От книгата на Анна Заркова „Българската мафия, както я видях“
Виждала съм като криминален репортер десетки трупове, оцапани със собствената им кръв, вмирисани от собствените им изпражнения и овъргаляни в прахта на мръсните софийски улици, случвало се да е разговарям по-рано с хората, които те са били, преди да ги убият. Затова ме е гнус от убийците. Но не по-малко ме е гнус от ония човекоподобни влечуги, които изпълзяват от дупките си, изхвърлят отровата си в лицата на непознати жени и бягат като подплашени гущери.
Четох за едно такова влечуго в един обвинителен акт. То изпълзява на софийския булевард „Христо Ботев“ на 17 декември 2001 година, в десет сутринта. Точно тогава автомобил „Рено Меган“ пристига пред Дирекцията за национален и строителен контрол (ДНСК). Шофьорът Боян Варадинов паркира на заден ход. До него седи заместник-директорката Светлана Гебрева – упорита, умна и делова юристка, прочула се с това, че първа обяви война на масовото незаконно строителство.
Гебрева тръгва към входа и не забелязва фигурата, която приближава предпазливо откъм лявата ѝ страна. На два-три метра от вратата, тя усеща нечие присъствие в личното си пространство и се обръща леко назад. Точно тогава една ръка се протяга и плисва някаква течност в лицето ѝ. Болката я връхлита като огнено кълбо, тя изпищява – веднъж, два пъти… Между хората наоколо настъпва смут, докато някой се сеща, че е извършено насилие – и то насилие вече познато – и се чува вик:
– Киселина!
Злодеят хуква, бяга, прескача ограда. Шофьорът Варадинов скача, погва го, но се спъва и пада – така му дава преднина. Случаен минувач поема преследването по улица „Ивайло“. На десетина крачки пред него беглецът спира такси.
– Стой! – сподиря го с викове полицай, който е на отсрещния тротоар и се включва в гонитбата. Престъпникът се сепва, изоставя таксито, оглежда се – наоколо е оживено – минувачи, коли – той се шмугва между тях и изчезва преди униформеният му преследвач да пресече улицата.
Гебрева е откарана в „Пирогов“. Бере душа. Час по-късно Националното радио съобщава злокобната новина: втори знаков атентат с киселина – още една жена е обезобразена, слава богу, че контактни лещи са опазили зрението ѝ.
Следват страшни страдания, операции, сълзи на близки и приятели – общо пет месеца борба за живот, в която смъртта побеждава. Имунната система на Светлана е срината от изгарянето, тя спира да се съпротивлява и злокачествен рак, възбуден в предизвиканото от отровата шоково състояние я отнася на оня по-добър свят. Единайсетгодишният ѝ син остава без майка. Баща му – военният съдия Атанас Гебрев две години търси истината за гибелта на жена си. Напразно. Полицейският син Петьо Стоянов, който е задържан и съден за зверското убийство е оправдан.
ДВА ДНИ СЛЕД АТЕНТАТА пред ДНСК решавам да ида в болницата, за да видя Светлана. Искам да ѝ дам кураж. Знам, о, как добре знам, че милата тя тия дни минава през ада. Цяла нощ съм гледала снимката ѝ под настолната лампа – една симпатична, чаровна дама – наясно съм, че вече никога няма да бъде такава.
19 декември е. Тя лежи с бинтована глава в добре познатата ми пироговска клиника по изгаряния, където за нея се грижи, както и за мен по-рано шефът на клиниката – известният професор Огнян Хаджийски. Разменям с него в кабинета му около трийсет думи:
– Светлана излиза от стреса, адекватна е, движи се, опитва се сама да се обслужва – осведомява ме той, като същевременно повдига брадичката ми да провери как се развиват раните от изгарянето на шията ми. Кимва с глава, промърморва „добре върви“ и ме предупреждава:
– Виж я, кажи ѝ да не се бои и си отивай бързо, не я уморявай.
Болната беше вече предупредена, че ще вляза при нея в реанимацията. Аз бях вторият външен посетител, който лекарите допускаха там. Първият беше главният секретар на МВР Бойко Борисов – да, той същият, който три години по-рано, като бодигард на Живков, написа статия, посветена на мен, на неговата приятелка и на злодеите, които посягат на жени като нас. Беше станал главна професионална фигура на полицията в правителството на царя, чиято особа беше пазил след тази на Тато. Трети месец вече се изявяваше начело на борбата с бандитизма и беше добил беше популярност – и то изключителна – беше безусловен любимец на журналистите и журналистките – включително на моя милост, личен приятел на всички главни редактори и с постоянно присъствие в телевизиите и печата.
Точно в пет и половина следобед – в самия ден на покушението над Светлана, Бойко, както го наричахме всички тогава, влезе в болницата, където тя се гърчеше в болки. Четвърт час преди това лечебното заведение беше обсадено от оператори, фоторепортери и репортери, сред които и аз. Всички бяхме поканени по телефона от помощника на Бойко – Цветан Цветанов.
Стъписан от нашествието на тълпата с микрофони и камери, директорът на „Пирогов“ нареди да заключат вратата. Охраната пропусна само Бойко Борисов, който влезе бързо и енергично – висок, строен, с дълго кожено палто и къса брадичка, следван от двама телохранители и от директора на полицията генерал Васил Василев. След 15 минути излезе – отново очарователен и величествен, спря при очакващите го журналисти, изчака ги да нагласят обективите и даде кратко интервю:
– Разпитах Гебрева лично. Ние се познаваме отдавна с нея. Тя подозира кой е поръчал нападението, видяла е лицето на нападателя, запомнила го е и го описа подробно пред мен. Ще го хвана утре, другиден.
На другият ден на първите страници във всички вестници излезе снимката на Бойко пред спешното отделение, под заглавия подобни на това, което съчиних и аз с помощта на редколегията: „Главният секретар на МВР ще хване атентатора за часове“.
Късно вечерта след покушението, Бойко беше заявил още нещо пред репортерите на „Нощен труд“: че вече е нарисуван фоторобот на бандита по описания на очевидци. Два дни по-късно, влизайки в „Пирогов“, аз се чудя как така бързо са успели с рисунката. Чудя се не за друго, а защото на път към стаята на Светлана срещам двама полицаи и дочувам от случайно, че са изпратени тепърва да вземат дрехите ѝ, изгорени от киселината.
– Ваши колеги ги взеха тия дрехи вчера сутринта – обяснява им сестрата.
– Какви колеги, бе сестра! Ние сме от СДВР. Следствието се води при нас! Тия дрехи са веществено доказателство! Егати хаоса! – ругае по-младият от полицаите…
ДОКАТО ВЛИЗАМ ПРИ СВЕТЛАНА ГЕБРЕВА, сърцето ми бие силно. Тя е легнала по гръб, едната ѝ ръка – зачервена и подута, е извадена над завивката. Не помръдва, но обръща към мен очите си – само те се виждат между бинтовете. Едни измъчени очи.
– Здравейте, мила – казвам, но зарязвам веднага официалното „вие“, защото сълзите ми рукват. – Много ли те боли?
Гласът ѝ излиза глух от подутите устни.
– Ани? Кога ще мине? – пита.
– Скоро, скоро, ето виж ме, на мен ми мина, аз оздравях, даже тръгнах вече на работа. Очите са ти здрави, слава Богу, радвай се, с другото се свиква, ще се оправиш…
Вадя кутийка с мехлем от чантата – знам, че той много помага, една жена от Петрич го прави по рецепта от баба си – пчелен клей, вазелин и още нещо, което е тайна… Тя го взема, благодари – да, разбира се, ще го употребява – но аз съм наясно, че на нея сега ѝ трябват главно обезболяващи.
Оставам близо час при нея, въпреки забраната на професора. Тошо Тошев е поръчал да направя интервю – и то непременно! „Труд“ трябвало да публикува първото интервю с изгорената Светлана Гебрева.
В тоя миг ненавиждам професията си.
Включвам касетофона. Слава на Бога, тя в момента няма нищо против:
– Това ще отвлече вниманието ми от болките.
Сигурна съм, че после нищо от това, което е казала, няма да помни.
Но аз запомням всяка нейна дума – тя говори много тихо и отвреме-навреме касетката спира да се върти. Всички въпроси, които ѝ задавам, ми се струват тъпи и безсмислени.
– Кой ти стори това зло, Светлана?
– Нямам представа. Работата ми е от такова естество, че може от мен да са се почувствали засегнати много хора. Като зам.-директор на дирекцията за строителен контрол съм участвала в проверки на незаконни строежи, в събарянето на незаконни къщи, хотели, ресторанти, гаражи. Винаги съм се старала събарянето да се прилага само в краен случай… Но ако някой е натрупал злоба към мен, той е човек неинформиран. Не знае, че моята работа не е еднолична. Тя зависи от колективни проверки, от постановления на съда при спорове за собственост, от решения на комисии…
– Видя ли престъпника? Можеш ли да го опишеш?
– Видях го. Но не мога да го опиша. Помня само силует. И сянка от ръка. И това, че някой хвърля нещо в лицето ми… и… болката.
Изтръпвам. Имам същият спомен – съвсем същият, едно към едно.
– Ти си метната сега на пиките на пресата. Някои те славословят, че се бориш с незаконните строежи, а други пишат, че си вземала рушвети.
– Рушвети? Глупости. Които ме познават, знаят, че съм действала винаги по закон и това е. Изглежда някои точно това не могат да ми простят.
– Получавала ли си заплахи?
– Да. И анонимни, и от името на някой. Пак ти казвам: знам, че доста хора трупат злоба към мен, такава ми е работата…
– Ще се върнеш ли към нея, като оздравееш?
– Да. Живот и здраве, ще се върна. И на същата длъжност, искам да напишеш това! Нямам намерение да сменям работата си. Ако отстъпим, ако се огънем всички, ще трябва да си сменяме държавата.
– Дали ще хванат нападателя ти? Да си понесе наказанието.
– Да го понесе. Настоявам. Не заради себе си, заради всички. Нападението срещу мен беше направено тъй, че да се види. Който ме е посещавал на работното ми място знае, че всеки ден много хора чакат на опашка, за да говорят с мен за проблемите си във връзка с частни строежи. Аз работя до късно. Прибирам се и по малките часове. Ако някой просто е искал да ме нарани, защото ме мрази, щеше да ме нападне по тъмно. Без никой да види. А той ме нападна в най-оживения час, на най-шумния булевард. Явно иска всички да го видят.
– И да се уплашат?
– Точно така. Той иска да се уплаши всеки данъчен, всеки държавен служител, който си върши съвестно работата. Той иска всеки, който гони нарушителите на закона, да изпитва страх. И тоя страх ще го има, Ани, ако този, който хвърли киселината по мен и онзи, който хвърли киселината по теб, остане ненаказан. Не е ли така?
ЕДИН И СЪЩ ПРЕСТЪПНИК е хвърлил киселина в лицата на Светлана Гебрева и Ани Заркова. Заявява го пръв Славчо Кържев, шефът на Софийска районна прокуратура пред журналисти на 27 февруари 2003 година – в деня, когато процесът за престъпното посегателство срещу шефката по строителния надзор стартира в съда. По-късно същото ще каже и наблюдаващия делото прокурор Валентин Филипов в съдебната зала. И двамата са убедени във вината на 32-годишния таксиджия Петьо Стоянов. Той имал и прякор – Петьо Истината, понеже обичал да си служи с лъжи, пише вестник „24 часа“, като цитира шофьор на такси. Терористичния акт, извършен на 17 декември 2001 година е негова работа – така поне пише в 22-страничния обвинителен акт. В него престъплението е описано като „нанасяне на тежка телесна повреда на Гебрева при и по повод изпълнение на службата ѝ в ДНСК“, а телесната повреда – като „нанесена по начин, особено мъчителен за пострадалата“. Описани са и мотивите на престъплението. Те са свързани с факта, че на 21 септември 2001 година булдозер срива доземи незаконната база на дружеството „Пещоремонт“ в софийския квартал „Захарна фабрика“. Акцията става с подписа на строителния контрольор Светлана Гебрева след проверка по тъжба на граждани с реституционни претенции. Прокурорите смятат, че от тази акция са уязвени дълбоко тъста, тъщата и съпругата на Петьо Стоянов, които работят в това предприятие. Нещо повече – тъстът Райко Михайлов е пещостроител с близо 40-годишен стаж. След тежка корпоративно-съдебна битка той е заел ръководна позиция в акционерното дружество, а изведнъж се оказва, че остава на улицата.
„Райчо Михайлов в ръководен дует с В. Краевски през пролетта на 2000 г. е бил овладял управлението на „Пещоремонт“ АД и е бил изпълнен с амбиции за личен просперитет и успешен бизнес – пише прокурорът Филипов. – В основата на просперитета би следвало да бъде основната и най-важна база на предприятието в квартал „Захарна фабрика“. За пещостроител като Михайлов и много други работници тази база е дългогодишен символ и традиция на тяхното препитание. Те са били не само финансово, но и емоционално обвързани с нея. Фактически „Пещоремонт“ АД от есента на 2000 година се е превръщал в семейно-приятелска фирма и ликвидирането на основната ѝ база е било голям удар за заинтересуваните. Много хора, най-вече Михайлов и дъщеря му Албена – съпругата на Петьо Стоянов, която е била заместник-главен счетоводител на предприятието, са приели разрушаването на сградите от ДНСК като лично посегателство, като крах на надеждите им. Всъщност това е основният мотив на извършеното престъпление срещу Гебрева. Тъй като Гебрева е играла основна и решаваща роля в разрушаването.“
Последвалото сатанинско отмъщение става по самоинициатива на Петьо Стоянов – така излиза от обвинителния акт, където то е описано в детайли.
Във фаталния ден, когато Гебрева пристига със служебното рено на работното си място, пред пътната врата я чака за уговорена среща един човек на име Васил Цветанов. Съдбата е отредила и на него, както и на шофьора Варадинов ролята на очевидци на злодеянието. Според тях двамата, човекът, който е хвърлил киселината върху Гебрева на два-три метра от входа на ДНСК, е бил с черна плетена шапка, жълтокафяво яке и тъмен панталон. Част от тия дрехи са намерени по-късно в дома на Петьо Стоянов.
„Обвиняемият подходил към пострадалата откъм лявата ѝ страна. В този момент свидетелят Васил Цветанов е на три-четири метра разстояние и е видял ясно нападателя, първоначално в гръб, а после и в лице. Той го е наблюдавал и как побягва по булеварда, гонен от свидетеля Варадинов“ – пише в обвинителния акт.
Беглецът е видян и от трети човек, който също става свидетел в процеса – това е Ивайло Георгиев, който гледа ужасяващия екшън от място, близко до трамвайната спирка. Той разказва пред следствието как Варадинов, като подгонва престъпника, се спъва и пада. Онзи взема преднина, но е сподирен с викове „Стой! Стой!“ от четвърти очевидец – полицая Емил Борисов. Има и други неволни, анонимни свидетели на гонката за злосторника. Те всички го описват приблизително така, както изглежда Петьо Стоянов.
А откъде се е взела киселината?
И този въпрос има своя обстоен отговор в документа, внесен в съда от държавното обвинение:
„Административният офис на „Пещоремонт“ АД се намирал в една сграда с „Кремиковци“ АД, където имало и механо работилница. На три-четири метра от входа на работилницата минавал железопътен коловоз, на който докарвали и съхранявали в три цистерни концентрирана сярна киселина за химическия цех. Източването на цистерните ставало с помпи в отсъствието на всякаква охрана. Всеки имал достъп до тях.“
Всеки – включително и някой, който би могъл да крои човеконенавистни планове.
„Светлана Гебрева издъхва на 14 май 2002 година – припомня в своя акт прокурорът Валентин Филипов. – Две съдебно-медицински експертизи (тройна и петорна) са установили причинно-следствена връзка между нанесената ѝ телесна повреда и смъртта ѝ. На база на тежкото травмиране е настъпило влошаване на здравословното състояние на Гебрева и е нарушен режимът ѝ на системно лечение по отношение на по-старо туморно заболяване. Заливането с концентрирана сярна киселина е станало отключващ фактор за бързото настъпване на смъртта“.
Престъпникът се е завръщал на местопрестъплението. Разследващите установили това с помощта на разрешени от съда специални разузнавателни средства. Пак така са разкрити опитите на Петьо Стоянов да си изгради фалшиво алиби. Прокуратурата отхвърля по категоричен начин твърдението му, че в часа на злодеянието изпълнявал таксиметрова услуга на клиент от квартал „Слатина“. Въпросният клиент Славчо Георгиев не разпознава Стоянов – заявява, че таксиджията, който го е возил, не изглежда така, че съвсем различни са и такситата, които двамата карат.
Пред прокуратурата не минава и скалъпеното с помощта на бившия полицай Стоян Андреев обяснение, че синът му е бил в автосервиз малко преди да потегли за „Слатина“. Вербуван за лъжесвидетел шофьор на име Тони заявява при разпит, че в деня на престъплението не е виждал Петьо Стоянов, но затова пък се е срещал с баща му, който го уговарял да казва пред разследващите органи обратното.
В заключение обвинителите предлагат на съдите – преди да се произнесат за вината на Стоянов, да вземат предвид и предишните престъпления, в които е уличаван.
„На 8 септември 1992 година – пише в обвинителния акт – обвиняемият Петьо Стоянов бил назначен за полицай в патрулно-постовата служба на Първо РПУ – София. Предложението за назначаването му било подписано с особено мнение от началника на „Личен състав“. На 17 февруари 1993 година към един часа през нощта Стоянов и още двама полицаи са напуснали поста си и са „санкционирали“ противоправно в София девет водачи на моторни превозни средства. Били с опел кадета на бащата на Стоянов и въоръжени с автомат „Калашников“ и пистолет „Макаров“. Тримата били задържани, докато спирали и „глобявали“ таксиметрови автомобили на булевардите „Витоша“ и „Патриарх Евтимий“. За извършените престъпления Стоянов бил осъден условно на три години лишаване от свобода с петгодишен изпитателен срок. На 21 декември 2000 година пак той бил разпознат от свидетел като извършител на убийство. В същата година е извършил и друго престъпление по член 343 от Наказателния кодекс – управлявал е МПС с концентрация на алкохол в кръвта над 1,2 на хиляда.
Извършената тройна съдебно-психологична експертиза установява, че обвиняемият Петьо Стоянов е силно зависим, внушаем и склонен да се поставя в услуга на близкото си обкръжение. Той е непостоянен, неспособен да се налага в социалната среда, но склонен към прояви на крайна агресия и способен да действа хладно и безогледно. Злопаметен и отмъстителен. Неискрен и склонен да си приписва високи морални добродетели и стандарти.
Полиграфските изследвания на Петьо, на баща му Стоян и на съпругата му Албена, извършени в Института по психология на МВР с детектор на лъжата, са показали съпричастие към извършеното престъпление срещу Гебрева“.
Точка.
Такова е становището на обвинението. Но последната дума е на съдиите.
ПРЕЗ ЮНИ 2003 ГОДИНА всички вестници поместват обширни репортажи от съдебните заседания по делото „Гебрева“. В „Труд“ излизат кратки дописки, тъй като аз не желая да пиша по темата, а колегите от моя отдел – Сашо, Цецо и Светла я отразяват от немай къде, с отвращение. Причината е, че бащата на подсъдимия упорито търси контакти с нас, опитва се да убеждава първо мен, а после тях, че синът му е жертва на набеждаване, че е с нежна душа и че не е способен да обезобразява женски лица.
В един разговор по телефона го слушах онемяла почти четвърт час, преди да се окопитя и да затворя слушалката с думите:
– Господине, моля ви повече да не ми се обаждате. Никога.
На 19 юни във вестник „24 часа“ излезе репортаж под заглавие „Часове до присъдата за Светлана Гебрева“. С него съдебните репортери Невелин Ганчев, Стефан Ташев и редакторът Петьо Бойчев ми помогнаха да разбера още по-добре в каква държава живея.
„Полицаи въвеждат Петьо Петков Стоянов в киносалона на Софийския районен съд – пишат те. – Той послушно подава ръце, за да му свалят белезниците. Китките му са поразително тънки, като на момиче. Мушва се кротко в стола и подшушва нещо на баща си. Той е до него, в розова риза и червен панталон, в тоналност като тогата на прокурора Валентин Филипов.
Бащата и синът си приличат поразително. Петьо изглежда поразително спокоен, прилича по-скоро на свидетел по делото, нежели на подсъдим. Стоян Андреев обаче очевидно е притеснен.
Страните по делото очакват да чуят присъдата в 16 часа днес. Репортерите залагат за решението на съда – наказание или оправдание. Веднъж вече Петьо Стоянов, без да е съден, е оправдан – за атентата срещу журналистката Анна Заркова.
Две семейства с помощта на четирима адвокати кръстосват шпаги под строгия поглед на председателката на съдебния състав Капка Костова. Вече втори ден текат пледоариите на страните по делото за нападението над покойната зам.-началничка на ДНСК Светлана Гебрева.
Нейният съпруг, съдията Атанас Гебрев също е в залата, сериозен в черен траурен костюм. Опитва се да запази спокойствие, но чувайки думите на адвоката Росен Марков – „Да, има престъпление, но дали това е извършителят?!“ – вдига рязко ръце нагоре в смисъл – Господи, боже, мили! – и поглежда с удивление към банката на съдиите.
Петьо Стоянов да бъде оправдан поради недоказаност на обвинението, настояват тримата му адвокати. Един от тях е баща му, другите са Емануил Порфиров и Росен Марков.
„По един абсурден начин сме въвлечени да се борим с една теория на вероятностите – пледира адвокат Марков от името на защитата. – Обвинението представя система от улики, но система от нули не правят единица. Господин Гебрев е съдия, ще бъде ли доволен, ако в затвора влезе невинен?“
На заседанията почти постоянно присъстваше съпругата на Петьо Стоянов, която реагира доста емоционално – с реплики, усмивки или смях на казаното в залата. Репортерите за пръв път видяха вчера и майка му – симпатична, пълничка жена, която се чудеше накъде да гледа. Три реда по-надолу седеше синът ѝ, охраняван от полицаи и обвинен в чудовищно престъпление.
За 12 години затвор пледира борбеният прокурор Валентин Филипов, допреди две години следовател в Столичната следствена служба и минаващ за много близък на „софийския шериф“, както наричат Славчо Кържев – шефа на Софийската районна прокуратура. Това е максималното наказание за причиняване на тежка телесна повреда. Същото поиска и вдовецът Атанас Гебрев, който е частен обвинител по делото. Предявил е граждански иск за 10 хиляди лева. Той е съдия в Софийския военен съд, бил е и следовател. Неговата реч беше изключително издържана юридически. Готвил я е дни наред заедно с адвокат Надежда Ковачева и експертът Георги Варамезов. За разлика от прокурора Филипов, той използва по-малко риторика.
„Все едно чете мотиви към присъда“ – каза един от съдебните репортери. Още от самото начало Гебрев е убеден, че таксиметровият шофьор е наранил съпругата му.
Лиричните отклонения са запазени за прокурора Филипов. Той обяви:
„Подсъдимият е най-опасният терорист единак през последните години. Изживява се като художник, чиито жертви са творбите му. Има принос в популяризирането на престъплението заливане с киселина в Европа, досега то беше познато само в САЩ, Русия и Азия“.
Може би Филипов не е от блестящите юристи. Вярно е, че според някои изглежда твърде праволинеен, но не може да се отрече, че се бе подготвил здраво за състезанието в съда. По-рано и той неофициално е заявявал, че е твърдо убеден във вината на Стоянов. В залата през цялото време гледаше адвокатите в лицето, усмихваше се иронично, изглеждаше агресивен. За по-голямо внушение раздаде на съдийките и двете заседателки снимка на обезобразената Светлана.
„Това не е холивудски филм“ – репликира язвително адвокатът Порфиров.
„Страшно е, когато прокурорът започне да се изживява като белетрист, обвинителният акт е продукт на художествената литература“ – допълни го колегата му Марков.
Порфиров е по-буйният от двамата адвокати, използва по-разговорни думи в речите си, жестикулира. Той не остава длъжен на прокурора по време на целия процес. Острите реплики между двамата неведнъж предизвикват забележките на председателката на съдебния състав.
Подсъдимият Петьо Стоянов се възползва от правото си на последна дума пред съда.
„През последните години непрекъснато обяснявах, че нямам нищо общо с тоя случай, но никой не си направи труда да провери твърденията ми – започва той. Спокойствието му е завидно, но си личи, че адвокатите му са обмислили предварително всяка негова дума. – Полицията, следствието и прокуратурата не издирваха истинския извършител, а се занимаваха с фабрикуване на доказателства срещу мен. Историята ми е достойна за холивудски филм и ако дойде Джордж Лукас ще направи трилър за мен и ще го нарече „Виновен до доказване на противното“. Всичко, което наговори обвинението, са лъжи и полуистини. С всякакви средства се опитват да ме изкарат извършител на това гнусно деяние, докато истинският престъпник е на свобода. Колко души бяха залети с киселина, докато бях в затвора, а? Сигурен съм, че ако бях на свобода, щях да бъда обвинен за тях от групичката в НСБОП, която играе с моята снимка на дартс. Нека съдът прояви смелост и ме оправдае.“
Заслужава си да дойде Джордж Лукас в България. Ако Петьо Стоянов е основоположник на модната тенденция да се заливат жени с киселина, по това време в България той има вече две дузини последователи.
„Петьо Стоянов – от терорист единак до невинен!“ – така е озаглавен в във вестник „Новинар“ от 21 юни 2003 година репортажът за съдебното заседание, на което Стоянов получава оправдателна присъда. Авторката Сима Радкова е поставила и подзаглавие, което гласи: „Пръстовите отпечатъци на оправдания по делото „Гебрева“ са изчезнали от МВР“. Ето как Сима представя събитията в съдебната зала:
„Няма доказателства. Няма извършител. Няма вече виновен или невинен. Петьо Стоянов е невинен за атентата срещу бившата зам.-шефка на ДНСК Светла Гебрева. Това реши Софийският районен съд в състав с председател Капка Костова.
„Надявах се на справедливост и я получих“ – заяви Стоянов, след като председателката на съдебния състав Капка Костова прочете решението на съда.
Дванайсетгодишният син и съпругът на жертвата ще търсят истината в бъдещето. Ще обжалват. Прокурорът Валентин Филипов – също. За близките на Гебрева предстои борба, за Стоянов – щастие, засега. Той едва ли ще забрави часа, в който влезе в съда след продължително очакване на присъдата. Тя беше съпроводена с топовни салюти. По друг повод – у нас е пристигнал ливанският президент. Но салютите са съдбовни за Петков. Усмивка озарява лицето му, след като Капка Костова изчита тържествено решението си, под светлината на прожекторите и светкавиците на фоторепортерите.
В същото време ужас сковава лицето на вдовеца Атанас Гебрев. Изумление и гняв проличава в израза на прокурора Филипов.
Адвокатите на оправдания – Росен Марков и Емануил Порфиров тържествуват.
Часове по-рано двете страни по делото се съгласиха само за едно – за огромните болки и страдания на Светлана.
Мъката е издълбала за година време дълбока бразда в челото на Гебрев – този висок строен мъж се е сгънал на две, прегърбен е като старец. Тревога шари по лицето на бившия полицай – бащата на Петьо Стоянов. Жена му Албена се смее подигравателно. Уверена е в победата и на следващите инстанции.
Районният съд търсеше истината в продължение на 4 месеца. В залата станаха ясни тезите на обвинението и защитата, както и още един поразителен факт: пръстовите отпечатъци на Петьо Стоянов са били изтрити от масивите на МВР!
„Пръстовите отпечатъци липсваха, когато той беше задържан за нападението на Гебрева през януари 2002 година – заявява прокурорът Филипов. – Някой ги е зачистил, а те са били там, когато Стоянов е бил арестуван два пъти и преди – за атентата срещу Анна Заркова през 1998 година и за убийството на 21-годишно момче на улица „Коперник“ през 2000 година!“
„Петьо Стоянов лъже – единодушни са експертите от Института по психология на МВР, цитирани във всички вестници. – Той вземаше лекарство, за да изиграе детектора. Хванахме го“ – твърдо заявяват те.
„Разговорите между баща и син, записани със специални разузнавателни средства, са ясни. Стоянов е виновен, баща му Стоян Андреев е стъкмил фалшиво алиби“, категорично е държавното обвинение.
„Стоян Андреев ме помоли да кажа, че Петьо е бил при мен на 17 декември – заявява свидетелят Антон Стоянов. – Не съм го виждал в този ден“ – допълва той пред съда.
При първите разпити очевидците на терористичния акт дават кратки описания на нападателя. После ги допълват. Но и това се използва за аргумент от адвокат Марков, който ги поставя под подозрение: как така след месеци се сещат за подробности, които са им убягнали в първите дни след престъплението? Според него мотивът за престъплението, представен от обвинението, е смешен: Гебрева е разпоредила да бъде срината базата на „Пещоремонт“ АД, където участие има тъстът на Стоянов – вярно, обаче той притежава само три акции и взима по лев на месец от тях.
„Има хора, които не са намерили истината“ – това е краткият коментар, който дава бащата на Петьо Стоянов, обсаден от журналисти след благополучния за него край на съдебното заседание.
„Не мога да разбера защо подсъдимият и адвокатите му запазиха такова спокойствие по време на процеса, сякаш изобщо не ги грози затвор, а на съдия Капка Костова, докато произнасяше присъдата, ѝ трепереха ръцете“ – заявява в заключение Атанас Гебрев.
ПЕТЬО СТОЯНОВ Е ОПРАВДАН на всички инстанции. През 2007-а той печели и делото, което завежда срещу прокуратурата – да му плати обезщетение затова, че е изтърпял година и половина незаконен арест. Четири години по-рано баща му – бившият полицай Стоян Андреев е осъдил и вестник „Труд“ заради моята публикация по негов адрес – тази, след която е уволнен и след която – случайно или неслучайно, започва зловещата серия от вендети с киселина, която бележи млади жени с ужасното клеймо на омразата. Общото между всички тези жени е, че живеят в България – страната, в която престъпленията се наказват само, ако са малки.
Съдът решава още, че майор Стоян Андреев правомерно се е отнесъл с арестуваните в онази майска нощ подпийнали пътници, сред които и деветгодишно дете, правомерно е държал детето в коридора до вързания му баща и правомерно е извикал телевизията да снима това. Според съдиите екипът на министър Бонев неправомерно го е уволнил, а показанията на момченцето и родителите му са „твърде противоречиви“.
Казусът влиза в арсенала на тъй наречената „вестникарска война“, която се води по онова време между главните редактори на „Труд“ и „Монитор“. В непримиримо съперничество – лично и на медийния пазар, двамата медийни босове – Тошо Тошев и Петьо Блъсков си разменят остри реплики на обществени места и удари с публикации.
„Осъдиха „Труд“ за серия лъжи срещу бивш офицер!“, съобщава радостно „Монитор“ през март 2003 година. В публикацията се казва, че заради „лъжливото издание на ВАЦ“, бившият шеф на дежурната в Първо РПУ Стоян Андреев „изпада в депресия, все по-малко говори с хората, отслабва и диабетът му се обостря“.
„Кошмарът продължава“, пише авторката Борислава Радоева, която по-късно ще стане пресаташе на Софийския апелативен съд. Дописката ѝ по-нататък гласи:
„Уволнението е началото на кошмара на семейството на Стоян Андреев. Няколко дни по-късно е залята с киселина служителката на „Труд“ Анна Заркова. За което хората на Бонев набеждават сина на Андреев – Петьо. Бил отмъщавал за баща си. Арестуват го, после го пускат и му се извиняват. Липсват каквито и да било факти в подкрепа на твърдението, че той е залял Заркова. Обвиняват друг, съдът оправдава и него. Сега районният прокурор на София Славчо Кържев отново потвърди, че Петьо е залял Заркова. Кържев не съобщава за нови факти, но не крие яда си, че синът на Андреев е оправдан по друго дело – за заливането с киселина на покойната зам.-шефка на ДНСК Светлана Гебрева. Дело, по което съдът не откри нито един факт в подкрепа на обвинението срещу Петьо Стоянов, въпреки почти двегодишния му арест и безкрайните хули на прокурорите и ченгетата по негов адрес. И го оправда напълно. Кържев обаче се закани, че ще го праща на съд и за Заркова.“ Край на цитата.
ПОЛИЦЕЙСКИЯТ СИН е привлечен като заподозрян за нападението над мен по следствено дело № 101 от 22 май 1998 г. на Националната следствена служба, а е арестуван пет дни по-рано – на 17 май 1998 година с постановление на Софийска районна прокуратура. Разпитан е от следовател още същата вечер, в която е задържан. В протокола е отбелязано, че разпитът продължил от 21,10 до 22,20 часа. На този разпит Петьо Стоянов казва:
„Аз чета вестник „Труд“ и „24 часа“ всеки ден, понеже жена ми решава кръстословиците. Купувам двата вестника от четири-пет години, откакто започнах работа като таксиметров шофьор. Разбира се, не чета всичко, но първата и последната страница – задължително. Като таксиметров шофьор не съм я возил тази журналистка Анна Заркова, макар по име да я знам много отдавна. Като физиономия я знам от снимките във вестника. Не я познавам лично и не знам къде живее. Не съм я търсил и няма за какво да я търся. Прочетох статията, която тя публикува срещу баща ми. Хареса ми, беше хубава статия. Веднага позвъних на баща ми по телефона. Същата вечер отидох в дома му. Попитах го защо така е писано, на което той ми отговори, че няма страшно, това било в реда на нещата. Знам само, че му беше неприятно. Знам, че беше в психиатрията на „Четвърти километър“, но кога е постъпил и кога е освободен, не си спомням. Не мога да кажа с каква диагноза е бил. Аз на два пъти бях също на „Четвърти километър“, но не знам с каква диагноза. Оставах там по 10–12 дни. Там имаше много лекари и кои са ме лекували, не мога да кажа.
Аз преди пиех алкохол и като пийна, не помня нищо. Имам само една тежка катастрофа, но през коя година, не помня ясно. Карах сам колата след употреба на алкохол и в Тетевен се ударих в стълб. Прехапах си езика и ми беше зашит.
От 1989 година смених седем леки автомобила, като ги купувах все на старо, нова кола не съм купувал. В момента имам лада, бяла на цвят. Ходя на работа с дънков панталон. Имам три чифта и ги сменям. Имам черно кожено яке от изкуствена кожа. С кои точно дрехи съм бил облечен в понеделник на 11 май 1998 година не си спомням и не мога да кажа. За това къде съм бил тази сутрин и този ден – не мога да кажа, понеже не си спомням. Съпругата ми беше на работа през деня и аз я закарах в седем часа. Къде съм отишъл после, не мога да кажа, но съм работил през деня. Преди месец се подстригах във вида, в който съм сега – косата и прическата.
В МВР работих като сержант много малко, един-два месеца, след което бях изпратен на школа в Богров. Тя е едногодишна, в крайния етап на школата бях уволнен. Не помня за какво бях осъден от военния съд, но беше по много членове – нещо за напускане на караула, за незаконно носене на оръжие… Помня, че ни обградиха много таксиметрови шофьори на булевард „ Витоша“ и „Патриарх Евтимий“. Ние бяхме с още един униформен като мене, полицай. Всъщност бяхме трима, като само един беше с автомат. Бяхме пили по една бира, де факто бяхме пили по няколко бири и спирахме колите. Работехме по КАТ, глобявахме водачите. За това ме осъдиха на три години лишаване от свобода условно с петгодишен изпитателен срок. През декември 1998 година ми изтича срокът на присъдата“.
ВЪВ ВЕСТНИК „МОНИТОР“ на 31 януари 2007 година излиза статия под заглавие: „След години тормоз на таксиметровия шофьор Петър Стоянов – прокуратурата плаща!“ Авторката е отново Борислава Радоева. Ето какво пише тя:
„15 000 лева обезщетение за претърпени неимуществени вреди ще трябва да изплати българската прокуратура на таксиметровия шофьор Петьо Стоянов по решение на Софийския градски съд. Причината е дългогодишният тормоз на Стоянов, довел до съсипване на здравето му и тежка депресия. Всичко това под мъдрото ръководство на башкирския юрист Славчо Кържев и неговата дясна ръка Валентин Филипов, който се водеше наблюдаващ по делото.
Петьо Стоянов стана известен на широката публика преди няколко години едва ли не като човекът, който причаква кого ли не с буркан киселина в ръце, за да го залее. На практика факти за обвинението срещу зам.-шефката на ДНСК Светлана Гебрева не бяха намерени, но за сметка на това Кържев се прочу и с разпит, който лично направи на Стоянов. Това се случи на 19 февруари 2002 година привечер в кабинета му и впоследствие беше разказано от адвокатите на заподозрения.
„Кържев убеждаваше клиентът ми да си признае. Беше в еуфорично настроение, отправи към мен реплики, като: „Браво, защитавай го, утре ще плисне киселина в лицето на жена ти!“.
През юни 2003 година съдът оправдава Петьо Стоянов и той решава да търси правата си. За него ужасът не е първи – през 1989 г. той е арестуван за друго заливане на киселина – на Анна Заркова, а след това освободен с извинения.
„Искам да се потърси лична отговорност от тези лица – прокурорите Кържев и Филипов! Ние сме удовлетворени донякъде от решението на съда, но не сме съгласни да отговаря цялата институция. В този смисъл законът трябва да се промени“, коментира вчера Стоян Андреев, бащата на Петьо.“
Тук свършва статията на Борислава.
Бащата на Петьо Стоянов се въздържа от коментар и три месеца по-късно, на 20 март 2007 година, когато синът му отново е задържан под стража. Този път причината е, че на този ден по обяд разтревожени граждани съобщават на патрулиращи полицаи, че такси на фирмата „ За едно евро“ се движи с криволичене около бензиностанция в „Младост“ и е видимо, че шофьорът е неадекватен. Автопатрулът на Седмо РПУ спира колата „Фиат панда“ и установява, че водачът Петьо Стоянов лъха силно на алкохол. Дрегерът отчита 3,22 промила, а той твърди, че е напълно трезвен и е излязъл да работи. След 24-часов престой под ключ, таксиджията дава две интервюта – на вестник „24 часа“ и на „Нова телевизия“. За целта той си уговаря среща с репортерите в една бензиностанция на булевард „Шипченски проход“, посреща ги там с халба бира в ръка и ги уверява, цитирам:
– Каквото и да са ви казали за мен, не е вярно. Не казвам, че не съм пил, може да съм изпил две бири, а може да са били двайсет и две. Но, когато дойдоха полицаите, аз не бях в колата, а с колегата бяхме седнали да пием в бензиностанцията. Не съм карал на зиг-заг. Досега не съм хващан да карам пил, нямам никакви нарушения като шофьор, бил съм изряден. Не знам сега, като ми взеха за нищо книжката, кога ще се върна на работа.
– А какво ще кажете за атентата срещу Гебрева? – питат го Стефан Ташев и Миролюба Бенатова.
Отговорът е:
– Не желая да говоря, нямам нищо общо с това.
ДОКОСВАМ ЛИЦЕТО СИ с пръсти. Замижавам. Плъзгам палеца си по лявата буза, усещам грапавите белези, дупките и подутините. Присадената ми кожа е бледа и тънка като пергамент, имам чувството, че във всеки следващ миг ще се напука и ще зейнат кървави пукнатини. Години минаха от изгарянето, а не спира да боли…
Искам да вярвам, че Петьо Стоянов е невинен, както решиха съдиите, а не е единак терорист. Искам да вярвам, че няма да бъда в опасност, ако някой ден случайно се кача в неговото такси. Синът на Гебрева вече порасна, а аз свикнах да крия лицето си зад пудрата и тъмните очила. Но се взирам изтръпнала в мъжа зад волана всеки път, включително и вчера вечерта, когато бързам и ми се наложи да спра по тъмно в София някоя таксиметрова кола.