БЪЛГАРСКАТА МАФИЯ, КАКТО Я ВИДЯХ: Глава тринадесета Криминалният поминък

От книгата на Анна Заркова „Българската мафия, както я видях“

Нова година дойде. 2017-ата. Пристигна навреме, което значи, че не е пътувала с кола по магистрала „Тракия“. А ние с мъжа ми и със сестра ми мръзнем в нейното тринайсетгодишно фиатче, закъсали в задръстване на 1 януари – на връщане от Несебър, където изпратихме старата 2016-а. Потегляме сравнително бързо – след половин час. На отиване – навръх новогодишния празник бедствахме с часове, блокирани заедно с около 500 други коли от снегонавявания по аутобана и обходните шосета към Бургас.

Сърдим се на себе си – къде сме тръгнали, като си знаем какво се случва по разбитите пътища на България всякога, щом падне сняг и духне севернякът.

– По разбитите пътища, както и да е! – негодува сестра ми. – Обаче по чисто новата магистрала!

Чисто нова, но в бедствие. Истинско бедствие! И това – както чуваме по радиото – при седемсантиметрова снежна покривка и вятър с пориви от 14 до 24 метра в секунда на места. Представете си какво ни чака, ако натрупа метър-два? Да хвръкнем – нямаме крила, да се провалим вдън земя – дъно няма, да бягаме – къде обаче? – докъдето поглед стига, все е нашенско… Да не дава Господ да стане.

В преспите радиопрограмата „Хоризонт“ – слава Богу – се улавя и чуваме премиерът в оставка да казва:

– Повече от това не може да се направи.

Той има предвид вероятно „това“, което се направи, след като сума народ престоя близо 20 часа под мразовитото небе между Айтос, Ветрен и Карнобат – ни напред, ни назад… Ние тръгнахме по-късно и се отървахме с по-малък престой – около четири часа и то в сравнително нова кола с парно. Въпреки това измръзнахме и се разболяхме. А кой знае щяха ли да оцелеят всичките жени, деца и едно шестмесечно бебенце там, ако телевизията не ги беше показала и Бойко лично не беше долетял до тях… После вече им занесоха и храна, и вода, и по литър гориво им дадоха, и снегорини, и пожарни, и цял танк даже им закараха.

Докато слушаме „Хоризонт“ и чакаме да се отпуши „тапата“ в едното платно, което са разчистили преди малко, аз се чудя да се смея или да ридая. Управляващите са в оставка, но се готвят пак да управляват и затова предлагат законови реформи в екстремната ситуация. Като чува за реформи, мъжът ми изключва радиото веднага – от приказки за реформи го заболявала вече главата. Но аз го включвам пак.

– Слушай – викам – че тия точно реформи, ако станат случайно и ти, и всеки шофьор може да се окаже засегнат от тях.

Те предвиждат утежнени наказания за всички шофьори, които карат „несъобразено със зимните условия“. За всички. Не само за оня „дебил“ с ТИР-а, за който премиерът току що разказа, че предизвикал задръстването по магистралата, и не само за другите тираджии, от които той се оплака, че „продължават да нахалстват“. Нахалстват, разбира се, как да не нахалстват, като се движат зиме по лятната магистрала!

Защо да е „лятна“? Бургазлии я наричат така. Те знаят от опит, че тя само в летните месеци става за каране. Знаели са го и повечето от попадналите в снежния капан. И са нарушили умишлено правилата, предписани от МВР преди и след това: да не пътуват в зимния сезон, ако не е наложително, да си купят зимни гуми, макар по закон да не е задължително, да пристигат винаги по светло, да не тръгват в приповдигнато настроение, в задръстване да не проявяват нервност и той тъй нататък.

Та, пълзим и чуваме по радиото, че „сега е дневен ред законодателна инициатива да се наказват по-сурово тия нарушители“.

– Може и с доживотен затвор – добавям иронично. И във вестника по-късно ще го напиша. Съчинявам го наум: „Доживотен затвор за „дебилите“, които се нервят в колите и пътуват в зимния сезон без да е наложително! Доживотен! Направо! На депутатите им е писнало всяка година по два пъти да вдигат глобите за сгафили „водачи“ и срока за лишаване от свобода. И на гражданите им омръзна от това. Пък и за тия българи, които биха се озовали в килия до края на дните си, това може да не е най-лошата участ. В страна като нашата човек не в зандана, ами в асансьор да влезе, ще вземе да пропадне, във влак да се качи – вагонът ще пламне, по улицата да тръгне – ще го ограбят, докато спи до жена си, ще го оберат… И доживотните присъди – незабавно! Тия закъсалите на „Тракия“ няма какво да ги бавят, за да се разкарват тук-там и да се жалят: цяла нощ мръзнали, помощ не дошла, звънели на 112 напразно, информация нямали, до сутринта не видели ни полицай, ни дявол от институциите, на които плащат, бурята сварила държавата по бели гащи… Тия жалби разколебават вярата на населението в стабилността на държавата. С едно дело по бързата процедура ще се прекратят. Признаят ли се за виновни някои, процесът приключва без разпит на свидетели и вещи лица.“

Това – за вестника. Саркастично. И наистина го написах. Излезе на първа страница под заглавие „Зимно приключение на лятната магистрала“ в първите дни на януари. По това време никой, включително и аз, не реагира на думата „дебил“ употребена от Бойко Борисов по адрес на един тираджия. Вестниците развеселено я тиражират – и в множествено число, и в единствено. Тя звучи естествено в устата на Борисов и никого не обижда. Но осем месеца по-късно, когато един професор по приложна социология – Иво Христов, който е и депутат от опозицията, употребява тая дума с обобщението „80 процента от българите са дебилни“, избухва обществен скандал: иска се оставката на учения, цяла парламентарна група отказва да влиза в парламента, докато той е там, политици, публицисти, поети, писатели и махленски клюкари вземат отношение по темата – защо ни обижда тоя човек, ние дебили ли сме, или не?! В същото време БДЖ спира няколко влака – за Карлово, Пещера, Банкя и други, понеже не ги чакат хора по спирките – обаче от това май никой не даде вид да се вълнува. Общественото мнение прие без вълнение и съобщението на известния факт, че България се обезлюдява, стопява се всяка година с един град – повече от 50 хиляди души годишно умират, а малко се раждат – пък отделно 130 000 българи отиват да си търсят късмета в странство.

Докато висим с мъжа ми и сестра ми в новогодишното задръстване на магистрала „Тракия“, разговаряме с тоя-оня и така аз индиректно научавам част от причините за масовата емиграция.

– Тук всяка зима става така – разправя един строителен инженер, който кара пикап и е закъсал като нас. – Както си караш, излиза мъгла, губиш видимост, потъваш в сняг и като нищо удряш предната кола. Това е от снегонавяванията тук-там, а те са от нарушените изисквания за строеж на магистрали. То не е само да полееш пътека с асфалт. Всеки проектант ще ви каже, че трябват лесозащитни пояси и други прегради, иначе вятърът докарва от полето сняг. Вижте нивите до мястото, където колите затънаха в преспи – то е безснежно. Наоколо няма дървета, нито огради като край аутобаните в други държави. Заграждения тук-там висят като скъсана марля, строени са от евтин материал, поддръжка няма… ТИР-овете вървели нахално. Как да спрат? Няма паркинги.

– Трима братя сме и се събираме ежегодно в Несебър при мама. С моя близнак идем от София, а батко – от Австрия – заговаря ни друг пътник, докато тъпчем нервно край колите, духаме си в шепите и бъбрим, за да убием време. – Прав е премиерът, дето каза: падне ли сняг, „Тракия“ трябва да се затваря! Докато построят прегради за снегонавявания. Батко цяла нощ и сутринта прекара в ада между Айтос и Карнобат, децата му са с ангина сега. Смя се, като чу да се казва, че така ставало и в САЩ, и навсякъде по света.

Той живее в Алпите, там снегът е по-висок от него, а шосетата са черни, като че са с подово отопление… Аз тръгнах от София в десет, понеже излъгаха, че отварят „Тракия“ в два часа след обед. Двама посинели от студ полицаи ни отклониха по обходен маршрут през Ямбол, но и него затвориха след това – ТИР-ове закъсали и там. Питам единия полицай: Що така? А той: Ами аз що съм тук от вчера сутринта? Потеглихме през Петолъчката и там… над три часа чакане. Брат ми вика: Това е България.

– За ЧНГ ние сме най-нещастни – казва полицаят, който отклонява с колегите си движението по обходен път и отнася всички ругатни и жалби. – На мен отдавна ми свърши смяната, спи ми се, огладнях, но мръзна тук, началството вика: стой, хора няма. Не е природно бедствие това. Просто пътната агенция не си върши работата. Три дена синоптиците предупреждават: жълт код, вятър със сняг. Всеки знае къде го навява. Но аз тук, преди да стане белята, снегорин не видях. За нула време стана мазало – колите затънаха в преспи на магистралата, понеже в нея се събира като в корито снегът… и после какво? Спасители трябват. А няма. Гражданска защита я туриха в пожарната и повече не я видяхме. Пратиха пожарникари, но и те малко, щурат се насам-натам: тук верижна катастрофа, там ТИР, едно оправят, друго стане. За всичко жива сила трябва. Не става с един танк. Пет хиляди души напуснаха МВР от две години насам и всички мислеха, че е майтап, а вижте сега какво става.

В блокадата навръх 31 декември стигаме до Петолъчката. Чакаме. Минават час-два, гледаме отсреща бензиностанция – да пием по чай. Вътре пълно със закъсали като нас. Чай и кафе не дават обаче. Защо? Инвентаризация правели, дванайсетчасова – точно когато куп хора бедстват там. Някой вика:

– Премиерът минава, гледайте там … с джипа и кортежа, вижте и танка, значи пътят се отваря!

Една от продавачките мърмори:

– Да се беше отбил и тук Бойко, и нас да оправи, че заради тая тъпа ревизия умряхме от срам!

Един мъж и една жена се скарват за последното шише вода на рафта:

– Мое е!
­– Вие сте нагъл!
– Ти си нагла, ма, що не се засрамиш!

Другите мълчат. Не се вълнуват. В България наглостта не е събитие.

OПЕРАЦИЯ „НАГЛИТЕ“. Атака на 15 адреса. Ранена барета. Открити три къщи на ужасите, в които пленени хора са виждали как изглежда смъртта отблизо. 25 задържани под стража. Изравят с багери от Плана планина трупове на убитите от бандата.

Годината е 2010-а . Близо пет години след това отвличанията на богати хора за откуп са рядкост. Това е сериозен разултат, като се има предвид, че две-три години по-рано България гони Колумбия, която е световен шампион в този престъпен бизнес.

Какво се случва с „Наглите“? От 25-те задържани обвинения получават едва единайсет, а само четирима от тях получават ефективни присъди за престъпленията, които се отличават с изключителна наглост. Съдът приема, че е доказано участието им в отвличанията на Илиян Цанев, Мехмед Чакър, Михаил Краус, Джорджо Марков, Венислав Величков, Ангел Бончев и съпругата му Камелия, Георги Георгиев-Пурата, Васил Маникатов, Киро Киров и Борислав Атанасов. Общото между жертвите е, че са богати. Като признати за виновни Ивайло Евтимов-Йожи, Прокопи Прокопиев-Културиста и Даниел Димитров-Релето са пратени за 18 години зад решетките, а Любомир Димитров-Гребеца – за десет. Само три години след произнасянето на присъдите гръмва новината, че Гребеца и Йожи излизат предсрочно на свобода – управата на затвора го предложила, защото считала, че имат добро поведение и са превъзпитани…

Чуйте какво научих за Наглите от Боян Павлов – собственик на автокъща в Горубляне, с когото се сприятелих в Париж, в клиниката на професор Дарина Кръстинова. Тя беше възстановила лицето му с пластична операция, след друга една тежка операция, която беше преживял – от рак на челюстта – при която му изрязали брадичката и устните, чак до носа.

– Особени хора са тия от бандата, която е отвличала – разказваше ми Боян, докато си правехме компания в една умирисана на дезинфектанти обща стая с телевизор, три малки масички и три дивана. С часове си бъбрехме там, с бинтовани глави и двамата, като гледахме да убием времето и да надвием болките, пък и бяхме единствените българи сред многобройните пациенти във френската болница.

– Наглите са апаши по занаят – обясняваше моят приятел. – Но си държат на честта по техен си начин. Сближих се с един от тях. Крадец на коли. Бачкатор. Той отива да краде така, както ти отиваш на работа. Джиесемът му звъни на будилник. Спи му се, обаче става – има отговорност съм семейството си, трябва да му осигури прехраната. От това, което изкарва, трябва да даде на кварталния полицай. И някой лев да спастря, че може да му потрябва за адвокати. Единайсет пъти е задържан. Има една условна присъда. Виждал съм разпечатката с криминалните му регистрации. Като я разгъне, стига от кухнята до стаята на тъща му в гарсониерата им в „Младост“. Тъща му не го харесва, кара му се. Той от нея се плаши, не от полицаите. Доказва ѝ се. Че е свестен. Че носи пари. Какво работи, всички знаят – и жената, и тъщата, и комшиите на етажа, и домоуправителят. Не го съдят, казват: той е добро момче, крадец е, обаче всички крадат – един от съседния вход е богат, сто на сто е по-голям апаш… Веднъж забравих една пачка с петолевки на масата, където пихме с моя човек до сутринта. На другия ден ми счупи телефона от сутринта: „Ела, бе, напихме се и си забрави едни неща… “. Питах го друг път дали би участвал в отвличания. Отговори ми: „Да, ама не бих убивал. Не съм от тия, дето правят всичко за пари“.

Нещо подобно заявява и един друг от бандата на Наглите – Данчо Гробаря.

– Не съм убивал, само закопах двама.

Докато говори, той заеква и мига нервно – нещо, заради което има и втори прякор – Данчо Релето.

– Пред теб разстрелват най-добрия ти приятел. После те карат да го закопаеш. Какъв човек трябва да си, за да го понесеш? – питал го следователят, с когото после разговарях.

Следователят не наричаше Данчо „Гробаря“ или „Релето“, а „Даниел Димитров“ и това изглеждаше странно предвид външния вид и биографията на наглеца:

– Когато Даниел Димитров ни каза „ще ви покажа два гроба“, ние с колегите, дето му водехме разпита, си помислихме, че ни будалка. Оказа се истина.

Вадят Данчо от килията. Надяват му маска с прорези за очите. Качват го окован с белезници в арестантски микробус. След него се движат със светещи сини лампи две полицейски коли. Конвоят минава през селата Бистрица и Железница и влиза в отбивката на село Плана. Спира на завой с долчинка. Дончо Гробаря слиза и със закопчаните си ръце сочи самотен шипков храст.

– Копайте на пет-шест крачки надолу от шипката, там е.

Викат багера.

– За пръв път се пропукаха организираните престъпни групи и пропяха в арестите! Сега разкриваме поръчкови убийства!

Колегата Цветанов ходи с багер и копае трупове! – съобщава радостно премиерът Бойко Борисов, докато изнася лекция на тема „Свобода и демокрация. Българският европейски път“ в централата на фондация „Конрад Аденауер“. На видео се вижда и чува оживлението на немските му слушатели след тия негови думи за труповете и багера. В отговор последвал на въпрос „колко от 150-те неразкрити поръчкови убийства в България са разкрити?“, премиерът отговаря:

– Няма убийство, по което ние да не сме задържали някой. Законът обаче изисква някой друг да влезе и да каже: ей тоя беше. Хората се плашат, защото не са убедени, че ще има осъдителни присъди за тези. Като ги е страх хората и съдиите не могат да издадат осъдителни присъди.

Два трупа са изкопани от Плана планина. В първия гроб, не по-дълбок от метър, е намерен трупът на Юлиян Лефтеров, наричан в бандата Конфуто. Мъртвецът е положен на сух терен и е почти запазен, въпреки, че е престоял цяла година в земята, разказа ми следователят. И снимки видях – имаше татуировка „плетеница“ на лявата му ръка и една друга, започната, но недовършена рисунка на дясната. На устата му още стоеше лепенката от тиксо, с която са му попречили да крещи и да моли за милост. Бил е застрелян с два куршума в главата. С десантен автомат „Калашников“.

Юлиян бил отвлечен от Наглите на 8 януари 2009 година. Те били с маски, обаче той ги разпознал – все негови авери от златните години на автомафията – Йожи, Сапата, Данчо Релето и Любо Гребеца.

– Всички те от 1991 година нататък, като квартални гамени се учат да отварят и подкарват коли от всякакви марки – установява следователят. – Правят сума ти кражби, като отчисляват десет-петнайсет процента за борците от ВИС. От 2001 година сами си правят мрежа за връщане на крадени коли срещу откуп. Но полека-лека бизнесът им запада. Към края на 2006-а Йожи и Сапата решават, че могат да вършат с хора същото, което са вършили с колите – отвличали са колите, крили са ги в гаражи, изнудвали са собствениците им и са прибирали пари. Докато те прохождат в отвличането на хора с възможности, Юлиян, който има чичо в Канада започва с неговата валута да върти у нас търговия с къщи и земи. Отнякъде Йожи и Сапата научават, че е направил сделка в квартал „Бояна“ за 800 хиляди евро и решават да изкарат нещо от него. Той обаче се дърпа и те го убиват още същата вечер. След смъртта му продължават да преговарят с роднините му. Искат за живота му един милион евро, после свалят до 46 хиляди евро. Парите са взети. А заложникът остава да лежи под шипковия храст.

– Сапата го уби! – казва един от „пропелите“ бандити.

Трима твърдят, че Иван Пайнавелов-Сапата бил „мозъкът“ на отвличанията – той измислял схемите, той посочвал жертвите, той прибирал откупите и голяма част от тях задържал за себе си. Лесно е да се каже, понеже Сапата няма да се обади да го опровергае. Той лежи във втория гроб на Плана планина – насред картофена нива, на три километра от храста, където е заровен Конфуто. Два багера и една фадрома прекопават цял декар преди да го намерят – закопан е дълбоко, кофата на багера загребва на два метра от земята черепа му. Вадят от него куршум от пистолет „Макаров“, деветмилиметров.

– Ако Сапата беше чак такъв бос, какъвто го описват, нямаше да го намерят в нивата – умуваше моят приятел, търговецът на коли, докато седяхме на един отровнозелен диван в клиниката на доктор на Кръстинова. Като се прибрахме в София и аз тръгнах на работа, той ме свърза с негов познат, автокрадец – Жоро Тралалата, за да ми даде информация.

– Страшен техничар беше Данчо Релето. Нямаше ключалка, която да му се опре – спомни си Жоро, след ми заяви великодушно, че ще говори безплатно. – И Релето, и Сапата ги е учил Митко Турчина на занаят. Релето работеше в комбина със Светльо Лъвицата, с Хастара и с кого ли не, но със Сапата най-вече, бяха неразделни. Заедно ги хващаха полицаите, заедно ги пущаха. Те бягаха от групировките, не от ченгетата. Изчезне ли в София колата на някой големец, мутрите тръгват и почват – бой наред! Бият Сапата, Релето, Лъвицата, докато тия почнат да плюят кръв и си спомнят къде е автомобилът. Ама бизнесът си е бизнес. Като излязоха в колите по-сложни бордови компютри, Данчо Релето пръв ги проби. Правеше ключове, заглушаваше джипиеси. Но беше и голям комплексар заради тиковете и заекването. Докъм 2008 година само бачкаше, не излизаше от къщи вечер. Караше таралясник, а крадеше джипове за 50 хиляди евро. После стана друг човек, тръгна с гаджета по кръчми, купи си скъп мерцедес.

Вече е ясно – Данчо е харчил парите от предприятието на Наглите. Заради тях е предал и Сапата, най-добрият си приятел. Два дни след като посочва двата гроба и става анонимен свидетел номер едно, той е пуснат под домашен арест от прокурорите. Но не успява и душ да си вземе, казва адвокатът му, когато агентите на ГДБОП му идват на гости. Адвокатът се възмущава, че клиентът му бил бит от антимафитите, плашен бил и бил насилван да свидетелства и по делото „Октопод“ и да заяви, че Алексей Петров е поръчвал убийствата и заравянето на трупове. Гробаря викал:

– Не познавам човек с това име!

От ГДБОП всичко отричат. Но последвалите събития показват, че Данчо Релето е в немилост пред властите, въпреки заслугите му за наказателния процес срещу Наглите. Той е пратен заедно с другите похитители в килия за 18 години. Забравени са дадените му обещания да отърве килията. Болят го зъбите – 12 кътника има, които трябва да се оперират. Обаче не – и в болница не е пуснат. Разследващите, на които е сътрудничил, отсичат:

– В затвора да се лекува!

ИМА ДВА ВИДА престъпни организации – мафиотски и мрежови – обясняваше ми Богдан Карайотов, а той беше от този изчезващ вид следователи, които, без съмнение, си разбират от работата.

– Мафиотските организации представляват пирамидални структури, които действат с години конспиративно и е много трудно да разтурят, даже и когато се разкрият. Други са мрежовите организации, като тази на Наглите. В тях се събират специалисти, за да вършат известно време определен вид престъпление. Могат примерно да се сдушат със студенти – компютърни гении, за да източват банкомати. Или, както е при Наглите – спецове по кражби на коли се събират, защото са решили да захванат по-доходен бизнес – отвличания. Те по-лесно се залавят, въпреки, че живеят с две лица. С едното вършат криминалните си дела. С другото може да са образцови съпрузи, любовници, предани бащи и прочие.

Пример за това е Прокопи Касапина. Той е най-наглият от Наглите, който реже пръсти и уши, и всява страх, ако се вярва на казаното в пресконференциите на полицаите. А ето какво казва за него съпругата му Габриела:

– Прокопи е прекрасен човек. Той се грижеше много добре за мен и детето. Такова мило отношение е имал към мен, че всяка жена може да мечтае за него. Влиза в банята и казва: „Свършва ти се шампоанът, ще ида да ти купя, кажи каква марка“. Като писано яйце ме е гледал Прокопи. Не вярвам, че е вършил такива отвратителни неща.

Викат му и Поли Културиста. Макар да не е тренирал нещо повече от модерния сред мутрите фитнес, той по всеобщо мнение е мъж, който камък да стисне, вода пуска.

„Човекът с ножицата“ – така фигурира Поли в показанията на отвлечените. Питал ги:

– Какво да ти отрежа, пръст или ухо? – въпрос, след който някой пленник с високо кръвно налягане, като нищо може да умре от инфаркт.

– Обвиняват го в страшни неща – плаче жена му. – Аз не знам как се прави едно отвличане, но то изисква време и планиране.

Ако Прокопи е направил 12 отвличания, поне 12 дни щеше да не се прибира навреме, нали? Всеки божи ден той ходеше на работа – правеше външни стени с изолации. Най-редовно се прибираше уморен, лягаше си вечер с мен и заспиваше за двайсет секунди. Аз му се смеех: Човече, ти за нищо ли не мислиш, нямаш ли грижи, как така моментално заспиваш?

Габриела и Прокопи са младоженци. Те сключват брак в ареста на националното следствие. От тригодишната си любовна връзка преди това имат двегодишен син – Лука.

– Той е много нежен баща – казва майката.

– Нежност ли? Шменти-капели! – възкликва криминалният психолог Бойко Ганчевски. – Това е похитител с двойствен характер и желязна психика.

Един от отвлечените твърди, че докато заплашвал с рязане на пръсти и уши, Касапина си тананикал „зайченцето бяло“ – представяте ли си? С тая песен може би е приспивал вечер малкия си син.

След пленничеството при него остават завинаги осакатени Ангел Бончев и Михаил Краус. Краус остава без един пръст, Ангел – без два. Интересен факт е, че преди да отреже пръста на някого Прокопи му предлагал обезболяващо.

– Ще ти режа пръста, ето ти аналгин – казвал му…

Отпечатъци от пръстите на Касапина са открити в една от Къщите на ужасите край Вакарел. В облицованата с шумоизолираща вата стая там са държани под ключ бившия митничар Георги Георгиев-Пурата, бизнесмена Киро Киров и студента Румен Гунински.

– Години минаха, а посред нощ се събуждам, отварям очи и се обливам в пот, докато разбера в оная стая ли съм, или в спалнята си – споделя Киро Киров с въздишка. Синът му Иван лично преговаря чрез есемеси с „Наглите“, събра за 15 дни 517 000 евро – почти колкото исканите от тях, предаде им ги и успешно освободи баща си.

Иван Киров е умен млад човек, амбициозен, решителен и добър предприемач, но след отвратителното приключение с откупа за баща му, решава да изнесе бизнеса си от България. Затворническият престой на четирима от Наглите не го убеждава, че животът на успелия българин в собствената му страна е в безопасност. Съмненията му се усилват от обстоятелството, че по груби сметки похитителите са спечелили близо три милиона евра, а разследващите не намериха и един цент от тях.

– Половин милион платихме само ние – коментира той по телевизия BIT осем години след отвличането. – Питам държавата и органите ѝ къде са ни парите? В крайна сметка сме ги прежалили, ама защо ги няма? Защо никой не говори за тях? Защо не ги търси по никакъв начин? Част от престъпниците са в затвора сега, но имат тези пари. Те са богати и се опитват да си откупят свободата, сигурен съм в това.

За богатството на Наглите става дума в един разпит на Любо Гребеца, запис от който беше пуснат в съдебната зала.

– Взех едни пари, общо 220 000 евро. Като прибирахме откупите, се събирахме да делим поравно – свидетелства Гребеца.
– Е, какво ги правеше тия пари? – пита един от разследващите.
– Е, как к’во? В различни чейнджове ги обменях по десет-двайсет евро. После ги крих. Знам как се крият пари, все пак съм се занимавал с дрога. Ама те бързо свършваха. Дрехи, заведения… знаеш как е.

Парите са скрити? Къде? Как? Кога? Водещите разпита или не се интересуват от това, или се интересуват приоритетно от други неща. Беседите им с арестанта се провеждат в ГДБОП на 21 декември 2009-а и на 12 януари 2010-а. Около две години след това те огласят залата на Софийски градски съд по искане на съдийката Виолета Магдалинчева и предизвикват, меко казано, смущение сред публиката. Над четири часа прокурори, адвокати, подсъдими и журналисти слушат как шефът на НСБОП Станимир Флоров, началникът на сектор „Контратероризъм“ в Валентин Цоновски, зам.-главният прокурор Бойко Найденов и прокурорът Бисер Кирилов се пазарят с Гребеца, за да даде той нужните им показания. Чуват се около две ключови реплики на Гребеца– едната е за скритото имане, а другата – за бигбоса на бандата. И двете минават и заминават. Вместо да задълбаят в тях, разследващите ги прескачат.

– Има сериозен човек, който е замесен. Не е бандит – шапката на цялото нещо. Става въпрос за много сериозен човек. Той е шапката. Баровец – подхвърля им Гребеца.

Я! Баровец? Човек в сянка? С безупречна репутация? Кой е той? Политик? Висш прокурор? Висш полицай? Олигарх?!

От аудизаписа не личи антимафиотите да проявяват усърдие да научат това.

За „баровеца“ става дума чак на втория разпит на Гребеца и то, когато той самият го споменава, без да го питат – проявява словоохотливост, защото му обещават, че няма да лежи, ако уличи другите подсъдими. Кандърдисват го на три пъти:

– Ще се грижим за теб, ще те пазим. Ние нямаме ли достойнство, бе човек?!
– Нали се разбрахме?
– Обещали сме ти!

Пламенните обещания дават резултат, вдигат градуса на показанията и така се стига до приказката за „баровеца.“ Но веднага след нея, поради непохватност може би или по друга някоя причина, Флоров и Цоновски охлаждат рязко мерака на Гребеца да приказва и темата се прекратява.

– Ако ти си убиецът, това, което сме се разбрали, веднага отпада, няма как да стане – отбелязва Флоров.

А Цоновски мрачно добавя:

– Искаме да изчистим някои разминавания.

Спецченгетата имат предвид, че Гребецът е посочен от двама други Нагли за пряк изпълнител на екзекуциите на Сапата и Кунгфуто – нещо което той категорично отрича. След като Флоров сменя внезапно благия си тон и го уведомява за това, Гребеца се дръпва като полят със студена вода. Заявява, че иска адвокат и среща с „някой от прокуратурата“ на който да каже кой е „шапката на цялото това нещо“. В отговор шефът на ГДБОП продължава да го охлажда:

– Като те сочат за извършител на две убийства, как да те пуснем под домашен арест, бе човек!
– Ако разкрия евентуалния поръчител и мотивите, каква ще ми е ползата? – сваля картите Гребеца.

Следва пауза в записа. Става ясно след малко, че Флоров е звъннал в кабинета на зам.-главния прокурор Бойко Найденов. Гласът на Найденов е пуснат отначало през високоговорителя на телефона и се чува как Флоров го свързва с Гребеца, за да разговарят двамата. После високоговорителят е изключен изглежда и се чуват само думите на Гребеца:

– Начело е много сериозен човек! Какви са ми вариантите за мене, ако го кажа това нещо?

И след малко:

– Аз ще си свидетелствам и всичко!

Изглежда, че Бойко Найденов отказва да преговаря за това смекчаващо вината обстоятелство, защото разговорът бързо се прекратява.

На лицата на повечето слушатели в съдебната зала се изписва недоумение от това, че във въпросите си при разпита по-нататък Флоров и Цоновски – бъдещият лауреат на държавна награда за разкриването на Наглите – минават транзитно през темата за „сериозния човек“, който е „шапка на цялото нещо“. Те се спират на нея мимолетно – само за да попитат дали човекът не е Алексей Петров – и като получават отговор „не“, я подминават като бърз влак дърво. Питанията им ту се разхождат спокойно около някоя подробност, ту добиват нервен тон:

– Те казват, че ти си ги убил! Ти кажи, че не си!

Или:

– Кажи бе, каква е твоята съпричастност! Виж колко можеш да ни помогнеш! Има ли оръжие, къде е то?

И още:

– Дай, дай ги тези хора да ги смачкаме! – което се отнася за другите арестувани „Нагли“.

И друго:

– Мило и драго даваме, само и само да стигнем до този човек! – тук не става ясно кой от споменатите по-рано им е толкова ценен.

А споменатите са Вальо Бореца, Антон Петров-Хамстера и Алексей Петров.

И накрая:

– Ти си избираш, бе човек! Ти си решаваш съдбата!

Оредялата публика в съдебната зала посреща с облекчение края на записа. Доста преди последните реплики става ясно, че разпитът е ялов. Оживление в залата предизвиква Гребеца, когато заявява за сведение на съда:

– Този разпит беше подготовка. Полицаите ми помагаха, за да знам какво да кажа, като дойде разпитът ми със съдия.

Ако наистина е така, излиза, че Гребеца е подготвен да не казва за „шапката“ на Наглите, освен ако реши да кръсти тоя шапка „Алексей Петров“. Не се учудвам, че след тая подготовка той се отрича пред съда от всичко, което е казал по-рано.

– Дадох показанията под натиск – отсича и край.

Преди да влезе в бандата, нисичкият здравеняк, който е тренирал гребане в младостта си, работи в автосервиз в краен софийски квартал. Мръсна работа е монтьорската. Всичките му пуловери са с мазни петна от горивото, чернилката под ноктите му не се измива, бачка до тъмно, а надницата му не стига даже да заведе гаджето си на свестен ресторант.

Приема без замисляне офертата на Прасето – приятел, с когото се знаят от ловешкия затвор, където са лежали за автокражби.

– Гребец, дай да гепим едно богаташко синче – вика Прасето. – Добри кинти ще вземем. Ще си оправим живота и после ще си юркаме заедно мерцедесите.

Защо пък не. Бившият гребец се побира едва-едва в тясната си шкода „Фабия“, с нея е кръгла нула в очите на мадамите.

Той има небезинтересен съсед – Юлиан Цанов, двайсетгодишен, студент, с богат баща. Влиза в дирите му с помощта на Прасето и Църо – друг приятел от славните години на автомафията. В продължение на седмици вървят след студента и изучават навиците му. На 9 март 2007 година го нападат преди да влезе в дома си на тихата уличка „Силиврия“. Натикват го в един фолкксваген, паркиран наблизо и изчезват яко дим. Следва кошмар за младежа и за родителите му. Искат им три милиона, но те ги нямат и след 47 дни в ужас носят по-малко.

– Аз Цанов го уредих, а не взех и стотинка – жалва се Гребеца на разследващите. Аверите му го излъгали, че таткото не е платил.

Следват отвличанията на Краус, на Киров…

И Йожи отвлича за пари. Той е „моторът“ на Наглите, доколкото по-мощен „мотор“ няма или има, ама е потънал в земята.

– Йожи ли? Йошката? Ако имахме държава като държавите, той щеше да е изгнил по затворите, преди да се сети да отвлича – въздиша стар приятел на баща му от село Долни Лозен. – Той още като ученик, се поведе с бандити от „Дружба“. Чувах, че крадат коли. Личеше си, че му харесва да е мутра. Сто на сто е отвличал и е убивал. В пияно състояние се е хвалил, че е закопал пари от тая работа в гората.

Йожи е, който събирал откупите от близките на отвлечените или поне така твърдят други от бандата. За себе си оставял лъвския пай. Заделял за общи разходи – наеми, бензин, ток, ремонти на коли. Остатъкът давал на Поли Културиста, който вземал за себе си и раздавал на другите. Те твърдят, че лично той е прибрал поне два милиона от мъката на хората. Ходел контешки облечен, карал лъскав джип и харчел като луд по казината, като разправял на село, че живее с богата търговка на дрехи.

– Купуваме в Италия и Испания парцалки за по 2 евро на парче и тук ги продаваме по 50-100 лева – смеел се. Арестували го в три часа призори на 7 декември. Три часа преди баретите да нахлуят в дома му, се прибрал от Италия. Какво е правил там – дали е пилял валута по игралните зали, дали е купувал имоти, или е внасял пачки в трезори – в обвинителния акт липсва отговор. Той нито отрича, нито потвърждава мълвата, че е заровил съкровище в планинско място.

– Ако трябва, ще копаем! – заканваше се главният следовател Бойко Найденов. Но в действителност, доколкото знам, само разни луди иманяри налазиха Лозенската планина, за да дирят заровеното богатство на Наглите.

Всички наглеци са осъдени да платят на жертвите си обезщетения, но не личи да имат подобни намерения. И наглият опит за предсрочно освобождаване на Йожи и Гребеца щеше да бъде успешен, ако не беше изтекла информация за него в пресата. Очаквано нямаше наказания за виновните, а само обещания за промени в законите. Трябвало да се прегледат критериите за предсрочно освобождаване. А не трябва ли да се прегледат малко и хората, дето ги прилагат?

– Пожелавам това, което се случи на мен, да се случи на съдии и директори на затвори! – избухна Красимир Цанев, бащата на отвлечения Илиян. Вбесен е човекът – той дал за сина си 100 хиляди евро, след което похитителят му Любо Гребеца бил осъден на 50 000 лева обезщетение, но от тях платил 20 лева.

– Тези отрепки ще излязат от затвора по-страшни, комуникирали са със затворници и са се научили на още неща! Едва ги хванаха. Сега знаят как да се пазят, могат да продължат да отвличат и бъдат по-добри. Те трябва да останат по килиите завинаги. Има начин, но няма воля да бъде постигнато! – кипна и Иван Киров.

В шумотевицата второинстанционният съд остави зад решетките Гребеца. Но Йожи си запази шанса да излезе в скоро време. Така, както винаги след показните полицейски операции, всички бандити – за кой ли път! – отново се убедиха, че могат да правят каквото си искат. И че колкото и да са нагли, по-скоро няма да бъдат хванати, а ако бъдат хванати по-скоро няма да бъдат наказани.

Ето защо във времето по-нататък негласният мораториум над отвличанията за откуп падна. Някакви нови „Нагли“ или пък старите „Нагли“ отвлякоха Лора Банева, дъщерята на Евелин Банев-Брендо, Кокаиновия крал. И Адриан Златков, сина на собственика на автокъща „Софавто“ Антон Златков. И други, чиито имена не знаем – или защото не са поискали помощ от полицейските власти, или защото пресцентърът на МВР от 2011 година насам онемя. Лора се върна при майка си по някакъв чудодеен начин. След единайсет дни в плен се прибра и Адриян – татко му плати половин милион за това и благодари на властите, че не са му попречили да го направи.

Тъжно и страшно.

По данни на NYA International, които си записах, отвличанията за откуп са феномен в земи, в които организираната престъпност е силна, а държавата слаба. Ако това е така, можем с голяма степен на сигурност да кажем, че Наглите не са минало свършено у нас, както някои политически особи твърдят.

– Тия Нагли крият тайни и това ги прави силни – разсъждава криминалният психолог професор Бойко Ганчевски, докато обсъждаме поредното отвличане. – Йожи не е отронил дума, каквото и да са го питали. Седи в килията и мълчи.

За какво ли си мисли? За онова имане в Плана планина? За ново отвличане?

ТРИ ДОЖИВОТНИ ПРИСЪДИ за поръчкови убийци. Звучи строго и справедливо. Дали?

Седем години след акцията, наречена „Килърите“ трима мъже са пратени да лежат в единични килии, докато дишат. Това са Петър Стоянов-Сумиста, Георги Вълев и Васил Костов-Кеца. Има още един осъден от бандата за мокри поръчки – Янко Попов-Туцо, който ще трябва да изтърпи 10 години под ключ.

В деня на арестите им, след подсказване от добре осведомените източници написахме в „Труд“ – и всички вестници така написаха – че е прибрана най-накрая бандата килъри, които са извършили ако не всичките, то почти всичките неразкрити 150 мафиотски убийства. Но от развилите се по-нататък събития стана ясно, че в случая с тия килъри полицейските фантазии и криминалната реалност са в съотношение – 150:2. Сто и петдесет към две!

Защо „към две“? Защото Сумиста е признат за виновен в организирането не на 150 или на 100, или на 50, а на 2 (две) убийства – на търновския адвокат Петър Лупов и шуменския бизнесмен Румен Рачев. Васил Костов и Георги Вълев са признати за виновни за подбудителство и помагачество в извършването на тия две убийства. А самото извършване на двете убийства е дело на двама мъртъвци. Или поне така е по теорията на обвинението, която гласи, че труповете на извършителите на екзекуциите на Лупов и Рачев са открити две години след старта на разследването за „Килърите“ в столичния квартал „Железница“.

Обвинителната теза беше изложена пред Върховния касационен съд (ВКС) от заместничката на главния прокурор Ася Петрова, която, като по-нисшестояща по-рано наблюдаваше делото в досъдебната му фаза. Това дело направи Ася прочута и я изстреля на най-високите стъпала в йерархията на обвинението по време на първото правителство на ГЕРБ. След като беше избран през 2012 година за шеф на държавното обвинение, Сотир Цацаров я направи свой заместник – и то незабавно, и въпреки риска да засили съмненията, че е зависим в кариерата си от силовия вицепремиер, с когото миловидната прокурорка беше в много приятелски отношения.

Ловът на убийци, с Ася начело блокира няколко града призори на 23 август 2010 година. Около двайсет души бяха изловени по бели гащи и пижами в звънко оповестената операция. Новината, че сред арестуваните е шефът на федерацията по сумо Петър Стоянов гръмна оглушително, още повече, че той беше сътрудник на спортната парламентарна комисия. Удар срещу мафията, както и да го мислиш. Стоянов беше много популярен в спортните и в политическите среди. На трийсет и пет години той беше най-титулованият български сумист сред аматьорите в този японски спорт. Състезаваше се в тежка категория над 115 килограма. Славата му се опираше на 12 европейски титли и 3 сребърни медала от световни първенства. Номер едно на планетата не беше ставал, но 16 пъти беше слушал химна като шампион на България. Носител беше на Интерконтинентална купа, на Купата на титаните и на безброй други отличия в световни турнири. Дълги години е капитан на националния отбор. Наричат го Сумиста. Или Вожда. По думите на депутати е извънредно полезен в спортното законодателство на Народното събрание, където работи усърдно без да взима заплата.

Преди ареста името му се появява в кримихрониките два пъти – веднъж във връзка с искане на откуп за крадена кола на треньорка по спортна стрелба и втори път – заради незаконен пистолет в колата му. Но двете дела срещу него са прекратени преди да влязат в съда.

Първите съобщения след хайката за Сумиста и останалите двайсетина души гласяха, че те са отговорни за разстрела на Юри Галев – президент на футболен клуб „Рилски спортист“ и авторитет от ъндърграунда.

– Има доказателства за съпричастие на задържаните към различни убийства. За пръв път се залавят всички елементи на организирана престъпна група – поръчители, посредници, изпълнители – обявява вътрешният министър Цветанов. Той добавя, че част от арестуваните ще станат свидетели и ще бъдат освободени веднага. Тази част се оказва твърде голяма.

Под сурдинка говорителите на МВР свързаха „Килърите“ с неразкритите убийства на скандалния радиоводещ Боби Цанков, на шефа на „Софийска баница“ Александър Занев, на борческия летописец Георги Стоев, на бизнесмена Манол Валев – съпруг на бившата министърка на спорта Весела Лечева, на боса на ВИС Георги Илиев и на доста други – не помня кои, но добре си спомням, че между тях не бяха тия, за които впоследствие беше обвинена задържаната група. Друг въпрос е, че когато беше обвинена, тя се беше вече стопила от двайсет души на четирима – Сумиста, Кеца, Вълев и Туцо.

Ето как е разказана историята на Килърите в обвинителния акт, подписан от Ася Петрова.

Обвиняемият Петър Стоянов живеел в София, където е роден. Участвал в спортната дисциплина сумо като състезател, треньор и мениджър. Но имал многобройни контакти с лица от престъпни групировки, сред които Милчо Бонев – Бай Миле и Сретен Йосич. Познавал се и с Янко Попов-Туцо.

От 2000-а до 2004 година Петър Стоянов и Янко Попов били приближени на Бай Миле, един от основателите на групировката СИК. По същото време Васил Костов бил охранител на Бай Миле.

Две години след убийството на Бай Миле, в началото на 2006 година, Петър Стоянов, Янко Попов и Васил Костов решили да реализират схема за „мокри поръчки“ – убийства, палежи, взривове и побои с користна цел. Инициатор бил Петър Стоянов. Той организирал среща с Попов и Костов, на която им предложил, те приели и решили да привлекат в групата и други хора, които да изпълняват мокрите поръчки пряко.

Организираната престъпна група функционирала в София, Търново, Пловдив, Шумен, Самоков, Луковит и Боровец. В нея имало ясно и точно разпределение на ролите. Организатор и ръководител бил Петър Стоянов, който определял отговорностите на другите, контролирал изпълнението на задачите, получавал платените за тях пари и ги разпределял между членовете на престъпното сдружение.

Янко Попов отговарял за осигуряването на групата с оръжия, боеприпаси, фалшиви документи за самоличност и временни квартири. Васил Костов се занимавал с непосредствена организация на платените убийства. Той решавал на кого да възложи физическото ликвидиране на жертвите, в зависимост от техния характер, социален статут и охрана. Решенията съгласувал с Петър Стоянов. Понякога лично участвал в проследяването на жертвите, в проучването на навиците и маршрутите им. Освен това избирал сам подходящо място за нападението. Във всички случаи придружавал изпълнителите на поръчката в решителния момент, следял какво правят и участвал в изтеглянето им от местопрестъплението.

Приетите от Петър Стоянов поръчки за палежи, взривове и телесни увреждания се възлагали лично от него на двама души – Драгомир Генов и Георги Недев. Стоянов им посочвал адреса на нарочения за убиване, автомобила му или търговския обект, който трябва да бъде опожарен. При поръчка за побой давал на изпълнителите и снимка на човека, който трябвало да бъде пребит. След това плащал за свършеното – от 500 до 1000 лева.

В повечето случаи побойниците и подпалвачите се придвижвали с „Опел Астра“ СА 68-28 АМ на фирмата ИПС-Търговия и дистрибуция“, която била на съпругата на Петър Стоянов – Емилия.

Убийствата, извършени от Килърите са свързани с парите на Тракия банк. Свидетелят Георги Стойчев бил един от учредителите, акционерите и председател на Надзорния съвет на банката, която била със седалище в Пловдив и с 23 клона из цялата страна. Други основни акционери и членове на съвета били Георги Трифонов от Пловдив и Таньо Вълев от Чирпан. Таньо Вълев бил брат на обвиняемия Георги Вълев.

Капиталът на банката бил 50 милиона стари лева. Акциите били разпределени между 130 физически лица. Впоследствие капиталът бил на два пъти увеличен чрез издаване на нова емисия акции – до 1 милиард и 200 милиона лева, а после до 2 милиарда и 200 милиона и бил разпределен на обикновени поименни акции с право на глас. В края на 1997 година бизнесменът Емил Кюлев поканил на среща основните акционери Георги Стойчев и Георги Трифонов и изявил желание да купи банката.

Предложението му било прието от Надзорния съвет. На Общо събрание на банката било взето конкретно решение тя да бъде продадена на група фирми, свързани с Емил Кюлев – „Контракт Холдинг Къмпани“, кооперация „Хотово“, „Евро кеа консулт“, фондация „Български спорт“, „Амазония“ и „А.И.Г.“ В периода между двете решения на общото събрание за увеличение на капитала на банката започнали преговори между част от акционерите – Георги Стойчев, съпругата му Мария Стойчева, Аделина Трифонова и Тодор Йоцев и шестима представители на фирмите на Кюлев.

На 6 януари 1998 година бил сключен договор. С него хората на Кюлев се задължили да продадат недвижимите имоти на банката на трети лица, а парите от продажбата – 200 милиона лева да дадат на акционерите. Договорът предвиждал и цесия на вземането на Тракия банк в размер на един милион лева. В него имало изрична клауза, че той е неразделна част от договорите да покупка на акциите на банката и влиза в сила след извършване на джирото, с което купувачите придобиват 50 процента от акциите.

На 7 януари 1998 година бил сключен договор за продажба на акции между Мария Стойчева и „Евро кея консулт“ за над 145 милиона лева с предмет 202 763 поименни акции с право на глас. Съгласно договореното Стойчева джиросала акциите в полза на дружеството купувач. Само че за извършеното прехвърляне на собствеността върху акциите не било дадено разрешение Българската народна банка – БНБ. Подобен договор бил сключен между Георги Стойчев и кооперация „Хотово“, както и между Аделина Трифонова и „Български спорт“.

В крайна сметка БНБ не разрешила на Тракия банк капиталът ѝ да бъде увеличен чрез апортни вноски така, както решили акционерите на 17 декември 1996 година. Това дало основание на фирмите купувачи да се възползват от сключения анекс с продавачите, съгласно който в случай, че няма разрешение от БНБ за увеличение на капитала, те трябва да си получат обратно парите, които са пратили за новоиздадените акции. По разпореждане на Кюлев парите, получени по сметките на Мария Стойчева били изтеглени. Същевременно „Хотово“, „Български спорт“ и „ Евро кея консулт“ станали собственици на всички прехвърлени им акции, тъй като сделките били анулирани. Мария Стойчева сезирала пловдивската окръжна прокуратура, че Кюлев неправомерно е теглил от сметката ѝ, но преписката приключила с отказ да се образува дело.

Така свързаните с Емил Кюлев фирми – купувачи на Тракия банк не изпълнили изцяло договорните си задължения към продавачите по трите сделки. Но седалището на банката се преместило от Пловдив в София, а Тракия банк била преименувана на Россексимбанк, а по-късно и на ДЗИ банк. На 27 октомври 2005 година Емил Кюлев – най-богатият български банкер е застрелян посред бял ден на столичния булевард „България“.

Година след убийството му бившите акционери на Тракия банк – Таньо Вълев, Георги Вълев, Георги Стойчев и Георги Трифонов решили да реализират по съдебен път правата си, произлизащи от участието им банката, преименувана на ДЗИ банк. Георги Вълев поел инициативата за това. Той поискал от Георги Стойчев да бъде упълномощен от над 50% от акционерите да води преговори с вдовицата на Кюлев – Весела. Тя притежавала след смъртта на мъжа си основния дял от капитала на ДЗИ.

Георги Вълев настоявал да се бърза, тъй като предстояла продажба на акциите на ДЗИ банк на гръцката Юробанк. При упълномощаването му присъствали наетите от него адвокати – Петър Лупов от Търново и Пламен Луков от Варна. Те решили да поискат от съда да признае, че представляваните от Георги Вълев акционери все още са собственици на 54% от капитала на банката, тъй като сделките ѝ са нищожни. В отговор на тяхната молба Районният съд в Горна Оряховица допуснал обезщетение на бъдещи искове за 27 милиона лева. От ДЗИ банк обжалвали. Адвокатите Лупов и Луков депозирали втора молба – да се обезпечи бъдещ иск за 57 милиона лева чрез запор на всички банкови сметки с титуляри ДЗИ банк, „Ривиера“ АД, „Българска фондова борса и други фирми на убития Кюлев. После завели общо 14 дела за обезпечение на бъдещи искове в цялата страна.

Освен по съдебен ред, Георги Вълев решил да постигне целта и чрез преговори с Весела Кюлева. За целта се свързал с бизнесмена Румен Рачев, за когото чул, че има контакти с вдовицата и с различни властимащи. Рачев поел ангажимент да преговаря с Кюлева срещу престация от 70% от бъдещите вземания. Георги Вълев го запознал с адвокат Лупов и тримата обсъждали неведнъж вдовицата и намеренията ѝ. Другите акционери били в неведение за това.

По едно време Георги Стойчев се притеснил за изхода на заведените от Георги Вълев многобройни дела, защото по-горните инстанции започнали да отменят допуснатите от районните съдилища обезщетения. Помолил го да ги прекрати и да опита да се договори с Весела Кюлева. По същото време адвокат Лупов усетил, че губи контрол над съдебния спор и решил да се оттегли. Освен всичко друго, той се усъмнил, че Георги Вълев ще му плати за положения труд. Споделил със съпругата си, че от него „се искат безумия“ и че „става въпрос за милиони“.

Георги Стойчев и Георги Трифонов също решили да се дистанцират от Георги Вълев и сами да търсят „по-разумен подход“ към желаните вземания. Адвокат Лупов им предложил да работи за тях. Те го наели. Така акционерите на Тракия банк се обособили в два лагера, представлявани от двама адвокати – Луков и Лупов. Тези лагери се конфронтирали все повече и повече помежду си.

В средата на май 2007 година Георги Стойчев и Георги Трифонов със съдействието на адвокат Лупов стартирали преговори с „Контракт холдинг къмпани“, представлявано от Кюлева. Поканени били да присъстват и братята Вълеви. От страна на вдовицата преговарял Иво Прокопиев (който още не е медиен бос – бел. авт.). Той предложил на двете групи акционери да плати общо 3 милиона и 600 хиляди евро. Георги Вълев изразил категорично несъгласие. Тогава Георги Трифонов и Георги Стойчев оттеглили дадените му по-рано пълномощия. Те продължили преговорите без него и в крайна сметка сключили с вдовицата споразумение да им бъдат заплатени 1 милион и 800 хиляди лева.

Така Весела Кюлева решила частично проблема с Тракия банк и започнала да търси начини да се споразумее и с другата група акционери, представлявани от Георги Вълев. От нейното дружество обещали да платят 385 хиляди евро на Румен Рачев, ако им помогне да се споразумеят.

Лишен от пълномощия да продължи титаничните съдебни битки, Георги Вълев приел предложения му от Румен Рачев вариант. Така се стигнало до подписването на 10 и на 11 юли 2007 година на договори между братята Вълеви и „Контракт холдинг къмпани“. Вълеви заявили писмено отказ от права пред който и да е съд в страната и чужбина. В замяна били изплатени на представляваните от тях акционери 1 милион и 400 хиляди евро. 70 % от тях Георги Вълев дължал на Румен Рачев.

Този финал бил възприет от Георги Вълев като огромна загуба. Той смятал, че основна вина за нея има адвокат Лупов. Защото именно Лупов станал инициатор на преговорите между „Контракт холдинг къмпани“ и акционерите, приближени до Георги Стойчев и така лишил другите от възможността да претендират за 54% от капитала на Тракия банк.

Георги Вълев се чувствал излъган и от Румен Рачев, който не оправдал очакванията му да извоюва десетки милиони чрез пазарлък с вдовицата. Решавайки да отмъсти Рачев, Лупов, Стойчев и Трифонов, той подал поредица сигнали в прокуратурата, че те са извършили измама. Но преписките приключили със заключение, че няма престъпление. На всичкото отгоре Рачев настойчиво си искал 70-те процента.

Търсейки отмъщение, през лятото на 2008 година Георги Вълев решил да ликвидира Лупов и Рачев. Той познавал Сумиста и знаел, че той ръководи група за платени екзекуции и побои. Поискал среща с него и му поставил задача: да се убие Луков, но преди това да бъде пребит и да му се запали колата, за да преживее последните дни от живота си в страх.

Сумиста приел поръчката и поръчал на двама биячи – Драгомир Генов и Георги Недев да идат в Търново и да пребият един адвокат, за да изкарат по 1000 лева хонорар. Обяснил им, че в Търново ще ги посрещне мъж на име Радослав Димитров. Този Димитров е служител на Вълев и ще стане по-късно свидетел по делото „Килърите“. Биячите се отправили към старата столица, придружавани от Боян Джамалов – човекът, който пръв проговаря за бандата. Тримата се срещнали с Радослав Димитров в комплекс „Извора“ на Арбанаси. Той ги завел до кантората на адвоката и им показал неговата тойота, паркирана там. По-късно разгледали и жилището му на улица „България“. Имало и втори разузнавателен обход в Търново с участието на Петър Атмаджов, приближен на Георги Вълев. Няколко дни следили Лупов – установили, че работният му ден започва в седем и половина сутринта, че пристига сам на работното си място и че до осем и половина е сам. Причакали го на 18 юли 2008 година, като пристигнали с кола и я паркирали в съседна уличка. В осем часа и двайсет минути един побоиниците – Генов слязъл от колата, въоръжен с метален лост, увит във вестник и черно тиксо. Звъннал на вратата на кантората. Адвокатът отворил. Генов го набутал навътре и му нанесъл серия удари с лоста по главата, при което той паднал на земята. Генов продължил да го удря – по главата, ръцете и тялото. Бранейки се, Лупов успял да излезе на стълбищната площадка и да избие лоста от ръцете на нападателя.

Обезоръжен, Генов бързо избягал. Пребитият бил приет в неврохирургия за спешна операция – имал тежка контузия на главата, сътресения на мозъка и разкъсан палец. Но имало още да пати. През 2008 година Петър Стоянов извикал Боян Джамалов и му възложил да му запали или взриви колата. Извършено било и това злодеяние. Но не от Джамалов, който заявил, че има лошо предчувствие и бил изваден от играта, а друг неизвестен на разследващите подпалвач. На 18 август в осем часа неизвестният счупил стъклото на тойотата, паркирана зад блока на Лупов, залял купето му с бензин, хвърлил вътре празното пластмасово шише и побягнал. Свидетелят Иван Димов, който случайно минавал оттам, го забелязал, като същевременно чул силен гръм и видял автомобилът на избухва в пламъци.

Изплашен, адвокатът Лупов депозирал в прокуратурата молба за защита. По това време Георги Вълев вече подготвял смъртта му, както и тази на Румен Рачев. Упълномощил Сумиста с уговорката, че адвокатът трябва да умре през 2009 година, а бизнесменът – известно време след това, за да не се сетят полицаите, че поръчките идват от едно място. Договорили се за заплащане на три транша. Сумиста възложил на Васил Костов-Кеца да организира лично екзекуциите. Кеца от своя страна натоварил с поръчката за Лупов Владимир Филев. След разузнаване било установено, че всеки ден адвокатът напуска дома си в седем и половина заедно със съпругата си, след което двамата неизменно се отправят към гаража, където нощувал техният Опел вектра. Единствено в сутрините след нощната смяна на жена му Лупов излизал сам. Причакали го именно тогава. Костов останал в колата, с която пристигнали. Филев излязъл, въоръжен с пистолет „Макаров“, 9-милиметров, със заглушител и осем патрона в него. В 7 часа и 35 минути Лупов се показал и поел по обичайния си маршрут към гаража. Отключил, влязъл, отворил колата и седнал на предната седалка. Промъкналият се зад него Филев стрелял седем пъти в главата му. Разплатата за кръвопролитието била предадена в плик с 60 000 лева, връчен на Сумиста във фоайето на хотел „Марица“.

Лобното място на Румен Рачев било в Шумен по план. Решено било бизнесменът да бъде причакан пред болницата, където ходел на контролни прегледи след операция от язва. Физическите убийци – Владимир Филев и Георги Георгиев били настанени в хижа „Вада“ на Боровец, за да се подготвят психически за акцията. Хижарят Райчо Стойнев дал своя принос в престъплението, като им купил на черно два автомата и един пистолет с удължена цев. На 2 юли 2009 година Сумиста получил информация, че на следващата сутрин нароченият за убиване ще посети доктор Рачев. В уречения ден го прихванали от дома му. Видели как излиза с жена си, как двамата се качват на джип „Инфинити“ и дават газ. Последвали ги с „Фиат Браво“ и останали да го чакат пред болницата, където Рачев влязъл. В 12, 30 часа той се показал на пътната врата, придружван от жена си Вирджиния и леля си Стоянка. Застанал в готовност, Филев веднага се озовал на две крачки от гърба му и стрелял 4 пъти, като изръмжал:

– Мамка ти!

В опит да спаси племенника си, лелята хванала злодея за блузата и с всички сили го задърпала назад. Той хукнал да бяга. В ръцете на жената останало парченце плат…

След убийството Филев и Георгиев отишли в хижа „Вада“ да си починат. Оттогава никой не ги е виждал живи…

– ПОДСЪДИМИТЕ ДА ОСТАНАТ в залата с белезници!

Това решение на Димчо Луков, председателя на съдебния състав по делото „Килърите“ предизвиква остър дебат между магистратите и защитата на 28 юни 2011 година.

– От времето на процеса срещу Левски няма друг, в който обвиняемите да са държани оковани – обявява адвокатът Илиян Василев. Прокурорката Ася Петрова определя това изявление като „процесуален рекет“ и „извиване на ръцете на съда“.

– Цирк! Цирк! – провиква се Сумиста и сгърчва в хипертонична криза. Васко Кеца говори нещо за връзките между бившия му работодател Бай Миле и премиера Борисов, без да му дава някой думата.

И Борисов е бил мишена на „Килърите“ – това става ясно от протокол за разпит на свидетеля Калоян Йорданов, прочетен пред съда. Сретен Йосич и Туцо се наговаряли в Белград за убийството на Борисов, посочва Йорданов. Уточнява, че това е станало в дома на Йосич в негово присъствие и в присъствието на двама от гардовете на сръбския мафиот с прякори Новац и Струя.

Близостта на Туцо и Йосич се доказвала от една снимка на двамата – прегърнати сърдечно, която българинът държал като тапет на джиесема си.

Прокурорката Ася Петрова е миличка на вид, но безпощадна. Тя иска доживотни присъди. И ги получава.

Това се счита за епохална победа над мафията в България. Победа! Епохална! Подчертавам го, понеже ми се струва, че мафията не го знае.

– КОЯ МАФИЯ УДАРИХТЕ? Телефонната? Имотната? Или наркомафията? – питам говорителките на МВР, когато се обаждат да ме поканят на пресконференция за някой антимафиотски успех. Питам не защото на теория има различни видове мафия. А защото на практика мафията у нас създава работни места в различни престъпни отрасли.

Един такъв отрасъл – на телефонните измами – бележи в България ръст, на който би завидяла всяка просперираща световна компания от областта на комуналните услуги, технологиите и комуникациите. Всеки ден работещите в него звънят на десетки и стотици неволни клиенти, съобщават им за свързани с тях важни събития, предлагат им уникален набор от услуги и при това получават достъп до значителни по обем парични и други ресурси.

Синът на клиента е предизвикал катастрофа, убил е човек и е задържан в ареста, предлага се услуга – освобождаване. Дъщерята е закарана в болница с диагноза свински грип – предлага се услуга – доставка на ваксина. Племенникът е пострадал от гръмнал бойлер или в пожар, или от взривена някъде бомба – предлага се услуга – извозване с до лечебно заведение с хеликоптер. Внукът паднал от ескалатора в мола, строшил си крака на няколко места, лежи на хирургичната маса – предлага се услуга – златни пирони за операцията. Социални грижи отпускат допълнителни суми към пенсията – предлага се услуга – вписване в графата „Крайно нуждаещ се“.

Какво е общото между различните услуги, който се предлагат? Че не са безплатни, да. И още нещо, което ги оскъпява – те предполагат действие „по втория начин“ – с рушвет за чиновника, доктора, полицая, без който рушвет, то се знае, нищо не става. Клиентите обикновено не се пазарят. Те повечето са в напреднала възраст и опитът ги е научил, че всеки притежател на недвижим имот, личен багаж, пенсия, портмоне или плик със спестени пари под възглавницата плаща данък на паралелната държава на корупцията и престъпността – това в България е неизбежно като смъртта. Така че плащат – кеш, коректно и незабавно – така, както по телефона им е указано – пращат пари по куриера, който им е пратен или ги хвърлят от терасата на някой, който долу ги чака… Доверяват се, вярват, че сделката е добра и чакат, докато дочакат някое безспорно доказателство, че са претърпели пълна загуба. Като например, да дойде синът или дъщерята – с колата в отлично здраве. Или да се обади племенникът по телефона и да се окаже, че е виждал тия дни взрив, но не наяве, а във филма „Умирай трудно“.

Забелязала съм един парадокс – обърнете му и вие внимание – повечето българи не вярват на МВР, но му се доверяват веднага, когато разговарят с лъжеполицаи. Всеки 9 от 10 анкетирани в плевенско отговарят, че оберат ли ги, изобщо не подават жалби – убедени са, че полицията няма да хване апашите, няма да посети местопрестъплението в дома им, а посети ли го случайно, ще вземе пръстови отпечатъци и ще оцапа за тоя, дето духа, белите им стени с черен прах. Но! Тия същите неверници мислят съвсем другояче, като им звънне някой негодник и каже: „Аз съм инспектор Петров, провеждаме операция срещу телефонни измамници, те идват сега да ограбят и вас, дайте парите, налични у вас, ще ги бележим, ще ги хванем с тях и ще лежат.“ За да окаже съдействие на мнимите полицаи една баба – плевенчанка, на 90 години и нещо, хвърлила от балкона 2500 лева, които спестявала за погребение. Друга баба се простила с 1300 лева така, а трета – с 3100 лева, дадени й на отговорно пазене от снахата. И това за два дни само! Само в един град! В полза на един лъжец, гастролиращ в Плевен и околността. Питам криминалния психолог професор Бойко Ганчевски – какво кара три пенсионерки, две от които с висше образование, да му уйдисат на ума? Професорът ми обяснява:

– Толкова им се иска на тия жени престъпниците да бъдат хванати и пратени, където им е мястото, че се хващат на всяко такова обещание като удавници за сламка.

Не разбирате защо е така? Значи не е идвала полиция след обир у вас. Ако беше идвала, щяхте да знаете, че истинският полицай никога нищо не обещава. Точно обратното! Докато прави оглед, той непременно ще каже:

– Крадците няма да ги хванем, госпожа! А и да ги хванем, съдът ще ги оправдае.

Питате защо така приказва? Защо не каже, че апашите непременно ще бъдат наказани с лишаване от свобода? Защо? Наистина ли не знаете? Защото не е измамник, а полицай.

Знаменито е ноу-хауто на телефонните измамници в България.

Тяхната производителността е голяма.

– Не минава и ден без да регистрираме сигнал – казва Ивайло Величков от Столичната дирекция на вътрешните работи.

За последните 5 години те са събрали над 18 милиона лева, съобщава Малена Филипова от Върховна касационна прокуратура.

Официалните данни, както винаги, се разминават с реалността в полза на престъпния бизнес. От двете страни на Стара планина той намира отлична бизнес среда. Глупостта е основната ѝ съставка. Тук няма Бюро за борба с глупостта, каквото създаде правителството в Латвия, защото заработи ли такова бюро у нас, ще блокира законодателния процес и магистралното мислене на властта.

От полицията съветват: когато възрастните хора разберат, че се опитват да ги измамят, да прекъснат разговора, да потърсят по най-бързия начин близките си, да проверят твърденията на мошениците, да се обадят на органите на реда. Съветват, обаче какво от това? Дай на българина – стар и млад, правила, за да има какво да нарушава. Освен туй, според статистиката само 30% от нашенци вярват на Министерството на вътрешните работи – логично е останалите 70% да правят обратното на това, което им препоръчват оттам. От прокуратурата и съда препоръки не дават – и без това доверието към тях е още по-ниско – средно 10%. Щеше да е по-голямо, ако десетките заловени измамници гледаха слънцето на квадратчета, а не получаваха условни присъди, пробация и по изключение една, най-много 3 години лишаване от свобода… За доверието към медиите пък дума да не става. Ако се съберат всички вестникарски публикации с напразни предупреждения към бабите и дядовците, че на слушалката ги дебнат измамници, ще се окаже, че за целулоза са отсечени нахалост дърветата на резерват, по-голям от „Сребърна“ и „Централен балкан“ взети заедно.

Споменах вече, че има нещо положително в масовото производство на измами у нас. То създава работни места. Чуйте един „работник“ от тоя отрасъл, с когото се запознах случайно в кантората на адвокатката Надежда Ковачева:

– Послушах майка ми, завърших единайсети клас, но що ми трябваше. Закриха наш’то село Мързян, тръгнахме да се местим от град на град, никъде не си намерих работа. Тук-там имало фабрики, закрили ги и тъй нататък, работни места – само в кафенето и в общината, но те заети от връзкари. Намерих си приятелка, тя забременя – и си рекох – баща ще ставам, тъй не може да продължава. Един ми беше предложил да ме наеме да пренасям документи и комисионни за купуване на земеделски земи. В село Гецово трябвало да ида да взема от един адрес 2000 лева. Разбрах, че участвам в телефонна измама, но взех парите, заделих си 200 лева за мен, а другите оставих до една табела в началото на селото, както ми беше наредено. После ме пратиха във Велики Преслав да взема 320 лв. от една баба, за 100 лeва да купя ваучери за телефон, а останалите – за мой хонорар. Отидох, после при друга баба ме пратиха и така нататък. Видях се в пари. Ожених се, роди ми се дъщеря, от нищо не я лишавам. Не ме е срам. Какво като съм измамник? Най-големия измамник е държавата. Само веднъж съжалих, като видях как една бабичка, която „врътнахме“, плаче… По едно време ме хванаха – година лежах в Белене, но имах телефон и три СИМ-карти и си работех оттам. Един колега, и той доволен от занаята, вика: Не ща да съм негър в Алабама, искам да съм телефонен измамник. С Божия помощ, не можем да се оплачем.

И аз разбрах какво мисли Бог за измамниците, като видях палатите на босовете им във Ветово, Левски, Горна Оряховица. Макар да са добре познати на правосъдието, те винаги успяват да се измъкнат „сухи“. Как? Поговорете с някой от тях – например с Митко Серафимов-Келеша от Левски, както аз направих, или с комшиите му и ще разберете това-онова.

Келеша е симпатяга. Някои хора погрешно смятат, че измамниците по природа са нагли. Но тези, които са запознати с теорията за диференциалната асоциация – една от най-влиятелните сред криминолозите знаят, че не е така. Съгласно с тая теория престъпното поведение не е вродено, а придобито от социалния опит, който сочи, че ползите, които човек би получил от спазването на закона е по-малък от ползите, които би получил от нарушаването му. Такъв опит у нас – бол. Тук отдавна не важи поговорката „който не работи, не яде“. Може да работиш и пак да гладуваш и обратното. В резултат се получава, каквото се получава, включително разцвет на телефонните измами.

Като главен секретар на МВР и любимец на народа Бойко Борисов заявяваше:

– Искам да стане това, което е казал Инже Войвода – да пуснеш една мома с пендарите на мине през планината и никой да не я пипа.

Десет години по-късно, хората искат нещо по-малко. Научавам го от моята приятелка Кева от село Песочница, която мечтае:

– Една баба като се заключи в къщата си на село и си легне в кревата, да не я ограбят, да не я изнасилят и да не ѝ се обадят телефонни измамници.

АМИ ИМОТНАТА МАФИЯ? За нея определението „нагла“ е недостатъчно. Тя е арогантна, безочлива, нахална, жестока, безсрамна, дръзка, цинична – и колкото и такива прилагателни да добавя, все ще са малко.

Тая мафия има десетилетна история и се променя в условията на прехода – също като целокупната държава – само че, за разлика от нея, напредва, а не прави една крачка напред, две назад. Напоследък толкова се усъвършенства, че стана така – всеки неин член, който пожелае чуждо недвижимо имущество – къща примерно или земя, може да стане негов собственик без да плаща. И легитимно при това, спазвайки нормативните актове. Разбира се, това става с участието на компетентните държавни органи, които винаги са готови да се явят в услуга на хора, знаещи как правилно да се гази закона. И бизнесменът Петър Филипов знае как. Той е един от хилядите българи пострадали от професионални измамници с помощници в нотариата.

Записала съм неговият разказ:

– С брат ми сме наследници на парцел в квартал „Симеоново“, който е бил на баба ми, а после на майка ми още от 1957 година. Притежаваме всички оригинални документи за него. Оградили сме го, мислехме да го застроим, най-редовно му плащаме данъците в район „Витоша“. Неочаквано научихме от наш съсед, че някакъв човек го обикалял и твърдял, че е негов. Помислих първо, че е някой ненормален, но отидох в общината и изпаднах в прединфарктно състояние, когато ми казаха там, че ние с брат ми не притежаваме нищо на Симеоновско шосе № 113. Трудно ми е да опиша перипетиите, през които минах след това, за да разбера кой и как ни е измамил!

Посетих Агенцията по геодезия, картография и кадастър и там ми съобщиха, че като собственик на нашия имот се води някой си Нажа Муса Гази. По-късно разбрах, че бил директор на ливанското училище. Той, разбира се, твърди, че е добросъвестен купувач – срещнал се случайно с продавача, не подозирал нищо криминално.

След редица справки в Агенцията по вписванията установихме с брат ми, че на 1 септември 2015 година някакъв си Боян Боянов – напълно непознат за нас, продал парцела ни на някаква Йовка Новачева, която също не познаваме. Представил нотариален акт № 184 том 11, дело 3309/1968 г. Той е фалшив! Опитахме да се снабдим с препис от него и се оказа, че под такъв том и номер дело не съществува. Използвали са го още през 2009 година, за да декларират имота ми под друга партида. По него после тъй нареченият „продавач“ е установил правото си на собственост, вече с нотариален акт № 195 том 7 от 1964 година, който обаче – забележете това! – се отнася за имот, различен от нашия. Само няколко дни по-късно, на 17 септември 2015 година споменатата Йовка Господинова е препродала имота на Нажа Гази. И двете сделки са изповядани от един и същ нотариус – Александър Чакъров. Чували сте за него. Той е прочут. Ако не сте го гледали в разследване на Нова телевизия за хора, останали заради него на улицата, напишете името му в Интернет и ще видите доста публикации за неговото участие в афери – с коли, с разграбената фирма „Софийски имоти“ и други.

Отидохме в агенцията по кадастъра с молба за скица на имота ни, продаден два пъти с неговия подпис. Извадиха ни. На скицата естествено беше вписан като собственик Нажа Гази.

Последва дълга и изтощителна кореспонденция, както и срещи със служители на регионалното министерство, при което научих нещо възмутително: между агенциите по вписванията и по кадастъра няма информационна връзка и всеки, който занесе нотариален акт за някакъв имот се вписва за собственик без този акт да се провери!

Преувеличава ли гражданинът Петър Филипов? И аз си помислих така, но той извади доказателство – становище на агенцията по вписванията, официално. То гласеше: „Вписването е едностранно охранително производство, чиято цел е оповестяване на актове, с които се извършват сделки с недвижими имоти и др. В рамките на това производство е недопустимо да се проверяват материалноправните предпоставки за акта, чието вписване се искат, а още по-малко да се разрешават правни спорове. Съдията по вписванията може да откаже вписване само ако не е съставен съгласно изискванията за форма и няма необходимото съдържание. Агенцията не осъществява контрол над верността и приемствеността на вписваните актове, това е грижа на друго длъжностно лице – нотариуса“.

Показа ми и отговор на жалбата си до агенцията по кадастъра – тя нищо не можела да направи срещу измамниците:

„Съгласно действащото законодателство агенцията и териториалните ѝ служби имат задължение да регистрират данни за собственика на акта, от който собственикът черпи правото си в съответствие с предоставените им документи (нотариален акт и други), но не разполагат с правомощие да извършват проверка относно правилността и истинността на тези документи, които са издадени от друг орган и са вписани в Службата по вписванията по местонахождение на имота.“

Така ли било? Като е така, братята Филипови представили своя нотариален акт и били вписани като съсобственици на наследството си заедно с господин Гази.

– И ето, има в данъчна служба район Витоша за един и същ имот на един и същ адрес, записан на различни партиди, за който плащаме данъци и ние, и тъй наречените продавачи! Това се случва във всички общини – възмущава се Филипов.

Той писал до столичната кметицата Йорданка Фандъкова, за да я предупреди. Отговорът на нейните чиновници бил, че съжаляват за това, което му се е случило, но то не било от компетенцията на дирекция „Общински приходи“.

Престъпната схема е обидно обикновена: фалшив нотариален акт, фалшива скица и данъчна оценка, продавач, купувач и нотариус, който узаконява продажбата.

Петър Филипов разпратил сигнали до ГДБОП, ДАНС, прокуратурата, нотариата, омбудсмана, двете министерства – правосъдното и регионалното. С какъв резултат? Едно висящо гражданско дело и досъдебно производство, на което не му се вижда края.

А дали нотариусът си е изпатил? Ни най-малко. Знам го, защото прочетох взетото по случая решение № 15 на Нотариалната камара:

„Съветът на нотариусите счита, че не са налице основания за образуване на дисциплинарно производство и ангажиране на дисциплинарна отговорност на нотариус Александър Чакъров. В случая е налице спор за материално право, а съгласно устава на камарата тези спорове не са предмет на дисциплинарно производство.“

Проверка на Министерство на правосъдието хвърля светлина върху алибито на нотариуса и също така го приема за оневиняващо. Получих заключението ѝ по пощата, след като написах във вестника за безобразието, извършено с помощта на нотариус:

„По нотариално дело № 240/2015 нотариусът Александър Чакъров прегледал представените от Боян Боянов документи, с които той се легитимирал като собственик на имота – обект на покупко-продажбата. Нотариалният акт е представен със заверка „Вярно с оригинала“ с дата 13 юни 1997 г. При нашата проверка той заяви, че тъй като нотариалният акт е от 1968 г. приел това за нормално… Ноторно известно е, че сделките от 1968 г. не са въведени в имотния регистър. Дори нотариус Чакъров да е извършил проверка, практически е невъзможно да се установи дали Боянов е собственик на имота, който продава.

По нотариално дело № 261/2015 обект на сделката е един и същ имот като продавачът Йовка Господинова се е легитимирала като собственик на имота с нотариален акт № 41/2015, изготвен от нотариус Александър Чакъров. Той е вписан в Имотния регистър на агенцията по вписванията и в този смисъл не са били налице пречки… Чакъров е пропуснал и по двете сделки само да изиска справка за запори в регистъра, за което му е направена бележка и той уверил, че ще за в бъдеще е възложил на своя помощничка да прави такива.“

Показах писмото от министерството на Петър Филипов. Той съвсем се отчая:

– С фалшиви документи в рамките на 15 дни е продаден и препродаден собствения ми имот, един нотариус, уличаван вече в безобразия е спомогнал за това и се твърди от компетентните инстанции, че това било спор за вещно право. Какъв ти спор за вещно право?! Това е измама!

След три дни ми позвъни пак – щял да се бори, не се предавал:

– Надявам се на омбудсмана – на Мая Манолова, тя е сърцата. Говорих със заместничката ѝ – Диана Ковачева. Тя намери сигнала ми за пропуски в закона за основателен. И обеща да направи консултация с експерти, след което да се изгради единна система между двете агенции – по кадастъра и по вписванията, а също така и изискване на единна партида за всеки имот. Би трябвало да се промени методиката за механично вписване на сделките без проверки! Така няма да може всеки мошеник, който се полакоми за някой имот да се сдобие със скица и данъчна оценка без да има истински документи за него!

Докато затварям телефона си мисля, че е хубаво човек да има надежда – все някога имотните измамници и ятаците им във властта трябва да се видят натясно. Лошото е, че „надежда“ означава да вярваш в нещо, за което се знае, че по-скоро няма да стане.

„ЩОМ НАРОДЪТ ПАК Е НЕДОВОЛЕН, обещай му нов закон“.

Звучи като реплика от ония записи в Банкя, където отбрани гости на премиера решават дискретно разни държавни дела. Но не е. Казано е още през 16-ти век от Сюлейман Великолепни Законодателя, най-дълго управлявалият султан. По негово време (1520–1566) законите се множат, пише Педро Загребелни, един от неговите изследователи. Същевременно той разбира, че хората трябва да бъдат успокоявани не толкова със справедливи закони, колкото с обещания за тях, защото обещанието е винаги по-привлекателно от действителността. Султанът не отменя предишните закони, но неуморно измисля нови, утвърждавайки истината, че когато в обществото цари невежество, в умовете безпорядък, а във властта продажност, тогава законите се множат с такава сила, че е невъзможно не само да се изпълняват, но и да се прочитат.

Така било в Османската империя преди шест века. А не е ли така и в България днес?

И политиците, и обикновените хора обвиняват за всичко лошо, което се случва у нас, закона. Властимащите задават този тон. Те знаят, че правилата важат за простолюдието и средната класа. Големците в бизнеса и в управлението на държавата се ръководят от облагите си.

Общоприето е – и не отсега, законът да се счита за камъчето пред колата на правосъдието и вътрешните ни работи. След всяка злополука на улицата, на магистралата, в институциите или в съдебна зала именно той е главният обвиняем. И се осъжда на промяна.

По телевизията гърми поредната идея за поправка в Закона за движение по пътищата, който, между другото, 39 пъти е пренаписван, откакто го има. Тя гласи: Осем месеца без книжка и глоба 3000 лева, вместо 150 лева за този, който шофира в насрещното платно!

Какви ли не такива идеи са заливали драгия зрител през годините назад – глоби за дамите с високи токчета, които натискат газта, конфискация на колите, които катастрофират, затвор за спътниците на пияните и други, и други. Резултатът е, че настъпва пълно объркване – кое е прието, кое отпада, само КАТ ли има право да проверява… – в крайна сметка шофьорът тегли една майна и кара както си знае, докато го хванат и след това.

Забележете в най-новото умотворение на властта за кого се предлага санкция, умножена по двайсет: за онзи, който кара в лентата срещу всички останали, в обратна посока. Законодателят, предвиждайки наказания за най-различни нарушения по-рано, не се е сетил, че може да има и такъв идиот. Но явно има. И не един. Показаха двама по телевизията – водач на автобус, потеглил наопаки на Руски паметник в София и друг – с кола, подкарал със 120 км/ч по „Тракия“ право срещу активен участник в рубриката „Моята новина“.

Ако имаше конкурс за лозунг на българското законодателство, някой щеше основателно да предложи: Нов закон за всеки идиот!

Процедурата е отработена: репортерско разследване или репортаж, импровизиран митинг на развълнувани граждани, кръгла маса в Народното събрание и хоп, веднага – проект за промяна на Наказателния кодекс – НК, НПК и всички останали.

Давам пример: Да отпадне от НПК съкратеното съдебно следствие за убийство, предлагат депутати. Мотивът им: с действащия кодекс се дава възможност на подсъдимите да признаят вината си и събраните доказателства и да получат с една трета по-ниски присъди от полагаемите. Те гледали по БиТиВи, че един изверг ударил една студентка на име Вероника петнайсет пъти с брадва, за да я обере и после поискал кратък процес. Видяното ги възмутило и колко му е да изригнат в идея: да се задраска този текст!!!

Докато споделят възмущението на своите избиратели, народните представители изглежда са забравили как неотдавна пак така разпалено гласуваха „за“ въпросния процесуален режим. Тогава пледираха как той гарантира наказателно производство в разумен срок и спестява пари. Възмутени бяха от друг репортаж: за брадясалите съдебни дела, порицани от Евросъда.
Мога да дам още примери за законотворчество съгласно злобата на деня.

Да се криминализира записването на мъртви души в училищата, настоя в първия ден на учебната година министърът на образованието, колкото нещо да каже. Според него десетките членове, алинеи и параграфи – за изготвянето на фалшиви документи, за престъпления по служба и за измами, не са достатъчни. Не и за неговата лична изява.

И синдикатите не остават назад: Да се криминализира и неплащането на заплати от работодатели! В конституцията даже!

Синдикалистите са с опит в словесните битки за криминализация на квадрат – тия, които се водят (често и без противници) за да бъде записано, че е престъпление нещо, което и без друго противоречи на действащите нормативи. Това се случи с неплащането на осигурителни вноски преди половин година. Но потърпевши от него твърдят, че резултатът е нула.

Парламентът наскоро прие и изменение в НК, с което се инкриминира насилието над медици.

– Замислете се защо за бой на гръбначно животно се налага глоба 5000 лева и лишаване от свобода, а за бой на доктор – 200 лева за хулиганство – обърна се към колегите си в парламента доктор Ваньо Шарков.

Така да е, но депутатите би следвало да се замислят и за друго: когато лекарите ги бият, тях повече ли ги боли от битите учители, продавачки, данъчни, лесничеи, полицаи? И защо след като кодексът вече третира нанасянето на телесна повреда на полицаи (както и на магистрати, и на митничари) като по-тежко престъпление, отколкото на редови граждани, посегателствата срещу тях не намаляват? Защо, както клипове от камери показват, униформени и граждани се бият като пехливани?

Отговорът е лесен и важен. У нас законите не вършат работа, защото никой не ги спазва – нито призваните да ги правят, нито призваните да ги изпълняват.

Защо българинът да плаща глоби на КАТ, като може да си купи катаджия с тях? Защо да внася данъци, когато управляващите ги злоупотребяват? Защо да не краде и мами, след като успелите – богатите и властимащите го правят?

По тази логика не помага и връщането на смъртното наказание, за което майки на убити деца настояват.

– На електрическия стол най-често пращат бедни, които не могат да си позволят адвокат. За справедливост и дума не става – казва Ейбрахам Боновиц, виден борец срещу екзекуциите, които към днешна дата са премахнати в две трети от всички държави.

Не знам дали има в света идеален закон, от който общественият ред и справедливите присъди да изскачат като от тостер, автоматично. Но ми се струва, че доброто правоприлагане се прави от добри хора – професионалисти и граждани. Същото важи за политиката, политиците и избирателите. Лошото е, че у нас някак си не се получава. И криминалният поминък се налага като нещо съвсем в реда на нещата.

МОЖЕ БИ Е КЪСМЕТ, че реформите съдебната система у нас напредват бавно. Защото, като хвърля поглед към годините назад, установявам, че около половината от тях вървят бодро в незнайна посока, а останалите пъплят рачешката.

Седя си на бюрото в редакцията един ден, преглеждам сайта на Министерството на правосъдието, което редовно правя и гледам: министерството планира да закрие Агенцията по вписванията и Централния регистър за особени залози, като ги слее и превърне във ведомствени дирекции. Замисълът става ясен от документ, изготвен от екипа на министъра Христо Иванов и озаглавен „Програма за структурни и функционални реформи в сектор „Правосъдие“.

Реорганизация. Дали е за добро?

Звъня на професора по търговско право Огнян Герджиков и питам. Той дипломатично казва:

– Не знам, нямам представа защо се прави такава промяна.

Не е само той. Препитвам познати бизнесмени и адвокати, които работят ежедневно с Агенцията по вписванията. Всички са изненадани. Песимистите казват: Господи, те не знаят какво правят! Ще спрат гражданският оборот! А оптимистите: Всяка реорганизация може да се реорганизира пак. С хаоса се свиква, както и с реда.

В идните дни на 2015 година поредната волунтаристична идея е на път да стане реалност – без обществено обсъждане, без предварително уведомяване на съдебната власт, на Нотариалната камара, на работодателските и браншови организации. Нагло.

Мотивът за готвената промяна е „намаляване на администрацията“. Този мотив ми е познат. С него от двайсетина години насам чиновниците се увеличават все повече. Името им е легион.

Планира се намаляване на регионалните дирекции на Агенцията по вписванията от 12 на 6. Но кои точно ще бъдат закрити? Не се казва. И защо наличието на шест дирекции е по-добро от наличието на дванайсет? Не се обяснява. Както много пъти, така и сега властта лансира собствен, невиждан и непредвидим модел на утвърдени работещи институции – също като в една реклама на търговски сайт, с която ни облъчват по всички телевизии тогава и в която една хубавица вика на друга: „Запомни едно – баазарът ми е много по-добър от баазара ти!“

– Агенцията по вписванията е създадена, за да се обединят всички регистри в България: имотен, търговски, регистър на въздухоплавателните, водоплавателните и моторните превозни средства, на дружествата и участието в тях – припомня ми бившият министър на правосъдието Антон Станков. – Проектът беше реализиран със съдействието на норвежкото правителство. Вярно, у нас системата още не функционира като в Норвегия, в нея има проблеми, но ще бъдат ли решени като бъде разрушена? Повечето юристи и представители на бизнеса са на мнение, че такова решение е по-лошо от самия проблем.

В момента, в който разговарям с бившия министър, ако някой иска да сключи с някого сделка, може лесно да провери кой е той. Вписва името му, натиска клавиша на компютъра и в регистрите излиза какви движими и недвижими имоти притежава въпросният човек, в какви дружества участва и даже дали е женен или не.

Граждани и собственици на фирми получават известие с есемес за промени в партидите на имотите и дружествата им. При това услугата е безплатна. Представляващият търговеца, вписан в Търговския регистър и собственикът на имота не плащат нищо за известяване с кратко съобщение. От Агенцията по вписванията информират, че само от началото на януари до края на февруари 2015 година търговците, заявили желание да получават есемеси при промени в партидата им, са се увеличили от 4000 на 8000 души. Броят на абонатите на Имотния регистър вече са 7000, а бяха 3500 година по-рано.

За да бъдат фирмите и гражданите по-добре обслужвани, Агенцията по вписванията съвсем неотдавна е направила подобрения в информационна система на Търговския регистър. Проектът за надграждането ѝ беше финансиран от Оперативна програма „Административен капацитет“ – спомням си това, защото беше представен на пресконференция. Писах след нея, че той цели „намаляване на документооборота на хартия, произвеждан от взаимодействието между бизнеса и държавната администрация, както и обезсилването на имотната мафия“. Преглеждам тази публикация – идеята е звучала така: „Чрез електронизирането на услугите, предоставяни на бизнеса ще се спрат злоупотребите с тях, ще се премахне корупцията и ще се стимулира икономическия растеж и заетостта.“

Намирам в още публикации още обещания: „Достъпът до Търговския регистър ще поевтинее 300 пъти! Пълната информация за всички вписвания, заличавания, залози, промени в капитала, смени в бордове, сливания и тъй нататък, ще бъде достъпна само срещу 100 лева годишна такса. Кражбите на фирмите ще спрат!“

Помни ли ги някой? И аз ги бях забравила. Даваше ги Христо Иванов. Да, точно той, когато беше министър на правосъдието в служебното правителство на Близнашки. Но като министър във второто правителство на Борисов изглежда обещава друго. Да няма лесни справки по компютъра! Информацията да е зад вратите на министерството, тест нуждаещият се от нея да е зависим от бюрократите в кабинетите! Това мирише, с извинение, на нечисти интереси – да се контролират от властта търговските субекти. Мирише на мафия. Или поне намирисва на социализъм. Но не на този, за който романтични пенсионери тъгуват. А на този, от който на всички им беше дошло до гуша.