БЪЛГАРСКАТА МАФИЯ, КАКТО Я ВИДЯХ: Глава четиринайсета Цветни къщички за престъпността

От книгата на Анна Заркова „Българската мафия, както я видях“

– Исках да го убия тоя човек, дето отне живота на Вероника, дъщеря ми! А сега ще трябва да го храня!

Тоя вопъл е на Трайчо Трайков, бащата на една двайсет и тригодишна студентка, насечена с брадва от крадец, който я срещнал случайно и решил да ѝ вземе чантата. Кореспондентката на „Труд“ Веселина Ангелова го е отразила в репортаж от търновския съд, който е осъдил злодея на 30 години лишаване от свобода. Добре, че го виждам на хартия, а не го чувам на живо, защото ми иде да се разридая – да заплача от безсилие заедно със съсипания баща. С огромната човешка мъка не се свиква – дори, когато работата ти изисква ежедневно да я забелязваш и описваш.

Що за човек е, който може да удари 15 пъти с брадва едно красиво непознато момиче, като го спре насред път, за да му вземе парите? Що за тип е тоя, че да хвърли нежното окървавено тяло в река Янтра – там, където тя тече посред старопрестолния град, да се качи после на влак, да слезе на гарата в Горна Оряховица и да се опита да тегли пари от открадната дебитна карта?
Изглежда, че тоя уродлив касапин се е пръкнал от племе на човекоядци. Но не е. Родината на Илиян Здравков, четиридесетгодишен, рецидивист, беглец от правосъдието, е България. Имал шест влезли в сила присъди, лежал в затвора 23 години и издирван, за да изтърпи ново наказание.

Психолозите го определят като аутсайдер, ще рече според тълковния речник някой, който има твърде малки изгледи за успех, няма качества на професионалист и никой не се интересува от него – нито в държавата, нито в мафията, където иначе би могъл да намери работодатели.

Виждали ли сте такъв човек? Да, разбира се. Къде? Стотици са. Във вашия квартал. Във вашия вход. На вашия етаж. В огледалото.

Гладът възбужда грабителите. А някой грабители убиват. За самозадоволяване в кризата.

Българската криза – нравствена, демографска и икономическа. Тя настъпва в последната година на кабинета „Станишев“ (2009) и превзема живота на обикновените хора от електората по-нататък, докато управлява Борисов.

Не е българско откритие, че безработицата, беднотията и обезлюдените по липса на поминък градове и села бълват на талази онази престъпност, която криминалистите наричат „битова“ или „конвенционална“. С прости думи казано – много крадци и много крадат. Защото нямат, а не могат или не искат по друг начин да придобият разни неща. И не само крадат – от къщи, плевни, молове, офиси и коли, но и грабят, бият и убиват за пари.

Тук може да се отбележи българският принос – едно цяло поколение, израсло предимно в ромските махали, ходило на училище две-три години или хич, вдъхновявано от фалшивата водка, стафа, чалгата и задника на Азис, за което да си сит и да живееш добре означава да си вземеш от имащите хора онова, което ти трябва. Техен проблем е, че не го дават.

В Провадия двама изнасилили и претрепали с цепеница 77-годишна жена, която ги наела да ѝ пренесат дървата за огрев от улицата у дома. Предположили, че има пари под възглавницата, та затова. В село Бръшляница удушили с възглавница 93-годишна баба за да вземат осем лева и два буркана с кисели краставици. Кои са тия изверги? Те са деца – на тринайсет, четиринайсет, седемнайсет.

ДОКОТО СЛЕДИМ напрегнато пред телевизорите какво се случва в къщата на реалити формата „ВИП брадър“, откъдето фолкпевицата Луна предложи на премиера Бойко Борисов брак, един не толкова забавен факт остава на заден план в обсега на вниманието ни. Той е, че циганският бандитизъм става все по-нагъл и по-нагъл, а арестите след неговите изстъпления оредяват.
Употребявам понятието „цигански бандитизъм“ не като етническо, а като статистическо. При последното преброяване на населението в България 4,9% души се определят като роми, а по данни на МВР 35% от всички извършени престъпления в страната са тяхно дело.

Според Центъра за изследване на демокрацията средногодишно на наша територия се извършват около 550 000 конвенционални злодейства, а МВР отчита около 130 000 – но това не е важно, тъй като на статистиката вече никой не вярва. По-важно е друго – че за някои от стотици хиляди не са подадени жалби, а за други са подадени, но не са образувани дела „поради маловажност“.

– Това са престъпления с нисък финансов еквивалент – обобщава Цветан Цветанов, който фактически около десет години е силов вицепремиер, независимо дали заема тази длъжност или дърпа конците на силовите ведомства от върха на партията ГЕРБ.
„Еквивалент“ ли каза Цецо? Интересна дума, да. А по същество за тоя „еквивалент“ би могъл да ни каже или бащата на ударената 15 пъти с брадва Вероника, или майката на оня неин връстник от Гложене, когото друг касапин разфасова за девет пити кашкавал.

– До голяма степен в последните години беше ограничена тежката организирана престъпност, разкрити бяха знакови престъпления, отвличания и тъй нататък – продължава Цветанов. – Битовата престъпност, както виждате е друго нещо, тя е социален проблем, свързана е с безработицата, липсата на образование сред подрастващите и всичко това, което имаме като даденост.

Чест му прави на силовия вицепремиер, че си признава някои от „даденостите“, макар да не уточнява кой, кога, кому и какво е дал. Бих поспорила обаче относно неговото схващане, че организираната престъпност е едно нещо, а битовата – „друго“.
Да видим какво „друго“ освен престъпността се случва напоследък у нас? Все идат избори. Избор след избор – парламентарни, местни, частични местни, пак парламентарни… – мандатите се съкращават с оставки или с корупционни скандали и следват нови избори – местни, частични местни, президентски и парламентарни пак…

И да помислим сега: дали пък няма връзка между възбудата на криминалитета в гетата и текущото купуване на гласове оттам?
Спомнете си масираната апашка атака в един супермаркет край казанлъшката ромска махала – беше 2015 година, през есента. Един очевидец разказа тогава:

– Наближаваше седем вечерта. Пазарувах в магазина, когато вътре нахлу тълпа. Сигурно 100 души бяха – мъже, жени, деца. Един ги водеше, подвикна нещо като в Дивия запад и всички започнаха да грабят от рафтовете – пълнеха колички, тъпчеха джобовете на якетата си, прегръщаха бутилки, шоколади и кутии с вафли. Пазачите се стреснаха. По-младият разпери ръце пред вратата, другият викна: Ей, какво правите? И се скри някъде. Преди да дойде патрулката по сигнал, в гетото потънаха камари консерви, бонбони, салами!

– Циганските кражби са системни тук. Но не е било такова чудо! Тц,тц,тц… – цъка с език един охранител. И анализира: – Научиха се циганите, че не ги закачат преди избори. Ще видите, че няма никого да арестуват.

Оказа се прозорлив. От МВР след два дни излязоха със съобщение: в магазина имало разпродажба и „многобройни клиенти“, така че ревизия щяла да установи какво е изнесено, но иначе изнасянето било „предотвратено“.

Браво на полицията, пламенен привет! Предлага друга версия за станалото. Само дето като новинар от опит знам, че при две версии за едно безобразие по-безобразната винаги се оказва вярната.

Забележете обяснението на човека от охраната. Според него в предизборната кампания ромският електорат е имунизиран срещу наказателна отговорност за престъпни деяния. Публична тайна е, че той е особено ценен за партиите. Защото вотът му най-лесно се купува – евтин е, единодушен е и може до обърне изборните резултати, тъй като се държи от местни тартори със здрава ръка.
Та питам силовия вицепремиер: не вижда ли връзката между двата вида престъпност – организирана и конвенционална? Не забелязва ли връзката между високите етажи на мафията и волните цигански изстъпления по места? А връзката между тарторите на ромските махали и партийните лидери?

Тарторите в махалите или ромските барони, както ги наричаме още, са явление, достойно за научни трудове на социолози, политолози, криминолози и психолози.

Палатите им се виждат отдалеч, извисяващи се над бордеите, а бизнесът им е познат от репортерски разследвания за джебчийската мафия, за трафика на имигранти, проститутки и просяци, за контрабандата на дрога и цигари, за телефонните измами и за покупката на избиратели. До палатите в стил мутробарок полицаи и данъчни не припарват, освен ако не са дошли приятелски да си събират парсата. А от визитите на медиите няма последствия, ако не броим репортажите еднодневки и отнесените от техните автори псувни, ритници и страхове.

Изопачавам ли фактите? Ето ви още тогава.

Четиринайсет ромски барони от Игнатиево бяха проверени от НАП след репортаж на Миролюба Бенатова за крадлите, които те командироват из цяла Европа, за мръсните им пари и за рушветите, които дават на ченгета и прокурори. Агенцията съобщи в края на 2015-а, че са „предприети допълнителни вземания от тях за 1,5 милиона лева“. Две години по-късно още не е съобщено тия вземания взети ли са или не.

Залагам на отговора „не“. Бароните имат по-други плащания. Те другаруват с партийните шефове по места и правят мост между тях и избирателите. Мостът е от стотачки.

По данни от асоциация „Прозрачност без граници“ един глас струва 50 лева за големите и 30 лева за малките населени места. 58% от анкетираните български граждани, включително тези от ромски произход признават, че се продават, защото са бедни и са длъжници на тарторите, които им „помагат“. Знае се как. Те са лихвари и работодатели на телефонните измамници, на наркотърговците, на продавачите на безакцизни цигари, на сутеньорите и робините им, на каналджиите в бежанската криза, на дилърите в изборната търговия.

Впрочем в търговията за предпоследния вот се появи интересна тенденция – модна, достойна за учебниците по криминология. Осъзнали силата си в демократичните процеси, криминалните авторитети не се задоволяват вече само със свои хора във властта. Полицейските чадъри, които получават от тях, не са им достатъчни. Те искат да излязат на светло от ъндърграунда и лично на управляват – града, общината, държавата. Нашето законодателство не е пречка за това. Изборният кодекс допуска кандидати за кметове, общински съветници и депутати с неограничен брой присъди и висящи дела, стига да не са в затвора през предизборната кампания.

Ето го Пиже – седем пъти осъждан и разследван за побой над полицай, но втори в листа за общинари след прочутия му събрат – народния представител Бат‘ Сали. Ако не беше посегнал по едно време на телевизионна звезда, дошла да го снима преди местните избори, Пиже като нищо щеше да управлява Самоков барем четири години и да си краде същевременно ток, защото това е поминъкът му извън политиката. Е, можеше и да се превъзпита, както допусна аверът му Бат‘ Сали – да се превърне примерно от апаш в балетмайстор.

И Юсни Ибрям, друг мераклия за общинар, като бъде избран, може да се поправи – нищо, че има присъда като купувач на гласове по-рано. И разните му други партийни кандидати, обвиняеми в хулиганство и лъжесвидетелство, току виж се преродили в местните парламенти от тарикати в обществени благодетели.

– Хората избират тези, които искат да ги представляват – каза някакъв депутат, запитан за номинациите на разбойници в гетата. – Това е то представителната демокрация!

В тая демокрация обаче непочтените политици се явяват като кръстници на бандитизма. Подобно на Кръстника на Марио Пузо те правят услуги на криминалния елит, обличат го в костюми, даряват го с имунитети и го внедряват в институциите, а той им се отблагодарява на изборите. А в промеждутъците между тях му е позволено да си безчинства.

Доказателства ли искате? Незабавно? Напишете в търсачката гугъл „Роми обраха магазин“ и ще получите за 0.25 секунди 27 700 резултата. Потърсете „Роми ограбиха старица“ и ще видите 122 000 дописки за около 100 000 случая. „Роми мамят по телефона“ – 95 000. Десетки хиляди от тези публикации са от началото на текущите една след друга предизборни кампании. Заглавията са разнообразни: „30 цигани бият трима фермери за реколтата“, „Убиват пенсионерка за 20 лева.“, „Бият учителка пред децата“, „Опустошават завод в Перник“, „Разкостват село Мечка“, „Продават гласове срещу храни, изкупуване на дългове, помощи за зимата“…

Престъпността се формира от 87 фактора, първите два от които са безработицата и бедността, категорични са учените. Те едва ли ще сгрешат, ако сложат купените избори на трето място.

– Такива избори няма да съществуват, ако няма политически субекти потребители – мъдрува главният прокурор Цацаров.
Социаложката Бъчварова – шефката на кабинета на министър-председателя, докато беше и силова вицепремиерка, поясняваше:
– Схемите за купуване на гласове са различни, но купувачите – едни и същи от години. МВР ги знае кои са.

МВР ги знаело кои са?

Като ги знае, защо не ги арестува?

ТУРИСТИТЕ ПО ЧЕРНОМОРИЕТО се оплакват от пълчищата джебчии по плажовете.

– Не смеем да се изкъпем в морето – казват младоженците Киро и Яна от Велинград. – Не остане ли някой от компанията под чадъра да пази багажа, той изчезва моментално. И да дремнеш под сянката не можеш, ако си сам. Озъртаме се като в кримисериал…

Мила родна картинка! Всеки я е виждал на живо. Не само по крайбрежието, а и по хотелите в курортните комплекси, по хипермаркетите, спирките, гарите и паркингите в големите градове. И не само в България. И в Англия. И в Испания. И в Чехия. И в Италия. И в Холандия. И в Германия. И във Франция. И на олимпиадата в Рио даже има командировани наши апаши, конкуренцията с местните тях не ги плаши.

Бях по работа в Брюксел с колеги журналисти от различни държави. Туй било, онуй било, по едно време се ръкувам с французойката от Льо Монд и се представям:

– Вестник „Труд“, България“.

Тя се усмихва и казва:

– Vous venez de la partie dez apaches – в превод на български: „Вие сте от родината на джебчиите“!

Леле! Срам. Но как дa ѝ шибна на тая нафукана парижанка един шамар, за да се отучи да обижда така, след като съм ходила в Париж и знам на какъв език говорят в парка до „Нотр Дам“ мърлявите майки с малки деца, от които екскурзиантите по инструкция си пазят саковете. Говорят на шопски и на кардарашки.

Международна тайна е, че джебчийството, проституцията и просията представляват приблизително две трети от брутния вътрешен продукт на България. Тия професии се упражняват от наши ромски кланове по цял свят.

– Семеен бизнес – казва с фалшива скромност дебел къдрокос кардараш.

За него криза няма. От 1000 до 3000 паунда на ден докарвала фамилията му – жена му, двете дъщери и трите внучета– от кражби на портфейли, бижута и телефони в Лондонското метро и в два мола. Докато си говорим с моя познайник, гледаме клипа, който се върти на една от метростанците и поучително показва как една румънска колежка на жена му обира разсеяна англичанка.

Крадлите работят целогодишно в Лондон, Париж, Барселона и София, а сезонно във Варна, Бургас, Златни пясъци, Слънчев бряг, Боровец и други наши зимни и летни курорти. В българската полиция за приходите им няма статистика, нито пък за броя на кражбите, освен за разкритите, които са пренебрежимо малко. Цифри няма смисъл да споменавам.

Мерим с една моя приятелка рокли в един магазин за конфекция в центъра на Варна. Продавачката надниква зад завесата и прошепва:

– Пазете си чантите.

Дошли са две крадли. Тя ги познава. Като си излизат, обяснява:

– Две циганки са, от Горна Оряховица. Дебнат до витрината. Като дойдат клиентки, намърдват се след тях. Един циганин ги навестява – дойде веднъж при мен и ми каза, издам ли ги, да се смятам умряла.

– Оплакахте ли се в полицията? – питам аз.

Оплакала се.

И какво се е случило? Нищо.

В полицията са наясно със ситуацията и без тая наплашена продавачка да им се обяснява. Чуйте какво ми разказа един действащ шеф на сектор „Престъпления срещу личността“:

– Лицата, които извършват джебчийски кражби са повечето от ромски произход, безработни и без образование, ако не броим курсовете по джебчийството, което е единственото им препитание. Има домашни школи, има и общи – в гетата. Там се учат от малки как да подбират жертвите си, как да ги обират с бързина. Чупят пръстите им по особен начин, за да влизат по-лесно в джобовете – хоп и хайде! Децата и жените в цели семейства крадат, а старейшината пласира краденото и да поддържа връзки с адвокати, ако евентуално някой загази. Милиони се изкарват от това. Минимум вложения, максимум печалба. Действат по групи от три лица: по-млада жена, по-възрастна и бебе или малчуган. В София пристигат рано сутрин с автобуси от Радомир, Перник, Костинброд, Петърч, Левски, и другаде, където някой от тях живеят в палати. Потеглят в различни посоки: към Централна гара и булевард „Мария Луиза“, площад „Света Неделя“, „Илиянци“, Женския пазар. Обектите им са предимно от женски пол – бързащи софиянки, заплеснати и по-засукани, или провинциалистки, дошли да пазаруват с големи суми… Групичката прави калабалък покрай потърпевшата, едната циганка бърка в чантата ѝ, подава портмонето на другата и тя се отдалечава… По 100-200 лева вадят така надница, минимално, без да броим удари като тоя от един щур германец, който носел в задния си джоб цяла пачка – 1000 евра… Удрят, значи, и в пет следобед се прибират у дома си като чиновници от банка.

Така правят джебчиите.

А служителите на МВР какво правят?

Основно две неща. Съветват гражданите да бъдат бдителни и да се пазят. Обясняват защо не могат да хванат апашите. Ако нещо трето правят – да се опитват да се свършат работата, то не заслужава внимание, понеже е почти безрезултатно – 6% разкриваемост и то с традиционното преувеличение в числата. Пък четвъртото, с което се занимават, за да си докарат по някой неследващ се дар над заплатите – то не е за приказване. Говорила съм с двама старейшини на джебчийски кланове. И двамата се похвалиха, че освен с адвокати, разполагат с ченгета в районен, регионален и национален мащаб.

Много пъти съм питала ченгетата защо апашката мафия е вездесъща според тях. Те сочат около три-четири причини за това.
Първо, защото апашите са гастрольори от различни места.

Второ, защото са непълнолетни и малолетни – тийнейджъри и деца. Майката реже презрамки или дъна на чанти на Женския пазар, но сополивото чаве е на преден план. То е обучено на каже на полицая: „Аз бех, бе, бате“. И да ревне с пълен глас. Така се използва вратичката в законодателството: извършители до 14 години не носят наказателна отговорност, а възрастта от 14 до 16 години върви с комплект от смекчаващи вината обстоятелства. Отделно малките апашчета са обучени да си служат с много имена.

– Асан се казвам и съм на пет години, от Видин – вика и те лъже в очите. По-добре да го пусна, отколкото да му установявам самоличността, сто други задачи ме чакат – обяснява ми Ванката Динов, който минава за „печен“ полицейски кадър. Той сочи и трето, и четвърто обстоятелство, което прави джебчиите неуловими.

– Действат във верига. Набелязват обекта на спирка – затлъстяла госпожа. При качването ѝ в трамвая първата крадла я спъва, втората отваря ципа на чантата ѝ, вади портмонето и го предава назад. Ако госпожата се усети и викне: „Обраха ме!“, трамваят вече е тръгнал, а плячката е навън. Веригата има разни разновидности, но правилото е, че у джебчийката, която се намира най-близо до жертвата, никога не откриваме нищо откраднато. Плюс това законът ни пречи. Основният състав на кражбата е посочен в член 194 алинея 1 от НК – „Който отнеме чужда недвижима вещ и я присвои от владението на другиго с намерение да я присвои, се наказва с лишаване от свобода до 8 години“. В маловажни случаи наказанието е затвор до една година, глоба или пробация – малка почивка за крадеца преди да се върне на работа… Кражбата на плажа е леконаказуемо деяние – на вещ без постоянен надзор по член 195 от НК… Освен това, за да бъде предмет на кражба, вещта трябва да има минимална стойност от 150 лева поне. В противен случай е налице само административно нарушение съгласно член 218 б. Повечето случаи са такива – не си заслужава полицията да се занимава с тях.

Съчувствам му на Ванката – няма права, обаче си мисля, че е прав оня, който е казал, че когато някой не иска да свърши работа, намира причина, а когато иска – намира начин.

Аз лично се сещам за три начина да се пипнат джебчиите, за които се сеща всеки човек без да е учил криминалистика.

Първо, да посетят дворците на джебчийските босове в Костинброд, Петърч, Левски и другаде, както правят репортерите от вестниците и телевизиите. Да се сложи секретен полицейски пост пред вратите им. Тръгне ли полицай по маршрутите на ромските барони и свитата им, няма как да не стигне до прокуратурата, освен ако не се подхлъзне по някоя изпусната жълтица.

Второ, да се иде на автогара Връбница в София рано сутринта, както неведнъж разследващи журналисти го правят. Да се посрещнат автобусите от околните села, да се проследят слизащите от тях мургави жени с големи чанти – някои с лъскави закопчалки, други пазарски. Да поработи някой оперативен работник с някои тях в мола или по пазара – ако не всичките, то поне една група ще хване на местопрестъплението за деня. А на следващия ден другите може да си помислят дали са избрали най-лесния занаят.

Трето, да се прочете по-внимателно НК. Вярно е, че в упоменатите там маловажни случаи наказанието за кражба е пренебрежимо малко. Но има и квалифицирани състави, описани в член 195 и член 196 от НК. Те са осем, не един и два. „Ако кражбата е извършена от две и повече лица, сговорили се предварително… ако е извършена повторно… при опасен рецидив“ и прочие. Стига само да не го мързи полицая – да събира доказателства.

Проблемът е, че тия три неща могат да се вършат, а могат и да не се вършат, без едното или другото да се отрази на полицейската заплата. Камо ли пък на кариерата на поредния министър на вътрешните работи.

МРАЗЯ ДА ГЛЕДАМ новинарските емисии по телевизиите в празничните дни, когато вестниците не излизат и обществено-политическият живот замира. За тия дни дежурните редакционни екипи се зареждат предварително с една-две стари положителни новини и ги повтарят, докато на хората им заглъхнат ушите. По тоя механизъм в първите часове на Новата 2016 година БиТиВи и Нова тв бравурно съобщиха десетина пъти новината, че над 3300 непълнолетни майки получават коледни надбавки. И че ще им се дават помощи само в натура, за да не могат пълнолетните бащи да им вземат парите и да ги изядат и изпият. Не казаха, че това е част от законодателните поправки, които в депутатските среди наричат „циганските“.

Но нали чудесно звучи? Говорителката седи зад коледен венец със звездички и се усмихва:

– Непълнолетните лица, родили момченца и момиченца, трябва само да попълнят заявление по образец, ако знаят да пишат, ако не – да помолят някой да им го напише и няма проблеми.

Супер!

А дали например някой от успалите се посрещачи на Новата година, които чуха чудесната новина, се замисли – какви са тези тъй облагодетелствани от почитаемата власт „непълнолетни лица“?

Това са децата, които раждат деца.

Вижте две снимки в глобалната мрежа.

Десет дни след като е станала майка четиринайсетгодишната Гюлфен прегръща плюшено мече, подарък от социалните лелки, които са прибрали бебето ѝ.

Деси бие нейния рекорд – тя на единайсет години е добила първата си рожба, гушка я, а рожбата е клюмнала в ръцете ѝ като парцалена кукла.

Историите на тия две майчици са еднакви: родили се нежелани от майка и баща без брак, единият родител е гастарбайтер, а другият пък никакъв го няма, отгледани са от бабите си между другото, посещавали са само отвреме-навреме училище, попаднали на улицата и изнасилени.

Те имат хиляди посестрими по съдба – на 12, на 13, на 15 години. Чиновниците от агенцията за закрила на детето ги делят на три рискови групи.

В първата група, най-многобройната, са тези от ромската общност, където ранното майчинство е фамилен модел. Става дума за девойчета от циганските махали, чиято рода едва дочаква първата ми менструация, за да ги продаде на женихи, въпреки, че те се противят.

Във втората група са тия с неясен произход – етнически и родови, израсли без семейни грижи, нагладували се по приюти, които си търсят каквото и да е препитание, включително на секспазара, където контрацепцията е излишен харч.

А в третата са жертвите на трафик и експлоатация – отвлечените от престъпни групи в чужбина, които са принудени да проституират, а после връщани в напреднала бременност, като негодни за употреба.

Какво е общото между всички тия невръстни родилки? Те прекъсват образованието си, ако не са го прекъснали и по-рано, изоставят децата си или ги гледат в крайна нищета, с болна психика са, здравето им е разбито, нямат пари за лекарства – изобщо животът им е низ от нещастия. При тях за хепиенд се счита да станат булки вместо ученички – без значение, че това е доживотно социално изключване – или пък бебенцата им да бъдат настанени в Дом за социални грижи, а те самите – в друг дом или при приемни родители. Между другото стана известно, че в едно приемно семейство педофил си лягал всяка вечер с шестгодишно момченце, но кой ти гледа…

Да видим статистиката. Само за година и само в ромското гето в Сливен 145 незавършили пети клас са познали преждевременното майчинство. Най-младата е на дванайсет. Хасково се гордее с три многодетни, нестигнали пълнолетие. В столичния Майчин дом средно 7 пъти седмично приемат „пубертетки“ в родилното отделение и се раждат все нови и нови несретници.

Причините бодат очите: Нарастваща бедност. Престъпност. Невежество. Едва кретаща социална, здравна, образователна и правоохранителна система.

Какво прави държавата при това положение? Тупа се в гърдите.

Управници се самооблажават в телевизорите:

– По Закона за закрила на детето дадохме възможност да се изгради стройна система с държавна агенция и областни отдели, в които хората все повече сигнализират за насилия над невинни дечица – радва се един министър. През 2001 година сигналите били 71, а тази година – над 3000! По 10 ден! Колко хубаво, видите ли!

И друго:

– Около 300 души годишно получават присъди за съжителство с непълнолетни или малолетни. Тази година осъдените са 277, а миналата бяха 262-ма, само двама са оправдани. Законът повелява до 2,5 години лишаване от свобода, но съдебните дела приключват с пробация, за да могат татковците да са полезни на децата, родени от деца.

Не е ли трогателно?

И още:

– Депутатите се заеха с четири проекта на закона за семейните помощи. „Атака“ предлага да не се дават помощи на малолетни и непълнолетни майки, за да спре плоденето на маргинали, които точат касите за социално подпомагане. Приет е обаче проектът на правителството за помощи с памперси.

Малко, но от сърце. Пари няма, нали знаете? Викайте „мерси“ и трайте.

Казват, че тийнейджърската бременност не била типично български феномен. Акселерация. Децата получавали вторични полови белези вече на 9–10 години вместо на 13–14 както по-рано, а психически и умствено узрявали по-късно поради глобализацията. Отрицателните последици за благополучието на децата поставяли пред еднакви проблеми и България, и Англия, и Франция, и САЩ. Разликата била в подхода на политиците и обществото към тях.

Признаването на проблема е половината от решението, гласи общото правило. Обаче в България политиците не обичат да си признават, а обществото обича да ги слави за подаянията, които получава от тях. Смята се, че така е по-весело. Като на потъващия „Титаник“, когато свири оркестърът.

– НЕ ВСЕКИ БЪЛГАРИН е ганьовец и не всеки циганин е мангасар – въздиша артистично Цветелин Кънчев, лидерът „Евророма“, докато седим на дългата заседателна маса в офиса на партията му и пием кафе, поднесено от мургава секретарка, която в сравнение с последната Мис България изглежда като Пепеляшка в сравнение с мащехата си.

Цецо е приел с радост поканата ми за интервю по въпроса за ромския бандитизъм. С него сме стари приятели, неведнъж съм описвала патилата му, както и аферите в Медодобивния комбинат на Златица, родния му град. Той е икономист по образование, етнически българин е, израснал в ромски квартал, макар понякога да разправя разни други неща. Знам добре как създаде през 1998 година Евророма, която оттогава оглавява. Беше народен представител в 38-то Народно събрание, но през 1999 година беше арестуван и стана първият осъден депутат. Той твърди, че присъдата му била издадена, защото се намесил в изборите и подкрепил президентската двойка на левицата, въпреки, че бил предупреждаван да не се меси и да си мълчи. Кълне се, че видял как съдията по делото му издал оправдателна присъда, но само за една вечер тя била пренаписана и го пратили в затвора по политическа причина. Описаният в обвинителния акт грабеж на ловно куче „гонче“ на стойност 22 лева бил само формалният повод да го изолират от партийните борби. Тъй или инак, той беше помилван от президента Първанов и лежа малко повече от пет, вместо цели шест години.

Включвам касетофона и започвам да питам на „ви“, както правя винаги с близки познати, за да сменя тона от приятелски на официален.

– Чухте ли, господин Кънчев – питам – за Динко, първото бебе на 2017-а, от сливенската ромска махала? Майка му е на 13 години, не знае да чете и пише, татко му е в пети клас, в семейството работи само дядото…

– Чух, да. Дядото със заплатата си от „Чистотата“ щял да храни жена си и всичките тия деца.

– Трагедия или традиция е това?

– Трагична традиция. За щастие тя вече важи само в някои цигански общности в Сливен. Семейството на Динко е от сливенската Долна махала. В Горната махала, трудно ще намерите момче или момиче, създало семейство преди да навърши 18 години. Там има сред младите доста висшисти, студенти и хора без средно образование рядко се срещат. Става дума за две затворени ромски общности с различен манталитет – едните бъркат любовта със сърбежа, другите са значително по-интелигентни. Ако тези общности са отворени и обединени с други, няма да е така – това е то интеграцията. Тъй или инак, повечето възрастни роми са против това – деца да раждат деца. И останалите ще се променят, ако видят как законът се стоварва с цялата си строгост върху родителите на тези деца.

– Прокуратурата се самосезира за бебето Динко. По закон баща му носи наказателна отговорност за „съвкупление с лице под 14 години“. Той самият е непълнолетен обаче и ще му се размине.

– Арест на дядото е нужен. Показен – така, че като го видят с белезници, в неговата общност да си извадят поука. Ние от „Евророма“ предлагаме законодателна промяна – наказателната отговорност да се носи от родителите на децата – и на момичета, и на момчетата, които създават деца. Народното събрание по-задълбочено трябва да се занимае с това.

– Споменахте за арест. Но има ромски махали, в които полицаите не смеят да влязат. И престъпленията там са начин на живот – наркотици, кражби…

– Не съм съгласен. Направете сравнително проучване и ще видите, че най-малко наркотици се разпространяват в ромските махали. Колкото до полицаите – те не само, че влизат в тях, но и пълнят затворите оттам – с крадци на кокошки, на гълъби, на килограм желязо, на парче салам. А крадците на стотици милиони са недосегаеми. В техните къщи и офиси полицаите не смеят да влязат. Те са у нас са уважавани и почитани, а кокошкарите – презирани. Аз ви уверявам, че броят на кокошкарите ще се смали, ако се вкарат в затвора поне двама – трима големи крадци.

– Да се върнем към малкия Динко. Ако расте неук като родителите си и гладен, един ден очаквано ще открадне салам. Или ще напусне България, ще иде при джебчиите пред Триумфалната арка…

– А, не. Румънските джебчии са превзели района край Триумфалната арка. Бях веднъж в Париж на политическо събитие, разхождахме се с колеги там и румънски цигани се опитаха да ни оберат. Трябваше да проговорим на цигански, за да ни оставят на мира. Те там „работят“, други не допускат. Преди години обраха най-голямата българска джебчийка, за да я изгонят от Париж.

– И какво остава за Динко от гетото в Сливен?

– Труден въпрос. Той трябва да учи. Да не остане неграмотен като родителите си. Лошото е, че има сегрегация в българските училища. Идете в 75-то училище във квартал „Факултета“ и се опитайте да намерите едно българче там. Няма. Паралелките в първи клас навсякъде във всички градове са два вида – български и цигански. Това не е законно, но никой не търси от директорите и учителите отговорност. Докато е така, Динко ще остане в своята затворена общност. Ще стане баща и той на 15 години преди да се научил да пише.

– „Гетата в България раждат чудовища“, писа немската преса, след като варненски ром бутна момиче в берлинското метро.

– Видяхме клипа. Да се разберем за едно. Това момче от „Максуда“, което блъсна момиче в берлинското метро, се самоопределя като турчин, не като ром. Човек е такъв, за какъвто се определя сам. И ние в ромската общност не щем да ни го пришиват на нас. Това от една страна, но от друга – по какво се различава той от чистокръвния българин емигрант, който нокаутира в една дискотека испанец и го прати в кома да бере душа? Отделен въпрос е, че както разбрах, момичето от берлинското метро и момчето, което я блъска, са имали връзка, скарали се, тя тръгнала рязко в друга посока, той се ядосал… Не казвам, че има право да се отнася с нея по тоя груб начин. Обяснявам само, че това с чудовищата не е еднозначно.

– Нима не е чудовище тоя апаш, който изнасилва баба и я бие до смърт за двайсет лева под възглавницата?

– Чудовище е – съгласява се Цецо. – Но чухте ли главният секретар на МВР? Той каза, че ромите не са по-големият процент от нападателите на възрастни хора с цел грабеж. Предимно българи грабят с насилие и то неоправдано. Местните си хора си ги познават, проблемът е, че ги няма между кориците на делата.

– Как ще ги има, когато един полицай отговаря за седем-осем села?… – паля се, обаче знам, че тая тема е друга и се връщам на нашата. – Но ние сега разговаряме за ромските гета.

Цецо ми отвръща с въпрос, на който има собствен отговор.

– Тези българи, които източват кредитни карти в цял свят в гета ли са родени? Не са. Престъпникът има ли род, народ и етнос? Има, да, но той не ги представлява, а е изключение от тях – тъжно и срамно.

Уточнявам:

– Значи няма ромска престъпност според вас?

– Няма. Ромската престъпност е измислица на псевдонационалисти и патриотари, тя им служи да печелят гласове на избори, като сеят омраза. Призовавам истинските българи, наследници на Ботев, Вазов и Левски да не се вслушват в апелите им.

Контрирам го:

– Телефонните измами не са ли циганска работа?

– Те са работа на бургуджиите, които са цифром и словом около 1000 души. Телефонните измами са техен специалитет, призовавам МВР да ги спре. Не е трудно да ги намери – имат големи къщи във Ветово, Дългопол, Две Могили, Левски. Обират левчетата на пенсионери, заделяни цял живот с големи лишения. Не ги е срам!

– Те са цигани, цигански клан.

– Аз ги наричам мангасари. Както наричам някои българи ганьовци. Не всеки българин е ганьовец обаче. И не всеки циганин е Манго – разберете това! Добре е да се прави разлика. Има много роми, които са лекари, полицаи, съдии и се справят отлично, друг въпрос е, че повечето крият произхода си. Медиите трябва да показват и добрите примери. Иначе се налива масло в огъня на ракиено-салатените патриоти и националисти. А в тоя огън можем всички да изгорим.

– Етническата толерантност все повече изглежда като гола фраза – и по света, и у нас. Дали конфликтите между българи и роми като тези в селата Катуница и Гърмен ще се множат?

– Не вярвам. Видяхте ли в Харманли как българи и цигани заедно скочиха срещу бежанците? Ние сме един народ. Всички сме българи. Това много ясно личи в обкръжение от чужденци.

– Ние българите презираме бежанците, като че ли… Под „българи“ аз разбирам и цигани.

– По-добре да избягваме обобщенията. Някои от нас презират бежанците, други не. И самите бежанци са различни. Аз познавам много сирийци. Бил съм в Сирия, когато тя беше една красива, уникална светска държава. Някой разбута света и сега Сирия е в руини. Прекрасният град Палмира е сринат със земята от псевдомюсюлмани. Истинските мюсюлмани скочиха срещу отрепките.

Имам приятели сред тях, те казват: никъде в корана не се проповядва насилие – никъде! Ние българите сме един от най-старите европейски народи и трябва да отстояваме европейските ценности, включително народното единство.

– А какво се случи с ромското включване? По едно време с него ни проглушиха ушите.

– Освен че откраднаха парите? Нищо. Помниш ли, че аз го предрекох още през 2005 година, когато поисках да ти дам интервю? 2015 година мина и замина, със стари циганки не стана нов катун. В продължение на десет години се събираха едни циганета в евтини костюми, говорещи на уличен английски, хапваха, пийваха и отчитаха колко добре върви ромското включване. Помниш ли ги? И нищо не се промени, освен че те се преоблякоха в скъпи костюми. Аз на предишния главен прокурор му дадох данни за 27 фондации, които откраднаха много пари. Те са част от голяма организирана престъпна мрежа от фондации на територията на целия Европейски съюз. Никой не отчете колко пари бяха дадени и колко потънаха някъде. Напразно ние от Евророма предлагахме да се създаде Държавна агенция на равните възможности, която да контролира изразходването на тези средства и да отговаря за него. Националният съвет по етнически и демографски въпроси като консултативен орган към Министерския съвет ги разпределяше без да носи никаква отговорност. Удобно, нали? – по тоя въпрос Цецо се горещи и зарязва официалното „ви“.

– Сега се говори за едни 26 милиарда евро, които Евросъюзът подготвя за интеграция на ромската общност.

– От тях в България ще се получат три милиарда евро до 2020 година. Ние от Евророма казваме: дайте тия пари на всички български граждани, които живеят под социалния минимум, не само на циганите. Да, казват бедните българи, благодарим, ще ги вземам, но децата ни ще бъдат в отделни паралелки.

– Много тъжно е това.

Събеседникът ми пали цигари и заключава:

– Ежедневно ни залива омраза.

Струва ми се, че е прав.

Поканена съм на рожден ден и търся подарък, но предишния ден сме пуснали във вестника челно заглавие: „Внимание! Мамят ни с етикети „Произведено в България“.

Налепили тия етикети ударно, преди големия коледен пазар – на джиесеми от Китай, на дрехи втора употреба от Италия, на турски храни и вина, внесени нелегално.

Ами сега? Недоумявам: Кое е наше производство, кое – контрабанда?

Мотая се в един магазин за подаръци, свалям от рафтовете това-онова, слагам го в кошницата, но го връщам после обратно. Усещам, че продавачката ме гледа с омраза.

В едно съм сигурна: има едно производство, което процъфтява в родината и носи българския вкус. Не е на вино, не. И не е на карловска луканка. У нас в индустриални количества се произвежда омраза.

„Омраза мейд ин България“. В оригинал.

Какво е омразата? Тя е отрицателна емоция, несъвместима с обичта – чувство на антипатия, отвращение и враждебност към някого, на когото се желае зло. Тя е желание да се репресира, ограничи и унищожи намразения. Психолозите твърдят, че хората в цял свят мразят онези човеци, организации или явления, които застрашават тяхното здраве и благосъстояние. Определението е вярно, но би могло да се допълни относно нас, които волю или неволю живеем в България. Ние обичаме да мразим. Омразата за нас е нещо като положителна емоция и затова мразим наред – и това, което уврежда интересите ни, и всичко друго, което другите не харесват.

Произвеждаме си неприязън навсякъде – у дома, на улицата, в офиса, в кафенето, в институциите. И я консумираме с наслада.

Мразим държавата си. Правителството. Опозицията. Депутатите – зависими и независими. Демократите. Комунистите. Партиите. Безпартийните. Протестиращите срещу властта и подмазвачите. Руснаците. Американците. Президента – бившия, бъдещия и настоящия. Изборите – мажоритарните и пропорционалните. Данъците. Фондациите. НПО-тата. Реформите. Нереформираните. Референдумите и липсата им. Конституцията. Цацаров и прокуратурата. Лозан Панов и съдиите. Подсъдимите. Осъдените. Оправданите. Бившата Държавна сигурност. Днешните тайни служби. И бюджета дори.

При това взаимно се ненавиждаме – поединично и по групи. Родителите ненавиждат учителите. Пациентите – лекарите. Пешеходците – шофьорите на коли. Драгите читатели и зрители – журналистите от вестниците и телевизиите. Полицаите – гражданите и обратното. Работодателите – работниците и те тях. Даже Динко и Перата – ловците на хора, които първо се обикнаха, като се видяха в телевизорите, а после се смразиха, след като премиерът уважи с телефонно обаждане само единия.
По принцип у нас препоръката на поета – революционер Христо Ботев се спазва – силно се люби и мрази. Любовта и омразата си разменят местата светкавично. Днес народът обожава Бойко и Слави, утре пише плакати: Тоя е мутра, оня е чалгаджиия – марш оттук!

Ненавистта като продукт на обществените отношения се пласира на едро – в традиционните медии и в интернет. Свободата на словото се излива в ругатни, закани и обиди. Глобалната мрежа улеснява пласмента. Седиш си с лаптопа в кревата и продаваш на хиляди хора вражда. Пари не даваш, а можеш да вземеш за това. Инвестираш агресия. Не може никой да те спре – би било цензура.

Ето два цитата от сайтове и фейсбук.

За политиците: „Тия са с ментални увреждания, за лудница, да ги вържем в усмирителни ризи. Тъпаци! Крадци!“

За бежанците: „Те са животни, серат на пода, заразни са, кръвосмешават се. Химическа кастрация за тях, а не лагери.“

Смята се, че тия пасквили се пишат от скинари, аутсайдери, неонацисти. Но проучвания в САЩ показват, че техните автори са предимно млади хора, които иначе спазват закона, учат или работят. Те са и извършители на описаните в член 162 от нашия Наказателен кодекс „престъпления от омраза“ – побои, убийства и други, квалифицирани по признаци: раса, народност, етническа принадлежност, религия, политически убеждения. В мотивите им често са скрити комплекси. Най-злостните хомофоби са хомосексуални. Най-яростните антикомунисти са деца на активни борци против капитализма, бивши комунистически деятели, секретари на БКП и галеници на Тато. Най-върлите критици на Държавна сигурност са били нейни доносници и сега пак доносничат – на големци и чужди служби.

Ожесточението на такива типове стига до абсурди – както наложената по едно време забрана на комунистическите символи. Те ще обругаят и звездите по небосклона, ако някоя прилича на петолъчката, която свалиха от партийния дом. Ще свалят и червената звезда от елхата – от злоба или за да не ги глобят. Ще охулят звездния американски флаг. И най-лошото: ще заразят младите с омраза.

У нас има само един политик, обвинен за престъпление от омраза – бившия кандидат-президент Бисер Миланов-Петното, който на митинг против бежанците подбуждал към насилие, крещейки:

– Врееееме е да се разправим с черните!

А в политическата класа има и други лекета. Агресивното им и ксенофобско поведение е с дълга история, но в нея няма нито един съдебен акт. По закон това – да наречеш премиера „Бай Хуй“, след като с него си управлявал, както Радан Кънев направи, не било престъпление от омраза.

„Мили Дядо Коледа – пише във Фейсбук. – Тъй като съм слушкал цяла година, моля да ми подариш катастрофа, в която да загинат едновременно Путин, Ердоган, Бойко Борисов, Цветан Цветанов, Корнелия Нинова, Цацаров, Пеевски, Доган и Местан“.
Кой го пише това? Някой напушен, от метадоновата програма? Не. Един млад юрист, току що взел отлична диплома по право.
Как можахме да допуснем това? Да се давим в омраза, да оцеляваме и със сетни сили да я произвеждаме пак?

ОТВРАТИТЕЛНА новина: някой опожарил гроба на убитата от оскотял грабител Вероника, поддържан толкова грижливо от баща ѝ.

Кой? Защо!

Не се разбра.

– Поругаха и последния дом на детето ми, не научихме кой го е направил – казва месец по-късно бащата. Интервюират го за предаването „Здравей, България“. – Когато видях поругания гроб, място не можах да си намеря – нетърпима гледка! И още има. Завчера установих, че са откраднати соларните лампи, които сме сложили да светят на Вероника, да не е в мрак. Няма ѝ и мартеничките, с които я закичихме за Баба Марта. Полицията нищо няма да направи. Просто тичам и оправям нещата веднага. До една година от убийството успях да задържа жива паметта ѝ. Обаждаха ни се много нейни приятели. Сега лека полека всички я забравят. Само ние ще си я носим жива в сърцата.

– Поне в следващите 30 години няма да чувате за убиеца Илиян Здравков, защото той ще е в затвора – подхвърля репортерката, колкото да подаде някаква реплика. Аз ѝ съчувствам в този момент. Какво да попиташ един ни жив, ни умрял в мъката си човек?

– Не искам изобщо това лице да съществува! – пламва бащата на Вероника. – Тоя негодник над 20 години от 40-годишния си живот е прекарал в затвора! И те не са му стигнали да се поправи. И какво оттук нататък? Ще се роди нов цар, нова партия, нова идея, ще променят закона и хоп – амнистия. Ще вземат да го пуснат. От това най-много ме е страх. Убеден съм, че оттам, където убиеца на детето ми се намира, трябва да излезе мъртъв! Не жив!

Изтръпвам, като го чувам. Излъгала съм, значи, като съм написала във вестника завчера коментар, че близките на Вероника нямат нужда от екзекуция, за да излекуват раните си. Господи. Как можах да напиша такава глупост! И изобщо, аз какво право имам да се изказвам от името на хора, които съм виждала само по телевизията! Как можах да заприличам на идиотите, които непрекъснато плещят от името на народа!

Злополучният ми коментар беше по повод разпространената информация, че търновци събират подписка за референдум – да се проведе допитване веднага и народът да каже дали в България отново да се въведе смъртното наказание. Цитиран беше организаторът: „Доживотен затвор за тоя изверг е малко! Искам да бъде застрелян и да покажат това по телевизиите за назидание!“

С това кръвожадно желание нямаше как да се съглася. Убедена бях, че забраната на смъртните присъди е важна част от защитата на човешките права. Най-големите политици и магистрати на нашето време смятат, че тези присъди са нечовешки, че те не водят до предотвратяване на злодействата, а ако произтичат от съдебна грешка, сами по себе си са престъпление.

Сякаш подслушала мислите ми, репортерката на Нова телевизия пита почернения баща:

– Вие вероятно сте за връщане на смъртното наказание?

Той отговаря:

– Смъртното наказание няма да ми върне детето. Не ме е грижа за него. Ако щат да го въведат. По-важното е да се погрижат за другите деца, които са живи, обаче са в риск. Защото или ги убиват, или сами стават убийци.

Слава Богу. Изглежда все пак, че не съм сгрешила, като че ли. Отгатнала съм горе-долу тоя добър човек какво си мисли.

МАЛКО ПРЕДИ ОСЕМ часа е. Надула съм, както винаги, звука на телевизора, за да чувам какво говорят в сутрешните блокове на Нова тв и БиТиВи, докато се обличам за излизане. Хвърлям поглед на някакъв прочут всезнайко, който дудне нещо щураво….

Директорът на БДЖ не бил виновен, е железниците били под запор и влаковете щели да спрат. Той много хубаво си управлявал фирмата–майка, но, естествено, не му влизало в работата, че дъщерните фирми я крадат. И искал 100 милиона от бюджета, сиреч от нашите данъци, за да оправи цялата работа. И всезнайкото вика: трябва да ги получи веднага! Мисля си: донякъде е прав – по-добре крадльовците да приберат още малко милиони от „майка“ си, отколкото да ни затворят жп гарите.

Нетърпеливо чакам новините в осем – да ги чуя преди да хукна по моите си задачи.

Новините са скучни. Тъкмо да ги загася и чувам – съобщават на последно място в емисията, че шестокласник е пребит жестоко от бащата на негов съученик.

– Причака го пред училището и го заудря с юмруци, повали го на земята, продължи с ритници. Крещеше: Хубаво ли е?! – разказа очевидец.

А бойният татко обясни: синът му – „добро момче, диабетик, е многократно малтретиран от тоя малък бабаит“, когото той пребил на улицата.

Самозащита? По закона на джунглата?

В тропическите гори няма да видите хищник да се бие с малките от своя вид. Друго е обаче в дебрите на „Люлин“. Преди няколко дни там малчуган с маркови маратонки тичал към класната стая – разказа ми голямата му сестра – когато го спрял „оня от Б клас“, набил го, събул го и го оставил в коридора да плаче. Докато я слушах, представях си братчето ѝ – босо и ошамарено, как трие сълзи и се заканва:

– Ти ще видиш, като кажа на татко!

А казал ли е на учителката? И на нея казал, но какво от туй? Тя е безсилна.

По най-новия закон за българското училищно образование ученик до пети клас не може да се санкционира без съгласието на родителите. И вместо „оня от Б клас“, който бие наред другите ученици, чупи вещите им и ги взима, да бъде преместен или изключен, потърпевшите от него деца напускат или бащите им си мерят с него силите.

Новината за пребития от чужд татко„малък бабаит“ минава и заминава за три минути. Общественото мнение е заето да влиза в положението на своите избранници, които обясняват как няма начин да изпълнят предизборните си обещания. То няма време да се ангажира с детската агресия, която се вихри.

Веднъж отвеждат в „Пирогов“ петокласник, ударен в главата от някакъв батко. Друг път единайсетгодишно момиче загива, ритнато в корема от връстник. Първолаче не смее да влезе в школския двор, за да не срещне „ония“ – двама братя, отпаднали от училище.

„Отпаднали“ – така наричат хилядите българчета от списъците с подлежащи на обучение, които не учат – кой изчезнал в чужбина, кой затънал в гетото, а там уроците са други…

Образователното министерство отчита, че всяко пето дете у нас проявява агресия, като „училищната“ е регистрирана с 4000 случая, тройно повече от предишната година. И без се броят „латентните“, тоест невидимите за чиновниците вербални и физически насилия, се стига до извода, че те са вече обичаен начин на общуване между съученици.

Според кримистатистиката 14% от всичките около 130 хиляди престъпления средногодишно са дело на малолетни – до 14 години – и непълнолетни – до 18 – извършители. Сред детските грехове най-много са кражбите, после блудствата, изнасилванията, смъртоносните побои и убийствата. Има растеж на грабежите, при които баби са млатени до кръв от чужди внуци за десет–двайсет лева. Пък ръстът на джебчийството бележи устойчивост благодарение на ромски кланове, които произвеждат планово „пъргави пръстчета“ и ги пращат зад граница.

Хлапетата „пипат“ чуждото главно от липса на препитание. Не го казвам аз, а шефът на Комисията за борба срещу противообществените прояви на децата Константин Томанов, с когото неведнъж съм разговаряла. Според него безработицата, нарастващата неграмотност и бедността са в основата на домашното възпитание на малките побойници и апаши, които са бъдещата работна ръка на мафията. Бащите и майките, които мизеруват и са негодни за трудовия пазар, пъдят рожбите си на улицата и те оцеляват като малки зверчета – бият се и си вземат, каквото им трябва, все едно откъде.

А и любящите родители, потънали в грижи за прехраната или за придобитото по разни начини богатство, не общуват достатъчно със синовете и дъщерите си. Те растат с компютъра и айфона, не говорят, пускат емотикони: вместо „обичам те“ – сърчице, вместо „мразя те“ – бомба. Състезават се на монитора, не в спортните зали или на игрището. Във виртуалния свят побеждават, като убиват, стават супермени без да тренират, удрят, стрелят и показват мускули. Екшънфилмите допълват образованието им вместо книгите – в тях бандата на Оушън е симпатична, банковите обирджии притежават силата на парите, а с измами в казиното се печелят момичета…

Ами къде са институциите? Те са публика. Чат-пат излъчват някой чиновник да заработи заплатата си по телевизията – да коментира инцидент или да даде някакво обяснение, че „има система за превенция на детското асоциално поведение“. Да, има. Тя е уредена със специален Закон за борба с противообществените прояви на малолетни и непълнолетни (ЗБППМН), който регламентира стотици едноименни комисии, детски педагогически стаи, интернати и домове за „лоши“ дечица.

Впрочем, няма лоши деца – има деца, които растат при лоши условия. Знам това и от снаха ми Ирина, която е детски психолог.

И какво?

Правителството взема мерки – „мерки за подобряване на положението в съответствие с Конвенцията на ООН за правата на детето“. И прави промени. В национален мащаб.

Какви промени?

Промени в законодателството, разбира се. Лесна работа. Защото другата е трудна – борбата с бедността, с невежеството и тъй нататък.

Написали са проектозакон за налагане на възпитателни мерки на непълнолетни лица. Според него на мястото на някогашните трудово-възпитателни училища – ТВУ-тата, наричани още и интернати, щели да направят Центрове за превъзпитание, в които щяло да има по 10 деца с 6 квадратни метра за всяко. До този момент в България има 6 интерната, в които съдът е настанил общо 205 малчугани. Настанил ги е, след като върху тях са приложени безрезултатно всички законови мерки, при които да не се отделят от семействата си. И плюс това – след като са събрани доказателства, че родителите им ги пращат да просят и крадат, защото считат това за занаят. Според Конвенцията за правата на детето „в най-добрия негов интерес е да се изведе от семейството“, което го подтиква към престъпление. Друг въпрос е за „интереса“ да извадят хлапето от родния коптор, за да го затворят пак при лоши битови условия.

Уж интернатите не са затвори, а общежития с режим за ставане, лягане, учене и излизане, но избяга ли някой, обявяват го за издирване и го връщат обратно под стража. Това си е лишаване от свобода, макар да се нарича възпитателна, а не наказателна мярка.

Възпитание в мизерия – сгради, неремонтирани от десетилетия, железни кревати, като след втората световна война, оскъдна блудкава храна. Правозащитниците видяха във всичко това поле за изява, уредиха си телевизионни участия и обявиха, че търсят 255 катинара за тематична инсталация. Показаха и репортаж за детенце, затворено в интернат само заради кражба на сладолед.

После от съда разказаха, че сладоледът бил последна капка в цял варел с кражби, извършени от него – но кой ти слуша съда!
Вижте сега колко чудесна била идеята да се построят нови къщички за лошите деца. Имало такива в Англия – кухня, хол, две малки спални, децата спят самостоятелно, учат ги да готвят, да си планират бюджета, да учат, намират им работа, след като си вземат дипломите… Още през 1996 година, разказва Томанов, комисията, която той ръководи, изготвила концепция за такива заведения у нас. Но вместо да я реализира, държавата оттогава бави с месеци издръжката на интернатите, директорите им звънят от врата на врата да просят боб, ориз, домати. Питомците им спят в продънени легла с мръсни чаршафи, над сто девойчета се къпят в една баня, стаите им са мухлясали, а ако някоя майка изпрати колет с храна, тя изчезва на мига – гладуват, крадат!

Идеята за къщичките е прекрасна, но тя е изпробвана със спорен резултат, когато закриха у нас общежитията за сираци.

Настаниха ги по десет в такива къщички – ярко боядисани. И какво се промени? Децата и в тях пак са изолирани, пак са лишени от майчина грижа, отглеждат ги съмнителни „специалисти“. По едно време тринки избягаха от новия си приют, едното беше изнасилено. Някой бяга ли от хубаво?

Тъй или инак, интернатите ги закриват, разпръсват се малцината психолози, педагози, възпитатели, оцелели там с по 400 лева заплата. И гледайте сега: същата тази безпарична държава, която държи тийнейджърите в общежитията мръсни и гладни, а като ги пусне не ѝ пука за тях и не им намира работа, въпреки, че законът я задължава – същата тя ще раздипли пачки да строи тепърва нови изолатори – по-маломерни, но по-многобройни от старите. Ще ги боядиса ярко – те и златни може да станат, ако се калкулират кражбите на строителни материали… Но невръстните им обитатели, ако няма професионална грижа за тях, ще си останат все така „отпаднали“ отвсякъде – бъдещи клошари, наркомани, злосторници единаци или прислужници на мафията.

Като е за разтуряне, още нещо трябва да се добави. След анализ, който сочи, че системата на детското ни правосъдие е овехтяла, щели да задраскат действащия от 1952 година Закон за борба с противообществените прояви, за да го заменят с нов – нищо, че и старият е по международни стандарти. Проектът вече бил готов и бил направен по примера на законодателите в Грузия, Черна гора и Южна Африка. Защо точно оттам сме взели пример не се обяснява, но се добавя, че са ни дали акъл и от Германия – danke schön, немска работа щом е, как да каже някой, че нещо го съмнява…

Та германците и африканците не предприемали нито наказателни, нито възпитателни мерки към ненавършилите 14 години лица. Не закачали и по-големите, които не извършват престъпления, но не ходят на училище, пият, просят и скитат. Обратното било нарушаване на правата им, понеже например бягството от дома и употребата на алкохол на публични места при възрастните не се наказват.

Томанов, който над трийсет години вече работи с ненавършили пълнолетие, се ядосва от душа и сърце:

– В Пекинските правила на ООН за правораздаване при непълнолетните, пише, че „те се прилагат не само към непълнолетни, извършили престъпление, но и към непълнолетни, извършили други деяния, които не биха били наказуеми, ако са извършени от възрастен“. Това са основополагащи правила. Но кой ти чете! Не разбират ли правозащитниците, че ако скитащите деца, които се напиват като казаци, останат без образование съгласно това тяхно криворазбрано „право на избор“, те ще пораснат неграмотни, негодни за трудовия пазар и за да се хранят, ще крадат. И що за логика! – до 14 години да си крадат безпрепятствено, да бият, да убиват даже, а ние да чакаме да станат на 15, за да работим с тях!

Логика ли? Каква ти логика, след като има правозащитници, които биха ритнали двумесечно бебе, само и само да прокарат някой платен европейски проект за правата на детето!

Аз не споря с тия, които твърдят, че без разтурянето на това и онова възходът в детското правосъдие няма да се случи. Само питам: защо възходът, както ни го описват, толкова прилича на разруха?

В БОРИСОВАТА ГРАДИНА имало 31 камери, но нямало нито една на мястото, където беше убит шестнайсетгодишният Георги Игнатов. Не било оживено място, та затова.

– Видеоустройствата ги слагаме по главните алеи, където се движат много хора по всяко време – обяснява шефът по сигурността на столичната община. Чувам гласа му по високоговорителя на телефона, докато Сашо Ботев го интервюира и прави запис на отсрещното бюро.

Не се сдържам да му подскажа:

– Питай го не трябва ли да е обратното! Бандитите причакват жертвите си не пред хората, а в усамотените места!

Сашо пита, а чиновникът му отговаря нещо, което доказва, че ако администрацията почне да плаща данък за глупостта си, ще се напълни и препълни държавната хазната.

В крайна сметка се оказва, че прословутите камери, за които някой от полицейските шефове разправяше, че „ще ни наглеждат като баща и майка“, не вършат почти никаква работа, що се отнася до безопасността на гражданите. И в този смисъл може да се каже, че данъкоплатците напразно трошат парите си за тях.

На планьорка предлагам да напишем по тази тема редакционната позиция. Но за повечето ми колеги тя е неприемлива.

– Ама моля ти се, Ани, как може да се отрича ползата от камерите по улиците и магазините? Не виждаш ли как всеки ден в интернета излизат клипове с крадци или откачалки с коли? – възразява Поли от отдел „Политика“.

Излизат, как да не излизат. Именно. Апашите си шетат насам-натам, а лудите шофьори си лудуват. Изобщо не им пука, че ги снимат. Опитът ги научил, че от това най-много да се прочуят. Нищо лошо няма да им се случи.

Като излезе видео с грабител, който удря продавачка в минимаркет и обира касата, или пък удря минувачка и ѝ взема чантата, какво следва от това? Най-напред полицията обяснява, че записът не е достатъчно ясен, поради което не се знае кой е тоя безобразник. Ако случайно не стане така и отведат крадеца в съда, то съдиите не приемат филма за доказателство. Първо, защото в закона не пише, че трябва. Или пък записът не е иззет по процесуалния ред и на подсъдимия са му нарушени правата. Или е направен без разрешение за употреба на СРС. Или пък няма експертиза да покаже, че не е рязан и не е преправян. Или има експертиза, но я оспорват адвокатите и трябва да се направи още една… Дори да се приеме като утежняващо вината обстоятелство, видеоматериалът е безполезен за правосъдието, ако не е придружен от самопризнания и свидетелски показания за кражбите. А това съчетание в съдебните зали се среща по-рядко от опашата звезда в небесата.

Ами снимащите радари? Всевиждащите! Тези, на които толкова много разчитаме! Колкото повече, толкова повече! – това е девизът на КАТ и присъдружните му снабдителски фирми.

– Радарите фотографи са най-силното оръжие във войната по пътищата – пригласят им водещи журналисти, понякога и екзалтирано.

„Силно оръжие във войната по пътищата“! – мале, мила – като чуя това клише ми иде да се самоубия.

– Техниката плаши пияните и безумците и снижава катаджийската корупция – убедено твърди майка в траур, водачка на сдружение от почернени майки. Милите. Щях да се съглася с тях, ако бяха прави.

Факт е обаче, че електрониката по пътищата непрекъснато се увеличава, обществените поръчки на „наши“ фирми за нея постоянно се умножават, а катастрофите не намаляват, нито загиналите и ранените в тях.

За това, разбира се, не са виновни фотороботите. Те си работят, но дотолкова, доколкото не им пречат хората.

Само в София по охраната на обществения ред действат повече от 300 камери – това са официални данни. Над 150 от тях са на автомобилните трасета, другите – по парковете и площадите. Те произвеждат около 155 000 клипа годишно. В КАТ не успяват да обработят всички защото на места или служители не достигат, или е свършила хартията за принтерите… С предимство се разглеждат тия клипове, за които има височайша препоръка – това да се види, а онова да остане невидимо…

Тъй или инак, превишилите скоростта или минали на червен светофар пред „очите“ на камерите би трябвало да получат електронен фиш с обратна разписка, в който са отбелязани мястото и датата на нарушението, номерът на колата, името на собственика и глобата. И какво би трябвало да стане след това? Платят ли до 14 дни паричната санкция, размерът ѝ да бъде с 30% по-малък.

Обаче какво се случва на практика?

Катаджиите пишат призовки. Можете ли да си представите колко? Над 70 хиляди за година само за София! Но колко от призованите отиват в КАТ, как мислите? Около 9 хиляди. Само те си получават наказателното постановление и биват санкционирани. Ако до една година КАТ не намери останалите 61 000, давностният срок ще мине. А който не търси, не намира. И търсеният обяснимо не се крие.

Катаджийските призовки са обикновени покани по смисъла на закона. Казваш „Не съм я получил в пощата си, която е строшена “ или „На работа съм, няма как да ида в КАТ“ и – край. Не сме във Франция или Германия, където не платиш ли глобата до седем дни, за всеки следващ се начисляват лихви, а давност даже и не се предвижда. В България сме. Тук видеонаблюдението очевидно не дисциплинира водачите на МПС и не плаши разбойниците. Над 3200 нарушения бяха заснети само за четири дни от едни 1480 нови мобилни радари веднага след поставянето им, въпреки че то беше предизвестено от около сто рекламни репортажи.

Причината е и в корупцията – заради нея хората си мислят главно: „Няма страшно, и да ни щракнат на портрет, ще се оправим“.
Слагат камери и в гърменската ромска махала – след размириците там Министерският съвет щял да намери финанси. Да ги слагат, защо не. Само че какво ще „видят“ те? Ще видят ли, че растящата малограмотност, безработицата и мизерията раждат престъпен поминък, а той – социално, етническо напрежение и несигурност? То и без тях е очевидно. И в Гърмен, както и навсякъде, камерите служат главно за алиби на бездействащата власт. Не е виновна тя за нищо, взела е мерки – ей вижте! – купила е техника, намерила париии!

Звучи добре, но няма смисъл. Ние вече сме свикнали, че с алиби или без алиби, правителството не решава проблемите ни, то само ги финансира.

ВЕДНЪЖ ЗАПИТАХ една майка, чийто син бе убит в надпревара с мотори на софийския булевард „Никола Вапцаров“:

– Вярвате ли, че държавата ще се погрижи незаконните гонки да спрат, а виновните да бъдат справедливо наказани?

Жената отрони:

– Не мога да кажа.

– Защо, кажете – настоях.

Отговорът би трябвало да удари всички държавни служители през лицата:

– Не мога да произнеса една до друга двете думи – справедливост и държава.

Наблизо имаше квартален полицай и общинарка. Не ги видях да се изчервяват.

Доста време мина оттогава. Пиленето с гуми или „драфтовете“, както ги наричат някои, не само не намаляха, но станаха обичайно явление в градове и села. Смъртоносни са – всички го знаят, но плачът на някоя майка не е достатъчен да събуди някакво обществено чувство на нетърпимост към тях. Трябва две или три майки едновременно да завият от болка над ковчезите на децата си и телевизиите да идат при тях, за бъдат запитани отговорните институции: докога?

Очаквано след една двойна смърт – на двама тийнейджъри, които пилили гуми в Лесидрен, ръководството на КАТ даде пресконференция. И очаквано се държа като хлапето, което е счупило вазата, обаче казва: „Не съм аз, счупиха я момчетата на чистачката“.

Пътната полиция изобщо нямала вина за епидемията от автоидиотизъм в страната. Виновни били законите и гражданите.
В законите думата „гонка“ я нямало, а гражданите не пращали в МВР сигнали и не свидетелствали за безобразията по модела на филма „Бързи и яростни“.

Туй то. Алинеите и параграфите нямат езици, за да се оправдаят. А хората избират да си траят.

Какво, като има най-малко четири нормативни и поднормативни актове, по които нелегалните състезатели могат да бъдат наказани – Указа да дребното хулиганство, Правилника за движение, Общинската наредба за шума и Наказателният кодекс (НК)? Нали някой трябва да хване лудите зад воланите – че рушат обществения ред, не уважават обществото, превишават скоростта, тероризират населението с оглушително ръмжане и разиграват забранени залози от 10 до 1000 лева?

„Да ги хване“ ли казах? Но кой да ги хване, като се оказва, че в цяла България трафикът на колите се контролира само от 150 екипа по двама пътни полицаи? Останалите около 47 000 работещи в МВР били заети с други задачи.

Даже и да хванат някой от автохулиганите, оказва се, че законът не му е по мярка. Ако законът се окаже по мярка, свидетели няма. И да има свидетели, идват адвокатите. Ако адвокатите са калпави, прокурорът се разболява. Ако не, корумпира се съдията. Също като в оная приказка за българския ад, в която ако има казан, няма катран, ако има и катран, огън няма, а ако има и огън, дяволите са на заседание.

Щеше да е смешно, ако не бяха черните забрадки.

Какво да се прави?

Гонките да бъдат криминализирани, повтаряха по едно време служещите в компетентните органи като навити будилници, а некомпетентното гражданство слушаше и се надяваше – за добро ще е, щом всички министерства така смятат – и на вътрешните работи, и на транспорта, и на регионалното развитие и тъй нататък. И работна група си създали за целта. Всички в нея знаели как да стане работата, само не тяхната и не сега.

Добре, повикаха неволята и дойде криминализацията. Тя винаги се явява като последен изход в безизходни ситуации – като например неплащането на осигуровки и данъци.

Колко му е? Вземат Наказателния кодекс, пишат в него, че и гонката е престъпление – и ето, туй е тя – криминализацията. Какво значение има едно престъпление повече или по-малко? И спецзакон за гонките ще напишат, ако трябва. И спецпрокуратурата ще ги подхване. И ще ги пращат в спецсъда. Там пратиха и корупцията – целокупната мафия, барабар с продажните министри, кметове и депутати. Но какво, като я пратиха? Тя добре си поминува и там. И в затвора добре си прекарва даже.

БИЗНЕСЪТ ОТ КИЛИИТЕ. Върви ли върви… От полицията съобщават, че хванали един затворник, който изнудвал заможна търговка, докато лежал за грабеж и тя му изпращала пощенски записи с хиляди левове. Нямал грешка. Имал три специалности – апаш, изнудвач и телефонен измамник. Практикувал ги с едно-единствено оръдие на труда – джиесем с две СИМ-карти, които криел в гащите си.

Обяснима е гордостта, с която органите съобщиха за залавянето му. Бизнесмените, чиито офиси в размер от 3 до 6 квадратни метра се намират в заведенията за лишаване от свобода, много рядко попадат в полезрението на властта. Колкото по-печеливши са нелегалните им занятия, толкова по-незабележими остават – това е факт. Наркобосове, перачи на пари, сутеньори, дедесари се трудят неуморно зад бодливата тел, потвърждават надзирателите. Те често правят протести и не крият завистта си – трудът на питомците им е високо платен от техния. А се извършва в същите лоши битови условия и на същото място – зад решетките.

– Ако надзирателите завиждат на „бизнесмените“ в килиите, защо не се погрижат да им вземат джиесемите да прекъснат връзките им по сателита? – попита ме веднъж моят племенник. Седмокласник е и по детски наивен, иначе би си отговорил сам: едно са чувствата, а друго – препитанието.

Нека този от пазачите в тъмниците, който всеки ден отказва без да се замисли допълнителната надница за разни услуги на осъдени и подсъдими, пръв да хвърли камък върху своите колеги, които рядко казват „Не“.

– Затворът е лошо място за лоши хора – обичаше да казва шефът на местата за лишаване от свобода генерал Петър Василев. Но с уговорката, че така е у нас. В държавите за пример хората в затворите са лоши, но условията на живот са добри. Там е бракувана остарялата философия на пенетенциарното дело – че лошият спомен от пребиваването в затвора трябва да предотврати повторяемостта на престъплението. И рецидивите се предотвратяват, като се изграждат в добра обстановка навици за законосъобразен живот. И у затворниците, и у пазачите им.

А с джиесемите например какво се прави? Заглушава се сигналът и така се обезсмисля незаконното им внасяне в килиите.

И тук естествено възниква логичният въпрос: защо не заглушат, по дяволите, сигнала в Централния софийски затвор?

По едно време го заглушиха – преди около 10 години за около 10 дни, но населението в квартала се разбунтува. Не само то, и институциите. Причината беше, че и тяхната телефонна връзка се наруши. Тогава се разбра, че пандизчиите в „ония“ държави не живеят в центъра на града, в съседство с почтените дами и господа.

ИМА ОСТРА НУЖДА от нови затвори в България.

– Една турска делегация посети Софийския затвор и аз я придружавах – разказваше ми генерал Петър Василев, светла му памет, докато ръководеше дирекцията за изтърпяване на наказанията. – Като вървяхме между килиите, се чуваше само „Вай, Аллах!“ Турците смятаха, че никъде в света не са останали такива тъмници, каквито бяха техните преди 50 години. У нас в един коридор се събират 180 затворници! Някои се облекчават в кофи. Тръгнат ли да правят зло, няма как да бъдат спрени!… Това, че крият в гащите си джиесеми, не е най-големият проблем.

По едно време – ако не се лъжа през 20 10 година, беше съобщено официално, че се дава старт на строеж на нов затвор у нас. Показаха проект – 4 модерни корпуса, строго охранявани, с видеонаблюдение, скенери и трибуферна ограда, вместо средновековен каменен зид. Защо не стана?

Имало оферти за строеж от три английски фирми. От банка „Париба“ ни била дадена кредитна линия, но тогавашният зам.-шеф на правосъдието – не му помня името, казал на чужденците:

– Ако сте дошли да строите без пари, добре дошли.

На много българи такъв харчлък им се зловиди. Защо да се бърка данъкоплатецът, казват, за да живеят по-добре злосторници, заслужили наказание? И без туй пенсионерите – и не само те! – у нас са по-зле от тях, по-студено им е и по-гладно…

Показаха по телевизията таблица с последни данни:

Издръжка (2018 г.)

Пенсионер – 155 лв.
Куче 300 лв.
Бежанец 385 лв.
Затворник 1300 лв.

Зловидя ни се. Не сме твърде толерантна нация, честно казано. Пък и всеки политик си дава сметка, че от строежа на затвор не се печелят дивиденти.

Има и друго. По официални данни днес у нас работят само около 10% от лишените от свобода.

– До 1991 година във всеки затвор имаше производствени цехове и работещите в тях получаваха прилични заплати – спомня си Методи, стар надзирател. – Закриха ги и оставиха само един мебелен цех в Софийския затвор, а в Сливенския – един шивашки. Щат не щат, повечето пандизчии се излежават. И правят оргии като тая, дето я снима Янко Лудия – с педерастки перверзии, с изнасилвания, с наркотици, с пушене на трева… По-добре е бизнес да въртят! Какво като е криминален? То има ли честен печеливш бизнес в държавата?

И таз добра.

Кабинетът „Орешарски“ започна диалог с партньори от „Джи Форес“, които имат опит от строителство на затвори в цял свят. Но това правителството падна – и край!

По груби разчети един нов затвор струва от 80 до 120 милиона евро. Държавата ще ги изплаща около 30 години. През това време ще си спести милионите, които плаща по стотиците присъди в Страсбург за унизителното и нечовешко изтърпяване на наказанията в България, но кой ти гледа това? А още по-малко на някой му дреме за бизнеса зад решетките. Тя цялата държава се управлява по джиесема, та камо ли по-дребните далавери!

БЪЛГАРИЯ Е В ТРАУР. Пак. Тече 48-ия час след апокалипсиса в Хитрино, а в редакцията още не се знае за седем мъртви ли ще плачем, или ще има още майки в траур.

Известно е, че товарен влак с цистерни, пълни с пропан-бутан и пропилен, е катастрофирал на 10 декември 2016 година рано сутринта, дванайсет вагона са дерайлирали, една цистерна е избухнала и е сринала гарата и къщите в част от селото. Близо 40 души са тежко ранени, някои не са могли да оживеят.

Още има теч от цистерните, селото се обгазява, населението е евакуирано, но в полицейската блокада на мястото на взрива огнеборци рискуват живота си в спасителна операция – това беше ясно в 48-ия час. Линейки с доктори и доброволци от Червения кръст са наблизо в тревожно очакване.

– Ако Господ е с нас, всичко ще е наред – заяви премиерът Борисов, обкръжен от телевизионни репортери. Имаше предвид вероятно, че ще е наред всичко с рейтинга му и с бившите му колеги – пожарникарите, които с контролиран факел преточваха цистерните, за да ги качат после с кранове върху релсите.

– Боже, нека мъжът ми се върне пак ! – молеше се една съпруга на пожарникар, който второ денонощие се трудеше там – сред руините на улицата на смъртта.

Разговарях с нея на живо. Тя знаеше какво е да чакаш бащата на детето ти да си дойде от смяна. И беше свикнала да разчита на Господ, а не на държавата.

В България комай всички сме свикнали на това. Допуснахме, че Господ е българин за първи път в едни отминали времена, когато нашите футболисти надвиха тия на Франция. И оттогава все се надяваме да е до нас, за да ни пази – и от престъпници, и от мигранти, и от болести, и от безхаберни политици, и от бедствия като това в Хитрино. И Той сигурно е българин, щом още ни има на картата на света, въпреки някои действия на властите – щом въпреки системата на образованието, все още има образовани хора сред нас, щом въпреки реформите в здравеопазването, има живи и здрави.

Но Господ определено не е пожарникар и не е бил никога, за разлика за Бойко Борисов.

Ако беше пожарникар, Той в Светата Му троица щеше ли да остави колегите си в това окаяно състояние, в което ги „хванаха“ в Хитрино камерите – с различни униформи сбирток, като клошари – нищо общо с вида на колегите им от сериала „Пожарникарите в Чикаго“! И щеше ли да допуска така често животът им да е в опасност? И нямаше ли да попречи на един нещастен човечец, загубил в трагедията жена си, да излее целия си гняв върху тях?

Човекът за себе си е прав. Къщата му изгоряла. Без сълзи плаче:

– Жена ми си взе найлоновата торбичка, отиде във фурната на нощна смяна е телефонът ѝ спря да отговаря. Отвели я с 90 процента изгаряния. Кой да ми каже, да си речем с нея поне по една блага дума накрай… Гледам – навсякъде гори! Звъним на 112, викат – екипът идва. Ама го няма. Няма го! Ако бяха дошли навреме от двете страни на селото, нямаше да стане поразия! После викам на пожарникаря – там обливай, а той – „Не ми давай акъл, да ти еба майката!“. Половината пожарникари бяха пияни!

Не са били пияни. Луди са. Сами си го казват:

– Луди сме, защото работим това в тая държава – с морално остаряла техника, с гасителни вещества с изтекъл срок на годност, без лични предпазни средства. Рискуваме живота си не за мизерните заплати, а за да спасяваме хора, на които им се свиди едно „благодаря“. Виждат държавата в наше лице и затова ни псуват и мразят. Първият ни екип дошъл след 17 минути. А за колко да дойде от 25 километра? За две? И какъв е екипът? Един шофьор и двама бойци – тоя норматив не ние сме го измислили! След един час сме дошли всичките! А след колко да дойдат 22 пожарни от няколко града! Тая реформа, с която ликвидираха професията спасител и намалиха групите за аварийно-спасителна дейност от трийсет и една на осем ние ли я направихме! Всеки път викат, че ходим на пожар без вода. Колите ни събират три тона, те се изразходват за две минути с водното оръдие – лафетния струйник или за 9 минути през белите маркучи. След това трябва пак да водоснабдяваме от хидрантите. А върху тях са паркирани коли или ги няма – някой баровец ги е заградил в двора си и нямаме достъп до тях! Изкараха ни и алкохолици. С какво да се напием? С тонизиращите напитки, дето ни раздават с два месеца закъснение?! – пита Еньо Енев.

И хората от Хитрино изглеждаха след експлозиите като пияни. От мъка. От отчаяние. И – да, ругаеха пожарникарите.

– Майната им! Целия съм в кал! Лично извадих трима умрели от пепелта!

– Виках „Помощ, помощ“, никой няма, по дяволите! Няма пукнат пожарникар! Нищо няма!

Нищо няма за тях. Светът им се е срутил за един миг, а Бърза помощ, пожарната, екипите червения кръст и планинските спасители са дошли след това.

Психолози обясняват, че скръбта минава през два етапа. Първият е отрицанието – не може да се е случило с нас! Вторият е гневът. И търсенето на виновник. Кой е той?! Да, тоя, който е до нас – докторът от Бърза помощ, пожарникарят! Да го накажем!

И бият лекари, нападат линейки при закъснения и бъркотии в системата на спешния телефон 112, за които хората с бели престилки нямат вина. Не дай Боже, да почнат да бият и пожарникарите! Засега само ги ругаят. Не им стига да попържат бившия пожарникар, който десет години управлява държавата. Впрочем, той отдавна вече не е от пожарникарите, по-скоро е от бистришките тигри или от котараците, или от международните деятели.

Но да се върнем към действащите пожарникари. На свършване са – от 8 хиляди станаха 5 хиляди и още ги съкращават. Работят с чужди дрехи, каски и ботуши – втора употреба, дарени от Канада и други държави. На гърбовете им пише на чужд език „TORONTO“ или „SECOND HAND“. Облеклото, бракувано в други страни, се приветства тук – като че ли от изгарянето в България не боли. Дарението от канадски униформи беше посрещнато една есен с тържествена церемония. Премиерът ведро благодари на дарителите, а пловдивският митрополит отслужи водосвет и даде на огнеборците благословията си. Да, те имат нужда от Божията милост. Три хиляди огнеборци не са получавали нови дрехи от години. Гасят с каски от 1970-а. Дори защитният чорап под униформите си купуват сами. Министерството с бюджет от един милиард лева не може да им го осигури.

– Като влизаме да спасим човек, температурата пречи. Мислите ли, че сме от желязо? А и от желязо да сме, след такъв взрив като в Хитрино, можем ли мъртвите да ги да възкресим? – пита един.

Тава е генералният въпрос: защо се стигна до бедствието в Хитрино? Беше ли предвидимо? Разбира се. Непредвидимо е, когато гръм удари при буря. Не и когато железопътният транспорт се срива пред очите ни, а влакове редовно дерайлират. Едното е Божа работа, а другото човешка – натрупване на критична маса от грешки. За тях са отговорни държавни чиновници и частни превозвачи. Първите отговарят за релсите, които масово се крадат, за разписанието, което не се спазва, за организацията на движението, която е в хаос, за сигнализацията, която е от миналия век. А вторите отговарят за вагоните, внесени на старо, които се трошат от умора на материала, за ремонтите, чийто регистър е подправен с цел кражби, за консултантите по сигурността, които са формални. Бог знае дали взривилият се влак не е потеглил с неизправна спирачка, дали е имало нелегален вагон в състава му, дали цистерната е била претоварена с 22 тона, да кажем, а релсата издържа на 20. След като сме наблюдавали всички тия безобразия, знаем, че нищо не е толкова невероятно, че да не може да е станало.

Говореше се, че вместо с позволените 40 километра в час, влакът е влязъл с над седемдесет километра в час в прелеза. Грешка ли е това, ако е вярно? Ако е грешка, чия е? На машиниста ли само? Били са двама. Да не е самоубиец някой от тях, че да постъпи така? Дали не е получил указания от превозвача, който – знаем, гони срокове и печалби.

– Ще осъдят машиниста! – обзаложих се с колежката ми Владимира: – На бас, че ще осъдят само него, както осъдиха само шафнера от онзи горящ влак, че не спасявал хората както трябва!

Сигурна бях в това. Образуваното дело беше за „престъпление по непредпазливост“ – да, нали думата безхаберие я няма в НК. Пък и шефът на БДЖ е невинен. Сто пъти го са казвали по телевизията…

Облогът с Влади беше сключен на 15 декември 2016 година. Спечелих го 11 месеца след това. Прокуратурата даде на съд само двамата машинисти от катастрофиралия влак. Разследването установило, че освен високата скорост, с която композицията се е движила – 78 километра в час – няма никаква друга причина за апокалипсиса. И че Димитър Михнев и Радослав Петков „самоволно са управлявали машината“ и затова трябва те – и само те! – да отговарят за смъртта на седем човека и за страданията на оживелите. Басът беше за десет лева. Нито аз се сетих да си ги поискам, нито Влади се сети да ми ги даде.