БЪЛГАРСКАТА МАФИЯ, КАКТО Я ВИДЯХ: Глава дванайсета Ало, контрабандата!

От книгата на Анна Заркова „Българската мафия, както я видях“

УТРОТО БЕШЕ МРАЧНО и облачно, дъждът току що се беше обърнал на ситен сняг, а студеният вятър го правеше на иглички, хвърляше го върху хремавия ми нос и мокреше тефтера върху който нещо си записвах. Правех репортаж от полицейска проверка на тържището в Илиянци. В най-гадното възможно време за работа на открито.

Обаче работех не само аз. Нямаше още десет часа, а между залепените една до друга сергии, павилиони и самоделни магазинчета от всякакъв вид гъмжеше от разноезични мъже и жени. Дребни момченца с дръпнати очи бутаха огромни колички навън и навътре в полутъмните складове, камиони и пикапи пълзяха на заден ход към отворените портали, фигурките вадеха кашони и ги трупаха под козирките, а после те изчезваха магически или навътре някъде, или в багажниците на леки коли…

Двайсетина минути по-късно картината се промени. Бараките край изхода на базара почти опустяха, на вратите им се появиха катинари, прозорците ослепяха зад груби щори, а шофьорите, не сварили да минат бариерата за излизане, изветряха нанякъде яко дим. Ченгетата и „ценовиците“ бяха дошли.

Позивната за неканените гости за части от минутата обиколи най-голямата търговска база в България и тя стана направо неузнаваема. Продавачите, които не се скриха, застанаха неподвижно, по милионите дънки, панталони, полички, блузки, гащи, сутиени и сувенири се появиха по-други цени. Само при тази съвместна инспекция на ченгета, общинари, данъчни и служители на Националната комисия по цените бяха съставени стотици актове и констативни протоколи за упражняване на търговска дейност без лиценз, за продажба на стоки без документи или с фактури менте.

Попитах, но никой не можа да ми отговори какъв оборот се върти и какво се печели в тоя бастион на контрабандата и икономиката в сянка. Споменаха някакви милиони в марки, но като гледах купищата дрехи, стековете с цигари, пакетите с кафе, касите с алкохол и си представях как ги купуват на едро, не се наемах да си представя пачките с валута и левове. Тук никой не обявяваше цените на доставките, нито издаваше фактури на купувачите, а сделките се сключваха с едно „ало, мой човек“ според кесията на клиента. В складовете през тоя ден проверяващите откриха хиляди всевъзможни стоки без книжа или доставени от фирми-фантоми. Една такава фирма беше посочила като адрес… Историческия музей.

Лошо. Трудно ми беше да си представя, че може и по-лошо да стане.

Но вече си го представям. Най-малкото защото с течение на времето и на прехода към демокрация внезапните проверки в Илиянци, на Зеленчуковата борса в Слатина и на други подобни места престанаха да бъдат изненадващи и практиката да канят журналисти на тях замря, докато се прекрати окончателно.

В онзи декемврийски ден, за който си спомням сега, имах някакво предчувствие за промяна. Току що си беше отишла от тоя свят една легенда на контрабандата – застрелян беше Косьо Самоковеца – и полицейските шефове уверяваха, че от това тя, контрабандата трайно ще пострада. Обаче аз, кой знае защо, не им хващах вяра. Повече се доверявах на експертизата на бившия митнически шеф Емил Димитров – този, който Шоуто на Слави дари с прякора РевиЗоро.

Емил не беше още политик и депутат от управляваща коалиция начело с Борисов, какъвто е сега, докато пиша, но беше вече доста прочут – хореограф, финансист, храбър автор на ревизионен акт за Зърнената криза на Виденов и бивш шеф на митниците (13 август 2001 – 20 февруари 2002), който беше описал митническите афери в книга.

„Косьо умря, но Косьовците са живи!“ Така озаглавих едно интересно блицинтервю, което направих с него в последните дни на 2003 година.

А кой е тоя Косьо? Това е Константин Димитров, един млад човек от Самоков, който твърдеше, че гледа картофи, когато го питаха вярно ли е, че контролира със санкция на синята партия 70 процента от незаконния внос на стоки у нас. Казвам „млад“, понеже Косьо Самоковеца не остаря. Не можа да остарее. Експерти твърдяха, че по контрабандните канали у нас тече над един милиард в европейска валута годишно и изглежда, че сумата от 700 милиона евра под негов контрол се яви като достатъчно основание за убийството му.

Позвъних на РевиЗоро на 8 декември, навръх Студентския празник – два дни след като дойде от Холандия новината, че Косьо Самоковеца е убит в Амстердам. Помолих го за коментар. Той веднага се запали:

– Не е Косьо, който нарамваше една раница и почваше да носи нещо през границата! В контрабандата има посредници – политици, полицаи, митничари, магистрати – много хора по веригата. Тия хора няма да легнат с Косьо в гроба, те си остават, заедно с мераците си за пари. А най-лесното е да се намери човек, който да каже: Аз съм новият Косьо!

Беше прав. Косьовци имаше бол в България. И не е, да речеш, че бяха нелегални.

Преди да падне под куршумите, Косьо Самоковеца си другаруваше с Доктора, негов съсед по вила в курорта Боровец и колега от неговия ранг в контрабандния бранш. Знам това, защото и с двамата съм разговаряла нееднократно и съм ги цитирала във вестника преди да умрат. После и Иван Тодоров-Доктора, също като Косьо, беше пратен с изстрели на оня свят. Двамата имаха един занаят, но не водеха конкурента борба за пазари. Косьо си седеше под чадъра на синята партия и държеше китайското карго, а Доктора си имаше чадър от кабинета на Царя и контролираше тировете с цигари. Или поне те така разправяха. Пари си имаха достатъчно и предостатъчно, но бяха суетни, не им стигаше славата, търсеха връзки с журналисти и приказваха ли, приказваха… Така научих от първа ръка, че другото име на контрабандата е „парично-стокова връзка с властта.“

СЪС САМОКОВЕЦА се запознах, когато и двамата прохождахме в професиите си – аз като криминален репортер, а той като криминален авторитет. Беше завършил спортното училище в Самоков и тренирал борба и лека атлетика, но само до навършване на пълнолетие.

Още докато учи, Косьо работи – като портиер в бар „Роса“. Никой не подозира тогава, че невзрачният средношколец, който умее не само да носи куфари, но и да се кланя, е бъдещият контрабанден бос, първопроходчик в коридора, свързващ подземния свят с високите етажи на властта.

За пръв път влиза в преписките на полицията заради едно въоръжено нападение на частна кланница в село Драгушиново на 30 януари 1995 година, след което е обявен за издирване. После го търсят и заради стрелба в дневен бар в Бели Искър на 11 юни същата година, при която са ранени офицер от МВР, сервитьорка и клиент.

Като кримирепортер аз прилежно посещавам и двете местопрестъпления, разговарям с потърпевши и свидетели, правя дълги дописки със снимки за екшъните. Така изглежда влизам в полезрението му и той звъни на редакционния ми телефон, написан във вестника.

– Анна Заркова?
– Да?
– Вие ли сте? А аз съм издирваният за разправиите в Бели Искър и Драгушиново.
– Ааа! – млъквам за малко. Сещам се за ранената при стрелбата в бара сервитьорка – как плаче, тъй като е в инвалидна количка и ще остане саката, улучена е от куршумите на тоя изрод в двата крака… Затварям ядно слушалката.

След пет минути телефонът звъни пак. Вдигам бързо, съжалила съм вече, че съм прекъснала разговора и съм пропуснала да науча някоя новина.
– Госпожо Заркова, Косьо Димитров съм. Нещо ви прекъсна телефона.
– Кажете?
– Два пъти пишете, че ме търси полицията.
– Да. Има официални съобщения за това – че ви издирват с две заповеди още от март, а сега е вече е лято.
– Може да има съобщения, но не е вярно.
– Открили са ви, значи… И кога?
– Няма как да ме открият, понеже аз не съм се крил от март и досега. Или вкъщи си седя, или на публични места. Чакам ги, ама не идват да ме хванат.
– Тъй ли? А защо на мен ми се обаждате? Обадете се на тях.
– Не. Моля ви се вие да им се обадите, да им кажете къде съм и да дойдете да снимате ареста.
– Защо?
– Не искам после да пишете във вестника по техните разкази, че съм бягал, че са ме гонили, че са ме хванали, че ме арестуват задълго и тъй нататък.
– Ще ви арестуват и без това.
– Но за малко. Аз искам да им дам показания къде съм бил по време на стрелбите в Драгушиново и Бели Искър. Не съм бил там.
– А къде сте сега?
– В дискотеката „Нерон“, в НДК. Звъннете на полицията, за да ѝ кажете къде съм и елате.
– Ще видя… – промърморвам и затварям пак.

Само пет-шест минути се колебая. Пропуска ли се такава сензация? Косьо вече е обявен от Министерството на вътрешните работи за важен фактор в подземния свят. Прославил се е като командир на въоръжена бригада на ВИС, която иска да вземе страха на подвизаващите се в софийско други силоваци.

Съобщавам в пресцентъра на МВР за офертата на Косьо Самоковеца и тичам с фотограф да изпреваря ченгетата в дискотека „Нерон“.

Знам, че тая дискотека е нашумяла като най-модерното сборище на борците от ВИС и че „Джъмбо“ и „Ялта“, където мутрите и мутресите се събираха по-рано, вече не са толкова актуални. Девет часа вечерта е и пред „Нерон“ се е събрала тълпа от ефектни момичета и момчета, които влизат, излизат или чакат някого. Охранители с баджове на които пише „ВИС“ пазят вратата. Не пускат всекого, но аз минавам, без да привлека особено внимание, а с мен влиза и фоторепортерът Емил Байданов, като скрива под сакото си фотоапарата. Вътре се оглеждаме в разлюляната от цветомузиката тъмнина – претъпкано е, няма свободни маси. И докато се чудим какво да правим, нещо разцепва множеството пред нас и от него изниква младеж – чернокос, по-скоро дребен, който за разлика от всички пиещи и танцуващи, носи строг черен костюм, бяла риза и бели обувки. Има трима интересни придружители – двама бабаити и едно много красиво кестеняво момиче.

– Госпожице Заркова?
– Госпожа съм. Вие ли сте Косьо?
– Аз съм.

За миг, докато се ръкуваме за запознанството, до нас магически се освобождава една от заетите по-ниски маси. Сядаме на меките кресла, бабаитите остават прави зад нас, Косьо кимва на момичето и то изчезва някъде.

– Да поговорим, докато дойде полицията? – предлагам.

Полицията никаква я няма, после щеше да се окаже, че го е прибрала чак на другия ден към обяд. А аз, преди да си тръгна след близо два часа, в които я чакам, научавам интересни неща и получавам подарък – сувенири с марката на „МобилТел“ – червен чадър, химикалка и ключодържател. Байданов получава същия комплект и разрешение да снима, но след като дойде полиция, иначе не. Освен сувенирите, Косьо ми носи един доклад на МВР – секретен, в който се казва, че той е основна фигура в контрабандата и поддържа връзки с магистрати. Знае, че за мен е любопитен този доклад и ме дарява с него, като казва, че може и вбъдеще да ме снабдява с полицейска информация – само да имам предвид, че написаното за него не е вярно. Той имал легален бизнес и опит на застраховател, консултирал бил срещу високо заплащане първо ВИС, а после „МобилТел“ във връзка с отварянето на офисите им в страната.

След време ще ми даде интервю с още едно обяснение за луксозния си начин на живот – че се занимавал с производство на картофи и пшеница в Самоковско. А като види, че започвам да се смея, ще каже:

– Да произвеждаш картофи не е смешно. То си е бизнес. Аз съм търговец. До преди три години внасях обувки и кинкалерия. Но земеделието ми харесва повече и е доходно.

Веселим се дълго после с колегите по тоя повод, като се съветваме един друг:
– Ако искаш да забогатееш, сади картофи.

Не знам защо не ни е чак толкова весело след десет години, когато получаваме същия тоя съвет – за картофите – от премиера Борисов. В интервю пред БиТиВи на 19 март 2011 година журналистката Диана Найденова го пита:

– Знаете ли колко струва хлябът?
– Знам – отговаря министър-председателят – между 90 стотинки и лев за 700–750 грама.
– И? Продължавате да призовавате българите да стискат зъби, след като картофите са поскъпнали с 200%, а токът скача с…
– Да.
– Разбирате ли, че дори според Световната банка 55% от българите, които са останали тук, мизерстват?
– Хайде да се спрете, за да мога да отговоря.
– Да, отговаряйте сега.
– Да не говорим за магистрали искате, така ли? Искате да си карате по селските пътища?
– Не, не.
– Добре, карайте си – казва Борисов, изглежда сърдит.
– Искам, докато строим магистралите, да мислим за онези бедни хора… – упорита е Диана. Нейният остър тон в интервютата с управляващите я прави любимка на зрителите тогава, преди да изчезне безследно от всички екрани.

Премиерът с видимо раздразнение я прекъсна и отговаря:

– Значи, толкова години си карате и ще си карате. И понеже ме питате за картофите, ще ви отговоря… Питате ме за хляб, питате ме за картофи. Моето семейство, откакто аз се помня – от дете до ден-днешен, картофи не е купувало. Винаги сме си ги садили, копали, гледали и не сме ходили в плод и зеленчук, за да си купим – нито майка ми, нито баща ми, нито баба ми, нито аз! И мога да ви кажа как се садят, ако не знаете.

– Не, не, чакайте…
– Трябва да се сложат на тъмно, за да покълнат, след това малко с мотиката се копаят, слагат се. И толкова пустеещи земи, всеки може да си насади.
– Не е сериозно министър-председателят да се обръща към сънародниците си с идеята, че… да копаят, за да ядат. Иначе затова, че са обезлюдени селата сте прав, затова че ТКЗС-тата са били разбити, сте прав.
– Майка ми беше учителка, но също копаеше, когато имаше нужда да си подпомогне бюджета – продължава мисълта си министър-предсадателят.
– Господин премиер, хайде да не говорим в личното ви качество и да не се връщаме назад…
– Да, в личното ми качество, защото вие 200 процента… Те и 2 000 процента да порасне цената на картофите, мен специално, моето семейство и стотици, хиляди семейства това не ги касае.
– Не, касае ги. Хлябът също ги касае, повече от магистралите.
– Така ли?
– Да, убедена съм. Сега, да.
– Магистралите довеждат хляб, след това.

Колко хляб произведоха след това магистралите – това е тема за друг разговор. Важното е, че и аз, като много други българи исках да вярвам на премиера Борисов тогава. Докато на Самоковеца не му давах вяра. Въпреки, че беше проверяван десетки пъти от всички държавни служби във връзка с контрабандата и беше чист – след всяка проверка се съобщаваше, че с контрабандна стока не е хванат.

– В МИТНИЦАТА НЯМА ДАННИ за нарушения на Самоковеца и негови фирми – обяви Асен Асенов, шефът на митничарите, пет месеца преди да разстрелят Косьо в Амстердам.
– Самоковеца назначаваше и повишаваше митничари – сподели след смъртта му бившият правителствен говорител Красимир Райдовски, а той, както много пъти съм се убеждавала, празни приказки не приказва. Косьо споделял с него – цитирам – „че е работил най-спокойно при правителството на Костов.“ Казал му:
– Добре, че съм човек коректен и лоялен, защото ако си отворя устата, СДС много ще пати…

302 066 ЛЕВА Е ЧИСТАТА ПЕЧАЛБА, декларирана от Константин Димитров за 2001 година, по средата на която правителството на Костов се сменя от правителството на Симеон Втори и бодигардът на Негово величество застава начело на борбата с крадците, убийците и контрабандистите.

През януари 2002 година фирмата ЕТ „Косьо 99 – Константин Димитров“ внася в териториалната данъчна дирекция в Самоков 113 151 лева и 88 стотинки и получава 5 процента отстъпка от дължимото.

Знам тия цифри, понеже Косьо Самоковеца дойде в редакцията лично, за да покаже документи, в който ги пишеше, а плюс това се съобщаваше, че той, като търговец на картофи, пшеница и бизнесконсултант, получава 25 000 лева месечна заплата.

Главният редактор Тошо Тошев го прие в кабинета си – така уважи ходатайството на манекенката Цеци Красимирова – една от хубавиците, които се снимаха за предпоследната страница на „Труд“ в различни тоалети – зимни, пролетни, летни и есенни – в зависимост от публикуваната там прогноза за времето. Сприятелявахме се с някои от тия „момичетата на времето“, които красяха всеки ден вестника и се състезаваха по красота всяка година в организиран от зам.-главния редактор Георги Трайков конкурс.

Харесвахме Цеци – тя беше сърдечна, общителна и умна, за разлика от някои нейни колежки, които си носеха дългите крака по коридорите, но си бяха оставили някъде другаде мозъка. Отначало не знаехме това, което после научи цяла България – че е любимата жена на Косьо и двамата се канят да сключат брак.

Та Цеци уреди на своя бъдещ съпруг среща с Тошо – най-влиятелният медиен бос тогава, за да съдейства на легитимирането му извън подземния свят. Поканиха и мен на срещата, за да чуя, че Косьо има законен бизнес с дялове в седем фирми плюс тази, която е кръстена на негово име. До смъртта му са действащи три от тях – „Борогруп травел Лондон“ ЕООД, „Перун“ ООД и „Данс-2“ ООД. В кабинета на Тошо той подчертава, че три пъти е проверяван по Закона за собствеността на гражданите и три пъти е получавал от проверяващите удостоверения, че е чист като жива вода.

Аз прибрах копията от тия книжа, които Косьо показа, Тошо извика фотограф, той направи две общи снимки – на главния редактор със забавните му гости, а после и на тях тримата с мен и със зам.– главната редакторка Светлана Джамджиева. Тия снимки бяха изнесени злонамерено после от редакционния електронен архив и публикувани като компромат срещу Тошо Тошев от конкуренти в медийния бизнес Това стана още, докато Картофения бос беше жив. Обаче такава дописка, каквато на него му се щеше да види – че е нормален бизнесмен и не е срамно с него да се дружи, аз не написах никога. И никога нищо подобно не беше написано в „Труд“.

– В ТРИ И ПОЛОВИНА следобед паркирах таксито си на стоянката на площад „Дам“, точно пред бижутерията „Амстердам даймънд сентър“. След няколко минути до колата приближиха мъж и жена. Направи ми впечатление, че са много добре облечени. Тя беше хубава. Наведе се до предната дясна врата и ме попита на английски мога ли да ги закарам на „Лайдсе плейн“ – това е най-скъпият район на Амстердам. Кимнах. Жената заобиколи автомобила, за да се качи от задната лява врата, точно зад мен, а мъжът тръгна да влиза от дясната. Но не успя дори да я отвори. Тъкмо си сложи ръката на дръжката и в този момент… чух изстрел. Жената изписка. Обърнах се. Беше окървавена около лявото око. Веднага скочих да ѝ помогна. Мъжът беше мъртъв. Не видях как е паднал. Всичко стана за броени секунди.

Този разказ е на таксиджията Ахмед – основният свидетел на разстрела на българина Константин Димитров в Холандия. Сдобих се с него официално от холандските власти след края на разследването за убийството на Косьо там. Отнася се за 6 декември 2003 година, когато Самоковеца е на 33 години, притежава завидно богатство и се намира на входа на най-големия в света магазин за диаманти, с една от най-красивите жени в България. Не успява да напазарува. Спират го с един куршум.

Парчето около пронизва тила му и засяда в главата на любимата му Цеци Красимирова.

Минути по-рано двамата излизат усмихнати от входа на суперлуксозния грандхотел „Краснополски“. Делят ги няколко крачки от знаменития Кралски дворец. Наемат таксито без суетене и не забелязват доближилия се с бързи крачки наемен убиец. Той вади пистолет, опира го почти в тила на Константин и стреля от упор. Само веднъж.

– Неведнъж се случват убийства в Амстердам, даже и посред бял ден. Но в събота, и то в центъра на столицата, никога не е било нещо подобно.

С тия думи започва централната новинарска емисия в най-гледаната холандска телевизия в първия ден на укенда.

Трупът на Кoсьо, завит с одеяло… Линейка, която откарва Цеци в реанимация. Това са кадрите, които приковават погледите към екраните. И понеже действието не се развива в България, убиецът е заловен само час след злодеянието. Той побягва от местопрестъплението, но е догонен от колоездач, който се оказва цивилен полицай под прикритие. По време на преследването успява да хвърли пистолета в шахта на градската канализация. След задържането му оръжието е извадено от водолази.

Задържаният е холандец на име Ервин Врекер, 37-годишен, треньор по фитнес и охранител на дискотеки. Осъден е на 15 години затвор. Присъдата му е произнесена в триминутно съдебно заседание на 9 юни 2004 година в Амстердам. Срещу него свидетелства и офицерът под прикритие, който го е подгонил и заловил. Той бил от холандските служби за борба с наркотрафика, изпълнявал задача да следи Самоковеца и хванал убиеца му по стечение на обстоятелствата.

Врекер отрича всичко, но е разобличен от очевдци и е „закован“ в папките на следователите с косъм от Самоковеца, открит върху пистолета, който е забелязан да хвърля във водоема. В съдебното разследване той е железен. Мълчанието му осигурява вечна безнаказаност за поръчителя на разстрела.

– Трудно е да се стигне до човека, който е издал смъртна присъда на Косьо, защото той имаше всестранни интереси – ще каже по-късно Димитър Вучев-Демби, негов съратник в криминалитета. Двамата са били заедно в Амстердам няколко дни преди единият да умре.
– Знаете ли каква беше целта на пътуването ни до Холандия?… – пита Демби почти разплакан, когато идва в редакцията с молба да даде интервю за умрелия – все едно безплатно или платено. Пари не му вземаме. По онова време платените интервюта в медиите още не бяха правило, а рядко изключение.
– Целта на пътуването ни беше да купим холандски лалета – разказва Демби умилено. – Косьо искаше да започне бизнес с цветя. Бог да го прости, не доживя.

ТВЪРДИ СЕ, че смъртта е заварила Самоковеца с налични близо 130 милиона долара в авоарите му. Те са вложени в сметки по няколко банки в Солун, Амстердам, Лондон и Уда, Източна Германия.

Неговият проблем е там, където е проблемът на всички крупни контрабандисти в света – в узаконяването на печалбите. По какъв начин е изпрал парите за луксозния хотел „Константин палас“ в Боровец само той си знае – той и тия, на които е платил да си затворят очите за това. С чисти пари е купил и апартаментите си в България и Англия. Комшия в София му е наркотрафикантът Поли Пантев, а в Лондон и Боровец – прочутият като него контрабандист Иван Тодоров-Доктора. Съпругата му Ангелинка е легален собственик на два лондонски бутика и голяма фирма за внос на алуминиева дограма от Турция.

Доста хора работеха за Косьо под политическото покровителство, с което разполагаше той. Знам това от самия него и от РевиЗоро. Един от активните му съратници беше Ники Пилето, който отговаряше за вноса на пилешки бутчета и китайски стоки през Ново село и Кулата. Посредници към истинските вносители бяха Тони Виетнамеца и Косьо Македонеца. По китайския алъш-вериш имаше и други активисти – Ники Китаеца и Ирина Дебелата. За нелегалния внос на свинско и говеждо през Курата и Калотина отговаряше люлинският апаш Стефо Кирта. Нелегламентираният внос на гориво през Кулата обезпечаваше Цецо Василев – Хафти. Контрабандата на цигари през пристанищата Варна и Бургас беше поверена на Дидо Алтавия. За координацията на бизнеса и събирането на комисионните отговорност носеше Пешо Кучето. Тартор на ударната бригада, която усмирява непокорните търговци с пердах – пернишкият автокрадец Рашо.

Самоковеца лично контролира канала за произведената в България синтетична дрога оттук до Ориента и канала за хероин от Афганистан за Западна Европа през Варна. А „лейтенантите“ му Антон Милтенов-Клюна и Димитър Вучев-Демби въртят местната търговия с опиати. Имената на тия грешници не са тайна, има ги навсякъде, освен в папките с малобройните съдебни дела, приключили с ефективни присъди за обитателите на ъндърграунда. Някои от тях са пратени на оня свят, други нощуват понякога в арестите, но красивият живот на останалите потвърждава максимата, че Бог не наказва, когото мрази.

– Косьо създаде най-добрата организация за стокова и акцизна контрабанда в България.

Тази оценка за него ми даде бившият шеф на антимафиотите генерал Кирил Радев. По думите на Радев през 1998 година, когато той ръководи НСБОП, Константин Димитров е обект на седем разработки, едната от които специална – за неговите връзки с полицаи, митничари и магистрати.

Нямам причина да не вярвам на Радев. Но когато Комисията за установявате на имуществото, придобито с престъпна дейност (КУИППД) запорира богатството на Самоковеца в България и прати искане до Англия да сложи ръка и на имотите му там, английският съд каза: Не.

– Защо така? – попитах професор Стоян Кушлев, първият председател на комисията (2005–2011). Професорът замълча, а след малко отрони въздишка и каза:
– Не пиши това във вестника, че е голям срам. Срам! Нито едно листче от разработка за Самоковеца не намерихме в касите на НСБОП и няма с какво да докажем на англичаните, че е бил мафиот.

Малко преди да го ликвидират, Косьо на два пъти помирисва решетките. Но само ги помирисва. И то отдалече.

– Готвехме му арест по обвинение за митническо нарушение заради недекларирани на границата 153 000 евра – отчете се след погребението му зам.-главният прокурор Христо Манчев. Преди да го отнесе неизлечима болест, Манчев беше двигател на най-силните удари върху мафията, които нанасяше държавното обвинение. Някои от тях се връщаха върху него като рикушет.
– Разбрахме, че Самоковеца е изнесъл тия пари нелегално през летище София и ги е обявил в Германия, за да си купи кола – разказваше Манчев. – Създадохме организация щом кацне в България, да го хванем. Но изтече информацията във вестник „24 часа“ и той не се прибра. Видяхме после какво стана – умря. Аз питам: кой го предупреди този Самоковец във вестника, че тук го очакват проблеми? Кой?!

Който и да е, той подава новината на един репортер и тя излиза на първа страница с най-едрите букви: „Чакат Самоковеца да го арестуват!“

Два месеца по-рано Косьо е прибран за няколко часа на разпит в Столичната дирекция на вътрешните работи (СДВР). Разпитват го за скандал в култовата дискотека „Ескейп“, където са се сбили две групи гардове – тези на висаджиите Самоковеца и Клюна с други – на сикаджиите Големия Маргин и Димата Руснака. Боят е за престиж. В деня след него е взривена близката до Маргина модна агенция „Визаж“. Самоковеца и Клюна са под подозрение за бомбения атентат. Те обаче отговарят подигравателно – нещо в смисъл „не чух, не видях“.

Някои криминалисти още смятат, че куршумът, настигнал Косьо в Холандия може да е от следваща серия на екшъна в „Ескейп“.

Друга версия го свързва с волята на заловения у нас сръбски бандитски главатар Сретен Йосич – същият, когото наричат Йоца Амстердама в Сърбия и Йотша в Холандия, когото пратиха на съд за убийството на друг балкански криминален авторитет – Горан Марянович и който от подсъдимата скамейка публично заяви, че е бил покровителстван от българските служби за сигурност и лично от Бойко Борисов, а в ответ се чу, че БСП му платила, за да го убие Борисов и да го дискредитира. Версията,„Йотша“ в разследването за убийството на Самоковеца се обляга на приказките, че убитият приживе бил съдействал за ареста на сърбина в България, последван от екстрадиция и отвеждане под стража в затвора в град Вюхт, от който в страната на Лалетата няма по-строго охраняван. Случайно или не, през май 2003 година, когато Сретен за пръв път е изправен пред съда там, гръмва бомба до кавалкадата от коли на Самоковеца по редовния му маршрут за Боровец.

Независимо от всичко, съпругата на Самоковеца Ангелинка наследява материалните му активи. Тя е бременна от него в деня на смъртта му и не след дълго ражда син. Малкият носи името на баща си. Казват, че приличал поразително на него, само че получава перфектно европейско образование.

През пролетта на 2015 година от Страсбург дойде новината, че Ангелина Димитрова и Константин Димитров-младши са спечелили дело срещу България за нарушено право на собственост. И че евросъдът им е присъдил 30000 евро обезщетение, като е дал срок на българското правителство да се споразумее с тях за още пари.

Вдовицата на Самоковеца поиска държавата да ѝ плати равностойността на отнети й имоти. Става дума за апартамент във Варна, оценен на 71 800 лева, апартаменти в София за 601 400 лева, както и платена от Димитрова на държавата сума от 178 815 лева. Общо претенциите ѝ са за над 852 000 лева. Тя подаде жалба, след като бе осъдена за незаконни и нетрудови доходи по отменения вече Закон за собствеността на гражданите. По искане на прокуратурата бяха изследвани всички доходи на семейството й – нейни и на покойния й съпруг от 1990-а до 2001 година. В процеса овдовялата жена твърдеше, че голяма част от сумите са от производство на картофи, а също и че двамата с Косьо са получили 50 000 германски марки подарък за сватбата от кума им. Българският съд не прие нейните доводи. Той постанови конфискация на наследените от нея и сина й няколко жилища в София и Варна, офис, гараж, част от парцел в столицата, а освен това я задължи да върне парите от продажбата на вилата в Боровец и една кола. Европейските съдии обаче счетоха, че тя е права, разкритикуваха правилата за отнемане на имуществото у нас и напомниха, че те трябва да са точни и предвидими, че законът трябва да дава защита срещу произвол, а прокуратурата не бива да го прилага с двоен аршин – така за Ангелина, а другояче за други.

Междувременно любимата на Косьо – Цеци Красимирова заживя с куршум в главата. Германски лекари да се опитаха да го извадят от черепа ѝ с две сложни операции, но не успяха. Веднъж я срещнах на летището – все така ослепителна – пристигаше от Барселона в София за светско събитие, след два-три дни се връщаше обратно при дъщеря си Джудит, останала сама в каталунската столица, където се бяха установили. Попитах я как е със здравето, а тя ми каза:

– Като заседна куршумът за Косьо в главата ми, сякаш мозъкът ми се просветли. Разбрах, че човек не бива да бърза, като живее. А също и като прави пари.

– КАКВО ЛИ не съм преживял! Експлозия в колата ми, от която едва оживях, след нея три оставки заради мен – на министър, на генерал и на полицай, дела, арести, скандали… Кошмар!

Записала съм тия думи на Иван Тодоров-Доктора, който наследи от Косьо Самоковеца славата на контрабандист номер едно. Съдбите на двамата си приличат и то не е само защото са приятели и комшии. А и защото са свързани с властимащи от кабинетите на Костов (1997–2001) и на Негово величество (2001–2005) – също както човечетата в кукления театър са свързани с актьорите зад кулисите, които зрителите не виждат.

Разговарях с Доктора през 2003 година в болницата и после в дома му на улица „Кораб планина“ № 36, докато се лекуваше, след като беше взривен в мерцедеса си и оцеля с рани от изгаряне. За интервюто с него ме покани един адвокат, от което аз заключих веднага, че едва ли го сърби езика, а по-скоро някой му заповядва да се разприказва.

Отделен асансьор – брониран, както после разбрах, водеше до апартамента му в новата жилищна кооперация. Беше обзаведен с вкус, целият в бяло, подът беше на две нива, по стените – картини, цветя, уникална мека мебел, масички от венецианско стъкло и две искрящи кристални чаши с малко вино в едната – красиво като на снимка, извадена от списание. Красива беше и жена му – Вилиана, която присъства на нашия разговор, но освен „Добър ден“ и „Довиждане“ нищо друго не каза.

В отговор на въпросите ми за атентата и за снимките, намерени в колата му, Доктора защити министрите, с които беше фотографиран на една яхта, намекна за вземане-даване с един полицейски шеф, нарочен вече за уволняване и обяви, че не се занимава с контрабанда. Казаното от него беше любопитно може би за читателите, но за посветените не беше изненадващо.

И убийството му три години след това почти никого не изненада.

Двама килъри откриват огън с автомати по джипа му в столичния квартал „Лозенец“ през 2006 година, на 22 февруари. Този път Бог не е наблизо да го опази. Ранен е тежко и шофьорът му Васил Стоянов. Кървавата екзекуция е извършена посред бял ден, съвсем близо до завардения от полиция булевард „Черни връх“, по който само десет минути по-късно минава кортежът с лимузините на гостуващия у нас турски президент Ахмед Сезер. Вестта за нея проваля пресконференция на НСБОП, чиято сграда се намира на около километър от местопрестъплението. Журналистите, между които и аз, зарязват новината за разкритата печатница за фалшиви пари, която току що са ни сервирали в спецслужбата и тръгват към лобното място на „добре облечения бизнесмен“, както беше модно тогава да се наричат свободните лидери на престъпния бизнес.

Преди да умре, Доктора пътува до шофьора си в „Порше кайен“, което се спуска бавно по стръмната еднопосочна улица „Червена стена“, за да излезе на булевард „Черни връх“ след малко. На ъгъла, където наклонът е най-голям, стоят прави двама мъже. Поршето почти се изравнява с тях, когато проехтяват изстрелите. Поне десет парчета олово влетяват през предното стъкло панорамно стъкло, още толкова натрошават на сол страничното, откъм седалката на контрабандиста. Килърите се качват като в забавен каданс в чакащото ги на два-три метра бяло ауди и отпрашват нанякъде. Очевидци ги описват така: единият – висок около метър и осемдесет, около 35-годишен, с черна, права, дълга до рамене коса и черни мустаци, които сигурно са изкуствени, а другият – с лице скрито под ниско нахлупена бейзболна шапка, облечен в черно яке като другаря си, само че по-нисък и по-млад. Които и да са, те потъват в земята, както и всички близо двеста убийци, наети от мафията, които са се изявили от 2000 година до момента на появата им на улица „Червена стена“.

­– Този тъй наречен Доктор отдавна трябваше да е в ареста, а не да се разхожда по улиците, защото е обвинен в пране на пари в особено големи количества . Имаме и документи, и свидетелски показания, които го свързват с контрабанда на цигари, ощетяваща европейския бюджет, като става дума за милиарди! – заявява софийският градски прокурор Бойко Найденов.

Питам го:
– А разбрахте ли кой се опита да го убие с бомбата в мерцедеса му по-рано?

Не били разбрали. Но щели да разберат. Трай, коньо, за зелена трева.

Името на младия Иван Тодоров Тодоров с ЕГН 6412278523 – син на дърводелец и магазинерка от Димитровград, учил-недоучил медицина и избрал после попрището на частния бизнес, е известно само на малцина до 18 април 2003 година. На тази дата някой го прави прочут – като взривява мерцедеса му на Цариградско шосе с намерение да го прати в небитието. Това намерение не подлежи на съмнение, предвид това, че в бронирания автомобил е заложен цял-целеничък килограм тротил.

– Знаеш ли защо Доктора е отървал тогава смъртта? – изясни ми д-р Христо Христов, шеф на софийската морга и доайен в съдебната медицина, който три години по-късно го аутопсира. – Защото експлозията е по същество бързо горене, за което е нужен кислород. И понеже скъпата кола на Доктора е била херметично затворена, кислородът се е оказал недостатъчен, за да си развие тротилът докрай мощността.

По онова време трийсет и деветгодишният мъж изглежда роден под щастлива звезда. Във фаталния ден той по изключение сам кара колата си, а личният му шофьор Йордан Спасков го придружава. Взривът, заложен в кухината под таблото, убива Йордан, защото е насочен към мястото, където обичайно седи работодателят му. Докторът оцелява, понеже идващата отдясно ударна вълна е поета от барчето между двете седалки.

– Господ ме е погалил – въздиша той, когато приемам поканата да го посетя и го заварвам още оглушал от взрива, насинен и одраскан. – Нямаше да съм жив, ако в последния миг не бях решил аз да карам и да си сменим с шофьора местата.

Какво ли щеше да стане, ако не беше пропаднал убийственият замисъл на покушението и Доктора беше завинаги онемял? Дали щяха да се намерят скандалните снимки, които бяха извадени при полицейския оглед от багажника на взривената му кола?

Скандални снимки ли? Това е меко казано. На тях се видя как на една яхта в Монако играят карти действащият тогава финансов министър Милен Велчев, депутатът от управляващата царска партия Мирослав Севлиевски и един неизвестен дотогава съдружник на Доктора, обвиняем за пране на пари и шеф на фирма, наречена „Амигос – 3“. А близо до тях седят един до друг на столове самият Доктор и транспортният министър Пламен Петров.

По времето, когато тая интересна компания е хваната в няколко кадъра, Доктора още не е обявен официално за контрабандист номер едно на държавата. Това става по-късно – около два часа след като е излязъл от изгорелия мерцедес. За връзките си с политиците той отначало мълчи, а после разказва пред мен, избирайки „Труд“ за това доверително интервю:

– Един от двама мои приятели, братята Ченгиз, които живееха като мен в Монако, ми се обади и ме помоли да ангижирам десет места на яхта за негова сметка преди идното състезание „Формула-1“. После се оказа, че поръчителят на този мой приятел е Спас Русев, доверен човек на Симеон Сакскобургготски. Той искал да окаже гостоприемство на хора от България. В този момент аз не знаех за кого става въпрос. Чак по-късно моят приятел ме запозна със Спас, който пък ме покани на яхтата за по кафе. И ние отидохме с Петър Петров. Запознахме се с Велчев, Севлиевски и Пламен Петров. Нищо особено не си говорихме. Петър по едно време седна да играе с тях карти. Но то си беше като с непознати. Знаете как е. Питат те просто – играеш ли карти… После някой е употребил тая ситуация. Направени са снимки. Един комплект е даден на Петър. Снимките, които съм виждал у него, са идентични с тия, които извадиха от багажника ми полицаите от НСБОП. Аз в мерцедеса не съм ги слагал.

А кой ги е сложил тия снимки в колата, кой е планирал тя да гръмне и да привлече внимание? Кой е искал да избухне така нареченият „яхтен скандал“? Двама министри и депутат на яхта с най-големия майстор на контрабандата! Не сме виждали такава ярка илюстрация на мафията нито по-рано, нито след това!

Скандалът, както и много други скандали в България от началото на века, тръгва от изказване на Бойко Борисов, който по онова време е главен секретар на МВР, назначен от Царя.

Един ден Бойко доверява на най-тиражните вестници, че в оглавените от него служби се готви доклад за мафията, в който ще има – представете си! – снимки на престъпници с политици. След това се появяват някак си самите снимки. Следва бурна реакция от страна на фотографираните министри – фотографирани в скъпия курорт Монако(!) на яхта(!) с току що прочулия се важен контрабандист (!). След тая реакция Борисов хвърля оставка. Вбъдеще той няколко пъти ще прави тоя жест пак, ще хвърля оставки от МВР и от Министерския съвет, ще се връща на мястото, което е оставил, ще продължава напред… Но първият път си е пръв и тогава оставката на Бойко произвежда голямо обществено вълнение. Сакскобургготски не я приема. Велчев също подава оставка, засегнат, но се среща с Борисов, помиряват се и той я оттегля. В тая врява – вдигната няколко години преди да узнаем, че „оставка“ на българския политически език означава „оставам“ – с поста си се разделя един-единствен държавен служител – зам.-началникът на НСБОП Венелин Великов. Той подава заявление за напускане веднага, след като Борисов е чут да казва на една-две репортерки:

– Доктора проби при Венци.

Причината е, че Венци Великов е сложил подписа си под официално уверение, на което пише следното: „В НСБОП няма събрани достатъчно доказателства за извършена от Иван Тодоров контрабандна дейност“.

Този документ му е поискан от адвокатите на Доктора по закона за достъп до обществена информация. Как да не го подпише, по дяволите, като написаното на него е факт?

Доктора брани бъбриво и решително замесените с името му политици. Той отрича да е имал от тях облага, още по-малко за сметка на държавата.

– Че каква облага имам аз от Велчев и Петров? – контрира ме с въпрос, когато допускам, че връзката им е комерсиална. И си отговаря сам: – В моя бизнес няма нито един документ с техен подпис. То е факт, проверявай го, ако решиш. Ами Севлиевски? От него пък какво мога да искам аз? Някакъв си депутат!

За Венци Великов нищо не казва. Не се сеща за него даже. За мен това е ясен знак, че уволненият висш полицай е вън от интересите му и от антуража му.

– Но какъв е тоя ваш толкова печеливш бизнес, господин Тодоров? – питам го на запис, макар да знам, че ще запиша нещо като „ала-бала“.
– Бизнесът ми е абсолютно законен. Цигарен и на стоки, които преминават да Албания, Македония и Косово.
Толкова.
– Срещу Иван Тодоров няма абсолютно никакво дело за контрабанда – заявява в края на 2003 година прокурорът Иван Петров. Той нарича „приказки за пресата“ твърдението, че Доктора бил контрабандист номер едно.

Чак година след експлозията в мерцедеса му и последвалите я правителствени вълнения той е обвинен в пране на 98 милиона лева, спечелени от контрабанда да цигари. Според обвинителния акт през България под негово ръководство пътуват огромни пратки с папироси. Пристигат с камиони и кораби на пристанища в Бургас и Варна, минават през ГКПП-тата в Турция и ако не се пласират тук, се изкарват в Македония. Продават ги на черно. Парите се получават кеш – по 900 хиляди или по един милион във валута – в чанти. Пренасят ги куриери през македонско-българската граница. Някои се декларират – тоест, минават и без чадър на митничари – и през финансово-брокерската къща „Амигос“ се изпращат в различни банки. Това става с фалшиви договори с фирми, регистрирани на името на несъществуващи хора. После сумите се вкарват в оборот – за купуване на нови цигари и за заплати и отчисления по етажите на властта.

– Доктора е прал чанти с милиони – настоява софийският градски прокурор Бойко Найденов.

Има ли достатъчно доказателства?

– Няма никакви доказателства – констатира адвокатът на Доктора Виктор Михайлов, бившият министър на вътрешните работи.

Междувпрочем почти всички бивши вътрешни министри и топпрокурори в България се препитават извън държавната власт, като адвокати. Може би и затова от четвърт век насам не се е случило нито едно успешно съдебно преследване на крупен контрабандист у нас. А ако случайно се е случило някое, аз съм била в отпуск тогава и не съм писала за него нито информация, нито коментар.

Докато пиша тая книга, чета в интернет, че турската служба за борба с организираната престъпност и контрабандата (KOM) е пратила на Интерпол разработка за „продуктите, идващи от българската компания „Булгартабак“ и превърнали се в източник на контрабанда“. Медиите, тиражирали тази новина, се позовават на годишния доклад на KOM, публикуван през ноември 2017 година. В него властите в южната ни съседка съобщават – и то не за пръв път – че българските цигари съставляват основна част от турския нелегален пазар, което ощетява бюджета с 400 милиона турски лири, сиреч със 172 милиона лева годишно. Спомням си едно подобно съобщение от същия източник отпреди шест или седем години, но с по-малки цифри, което подсказва, че делът на нашите контрабандисти в международен план пак го е имало, но е бил по-малко значителен.

Според КОМ цигарите тръгват от свободната зона в Дубай Jebel Ali и оттам стигат до Турция по контрабандни канали през Иран, Сирия и Ирак. Турската служба няма как да не знае, че през пролетта на 2017 година вторият по големина производител на цигари в света – British American Tobacco (BAT), купи всички марки на „Булгартабак холдинг“ за България и Адриатика, логистичния му бизнес и веригата Lafka в Босна. Но по-късно, през лятото, когато българските власти заловиха голямо количество цигари без бандерол от марката на „Булгартабак“ ММ, влизащи от Турция, журналистите от така наречения Кръг „Капитал“ на Иво Прокопиев написаха в техните медии, че депутатът Делян Пеевски е запазил правото за тези марки на пазарите от арабския свят.

Пак Пеевски, значи. Пеевски тук, Пеевски там… Чудя се, ако не беше това име, с какво щяха да се обясняват всички шумни и тихи изяви на мафията в България от десетина години насам. Кой дирижира политическата корупция у нас? Пеевски. Кой продава цигари на терористите в Ирак? Пеевски. Кой държи оръжейни канали до Ислямска държава? Пеевски. Кой разби Корпоративна търговска банка? Пеевски с помощта на Цветан Василев. Кой открадна остатъка от активите ѝ? Пеевски, а не Василев. Кой избира некадърните министри? Пеевски, а не Борисов. Кой е виновен за щуротиите и лъжите в продажните медиите? Пеевски, а не журналистите. Кой прати по дяволите свободата на словото, на която се радвахме десет-петнайсет години след падането на Живков? Пеевски, кой друг.

Колкото повече се спряга в комплект с люти клетви това име на тоя човек, колкото повече карикатури с неговия образ се публикуват по вестниците и се вдигат по протестите на плакати, толкова повече избягвам да си обяснявам с него политическата корупция като цяло и прилежащите й престъпления, съставляващи жизнената ни среда.

Волтер ни учи: за да разбереш кой властва над теб, просто разбери кого не ти е позволено на критикуваш. Ако Франсоа Волтер, най-блестящият философски ум от епохата на просвещението е прав поне в известна степен, то е очевидно, че не е Пеевски проклетият властелин, който кара деветдесет процента от българите да плащат всичко, което е по силите им и което не е, в полза на един процент.

Така си мисля аз относно Пеевски. И относно Борисов ще си помисля така, ако тази книга, която четете сега, успее да стигне по нормален път до книжарниците, докато той управлява държавата.

ДОКТОРА УМРЯ, да живее контрабандата!

Под това заглавие излиза поредното ми интервю с Емил Димитров-РевиЗоро, бившия шеф на митниците, който мрачно се шегува:

– Търсиш ме да чета заупокойна молитва за всеки застрелян контрабандист.

Отдавна сме на „ти“. Емил е компетентен, приказлив и отзивчив към журналистите, а дал Господ и доста събития, които го каним да коментира. Пропускам зад ушите си закачката му – нямам време да си упражнявам черния хумор и аз – денят преваля и бързаме да пратим вестника за печат.

– Кажи сега, Емиле, ако приемем, че Доктора е бил контрабандист номер едно, както твърдеше полицията, то значи ли, че с неговото убийство контрабандният внос-износ ще намалее силно?
– О, не. Първо Доктора от три години най-малко не е контрабандист номер едно. Второ, той може да е бил един от първите трийсет контрабандисти в Европа, ама ние с теб сме в България. Неговите интереси не бяха у нас. Още при смяната на правителството на Костов с това на Сакскобургготски той се изнесе в чужбина и си устройваше живота там. Това, че минаваха чести транзити през България с негови цигари, няма кой знае какво отношение към нашата държава. Бизнесът на Доктора беше на европейско ниво.
– Но едва ли куршумите за него са европейски?
– Такъв край на този човек беше естествен. Той беше твърде влиятелен и имаше твърде много врагове. Около него – яхти, куфари с пари, снимки, депутати, министри… Известни политици и висши полицаи в негово присъствие се чувстваха гузни. И като не можа той да избие противниците си, някой от тях го изпревари.
– Дали някой българин ще наследи бизнеса му с цигарите?
– О, неговите наследници действат вече от три години, докато той ви дава интервюта. Място като неговото не стои свободно. С неговата смърт контрабандата няма да спре. Както не спря и със смъртта на Косьо Самоковеца, който беше нещо като доайен. Всичко ще си продължи постарому и без тях. Този, които има връзки на границите, подход към длъжностни лица по-горе и там, той владее каналите. Дали ще е българин или чужденец на мястото на Доктора няма значение. Но аз залагам на българин, защото обикновено в страните като България през които пратките минават, се ползват местни – и за охрана по пътя например от барети, и за съдействие пред длъжностните лица, на които се дават рушвети.
– Вдигнаха акцизите. От това ще се облажи ли контрабандата на цигари?
– Да, разбира се. Също както повишението на цените и акцизите на горивата доведе до увеличаване на ръста на контрабандния внос у нас. Това и от „Нефтохим“ го признаха.

Нефтохим ли? „Лукойл – Нефтохим“? Тук слагам край на интервюто. Едно, защото знам от автобиографичната книга на РевиЗоро, че е верен приятел на премиера Борисов, който пък е приятел на Валентин Златев – шефът на „Лукойл-България“ и друго – че няма място във вестника за толкова обширно интервю, каквото може да се направи по темата за контрабандата и най-голямата рафинерия на Югоизточна Европа, която се намира у нас.

Като напиша в Гугъл „Нефтохим и контрабанда“ за 0,19 секунди излизат 17 000 резултата. Десетки сюжети са предмет на публикации, като най-показателният е във връзка с отнемането на лиценза на най-голямото промишлено предприятие у нас.

През май 2010 година Борисов заявява:

– Няма връщане назад в борбата срещу контрабандата. Тя ще се води по всички фронтове – горива, захар, зеленчуци.

Заявява го на 20 май 2015 година, докато реже лентата на нов завод в рафинерията „Лукойл Нефтохим“ – Бургас. Преди да подаде оставка и да разтури първия си кабинет, Борисов най-обича да реже ленти на новопостроени обекти – големи и малки, държавни и частни – и се ласкае открито, като го наричат Бойко Строителя.

– Прерязал съм 2000 ленти – казва – режа всеки ден по две.

Не е лъжа – реже ленти и хвърчи от град на град с правителствения авиоотряд. Парламентарно разследване за полетите му, направено в промеждутъка на между падането на първия и съставянето на втория му кабинет, показва, че в периода 2009–2012 година е летял 442 пъти със самолетите на властта, прекарвайки във въздуха година и половина – или сам с пилотите, или с компания.

Да долети в Бургас за новия завод за преработка на хидрокреринг определено си заслужава – това е най-мащабната чуждестранна инвестиция в България. Лентата я реже заедно с президента на „Лукойл“ Вагит Алекперов, в церемонията участва и приятелят му Валентин Златев. В тази компания думите му, че обявява война на контрабандата с горива прозвучават – как да го кажа ? – … занимателно.

Но ето, че в разгара на юли 2011 година, ден след един успешно преодолян вот на недоверие за правителството, гръмва вестта, че митниците са отнели лиценза на „Лукойл Нефтохим Бургас“ АД! По решение на митническия директор Ваньо Танов от 26 юли, единствената петролна рафинерия у нас вече няма право да преработва и продава горива. Причината е, че не е спазила сроковете за монтиране на измервателни уреди, чрез които митничарите могат да следят количествата на произведените горива.

Прекратени са и разрешителните за управление на данъчните складове „Нефтохим Бургас“ и „Нефтен терминал „Росенец“. След като компанията е подканена няколко пъти да си монтира уредите за контрол и не го прави, държавата показва, че компромиси няма да прави, без значение какъв е мащабът на бизнеса и какви са приятелските чувства на премиера Борисов.

Имиджовият ефект от това беше повече от положителен. Спирането на предприятието даваше възможност на експерти да извършат на място проверки и да докажат или да отхвърлят подозрението за контрабандно производство на горива. Но – с въодушевлението дотук: нито едното, нито другото стана. Само пет месеца след като беше отнет, лицензът беше върнат с едно-единствено обяснение: петролната компания е изпълнила изискванията за монтиране на уреди, които следят влагания суров петрол и произвежданите горива, следователно тя вече отговаря на изискванията, посочени в член 103 а от Закона за акцизите и данъчните складове. За проверки и дума не се обели. А и рафинерията не беше спряла нито за момент, понеже заведе дело, обжалвайки отнемането на разрешенията, а законът повелява до произнасянето на съдиите по казуса отнемането да спре.

По същия начин през есента на 2010 година една голяма пивоварна на име „Леденика“ беше възобновила лиценза си, който по-рано ѝ беше отнет. И тази компания, както и „Лукойл“ обжалва заповедта на Ваньо Танов и докато траеше обжалването, изпълни изискванията на наредбата за измервателните уреди. Преди да ги изпълни, въпросната бирена фабрика функционираше, също както и нефтеното предприятие. И нейният шеф Михаил Михайлов, също както и Валентин Златев, беше известен като приятел на министър-председателя. Само че, за разлика от Златев, Михайлов стана прекалено известен с това. Прочу се много заедно с един впечатляващ запис на няколко разговора, наречен от пресата „Ало, Ваньо“. Славата му блесна като светкавица и угасна скоро със смъртта, която го сполетя.

МНОГО НЕЩА ЗНАМ, но не всичко мога да кажа веднага. Това заяви главният прокурор Борис Велчев през януари 2011 година, когато се разгаряше скандалът със записаните телефонни разговори на митническия шеф Ваньо Танов с финансовия министър Симеон Дянков и министър-председателя Бойко Борисов.

В крайна сметка Велчев никога нищо особено не каза. Той напусна прокуратурата половин година преди да му свърши мандата, стана конституционен съдия – и то пръв сред равните в съда, който тълкува основния закон на България – и потъна в достолепно мълчание. Но и без друго от записите на въпросните разговори се разбра как се спира у нас митническа проверка в частна фирма, близка до властта, как се връща на работа митничар, уволнен за корупция, понеже рита с премиера футбол, как се предрешават от вътрешния министър резултатите от проверките за лицензи, данъци и акцизи, как се подслушват висши държавни чиновници от други държавни чиновници по лични причини.

Скандалните записи „Ало, Ваньо“ периодично се коментират, политическото напрежение около тях ту кипва, ту затихва, но с времето, разбира се, излиза от обръщение като стар виц. Още повече, че двама от героите на тия записи са вече покойници, Бог да ги прости. Единият – собственикът на пивоварната „Леденика“ Михаил Михайлов, известен още като Мишо Бирата, умира внезапно на 30 март 2011 година в стая на хотел „Правец ризорт.“ По случайно съвпадение на обстоятелствата собственик на хотела е Васил Златев, бащата на генералния директор на „Лукойл България“ Валентин Златев. Според Софийската градска прокуратура причината за смъртта на четиридесет и седемгодишния мъж, който не е боледувал дотогава, е „остра коронарна недостатъчност“. Само година по-късно – през май 2012 година издъхва и съпругата му Ева – и тя от сърдечно заболяване.

В последното си интервю пред сайта „Лентата“ Ева заявява:

– Още ми е рано да говоря за случилото се с Мишо и за всичко, което знам и пазя в себе си. Рано ми е, но един ден ще разкажа любопитни неща.

Този ден тя не го доживя. Но не само тя, а и генерал Ваньо Танов, чийто глас се чува в записаните разговори, отнасящи се – за кой мислите? – тъкмо за Мишо Бирата.

Танов издъхва като действащ директор на Агенция „Митници“, какъвто е от 6 август 2009 година до деня на смъртта си, с едногодишно прекъсване през 2013-та, когато Борисов е сменен на премиерски пост от Орешарски. Преди да навърши петдесет и седем години, на 29 февруари 2016 година Танов е отнесен от сърдечен удар. Неочаквано. Възрастта и доброто здравословно състояние, с което близките му го познават, предизвикват съмнения и около неговия инфаркт, които никой не проверява.

Разговорите на Танов с най-силните на деня, които му носят приживе ядове, са разпространени от журналиста Явор Дачков, който е тогава зам.-главен редактор на вестник „Галерия“ и разказва, че са му дадени на флашка от човек, дошъл до редакцията.

В политическата крамола, последвала обнародването на флашката, опозицията напада премиера и ГЕРБ, които отвръщат, че флашката е пусната от Октопода Алексей Петров – за отмъщение, че е арестуван.

Репресираният съветник на ДАНС в ролята на Граф Монте Кристо, който отмъщава – този сюжет е като смазка за развинтените фантазии. Явор Дачков нито отрича, нито потвърждава, но по други поводи признава, че Алексей Петров е един от информаторите на изданието, което неведнъж получава флашки от службите и публикува тяхното съдържание.

В сензационните аудиозаписи, качени на поредната от тия флашки, премиерът настоява пред шефа на митниците да спре акцията на подчинените си митничари във фабриката „Леденика“ в Мездра. Тези записи са правени със специални разузнавателни средства през март 2010 година, когато лицензът на предприятието е отнет заради акцизни и данъчни нарушения. Борисов отначало твърди, че са правени незаконно и са манипулирани. Прокуратурата потвърждава това, после го отрича и после пак го потвърждава май, позовавайки се на различни експертизи. Става ясно във всеки случай, че Ваньо Танов е бил в МВР обект на разрешено от съда подслушване, а незаконно е само изнасянето на чутото. Износителят така и не е открит, но който и да е той, трябва да му се признае заслугата, че хвърля светлина в килера на властта.

Вижте какво се прави и се говори там.

Борисов звъни на Танов: Ало, здрасти. Абе, тоя Мишо Бирата ми се обади сега пак.
Танов: Да?
Борисов: В неговата фабрика влезнали митничари ли са, полицаи ли са, събират телефони, правят там некаква акция.
Танов: Значи, когато беше разговорът при вас и нали вие казахте да се срещна с него и да се разбера. Аз го извиках при мене и почнахме да разговаряме. Обади се господин Дянков и каза: „Аз карам влака, да дойде при мене“.
Борисов: Да.
Танов: И аз го изпратих и повече… Сега в момента ми се обадиха, че някакъв гражданин звъни, че туй работи, Бирената. И има и дежурен телефон, че са изпратили мобилната група да види какво правят през нощта вътре в завода. В смисъл, казва, че работи заводът при отнет лиценз. Аз му звъннах по мобила и му казах: „Тази бира, която е налична, бутилирай я, докато оправим нещата“… го извика и аз не знам те какво са се разбирали.
Борисов: Аз го видях Дянков и го пратих при него да се разберат.
Танов: Аз звънях на министъра и му казвам: „Господин министър, имахме уговорка с премиера по този въпрос. Вие го извикахте, кажете ми какво сте се разбрали последно. Той ми вика: „Нищо не съм се разбирал с него. Казах му да си извади тази бира, която е останала там, и това е“. И аз сега не знам какво да им кажа. По принцип звъннах и няма да… щото аз заминавам утре за Македония, тъй като има три дена среща на Световната. И им казах: „Хората са писали, няма да го завеждат и искам да ми го докладват на мене“. За да мога да разговарям с вас и да видим какво да…
Борисов: Хайде прибирай ги оттам, нали поехме ангажимент да не…
Танов: Да де, обаче работим в различни посоки. Аз правя едно, а министърът…
Борисов: Не, бе. Аз го виках и му казах и точно това съм му казал. Затова, кой е пратил групата там?
Танов: Ами то е станало по обаждане…
Борисов: Добре, обади се. Обади се, извади ги оттам и като се видиме, ще го говориме…
Танов (плахо): … защото, ако ги изведа, той няма лиценз…
Борисов (твърдо): Да. И това да се направи в момента.
Танов: Аз това казах. Материалите да бъдат на моето бюро и няма да се прави нищо, докато не се върна да взема решение по въпроса.
Борисов: Добре. Ако трябва, обади му се ей сега (на Мишо Бирата – б.а.) и му кажи какво сме се разбрали, защото там поех ангажимент и аз не съм Първанов. Като съм му обещал, че няма да го закачам, няма да го закачам.
Танов: Разбрано. Сега ще звънна на министъра и ще му кажа…
Записан е и разговор между Ваньо Танов и бившия му заместник в митниците Антони Странджев.
Танов: Тони, звъня ми премиерът. Тоз Мишо звъннал.
Странджев: Така.
Танов: И каза ми: „Аз какво ти казах на теб?! Аз не съм Първанов. Аз като съм поел ангажимент към един човек… Тъй, изтегли хората“. Викам: “Аз…“. „Извикай Мишо утре и се разбирайте“. Викам: „Какво да се разбираме? Той се е разбирал с министъра (Дянков – б.а.). Аз заминавам, викам, утре за Македония. Всичко каквото са правили като протоколи, вика, докато се върнеш, няма да се завежда нищо и тогава ще разговаряме. Звънни и се обади на министъра, кат’ съм казал тъй“. Викам, аз ще му звънна, ама ако не ми вдигне.
Странджев: … (не се чува)
Танов: Аз му нямам телефона на тоз’ Мишо.
Странджев: Аз също му нямам телефона. Ама, според мене, какъв е този нещастник, та ще му звъниме сега по телефона? Той…
Танов: Аз и това искам да му кажа. При условие че са му дали карт бланш до вторник и се отнасяме… а, с него, сега какво прави в нощите в завода?
Странджев: Ами добре. Аз ще намеря телефон. Добре.
Танов: То той ми каза да му звънна. Ама аз как да му кажа, че нямам телефон и не съм имал никога.
Странджев: Ъхъ. Добре. Аз ще видя дали Володя му има някакъв телефон.
Борисов отново звъни на Танов: К’во става?
Танов (мрънка): Ами с Дянков не съм се свързал. Обаче с нашите хора се свързах…
Борисов (нетърпеливо): Да.
Танов: … и се разбрах.
Борисов: Добре.
Четвърти разговор – между Танов и финансовия министър Симеон Дянков, който е вицепремиер, ресорен за митниците.
Дянков: Ваньо, здравей.
Танов: Здравей. Извинявай, че пак ви притеснявам по туй… Сега, обадиха ми се моите хора, че са влезли отново в… и те работят на намалено сцепление, работят вътре. Сега, аз не знам какво сте се разбрали последно. Уговорката беше това, което имат като наличност, да го бутилират и да го изведат. Обаче те в момента произвеждат. И в дневника са намерили, че им пише при намалено сцепление, за да не бъдат хванати, че работят.
Дянков (спокойно): Ами, спираш ги. Нищо не сме се разбрали. Аз нищо не съм им обещавал.
Танов: Въпросът е, не знам, премиерът е обещал и да не каже, че аз съм пратил нарочно да ги проверяват, та да нямат изход от положението.
Дянков: Не, не, не. Премиерът ми го даде на мен и каза: „Ти се оправяй“. Аз се срещнах два пъти с него, но извън това, нали, да се бутилира това, което е произведено, нищо друго не сме се разбирали. Така че, ако има нещо, ги затваряй.
Танов: Аз исках да знам. Да не би да му е казано: „Абе, ти си работи, докато минеш през съда“. Той сигурно е казал: „Аз в съда ще си платя и ще се оправя“. Това исках да знам, защото сега като напишем акта и той посмъртно никога няма да си върне лиценза.
Дянков: Не, не, нямаме никакво разбирателство. Така, че си действай спокойно.
Танов (разтревожено): Мм… Ще подскочи страшно много. Ще каже, че е нарочно. А аз съм им възложил задачи и не мога да им кажа сега не си изпълнявайте…
Дянков: Добре. Бойко да подскочи. Той беше казал аз да се оправям. Така че ще се оправям.
Танов: Тук има свръхконтрол и той не е само на едно място, а навсякъде, за всички. И тука веднага го узурпират. И сега аз трябва да им кажа: „Недейте пишете. Недейте вършете работата“.
Дянков: Да, де, да. Не, не, не. Действайте си, действайте, аз ще го поема.
Танов: Добре.
Дянков: Ще поема. Хайде, чао.
Танов (успокоено): Чао.

Дали по волята на премиера акцията в бирената фабрика е спряна? За отговора не е необходима богата фантазия.

А ВИЖТЕ СЕГА какво пише РевиЗоро в един от трите тома на своите „Митнически дневници“:

„Като дойдох за началник в митниците, всяка една групировка си имаше свой представител в централното управление: на едните е главният секретар, на другите заместник-директорът, на третите районният директор, а началникът се прави на ни чул, не видял. В митниците не можеш да работиш само с една групировка, а с останалите да се правиш на честен – да кажеш на едната: вие държите това и това ГКПП, тази и тази вътрешна митница, правите пари, на мен всеки месец по толкова, иначе сменям хората. Ако можеше в митницата преди мен само една групировка щеше да работи, а не три.

На границата всичките, независимо под чие покровителство се намират, декларират „някакви“ или „разни“ стоки и стойности и посочват вътрешните митници, където ще бъдат обмитени. Не ме учудва и мизерният приход на митническите бюра около големите битаци. Въпреки, че те обработват огромен трафик. Практиката е отработена. Чербаджията посреща камионите, взима им декларациите и пломбите и отива да се разплати в митницата, а през това време стоката пътува към пазара. Цените са различни: от 5 до 50 стотинки за чифт дънки. Блузките са още по-евтини. Максимумът за цял камион събрани мита е 1500 лева. А реалното мито е около 12 000. Всеки си оценява, както намери за добре. Няма списък в митниците и всичко е на самооценка. Разликата между истинското мито от 12 000 и събраното 1500 е показателна чий интерес са защитили при оценката митничарите.

Само един поглед през прозореца през магистралата в рисковите дни ти показва какво става на границата. Видиш ли по кръстовищата покрай Хосково, Пловдив, Харманли и Стара Загора да паркират леки коли, до които спират за претоварване камиончета, значи границата е отворена. Няма нужда да слизаш долу.

Същото е с рейсовете. Видиш ли, че транзитните рейсове изведнъж започнат да носят текстил в големи количества уж за Румъния или други близки и далечни страни, значи потокът се е пренасочил и стоката ще се разтовари на пътен паркинг или платен гараж по пътя. Няма катаджия, който да не знае стоянките в неговия район.

Знае се и магистралата на контрабандата Раднево – Свиленград. За пет години нито една проверка, нито един катаджия там не спря камион. И никой не ги прати да проверяват този път. Видиш ли камион оттам да тръгва за Бургас или северната граница, в 90 процента от случаите става дума за контрабанда.“

Разбрахте ли как е? Не? Опитайте пак.

Като митничар номер едно Емил Димитров-РевиЗоро закри сметките на митниците в банка „Олимп“ и допусна 3–4 банки чрез конкурс да кандидатстват за обслужването им. И разказа за последствията в една от книгите си.

„Телефонът ми пламна от обаждания, закани и ходатайства – пише той.- Пред митницата се напълни с „олимпийци“. И царедворци се заеха да уреждат въпроса. Аз пък подготвих обява за конкурса за банковото обслужване и дадох интервю. В неделя беше интервюто, последва три дни медийна война и в четвъртък „Олимп“ пое нов курс. Подмяна на имена, на управители, на акционери, на визия, на имидж, сиреч – тия хора нямат нищо общо с предишните. В четвъртък бившият личен готвач на Командира, бившият работодател на премиерския зет и таен главен трежъри на партията официално си подаде оставката и като банкер. Не му е трябваше повече да работи през живота си.

Дали не беше някаква нова политика? Командира, финансовият му министър и по-изявените личности да минат назад, а техните протежета да влязат в светлината на прожекторите. Ще рече – всичко свърши, хората се оттеглиха, нещата са различни.

Някак си хич без бой да се дадат, не ми се вярваше. Дали това не бе удобен начин да прикрият следите и парите си?

„Браво, ти ги пребори. Голяма работа си“ – започнаха подмятанията и шегите към мен. „Кадровик на банкерите стана“.

Това не беше моя победа.

Спомних си едно събитие. Точно преди изборите, които спечели, завърналият се цар се беше настанил в един дворец в гората. Оттам му дойде прякорът Горския цар. Още не бяхме чули от него как за 800 дни осезаемо ще се оправим. Там, в гората царят правеше срещите си за половин час. Вестниците отразяваха всяка среща, но тази с шефа на банка „Олимп“ беше най-коментираната. Горския цар прие шефа на Олимп. Командира е основен противник на царя за изборите, банката му е трезор, а царят ги посреща да си говори с тях! Става нещо, някаква сделка.

Според вестниците от днес (18 ноември 2001 година) новият управител на банката ще бъде приятелката на личния бодигард на царя. Бодигардът е съсед по къща със собственика на Олимп. Очевидно, освен за готварски рецепти, са си говорили и за бъдещето, щом готвачът на Командира, станал банкер, точно в приятелката му вижда своя заместник. Бодигардът пък е уредил срещата – нали това му е работата.

Какво нещо е животът! Същият този бодигард, в момента главен секретар на МВР, ми уреди поста и среща при царя за целта, уредил е и на банкера, и на Командира. Аз пък, отстранявайки банкера, уреждам за управител на банката приятелката му – значи, без да искам, съм върнал жеста. Да почерпят.“

По-нататък в автобиографичната си книга РевиЗоро описва и други класически случаи на политическа корупция. Рисува като очевидец контрабандата, която цъфти и процъфтява с помощта на хора във властта. Отбелязва и убийствата на Косьо Самоковеца и Доктора, които нарича Компира и Лекаря, като подчертава, че кръвта в мафиотските и гангстерски битки в България се лее като вода. По съвет на адвокатите от кантората „Вандова, Доковска, Лулчева и съдружници“ РевиЗоро си служи с псевдоними, вместо с истински имена, но за всеки четящ, който живее в България, е ясно, че в неговите „свидетелства на времето“ се говори за Иван Костов, Симеон Сакскобургготски, Славчо Христов, Бойко Борисов, Цветелина Бориславова, Константин Димитров, Иван Тодоров.

Във връзка със зачестилите до крайност улични кръвопролития бившият митнически шеф допуска, че българските власти прилагат една стратегия, наречена Чикагска.

„През двайсетте години на миналия век и властта в Америка нямала сили да се справи с организираната престъпност и корупцията. Хванат някого, прокурорът го пусне, задържат другиго, съдията го оправдае. Накрая измислили стратегията. Вкарват подставени лица в бандите или обещават протекция, успяват да създадат скандали в групировките и те започват война помежду си. Полицията има задача единствено да охранява престрелките и да влезе първа после да доубие останалите живи. Обществото е доволно – мафията се избива помежду си“, пише РевиЗоро.

Но това е само предположение. Не по-достоверно от това, че в групировката СИК се избиват помежду си, защото неин бивш член е начело на МВР и нарочно прави убийствени интриги.

Далеч по-любопитни в трите тома „Митнически дневници“ на РевиЗоро са истинските случки, в които той е действащо лице.

„Показателен е – пише той – случаят с цигарите от Ново село, заловени в Хасково. Три камиона минаха, началникът на митничарите чест им отдаде, режимният офицер лично с колата си ги провождаше до Хасково. Нито катаджии, нито други посмяха да ги спрат. На митничарите на листче им подадоха данните – да ги нанесат на другия ден в масивите. Разбра се, че тази стройна схема действа от години. РДВР, НСС, НСБОП, КАТ, Гранична полиция, Митница – всички бяха в схемата.

От София по едно време проводиха хора. Да ги снимат и заловят.

Собственикът на канала избяга навреме в Гърция и след месец се завърна спокоен. Арестуваха трима спедитори и двама митничари, после и тях пуснаха. Затиснаха преписката с една тежка пачка пари и оттогава никой не намира сили да я отвори.

Същото беше и с камионите с цигари, минали през Малко Търново и заловени на паркинга в Бургас. Има още десетина по-големи и по-малки такива случаи. За милиони. А не за фактури по сто долара, каквито ни показва тоя-оня.

И за ония 40 камиона с кафе, които телевизията показа, няма да има виновни. Кафе, алкохол, пилешки бутчета, китайско карго, наркотици, строителни материали – фаянс и теракота, газови уредби, крадени автомобили в контейнери, алуминиеви профили, цитроси. Цялата държава закриля контрабандата. Открадната държава!“.

„Открадната държава“ ли?! Леле, мале. Какво е това? Метафора? Художествена проза? Научна фантастика? Не, това е документален разказ на човек, който до неотдавна е бил начело на държавната институция, контролираща вноса, износа и транзита на стоки на българска територия и призвана да внася в държавния бюджет дължимите митни сборове.

Хайде, познайте сега дали се случва нещо в правния мир – в Евросъюза или у нас – след като излизат на бял свят стряскащите откровения на РевиЗоро за българската мафия? Не? Да?

Как познахте?

МИТНИЧАР СЕ ПРИБИРА от работа ухилен до ушите:

– Уволниха ме!
– И какво си се нахилил тогава?
– Останалите ги арестуваха.

Това е най-новият виц в раздел „Митничарски“ за 2017 година.

Но мой познат от агенция „Митници“ твърди, че не е виц, ами е жива истина. Колегите му и граничните полицаи тръгвали на смяна с „бойна готовност“ – торбичка с топъл пуловер, три хапчета за кръвно налягане и други вещи от първа необходимост при арест. Три хапчета им били предостатъчно, понеже си знаели, че арестуват ли ги, ще ги държат в килията най-много седемдесет и два часа.

Знаят си, разбира се, ами как. Не са един и два масовите арести на ГКПП Дунав мост, ГКПП Лесово, ГКПП Капитан Андреево и другаде от 2010-а насам.

Двайсет и пет митничари от пристанище „Варна-запад“ бяха задържани през януари 2017 година с акция на ГДБОП там.

Двадесет и пет! С белезници! Беше време, когато такава новина пререждаше всички останали, поместваше се на първите страници и се излъчваше в праймтайма. Но сега преди нея се съобщава за конфликта между коалиционните партньори Валери Симеонов и Краси Каракачанов, за новия хит на футболиста Валери Божинов, който пропя, за студа, за колебанията на синоптиците, за нещото, което според зодията ще ни направи щастливи. Причината съм я научила наизуст. И аз, както и всички митничари, журналисти, и други.

Предугадихме, преди го да чуем от МВР и прокуратурата, че двайсет от двайсет и петте арестувани са веднага пуснати. Само петима или шестима са обвинени за участие в организирана престъпна група с цел вземане на рушвети и предстои промяна на мерките им за неотклонение в по-леки. Оттук нататък ще тече поне петгодишно разследване и накрая подсъдимите ще бъдат оправдани.

Над десет пъти сме гледали филм по този сценарий. Два пъти в средата на 2010 година, веднъж през януари 2011-а, през май 2012-а, през ноември 2014-а, през март, май и декември 2015-а, през септември и ноември 2016-а и нататък са ни занимавали със зрелищни удари срещу корупцията по границите, при които са отвеждали под стража поне петнайсет митничари, или двайсет, или трийсет и повече даже.

Между тия удари има много общи неща, а различните са толкова малко, че само потвърждават правилото.

По правило акциите, „насочени към пресичане на порочни практики за изнудване на пътникопотока, преминаващ през граничния пункт“ (по израза на техния първопроходчик Цветан Цветанов) са дело на ГДБОП, ДАНС и отдел „Вътрешна сигурност“ в МВР и се извършват под наблюдението на държавното обвинение. Те са винаги гръмливи, демонстративни. Препоръчват ги като „реализации в резултат на дълга оперативна работа, продължила месеци с употреба специална разузнавателни средства“. Понякога са с кодово име: „Далаверджии“, „Митница“, „Граница“. В тях обикновено участват над сто спецагенти и полицаи, над десет прокурори и следователи. Атаките продължават над двайсет часа, при което граничният пункт се затваря и от двете му страни се образуват километрични опашки. В присъствието на подбрани репортери с камери първоначално всичко живо на ГКПП-то се затваря в една стая, ако много знае се просва по очи на земята, а после репресиите се ограничават до служителите на смяна. Незабавно се разпространява информация за обиски и претърсвания на над осемдесет адреса и автомобили и за намерени стотици хиляди в левове и валута. Подробности не се спестяват: началник на смяна предал на началник на пункт плик с 10 хиляди лева, в дома на друг под дюшемето са открити 82 хиляди, трети криел 60 хиляди в кабинета си или бил затиснал под клавиатурата на компютъра сто евро, някой хвърлил през прозореца взетото, а един инспектор се скрил в клозета… На брифинг се оповестяват престъпните схеми. В една от тях спедиторите дават от 1500 до 3500 лева на контейнер, за да извършат митничарите правилната проверка. В друга шофьори плащат такса „Спокойствие“ в размер от 50 до 500 евро. Бакшишите за китайско, турско и дубайско карго, за акцизни стоки и гориво са различни. Те се дават на началника на смяната, който ги съхранява и разпределя по вертикала. Имената на арестуваните излизат по медиите изцяло, за разлика от тия на мургавите джебчии, които се крият дискретно зад инициали. Репортажи от откритите съдебни заседания, след които повечето биват пуснати на свобода, показват лицата им – на всички – и на тези, за чиято вина няма доказателства. Обвиненията срещу останалите, които се прибират с мярка „подписка“ или „парична гаранция“ са по член 301 и 282 от Наказателния кодекс, свързани с изнудване на наши и чужди граждани. Те обичайно не издържат в съда, защото се крепят на показанията на Анонимен свидетел 001 или Агент под прикритие, който е рушветодател и сам е правил филмиране и подслушване, за да докаже собствените си показания. Законът на омертата надделява над кодексите в съдебната залата. Подсъдимите мълчат. Както и свидетелите от бранша – поради интереси или страх. Очевидци на вземането на подкупите няма, има белязани пари понякога, но правосъдието се възпрепятства от мълчанието за свързаните с тях обстоятелства. Престъпната група остава в обвинителния акт като правен термин без съдържание – тя лидер няма, всички в нея се оказват невинни, солидарни и равнопоставени.

Накратко казано – в затвора у нас няма осъден задълго корумпиран митничар. Оправданите печелят дела срещу прокуратурата и срещу държавата в Страсбург и ние плащаме за вредите, нанесени на достойнството и честта им. Отстранените по Закона за държавния служител се връщат на работните си места и още докато тече делото срещу тях, събират парсата по-усърдно отвсякога и се отчитат където трябва. Тези с прякорите – Сопола, Марадоната, Кратунката, Дебелия, Цайса, Шпертплата стават легендарни, тяхната недосегаемост и стандартът на живота им ги произвеждат в пример за подражание.

– Двайсет и петимата задържани във „Варна-запад“ демонстрират усещане за безнаказаност – отбелязва млад прокурор.

Нормално. Това усещане е адекватно на действителността. Ако демонстрираха усещане, че ще бъдат наказани, адвокатите им щяха да имат основание да пледират „невменяемост“ – което е една допълнителна причина да бъдат оправдани.

– Контрабанда има и винаги е имало – признаваше си неведнъж бившият шеф на митниците Ваньо Танов. Той по заповед на премиера Борисов не закачаше Мишо Бирата и звънеше на ЕГН-то, демек – на единният граждански номер, вместо на телефонния номер на един футболист от съотборниците на премиера Борисов в „Бистришките тигри“ – но беше искрен, когато можеше да си го позволи. Всеки, който е минавал през софийския Женски пазар знае, че Танов е казвал истината – контрабанда има, разбира се. Щом стъпи на пазара, всеки минувач се оказва заобиколен толкова мургави продавачи на цигари, колкото са песъчинките под краката му.

Защо корупцията на границата остава безнаказана, а масовите арести стават за смях? Чуйте отговорите на Костадин Няголов, на Георги Шишков, на Гого Зеленото и други знайни и незнайни бивши митничари.

– Обществена тайна е – казва един от тях – че се вземат рушвети на границата. Мине някой с цигари, за да заобиколи закона, предлага евра – вземаш ги и той си минава. Всяка смяна си има бригадир, той събира парите, част от тях раздава на митничарите по заслуги, а другите отчита. Това е митничарската такса „Спокойствие“. Докато не стигне горе до нейния събирач, ГДБОП нищо не прави.

– Арестите на митничари не са успех, а провал – смята друг. – Събират пари на границата, делят ги помежду си, а някои стигат догоре. Разследването обаче спира на първото стъпало. Тодор Караиванов – Тошко Пая, шефът на митницата в Свиленград, арестуван след като е награден от Ваньо Танов, е хванат с 12 хиляди лева на работното място и 6 хиляди лева в дома му. Логично е да е обратното – да си носи вкъщи изкараното. Вижда се, че той събира пари и чака повечето да бъдат транспортирани. Не трябва ли ДАНС и прокуратурата да проследят потока на парите?

Трябва, да. Но аз се питам и друго : не могат ли, или не искат?

Ето отговор от бивш митничар с 23-годишен стаж:

– В митниците има златни момчета със златни кюлчета, а ключетата на устата им – каквото и да се случи да не говорят, ги държи някой. Златните момчета са доверени лица, минали са всички тестове, правят се конкурси за тях, работят на ръководни постове, каквото и да стане с тях по арестите, те не казват за кой са предназначени парите, с които те са хванати.

Чак пък „никога!“

– Има по върховете в съдебната и изпълнителната власт хора, които слагат чадър на корупцията в митниците. Тя в голямата си част е политическа. Има съвестни служители, които са принуждавани да участват в определена схема. Ако откаже да е в схемата, няма да е на смяна.“

Хубава работа!

РевиЗоро признава:

– Вика ме министърът, като бях шеф на митниците и ми казва: тази фирма ми е близка, пусни ТИР-а без проблем. А аз казвам – като ти е близка, пусни си ти ТИР-а.

Друго е казал Ваньо Танов, лека му пръст, в прословутия запис за Мишо Бирата…

Кой каквото ще да казва, но светът не е безграничен, има граници и митници, за митаря и за фарисея и в Библията пише.

Професията на митничаря е трудна, място се печели с конкурс, за едно се борят трийсет –четирийсет души, 99 процента от тях са висшисти. Явяват се на тест за честност и интегритет, боравят със 105 нормативни документа, осигуряват на държавата приходи, разкриват стокова, парична и акцизна контрабанда, пресичат канали за мигранти и наркотрафик. Зиме зъзнат на открито при минус дванайсет градуса, лете жега ги души и асфалтът им пари краката. Ако внасят пари в политически и мафиотски каси, то не е само тяхна вината. Край тях минават разни хора, с разни идеали, но повечето състоятелни, както Алеко Константинов е казал – да доиш и да остане… Ако вземат такса „Спокойствие“, то е и защото те самите я плащат. А кое по-напред да плати човек с 600 лева заплата? Нека този, който взима толкова за честния си труд и само с тях оцелява, и успява да си изучи децата, пръв да хвърли камък върху тях.

КАЛАБРИЙСКАТА НДРАГЕТА инвестира милиони в България, уведомява ни италианският прокурор Никола Гратери, когато идва за малко на гости у на. Той е водещ прокурор на Италия, прочул се заради борбата си с мафията в Калабрия – една от най-богатите и мощни мафии в света. Пристигна в София, за да представи книгата си „Бялото злато“ – най-новото разследване за пътя на кокаина от Колумбия, Перу и Боливия през Аржентина, Венецуела, Бразилия, САЩ, Австралия, Германия, Италия, Англия, Ирландия и България. Негов съавтор е професор Антонио Никасо – учен от световна величина, експерт в областта на организираната престъпност.

Мои приятели от издателската къща „Авлига“ склониха ми прокурор Гратери да ми даде интервю. Разговаряхме в лоби бара на един нов хотел срещу Националния дворец на културата. Той слезе от стаята си на горния етаж в мига, в който удари часа на нашето свиждане – в единайсет, нула минути и нула секунди. Малко след него дойде и професор Никасо.

– Кажете, господин Гратери – попитах аз – кое може да накара влиятелен прокурор като вас да напусне кабинета си с меките мебели и заедно с един университетски професор да обиколи света, за да опише маршрутите на кокаиновите бандити?

Италианецът е приветлив, скромен, невисок господин, обръснат гладко и облечен в сако на пепит и разкопчана бяла риза, видът му няма нищо общо с оня мачо в черен кожен шлифер и двудневна брада, на който се стремят да наподобяват у нас претендиращите за борци с престъпността. Усмихва се:

– Аз следя кокаиновата мафия от трийсет години насам и искам да дам всичко от себе си, за да я покажа и да ѝ навредя. За да върша добре тази работа, трябва да се срещам с магистрати, с полицейски служители и разследващи журналисти от цялото земно кълбо, защото пазарите на наркотика са навсякъде по света. Важно и личното познанство к колегите, човешкия контакт. По телефона не се обменя информация, не и такава, каквато ми трябва. Освен това е важно да се обясни на повече хора колко значимо е всяко разследванията за кокаина, защото той размеква мозъка на младите хората, унищожава усмивките на хората, съсипва икономиката и целия ни живот. С парите от кокаина не се купуват само хотели, ресторанти и пицарии, с тях се купуват и телевизии, вестници, влияе се върху общественото мнение така, че той да възприема като нормални мафиотските интереси. Ние с професор Никасо, който е съавтор на книгата „Бялото злато“ сме заедно от деца. Живеехме в две близки градчета в Италия, запознахме се едно лято, а след това като момчета играхме заедно още много лета. Пораснахме и открихме, че имаме общи разбирания, едно общо желание за справедливост и една обща нетърпимост към несправедливостите, възпитано у нас от нашите родители. Произхождаме и двамата от семейства, в които моралът и етиката са важни. Реализирахме се в различни професии, всеки научи по своя начин много за мафията и за моторите ѝ във властта. Решихме, че е важно да напишем в книги това, което знаем, за убийственото ѝ задкулисие, за да намерим повече съмишленици, готови да съдействат за разкриването му.

– Трудно ми е да повярвам, че сте действащ прокурор и то на висок пост. У нас едва ли би напреднал в кариерата магистрат, който пътешества с месеци и пише книги, за да обяснява, че моторът на мафията е в държавната власт.
– Аз в моя живот се ползвам от една голяма привилегия – да не се продавам никога, на никаква цена. От същата привилегия се ползва и професор Никасо. Ние с него сме свободни хора, въпреки че на него му се наложи заради своята сигурност да напусне Италия и да живее в Канада. И въпреки, че аз живея под полицейска защита вече трийсет години и дори за да отида до тоалетната понякога, трябва да говоря с охраната – къде и как. Свободата е в главата на човека. Аз съм свободен, защото никога не съм приел подаръци или постове от политиците. Свободен съм, защото никога не съм поискал нищо за себе си, моите искания са само да други хора. Иначе щях да бъда зависим. И нямаше да мога да напиша с професор Никасо единайсет честни книги. Има колеги, които проповядват, че мълчанието е част от професията. Те не искат информация, не дават и се пазят от журналисти.

Това означава, че от нещо се страхуват. Аз от нищо не се страхувам. Няма какво да крия.

– Знаех си, че част от колегите ви не гледат добро око на пътешествията ви и на писателската ви дейност.
– Има завист, да. Но аз се справям.
– Как ?
– Усмихвам се и това е.
– В книгата си показвате стъпка по стъпка как наркобизнесът обогатява трафикантите, убива зависимите, заразява банковата система и корумпира хората с власт. В кои държави той се наказва най-строго и в кои остава безнаказан?
– Първо трябва да се знае, че наркотрафикът и корупцията са едно и също лице на медала.

Професор Никасо, който седи мълчалив до тоя момент, се обажда:

– Невъзможно е да се мисли за трафик на дрога без да се мисли и за корупцията във властта. От корупцията идва тази безнаказаност, за която питате. Колкото по-силна е тя, толкова е по-слаб натискът на медиите в защита на обществения интерес. От нея идва недоверието в институциите – това, което наблюдаваме тук, в България. У вас липсва доверие в действията на прокуратурата. Оттам липсва смелост у полицията да се бори с трафика на наркотици и у хората да ѝ помагат в тази борба. Това обяснява защо Ндрангетата се е обърнала именно към България като страна в която да инвестира своите капитали.
– Калабрийската ндрангета инвестира в България? – уточнявам за всеки случай аз, поглеждайки към магистрата.
– Да – потвърждава най– спокойно Гратери – това става ясно от разговори, записани със специални разузнавателни по време на разследвания за наркотрафик. В един такъв разговор, записан тази година, се казва, че едно мафиотско семейство иска да построи един огромен хотел именно на вашето Черноморие като инвестира сто и шейсет милиона евро.
– Две са причините България да е привлекателна за Ндрагетата – добавя професор Никасо, като усеща напрегнатия ми интерес. – Първо, у вас данъците са от най-ниските в Европа – като открие тук фирма мафиотското семейство ще плаща само десет процента данъци. Второ – защото вашата страна е идеална за трафика на кокаин, благодарение на варненското пристанище, и за трафика на хероин, благодарение на близостта ви до Афганистан. В момента консумацията на тези наркотици у вас е по-скоро слаба, вие имате около 25 хиляди консуматори. Но нивото на българските престъпни групи расте благодарение на новите технологии, които използват. В момента поне шест мафиотски семейства имат отношения с български организирани престъпни групи, свързани с наркотици и пране на пари.
– Така ли е, прокурор Гратели? Шест калабрийски мафиотски семейства развиват дейност у нас?
– Да. От 2005 година насам много от разследванията в Италия изкараха наяве тези отношенията между ндрагетата и България. Нейните интереси се простират и в Полша, Хърватия, Украйна, Русия. Организациите, които контактуват с нея се възползват от либерализирането на визовия режим и Шенген. За да изнесат дрогата, местните криминални групи се възползват от екипажи на кораби.
– Преди време един наш кораб „Свети Николай“ бе заловен с три тона кокаин на борда – спомням си аз. – Екипажът бил нает уж да вози захар от Латинска Америка за Испания. Там бяха арестувани над двадесет наши моряци.
– По тази схема получаването на наркотика става в пристанищата, макар че традиционното е прехвърлянето на наркотика между плавателни съдове в открито море.
– Чували ли сте за нашия Брендо, Кокаиновия крал?
– Да, българинът Евелин Банев-Брендо беше включен в операцията „Маня Карта“. Той получи двайсетгодишна присъда от италианския апелативен съд, но Върховният съд в Рим върна делото за ново разглеждане.

И професор Никасо е чувал за нашия Кокаинов крал.

– Брендо е един интересен персонаж – отбелязва той. – Има странни връзки с наркотрафиканти, осъдени след две операции, в които са хванати шест тона кокаин. Свързан е с едно мафиотско семейство Делоко от Розано, близо до Торино… Но тъй като ние се храним от културата на правото, а не от съмненията не можем да кажем много за него. След като неговата присъда беше анулирана, той вече за италианското правосъдие не е криминален контингент. Знам, че и в България е бил оправдан по друго дело – за пране на пари от наркотрафик. Когато беше в Италия, по време на процеса той получи твърде ясен знак за мълчание – отвлякоха дъщеря му. Вероятно ще има нов процес срещу него в Италия.
– Съдията Клаудио Диза, който върна делото в частта му за Брендо пише, че обвинението срещу него се базира на подслушани разговори, но в тях се говори не за него, а за Дядото – показвам осведоменост и аз.
– Е, разбира се – отвръща Гратери. – Но какъв интерес имат трафикантите да говорят за дядото на Брендо? Когато ги подслушват, те не казват „Донеси ми трийсет килограма кокаин“, те казват: „Донеси ми трийсет пижами“.
– В българското правосъдие на подслушването не му се дава много вяра. Само по себе си то не се приема от съда като доказателство – споделям аз.

В италианското правосъдие не било така.

– За италианското правосъдие записите са изключително важни – обяснява прокурорът. – За нас казаното от човека, който сме записали е по-важно дари от думите на някой, който в момента съдейства на правосъдието и разказва за мафията с едно наум, че колкото е по-услужлив, толкова повече ще облекчи собствената си наказателна отговорност. Случаят с Брендо е по-особен. Той самият не е записан. Говорят за него, но неговият глас го няма на запис. Това е доказателство от типа „чух да казват“, затова съдията не му дава вяра. Един добър магистрат, когато чуе да се говори за Брендо, ще се постарае да запише и него преди да внесе обвинението.
– В България неведнъж се появяват скандални записи със задкулисни договорки на магистрати и политици – вметвам аз, пък ако ще да стана за резил. – Главни герои в тия записи са премиерът, шефът на митниците, прокурори, министри, съдийки. Това, което се чува е възмутително, но не стига по-далеч от клюката. Казва се „записът е манипулиран“ – и край! Не се търси отговорност от записаните за търговия с влияние и корупция.
– Това е грешка. Какво значение има, че някой казва „записът е манипулиран“? Записите в днешно време се правят с компютър, а не както едно време върху лента, така че те много трудно могат да бъдат манипулирани без от това да останат следи. Аз от този компютър, който виждате пред мен, мога да запаша и да проследя около шестстотин души. Каквото и да монтирам след това върху техните гласове, аз ще оставя следа. Ако прехвърля сега един запис върху флашка, която да ви дам да я разпространите като журналист, някой специалист след това ще засече и секундата, в която съм го направил. От намесата в записите със СРС винаги остава следа – нещо като личен отпечатък. Така че някаква възможна намеса не може да се използва ката извинение и да се елиминира записа като доказателство.

Интервюто вече е станало по-дълго, отколкото може да събере една вестникарска страница, но на мен ми се ще да науча още за италианската мафия. Питам Гратери:

– Кои са най-новите успехи в борбата с мафията в Италия?
Той изглежда доволен да отговори на тоя въпрос:
– Преди два дни беше осъден на трийсет години затвор Панунци Роберто, най-големият брокер на Ндрангетата. Той неведнъж е задържан под стража. Първият път съумява да си издейства домашен арест заради проблеми със здравето, оперира се даже в една клиника и оттам успява да избяга. Един път го арестуват преди пет години в Испания заедно със сина му и зет му, отново избяга. Но преди година и половина го арестувахме на границата между Венецуела и Колумбия. Направихме разследване с финансова полиция, както и с експерти по наркотиците, докарахме го в Италия. Преди да кацнем в Рим, поискахме да бъде изолиран в затвора.
– Заради него ли сте под полицейска защита?
– Аз съм отдавна под защита. Преди 30 години започнах да разследвам ндрагетата. Арестувах част от общински съветници и тогава стреляха по къщата на моята годеница. След което ѝ се обадиха и ѝ казаха да не се жени за мен, защото е щяла да се ожени за мъртъв мъж. Нарастваха все повече и повече заплахите, по време на разследване се разбра, че подготвят атентат с експлозиви към мен. До момента обаче съм жив. Гледам да внимавам как се движа, не ходя на кино от 30 години. А в Калабрия дори не влизам в ресторант. Животът ми е доста ограничен, за да не давам възможност на мафията да ме елиминира.
– Не се ли опитаха да ви купят?
– Не се продавам. Нямам цена.
– Как в Италия се справяте с корупцията във властта?
– Ние казваме, че Италия е страна на мафията и на корумпираните, защото има истинска прокуратура и полиция, която успява да изкара навън тези неща така, че те да се видят. Докато в други държави няма разследвания върху отношенията между политиците и мафията и заради това хората вярват, че там няма такава обвързаност. Президентът Джулио Андреоти, който около седем пъти е министър-председател, е обвинен във връзки са мафията, но делото е прекратено по давност. Но така или иначе, в решението на съда се потвърждава, че преди 1998 година той е имал много контакти с мафиоти. Голямата разлика между сицилианската мафия и всички останали е, че тя е съставена от висшестоящата класа. Така че има силна връзка между нея и властта. Докато другите мафиотски групи първо са се самородили и после са се обвързали с по-силните фигури във властта. Няма как да се мисли да мафията без политическите сили. Марчело де Лутри, дясната ръка на Берлускони и един от основателите на неговата партия Форца Италия е с присъда за мафията.
– Да, да – потвърждава професор Никасо. – Магистратите в Италия са силни и независими, те са здраво тяло, много малко от тях си позволяват неприлична близост с политическата класа. Общо взето, тя не може да ги контролира. Има доста областни управители, сенатори, депутати, съдии, полицаи и адвокати, които са отишли в затвора. Трябва да ви кажа, че и елитът на италианската полиция е един от най-добрите в света.

Аз, за съжаление няма с какво да се похваля. Питам като ученичка:

– България е под наблюдение на еврокомисията, сигурно знаете това. И нас ни критикуват, че нямаме в затвора босове на контрабандата и корумпирани от властта. Какъв съвет бихте дали на българските си колеги?
Гратери се замисля малко.
– За да успееш, трябва да промениш правилата на играта. Това може да направи само политическата класа. На българските си колеги казвам – да имат кураж. Да са по-смели, да се заобиколят от честни хора. Дори в офиса, дори чиновникът, който им прави фотокопията, трябва да е честен човек. За да не излизат новини от прокуратурата.
– Това ли е всичко?
– Че какво повече от това? Трябват ви честни хора в политиката, прокуратурата и съда. Ако нечестните преобладават, променете това.

Да го променим ли? Лесно е да се каже.

ЕДИН ПРОЕКТ ЗА НОВ ЗАКОН ЗА ГОРИВАТА предизвиква шумно негодувание сред собствениците на малки бензиностанции през юни 2018 година. След като е приет на първо четене в Народното събрание, малките в бранша насрочват протестен митинг в София – за 26 юни. Те твърдят, че промените в регулирането на дейностите с нефтени продукти ще убият конкуренцията и ще вдигнат цените за крайния потребител. Техен вносител е Емил Димитров – РевиЗоро, бившият шеф на митниците, който е станал депутат от „Обединените патриоти“, управляващи заедно с партията на Борисов. Той, както винаги, приема поканата ми за интервю. Убеден е, че опонентите на неговия закон са застъпници на корупцията. Аз го питам:

– Нали знаете, господин Димитров, че в София пристигат стотици цистерни, камиони и коли? Ще протестират с плакати „Долу монопола на търговията с горива!“
– А защо ще го направят! – нервира се моят приятел. – Какво им пречи законът за горивата? Той засилва контрола върху пазара. Лошо ли е, според вас, да се затегнат правилата за търговия с петролни продукти, като се въведе регистрационен режим за фирмите с изисквания за банкови гаранции и солиден капитал?

Говорим си на „ви“, защото сме на запис.

– Това, което казвате, звучи добре – отбелязвам. – Но малките търговци твърдят, че от това ще си изпатят над 400 фирми, ще има фалити и скъпотия. В пиринско и без туй завчера протестираха срещу цените на бензина.
– Завчера ли? Аз от години обяснявам, че има много бензиностанции, които не са регистрирани никъде и са нелегални, някои са в камиони и фургони даже. Собствениците, които се крият зад гърба на земеделците и горските работници, твърдяха, че няма нерегистрирани сред тях и аз говоря неверни неща. Сега пък твърдят, че новият закон ги ограничава. Защо? Ако са легални, те и по сегашните закони би трябвало да са регистрирани, да се знае колко резервоара имат, да са с нивомерни системи и да не манипулират данните към НАП. Целта на новия закон е да се регистрират всички бензиностанции, за да бъдат проверявани. Той дава право на всички, които сега търгуват с горива, да продължават да търгуват, стига да се регистрират. Имат 6 месеца да го направят. Това е. Не слушайте глупостите, които разправят!
– Какви са условията за регистрация?
– 20 000 лева уставен капитал. Добро образование. 3 години стаж. И обезпечение – 20 000 лева на обект.
– Това е за дребните търговци, нали така? За едрите се иска 3 милиона лева капитал, 5 години стаж и половин милион банкова гаранция.
– Изискванията за стаж и банкови гаранции целят да не се прехвърля бизнесът на малограмотни и малоимотни граждани, които не могат и да бъдат глобени след това. Що се отнася до регистрацията, тя ще струва 2-3 лева на нерегистрираните, колкото да си ламинират удостоверението от министерството и да си го закачат в обекта. Какъв проблем е за човек, който има бензиностанция за 2 милиона, да докаже, че има 20 000 лева собственост от нея? Проблем било, непреодолимо препятствие. Дават интервюта пред бензиностанции, в които има по 5-6 колонки с по 5-6 пистолета за различни горива. Една колонка струва 60 000 лв. Доказваш, че една трета от нея ти е собственост и си редовен. Да, но на тия и за 200 лева да им поставиш условие, пак не щат да се регистрират. Защото не искат да бъдат контролирани! Предпочитат да работят безконтролно, както са го правили 20 години.
– Веднъж казахте, че у нас има 2800 регистрирани и 7000 нерегистрирани бензиностанции. 7 хиляди! Откъде знаете, че са толкова, като ги няма в регистрите?
– Аз и 4000 да кажа, че са нерегистрирани, пак ще отричат. Но ето, само в последните 3 седмици се явиха три нови сдружения, които се наричат национални и твърдят, че в тях членуват хиляди дребни и средни собственици. Питайте ги точно колко са. Аз повтарям думите на на главния прокурор: има хиляди обекти, които не са регистрирани или имат регистриран по един резервоар, а притежават и втори, и трети, на байпас, манипулират данъчните уреди и са залавяни. Значи и от регистрираните има такива, който работят незаконно. Ние искаме всички да се регистрират. А те не искат и си търсят причини.
– Още като внесохте проектозакона ви обвиниха, че лобирате за големите търговци на горива като Валентин Златев, за да може малките да изчезнат от пазара.
– Как измислиха това? В закона никъде не пише – стоте бензиностанции на еди кой си да работят, примерно, а десетте на другия да се закрият. Той не въвежда ограничения в бизнеса – количествени или географски. Всеки, които продава гориво и зарежда коли и камиони, е търговец на дребно. Никой на никого не диктува дали да има една колонка, или десет, или двайсет, дали да отвори две, десет или сто бензиностанции. Никой никому не казва: продавайте толкова тона на ден. Законът не дели фирмите в бранща на големи и малки. Другото е лъжа. Тя се тиражира, за да могат депутати, лидери на партии и представители на най-високото ниво в изпълнителната власт, да кажат: ние закона не сме го чели, ама тук едни хора са притеснени, хайде да си търгуват безпроблемно… Ами нали тия хора, които не искат да се регистрират, до вчера твърдяха, че не съществуват? Нашата борба е за един милиард. Да влезе в хазната.
– Какъв е този милиард?
– Толкова губи годишно държавата от незаконен внос на горива. Виновните за това се крият, а като наближи Нова година, почват да си късат ризите: дайте за децата, за социално слабите! Пак питам: какво ще им стане, като се впишат в регистър и станат легални? Нищо, освен, че ще ги контролират. Това следва от закона, нищо друго. Но те ще продължат с лъжите. Този законопроект е на 7 министерства и 14 институции, а не е петролната и газова асоциация на Златев, както се твърди. Но не смее никой да го внесе шест години!
– Че какво страшно има?
– Това е най-антикорупционният закон от последните 2 десетилетия. И най- антиконтрабандисткият. Сама си направете извод кой и защо не го иска. Имаме закон за фармацевтите – на какви условия да отговарят. Имаме закон за алкохола. Имаме за цигарите. И закон за розите ще правят. Защо да няма закон за горивата с оборот за милиарди? Tрябва да има ред на пазара. Този закон го въвежда и пречи на контрабандата и корупцията, които вървят ръка за ръка.
– Че нали уж борбата с корупцията върви с пълна пара? – питам с явна ирония в гласа.
Емил остава сериозен. Той сега е един от управляващите.Обяснява:
– Аз казах на премиера: „Успех е, че само трима министри от кабинета ви са против закона за горивата. От предишните кабинети само трима бяха „за“. Навързани са нещата. Изведнъж някой казва: „Ама те, собствениците на бензиностанции, са ни избиратели, ама помогнаха ни на кампанията, ама защо сега да ги притесняваме, не може ли по-нататък? Министри от няколко правителства са правили всичко възможно законът да не влезе в Народното събрание, да не стане. Аз призовах: да не се делим на леви, десни, предишни и по-предишни, господа! Крайно време е такъв закон да има в България. Но всички партийни формирования се разцепиха на две – едните са против, но другите са „за“ държавата да губи по един милиард.
– Сигурен ли си, че губи цял милиард?
– Една трета от горивата са контрабандни. С новите правила ще се намали сивия сектор, който заема 30% от този пазар.
– Как ще забележим, че е станало това? Сивата икономика не се вижда, нали затова я наричат така?
РевиЗоро, както винаги, е прям:
– Тя не се вижда, но колите се виждат! И зареждането им. Имаше един анализ на министерството на финансите за 2015-а и назад. Но го скриха, защото не визираше бивша политическа сила, а проблемът със сенчестата икономика, който не се е променил. Сега само двама-трима от 240 души в парламента се натискат да събират пари за държавата.
– Двама-трима?
– Ами толкова. Другите подписват проектозакона, ама се ослушват за причина да се гласува против.
– И защо така правят? – питам като петгодишна.
Предполагам, че оттук нататък управляващият депутат ще си затвори устана, но не съм познала – това е РевиЗоро – такъв, какъвто си беше по-рано. Пали се:
– Схемите за контрабандата са ясни. Като я борехме преди 20 години имаше разни Самоковци, Пилета, Бутчета…, които я вършеха, познаваха ги министрите, но се правеха на нечули. В 90-те години имаше хора, овладели границата и тя работеше под строй – за контрабандистите, уви. Но то е минало-заминало. В момента нямаме контрабандисти – Самоковци, Пилета, Бутчета… Имаме министри.
– Моля? Правилно ли чух?
– Да! Имаме стройна структура, която се толерира директно от най-висшия етаж на изпълнителната власт. България е парцелирана на Северна и Южна, според това кой се занимава с контрабандата и внася. Уточнени са камионите, влаковете. Това се случва, но всички се правят, че не го виждат. При горивата имаше по-голям ред навремето. Но тогава имаше мафиоти, а сега министри. И хората в легалния бизнес питат: ние защо плащаме данъци, след като вие толерирате тая вакханалия? Седят някакви министри и си измислят доводи, за да не се приема Законът за горивата. Това е проблемът. Не е мой, обаче.
– Чий е тогава?
– На среща с премиера, той каза: тези пари от горивата генерират престъпност, работят срещу всички и трябва да влязат в бюджета. Но много близки до премиера правят всичко възможно да съборят закона, писан за това. Премиерът има възможност да ги махне, аз нямам. Ако той няма сили и смелост да се пребори с тях, не може да се пребори и с контрабандата. Като партиен лидер той пред мен и колеги, заяви: „Този закон от нашата партия ще го подкрепят всички“. Попитах го кои „всички“? Аз виждам четирима, всичко друго се ослушва или гласува „против.“ Да, те ще гласуват това, което той поиска. Но очевидно почва разнобой. Бивши министри от негови кабинети, шефове на парламентарни комисии почват да работят срещу него.
– Леле – подсказвам на Емил да не прекалява. Не искам с това интервю да му направя беля.
Но той почнал ли е, спиране няма.
– Това, което аз чух с ушите си от премиера – и не само аз, а още двайсет съветници и експерти, е „Законът да стане!“ А това, което виждам с очите си, е нещо, заради което се питам: дали премиерът е изпуснал властта? Защо говори едно, а неговите в парламента правят друго? Дали той нарочно казва пред нас, че подкрепя закона, а на тях им дава сигнали да го съборят? Или се опитва да угоди на всички? Или хората, които работят срещу него и в собствения му кабинет, са толкова силни, че не смее да им посегне? Това са версии. Премиерът каза, че е „за“ този закон и не вярвам да се отметне, не виждам какви аргументи ще му намерят. И не мога да си представя, че той и в третия си мандат няма да успее да прекара такъв елементарен закон против контрабандата. Ако каже, че в четвъртия мандат ще успее, кой ще му повярва? Аз не, въпреки че назначението ми за шеф на митниците се дължи на него. И аз му дължа услуга. А единственото, за което ме е помолил, е за този закон. Аз не мога да му откажа и го внасям. Нормално е, че търпя негативи. Но нормално ли е, че негови бивши министри, председатели на комисии го саботират? Не може аз да съм единственият, който ще пази искането на премиера от собствените му депутати! Нещо не е както трябва. Предполагам, че като мине европредседателството и му свършат международните ангажименти, Борисов ще седне и ще въздаде справедливост.
– Справедливост? В смисъл? – уточнявам.
– Всички, работили срещу него, трябва да бъдат пратени на заслужен отдих. Инак ще се окаже, че той е изгубил цялата си власт.
– Тежки думи са това.
– Аз съм директен.
– Да се върнем към контрабандата. Премиерът казва, че е смазана.
РевиЗоро потвърждава:
– Имаме успех с цигарите. А през януари по нова схема за 10 дни вдигнахме с 12% приходите по горивата.
– Браво.
– И премиерът каза: браво! Но на петия ден ни пробиха от четири места – започнаха да внасят горива откъдето внасяха. В огромни количества. С протекцията на държавните институции.
– На отделни чиновници? – задавам този въпрос, за да чуя някое име.
– Отделни чиновници няма тук! Има висши държавни служители, на които се казва: не ти е тема това. И човекът почва да гледа на другата страна, че иначе ще го уволнят. И се кръсти да не го осъдят някога. Тежко е положението. Затова чакам развръзка след края на европредседателството: ще намери ли сили премиерът да се пребори с близкото си обкръжение или ще се предаде. Ако не даде ясен знак и не обезсили тия хора, ще има проблем с инвестициите. И той няма да е единствен. Тия хора ще го махнат, ще си работят зад гърба му. Ще го изолират, както и сега са го изолирали за част от случващото се. Знам, че му е трудно. Очаква го преломен момент. Аз му желая успех.