От книгата на Анна Заркова „Българската мафия, както я видях“
Ако можеха да говорят, двете бюра в маломерната стаичка на полицейския инспектор в един софийски квартал, сигурно щяха да се оплачат: „Ох, вижте ни, моля ви се, какви сме жалки, подпрени сме със стари вестници, за да не се клатим, едва се побираме в теснотията, на тоя скапан балатум!“
Но и така паянтовите мебели, заврени в нещо като трафопост, предизвикват съчувствие: грохнали са от старост, веднага се вижда, че са пропуснали да се пенсионират след дълга служба в милицията…
Интериорът в базата на пазителите на реда се допълва от два вехти компютъра. Единият инспектор Христо Христов сам си го е купил. Както и телефона, и течащия хладилник „Мраз“, и закачалката. Взел ги на старо, казва, с пари от заплатата…
Като чувам това, понечвам да си тръгна веднага – отде ми хрумна да правя репортаж от приемната на кварталния, като съм правила седем такива репортажа от 2006 година насам и всичките са еднакви! Десет години по-късно тук, в тая мизерна приемна в Банишора се е сменил само инспекторът, но като го слушам, подозирам, че си е същият, само че малко подмладен. И той, като по-стария си колега хем мрънка, хем гледа умерено да се оплаква – обичал си „кабинета“, макар да бил като хладилник зиме и като сауна лете, а като приемал граждани, гледал да им привлича вниманието, така че мизерията да не се забелязва.
Каквото и да прави, малцина от многоетажните блокове го разпознават. Знам това, защото живея в един от тях. Имаше заповед на вътрешния министър от служебния кабинет на Близнашки – по входовете да се разлепят бележки с координатите на кварталните, което било „инициатива за възстановяване на връзката с обществеността“. Но и тая инициатива трая трийсет дни, колкото всички инициативи на бързосменящите се министри. Инспектор Христов не смее да каже, че е излишна, отбелязва само, че след нея не бил забелязал повече да му звънят – много хора и по-рано имали номера му и се обаждали по всяко време на деня и нощта. Доволен бил обаче, че неговата длъжност се обявява отново за номер едно. И харесвал тоя почин, който чиновниците от ЕС наричат „Полицията близо до обществото“. Смятал, че това е „цивилизованият подход“, за разлика от онзи, при който маскирани от НСБОП се показват по телевизията като екшънгерои и тръшкат по земята разни вързани хора.
Една жена от блока отсреща се върнала наскоро от Америка и му разказала една такава история: Върви си там по улицата униформен и една бабичка го вика от двора – „Господин полицай, свалете ми котката от дървото, настинала е, а не ще да дойде на топло!“. Полицаят веднага се отбива от пътя си, качва се до върха на една топола и сваля долу животното – „Готово, госпожо!“
– Как ли ще постъпи в такъв случай нашият блюстител на закона? – питам превзето с лека ирония. – Ще тръгне ли да се катери за една хремава котка по клоните?
Христов остава напълно сериозен:
– Мен за такава услуга никой няма да ме помоли. Ти знаеш ли девиза на полицията в САЩ? „Да служи и да помага“! Аз мога да правя всичко, което правят пешите патрули в щатите, но от мен това тук това не се очаква.
Да, за българите не е обичайно да се обръщат за услуги към полицая. Те го викат в краен случай, когато са бити, обрани или измамени. Очакването от него е да репресира – да слага белезници, да гони самонастанили се в чужда квартира, да плаши пияния съпруг, който обича да бие. Така е у нас още от времето на милицията. И никакви взаимствани от чужбина девизи не са го променили.
Христов е трийсетгодишен, не е работил в милицията, но като разговаря с възрастни хора от своя район, забелязва у тях известна носталгия – умиление от реда, които кварталният милиционер въдворявал.
– В соцвремената – разправя той, каквото е чул от стари софиянци – не сме и сънували толкова кражби, обири, наркомани, опасни луди, проститутки, клошари… Така разправят, ама тогава в моя участък са работили седмина – един офицер и шестима сержанти. Сега сме двама – аз и младшият районен инспектор, който работи и като бояджия, че има да изплаща гарсониера и телевизор.
Кварталният трябва да познава всеки човек на територията, за която отговаря – казват началниците му. Лесно е да се каже. Христов е ориентиран в поверените му улици и булеварди. Но за да познава всеки, трябва да е внук на баба Ванга.
– На моята територия има пазар, гара, мол, две предприятия, над сто фирми, общежитие за бежанци, телевизия, спортна зала, кино, три посолства, а апартаментите в панелните блокове са безброй. Водят ми се регистрирани 15 000 души, от тях 2000 чужденци. Сума народ се извървява денонощно през хотелите, хостелите, автобусните спирки, метрото…
Как се следи такова множество? Как е възможно един полицейски инспектор да реагира в него на всяко престъпление, да предвиди престъпните намерения, да помогне навреме на потърпевшите? Възможно ли е изобщо? Знам, че отговорът е „не“, но не искам да го чуя, затова стандартно отмествам темата:
– Кажи ми, Христо, как протича един твой работен ден?
– Ставам в шест. Водя на детска градина детето и отивам на оперативка в районното управление. Питам дежурния: има ли в моя район през нощта произшествия или арести? Няма? Добре. Шефовете на криминалната и охранителната служба ми връчват една купчина преписки: подадена е жалба за нарушаване на нощната тишина, друга – за съседски скандал, трета – за домашно насилие, четвърта – за строшена с камък витрина, пета – за надраскан с пирон автомобил. Моята задача е да разпитам жалбоподатели, заподозрени, ответници и да докладвам писмено на държавното обвинение. Отделно трябва да направя предупреждения на лицата, уличени в постоянна противоправна дейност – тия, които пиянстват, крадат, продават наркотици и проститутки. Трябва да съдействам на колегите, които по прокурорско разпореждане изземат вещи, а също и да придружа съдия-изпълнителите до длъжници на „мои“ адреси. Освен това разнасям призовки. Следя за чужденци от рискови държави.
Проверявам за оръжия с изтекли разрешителни. И правя ежедневната си обиколка на района, която е задължителна. Имам утвърден от шефовете маршрут. Минавам го пеш – вървя, като спирам често, над 5 километра… По пътя ми са уязвимите места с криминалния контингент – градинката, където наркоманите се друсат, спирките, от които се качват в рейсовете джебчии, входовете, в които нощуват скитници или се правят сексуални услуги… Като видят униформата, някои бягат, ама други ме подкачат, подиграват ми се…
– Подиграват ти се? Как си позволяват!
– Ами от опит знаят, че не мога нищо да им направя, освен да им кажа: „Хайде, изнасяйте се и недейте така“. Така че аз се правя, че не чувам подигравките и минавам нататък. За мен са от оперативен интерес базарите, посолствата, училищата… Наминавам при децата през междучасията. Говоря с охранители, учителки, продавачки – така добивам информация и после я докладвам.
Отнасям по някой ритник или шамар, когато някои се бият, а аз ги разтървавам… Преписките отработвам едновременно с всичко това. Снема ли от някой обяснение – тичам до кабинета, включвам компютъра, пращам докладната в прокуратурата, пак излизам… Обходът ми свършва в четири следобед и почва приемното ми време за граждани. В пет и половина свършвам, ама си тръгвам по-късно. Имам писмена работа за довършване. Таман заключвам, примерно, влиза жена и плаче: „Съвет поне ми дай. Мъжът ми всяка вечер се прибира пиян, синът ми се кани да му счупи главата“… И ето ме семеен консултант.
Христов се смее, но само с уста. И едва ли му е до смях. Изтърпява всякакви оплаквания, включително маниакални.
Психичноболни го разкарват насам-натам: ела да видиш, пускат ми газ, ядат ми нощем от хладилника, облъчват ме с радиоактивни камери… На всичкото отгоре изпълнява тъпи заповеди. След трагедията в Лясковец, където агресивен маниак уби полицейски командос, му заповядали да състави списък с всички психари и да следи да си вземат лекарствата. Отде да знае кой е луд, кой нормален? И как да бута на откачалките хапчетата в устата!
Задълженията на кварталния могат още дълго да се изброяват. Той ми подава инструкцията, по която работи и виждам, че там те са упоменати в 35 члена, над 200 точки и подточки към тях: участие в специални операции; охрана на масови мероприятия – митинги и мачове; изготвяне на предложения за безопасност на движението; разкриване на криминални и икономически престъпления; издирване на лица; съставяне на актове; задържане под стража; принудително отвеждане на разпити; проверки на охранителни фирми и лични карти… Ако шесторъкият Шива беше квартален в „Люлин“ например, където живеят 350 000 души и ги пазят около 95 полицаи, вместо 200 по щат, той навярно щеше да каже, че му трябват още сто ръце и сто очи, за да се справи.
С прекалената си заетост полицейският инспектор често изпада в положението на оня чиновник от романа на Илф и Петров, дето го търсят навсякъде, но него го няма никъде, защото е зает с нещо друго.
Христов пак се смее. Тоя път се смеят и очите му.
– Така си е, какво да отричам? Обаче имай предвид, че няма как да мързелувам. Да бях разследващ полицай, щях да си дремна от време на време и после да кажа, че прокурорът бави указанията, а свидетелите не се явяват на разпит… Но на мен началството от РПУ-то ми звъни постоянно: в едикой си час те искам там и там! Прокурорът напира: готова ли е проверката? А пък гражданинът жалбоподател държи неговият проблем пръв да бъде решен, ако не – пише оплаквания или се обажда на „Господарите на ефира“ да дойдат да ме снимат каква съм гадина.
Това е положението. Гражданинът има права, а полицейският инспектор – задължения.
– Ако знаеш колко подметки съм изтъркал по инстанциите да давам обяснения! Оправдавам се за независещи от мен неща. И за тъпите ми началници се оправдавам. Извинявам се и на бабичките, дето се провикват към мен от терасите: „Аман, бе, тия кучета тук ще изядат децата!“ или „Тия дупки там строшиха на сина ми колата!“. Извинявам се, като че не съм полицай, ами съм кучелов или кмет на София.
Горкият Христо! Съдействие няма от никого. Само съпротива. Очевидци на престъпление в неговия район да дадат показания? Да, бе, да не са луди да се разкарват. На бандита да направят описание? Не, защото ги е страх… И с бездомниците си хваща белята. Води ги по болници, но там не ги щат – били смрадливи и въшлясали. През зимата прибрал един у дома си. Бил строителен предприемач, задлъжнял, пропил се, изгонила го жената, хванал диабет, отрязали му крака… Той преспал в кухнята три нощи, задигнал ножовете и едно палто и избягал.
А дали му се случва на кварталния да чуе от някой „благодаря“? Христо изтърпява и тоя клиширан въпрос, като го обръща на майтап:
– За мерси не работим.
А за какво? Понеже е натрупал стаж, той получава 800 лева брутно или 666 лева чиста заплата. А 200 лева месечно му струва парното. Ами за ток? За наем? За храна? За тетрадки на децата?
Поне 7–8 пъти повече получават пешите патрули в другата Европа: в Германия – 2300 евро, в Испания – 2100 и тъй нататък, а отделно са обществените им облаги – не плащат данъци, пазаруват с намаление, почиват евтино.
Инспектор Христов не им гледа заплатите, знае, че ченгетата не са богати никъде по света. Но им завижда за удобните униформи, компютрите, колите, радиостанциите. Завижда им, как да е иначе. При него винаги все нещо не стига – патроните, бензинът, хартията, химикалките, мастилото на принтера… Кубинките си ги купува сам, куртката му е избеляла, от три години нова не му дават. Благодарен е все пак, че не обслужва като някои от колегите му девет села. Съчувства им.
– Районните инспектори в провинцията – вика – търчат от село на село като изоглавени. Коли нямат, гонят автобусите, а те по разписание са два пъти в деня. Ако в едното село заколят човек, а инспекторът е в другото, той няма как да иде на местопрестъплението, ако ще телефонът му да загрее и да го псуват на майка от сутрин до вечер. Да не говорим за жена му. Тя, като моята е свикнала да чака – сама е и на Коледа, и на годишнината от сватбата… Оправия няма.
– Ами това „Във всяко село полицай“, дето министърката го обеща за идния мандат, след като премиерът подаде оставка? – питам. То така си беше, не се майтапя.
– Това е като в приказката „ако имаше хлеб, хубава вода за попара, ама нема сирене.“ Най-голямото немане е на кадри. Работата на кварталния изисква физически, психически качества и квалификации – боравене с оръжие, справяне с кризи, познаване на 150 норматива, храброст. И за какво е всичко? За едно мерси, дето не се получава…
Ако съм на мястото на Христо, ще си сменя занаята. Казвам му го направо. Неслучайно над 5000 души напуснаха само от 2015-а до средата на следващата година. А по-нататък? По-нататък от МВР сведения не дават.
– И аз съм се замислял, като ме стегне шапката – признава моят квартален. – Ако напусна МВР, навън ще печеля по-добре. Имам приятел – шеф на охранителна фирма, идва да ме кани при него по два пъти в годината.
Обаче си харесвал професията –това за мен е необяснимо.
– Защо например?
Полицаят се замисля:
– Ами например… защото знам, че синът ми се гордее, като го питат какво работи баща му.
ТЪРСЯТ СЕ ПОЛИЦАИ. Обявени са конкурси за над 1000 вакантни места.
– Назначават куцо и сакато, но пак има празни щатове, няма кой да ме смени по график – казва Илийката, полицейски инспектор от Ямбол, който е женен за моя приятелка. За неговата категория „Г“ изискванията са минимални: – Професионална подготовка не ти трябва, взимат те, стига да си под 40 години, със средно образование и физически издръжлив – да направиш 30 лицеви опори, да пробягаш 800 метра за 3 минути и 9 секунди и да покажеш при събеседването, че не си малоумен.
Лесно ли ви се вижда? Грешите. Кандидатите масово се провалят на теста за интелигентност и психо диагностичното интервю.
– Името на главния секретар на МВР е ъъъ… не знам, по-рано беше Бойко – казва интервюираният.
– А името на вътрешния министър?
– Не съм сигурен…
– А какво означава абревиатурата РУП? – пита психологът.
– РУП? РПУ да не е?… Ми районното, бе! – гласи щастливо намереният отговор.
– А ОДМВР?
– МВР си е МВР… „Д“ – значи държавно. „О“-то само не го знам!
Откъде е този диалог? От предаването „Комиците“? Не. От изпитите за прием на кадри в органите за сигурност. Записала съм тия трагикомични цитати по време на конфиденциално посещение в кабинета на един експерт от Института по психология на МВР.
Ето неговото мнение:
– Основна характеристика на желаещите да служат в МВР е ниският интелект и пропуските в образованието. Повечето са 20–23-годишни, повлияни от кризата в българското училище, от слабата грамотност в семейната среда, от уличния жаргон и от престъпността. Те са с ограничен светоглед, речникът им е беден, има-няма 300 думи в него, а мотивацията им се свежда до това, че държавната работа осигурява редовна заплата. Има и бабаити, с нулеви знания, ръководени от примитивната представа, че униформата им дава власт над другите, както и възможност за изява на мускулна сила.
Да не би експертът да е черноглед?
Ако така ви се струва, вгледайте се в младежите от вашето обкръжение. Като видите някой добре образован, умен и амбициозен млад човек, запитайте се по каква причина, примерно казано, той би пожелал да служи на държавата като пазител на реда.
Заради добрата заплата? Едва ли. Вярно, че средното месечно възнаграждение в МВР надвишава това за страната, което е 936 лева (2017). Има полицаи, които получават около 1100 лева, но това е рядкост, зависима от стажа и длъжността. Ако са служили 30 години, полицаите вземат 660 лева основна заплата, 260 лева за прослужено време, към 100 лева за храна, още толкова за извънреден труд и около 50 лева други добавки. Новопостъпилият обаче започва с 250 лева за длъжност, които с парите за порцион и категория стават 800 лева, не повече. Ако някой смята, че от тия 800 лева младият човек ще си плати наема, тока и парното, да има предвид, че след това, ако иска да заведе момиче на ресторант, той изобщо не бива да яде и да пие минерална вода.
А може би полицейската служба в България е желана заради високия си престиж? Или заради униформата, която прави мъжа по-красив? Ами!
Вижте тази изповед, публикувана в сайта на полицейската синдикална федерация:
„Мачкат ме, тъпчат ме, гаврят се и ми се подиграват. Системата с нейното безумие ежедневно е срещу мен и срещу хората, за които трябва да работя. Некадърността има имена, които нямам право да назова, защото ще ме уволнят. Подигравката се изразява в членове и алинеи, в заповеди, в отношение и в качеството на униформата, която току що получих със закъснение от 3 години. Изглеждам с нея не като полицай, а като мелничар пред фалит. И ме е срам, и ме е гнус, и съм без надежда, и без изход.“
Някой ще каже: все пак най-големият държавен работодател у нас е предпочитан, ако не за друго, то заради чувството на сигурност, което дава на професионалистите. И ще сгреши. Каква ти сигурност! По данни от синдикалната федерация половината от всички служители, които са напуснали МВР, сочат „несигурността в системата“ като основна причина. За 6 месеца през 2016 година са си отишли 714 души, само 70 от тях поради пенсиониране. Местата им стоят „оголени“, оплакват се останалите на служба. Затова един полицай обслужва по осем-девет села, а екипи от двама пожарникари борят стихии, които и двайсет трудно биха надвили.
– Служителите на МВР са демотивирани. Всеки си прави сметка какво може да направи, ако остане и какво, ако напусне.
Законовите промени от години насам водят само до понижаване на социалния ни статус. Реформите се изчерпват с икономии за наша сметка – по-малко отпуски, обезщетения, повече извънреден труд и униформи по-калпави от предишните – заявява синдикалният лидер Борис Перешелков на празника на МВР. А огнеборци протестират и носят плакати: „Не съм сам в пожара, водя два празни щата“. На кой да му се прииска да им стане колега? А? И кому ще се прище да се пробва с някоя онези 2900 бронежилетки, които плачат за бракуване според признанието на шефката на МВР? Той трябва да е глух и сляп, ако е интелигентен.
Полицаите, които не стигат в страната, са над 3–4 хиляди, признава Румяна Бъчварова. От всички изредили се министри на МВР тя е най-невъзмутима.
– Имаме – казва – вариант за намаляване на престъпността: общинска полиция по малките населени места.
Звучи величествено, както онова „като няма хляб, яжте пасти“.
„Народът е освирепял спрямо нас, иска да набие държавата в лицето на полицията“, отбелязва патрулиращ полицай в анкета на фондация „Общество и сигурност“ за самочувствието на правоохранителите. Той дали би посъветвал сина си да се облече в униформа и да тръгне по неговия път?
„Пътят е за никъде – посочва друг анкетиран. – В районното сега е ужас. Нищо не се върши, всички въртят телефони след оперативка и докладват на някой навън какви са задачите. Няма колегиалност. Има интриги, предателства, саботажи. Формират екипи не според това кой с кого работи, а кой кого шпионира и докладва. Този, който е принципен и безкомпромисен, бива наказван, а който действа избирателно според силните на деня израства в йерархията.“
За да тръгне по този маршрут в кариерата си, младият българин трябва да не е чел тази анкета. Или изобщо да не може да чете.
Инак би се отчаял и от статистиката. През 2009 година МВР има 68 000 служители, в началото на 2015 година те са 49 000, в края – 47 000, а през 2016 година – 43 000. От тях само 14000 са местата за полицаи, които патрулират и реагират на сигнали, а 20% от тях са празни.
С кадровия дефицит е обяснимо, че до 2009 година в МВР приемали хора с коефициент на интелигентност (IQ) над 90, после – с IQ над 75, а напоследък – само с резолюция „данните са относително благоприятни“ и то при показания, които по-рано се отбелязвали като „непреодолима пречка за реализация в службата“.
Искате примери? Веднага се сещам за два: за един катаджия, който написа фиш на улица „Ранбо Силек“ (вместо „Ран Босилек“) и за колегата му, който прати акт на улица „Ханку брат“ (вместо на „Хан Кубрат“).
Ами началниците им? Мислите ли, че са образец за младите? И баба знае, че за шефове на служби и министри по стара българска традиция се назначават не изявените в професията, а партийни послушници. Послушанието, а не талантът и смелостта се възнаграждават с постове, автомобили и секретарки. Фрапантната некомпетентност в МВР съжителства удобно с корупцията – това се видя например, когато трафикант на бежанци спечели обществена поръчка за превоза им в Гранична полиция.
Кадърните и честните отказват шефски позиции в МВР. Те знаят, че при смяна на правителствения кабинет ги чака в най-добрия случай преждевременна пенсия. И безскрупулните кариеристи не виждат перспектива във ведомството, затова се възползват от повишенията, за да продават информация, осигурявайки бъдещето си извън него.
Ако твърдя всичко това с такава увереност, то е не защото съм хроничен песимист, а защото познавам лично твърде много полицаи – и висши, и редови.
Петдесет и двама полковници и генерали минаха през 2001 година на детектор на лъжата. Провалиха се 43% от тях. Оттогава висше ченге не е качвано на полиграф. У нас. А иначе тестът с полиграф е задължителен на входа на силовите структури в напредналите европейски държави и в САЩ. Ежегодно агенти на ФБР проверяват за лоялност агентите на ЦРУ – и обратното.
Обаче ние си живеем в България. Тук конкурсите се провеждат в продължение на около две години и то така, че да ги печелят „наши момчета“, а „чуждите“ да са за пълнеж. И не е чудно, че намалява броят на кандидат-полицаите, които имат качества и мотивация за почтена и продължителна работа.
– Кандидатите за служители на МВР биват два вида. Първите са малоумни, те не си дават сметка, че като полицаи ще вършат престъпления – ще виждат продавачи на наркотици, но ще ги подминават, ще знаят за корумпирани политици, но ще ги пазят.
Вторите са негодници, които съзнателно стават част от корумпираната система, за да ползват благата ѝ.
На какво ви прилича това? На спам във фейсбук? Но то е заключение на професор, доктор на юридическите науки от института по криминалистика.
– Ако не е безработицата, никой няма да остане в МВР, полицаите сме на свършване – заключава Рангел, мой познат охранителен полицай. – Молете се на Господ да пази гражданите.
Ще се молим. Но ми се струва, че тая молба не е лесна за изпълнение. Дори и от Бога. Защото има неща, които много зависят от хората.
ЧУДНА РАБОТА. Какво се случи с реформата на Румяна Бъчварова? До вторник я имаше, от сряда вече я няма.
На „обществено обсъждане“, свикано през септември 2016 година от генералния секретар на нейната партия Цветан Цветанов – в обществото на самия господин Цветанов и на полицейските синдикати, вътрешната министърка се отрече от всичко, което съставляваше по-рано нейната „визия“ за промяна в органите на реда. Тя обяви, че полицаите ще получават при пенсиониране пак 20, а не 12 заплати, че отпуските им няма да се намаляват, че няма да се прави агенция от пожарната и че дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“ няма да се дели на две – една за въпросното управление, а друга – за въпросните дейности.
Накратко казано – всичко ще бъде както си беше, а не както предвиждаше 34-тият за десетилетието проектозакон за изменение на закона за МВР. Трийсет и четвъртият проектозакон! – обявен за единствено правилен написан веднъж завинаги, за каквито впрочем бяха обявени и предишните трийсет и три.
Да, живеем в страната на чудесата. И това, че реформата на Бъчварова за един ден промени агрегатното си състояние от гола вòда във въздух под налягане, както казваше един мой познат, никого не учуди и не изненада. Идат избори, а полицаите са електорат. По-добре да гласуват правилно, отколкото да протестират, както се заканиха.
Благодарни ли бяха те, че господин Цветанов като с вълшебна пръчица изпълни желанието им и превърна в пушек реформата на колежката си Бъчварова? По-скоро ми изглеждаха неблагодарни.
– Като си пуснем с колегите бюлетините и като се направим, че не виждаме шашмите с чувалите и с десетниците при гласуването, пак ще почнат да ни реформират – отбелязва Игнат, един симпатичен пожарникар. Гостувам му в дежурната, където е на смяна. Там е и друг униформен мъж, който ни слуша. Споделя мнението на Игнат и вметва саркастично:
– След изборите нова реформа ще си измислят – вместо двайсет заплати да вземаме три, а в пожарите да влизаме по един, за да ги гасим икономично.
Казвал се Иван, имал 22-годишен стаж в пожарната. Той също смятал, че реформа трябва. Не бил съвсем доволен от своята работа. Искал да я върши по-добре, но нямало как поради липсата на кадри, техника и организация. Като гражданин не се чувствал в безопасност – нито у дома си, нито на публични места. И не се сърдел на хората, които казват: ченгетата само искат, нищо не дават.
Ами, да, казват така, как да не казват? Крадци налитат като скакалци на къщи, офиси, коли, магазини и складове. Управници безочливо ограбват държавата. Кръв се лее по магистралите… а полицаите си вземат малките заплати и малките рушвети плюс тях и си траят. Не само катаджиите, ами и пожарникарите, и разследващите полицаи или поне част от тях, взимат по някой лев за някои работи тайно – всеки според занятието си. Пък после – защо разправял тоя или оня, че мафията си има държава. Ей затова.
Промяна трябва. Но въпросът е каква. И докога ще продължава.
Цветанов като беше вътрешен министър каза, че реформата в МВР е завършена окончателно, а след него всеки от следващите министри я започваше пак – Йовчев, Вучков, Бъчварова… На реформата, която носи името на Бъчварова, авторът ѝ не се знаеше. И синдикатите питаха за него, и депутатите, обаче не се разбра. Дори Факира Мити разказа как вади зайчета от ръкава си, но министърката, като промоутърка на 34-тата промяна на Закона за МВР, която е 7-ма от 2014 година насам, не разкри нейната тайна. Не стана ясно кой законотворец например изчисли, че като орежат социалните придобивки на служителите и намалят отпуските им с 5 дни, ще спестят 64 милиона лева – не 65 милиона, примерно, или 67, за нови кадри и техника? Грешна сметка. Хиляди полицаи напуснаха заради нея и ведомството им дължи обезщетения. Някои си ги взеха и се върнаха в МВР пак, пенсионираха се и останаха на работа, защото няма годни кандидати за отговорните им места. Така не се спестява, а се харчи.
Добре, че Цветанов навреме уреди да се задраскат тия безумия. Но и това, което остана написано, не изглежда много умно. Да направят държавно предприятие за услуги – да е по търговския закон, да е в МВР и да може да приема дарения. Такова чудо няма в ЕС, едва ли има и в Америка! Щели да го подпомагат от бюджета, а после да го пуснат на самотек. А ако закъса, както закъса прословутото полицейско строително предприятие „Проинвекс“?
Вместо да работят, в МВР мислят какво ще ги сполети и се спасяват поединично. И тия, които хвърлят оставки, са предимно началници. За пръв път от три десетилетия насам в годините 2016 – 2018 в органите има глад и за ръководни кадри, освен за постови и за патрулни полицаи.
Лесно им е на тия, дето са набедени за реформатори на звената за сигурност. Седят си в офисите в София и чертаят нови структури: част от служителите ще са в МВР, друга – в държавно предприятие за услуги. Фантастично! Но в Районно управление с 50 души на щат как ще се получи? Там има една деловодителка и една паспортистка, тя като е в отпуск, замества я другата… След като първата иде в МВР, а другата – в предприятието, паспорти ли няма да дават, или няма да прошнуроват дознанията? И това преструктуриране какво ще промени? Ще повиши ли разкриваемостта на престъпленията, която беше белязана примерно с великанското 49 грама кокаин хванати за една цяла година? Ще подпомогне ли борбата с битовата престъпност, с мафията и корупцията? Ще намали ли рисковете от миграционната криза и тероризма? Ще мотивира ли разследващите, въпреки несгодите, да не зарязват професията и за разкриват неразкритите убийства?
Ама имали сме най-много ченгета на глава от населението в Евросъюза. Може би. Около 47 000 души са на щат в МВР и разполагат с 1,1 милиард лева бюджет. Но селата са превзети от разбойници, баби държат брадви зад портите си и денонощно молят Богу да мярнат някой униформен. По тъмно не са желателни разходките по градските квартали, там колата със синя лампа е много по-рядко явление от момичетата със синя коса. 90% от бюджетния милиард отиват за заплати на личния състав. За какво плащаме с данъците си ? За седене по бюрата? При масовото командироване по границата се видя, че областните дирекции останаха с по двама-трима човека, действащи по сигнали на гражданството. Значи преобладава администрацията. Всеки нов министър от 30 години насам заявява, че ще я съкращава. Но от неговата партия издават заповед да не пипа „наши“, а да назначава. Така администраторите се множат и се възпроизвеждат – най-вече тия в централата на МВР, от които се очаква сами себе си да орежат. Как да стане?… Въпросът уж се счита за приоритетен, но се сваля от дневния ред. Предизборно време било, а то си е такова обикновено – откакто се помня като репортер, не съм чула за „непредизборно време“. А преди избори, както е известно, има точка първа в графика: обещания и комплименти.
НОВО ДВАЙСЕТ. Един конкурс в Столичната дирекция на вътрешните работи показва, че София остава без полицаи. Докарахме я дотам, че в двумилионната столица на България не могат на намерят дори 35 свестни мъже за катаджии. Научавам това от Галентин Грозев, лидер на Синдикалния алианс „Сигурност“.
Не е за вярване – и софиянци ще се оглеждат напразно за униформен пазител на реда – също като бабите в дълбоката провинция, превзета от апаши, където един полицай отговаря за осем села.
Но Галентин ми показва документи за доказателство. Злополучният конкурс е обявен с министерска заповед № 8121К-3410 от 31 август 2016 година за попълване на щата на СДВР със 119 полицаи, 28 водачи на патрулни автомобили, 2-ма водачи на служебни кучета и 35 младши автоконтрольори. Той е наложителен поради липсата на служители за патрулно-постова дейност и охрана на арести, тоест на тези, които хората виждат по улиците – да обикалят пеш или с патрулки, да охраняват мачове, протести и митинги, да посещават адреси по сигнали за инциденти и престъпления, да задържат престъпници и да ги съпровождат до арестите, да реагират при транспортни произшествия.
Какво се случва след провеждането му?
Конкурсът е издържан от 88 кандидати за полицаи, при което – забележете – остават свободни 26% от обявените места; издържан е от 18 кандидати за шофьори на коли със сини лампи, при което остават свободни 29% от местата за тях; и от 10 кандидати за КАТ, при което само 29% от местата са заети, а свободни остават цели 71 процента. Другояче казано, след края на конкурсната процедура за обявените общо 184 свободни щатни бройки за редови пазители на реда, остават непопълнени 68 от тях. За отбелязване е, че съществена част от преминалите конкурса кандидати са от „резерва“, тоест те са кандидати от предишен конкурс и са класирани по своите постигнати по-рано резултати – нещо, което им се разрешава по Наредбата за назначаване в МВР. При следващ конкурс няма да има нито един такъв кандидат. Това е така, защото от всеки конкурс досега се е формирал резерв от 80 –100 човека (които се издържали конкурса, но са останали под чертата след изчерпване на местата), а от този конкурс резерв няма, съобщават от алианса по сигурността.
Ето изводите, които те правят:
„Резултатите от конкурса в СДВР са по същество безпристрастната оценка на пазара на труда за привлекателността и перспективността на службата в МВР. Очевидно е, че в най-голямата областна дирекция на МВР, в най-големия град с най-многобройно младежко население у нас могат да се намерят само 10 служители на КАТ, само 18 шофьори на полицейски коли и само 88 патрулни полицаи. А то е крайно недостатъчно за обезпечаване на реда и сигурността в столицата на България.
Заслужават внимание и резултатите на успелите кандидати. Първият има 74,75 точки (при 75 максимални), а последният – 29,25. Разликата между първият и последния в класацията е над 200 процента! Това показва главно, че полицейската професия у нас се превърна в една от най-нежеланите и няма изгледи за скорошна промяна на нагласите. При това положение скоро ще можем да отбележим успешното закриване на полицията поради липса на служители в нея.“
Не е ли прекалено това опасение?
– Не е – убеден е Галентин Грозев, който е по професия разследващ полицай. – Резултатите от този конкурс са симптом, че нашата професия е паднала до най-ниските стъпала в стълбицата с престижните специалности. В двумилионен град не се намериха 35 катаджии, как ви се струва това!
Невероятно ми се струва, но е факт. Въпросът е – защо е така?
– А защо човек да пожелае да работи в КАТ? – пита Грозев, като дава отговора веднага: – Професията на катаджията в последно време стана особено непрестижна и неприятна. След всички мерки против корупцията катаджията трябва да е робот – без елементарни човешки нужди, мисли и чувства. В автомобила му са монтирани камери и от „Вътрешна сигурност“ го следят. Той не може да се почеше, да си свали шапката или да седне в колата, когато тя не е в движение, а е капнал от умора, понеже в системата не стигат хора и работи извънредно. Наказват го за всяко дребно нарушение като видят, че не взема рушвети.
Микрофонът се счупил примерно по вина на фирмата, ама нищо, дай него да го порицаем, пък после ще видим! Колеги имат по 7 такива порицания и напуснаха. Търпят обиди. Рушветчии били! Да, някои от тях сигурно взимат, но защото им дават, те никого не са ограбили насила! Не че оправдавам рушветчите. Обаче тия, които не могат или не искат да взимат? Те пак търпят обиди – незаслужено. Всеки шофьор върху тях си излива гнева от държавата – от лошия път, от това, че го уволнили… Вицовете за катаджии не ги разсмиват. Работата им е тежка – вадят трупове от коли, ходят по съдилища като свидетели с години, разбира се, по време на почивка…
Това за катаджиите. А за другите?
Грозев не се притеснява да обобщи:
– Лошите условия на работа в МВР са обществено достояние. Те обяснимо не привличат здрави и интелигентни хора до 40 години. За да се стигне до конкурс в МВР, има предварителни изисквания, каквито няма накуп никъде другаде: кандидатът да има чисто съдебно минало, да няма фирма, да има средно образование минимум, да е здрав физически и психически, да е интелигентен и мотивиран за службата. Следва изпит. а С медицински тест се установява годността за работа, а с физически тест се покриват нормативи – 55 лицеви опори или 55 коремни преси за жените, бягане 800 метра за 3 минути и 10 секунди. Следват тестове за интелигентност – там отпадат най-много от мераклиите, както и два психологически – с интервюта се проверява за страхове, паранои и други такива, които пречат на службата. На заключително интервю комисията отчита мотивацията и визията, следва назначението. Няма нищо непостижимо. Но като си избират професия, хората калкулират несгодите в системата – текучество, политически чистки, недофинансиране, липса на униформи, претовареност, стрес, нараснали опасности, свързани с бежанската вълна и с онагляването на престъпниците поради масовата безнаказаност. Стартовата заплата е 600 лева. МВР за 10 години намаля с една трета, 90% от съкратените са полицаи, пожарникари и граничари, а само 10% – администратори. Униформените стават все по-малко, но не и работата, а извънредният труд не се заплаща. Смятате ли, че всичко това за младите хора е привлекателно?
Едва ли.
КАК СЕ ЧУВСТВА и как мисли българския полицай? Не че нямам представа, но като виждам мислите и чувствата му „черно на бяло“ в една анкета, направена от полицейските синдикати, направо ми се доплаква.
Стресиран, неуверен, без самочувствие и без авторитет – такъв е българският полицай според тая анкета.
– Съжалявам, че съм полицай. Поради недоверието в държавата, която никаква я няма, хората възприемат полицейската институция като отговорна за всичко лошо, което ги сполетява. Народът освирепява към мен и колегите ми, той иска да набие държавата в наше лице. Все по-често ни псуват, обиждат, удрят с юмруци – казва служител на реда.
Негови колеги, независимо един от друг, добавят:
– Авторитетът на полицията е сринат. У всеки униформен хората виждат корумпиран катаджия. МВР е министерство на всичките работи. Полицаят се използва за всичко. Например, за да покажат управниците, че се грижат за бабите по махалите, задължават мен и другите районните инспектори да ги обикаляме и инструктираме как да си палят печките, все едно не го правят и без нас всекидневно. Безсмислена заповед, за която ме подиграват. Същевременно аз, който отговарям за 8 села, съм пратен за 15 дни на границата, колегата освен неговите 7 села поема и моите, а апашите това и чакат – насаме с бабите да ги бият и грабят. И пак мен ругаят за това.
– Винаги съм виновен до доказване на противното. Инспекторатът е мракобесна служба, която се занимава с разчистване на сметки. Аз всеки ден в тежки ситуации вземам трудни решения с нагласата, че каквото и да предприема, ще бъда виновен. Не е вдъхновяващо.
– В МВР стресът не е от професията. Обижда ни лошото отношение. И взаимно не си вярваме, и гражданите не ни вярват.
– Виждам графика и тръгвам на работа с болки в стомаха. Работим нощни смени и извънредно, натрупва се умора, грешим и валят наказания. Никой не пита защо така е станало, за да не стане пак.
– Викат ме като началник-сектор и ми се карат, че мой служител сбъркал това-онова. От мен се очаква да напусна за наказание.
Отгоре искали оставки, не питат имам ли вина.
– Случва се да спирам нарушител и докато му пишем акт в патрулката, получавам обаждане да го пусна. Той следващия път се държи с мен арогантно. Има чадъри. Респект към униформата няма.
Българският полицай е силно политически зависим – това в анкетата е очевидно.
– МВР трябва да е деполитизирано, а то е прекалено много политизирано и зависимо от партиите. Всеки път, когато се смени властта, търсят пробойни, за да компрометират и сменят началници. В центъра на престрелката са редовите служители – казва един от тях.
И други смятат така:
– Ние сме полицаи на всички, не на една партия, която е спечелила избори. Но кой ни пита?
– Честите политически чистки и преструктурирания създават напрежение, несигурност и съмнения, че някой цели да отслаби държавата и МВР. Всеки следващ министър прави реформи на парче, често наопаки на предшественика си.
– МВР се проваля в превенцията на престъпността. Тя е силова институция с репресивни функции. На политиците така им изнася. Аз не ща да съм юмрук, но пита ли ме някой!
Полицаят е и нестабилен професионално, и неудовлетворен от работата си – в анкетата и това се вижда пределно ясно.
– Постоянно променят нормативната база. Идва нова наредба, а старата не е отменена. Махат някой образец и печатат друг с 16 приложения. А няма бланки за гражданите – оплаква се пазител на реда. И не само той, и не само за това:
– МВР е най-нереформираното министерство, а най-много променяно. От 2007 година върви механично префасониране, вкарване и изкарване на служби – НСС, ДАНС, ДАТО, ГДБОП, Гражданска отбрана. Таман заработи някоя служба и я разтурят.
Чудя се нарочно ли го правят или без да искат.
– Нямаме подкрепа от началството, то заповядва, не разговаря. Бои се за докладва нагоре за липсата на техника и кадри. Оставя те да се оправяш сам. Ако не – гърмиш! Аз като разследващ полицай завися и от прокурорите, и от началниците. Но за гафовете отговарям сам. И сам се пазя, като работя по-малко.
Бедният български полицай! Безправен е и социално слаб. Лесна плячка за мафията.
– Бронежилетките и униформите са неудобни, белезници си осигуряваме сами. Обличат ни с евтини боклуци на високи цени и изглеждаме като мухльовци – гневи се командос. Цивилните споделят яда му:
– Климатиците се разпадат, в кабинетите ни лете става 50 градуса, завиждаме на тия, дето пращаме в затвора на хлад.
– Не стига ниските заплати, а и ръководството не спазва закона и не ни плаща адекватно. Лишават ни от социални придобивки и окото им не мига. Вдигнаха годините за прослужено време преди пенсия. Канят се да махнат 20-те заплати, които получаваме по договор в края на службата. Назначават ни при условия, които после стават невалидни.
– Като постъпвах в МВР, ми казаха, че имам право на подкрепа – психологическа, правна и здравна. Вятър. Психолог при нас не се вясва, освен ако не се гръмне някой. Ако сгафиш или те наклеветят, сам си търсиш адвокат. Превантивни прегледи – бош лаф. Мерят кръвното и айде чао!
– Намаляват кандидатите за полицейска работа. Тя беше престижна, сега е обратното. Расте делът на неграмотните кандидати и на тия с лоши биографии. Но конкурсите са за „свои“, независимо от качествата им.
– Растеж в йерархията ли? Само ако се натягаш на началниците, та да те броят в тяхната партия.
– Кариерното развитие в полицията? Ако си почнал на аналгин, приключваш на инсулин.
– Мен слушайте, имам 12 години стаж. Ако не е безработицата, никой няма да остане в системата, защото простотията е ужасна. Бас държа!
КАКВА ПОЛИЦИЯ НИ ПАЗИ?
Имам два чувала с разпечатки от записи на разговори с редови служители на реда. Ако е истина и половината от това, което те казват, спукана ни е работата.
– За да кандидатстваш за полицай – посочва новоназначеният постови Иван Стоянов – трябва първо да отпуснат място.
Научаваш и отиваш там. Най-добре е някой да те прати. В сайта на МВР пише къде има места, но хубавите са запазени.
Шефските са за завършилите висше в Симеоново и за връзкари. Ако не те е страх от черна работа, можеш да идеш при кадровика сам. Подаваш документи – лична карта, свидетелство за съдимост и други по образци. Чакаш да те проучат. Един приятел чака три месеца, писна му и замина за чужбина. На мен ми се обадиха и ме пратиха на конкурс. Хич не е труден. Физкултура: лицеви опори, скок, коремни преси, лост, бягане на 60 метра, лесно. Психопреглед: попълваш тест с въпроси за олигофрени и разговаряш с психолог. Един въпрос ми го зададе девет пъти и ми идеше да го тресна в главата, ама не, сетих се, че ми изпитва нервите… След туй пак чакаш резултат – колко?, дявол знае. Ако те викнат, назначават те и отиваш за шест месеца на курс в Пазарджик, Карлово или Варна. Аз изкарах пазарджишкия. Всички изкарват. И най-големите тъпаци. Почнах работа и хич не се изненадах – в РПУ-то тъпак до тъпак. Да се сбият с някой по тъмно – друго не знаят. А по светло да се влачат и да си бъркат в носа.
Чухте ли това? Всички изкарват. Сигурно някои нещо научават. Но други просто „изкарват“ и прилагат после закона за силата, понеже не са усвоили останалите.
Иван Михайлов, пожарникар от Хасково:
– Пожарните при нас са за музея. Новите 73, дето ги показаха по телевизията, до нас така и не стигнаха. Колегите в София ги пращат по един да гасят пожари. Той докато тича с маркуча, циганите му разкостват колата!“
Рангел Милев, граничар от Свиленград:
– Изнемогваме на границите с Турция. Зъзнем под заслони, мокри като кучета. Децата ни растат без бащи. Като идваше втори път на власт ГЕРБ обеща да ни изтегли оттам, ама обещанията са, за да не се изпълняват. Пълнят с командировките каца без дъно. Разноските за тях са равни на заплатите на 1300 полицаи, ако ги бяха назначили там. Говорят нещо за 200 конкурса, но на тия конкурси краят им не се вижда. И 200 души за къде по-напред? Бегълците прииждат. За две минути да застана с гръб към границата, десет нелегални я прескачат!
Иван Киров, оперативен работник:
– От служебния си телефон не мога да избирам мобилен номер. Използвам моя джиесем и си плащам от джоба. Така се разкривам пред криминалния контингент. И аз, а и всичките ми колеги. Сами си купуваме хартия за служебните принтери, компютрите ни са от миналия век. На година дават по една нова гума за четири коли, те са раздрънкани, с лимит, смеят ни се бандитите!
Румен Василев, надзирател:
– 456 щата в затворите съкращават. Един служител пази от 80 до 200 престъпници. Как?! Не четат ли препоръките на Еврокомисията – да подобрят местата за лишаване от свобода и да увеличат персонала? Докога България ще плаща присъди от Страсбург?
Станимир Петков, съдебна охрана:
– Зареди се цяла серия бягства от затворите тази година (2018). То се знаеше, че така ще стане, но нищо не се направи. Сега е свършен факт и пак не се прави. Вътрешният министър вика: „ Ами то бягства още от времето на граф Монте Кристо.“ Да, ама граф Монте Кристо е видял зор преди да се измъкне от замъка Иф, а в Софийския затвор и особено в общежитията от открит тип като това в Кремиковци седят само тия затворници, на които не им се излиза!
Георги Георгиев, полицейски синдикалист:
– Държавата да спре да се подиграва със служителите на полицията! Те са сключили договор с нея да работят 20 години, а тя безцеремонно им увеличи възрастта за пенсиониране веднъж на 25 години, втори път на 27, а сега на 35! Може ли 54-годишен пожарникар с болки в ставите да изнесе човек от горяща сграда? А полицаят с високо кръвно налягане как ще пребори двайсетгодишен гангстер?
ПОЛИЦАИТЕ протестират.
– Какво искат пак? – пита ядовито съседът ми Божидар. Къщата му на село за шести път е обрана. Той чул, че в бюджета за 2017 година парите за сигурност се увеличават, а се е убедил, че сигурност няма и го е яд да плаща за тоя, дето духа, със своите данъци. Не разбрал обаче, че въпросното увеличение е измама – и на ченгетата, и на данъкоплатците. Преди да излезе в оставка, финансовият министър Горанов дава на МВР около сто милиона лева повече, но вдига с 20% осигурителната вноска. Така милионите отиват право в Националния осигурителен институт – НОИ за осигуровки, а не в полицията за униформи, за иновации, за бензин, за коли, за техника и за растеж на заплатите.
Прецакали полицаите и те протестират, така ли? На Божидар, като на редови гражданин, не му пука за това. Забравил е как, когато той самият протестираше заедно с други, прецакани от властта, полицаите свалиха щитовете си пред тях и дни наред ги пазиха – в извънработното си време даже, доказвайки по този начин, че и те са хора като всички в България, които споделят една и съща съдба. Ако не беше забравил това, гражданинът навярно щеше да се ядоса на шашмата, с която Горанов имитира законодателство в полза на сигурността – също както други министри имитират управление на вътрешните и външните работи, на армията и на образованието, депутати имитират народно представителство, а хаосът имитира демокрацията.
Полицаите обаче се научиха да разпознават имитациите. Научи ги неволята. Тя е с тях всеки месец, когато получат 900 лева заплата и се опитат с тях да покрият наема, тока и парното, да се нахранят, да се облекат и да купят подарък на детето и жената, които по празници седят сами и ги чакат да се приберат от наряд. Неволята е с тях и всеки ден, когато си обличат униформата, получена със закъснение, в която зъзнат зиме и се потят лете. И всеки път, когато си купуват кубинки на пазара, понеже от служебните краката им кървят. А също и когато по двама гасят огромни пожари. Или когато отиват с рейса сутрин в някое от осемте села, за които отговарят, и се връщат с него чак вечерта, а от друго село ги викат: крадци тази нощ изнасилили баба, къде сте, мамка ви, как нямате кола?!
Така, с неволята до тях, работят 13 хиляди български полицаи – патрулират и реагират на сигнали. Не са сами – всеки един полицай води няколко празни щата и влачи 30-хилядна полуработеща администрация, ръководен от поне от петима началници – от груповия до главния секретар. Началниците му, разбира се, не са от добрите професионалисти, а от послушните, които умеят да съчетават отлично липсата на компетентност с корупционните сделки. Полицаят трябва да мижи и да си трае, тъй като послушанието се възнаграждава, а усърдието се наказва, опре ли работата до престъпник от „нашите“, еле пък ако е важна особа от мафията… И полицаят мижи, мижи, обаче вижда например как МВР купува на едро горива за 2,80 лева, а Марешки на дребно ги продава по 1,70. Как гумата за полицейска „Лада Нива“ струва 200 лева, а за толкова от магазина ще вземеш две. Как най-много от бюджета се харчи за перо „Персонал“, а заплатите не са мръднали от петилетка насам, стартовата е 610 лева – колкото на чистачката и на мястото на напусналите 5000 души не се назначава никой – нямало пари! Това освен с кражби отвисоко, как да се обясни?
Къде са милиардите от победите над контрабандата и наркотрафика, с които правителството се хвали? Защо не дадат на МВР 20% от тях, нали то ги е докарало в хазната? Не са ли заслужили разследващите, катаджиите, оперативните работници и пожарникарите тия скромни 7% над мизерните си заплати, за които синдикалната им федерация настоява? Защо поне не върнат ония 170 000 лева удържани погрешка от надниците на граничари, които спят в съдрани палатки и удържат мигрантския натиск? И да им купят дърва – иде сняг!
Но не. Реформират ги само. Безкрай. С реформата на техен гръб икономисват – режат щатове и социални придобивки, променят наредби, за да не плащат за извънредния им труд! За техническо обновление и поетапно увеличение на възнагражденията и дума не става. Сит на гладен не вярва. Бившият им колега Борисов, съсредоточен в магистралите и външната политика, се пошегува свойски с тях, между другото, като им назначи социоложка за министър. Тая шега не ги развесели обаче, дори когато социоложката госпожа Бъчварова почна смешно важничи за прикритие на собствената си уплаха. Страшно нещо е незнанието.
Как да потуши бунта на полицаите? Как да разпредели бюджета на МВР, който никак не е малък – над един милиард? Как да раздели пазителите на реда от администраторите, като не знае кой какво прави? Как да ги накара да работят, като те и да искат, не могат – нямат гориво, нямат компетентни ръководители, ако действат самостоятелно, настъпват мотиката… Тя опита да разговаря с тях. В резултат те построиха пред парламента палатки с плакати: „Като няма разбиране, има протестиране!“ и „Бойко, вземи си министърката!“. Седяха цяло едно лято там, но ефектът беше много по-малък от този в по-предишни времена, когато протестираха по час-два, пушейки демонстративно цигари. Ефектът беше нулев, накратко казано. По едно време премиерът подаде оставка, взе си министърката Бъчварова, както и целия персонал и си тръгна, за да го върнат след известно време избирателите пак. Но полицаите останаха по местата си. И продължиха да се борят за права.
Като стана главен секретар на МВР, Борисов обеща:
– Влезем ли в НАТО, ще качим заплатите на полицаите!
Минаха 15 години оттогава. Влязохме в НАТО, Бойко се качи на върха на държавата. „Нашият Бойко!“ – зарадваха се полицаите, които по-рано не само пускаха бюлетини за него, ами водеха и комшията, и комшийката, и тъщата – да пуснат и те. Но и това мина, Бойко три пъти премиерства, два пъти подава оставка и два пъти се връща на власт, а полицейските заплати не се отлепяха от дъното и това е. А системата за сигурност обезлюдя.
В средата на 2018 –а, когато България пое на свой ред европредседателството, министър-председателя кандиса да даде 100 милиона на МВР, за да си правят с тях каквото щат. Направи го напреки на министрите си – на вътрешният и на финансовия, които се клеха преди това, че хазната е празна. Причината беше, че полицейските синдикати заплашиха да посрещнат евроделегатите с протест и окачиха за сведение на канцлерката Меркел и другите високи гости огромен билборд в центъра на София с английски текст: „Служителите на МВР са най-ниско платени от колегите им в ЕС . Основното им възнаграждение е едва 340 евро!“ Приети от Бойко в неговия кабинет водачите на непокорните ченгета склониха да ги приберат от улицата в замяна на дадената им сума. Празникът на МВР на 5 юли те посрещнаха послушни, каквито не ги бяхме от години. Щях да се зарадвам и да реша, че при тях най-накрая са се наредили нещата, ако не бях получила на от моя приятел Галентин Грозев съобщение: „И аз като други напускам системата“. Не повярвах на очите си, като го прочетох. Написах му въпрос: „Какво ще правиш?“ Той отвърна: „Ще се вписвам като адвокат“. Написах: „ На кого оставяш синдиката“. И получих следния отговор: „Предпочитам отвън да се опитам нещо да направя за МВР , на което му трябва съвсем нова визия и промяна. Убедих се, че отвътре нищо не може да се направи, защото егоизмът и личният интерес надделяват над разума и общото благо. Синдикатите са овладени по този начин, включително и нашият. Напускам, за да не участвам в тия схеми и аз.“
МВР РАБОТИ изключително добре. Няма какво повече да се желае.
Кой твърди това?
Всички вътрешни министри го твърдят, но най-вече милата министър Бъчварова.
– И ГДБОП работи изключително добре – казваше неведнъж тя. И полицията. Не просто добре работят – нали разбирате? – а „изключително“, сиреч, да не бяха ченгета, а ученици, трябваше да им се пише повече от шестица.
Почти съм сигурна, че министърката си вярваше, като говореше така. В смисъл, че вярваше на някой, който ѝ беше казал това. И, пази Боже, да я опровергавам. Още повече, че наследникът й на поста – бившият военен Валентин Радев продължи нейната стратегията под кодово име „Хвалба“ с периодичните си изявления, че на МВР все по-нагоре, и по-нагоре, и по-нагоре му се вдига рейтингът. Как да кажа при това положение, че полицията работи зле, а не „ изключително добре“? Няма как. Но мога да добавя, че полицията работи „изключително добре“ и в наркобизнеса. Тъй като това е очевидно.
Всички редовни посетители на дискотеки виждат това, което разказа диджей Дамян, когато ченгетата арестуваха, а после пуснаха незабавно седем-осем души в дискотеката „Плаза“:
– Във всяко преуспяващо заведение у нас има клиенти, които се забавляват и с опиати. Ако не ги консумират в специален будоар, като в „Плаза“, то при поискване им ги доставят веднага – на масата или на дансинга.
Но какви ти будоари! Ако имате време, идете следобед в квартал „Люлин“ или в „Младост“, обиколете там детските площадки, дворовете на училищата, паркингите и кварталните кафенета и ако не намерите откъде да си купите дрога, обадете ми се – аз веднага ще ви взема от градинката, близо до моя блок една-две дози хероин или амфетамини, ако щете, или пико. Но няма да се наложи да ме молите. В почти всички столични квартали, на известни места, пристигат всеки ден пласьори – по залез и си тръгват към десет вечерта. Някои идват пеш, други с автомобили, паркират, слизат, разхождат се показно, говорят нещо с някого по телефона, постоят под някой вход, нещо шушукат… Всички ги виждат – майки, баби, ученички. Всички, с изключение на полицията. По някаква причина маршрутите на наркопласьорите и патрулите почти никога не се засичат.
Като главен секретар Бойко Борисов влезе в аналите на МВР, освен с всичко друго, и с някои фрази. Едната гласеше: „Във всяка банда има полицай“.
Около десет години са минали оттогава, но не са се променили нещата.
От мой познат служител на ГДБОП научих, че разпределението на наркопазара съвпада с границите на районните полицейски управления. Защо ли? За улеснение на двете страни. Наркопласьори плащат на полицаи в съответното РПУ, които да се правят, че не ги виждат, или да им дават информация за акция на ченгета от други структури. Знам го, защото неведнъж съм правила интервюта с труженици на наркомафията, които искат да станат прочути.
Наркодилърите – а те са началници на пласьорите и са подчинени на босовете – разказват, че всеки от тях отчислява за своя човек в районното управление около 20–30 лева седмично – това е неговата такса, без нея ще загуби работата си. Отделно неговият бос в квартала си плаща на тримесечие на началниците – обаче по 2000, а не по 20. Ако не с пари, с вечери в ресторанти, с коли назаем, или с момичета, безплатни. Такава е играта. Наркотърговията не може без полицията – открай време е така. А напоследък и полицията не може без наркотърговията, май – свикнаха полицаите с наркодобавките към заплатите си. А някои започват работа в МВР само заради тях.
Много хора бяха шокирани, когато МВР съобщи, че полицаят Божидар Милев, който беше арестуван за търговия с амфетамини, постъпил на работа в министерството не за друго, а за да се занимава с наркобизнес. Той самият го разказва – то се чу на запис със СРС в съда – на друго продажно ченге, след като двамата са принудили студент наркоман да продава за тях дрога пред Народния театър.
Една мила телевизионна водеща не искаше да повярва – как е възможно това? – да стане някой полицай, след като състави план как да преследва престъпниците, за да им краде занаята!
Ами възможно е, да. Бившият главен секретар на МВР професор Николай Радулов съобщи даже, че мафиоти пращат синовете си да учат в полицейската академия в Симеоново – не за друго, а за да заемат после високи постове в службите и да допринасят оттам за семейния бизнес. Това от една страна, а от друга – има свободни щатове във всички РПУ-та, но кандидатите са малко и почват, щат не щат, да назначават и хора всякакви… И все повече стават в академията на МВР курсантите като един Петко, който прати с комоцио в болница петдесетгодишен човек – че го бил засякъл с мерцедеса.
– Призовавам гражданите да кажат къде се продава дрога! – заяви пред камерите Младен Маринов, поредният главен секретар на МВР. Той призова за същото и собствениците на дискотеките. Странно – защо не попита подчинените си? Те знаят това много добре.
Има едно-единствено място, където наркотърговията става и без знанието на полицията. То е навътре в ромските гета, където рядко стъпва полицейски крак. Обяснимо наркоченгетата съобщават, че над 80% от хероина се продава там. В циганските махали къщите са строени как да е – една в друга, с комшулуци, по тесни улички, в лабиринт. Там униформен може да попадне само случайно и то ако има по-малко от година стаж. По-опитните му колеги не припарват по тия места, защото знаят, че излизане няма – ще нарежат на парчета някой там, ако решат, ще го закопаят и археолози след сто години ще му намерят останките. Ако преследват някого, заподозрян за наркотрафик, полицаите стигат до първите къщи в квартала и се връщат назад. Друго е, разбира се, когато правят официално посещение в палатите на наркобароните по тяхна покана, за да си получат заслужените подаръци.
Ако не всяка седмица, то всеки месец по веднъж полицията съобщава за заловени наркопласьори. И някой би попитал: абе, тия отровители на децата свършване нямат ли?
Нямат. Първо, защото наркопазарът не търпи празно място. И второ, защото арестите са ала-бала.
Съседи и близки на наркомани непрекъснато подават сигнали в полицията: кой кога им продава, къде и как ги обикалят дилърите. Майки редовно намират спринцовки до детски пързалки, прибират ги и ги носят като улики при кварталния.
От време на време, като от немай къде, полицейски части пристигат на някой адрес по сигнал, преджобват десетина тийнейджъри и тръшват някой пласьор на земята. Той се оказва обикновено един от тъй наречените шанаджии – извънсистемни играчи, на които системните им режат ушите… А ако хванат в суматохата двама-трима от познатите на РПУ -то дилъри, акцията обичайно спира дотук. Бихме могли да допуснем, че участвайки неведнъж в подобен лов на цаци, някой разследващ е доплувал случайно до някоя акула, сиреч до бос на наркомафията. Аз лично го допускам, но нищо такова не съм чула, което ми подсказва, че разследващият или е изяден, или онемял от страх.
ЗАЧЕСТЯВАТ ПОСЕГАТЕЛСТВАТА срещу полицаи, разпорежданията им не се изпълняват и им се нанасят телесни повреди, докато изпълняват задълженията си – алармират от синдикалната федерация на МВР.
Е, няма нужда от аларма. Всички виждаме и без това – бият полицаи често и навсякъде.
В софийския квартал „Орландовци“ двама инспектори, пратени да връчат копие от жалба по съдебно дело срещу някой си там, бяха тръшнати на земята от тумба роми, удряни и ритани, докато ги отведат в „Пирогов“.
Фенове на Локо „Пловдив“ окупираха монтанското РПУ и взеха да хвърлят бутилки и камъни по дежурните, за да пуснат техен авер, прибран по-рано от стадиона за това, че разкървавил носа на униформен.
И в Перник две ченгета плюха кръв, когато се отзоваха между пияни по сигнал за семеен скандал.
Примерите има още, но и без тях се разбира – млатят правоохранителите на поразия. Колко от тях ближат рани годишно, не се съобщава. Но от състава на Трето столично РПУ уверяват, че ежедневно отнасят псувни, обиди и шамари. Един патрулиращ бил ухапан от жител на квартал „Факултето“ така, че докторка от Спешна помощ припаднала, докато увивала в марля мръвката, откъсната от крака му.
Защо така се получава? Защо бият българските полицаи толкова безцеремонно и безстрашно? Предлагам ви три-четири възможни обяснения за това.
Бият ги, защото могат да си го позволят.
Бият ги, защото не ги уважават
Бият ги, защото и те бият гражданите.
Бият ги, защото у нас се счита за престижно някой да бие някого, включително и на избори.
Да видим сега кои от обясненията са верни и кои не.
Наистина ли всеки негодник, ако му се прище, може да набие някое ченге? Определено да. Най-малкото защото, ако някой за такова нещо е вкаран в затвора, то е останало неизвестно за обществото.
Наистина ли българският народ не уважава полицията си? И защо да я уважава например?
Тя успява ли за излови ли крадците? Не, те си задигат по 12 коли на ден, както сочи статистиката, нападат като хуни бостаните и зеленчуковите градини, прескачат оградите по селата и душат бабичките, за да им вземат пенсиите под възглавниците.
Полицията смее ли да пипне мафията с нейните продажни чиновници и държавници? Друг път.
Разкрива ли поръчковите убийства? Абсурд!
Удря ли по наркотрафика, контрабандата, търговията с бели робини? Ами. Дружи си с наркодилърите край училищата, прави се, че не вижда цигарите без бандерол и продавачките им, шушука си със сутеньорите и си взема даже без пари от платената любов.
Ами катастрофите предотвратява ли? Или само пита шофьорите „кво прайм сега?“
А спира ли нелегалните мигранти на границата? Вятър. Добре, че бедността отблъсква бежанският поток от страната ни.
Въпреки всичко служителите на МВР щяха сигурно да са по-уважавани, ако не бяха унижавани от политиците във властта.
Последните обаче ги ползват и за мръсни поръчки – например за незаконно подслушване – и ги зачитат само, когато им трябват, за да ги защитят от протестиращи. Тогава ги организират, оборудват, въоръжават и ги поставят като щит пред телесата си. В останалото време им дреме за тяхното оборудване и организация. Колко им дреме – то се видя през онова лято, когато в продължение на 44 дни министри и депутати минаваха през полицейския бунтовен лагер пред Народното събрание като през рояк мухи винарки.
А дали е прекалено да се каже, че и полицаите бият гражданите? Да?
И аз мислех, че е прекалено, докато видях един скандален клип, пуснат от „Господарите на ефира“, в който четирима униформени налагат едно момиче и се чува: „Пръдла! Фак ю, ще те наритам!“
Разбира се, много работи могат да бъдат казани в полза на нашата полиция и за похвала, но тя от другите си пати.
Има три-четири неща, изпробвани в цивилизования свят, които могат да се направят от законодателната, изпълнителната власт и гражданите, за да се спре погазването на правовия ред и издевателствата над неговите представители. Първото се прави на избори.
За съжаление в България какво точно се прави на избори не е ясно, а пък на избраните не им пука за всичко останало.
И АЗ ОТИДОХ на протест. На 11 октомври 1017 година. Отидох да протестирам в защита на журналистиката.
Не си носех стол, както трябваше да направя по замисъла на организаторите. Идеята беше всеки журналист да сложи своя стол пред Министерския съвет, за да се образува редица в знак, че сме много и не ни е страх, ако за критика срещу властта ни уволнят и столовете ни останат празни. И че политиците трябва да се страхуват от нас.
Красива е тая идея. И за снимка става, но какво от това? Аз протестирах не защото очаквах от министрите внимание. Хиляди полицаи протестираха, а правителството две години и кусур се правеше, че ги забелязва точно толкова, колкото две капки дъжд на паважа. Та защо да забележи нас? За опразнените столове в полицията няма кандидати, а в журналистиката за всеки празен стол се намира нов задник. А това, че към задника няма глава, въобще не плаши управляващите, ами ги и радва даже. Те не искат журналисти, които ползват главите си и за мислене, освен за показване по телевизиите. И ги отстраняват. Така се отзовахме на 111-то място по свобода на словото след Кения, Бутан, Габон и Уганда. Сто и единадесето място! Коментирайки този факт, един депутат от управляващото мнозинство – Тома Биков, бивш съветник на вътрешната министърка Румяна Бъчварова – от парламентарната трибуна каза, че статистиката лъже нагло. И че ние в действителност сме първенци по медийна волност в света.
И че има едно желязно доказателство за това – че България, за разлика от други държави, убит разследващ журналист си няма.
Като го чух, се сагласих веднага: доказателството е наистина желязно. Да убият автентичен български разследващ журналист? Напоследък в България? Това просто няма как да стане. То е все едно да убият занзибарски леопард или пиринейски козирог, или някой от другите видове за които се знае, че са изчезнали от състава на фауната.
Шегата настрана. Това не беше само срамно, то беше и опасно за държавата. Аз отидох на протеста на журналистите, за да го кажа – точно това: че България е в опасност, когато средствата за масова информация славословят с парадоксално усърдие властта – дори, когато с нашите 5,1 промила смъртност повеждаме световната класация – и бълват мръсни думи по адрес на бунтарите и опозицията, вместо да информират със здрав разум и на приличен език.
Протестът свърши. Беше малоброен, вял и тих. Бях поканена да го коментирам в единайсет часа в една телевизия. Вървях нататък и си мислех: какво се случи? Какво, освен, че се видя колко малко са осмелилите се да протестират? Слава богу, че не се случи това, което стана предишния ден с протестиращите от оръжейния бизнес, а именно – премиерът да покани някои от нас, да побъбри с тях, да им обещае всичко на света, те предоволни да излязат и да накарат останалите да играят хоро и да пеят под прозорците му от радост. По-голямо унижение от това не мога да си представя, макар че унижението в нашата професия става ежедневие в десетилетието от 2010-а насам.
Като журналист – за 25 години, при всички власти, които са се сменили – аз три пъти съм заплашвана с уволнение за това, което пиша: веднъж в кабинета на един министър, втори път – в кръчмата от един главен редактор, подпийнал, и трети път – в коридора от един от предпоследните издатели на „Труд“. Но през всичкото време не съм и сънувала, че е възможно да съществува това, което видях на 5 октомври 2017 година по Нова телевизия: двама видни управляващи – вицепремиер и депутат – общо три пъти в едно предаване да плашат водещия, че ще му изстине мястото. И да му натякват, докато той ги интервюира, че столът на колежката му е празен, понеже и тя много питала.
Отидох на протеста и за още нещо, което не се случи. Не се погледнахме с колегите в очите, не си повярвахме и не си признахме вината. А трябваше преди да протестираме пред някого, величаейки го като по-високостоящ, да си признаем, че ние самите позволихме това – всякакви типове, насадени в министерски кресла, да ни третират като слугинаж. Почти всеки от нас има вина – един, че е премълчал, друг – че е изпълнил мръсна поръчка на политик, ченге или олигарх, трети – че обича да е слуга, душеприказчик, гадже… вместо да е коректив на управляващите по смисъла на занаята.
Вярно, че технологичната революция, интернет и лошата организация на разпространението смазаха вестниците още в началото на 20-те години на века, те спряха да печелят и така от самостоятелни икономически субекти, които се издържаха от цената си, от тиражите и от рекламата, станаха храненици – на тоя, на оня и на държавата. А безплатен обяд, както е известно, няма. В корпоративните медии – все едно на кого са и в кой град, свободата на словото е само донякъде. Още по-зле е в мафиотска държава, подобна на нашата, където всеки бизнес е зависим от корупционната любов на собственика към някой държавен управител.
Но и ние, журналистите сами сме си виновни за това, че свободната преса живя твърде кратко от Десети ноември насам – или поне аз си мисля така. Виновни сме, защото когато ни мачкат, лежим по гръб и пъшкаме – едни от мъка, други в оргазъм – и само веднъж за цяло десетилетие споменахме, че ни липсва свободното слово, с което в първите години на прехода поживяхме. Споменахме го на протеста, на който бях, но под сурдинка сякаш – шепа хора, събрани под прозорците на властта. И не ни достигна доблест да си кажем, че свободата е в самите нас – и заедно с нас се купува или продава.
Повечето колеги, за разлика от мен, не признават вина. Лияна Панделиева ми каза:
– Отказвам да съм виновна за това, че докато си изхранвам детето, някой ми е нареждал какво да пиша, как и кои думи да махна. Това се нарича „да си вадиш хляба“.
Лияна хем е права, хем не е права. Да, никой не е по-голям от хляба. Но човек избира сам как да се прехранва.
„ТЯ Е МЛАДА, лъчезарна и щастлива, защото се занимава с това, което иска. Избрала е най-прекрасната, по нейните думи, професия – учителската. Тя е госпожа Катерина Заркова – преподавател по френски език във Френската езикова гимназия „Алфонс дьо Ламартин“ и класен ръководител на 11 „Г“ клас, за който тя казва – „това са интелигентни и будни млади хора, от които и аз постоянно уча.“
„Обичам ги“ – допълва Катерина и споделя личния си опит – днес учителят е изправен пред предизвикателството да се бори за вниманието на едни деца, които разполагат с огромна информация само на един клик разстояние.
Тя е родена през 1989 година в София. Възпитана е от родителите си да следва онова, което желае най-силно, защото само така човек може да бъде добър в своята област. Преди да се дипломира като преводач и редактор в Софийския университет и да специализира във Франция, Катерина през 2008 година завършва същата гимназия, в която днес преподава – френската. Днес нейните учители са нейни колеги, а тя води своите часове в същата класна стая, в която някога е учила.“
Край на цитата.
Той е от очерк, публикуван в сайта OFFNEWS и озаглавен „От любов към професията“. Автор е Диана Маркова. Отнася се за дъщеря ми.
Младите хора с добро образование в България са толкова оредели, че всеки от тях става за герой на малък разказ. Знам това и то ме натъжава, но на очерка за Катето се радвам. И то се радвам възторжено. Майките знаят защо.
На 24 май – нова радост. Минавам случайно покрай Френската гимназия и гледам – на стената една детска е написала със спрей: „Катерина Заркова – президент!“
Една вечер Катя се прибира вкъщи обляна в сълзи. Плаче неутешимо. Хванали любимата ѝ ученичка да си купува от дилър на „Попа“ пакетче хероин.
Боже, Господи! На „Попа“! На площада „Патриарх Евтимий“, да. Най-прочутото тържище за наркотици в България се намира там, на крачки от елитната езикова гимназия, където учат толкова умни деца! Така е и всички отдавна знаят това. Всички! Всички наркомани от София и страната. Всички софиянци – и магистратите, и депутатите, чиито работни места в парламента и в Съдебната палата, са на четвърт час път пеш от тая криминална язва в центъра на столичния град. И всички полицаи знаят наркосборището на „Попа“ – цивилните и униформените полицаи, които всеки ден го подминават или наминават да си съберат от дилърите парсата!
Това е позорно! То е повече от скандал! Трябва да се пише за него! Да се говори! Да се снима! Да се показва! Да се натрие за тоя маскарлък мутрата на властта!
Включих компютъра. Клавиатурата беше хванала прах. Напоследък пишех рядко. Нали бях решила да си сменя професията с друга някоя! Решила бях, защото я обичах, а тя в последно време беше погрозняла, зад изпаренията на цензурата все по-трудно я разпознавах. Упорствах половин година в решението си – до края на 2017-а, като пробвах различни занятия. Бях безработна с мярка „подписка“ в Бюрото по труда, напъвах се да бъда книжарка, продуцентка, рекламно лице на НПO, пиарка… Така разбрах, че от журналистка служителка много трудно се става. Не можах. Провалих се. Но опитът си заслужаваше. В суматохата си преброих приятелите и видях, че никак не са малко и следователно съм доста богата. И очаквано, през новата 2018-а, се върнах в моя вестник – у дома.
– Вестниците днес не са същите, каквито доскоро бяха, крадливите политици не се стряскат вече от тях – отбеляза по повод завръщането ми в занаята бившият прокурор Славчо Кържев, който вече е адвокат, но пак създава ядове на имотната мафия, като брани жертвите ѝ в съда.
Да, вестниците не са същите. И България не е същата, каквато си я представяхме, когато се прегръщахме по площадите и приветствахме демокрацията. Но щом ние сме същите, няма страшно.
София
1 юли 2018 година
КРАЙ