказани с 1000 лева глоба, а 20 лица – с лишаване от свобода: едно лице за 1 година, шест лица – за 11 месеца, едно – за 10 месеца, две – за 6 месеца, едно – за 5 месеца, четири – за 3 месеца.
– Добре. Всеки път след избори на кметове, депутати или държавен глава вие отчитате, че сте си свършили работата и вотът не е подменен. Защо тогава хората имат усещането, че техният глас няма значение, че резултатът е нечестно предрешен?
– Да, може би се наслагва това усещане у хората у нас – че всичко се купува и продава. Една колежка от районната прокуратура в Бяла Слатина ми разказа как по телефона, обявен за сигнали за купуване на гласове, се обадил възрастен мъж и попитал: „Къде се намирате точно, за да си продам гласа?“ Колежката сподели: „Не знаех как да реагирам. Лицето съобщава за извършено от себе си престъпление…“
– Май не е смешно това… – отбелязах. – Тъжно е.
– Това е то – усещането за търговия с гласове. А може би размерите на тази търговия не са чак толкова големи. Аз и за корупцията съм на същото мнение. Работила съм година и половина в спецзвеното за борба с корупцията. От 45 сигнала срещу магистрати за това време нито един не се потвърди. Значи хората нямат основание да смятат, че ако не си платят, няма да спечелят делото! Невярно е и това усещане – че вотът им е без значение. Ето, миналата година милиони хора са подали гласа си за определен кандидат, а само 24 са признати за виновни от съда. Техните престъпления и наказания не сочат трайни престъпни навици, а по-скоро са инцидентни. Прокуратурата е проверила всичките 4384 сигнали, подадени от граждани и е постановила 3844 отказа, т.е. повечето сигнали са били за нарушения, а не за престъпления. Така че от наша гледна точка слуховете за подмяната на вота са преувеличени.
– Но колко да са преувеличени? В Наказателния кодекс има състав за „образуване и ръководене на група, създадена да извършва престъпления, свързани с купуване, продаване, дописване и зачеркване на гласове.“ А защо няма в затвора нито един партиен началник, осъден за такова престъпно деяние?
– У всеки може да се породи подозрение, че някой партиен началник е организатор на изборно престъпление. Но ние не можем да внасяме в съда предположение. Трябва да го докажем. След като няма осъден партиен началник за търговия с гласове, значи или няма извършено такова престъпление, или няма достатъчно доказателства за него.
– Дълго време се твърдеше, че организаторите и поръчителите на нечестни избори избягват меча на Темида, тъй като не е позволено доказателства срещу тях да се събират със СРС, тоест с подслушване. Такова позволение беше дадено на МВР и прокуратурата в началото на 2013 година. Защо оттогава не сме забелязали нещо да се промени?
– Няма как да забележите, тъй като миналата година не е било отправено нито едно искане от прокуратурата и МВР до съответния окръжен съд за използване на специални разузнавателни средства в предизборната кампания.
Тук вече не сдържам смеха си:
– Ами да. Като в оня виц – хайде да не се следим, че ще се хванем.
– Не е имало сигнали. Ако няма сигнал за престъпление, подаден навреме, прокуратурата и МВР нищо не могат да направят! Нека българските граждани да подават сигнали! Иначе няма как прокуратурата да узнае, че някъде се извършва престъпление в предизборната кампания. Прокурорите няма как сами да се преборят за честни избори. Трябва смели хора да дойдат при нас. Да каже някой: „Поискаха ми пари!“ Или: „Предлагат ми пари за моя глас!“ Да даде съгласие по член 112 от Закона за СРС – да иде на среща с някого и да бъде подслушван, за да убедим със записа ние съда, че това се е случило.
– Имате ли вече сигнали за задкулисието на текущата предизборната кампания?
– Не.
– Нито дума в прокуратурата, значи. А по домовете, кафенетата и офисите непрекъснато се говори за опасността да ни „сложат“ държавен глава. Говори се за хаоса в предишните избори, за сгрешените и надраскани протоколи, които видяхме по телевизията, за блокиралите сайтове на ЦИК, за пленените в Арена „Армеец“ бюлетини… Какво ще кажете вие?
– За кое по-точно ме питаш?
– Помниш ли онзи надраскан протокол от Перник, в който кандидат на управляващата партия фигурираше с 11 гласа, а на сайта на ЦИК те бяха 112? Нова телевизия го показа. Или другия – пак преправян, в който гласовете за кандидатка на ГЕРБ бяха 73, после ставаха 61, а накрая 134, колкото е сборът на двете числа?
– Да. В такива случаи прокуратурата започва разследване за документно престъпление. Важно е да се установи кой е авторът на документа. Колегите изискаха информация от ЦИК, за да се установи технически ли са тези грешки.
– И? Не открихте ли престъпление?
– Не знам как се е развило всяко от досъдебните производства. Но по принцип тези изборни нарушения, които показа телевизията, са от компетентност на съда. Административният съд има право не само да провери законността на избора като цяло, но и да изброи бюлетините и да установи налице ли е опорочен вот, или не. Нали си спомняте, че заради поправките по протоколите имаше много молби за касиране на изборите.
– Но никъде не бяха касирани! Никъде не беше отменен постигнатия с фалшификации резултат.
– Това е факт. В съдебните решения се приема, че има нарушения, но те не опорочават вота като цяло. Мотивите са на съда. Да се съобразяваме с тях.
– По изборите имаше и други чудеса. Протоколите на две различни секции в Перник – в квартал „Църква“ и квартал „Изток“ имаха еднакви серийни номера. Според Изборния кодекс номерът на всеки протокол на СИК трябва да е уникален. А според прокуратурата как е?
– Компетентният орган и тук не е прокуратурата. Този казус също е отнесен към съда, защото това е административно нарушение.
– В края на изборния ден в Арена „Армеец“ бяха заключени хиляди хора, членове на СИК – припадаха, викаха Бърза помощ… и така до сутринта, когато най-сетне въведоха данните от техните протоколи и ги пуснаха да излязат. За това една чиновничка беше уволнена. Вие в прокуратурата убедени ли сте, че „арестуваните“ в „Армеец“ не бяха жертви на престъпление?
– Нямаше данни за престъпление. Очевидно се касаеше за изключително слаба организация на изборния процес. Тази организация не е в нашата компетентност.
– Телевизиите неведнъж показаха чували с бюлетини, които се разнасят насам-натам – я от депутати, я от изнервени хора, които се подпират на тях… Не е ли странно, че и това се оказва извън съставите на наказателните закони у нас?
– Въпросите за транспортирането на бюлетините не са към прокуратурата. Ние не администрираме този процес. ЦИК, ОИК, МВР – към тях се обърнете. Ние нямаме отношение към организацията на изборния ден.
– А ако в течение на тази организация чувал с автентични попълнени бюлетини се замени с друг, натъпкан с фалшифицирани? Надпечатани бюлетини дал Бог у нас, то се видя, а те могат да се попълнят в полза на някоя партия, нали така?
– Това, че има такава възможност, е така. Но прокуратурата няма как да проверява възможности, хипотези и съмнения. За нас е важно извършено ли е такова действие. Това, че има възможност да се подмени чувала с бюлетини, не означава, че е подменен. Ние нямаме данни за подменени чували.
– А това, че вие нямате данни, означава ли, че няма подменени чували? Сигурни сте, че вотът не е опорочен тук-там с бюлетини надпечатани в Костинброд или другаде?
– Сигурни сме дотолкова, доколкото данни не са ни били предоставени в обем, който да ни позволи да повдигнем обвинение. В случая с надпечатаните над 400 000 бюлетини в Костинброд прокурорите бяха убедени, че е извършено престъпление и поискаха осъждането на лице. Съдът оправда лицето с аргументи, които допълнително бяха споделени и от прокурорите. Но случаят „Костинброд“ даде повод за законодателна промяна. Вече е инкриминирано самото държане на бюлетини. И всички действия в нарушение на правилата при печатането им. И деянията, свързани с членове на избирателни комисии, които нарушат тайната на гласуването.
– А това, дето сайтовете на ЦИК, на вътрешното и на външното министерство се сринаха в изборния ден? ДАНС и ГДБОП проверяваха версия за хакерска атака от единайсет точки в света.
– Ние не установихме кибер престъпление тогава. Нямаше достатъчно данни за целенасочена човешка намеса в тези сайтове. Установи се технически проблем – претоварване, което се случва непрекъснато и навсякъде.
– Супер. Светло бъдеще ни чака с електронното гласуване…
Румяна Арнаудова вдига рамене – и това не зависи от прокуратурата.
– Тези дни – продължавам да се тревожа аз – чухме един изборджия да казва: „Аз в Лом държа 900 гласа и ще ги продам на този, който най-добре плаща“. Изборите са престъпен бизнес – уви, избирателите са убедени в това. Как да надвием изборджийската мафия?
– За да се надвие изборджийската мафия, трябва високо гражданско съзнание. Гражданите трябва да гласуват по съвест и според разбирането си. Да не се продават. Да знаят, че продаването на глас е престъпление. И че законодателят вече предвиди гаранции за всяко лице, което продаде гласа си или получи предложение, но го съобщи на надлежните органи – то няма да носи наказателна отговорност. Без съдействието на хората, които отстояват гражданските си права, прокуратурата няма как да се справи с всички изборни манипулации, независимо от инструментите, дадени ѝ от законодателя. Чакаме сигнали. Подавайте! Има възможност за запазване на самоличността ви в тайна. Иначе изборни престъпления ще останат ненаказани, а наказанието се налага и с цел превенция – да въздейства възпиращо към други лица, замислили такива престъпления. Ние няма какво да направим, ако не дойде някой да ни каже: „Нашият шеф ни предложи по 50 лева за да гласуваме за тази партия.“ За Бобовдол имаше такъв тв репортаж. Но след това при нас дойде само една журналистка и ни разказа какво е узнала от едно лице, работещо там. Всички останали 58 отрекоха това. И ние нямаше как да внесем обвинителен акт.
В ОЧАКВАНЕ СМЕ НА ПОРЕДНИЯ ЕВРОДОКЛАД за правосъдието и вътрешните ни работи. Да, пак. Седемнайсет пъти сме в такова очакване от 2007 година насам. И както всичко на света, това очакване се променя, остарява, погрознява и сетивата му отслабват преди да се изгубят окончателно.
През 2015 година, когато експертите на Еврокомисията пишеха 13-ия мониторингов доклад за правоохраната в България, тук вече никой не смяташе, че ще бъде фатален. Отминало беше безвъзвратно възрожденското време, когато отговорните фактори в политиката и правораздаването се вълнуваха и се снишаваха със страхопочит при мисълта, че от евросъюза ни наблюдават.
Някой помни ли кога дойде първият евродоклад? Беше 27 юни 2007 година. И какво ни пишеха тогава от еврокомисията?
… Не ровете в паметта си. Всеки, който е прочел, като мен във връзка с по работата си десетина от досегашните послания на евродокладчиците, ще ви каже, че те са почти еднакви. Това, че българските политици ги наричат „лоши“, „добри“, „по-лоши“ или „по-добри“, не е в зависимост от съдържанието им, а от обстоятелството дали те самите са в опозиция или на власт. Във всеки случай докладчиците всеки път отбелязват, че „България продължава да напредва в отстраняването на слабостите“, скастрят ни, че „не сме демонстрирали убедителни резултати в ключови области като борбата с корупцията, организираната престъпност и съдебната реформа“, а накрая ни окуражават – „да продължим с изпълнението на препоръките за цялостен напредък и постигане на обществено доверие, което се губи в ключови моменти – на изплъзване на осъдени от правосъдието, на политически назначения в съдебната система и недостатъчен брой успешни дела срещу корупцията и мафията“.
Извинете ме, ако ви отегчавам с тия цитати.
Някъде по средата на въпросния „мониторинг“ в паралелния свят на политиците се повдигна един въпрос, който медиите коронясаха като най-важен: има ли я, или я няма в поредния евродоклад сакралната фраза „Правителството има политическа воля за промяна“.
Някои правителства получаваха тая фраза от писачите на доклада и реагираха на нея като маймунките в цирка, на които се дава за поощрение захарче. Други не я получаваха и се чудеха как да скрият, че това ги натъжава. А между едните и другите практически не се забелязваше разлика. И при едните, и при другите поръчковите убийства си оставаха неразкрити, а корумпираните висши политици не помирисваха килия.
Другият, очертал се като важен въпрос – дали докладът ще е лош, по-добър, по-лош, или най-лош през годините ставаше все по-маловажен, защото всички разбраха, че той ще бъде такъв или онакъв в зависимост от гледната точка на партиите и обслужващите ги главни редактори. И колкото по-маловажен и по-маловажен ставаше този въпрос, толкова по-малко и по-малко властимащите законодатели и магистрати се стараеха да направят така, щото чуждите експерти да напишат добра дума за тях.
Все пак с ръка на сърцето трябва да кажа, че те, общо взето, доста се постараха за да получат „отвън“ похвала. Това е факт, макар че този факт не се отрази по никакъв начин върху качеството на правораздаването.
Така например, в чест на евродокладчиците парламентът през 2015 година прие „Актуализирана стратегия на съдебната реформа“ или, както я нарече нашега пред мен бившият конституционен съдия Димитър Гочев „Актуализирана реформа на съдебната реформа“. Той имаше предвид, че тази същата стратегия се пише още от 2010 година и е дописвана 5 пъти от 5 правителства.
Както и да е, за актуализирането на стратегията бяхме похвалени. И приехме похвалата като нещо, което ни се полага, макар че всички юристи в Народното събрание, с които разговарях, бяха наясно че тя е само „нещо като основа за намерение“ – както правосъдният министър я нарече – и че в нея ключът го няма, пребоядисана е само бараката, образно казано.
По това време в печата се появиха възпоменания за оня 27 октомври 2005 година, когато банкерът Емил Кюлев – един от стоте най-богати хора в Европа според списание „Впрост“, беше застрелян показно на булевард „България“, откъдето минават кортежите на президента и министър-председателя. Всички вестници припомниха папагалски, че изстрелите отекнаха в девет сутринта – три часа преди Еврокомисията да обяви в мониторингов доклад, че у нас престъпността надделява над държавната власт.
Престъпността в България надделява над държавната власт! Това беше най-еднозначната, най-острата и най-съдържателната констатация от всички останали, които евродокладчиците бяха правили за нашата страна. Тя се припомняше с пропагандна цел – за да се каже, че нещата са се променили оттогава.
Но какво се случи в действителност от есента на 2005 година насам? Получихме още няколко евродоклада, в които се констатираше същото с по-обли фрази. За да отвоюваме държавата от престъпността, изменихме 44 пъти НК и 33 пъти НПК. Но знаковите трупове се умножиха – по сведения от пресата станаха триста – и все неразкрити.
Веднъж правосъдния министър – то беше министърка, Екатерина Захариева, тържествено обяви:
– Край на делата с неизвестен извършител!
Краят идвал с 34-тата поправка на НПК. Екатерина Захариева три пъти го съобщи като водеща новина. И за да не вземе някой да си помисли, че абсолютно всички бандити след тая поправка ще бъдат заловени, осъдени и наказани, тя получи по 30 минути във всички сутрешни блокове на телевизиите и обясни подробно каква е положителната промяна.
– Когато образува разследване, прокуратурата вече няма да посочва извършител на престъплението. Само когато има достатъчно данни, ще привлича обвиняем.
Как да не се възхитиш от такава иновация! Вярно, че и до този момент нормативната база не изискваше от разследващия да посочи като престъпник някого, преди да е събрал доказателства за вината му. Дали в акта за образуване на досъдебното производство той ще напише, че е „срещу неизвестен извършител“, или нищо няма да напише – очевидно беше все тая. Но пък беше трогателна вярата, изразена и писмено в сайта на правосъдното министерство – че „с това изменение в Наказателно-процесуалния кодекс се изпълняват очакванията на обществото за реформа в наказателния процес – за ускоряването му, за качествено правораздаване при корупционни престъпления по високите етажи и за незабавно изпълнение на наказанията“.
В изпълнение на обществените очаквания и по-точно на очакванията на евродокладчиците се предвидиха и направиха още много такива поправки. В правосъдието обаче не се забеляза промяна.
Някой попита Цацаров – един от тримата големи в съдебната власт – какво ще стане след 34-тата поправка. Той отговори:
– Ще се направи 35-ата.
Това е. Поправки до втръсване. Без файда.
Взе да ми писва – и на мен, и на колегите ми – да отразяваме във вестника как всеки нов обитател на министерски кабинет у нас влиза в него с мисълта, че този преди него е объркал нещата и ги започва отначало – кове закони, сменя кадри. И предишният това е правил, ама карай…
В стабилните държави законът се създава с десетилетия, за да служи столетия – това е правило и факт. В България той се правеше и още продължава да се прави само за месеци, за да се употреби след това като доказателство за глупостта на съставителите му. Законодателната дейност съвсем заприлича на пожарникарската – особено откакто я пое Цецо Цветанов – помощникът на премиера, който е преди всичко друго пожарникар по занятие и образование. Това може би щеше да е добре, ако бързината не беше за сметка на качеството. Законопроектите се пръкваха и още се пръкват инцидентно, ако обществото видимо възнегодува от нещо. Мотивите към тях понякога са чувствен преразказ на желанията на законодателя, а правната материя се разминава с житейския разум. Липсва статистика, камо ли изводи от наблюдения на въздействието на задраскани или дописани алинеи. Терминът „нормативна инфлация“ влезе в постоянна употреба. Стабилните закони се прилагат по-лесно, то се знае. Опитни адвокати се питат: Как беше сега? – и залитат в извънправни аргументи, тъй като са заливани вълнообразно от нови и нови нормативни актове.
Колко хартия изхабихме само ние вестникарите, за да описваме всеки „нов НПК“! За производството на тая хартия е изсечена вероятно поне една голяма и гъста гора. А във всеки нов НПК се повтаряха недостатъците на стария – излишният формализъм при събирането на доказателства, възможностите за тълкуването им според волята или безволието на магистрата, преобладаващите права на обвиняемите за сметка на пострадалите, самоцелната следствена тайна, зад която се крие я камилата, а камиларят. Тия недостатъци си вървяха заедно с несанкционираното безделие на МВР и прокуратурата, и рамо до рамо с корупцията – и така наказателното преследване на платежоспособните престъпници обяснимо не стигаше доникъде.
Както лошите, така и добрите закони в лошите ръце са вредни. Това го бил казал Фридрих Велики навремето си и щеше да е много горд с това, ако можеше да види как буквално се сбъдват думите му в днешна България.
Няма да забравя как в суматохата през лято 2016-то МВР по нечие устно нареждане погази две съдебни решения, осем закона и евроконвенцията за човешките права, за да предаде на турския президент Реджеп Ердоган един негов политически враг. Горе-долу по същото време Еврокомисията оповести изследване с български феномен: недоверие в съда и прокуратурата – 96 процента!
Ние българите обаче сме свикнали всичко да ни е феноменално. И продължихме, за да се докараме пред евродокладчиците, да дебатираме борбено за бъдещите изменения в Конституцията и Закона за съдебната власт, които пак по наша препоръка ни бяха препоръчани от тях.
Да дебатираме борбено – това е слабо казано. В своята борбеност тия дебати на политическия тепих заприличаха на пехливански битки. Шефът на правосъдното министерство, кадровиците от Висшия съдебен съвет, главният прокурор, неправителствени организации, изявяващи се като партии, самообявили са за единствено правилни реформатори и други уж учени правници се бутаха и се настъпваха по медиите като пехливани.
На тоя фон парламентът гласува някакви спорни изменения в основния закон и в другите закони, така че споровете продължиха още по-яростно – пак и само и само да стигнат до ушите на брюкселските началници. Е, стигнаха. И като ехо на тая врява пристигна през ноември 2017 година 16-ият евродоклад.
Дали бяхме похвалени или порицани в тоя евродоклад № 16 отново не се разбра. Но по-скоро бяхме порицани, защото в него пишеше така: „Постигнат е значителен напредък по 17-те препоръки, направени от Еврокомисията през януари, остава да бъдат постигнати и резултати. Комисията не може да каже, че някоя от препоръките е изпълнена в задоволителна степен, но вярва, че положителната тенденция ще се запази“.
Управляващите са въодушевиха: Ура! Докладът е прекрасен, в него нито една нова препоръка няма!
Опозицията се възмути: Че каква нова препоръка да дадат, като не сме изпълнили нито една-едничка от старите! Тоя доклад е провал!
Лидерът на ДПС Мустафа Карадайъ направи май най-остроумния превод от брюкселски на български език:
– Това е доклад на двойното положително отрицание: да, да, ама не. Или: да, бе, да! Обективен провал.
Съпругът ми, който никак не е изкушен от политиката и пет пари не дава, както всеки средностатистически българин за мониторинга, полюбопитства, като забеляза тая караница:
– Абе, ти разбра ли какъв е в крайна сметка пустият му доклад?
– Това се разбира – взех да обяснявам – като се сравнят двата евродоклада – този за Румъния и този за България. Понеже румънците еднозначно ги хвалят – осъдили за корупция министри, сенатори, бивш премиер, депутати. Но пък се чува, че там им нарушавали правата…
Наш съсед, с когото сме на маса, вметва, бодвайки доматче от салатата:
– На кой му пука от всичко това? То се вижда у нас как е.
БЯХ ДЕЖУРЕН РЕДАКТОР в една люта зима, когато румънските медии съобщиха, че министърът на спорта Моника Ридзи ще преспи за първи път в килия. Беше осъдена на пет години затвор за корупция и заключена в затвора „Герла“ в област Клуж. Преди да сложа тази новина на първа страница, пресметнах, че броят на лишените от свобода продажни управници в държавата на север от нас надмина фаталното тринайсет.
Защо не можем и ние като румънците, по дяволите! Защо, като я ясно, че политическата корупция изяжда и последните остатъци от държавата ни? Защо румънските магистрати успяват да я ударят тая пуста корупция, а нашите ѝ се заканват само като пиян каубой на проститутка?
Опитах се да напиша статия по този въпрос, да направя някакви изводи.
Беше февруари 2015 година. Румънските прокурори и съдии бяха пратили зад решетките цяло правителство, с дейци от всички партии и коалиции, действащи и бивши: премиера Адриан Нъстасе, вицепремиера Джордже Копос, министрите на земеделието Йоан Мурешан, на съобщенията Сирон Пантиш и Жолт Наги, на финансите Децебал Ремеш, на транспорта Мирон Митреа и Ралу Фенекио, на икономиката Кодруц Шереш, на отбраната Виктор Бабюк и Виктор Станкулеску, на правосъдието Тудор Чиуариу. Отделно още десетина бивши шефове на министерства – Елена Удреа, Йон Аритон, Ливиу Драгнеа, Адриан Видяну и други чакаха присъди за злоупотреби с обществени поръчки, рушвети и пране на пари.
У нас беше друго – такова, каквото е и сега, през 2018-а.
Корупцията по високите етажи на държавния апарат е с главно „К“ и със статут на Първа дама. Да бъдеш с нея, като си на власт – това не само, че не се наказва, ами те прави по-силен, по-властен и ти дава гаранция за следващ мандат.
Въпросът е защо при нас е така, а при комшиите е онака.
Редица наши политици, командировани, за да почерпят опит в Букурещ, обясняват на връщане къде е бедата: Комшиите си имат Национална дирекция за борба с корупцията, а ние си нямаме. Дирекцията е, която праща там мафията в зандана, а после ѝ се конфискуват богатствата. Ех, да имахме такава и у нас!
Ще си направим, като си нямаме, обещава главният организатор на управляващата партия ГЕРБ Цветан Цветанов. Само че депутатите му, за които се знае, че са подбрани лично от него и безпрекословно му се подчиняват, написаха Закон за орган срещу корупцията, който орган нито ще разследва, нито ще арестува. Щял да бъде много ефективен иначе, понеже щял да проверява имуществените декларации на големците и щял да предотвратява така рушветчийството. А дирекция като румънската не ни била нужна, защото сме си имали спецпрокуратура.
Че си имаме – имаме, това е вярно. И разполагаме освен това с още 32 антикорупционни органи – инспекторати, звена в прокуратурата, МВР и ДАНС, съвети и комисии по общините, БОРКОР и Комисията за конфликт на интереси, която стана забележителна с това, че бившият шеф Филип Златанов бе съден и оправдан за едно тефтерче, в което си водеше записки за заповеди от „ББ“, „ЦЦ“ и други инициали – кой от клиентите на комисията „да се оправи“, и кой „да се удари“.
В броя на антикорупционните органи съм сигурна. Знам го от Ролф Шлотерер, кръстникът на БОРКОР, който ги беше преброил с немска точност. Да, същият този Ролф, който обясняваше навремето си, че прави „уникален инструмент, без аналог в света, с който ще се изработват мерки срещу корупцията, след като се открият слабите ѝ места“. Според критиците му тоя „инструмент“, наречен БОРКОР беше една електронна кантора „Рога и копита“, през която като в романа на Илф и Петров за сметка на Остап Бендер и неговата дружина се превъртяха едни пари. Така ли е, или не е – не се наемам да твърдя, но знам със сигурност, че договор с немската фирма „Инит“, която доставя софтуерни продукти, за въпросната информационно-аналитична система бяха похарчени 7 и половина милиона лева, а резултатите се чакаха в бъдеще неопределено, което така и не дойде.
– Шестнайсетият евродоклад за България не е най-положителният, нито е най-отрицателният. Този път той е по-оптимистичен от румънския – коментира сдържано по националното радио Любов Панайотова, директор на фондация „Европейски институт“. Тя имаше предвид това, че през ноември 2017 година евродокладчиците предупреждават строго румънците – да не се връщат назад! – и ги критикуват, че оставили неизпълнени три-четири от дванайсетте препоръки, които преди месеци са им пратили. Към нас, българите те не се показват толкова ангажирани – седемнайсет препоръки са ни дали по-рано, ние не сме изпълнили нито една изцяло, нови няма да ни дават, да продължаваме с усилията и това е.
– Пак изпреварихме румънците – откликва жизнерадостно премиерът Борисов на 15 ноември 2017 година, след като европисанието е дошло от Брюксел у нас. Седмица по-рано той е посетил съпартиеца си от Европейската народна партия Жан Клод Юнкер, който е шеф на Еврокомисията от 2014 година, взел е от него уверение, че българският доклад ще е положителен и е пуснал това уверение по Фейсбук заедно с множество снимки – как двамата с Жан Клод се прегръщат и целуват.
Снизходителната благосклонност, с която Юнкер се фотографира нацелуван по балкански, за политическите наблюдатели не е изненадваща. Два месеца по-рано в годишната си реч пред Европарламента той е призовал и Румъния, и България да бъдат приети в обетованата земя на безграничното Шенгенско пространство. Причината е, че неговият петгодишен мандат е белязан със злополучния Brexit – излизането на Великобритания от Европейския съюз, както и с хаоса на мигрантската криза – с безбройните икономически мигранти и бежанци от Африка, Азия и Близкия изток, и с умножаването на евроскептиците.
Държавата на българите, най-бедната в Европа, чието население, общо взето, желае да бъде в пакет с богатите европейски държави, определено може да послужи на една от амбициите на Юнкер – да бъде запомнен, подобно на славните си предшественици, като Обединител. И той предлага даже екстра за България – да се създаде специален предприсъединителен инструмент, който да ѝ помогне да изпълни критериите за еврозоната и бърже да влезе в нея. По това време нашата страна е единствената в Европейския съюз, която иска, но не успява да се присъедини към единната европейска валута. Причината е, че е първа в класациите по бедност, смъртност, обезлюдяване и износ на джебчии, проститутки и просяци, бие собствените си рекорди по евроизмами. На някои български мафиоти колегите им от сицилианската Коза ностра, неаполитанската Камора, калабрийската Ндрагета и апулийската Сакра корона унита им дишат праха. А резултатът от десетгодишното евронаблюдение над правовия ред у нас е такъв, че евронаблюдателите изглеждат като пълни глупаци.
ВИЖ ТИ! СИНЪТ МИ – и той законодател. Участва и той в реформата, значи. 2017 година е, през есента. Предават пряко от правната комисия на Народното събрание дебатите за поредния нов орган за борба с корупцията, който образуват като сливат четири стари – БОРКОР, Комисията за конфликт на интереси, Комисията за конфискацията, Аникорупционния отдел на ДАНС и един отдел от Сметната палата, който проверява имуществените декларации на хора от властта. Крум. Иска думата. Заявява:
„Колеги,
Обявената от правителството цел беше да се създаде с нов закон нов единен независим антикорупционен специализиран орган. Аз твърдя, че този орган не е нито нов, нито единен, нито независим, нито антикорупционен, нито специализиран. Защо мисля така?
Той не е нов, тъй като в него няма нови материално-правни разпоредби, а представлява сливане на старите. Ако има нещо ново, то може да се нарече в най-добрия случай „кодификация”, макар че кодификацията предполага не само събиране на норми, а събирането им в някаква логична последователност, с цел развитие на правото. Не се прави кодификация само за да се кодифицира. Прави се, когато може да се спечели от това събиране. Случаят не е такъв. И така, този закон не може да се нарече нов – както законът, нито органът.
Той не е и единен този орган. Поне по две причини. Първата е, че много ясно са разграничени в закона за него хората и начините, по които ще работят. Неслучайно в чл. 16, ал. 2 и в Глава VI, която засяга оперативните действия на комисията, са разписани и социалния, и професионален статус на агентите. Те са разделени. Има огромна разлика както в условията на труд, така и в начина, по който ще работят агентите от ДАНС и инспекторите от комисията за отнемане на незаконно придобитото имущество. Тези хора ще вършат коренно различни неща, ще поемат съвсем различни рискове, ще имат съвсем различно обучение и т.н. Освен това, по отношение на установяването на конфликта на интереси той се връща назад, децентрализира. Централизираното установяване на конфликт, което имаме в момента се ограничава и остатакът се придава на местните власт. Какво е единство е това, като процесът е точно обратният?
Липсата на единство е ясно видима и при сравнение на различните дефиниции в различните глави. Едно е да те „работят“ по главата за конфликт на интереси, друго е по главата за противодействие на чрез разкриване на действие. Този нов орган ние ще го съединим горе в шапката механично, но долу дирекциите ще си останат три или повече – различни – едната ще работи по едната главата, другата по другата, третата по третата…
Той не е и антикорупционен този орган. Той може да бъде в най-добрия случай и антикорупционен. В списъка по чл. 108 се вижда, че той ще се занимава с най-различни проверки, между които за установяване на имущество, придобито от престъпления като тероризъм, убийство с користна цел, отвличане, сводничество, търговия с оръжие и какво ли още не. Те са тежки престъпления. Но не са корупционни. Ако наречем този орган „Антикорупция”, то не би било вярно. Той се занимава с много повече неща. И ние се опасяваме, че занимавайки се с всичко, той няма да се занимава с нищо. И поради тази причина органът не е и специализиран. Прекалено широк е предметният обхват на неговата дейност. А процедурният обхват на неговата дейност е неограничен. Няма да може един инспектор или агент, или както и да го наречем, да проверява имуществото или да установява конфликт на интереси, да защитава собствените си твърдения в съда по съответния процесуален кодекс – един ден по ГПК, друг ден по АПК с всичките разлики между тях и да води някаква оперативна дейност, разкривайки престъпления по НПК. Очевидно работещите в отделните ще си работят по същия начин, както досега, а шапката, под която са сложени няма да има възможност да им повлияе. Затова този орган не само, че няма да проработи, а ще навреди на сега действащите.“
Дали бъдещето ще потвърди думите на сина ми? Опасявам се, че отговорът е „да“.
КАКВО МИСЛИТЕ за съдебната реформа? Задавала съм този въпрос стотици пъти на десетки юристи – и компетентни, и не дотам компетентни, и от тия, които не правят разлика между право и криво. Ако имаше награди за най-точен и кратък отговор, щях да дам първата на Димитър Гочев, един от най-уважаваните у нас правист с 47-годишна непрекъсната кариера – юрисконсулт в ТКЗС, арбитър в Държавния арбитраж, съдия във Върховния съд, в Конституционния съд и в Европейския съд по правата на човека, действащ член на Постоянния арбитражен съд в Хага. Той просто каза:
– Правосъдието ще е реформирано, когато спрат да ме питат познавам ли съдията.
Разговаряхме в първите дни на 2015 година – часове преди се оповести поредната оценка от мониторинга.
– Господин Гочев, вече знаем какво пише в очаквания евродоклад – започвам аз, защото съм го прочела току-що в чернова. – Пише така: „Прогресът на България в съдебната реформа, корупцията и борбата с организираната престъпност е бавен“.
– Не е изненадващо – отвръща спокойно бившият конституционен съдия. – Чели сме го и в предишни доклади.
– Във Фейсбук някой е написал статус по нашенски: „Керванът си върви, кучето си лае, а правосъдие нямаме.“ Какъв е смисълът от механизма за сътрудничество, ако е така?
– Нека е червена лампичка за проблемите ни – за неефективността в наказателното правораздаване и за корупцията – за гнилите ябълки в съдебната система. Те са малко, но я загрозяват. Обикновените хора у нас питат за същото, което констатират от Брюксел: защо престъпниците не са в затворите? Защо не ги хващат? Нужна е промяна.
– В евродоклада ни укоряват, че приетата от парламента Актуализирана стратегия за съдебна реформа не е конкретна, няма ясни срокове – подхвърлям аз, колкото да дам на топмагистрата сламка за размисъл.
– Тази стратегия е плод на дългогодишни усилия на Министерството на правосъдието при различни правителства. Съдебната реформа не е от вчера. Тя започна още през 1991 година, с приемането на Конституцията. Сега правим реформа на реформата.
Това без промени в Конституцията не може да стане. Структурата и компетентността на Висшия съдебен съвет е посочена в Конституцията. Ако някой иска да ги промени – да раздели ВСС на две части например, трябва да промени Конституцията. Има и друго мнение, но не съм съгласен с него. Да, Конституцията не е свещена крава, тя е променяна и ще се променя, може да се приеме и нова, ако се наложи. Но това трябва да се обмисли на високо професионално ниво.
– А с какво разделянето на ВСС на две камари – съдийска и прокурорска ще допринесе за „прогреса“ в борбата с мафията, за това да спрат убийствата на свидетели, които са отбелязани с черна точка в доклада? – питам аз, като знам, че това скоро ще стане. И стана.
– И аз се питам за това. Нямам отговор. Висшият съдебен съвет е замислен като състоящ се от 24 опитни юристи – съдии, прокурори, адвокати и университетски преподаватели даже, които са излезли от черупката на своята по-тясна професия и имат общ поглед върху системата. Логиката на разполовяването на съвета на мен ми убягва.
– Някои си мислят, че главната цел на съдебната реформа е всъщност да се смени състава на Висшия съдебен съвет. И то не за друго, а защото на новата власт са ѝ нужни нови политически послушници – отбелязвам с въпросителната интонация, макар да съм сигурна, че е точно така.
– Аз много се дразня от политици, които си мислят, че ако лансират един съдия във Върховния касационен съд, това им гарантира влияние по дела.
– А не са ли тия политици „гнилите ябълки“, от които загнива и съдебната власт? Не трябва ли чистката да започне от тях?
– Трябва да почистим гнилото навсякъде. Включително в мисленето на обществото, на самите нас. Аз като си ида на село, в Самоковско, все някой идва да ми иска правна помощ. И знаете ли кой е първият му въпрос: Познаваш ли съдията в Самоков? Когато спрат да ме питат така, ще знам, че е станала промяната. Също така когато видя, че някой корумпиран магистрат бива изолиран и презрян от колегията дотам, че си подава оставката. Виждал съм това в Европейския съд по правата на човека, където бях съдия един мандат. Замириса нещо около един колега и той си отиде сам. А у нас?…
– Знаем как е. Знаят го и евродокладчиците.
– Да. Но ние, както и евродокладчиците, наблягаме на недостатъците на наказателното правораздаване. А търговското е не по-малко важно. Неговата ефективност определя бизнес средата, инвестиционния климат, а оттам и благосъстоянието. Бедността ражда престъпност, нали знаете?… И това, че трудовите дела се точат с години, е бич! Добре е да има специализирани съдилища по трудови и търговски дела, както и по административни. Скъпо е, но мисля, че си струва.
– А какво мислите за случайното разпределение на делата? Оказва се, че в съдилищата надхитрят компютрите и ги разпределят неслучайно – на този или онзи съдия. Сменят софтуерите сега.
– Не мисля, че смяната на софтуерът ще реши проблема. Не смятам, че човешкият момент в разпределението на делата е някаква напаст, за каквато се представя. Когато административните ръководители ги разпределяха, те се съобразяваха със специализацията на колегите и с техните качества – някой разбира от брачни дела, на него се дават. Защо съдията да е пенкилер и да разбира от всичко? Защо по презумпция да е корумпиран, та да се мисли кой софтуер може да го надхитри!
– Европейската комисия сега наблюдава внимателно избора на председател на Върховния касационен съд – ВКС. Той ще определи политиката на правосъдието за седем години…
– Мислите ли?… Председателят на ВКС не решава дела, нито дава насока на правосъдната работа. Той е административен ръководител. Един човек на тази позиция не може да премахне недостатъците в правосъдието. Преекспонира се значението на този избор. Има много вълнения и някои не са професионални, а политически, за съжаление. Искам да вярвам, че не са основателни опасенията за предрешеност. Но те идват от лошия опит. Когато въведохме системата на Висшия съдебен съвет преди 25 години, ние се надявахме, че с нея решаваме проблема с кадруването на магистратите – то да се прави от съдебни кадровици, а не от партийни органи и началници.
– Но вижте сега какво пише в евродоклада: Висшия съдебен съвет продължава да не е считан от всички като независим орган, способен ефективно да защитава независимостта на магистратите от изпълнителна власт.
– Когато беше приета Конституцията с тази форма на Висшия съдебен съвет, аз бях за един месец в САЩ. Колеги там много се учудваха, че сме я приели. При тях изборът на съдиите е свързан и с политически, и с държавни органи, и с волята на гражданите… И ето че сега и у нас започнахме да се съмняваме във ВСС, а иде изборът на шеф на ВКС.
– Българската съдийска асоциация призова медиите и неправителствените организации да не оказват натиск на Висшия съдебен съвет с декларации, включително в полза на определен кандидат за съдия № 1. Изглежда имаше предвид Съюза на съдиите и Българския институт за правни инициативи – отбелязвам аз в очакване на коментар. По онова време тези две организации определено предпочитат един от двамата кандидати в конкурса и лобират за него открито, намеквайки, че другият е обременен с партийност и корупция. Тогава никой не подозира, че след избора мнението им за избрания ще се обърне като палачинка.
– На мен не ми харесва тази намеса на неправителствените организации. Нека Висшият съдебен съвет да прецени кой да бъде председател, дали да е Павлина Панова или да е Лозан Панов. Опасявам се, че който и да бъде избран, ще има приказки и съмнения. Вървим по наклонена плоскост – съмняваме се във всичко в съдебната система, критикуваме, търсим под вола теле. Не бих искал да съм на мястото нито на тези, които ще ги избират, нито на тези, които ще избират шеф на ВКС.
– Тъжно е, че мислите така.
– Не само аз. Много качествени юристи бягат от отговорни позиции, защото знаят, че у нас отделни журналисти и неправителствени организации свикнаха да се заяждат за нищо и никакво, само заради собствените си интереси, политически роли и цели.
– И така – реформата продължава.
– Честно казано аз не съм за чести законодателни промени. Попитали английския крал Алфред, голям държавник: „Сър, вие няма ли да променяте законите?“ Той отвърнал: „Мислил съм, но се чудя дали изменението ще се хареса от тия след мен.“ Ние докога ще се мъчим да правим реформи на реформата? Още четвърт век?