От книгата на Анна Заркова „Българската мафия, както я видях“
Беше през април 1998 година. Около осем часа сутринта. Току що съм изпратила на училище децата и бързам за работа. Мятам поглед към разхвърляната детска стая и се двоумя – дали за пет минути да я пооправя или да я зарежа така. В тоя момент се звъни на вратата – звъни се, но не просто така, а нахално – без да спре, докато си приглаждам косата и ровя за ключовете в дамската чанта. Отварям – призовкарка. Пак ме викат на разпит – по едното от две дела с еднакъв казус, в който съм едновременно свидетелка и обвиняема.
Престъплението е интервю, което съм взела от Донка Митева, сестрата на покойната Роза Георгиева – Винената Царица – първата жена летец у нас в недалечното минало, а впоследствие „царица“ в производството на хубаво българско вино.
Интервюто е излязло в „Труд“ на 29 май 1997 година със заглавие „2000 марки за съвет при прокурор“ и подзаглавие „50 000 долара струва един магистрат, твърди сестрата на Винената царица“.
Донка Митева разказва, че платила 2000 германски марки, за да се срещне с прокурора от Главна прокуратура Руско Карагогов и да му се оплаче, че приходите от търговията с български вина текат към банковите сметки на бивш партиен секретар на „Винимпекс“, и то по незаконосъобразен начин.
– 50 000 долара – рекъл й магистратът, запитан на каква цена може да бъде купен.
По-нататък Митева разказва как дала на Руско Карагогов рушвета, като влязла в неговия кабинет, където имало папка със съдебни спорове за имотите на сестра ѝ. Тя споменава и началника на Гогов – Татарчев – говори без задръжки. Афектирана е от лекарското предположение, че смъртта на нейната сестра не е естествена.
– Не се ли боите да правите тия публични изявления? – питам я в инкриминираното интервю.
Митева отговаря:
– Не се боя. Какво по-скъпо мога да загубя от вярата си в правосъдието на тая държава?
Прокуратурата реагира незабавно. И аз, както и темпераментната сестра на Винената царица, ставам обвиняема за клевета срещу Руско Карагогов, а също и свидетел по второ дело, образувано заради същото интервю, във връзка с което се чувстват наклеветени освен Карагогов, и главният прокурор Татарчев, и военният прокурор Иван Иванов.
Междувременно, в опит да опровергае твърденията на Донка Митева, прокурорът Руско Карагогов прави коментари, които поставят под съмнение и интелекта му, и юридическите му познания. Той заявява пред репортер на „Нощен труд“, че това къде е „пил, ял и ебал“ никого не засягало. Малко след това е арестуван във видимо пияно състояние, докато плаши таксиджия с пищов, вместо да му плати за превоза, както се полага.
След цяла поредица от подобни изяви Карагогов е изправен пред дисциплинарен съд, наказан е с „мъмрене“ и „понижение в длъжност“. Това, разбира се, е неприятно, но не се оказва пречка за кариерата му, в която той неспирно расте, правораздавайки.
Към мен съдебната власт се показва доста по-строга и по-взискателна. По обвинението за клевета срещу Руско Карагогов ми е наложена мярка за неотклонение „парична гаранция“. И, също като героите от моите дописки Цар Киро, Боян Петракиев-Барона, Весо Петела и Иво Карамански, аз плащам, за да остана на свобода и получавам запрещение за напускане на София, което спазвам, за разлика от тях. Свободата ми е оценена на 50 000 лева – точно колкото и тази на страховития грабител и рецидивист с прякор Петела.
– Какво обвинение сте ми повдигнали на мен, като никъде във вестника няма мое твърдение, че прокурорът Карагогов е рушветчия? – оправдавам се пред следователя Иван Иванов, който води разпитите ми в Пета районна прокуратура.
По съвет на адвокатката Ина Лулчева, която ме защитава безплатно, аз подробни обяснения не давам, а казвам две-три изречения само:
– Госпожа Донка Митева твърди, че е дала подкуп на прокурор. Като журналистка аз цитирам добросъвестно думите ѝ. Всички вестници трябва да бъдат забранени, ако публикуването на критични мнения за работата на държавните служители е престъпление.
– Така е, а аз сега ще си запиша вашите думи и ще ви дам протокола да ги подпишете – казва следователят помирително.
– Но тия мои думи ги записаха два пъти вече в прокуратурата!
Разследващият става нетърпелив.
– Вижте какво, госпожо Заркова, аз лично нямам нищо против вас. Само си върша добросъвестно моята работа.
– Ами моята работа? Ще ме уволнят! Колко пъти вече ходя на разпити и отсъствам от редакцията!
Ще ходя дълго още – и като обвиняема, и като подсъдима. Това първо по рода си дело за „клевета чрез интервю“ продължава с години. През това време са образувани още стотици подобни дела за клевета срещу журналисти.
В крайна сметка аз съм оправдана, Донка Митева – също така, след което тя успява даже да осъди в ответен процес за клевета самия Татарчев.
Докато текат съдебните процеси, поне пет пъти получавам по телефона заплахи. Не ме се вярва да са свързани с тях, но са неприятни. Една от тях звучи горе-долу така: „Пишеш глупости, внимавай, имаш деца!, а друга: „Ако ми паднеш, пиленце, после няма да се познаеш!“ И през ум не ми минава тогава, че е възможно да се сбъдне някоя от тях.
ОТНОВО СА УБИЛИ ПОЛИЦАЙ! Чувам тази новина по радиото в събота подир обяд, докато почиваме с мъжа ми и децата във вилата – самоделка, която сме струпали с помощта на комшията Рачо в село Песочница, край една малка река.
– Сержант Васил Ценов е покосен от куршум при схватка с двама въоръжени бандити в склад на магазин за компютри „Правец“ – съобщава репортерката от Националното радио. – Патрул от столичното Пето РПУ отишъл по сигнал за кражба в склада, който се намира в мазето на улица „Цар Симеон“ №78. Той пръв отворил вратата и осветил с фенерче апашите. Деветмилиметров куршум от пистолет го улучил в главата. Граната ранила други двама от групата полицаи. Дошлият по-късно отряд за борба с тероризма обезвредил след престрелка крадците, като един от тях – рецидивистът Бойко Виденов, бил ранен и в „Пирогов“ по-късно починал. Другият крадец – Константин Бочев бил задържан. Командосите едва го опазили от разгневените полицаи, които за пореден път заради него загубили колега и приятел. „Искам да дойде прокурор!“ – крещял Бочев, докато го извеждали от местопрестъплението. При огледа там бил намерен пистолет „Байкал“ с лазерен прицел, 70 патрона и двайсетсантиметров заглушител“.
– Край на семейния уикенд – обажда се мъжът ми саркастично. Той знае, че в случаи като този хвърляме багажа обратно в колата, прибираме се в София, аз слизам пред редакцията, а той продължава към дома ни с децата.
– Мамо, ти пак с твоите номера, преди два часа минахме през Петрохан, сега обратно – нацупва се синът ни, като го забираме след малко от комшийската плевня, където играе на карти с други тийнейджъри.
– Ще дойда с вас в София, ако ми купите домино – поставя ми условие сестра му. Тя знае, че когато ги изоставам така, обещавам и мило, и драго.
След три-четири часа, когато вехтият ни „Форд“ спира на „Дондуков“ пред редакцията и аз катеря стълбите до втория етаж, информацията за загиналия полицай потегля вече за печатницата.
– Добър вечер – киселее зам.-главният. – Справихме се и без теб ние с Дианка. Ама е постничка дописката, стягай се утре за цяла страница!
Сядам на бюрото си. Навън е мръкнало, но и Диана не мисли скоро да си тръгва. Звъним на тоя-оня, тук и там и питаме.
Няколко дни преди да станат убийци, тия крадци обрали пак същия магазин. Научавам това от зет ми Симо – съпруга на сестра ми, който работи в служба „Издирване“ и го е чул от колеги, които работят по случая. Симо повече не казва – или не знае, или внимава да не им попречи на работата. Удрям го на молба и получавам със зор от него още една сламка:
– Ще ти дам телефона на един колега, оправяй се! Ама не му лази по нервите, че убитият Васко му е приятел и той е бесен от мъка и без това!
Сержантът, който също като убития полицай се казва Васко, ме приема към полунощ у дома си. Шушукаме в кухнята, за да не будим жена му и бебето, приспано в единствената друга стая в боксониерата им в „Младост“.
В полицията бил дошъл агентурен сигнал, че крадците готвят втори обир в склада. Сложили секретен пост на ъгъла на улиците „Сердика“ и „Цар Симеон“ и оттам наблюдавали цели три денонощия района, но не забелязали хайдуците, кой знае защо и как. А хайдуците забелязали тях. И в същата вечер, в която секретният пост бил премахнат, те започнали да разбиват стената на склада. Видял ги случаен минувач. Позвънил в полицията и дежурен патрул потеглил за мястото. Васко – този, който щели да застрелят след малко, шофирал колата със синята лампа. Бил амбициозен и смел, изпреварил другите и пръв слязъл в мазето. Изстрелът го повалил веднага, изневиделица. След две минути още трима униформени попаднали под обстрел, докато опитвали да го изтеглят, тежко ранен. Те се скрили зад тухлен зид и отвърнали на огъня, обаче боеприпасите им свършили скоро. Престрелката продължила, когато пристигнало подкрепление от барети. Новодошлите хвърлили в мазето ослепяваща граната и под прикритието на щит успели да извадят навън полумъртвия Васко.
– Умря ли полицаят?! Искам прокурор! – викнал убиецът му, който оцелял, барикадирал се и почнал преговори с психолог.
– Нали знаеш, че на боклуците като тоя не им трябва адвокат, а прокурор! – коментира ядно сержантът, докато ме прибира в един часа през нощта у дома с очукания си трабант. – Прокурорите им вършат работа повече от адвокатите.
И тогава, както и сега, ченгетата постоянно ругаеха магистратите, овластени по закон да решават дали да пуснат задържаните от тях, или да ги лишат задълго от свобода.
– Смъртта на полицая да тежи на съвестта на Татарчев! – заявява и министър Богомил Бонев по телевизията на сутринта.
Главният прокурор не му остава длъжен и отсича надвечер по Първа програма:
– Началниците на загиналия не са си свършили грамотно работата!
Решавам да напиша коментар. Можеше ли кръвопролитието на улица „Симеон“ да се избегне? Отговорът е „да“. Три пъти „да“! В полицията са били предупредени, че ще има втори взлом в склада и е следвало да го предотвратят по план за толкова време, колкото трябва, а не с един секретен пост от три заспали ченгета, и то за три дни само. И после – добре планирана операция за арести предполага да се възложат задачи на специалисти по оперативното издирване и по кражбите, а не на случаен екип от охранителни полицаи. И в нея би било недопустимо шофьорът на патрулката пръв да се изявява, като свети с фенерче, та да помогне на разбойника да го гръмне в челото.
Докато се прибирам след работа, съжалявам, че нямаше място да напиша във вестника и това, че колегата на убития Васко Ценов ми каза:
– Хайде на бас, че изобщо не е имало план за тоя проклет арест и че някой началник го е съставил тази вечер със задна дата!
Как да се хвана на бас, като съм сигурна и аз, че в крайна сметка вината ще се стовари върху загиналия смелчага. Знам, че същото става след всяка калпава операция, в която загиват редови полицаи.
Така беше и когато на 6 декември 1993 година в софийския квартал „Надежда“ капитаните Андрей Григоров и Дафин Тодоров бяха застреляни в квартирата на наркотрафиканти. А също и броени дни след това, на 22 януари, когато в квартал „Белите брези“ при акция за задържането на Иво Карамански, един командос от СДВР без да иска уби други двама от отряда за борба с тероризма във Враня – Георги Георгиев и Марин Чанев. И като връх на безобразието тая безумна акция беше наречена „ювелирна“ от вътрешния министър Виктор Михайлов.
С тия мисли си лягам на 10 май. Ще ми се наложи да си ги припомням в следващите дни пред следовател.
11 МАЙ 1998 ГОДИНА – уж ден като всички останали – събуждам се, закусваме с децата, изпращам Катето до двора на училището, обещавам ѝ да я запиша в курса по спортни танци… И тръгвам на работа, без да имам представа, че всички следващи дни за мен ще бъдат различни от досегашните.
Вървя по обичайния си път към автобусната спирка на хидрометереологичната станция (ХМС) в „Младост“. До там водят три пътеки най-малко, но аз избирам винаги онази, която минава край будката за вестници – преглеждам пътьом водещите им заглавия и купувам „ 24 часа“ или „Стандарт“, ако видя в тях някоя новина, която в моя вестник я няма. Изчитам я до буква още в рейса, като знам, че в редакцията ще бързаме да наваксаме преднината на конкуренцията, ако ни е изпреварила и е отразила преди нас знаково събитие или политически коментар. Бедна ми е фантазията, за да си представя тогава, че иде време, когато важни новини ще се пропускат нарочно от репортерите, ако не са в интерес на собствениците на тяхната медия.
В онази майска утрин крача към будката с опасение, че ще ми се наложи да купувам и „Стандарт“, и „24 часа“, и „Континент“. Яд ме е – ех, дявол да ме вземе! – защо не написах всичко, което узнах от ченгетата за убийството на полицая вчера, вместо да го чета по чуждите вестници в рейса! И през ум не ми минава, че след минути ще пътувам в линейка.
УСЕЩАМ АДСКАТА БОЛКА в мига, в който спирам за малко пред подредените за продан вестници, на крачка от висок жив плет. Не успявам да видя нито едно от заглавията и полицаите ще коментират ден след това, че ако секунда по-рано съм обърнала поглед наляво и в двете ми очи щеше да влезе киселина, така че щях да бъда днес напълно сляпа…
Болката избухна в лявото ми око и опари челото, после бузата, шията и ръката. Хвърлих чантата и опипах лицето си – мокро.
Недоумявах, но ме хвана страх, извиках първо срамежливо – помощ! – а после писнах, изкрещях… Пропаднах в пълна тъмнина, но пак прогледнах след миг и видях опашка от хора пред павилиона с кифли и банички. Те ме гледаха неразбиращо – как хвърлям якето си на земята, клякам и викам:
– Изгориха ме! Моля ви! Викнете лекар!… Полиция!
Докато молех и плачех, видях как опашката се топи, а спирката обезлюдява като в магия. Продавачките на закуски останаха сами. Една непозната жена ме въведе бързо вътре при тях и си отиде.
– Да я заведем в аптеката! – каза несигурно едната от продавачките, нисичка, с тъмносиня престилка.
– Бързо! – откликна другата, явно искаше по-бързо да ми види гърба. Поведе ме навън и вдигна пътьом якето ми от земята – ръкавът му беше сгърчен и разтопен в средата… – сетих се – това е изгаряне! – киселина! По ирония на съдбата бях гледала наскоро филм с холивудска красавица, обезобразена така от маниак… Разтреперих се силно – от страх.
И в аптеката на ъгъла бях нежелана. При влизането ми по-младата аптекарка остана безучастна, а другата ме хвана за здравата ръка и ме отведе до една чешма.
– Наплискай се.
Колежката ѝ възрази обаче:
– То може би не трябва да се мие с вода. Не се знае дали е залята с основа, или с киселина.
Подадоха ми мокра хавлиена кърпа, не помня цвета, аз я притиснах до изгореното място, дойдох малко на себе си от студа и чух как викат Бърза помощ:
– Ало, ало! Елате бързо, колежке, в аптеката на спирка „ХеМеСе“ в „Младост“, тук има пострадала!
Грабнах телефона и аз. Звъннах в Пета градска болница:
– Доктор Зарков, много ви моля!
– Доктор Зарков е в операционната.
Щрак. Някой затвори. Започнах да звъня подред – на майка ми, на сестра ми, на колеги… Само Ники Стефанов си вдигна телефона:
– Какво?!… Стой там, линейката ще дойде. Аз отивам право в „Пирогов“!
Постепенно излязох от шока. Замижах със здравото си око, проверих дали виждам с болното – не, само светло и тъмно петно. Обадих се отново в Пета градска болница. Този път мъжът ми се оказа насреща. За два мига онемя, но после изкомандва:
– Пъхай си главата под чучура и се обливай с вода! Идвам! Крумчо си е у дома, ще му кажа да дойде при теб веднага!
Синът ми пристигна след малко – пребледнял, ни жив, ни умрял.
Притесних се. Какво да му кажа?
– Не биваше да идваш. Нищо не е станало. Много малко ме боли, много малко…
И той от своя страна почна да ме успокоява:
– Ще мине, мамо, почти нищо ти няма.
Качихме се в линейката заедно – и двамата отзад. Как изглеждах – нямах представа. Но отказах да легна в носилката и като сядах, видях как бърза моят малък мъж да изтрие от бузата си една едра сълза.
ПРЕЗ СЛЕДВАЩИТЕ дни, седмици и месеци светът за мен беше болка. И една зелена болнична стая, спринцовки, системи, неясни лица… Само който е оцелял след силно изгаряне с киселина, знае как е. Зад подутия клепач, затворил лявото ми око, се беше свило огнено кълбо, което ми палеше мозъка. Дяволът като че беше залепил до бузата ми гореща ютия. Обезболяващите инжекции помагаха донякъде, но след тях подът се доближаваше до тавана… Оттогава знам смисълът на думата „шок“, която често употребявах по-рано в дописките, без да разбирам какво означава. Шокът е нещо, което Бог е дал на човека, за да може в определени моменти да избяга от себе си, като се вижда отстрани и отдалече.
Виждах се как обяснявам на някакъв непознат човек, може би следовател:
– Видях една мъжка ръка, която държеше пластмасова чаша…
– А някой да ви е заплашвал?
Да. И не е било веднъж или дваж. Спомних си онова „Пиленце, ако ми паднеш, няма да се познаеш!“. Беше от затворник – бивш касиер от НОИ, за когото писах по сигнал от потърпевши пенсионери, че краде в големи размери, ревизираха го и последва двегодишна присъда срещу него.
Разказах го на някакъв цивилен полицай и моят разказ се появи веднага във вестник „24 часа“. Седмица по-късно затворникът, но вече бивш, помолил за среща с мен двама мои колеги. Молил ги настойчиво и сърцераздирателно, както разбрах, и реших да го изслушам в болничната стая. И днес го помня – как влиза плахо и застава до леглото ми с младата си жена и две около тригодишни момченца – близнаци.
– Не съм и помислил да ви посегна, кълна се в децата си! Тук са, вижте ги! Колко са малки! Не ме намесвайте, моля ви се, в това!
Едър, хубав мъж, а плаче с глас и се опитва да целуне бинтованата ми ръка. Обещавам му всичко и се обръщам с лице към стената. Лесно спазвам после обещанието си, защото никой никога повече не ме попита за този нещастник.
В коридора на Пета градска болница, пред стаята, където лежах, дежуреше полицай, но посетителите ги подбираше сестра ми. Тя денонощно беше с мен, хранеше ме с лъжичка през цепката, отворена за устните в бинтованата ми глава, а като сваляха бинтовете, криеше от мен огледалото. Аз и без туй не го исках – оглеждах се всеки ден в очите на майка ми, която рядко успяваше да спре да плаче. А дъщеря ми, милата, често ме питаше:
– Мамо, нали каза докторът, че ще станеш пак хубава?
Никога не съм била красавица. След пет години мъки и дванайсет тежки операции с присаждане на кожа във Франция и в България се помирих с новото си лице и с новото си око – мразех ги, но успях да свикна с тях. По онова време, заедно с лекарите в очното отделение, се борех отчаяно преди всичко срещу заплашващата ме слепота. Денонощно се питах: Защо така?! Защо аз?! Имам ли вина?! Какво направих?! Кой ми причини това!
ДОЙДОХ НА СЕБЕ СИ в петата нощ след покушението, докато лежах вързана на системата. Надигнах се и казах на сестра ми, която седеше полузаспала на леглото до мен.
– Леде, искам утре да ми почетеш малко вестници.
Тя избухна:
– Стига с тия вестници! Не разбра ли, че от тях си на туй дередже!
Млъкнах. Но на сутрешната визитация професорът по очни болести Цветан Марков подкрепи неочаквано среднощното ми желание.
– Колега, моля посетителите тук да се ограничат – скастри той мъжа ми, който се беше качил при мен за малко, преди да слезе на визитация при своите пациенти в хирургичното отделение, което се намираше на по-долния трети етаж. – Съпругата ви понася по-леко болките при отвличане на вниманието, но инфекциите са опасни, тя на лицето има отворени рани. Намерете ѝ някакви други занимания, почетете ѝ нещо от книга някоя, или от вестниците това-онова. И за нея пишат вестниците, и хубави неща…
Погледнах към сестра ми – чу ли, а? Тя се усмихна кисело. Но след малко, като си отиде у тях – да поспи и да се пооправи, майка ми я смени като болногледачка и донесе вестници – цял наръч, и днешни, и стари! И на другата сутрин – пак така.
Четяха ми само статии, които ме превъзнасяха: смелата журналистка, несломена от престъпна ръка и тъй нататък… След година щях да си прочета сама и другите публикации – че това е лъжеатентат, че Тошо Тошев ме е ослепил, за да си вдигне тиража, че съм любовница на тоя и оня от мафията, че кръшкам на мъжа ми, че се преструвам, а нищо ми няма…
Но в оная сутрин – седмица след изгарянето, майка ми подлага под бинтованата ми глава две-три възглавници, сяда до мен и започва да чете избирателно.
„Журналистите са като на фронт – пише Тошо Тошев под рубриката „Позиция“ на 13 май 1998 година. – Тези думи не са мои. Вчера една жена, посетителка в болницата, където е нашата Ани, ги е изрекла, виждайки гвардейците на Бонев пред стаята ѝ. Ние от „Труд“ се прекланяме пред тая жена. Прекланяме се пред стотиците познати и непознати, които не спират да звънят с топли думи в редакцията.
Знаеш ли, какво, мила Ани, те ти пращат писма, цветя, бомбони. Толкова, че не могат да се поберат в стаята ти. Вчерашният брой на „Труд“ беше труден за нас. Репортерките ходеха с мокри очи. Момчетата стискаха юмруци. Вчерашният, пък и днешният „Труд“ бяха правени с болка и гняв.
Като пишех тия редове, влезе колега и ми донесе лист със следната мисъл на Кенеди: „За триумфа на злото е необходимо само добрите хора да не предприемат нищо.“ Май няма да стане!“
Майка ми чете и плаче пак. И аз се просълзявам.
Не се сещах какво например могат да предприемат добрите хора, но щях да науча скоро какво още могат лошите.
Изгарянето с киселина излезе на мода. След моето лице в продължение на девет-десет години бяха обезобразени, ако не с киселина, то с основа или сода каустик 25 женски лица – на бизнесдамата Петя Стаевска, на шефката на строителния надзор Светлана Гебрева, на рекламната мениджърка на „Мегаталант“ Мария Бонева и на други успели българки – хубавици от модни агенции, собственички на предприятия, обикновени студентки, детегледачки и продавачки…
Престъпленията от този вид ескалираха обяснимо и затова, защото всички те, с изключение на три, останаха в съдебните архиви с делата срещу „неизвестен извършител“.
Актуални станаха и телефонните заплахи с киселинни атаки, отправяни срещу известни или неизвестни журналистки след критични публикации. Нароиха се и измислиците за такива заплахи, с които разни дамички в занаята си правеха реклама.
РАЗСЛЕДВАНЕТО ЗА НАПАДЕНИЕТО срещу мен се водеше в сектора „Вътрешен контратероризъм“ на НСБОП под ръководството на Борил Кацаров – този Кацаров, който беше набрал популярност като герой в поредица похвални за него и за службата му репортажи. Научавах някои неща за хода на това разследване от началника на Борил – генерал Кирил Радев, който ме посещаваше в болничната стая. И двамата поотделно, но съгласувано даваха сведения на криминалните репортери, които питаха за версиите и мотивите на престъплението.
Поисках да ми донесат от къщи радио – транзистор „ВЕФ“ – и да го сложат на нощното ми шкафче. Така можех да слушам новините поне – да ги чета ми беше забранено.
„Първата версия за посегателството срещу Заркова – съобщаваше БНР – гласи, че е извършено по повод на публикувани материали за престъпления, извършени от криминално проявени лица и държавни служители. Втората – че атентатът изпреварва водени в момента от Заркова журналистически разследвания. Според други версии деянието е следствие на нелоялна конкуренция на медийния пазар или плод на ревност. Или е безпричинно и е дело на психично болен извършител.“
– Помогни ми – обади се по телефона Албена Михнева, моя състудентка и приятелка, която отговаряше в НСБОП за връзките с обществеността. – Имам задача да събера всичките ти публикации. Как да стане, като ти всеки божи ден си писала по три-четири информации на криминалните страници! Кажи ми кои са ти били най-важните.
– Битовата версия не е за подценяване – обясняваше ми следователят Карайотов, като ме държеше с часове на слушалката. – От десет години съм началник на отдела за тежките престъпления и ти казвам, че често най-заплетените от тях се оказват най-прости, извършени от завист или ревност. Недей да криеш, ако има такова нещо.
– Няма – казвах. Но следователите проверяваха. Медицинският персонал на Пета градска, колегите ми в редакцията и комшиите в „Младост“ бяха подложени на кръстосани разпити: Карат ли се често Заркови? Доктор Зарков има ли връзка с някоя медицинска сестра? Ани Заркова късно вечер кой я изпраща? Ревнив ли е докторът? Ами тя?
„Отпада хипотезата за конфликти от семеен и частен характер – съобщиха в края на юли два вестника, цитирайки достоверни източници от следствието. Аз още бях в болницата тогава и се опитвах да се шегувам с мъжа си:
– Ще помоля генерал Радев да ми представи списък на сестрите, с които си се закачал.
Той си мълчеше. Изгубил беше всякакво чувство за хумор. Сутрин оперираше, следобед пазаруваше, переше и готвеше на децата, вечер се връщаше в болницата – да поседи с мен, да ми донесе нов мехлем, да ме намаже. И некректомиите държеше лично да ми ги прави. Некректомии – ще рече, че всеки ден режеха част от изгорялата ми кожа със скалпел. Това са операции без упойка, анестезиолозите смятат, че припадъкът от болка е за предпочитане пред ежедневното въздействие на опиатите. След един такъв полуприпадък пипнах ухото си – вече го нямаше… Мразех изрода, който ми причини това.
– ГЛЕДАЙ ДОВЕЧЕРА МИНИСТЪР БОНЕВ по „Панорама“! – Ники Стефанов се обажда. Разкрили били атентатора.
В кулоарите на парламента Бонев бил казал, че нападателят е някой, свързан с Цар Киро, циганския цар, във вестника това щяло да излезе на сутринта.
Цар Киро ли?
Цар Киро!
Защо? Последният ми разговор с него не беше ли нещо като приятелски? Изведнъж се сещам: оня запис! Няма друг журналист, освен мен, който е чувал записа с признанията на терористите, че по заповед на Киро са взривили „Труд“!
След час мъжът ми носи в болницата телевизор – малък, взел го е от детската стая у дома. Ще го върне после, очните доктори все още не дават да гледам телевизия и да чета.
Ето, почва „Панорама“. Иван Гарелов пита нещо, Бонев казва:
– Надявам се, че ще бъде разкрит авторът на покушението срещу Анна Заркова. Може би случаят ще се изясни тези дни по един доста неочакван начин. Надявам се още тази нощ или утре това да стане.
Не казва нищо, за никакъв цар!
Тутакси звъня на Кирил Радев, макар да се притеснявам от късния час. Имам вече и мобифон до възглавницата – ще векувам в тая стая… Генералът вдига веднага:
– Това, което министърът казва, е оперативна игра, не се хващай. Пуснахме циганската версия като работна при депутатите сутринта, та да се разбъбрят циганите по мобифоните, послушахме ги и така… Цар Киро отпадна от обсега на вниманието ни. Не е той, продължихме да наблюдаваме други двама. Единият е прокурор, а другият е син на полицай.
– Кои са?
– Няма да ти казвам. Има и един вестникар заподозрян – един, дето тиражите на „Труд“ го дразнят.
– Бреей, още малко ще кажеш, че аз вдигам тиража.
– Ми може и да е така. Хайде, лекувай се, да се връщаш на работа, ние си я гледаме нашата.
Затваря.
Час по-късно пак вдигам слушалката – някой ме търси, номерът – непознат.
– Госпожо Заркова, вий ме очернихте в една ваша статия, но аз не съм злопаметен. Съчувствам ви и искам да си поговорим, може ли да ви посетя?
И гласът е непознат. Кой е тоя, по дяволите?!
– Но аз не искам, господине… да ми съчувствате. Сега…спя.
ТОЗИ ПЪТ ВЕСТНИЦИТЕ ми ги чете Крум, синът ми. От редакцията пак са ми донесли цветя и една папка с изрезки от „Труд“ и „24 часа“ – да видя колко хубаво пишат за мен, как ме обичат и ми стискат палци. Милите, искат да ме зарадват. От „Монитор“ в папката няма цитати. Тошо Тошев и Петьо Блъсков като главни редактори не се понасят, воюват и затова вестниците им също са във война… В „Монитор“ пише вероятно, че „Труд“-оваците са гадняри и заслужават всичките да ги изгорят! Петнайсет години по-късно Петьо Блъсков ще купи „Труд“ и ще работим много добре заедно…, но дотогава ще изтече доста вода.
През оня ден в болницата Крум ми чете една статия, озаглавена „Покушението срещу жена е нечовешко“.
– Писал я е – казва, бодигардът на Тодор Живков. Бойко Борисов.
Бойко Борисов, да – точно той – личният телохранител на Тато, който е тогава шеф на охранителната фирма „ИПОН“, наета да пази сваления диктатор в дома му.
Борисов по онова време е вече прочут, но все още слабо – не толкова, колкото щеше се прочуе след това – когато стане телохранител и на Царя, когато Царя стане премиер и го избере за главен секретар на МВР, когато го изберат софиянци за кмет, когато старите генерали му направят партия, наречена Граждани за европейско развитие на България (ГЕРБ), когато ръководи няколко правителства, без да си довършва мандатите, когато подава няколко пъти оставка и всеки път след това печели избори с машината, наречена „Цветан Цветанов“ на името на помощника му, дясната му ръка.
Статията, която Крум ми показва, е със снимка на автора – млад, с коса, с мустаци и с поддържана тридневна брада, погледнал накриво някого, вероятно „врага“. Под снимката – каре с кратка автобиография: Бойко Борисов е бивш преподавател в школата на МВР в Симеоново, каратист 5-ти дан, национален треньор по карате, защитил дисертация на тема „Психо-физическа подготовка на оперативния състав“. В карето се казва още, че на 27 март 1997 година съпругата му Цветелина Бориславова е оживяла след бомбен атентат – по чудо. В колата ѝ било сложено кило и половина тротил.
Ето какво гласи тази статия на Бойко Борисов – той ме уверяваше, че сам я е писал – пазя я и днес в оная папка, която ми подариха в болницата моите колеги от „Труд“.
„Когато взривиха съпругата ми, приех това като гнусно посегателство срещу мен. И не мога да си обясня какви са тия гнусни изверги, които посягат на жена. Нямам съмнение, че това са слаби, страхливи хора. Точно такъв е бил и вандалът, който обезобрази журналистката Анна Заркова. В момента, в който е завил зад ъгъла, плисвайки преди това течността в лицето ѝ, той вече се е чувствал в безопасност. Хвърлил е чашата и се е отървал. Анна е симпатична жена, известна, миловидна и красотата ѝ е оръжие номер едно. Дори убийството не може да я нарани така, както, ако бъде обезобразена. Похитителят изверг просто е виждал как всеки ден тя ще умира пред огледалото. И затова покушението срещу нея е нечовешко. Най-вероятно той е нает от някой, може да е психично лабилен или наркоман. Той е можел да я убие, но обезобразяването показва по-голяма омраза – разсъждава Бойко и продължава: – От взрива моята съпруга Цветелина имаше над 200 порезни рани. Направиха ѝ четири операции. Дори скоро се оплакваше, че нещо я дразни около устата и година след атентата извади изпод кожата си стъкло. Слухът ѝ не можа да се възстанови напълно. Стресът е голям. Плаши се от всичко.
След взривяването на жена ми по цели дни и нощи съм прехвърлял един по един различни хора – познати или не, за да намеря причината за взрива. И сега си мисля – на никого не съм направил зло, помагал съм на държавата, не съм злоупотребил с нищо. А защо ми се случи това?
Анна също ще прехвърля в съзнанието си хора, които познава, ще търси взаимовръзки, ще пресича събития и факти – тя ще се промени – това ще промени живота на ѝ, на нея и на семейството ѝ. За тях вече съществува това, което и на мен не ми дава мира – мисълта, че някъде има някой, който ми мисли най-лошото.
Другите хора може да се съмняват, че някой не ги обича, докато аз знам, че мен ме дебнат. Някой ме следи, кой е той – не знам. За Анна е същото. Ако той бъде хванат и тикнат в затвора – това е успокоение, защото все пак е възмездие. Но ако е на свобода, както е в моя случай, това е кошмар.
Според мен покушението на Анна не е само заради някоя от нейните публикации. Моментът е подбран – когато обществеността е настръхнала от убийството на полицая, от това, че българи стрелят срещу българи. Ако това беше станало преди 15 дни, нямаше да има такъв силен обществен отзвук. Ако беше посегнато върху мъж – също. На никого не му е мъчно, като застрелят елен, но като е сърна – отношението е друго. Обществото не може да преглътне атаката, насочена срещу жена и то срещу една от най-миловидните журналистки. Много е дръзко и разтърсващо.
Колегите в полицията трябва да помислят – кои слоеве на обществото са способни на това? И защо има 20–30 свидетели, които не искат да дадат показания? Хората ги е страх. Защо? Скептик съм, че ще хванат извършителите на нечовешкото нападение срещу Ани. Не че не искат. Полицейският труд е занаятчийски – освен талант, трябва и опит. Има много кадърни сред полицаите, но голямото текучество не може да подготви бързо високи професионалисти. Няма кадрови материал, с който министърът да работи. Престъпност винаги ще има, тя трябва да бъде в граници, в които може да се овладее. И затова полицията трябва да се върне на старата си позиция за агентурния апарат – че от него започва разследването на всяко престъпление. МВР трябва да приеме охранителните фирми като първи авангард на министерството, защото ние имаме огромна мрежа от информация и за нас престъпността е още по-голям враг. Нали ние плащаме щетите, когато стане инцидент в някой охраняван от нас обект.“
Синът ми изчете статията на Бойко до последното изречение. Възкликна:
– Колко е искрен този човек! Познаваш ли го? Или не?
– Почти не го познавам. Той е на Сашко Ботев приятел. Звъни му всеки път, когато неговата фирма „ИПОН“ спре опит за кражба и го моли да помести информация. Ако Сашко му каже, че няма място във вестника, той след два дни пак се обажда: „Саше, днес е събота и няма престъпления, може ли онуй да го пуснеш да излезе в неделя?“ Изглежда, че много иска да бъде известен.
Сближил се е и с колегите в политическия отдел, услужлив е – урежда им интервюта с Живков и преди да са ги поискали.
Пожарникар е бил, но е напуснал МВР, понеже искал да запази членството си в БКП. Към всекиго е мил, любезен.
– Симпатичен ми е – заключи Крум и отвори друг вестник.
Милият ми син! Той беше ученик във френската гимназия тогава и щеше да бъде принуден да усвоява френския език не в клас, а в клиниката във Версай, където аз лежах след операциите с бинтована глава и се нуждаех от преводач, който да е и болногледач.
През това време и насън не го виждах такъв, какъвто стана – възмъжал, магистър от Сорбоната по право, френски юрист, политолог и български политик от най-голямата лява партия. А още по-малко можех да си представя как този мил Бойко след Тато – врага на монархията, ще пази и главата на монархията – Царя, как ще бъде царски полицейски генерал, как ще стане после кмет и премиер на държавата, как аз ще го хваля приятелски в моите статии, как той ще се разсърди, че не го хваля достатъчно, как помощникът му – аха да ме остави без работа, като обяснява на работодателите ми, че съм от октоподите, сиреч от мафията…
– АРЕСТУВАХМЕ ГО! В дванайсет ще намина в болницата, а сега недей ме пита нищо повече.
Какво? – изтръпвам, настръхва ми кожата. Арестували го?! Този, който ми причини толкова болки! Този, заради който губя окото си и плаша с лицето си хората! Кой е? Колко ли ме ненавижда? Защо?
Като пристигна в болницата – не на обяд, когато ми обеща, а следобед, генерал Кирил Радев ме завари да спя. След инжекция с диазепам.
В ареста бил синът на майор от районното полицейско управление в „Младост“, когото министър Бонев уволнил дисциплинарно след критична публикация, на която аз съм автор. Казвал се Петьо Стоянов.
Дали го познавам? Не, не съм и подозирала, че съществува даже.
Дописката, след поместването на която баща му – майор Стоян Андреев губи работата си в МВР, е излязла около месец преди да бъда изгорена с киселина. Заглавието ѝ: „Полицаи арестуват деветгодишно дете“. Писана е на 28 март подир обяд. Тогава мой колега, коректор – един едър мъж от тия, които и на мравката път струват – ми разказа как в ранните часове на нощта бил вързан с белезници, отведен в Първо РПУ и държан така до сутринта – прав и заключен за парното, тъй като бил хванат да се вози в кола с подпийнал шофьор на волана. Дотук – както и да е – да речем, че си заслужава строгостта. Но синът му, който пътувал на задната седалка с майка си, бил арестуван и той, и стоял с часове до окования си баща в коридора на районното. Има и още: полицаите викнали екип да покаже арестантите по телевизията. Тогава тъкмо излизаше модата с „МВР пикчърс“ – да се снимат вързани хората, за да се илюстрират успехите на полицията. В годините 2010–а и 2011-а тая мода щеше да стигне до върховете на абсурда.
Но през оня 28 март, дванайсет години по-рано, аз просто видях наживо хлапето, прекарало нощта на гости на успешните служители на реда. То трепереше и заекваше още от страх, макар да беше поне от три часа на свобода. И щеше да заеква още две-три години след това. Разказа ми:
– Лельо Ани, вързаха татко, той не можеше да се отвърже от парното, защото е желязно и се разплака. И аз се мъчих да му махна белезниците, но не можах. И се разплаках и аз, но само малко. Почнах да ги викам полицаите и да им се моля, но те си бяха отишли. И после дойде телевизия да ни снима. Срам ме е да ида на училище, ще кажат, че сме арестувани, защото сме пияници и крадци.
Майор Стоян Андреев бил в онази нощ оперативен дежурен в Първо РПУ. По-късно министър Бонев пред журналисти ще поясни, че гаврата с детето „само преляла чашата“, защото „поведението на Андреев плачело за уволнение отдавна“. В последвалата това изявление на министъра публикация аз спестих на читателите слуховете за действаща в Първо РПУ полицейска банда от рекетьори, които спирали коли, за да изнудват гузни шофьори и сурово ги наказвали, ако не им платят. Тия слухове така си и останаха – недоразследвани и недоказани.
Та, синът на майор Андреев решил да ми отмъсти за неприятностите на баща му – това ми разказа генерал Кирил Радев, приседнал на второто легло в болничната ми стая, където нощем будуваха с мен майка ми или сестра ми. Наметнат беше със зелена стерилна престилка, дадена му от персонала. По очите му познавах, че външният ми вид е окаян. До него седеше като препарирана Катето – дъщеря ми, тя не ходеше в тия кошмарни дни на училище, учителката от съчувствие я беше освободила.
– Тоя Петьо искал, значи, да ми отмъсти за баща си? Това сигурно ли е? – попитах. Самата аз не бях сигурна, че разбирам това, което ми се съобщава.
– Да – отвърна генералът.
Петьо Стоянов бил задържан по описание. Един сакат младеж на име Емил Мариев го видял с очите си как хвърля срещу мен киселината, как тича до една зелена жигула, мята се в нея и тя потегля бързо нанякъде. Отначало Емил се уплашил и си затраял, но после се обадил в полицията, там бил разпитан и всичко разказал. Оказало се е, че е много наблюдателен. Нарисували фоторобот по подробното описание на престъпника, което им дал.
– Петьо Стоянов е таксиджия, има зелена жигула, а фотороботът на извършителя прилича на него, все едно, че се е снимал – продължаваше с историята генерал Радев. За пръв път ми се случваше да научавам толкова неща от спецченге, без да питам и даже без да искам да знам. – В разпечатката при диспечерите фигурира курс на Петьо към „Младост“ и по часове този курс и престъплението съвпадат. Той отрича, но полиграфът показва, че лъже като циганин. Два часа му се губят в алибито. И аз лично го разпитах. Той е болезнено привързан към баща си, това се вижда. Целият се изчервява и настръхва, като му чуе името.
– На детектора на лъжата се е провалил? – повтарям, защото болката в главата ме прави несигурна.
– Да. Днес получих заключението на института по психология, там си пише: „Лицето е евентуалният извършител на престъплението“. Той е! Аз съм убеден.
Да, в оная най-страшна пролет от моя живот генерал Кирил Радев изглеждаше напълно убеден, че синът на уволнения полицай е способен да залее жив човек с киселина от омраза и че не само е способен, а и действително го е направил. Неговите подчинени в НСБОП, начело с Борил Кацаров, също изглеждаха убедени в това. Да, обаче се разубедиха по-късно – изненадващо. Как така? И има ли връзка рязката промяна в тяхното мнение с бащината любов на техния бивш колега Стоян Андреев? И до ден днешен не знам. Не съм питала за това и Кирчо Радев, с когото си останахме приятели.
Както и да е, полицейският син Петьо Стоянов беше пуснат на свобода, а след време арестуван по обвинение, че е залял и друга жена с киселина – Светлана Гебрева – тя изгуби битката си за живот след изгарянето. Той беше даден на съд за това, съден беше, но накрая – оправдан и за двата атентата. Синът на Светлана остана сирак. А бащата на Петьо прати после жалба до Страсбург за нарушените му човешки права, приложи чистото свидетелство за съдимост към нея и спечели дело срещу България. Аз от моите данъци съм платила известна част от обезщетението за времето, което е прекарал в ареста.
„НА 11 МАЙ ПРАЗНУВАМ ГОДИШНИНА от сватбата ми – посочваше Емил Мариев в показания по случая„Заркова“, дадени пред следствието седем дни след атентата, на 18 май. – Слязох на спирката пред Хидрометеорологичната станция от автобус № 88 около осем часа. Тръгнах да си купя кафе и закуска от павилионите, вървях по тротоара и видях, че по него се движеше непозната за мен жена с тъмна коса, прибрана. Движеше се сама. Вървеше съвсем нормално и се приближаваше към мен и спирката. Когато бяхме на един-два метра един от друг, съвсем ясно видях как иззад храстите зад павилиона за вестници се показа една мъжка ръка и глава на мъж. Беше приклекнал леко, изнесе напред главата и ръката си и хвърли някаква течност в лицето на младата жена. Ясно видях, че е дясна ръка в тъмно кожено яке. Жената беше си обърнала главата към будката за вестници и мъжът хвърли течността срещу нея странично. Видях, че държи в ръката си стъклена чаша, нещо като бурканче за нескафе. Жената се хвана с двете ръце за лицето, дамската ѝ чанта падна от рамото. Развика се: „Помощ, помощ, полиция, помогнете ми!“ Беше отхвърлила якето си назад, под него беше облечена с блуза, видях, че левият ръкав беше разяден от течността. После тя хвърли на тротоара чантата, якето, елечето си, приклекна над разхвърляния багаж и продължи да моли за помощ. Помислих, че е някаква шега, но после съобразих, че е станало нещо лошо. Видях как кожата ѝ посиня между пръстите на ръцете. Поисках от работещите в павилиона две жени да отворят вратата, за да си измие вътре лицето. Те поглеждаха от малкото прозорче отвътре, но не отваряха… През това време аз видях да минава бързо в посока към магазин „Деница“ лек автомобил „Жигули“, зелен на цвят, без външна антена и спойлери. Мина много бързо, но забелязах, че вътре бяха двама човека. Не видях дали ясно дали мъж или жена шофира, но видях, че беше с дълга коса, кафеникава. Ясно разпознах на задната седалка същия младеж, който видях преди това да хвърля течност в лицето на жената. Представляваше младеж на 25–30 години, с черна къса коса и мустаци. Лицето му беше овално. Очите му бяха малки, тъмни на цвят. Беше облечен с тъмно кожено яке с ластик отдолу. Веждите му бяха тънки и тъмни. Ушите – средно големи, прибрани. Възприех го най-напред, когато го видях да се изправя от приклекналата стойка и да тича бързо към сладкарница „Лучано“. Когато хукна да бяга, се обърна леко, сигурно да разбере дали някой го е видял…
Около девет часа отидох да купя алкохол от павилиона на същата спирка и видях, че там вече има служители на полицията. Аз не им се обадих веднага. Чак на другия ден коментирахме със съпругата ми и от вестниците разбрах, че станалото е с репортерката Анна Заркова. На 13 май разказах на служители на МВР това, което видях на спирката. По моя разказ беше изготвен от художник фоторобот, който съвпада напълно с възприетия от мен образ на извършителя. Ако го видя наживо, мога да го позная – по лицето, косата, очите… “
ЕДНА СУТРИН, преди да ме отведат на носилка за първата дълга пластична операция, а аз не знаех, че още девет такива ме чакат, седях в леглото и се опитвах да се помиря с едно огледалце, което бях хвърлила с ужас на пода преди това. Телефонът звънна, вдигнах – следователя Андрей Цветанов.
– По твоето дело мина очната ставка между свидетеля Мариев и обвиняемия Стоянов.
– И?
Знаех колко е важно това разпознаване. От четирима мъже, строени в редица, очевидецът Мариев трябваше да посочи един, който според него е хвърлил киселината и чието описание вече е дал на полицаите. Бях присъствала като кримирепортер на две такива разпознавания. Представях си сакатото момче зад специалното стъкло и четиримата бабаити оттатък, и следователите, които му обясняват, че видимостта през стъклото е едностранна.
В слушалката се получи някаква пауза. Реших, че е прекъснала връзката ми със следователя. Проверих:
– Ало, ало!
– Да.
– Какво е станало на очната ставка?
– Ами Мариев посочил друг, а не Стоянов. Посочил друг и след това припаднал. Просто рухнал от страх.
Въздъхнах. Не се изненадах от новината. Помислих си – ох, че досадно! – при решено вече дело се отваря още работа за следователите. И през ум не ми минаваше в оня момент какъв обрат ни чака – че ще пуснат арестувания Стоянов, ще арестуват свидетеля Мариев, а после и него ще освободят… Тогава изобщо не можех да си представя мистериите, които щях да забележа по-късно в това, както и в други разследвания на подобни организирани престъпления.
ИСТОРИЯТА НА СВИДЕТЕЛЯ МАРИЕВ беше особена – от тия, които, веднъж научени, се свиват на топка в гърлото и ми пречат да дишам с пълни гърди. Тя е рядка история. И малцина щяха да я знаят, ако не беше разказана от адвокат Рени Цанова – светла ѝ памет, в нейната автобиографична книга със заглавие „Изповед – истината за шест съдебни дела“. Пазя тази книга в библиотеката си на първия рафт. Тя е ценна за мен – и заради почитта, която Рени Цанова като забележителен юрист заслужава, и заради посвещението, което ми е написала собственоръчно през април 2002 година на първата страница: „На Ани Заркова – с уважение за достойнството пред страданието.“
Доста искрени и лицемерни похвали съм получавала за издръжливостта, която бях принудена да проявя, за да оцелея тогава – доста думи на обич и на омраза, доста усмивки – злоради или любезни, доста телеграми и поздравителни адреси. Но това посвещение, което ми подари със своята „Изповед“ Рени, е единственото, с което се гордея.
Приживе тя ми разреши да цитирам открай докрай втората глава на нейната книга, наречена „Случаят Ани Заркова“. Условието беше да посоча името на редакторката – Таня Димитрова и на издателството – ФАМА. Ще се възползвам от това нейно разрешение сега.
ВИЖТЕ ИСТОРИЯТА ТАКА, КАКТО Я ОПИСВА АДВОКАТ РЕНИ ЦАНОВА в нейната книга „Изповед – истината за шест съдебни дела“.
През юли 1998 година в Софийския районен съд е внесен за разглеждане обвинителен акт. Той гласи:
„Софийска районна прокуратура обвинява Емил Георгиев Мариев, роден на 21.01. 1975 г. в Балчик, В ТОВА, че:
На 11.05. 1998 г. около 08.00 ч. в София, жк „Младост I“, спирка на автобус № 88 на булевард „Александър Малинов“, чрез използване на сярна киселина е причинил тежка телесна повреда на Анна Леонидова Заркова, изразяваща се в обезобразяване на лицето ѝ и причиняване загуба на сетивен орган – лявото ѝ око – престъпление по чл. 128, ал.2 НК. Прокурор: (Кирилов)
Кой е всъщност е обвиняемият по делото Емил Мариев?
Едно момче, израсло в домове за сираци. Завършило средно образование в Чирпан. Веднъж през нощта, в някакво село, го срещат двама мъже – Валери Запрянов и Сергей Иванов – тогава те работят във вестник „Стандарт“. Попитали го за адрес на тяхна позната, но Емил не го знаел, не бил от това село.
– Къде отиваш, момче?
– Не знам. Аз съм без адрес и без път.
Това предизвикало интереса им. Разпитали го и чули разказа за един нарадостен живот на дете без родители из различни сиропиталища. Разбрали, че той няма работа, няма покрив, няма нищо в този свят. И решили да му помогнат. Емил тръгнал с тях за София.
Започнал да работи на пропуска на вестник „Стандарт“. Приел двамата мъже за свои попечители, те станали най-близките му хора. Стараел се много в работата и така им показвал своята благодарност. След година и половина споделил с тях, че познава едно момиче, най-доброто, което е срещал в приютите за сираци. Притеснявал се, че след прекаран детски паралич имал видим дефект в походката – трудна координация между долните и горните крайници и тежка подвижност на дясната ръка. Новите му приятели го окуражавали. Подкрепили го морално и материално, направили му сватба. Осигурили на младото семейство квартира, която плащали.
На 11 май медиите тиражират злокобна новина. На спирката пред ХМС в „Младост“ е плисната концентрирана сярна киселина върху лицето на известната журналистка от „Труд“ Анна Заркова. Извършителят на това деяние е изчезнал. Медиите тиражират настървено новината, търсят в нея най-голямата сензация. Започват от нещастния случай и стигат до изводи за поръчка, за разчистване на сметки, може би и с политически характер.
Как Емил Мариев се е оказал съпричастен към това? С най-добри намерения, които обаче се обръщат против него и бележат един от най-тягостните периоди в нерадостния му живот.
В обвинителния акт срещу него четем:
„Обвиняемият Емил Мариев е прекарал тежко детство, част от спомените му за което са били свързани с нанасяне на побой от жени. Преживявания от такъв характер формират у него чувства на омраза към жените. В началото на май 1998 г. обвиняемият се чувствал напрегнат, тъй като се опасявал, че със съпругата му ще загубят работата си. Решил да се освободи от състоянието си на нервна напрегнатост. В съзвучие с негативната си нагласа към жените преценил, че начинът да преодолее това е като залее лицето на жена със сярна киселина. За тази цел на 8 май 1998 г. отлял в малка стъклена бутилка част от намиращата се в лабораторията на ХМС концентрирана сярна киселина. Той познавал тази станция, тъй като носел вестници на професор Шарков.
На 11 май обвиняемият и съпругата му тръгнали заедно на работа. Той взел със себе си бутилката със сярна киселина, отварачка и широка стъклена чаша. Около осем часа слязъл на спирката пред ХМС в ж.к. „Младост“, а съпругата му продължила с автобуса.
Мариев отишъл зад павилиона за вестници, който бил на спирката и с помощта на отварачката отворил бутилката с киселина. Минал пред павилиона и като видял пред себе си свидетелката Анна Заркова, замахнал с ръката, в която държал чашата и плиснал в лицето ѝ концентрираната сярна киселина. Останалата киселина излял върху тротоарните плочки, а бутилката хвърлил встрани. Стъклената чаша изхвърлил в контейнер за смет… “
Това – в обвинителния акт. А в действителност денят 11 май за Мариев и съпругата му не е обикновен. Навършва се една година от сватбата им. Не могат да си позволят да канят гости и решават Емил да почерпи колегите си. Той слиза на спирката, за да си купи баничка, кафе и бутилка алкохол. Тогава става очевидец на фаталния инцидент. В службата разказва на колегите си на какво е присъствал. Към 11 часа радиото съобщава новината. Първата мисъл на Мариев е да отиде и да каже какво е видял. Не го прави по няколко причини. От една страна смята, че има достатъчно хора, които ще разкажат това, което и той е видял. От друга, решава първо да го сподели със съпругата си. Тя е категорична: „ Ние сме хора, които не трябва да се бъркат в такива работи и най-добре да си мълчим“.
На втория ден истерията около инцидента се развихря. На обществото е необходим автор на престъплението, защото част от писанията са:
„Избиват журналистите“, „Ние сме незащитени!“, „Полицията не си върши работата!“
В този ден, както обикновено, Мариев отново слиза на същата спирка. Купува си кафе и след това отива до близката будка за вестници. Там вижда един мъж, който пита продавачката знае ли нещо за случая. Жената отговаря, че нищо не е видяла. Емил го заговаря:
– Господине, какво ви интересува за случая?
– А ти защо питаш?
– Аз знам нещо и мога да помогна.
Често сме се връщали към този случай в разговорите с Емил, разговаряли сме като адвокат с клиент и като човек с човек.
– Не знам какво ми стана – разказваше той. – Реших, че нямам право да мълча. Аз видях кой хвърли киселината и бях длъжен да разкажа. Когато споделих това с човека, интересът му към мен се повиши. Отведе ме на 10–15 метра и ме покани да вляза в една кола. Вътре имаше двама души. Той седна зад волана. Аз – зад него. Каза на двамата мъже: „Момчето знае нещо“. Разказах всичко, което бях видял. Описах човека, какъвто го запомних и не мога да го забравя. Тогава те ме заведоха до работата.
Съобщиха, че ще отсъствам известно време и ме откараха в някакво полицейско управление. Отново, пред други хора, почнах да разказвам отначало. Накараха ме да опиша подробно човека – облеклото, височината, лицето, косата и всичко, което съм запомнил. За моя най-голяма изненада след известно време ми показаха рисунка на лице, което наподобява човека, който бях видял… Вечерта не казах на жена ми, не бях последвал нейния съвет да си мълча… На четвъртия ден пак ме взеха от работата. Отведоха ме в друга полицейска служба. Там ми обясниха, че няма никаква опасност. Ще бъда защитен. Законът уреждал да бъда разпитан като анонимен свидетел и ще имам само номер вместо име. Това ме успокои. Но когато си тръгнах, си спомних, че преди два дни бях видял в района около нас полицейска кола. Явно обещанието за анонимност не се спазваше. Още повече се притесних, когато чух по радиото на сутринта моето име, като очевидец и свидетел. Отново ме взеха. Този път, за да разпозная сред четири лица извършителя. Веднага познах човека от спирката, но се уплаших. Посочих другия до него.“
Така, при много наши срещи, Мариев ми разказваше за преживяното – той беше от клиентите, които ми се доверяват напълно като на свой адвокат. Търсели го постоянно. Съпругата му почнала да се съмнява, да пита: защо са тези полицаи? В крайна сметка той ѝ признал, че е дал показания като свидетел.
Полицаите започнали да водят с него разговори на чисто житейски теми. Интересували се какви нужди имат със съпругата си. На техните въпроси той отговорил, че им трябват цветен телевизор и маратонки, за да участват в състезание за инвалиди. Хора от службите го завели да си избере телевизор и да разгледа какви маратонки би си харесал. Емил заживял с мисълта, че е потребен.
В деня, когато отишли да му купят желаните неща, един от служителите му казал, че той единствен е в състояние да им направи огромна услуга. В какво се изразява тя? Емил трябва да отиде вкъщи и да разкаже на жена си, че не е свидетел на покушението, а е извършител. Това му се сторило твърде опасно. Като адвокат съм се убедила професионално, че той е напълно нормален човек и знае какво е страх, какво е истина и какво е лъжа. Много разтревожен, попитал: Защо трябва да давам фалшиви обяснения на съпругата си? Та нали аз посочих извършителя? Разказах всичко и то е записано от следователя. Отговорили му – това е формално, но много важно в момента. Но ако стане така, че аз да бъда съден? Няма никакъв проблем. Ти само трябва да си признаеш пред съпругата си, а ние по-късно ще мислим по този въпрос. Такава е била уговорката. Но за да го задържат и обвинят, на тях им е нужно някакво доказателство. И го създават. Изпращат Емил да каже на съпругата си, че той е автор на деянието. А на 29 май 1998 г. Софийският градски съд издава, по искане на НСБОП, разрешение за ползване на специално разузнавателно средство (СРС). Инсталират в дома на Мариев подслушвателна уредба. Колата им е била някъде около него. В протокола за дешифриране на записания разговор върху четири аудиокасети четем:
„В 21,15 часа на 1 юни 1998 г. Емил Мариев и съпругата му влизат в апартамента и почти веднага пускат телевизора. Гледат 26-ти епизод на сериала „Срещу съдбата“. След това се преместват в кухнята.“
При приключването на следствието имах право като адвокат и поисках да чуя записа. Той обаче беше толкова лош, че скоро се отказах. Едва ли някой би го ползвал. Но по време на делото събрах воля и го прослушах.
Емил:
– Следователят вика – абе, момче, признай си. Няма нищо. Ако не си признаеш, вика, ще те затворим. Ще седиш всеки ден в арест.
Северина:
– Така ли ти каза?
– Да. Чудех се какво да му кажа. Честно казано, вече ми писна.
– Не вярвам, че си ти. Не вярвам!
– Извинявай, мила. Просто ми писна. Да ни оставят най-сетне на мира.
– Сега ще го търсят ли тоя?
– Няма. Няма да се занимават с нас. Просто искат да си разрешат случая. Това е цялата работа.
– Къде бяхте, в кое кафене?
– Бяхме четирима. Те тримата и аз.
– Защо не взехте и мен?
– Дай просто да напишем и да ни оставят на мира. Да си продължаваме живота, както досега. Нито съм престъпник, нито съм убил някого. Ти си мисли, че не е вярно. Те ще дойдат да ме вземат и ще ми купят там всичко.
– То тъй се плаща! Дрехи купили! Като ме викат да дават показания, ще кажа всичко.
– Какво ще кажеш?
– Ами ако те вкарат в затвора?
– Няма. Те ми обещаха.
– Те много работи могат да обещават.
– Не могат! Ще трябва дело да се заведе, а там всичко ще излезе наяве.
– Недей така, Емо… Един път, като се забъркаме и…
– Не, няма да се забъркаме. Не ща да чуя за полиция! Не ща да чуя за нищо!
– Като те гледам, Емо, не си добре.
– Ти беше права. В такива работи не трябваше да се забърквам. Трябваше да си мълча и толкова.
– Ама ще пише ли, че ти си го направил?
– На мен ми обещаха, че няма да пишат. В тия сводки не фигурирам. Искат ти да напишеш това, което ще ти кажа. Да отидем и да си легнем. Да ти диктувам. Ти ще пишеш. Малко ще пишем. Ти да не ме мислиш нещо за престъпник?…
За този разговор, който аз с правото си на адвокат прослушах, в протокола е отбелязано: „Северина пише – Емил диктува“.
Към материалите на следствието е приложено обяснението, написано от Северина. То е толкова наивно! Когато Емил диктува, че е прибрал чашата в джоба на якето си, жена му казва:
– Как така? Всичко щеше да иде у якето ти! Не приказвай глупости! Доколкото те познавам, ако го беше направил, целият ден щеше да си като откачен.
Разговорът им завършва с въпрос, в който е събрано цялото им недоумение:
– За какво ти е сега тази история, Емо? Ти ме лъжеш. Не мога да повярвам, че си ти. Прикриваш нещо.
Емил отговаря:
– Вярваш, не вярваш…
В протокола е отбелязано само: „Четат написаното“.
След като Северина записва историята, защото Емил не може да пише с болната си ръка, с постановление от 2 юни 1998 г. на Националната следствена служба, Емил е привлечен като заподозрян и му е наложена мярка „Задържане под стража“. В постановлението е отбелязано, че поводът са откритите явни следи от престъплението по тялото и дрехите му. Това окончателно затвърди у мен убеждението, че целият процес е скалъпен.
Аз се включих като адвокат в следствието на четвъртия месец. В началото по делото беше ангажирана колежката ми – адвокат Виолета Веселинова. Тя беше категорична, че няма данни Емил да е извършил престъплението, но той е направил признание.
За пръв път видях момчето, когато отидох в следствието в качеството си на негов адвокат. Едно измъчено момче, прекарало няколко месеца в ареста, разкъсвано от недоумение за това, което се е случило с него от най-добри помисли и намерения. Разказа ми всичко.
Следователят слушаше нашият разговор. Той не беше записан, въпреки, че помолих за това.
Разглеждането на делото започна година по-късно, която Емил прекара в ареста. Разпитваха се свидетели, вещи лица. Проведоха се три съдебни заседания – на 30 април, 17 юни и 7 юли 1999 г. Мнозина от свидетелите, колеги на Емил, доказваха, че в 9 часа на фаталния 11 май Мариев е бил на работното си място. Разказал за случилото се, после почерпил за годишнината от сватбата си. Имаше и свидетели, чиито показания влизаха в сериозно противоречие с обвинителния акт.
Л.Ш., завеждаща Химическата лаборатория в Института по хидрология и метероология каза следното: „В лабораторията работим с химикали и киселини. Сярната киселина е концентрирана и разредена. Концентрираната съхраняваме в специален склад. Той се намира зад две решетки. Само аз притежавам ключ за тях. Не сме давали на външни лица никаква киселина.
Възможно е някой от лабораторията да си вземе, но само разредена. Не познавам подсъдимия. Не съм го виждала в службата. Кабинетът на професор Шарков, където той носел вестници, е в друга сграда. В лабораторията не може да се държи концентрат. Абсолютно не е възможно да влезе чужд човек с бурканче и да си отлее от киселината. Чистачката няма ключ. Никой не е идвал да се интересува къде се държат концентратите.“
Валери Иванов свидетелства: „Работя във фирма „НЕОНОР“. На въпросния ден дойде при мен Емил и ми каза, че на спирката са плиснали нещо по някаква жена, която се хванала за очите и започнала да вика. Той бил близо до нея. По-късно от радиото разбрах, че пострадалата е журналистката Анна Заркова. Емил ми каза, че видял някакъв човек, който бягал към високите блокове. Същата вечер обявиха телефоните, на които да се обадят свидетели. Емил ме попита дали да позвъни. Казах му, ако е видял нещо съществено, да се обади. На същия ден, след като са го разпитвали, той дойде при мен и ме попита: Бате Вальо, наистина ли си бил следовател?. Потвърдих. Той беше много стреснат и уплашен. Каза ми, че в предния ден е извършвал разпознаване на някакво огледално стъкло. Имало външни хора – мъже и жени. Попита ме: редно ли е това? Отговорих му, че това са поемни лица, които задължително присъстват при разпознаването. Опитах се да го успокоя. Той сподели, че през огледалото видял хората и познал лицето, което било побягнало, но посочил съседното, защото го било страх. В седмицата, когато го арестуваха, той беше много разтревожен и притеснен. Отидохме при Сергей Иванов и той започна да плаче. Много го било страх от този, когото разпознал – същият, който хвърлил киселината… В четвъртък от следствието ми се обадиха, че извършителят на деянието е Емил. Аз го познавам от 1995 г., когато бях юрист на вестник „Стандарт“. Поддържаме служебни отношения. Много трудности е споделял с мен. От фирмата му купихме жилище. Той искаше да си купи телевизор, и то хубав. От мен лично нищо не е искал. В деня след задържането му при мен дойде съпругата му. Плачеше. Пред журналистите тя каза, че оперативните и следователите са му обещали телевизор. На 11 май не съм забелязал Емил да е притеснен. С мен беше споделил, че при разпознаването е посочил друго лице. И на следователите това беше известно. Виденият от него бил син на офицер от Първо РПУ с много висок коефициент на интелигентност и в тази връзка разследването ще е трудно… Разбрах, че Емил е подлаган на детектор на лъжата и резултатът бил отрицателен…Емил никога не ми е казвал, че е малтретиран от жени в дома за сираци. Едната от учителките там присъстваше на неговата сватба. Не съм чувал също Емил да е малтретирал жена си.“
Сергей Иванов, един от благодетелите на момчето дава следните показания: „Когато ми казаха, че извършителят е Емил, когото много добре познавам, помислих, че се майтапят. Той никога не е споделял с мен, че познава Анна Заркова. Един ден, в присъствието на журналиста, който води „Ние и закона“ при мен дойде съпругата на Емил и каза: Бате Серго, Емил е трябвало да признае. Те са му обещали телевизор, костюм, маратонки… а той е трябвало да признае, че е извършителят“.
С показанията си свидетелите Валентин Вълчев и Сергей Иванов допълват аргументацията за несъстоятелността на обвинението. На съдебно заседание са приети над 10 експертизи. Изследвани са яке, панталон, риза, буркан, бутилка. Резултатите са еднакви: липсват следи от киселина.
Пред мен е протоколът на заседанието от 7 юли 1999 г. Емил продължаваше да бъде в затвора. Като адвокат поисках от съда да му даде думата. Той разказа патилата си от момента, в който е решил да сътрудничи на полицаите и за злополучното разпознаване:
– В понеделник в работата ми отново дойдоха полицаи. Казаха, че отивам на разпознаване. Заведоха ме в Националната следствена служба. Следователят Андрей Цветанов ме разпита. Следобед пак ме извикаха. Влязох в стая със стъкла. През тях се виждаха четири човека. Те бяха с номера. Посочих единия, че прилича на човека от спирката, но излъгах. Истинският извършител беше до него. Бях много изплашен. Исках да хванат този човек, но мен вече ме беше много страх. Въпреки всичко, реших да дам по-точни показания. Бяха ми оставили един мобифон, обадих се и се срещнах с господин Борил Кацаров. Аз носех вестник „Сега“. Там беше излязло моето име, а нали това не биваше да става! Хвърлих му вестника. Той каза, че това го е направил човек, който нищо не знае и вече е уволнен. Споделих с него, че при разпознаването съм посочил човек № 1, а истинският извършител е № 2. Поисках всичко да се изясни. След 16 часа ме заведоха отстрани на следствието. Паркираха някъде на шосето. Кацаров каза да го изчакаме с шофьора. Той се забави час-два. Обади се на шофьора по телефона, каза му нещо и той ме върна вкъщи. Кацаров искаше на другия ден да го чакам на същото място, където стана инцидентът. Там дойдоха и други негови хора. Искаха да разкажа всичко отново. В колата дадох нови показания, като обясних защо не съм посочил вярното лице. Освободиха ме. Минаха около една-две седмици. Кацаров ми каза, ако имам нужда от помощ, да му се обадя.
След обясненията на Мариев в съдебната зала настъпи странна тишина. Едва ли имаше някой, който да не му е повярвал.
Предявиха му протокола за претърсване, обиск и изземване. Той заяви:
– Протоколът е изготвен в моя апартамент. Лично аз предадох описаните вещи. Предадох дрехите, защото бях сигурен, че нямат никаква киселина. На 11 май бях облечен с тях. Следователят обаче видя една червена риза и каза, че по нея има киселина. Аз не бях с нея по време на инцидента, а бях със сини дрехи. Но те бяха категорични, че аз съм бил с тая риза и че по нея има дупки от киселина…
В последното съдебно заседание беше изслушана четворна медицинска експертиза, изготвена от доц. д-р Александър Алексиев – невролог, д-р Иван Чавдаров – директор на Института по церебрална и детска парализа, д-р Димитър Сотиров – съдебен медик, д-р Димитър Моцов – ортопед. Искам имената на тези хора да се знаят. Те взеха категорично отношение при решаването на една човешка съдба. Доцент Алексиев прочете заключението им:
„Подсъдимият няма физически възможности да извърши престъплението. Той не може да си служи с лявата ръка. Тя е недоразвита и свита. Не може да вземе бутилка в едната ръка и с отварачка в другата да я отвори. Не може да излее киселината от бутилката в чаша. Не може да обхване стъклото, защото пръстите му са къси. Със здравата си ръка може да лисне чаша в предварително зададена посока. Подчертавам, че при хора като него е нарушено чувството за разстояние. Подсъдимият трудно би могъл да се прицели. При него се изключва всякаква възможност за симулация. Той сам не може да си сложи ръкавици, които предпазват ръцете. Може да си сложи ръкавица на увредената ръка, но не на здравата. Диагнозата му е – левостранна спастична атедоидна хемипареза – скъсяване на левите крайници, липса на активна супинация, нарушена фина моторика и флексионна контрактура на лявата ръка до 10–15 градуса, бавни червеобразни движения. Той може да манипулира само с дясната ръка. Не може да държи чаша във вертикално положение. Не може да си служи с отварачка. При действията, описани в обвинителния акт, биха настъпили значителни обгаряния с киселина, предимно на лявата ръка, оставящи трайни белези“.
В обвинителната си реч прокурорът продължи да поддържа обвинението, че Емил е извършил сложни, последователни, концентрирани и точни действия, извършвайки престъплението. Речта му звучеше така, сякаш не съществуват събраните доказателства. Той поиска от съда Емил да бъде признат за виновен и да бъде наказан с 5 години затвор.
Дойде ред на моята защитна пледоария.
– Уважаеми г-н председател! – започнах аз. – Господа съдебни заседатели! Подготвих защитата на Мариев, изпълнена със сложни и противоречиви мисли, с чувства от житейски и от професионален характер. Първите са за човешката съдба, за нейните превратности, за това колко жестока е към едни и колко благосклонна към други. Вторите са по казуса на настоящия процес.
Преди година медиите, получили информация от полицейските служби, засипаха обществото с новини как е разкрит авторът на жестокото престъпление. Кой е човекът, дръзнал да обезобрази с киселина известната българска журналистка Анна Заркова? Софийската районна прокуратура е повдигнала обвинение, че това е подзащитният ми Емил Мариев.
Моля на основание член 302 от НПК да признаете обвиняемия за невинен и да го оправдаете. Фактическата обстановка, описана в обвинителния акт, се опроверга изцяло от събраните доказателства. Не може да се иска от съда да приеме за безспорно доказано, че на 11 май 1989 г. Емил Мариев предварително се е подготвил – от лабораторията на ХМС се е снабдил с киселина, която отлял от голяма бутилка в друга, стъклена, сложил я в джоба си, а по-късно пресипал в чаша на спирката и хвърлил в лицето на жената. Според обвинението това бил направил, защото бил притеснен, че със съпругата му ще бъдат уволнени. И като израз на тляла дълги години в душата му вражда към женската половина на обществото, защото те именно – жените, го били малтретирали.
Но!
В лабораторията не се държи концентрирана сярна киселина! До склада, където тя се съхранява, достъпът е абсолютно невъзможен! Влизането на външно лице винаги се забелязва! Кабинетът на професор Шарков е в друга сграда! Мариев няма причина да мрази жените. Подобно твърдение се опровергава от съпругата му, от нейните колежки, от директорката и възпитателките в дома за сираци. Мариев не е имал сексуални проблеми. Възможността той да отсипе киселината от голяма в малка бутилка, а после в чаша, се опровергава от медицинската експертиза! По дрехите му липсва каквато и да е следа от киселина!
Поднасям на вниманието ви показанията на самата пострадала Анна Заркова. При първия разпит тя е казала, че силуетът, който е забелязала, може и да прилича на този на Мариев. Но впоследствие, след отшумяването на шока, е категорична – не е видяла никого! Иска ми се да вярвам, че това е причината тя да не е тук – това е предпочитанието на честния човек.
Уважаеми съдии, обективността ме задължава да се спра и на обясненията на Мариев. На онзи миг и онзи час, в който е направил признания. Той ги направи и тук, пред вас, моля да дадете вяра на това, което чухте от него в залата. Чухте историята на едно обвинение, започнало от доброволното решение на момче, водено от благородната подбуда да окаже помощ на следствието. И оказало се в сложна ситуация – принудено да диктува на съпругата си толкова нелепи факти за себе си, че тя се изненадала от безумието.
Те, думите, били записвани при спазване на предвидената в закона процедура. Само че техниката и този път била лоша. Нещо е дешифрирано, но твърде малко. И все пак напълно достатъчно, за да се разбере най-важното – манипулацията!!!
Единствената справедлива присъда за подзащитния ми Мариев е тази, която ще го оправдае. И ще го върне при съпругата му и при хората, за да се радва на щастието, което той определя така: „да живея като обикновен човек“.
КРАЙ НА ЦИТАТА от книгата на адвокат Рени Цанова.
В същия ден, когато в съдебната зала прозвучава нейната защитна пледоария, съдебният състав с председател Й. Стойчев и съдебни заседатели М. Виткова и С. Червенкова оправдава подсъдимия Емил Мариев.
ДВА ДНИ СЛЕД ПРОИЗНАСЯНЕТО на оправдателната присъда на Емил Мариев следователят Андрей Цветанов ми се обади и каза:
– Мила Ани, да знаеш, че колегите от НСБОП положиха изключително много труд и са превъзходни момчета. Всички тези неща, дето се чуха в съда, че са обещали на Мариев анцунг и телевизор, са измислени. От записания разговор с жена му личи, че става дума за обещан телевизор от онези, които са му поръчали да те залее с киселина. Познавам добре оперативните работници, изключено е да са направили това, което казва Мариев.
Искаше ми се да вярвам на следователя. Въпреки това, след седмица размисъл, позвъних на адвокатката.
– Адвокат Цанова?
– Да.
– Здравейте, аз съм Ани Заркова, лично не ви познавам, но след това, което вече знам, искам да ви се извиня.
– За какво да ми се извините, госпожо Заркова?
– За това, което си помислих за вас, като научих, че поемате защитата на Мариев.
– Представям си – отвърна адвокатката и се засмя. След секунда добави: – Не ви се сърдя, вас полицаите са ви уверявали, че са доказали неговата вина и вие сте повярвали не на мен, а на тях.
– Да изпием по кафе? Във Венецианската сладкарница?
Утвърдителният отговор сложи началото на едно близко приятелство между нас, което не след дълго коварната болест на Рени превърна в раздяла.
Но преди това по ирония на съдбата ние двете в „нашата сладкарница“ научихме заедно злокобната вест, че отново една млада жена с трудна професия – този път юристката Светлана Гебрева – е изгорена със сярна киселина. И отново в лицето.
За покушението е арестуван отново Петьо Стоянов – абсолютно същият, когото Мариев беше видял да ме залива с изгарящата течност на спирката в „Младост“.