БЪЛГАРСКАТА МАФИЯ, КАКТО Я ВИДЯХ: Глава първа Бомбата в „Труд“

От книгата на Анна Заркова „Българската мафия, както я видях“

В тази книга няма нищо измислено. Но има истини, които са пропуснати. Това са истините, които не знам и тия, които имат обратна страна, която също не е лъжа. Прости ми, читателю, за премълчаното и за неназованите имена.

Глава първа

Слава Богу, вече се развиделява. Тази нощ сънят е бил при мен за малко, колкото да остави една тъпа болка в главата ми. С нея ще трябва да почна деня. Навличам чифт стари дънки, скъсани на коляното. И днес, разбира се, няма да ходя на работа. Преди два месеца подадох оставка. Откакто се помня, съм репортерка – вестникарка, но сега си търся нов занаят. Причината е, че от стария напоследък ме хваща срам. Мисля да отворя малка книжарница. Имам довечера среща във връзка с това. Трудна среща. Някъде четох, че някой бил казал, че парите са най-важното нещо в света. Не съм съгласна с него, но признавам, че в моя случай в момента е прав.

Включвам телевизора. Още е рано и повтарят новините с вчерашна дата.

В кадър е видеозапис от циганска махала: група полицаи бягат, а след тях летят бутилки и камъни. Отишли били там да прекратят оглушителна музика по сигнал, но пияната тълпа им надделяла.

Друга новина: пак затворник избягал. По-рано други двама напуснаха Централния софийски затвор през главния вход – и то така, сякаш си излизат от лоби бар. Въоръжени бяха с пистолет и нож, и заснети от камера, която показа как група надзиратели неподвижно зяпат след тях, една чистачка ги погва с метлата, обаче не ги настига и те изчезват в далечината…По тоя повод главният прокурор съобщава, че не трима-четирима само, а 925 осъдени на лишаване от свобода се издирват със заповеди за арест, защото по килиите ги няма.

Трета новина: една баба плаче – хвърлила от терасата 2500 лева на телефонен измамник.

Водещата на предаването обобщава: вотът на недоверие за правителството заради безредието и престъпността се провали вчера очаквано.

Вътрешният министър е поканен за коментар.

„Рейтингът на МВР – заявява той в речитатив – е по-висок сега, отколкото е бил, когато са били на власт предишните. Мотивите за вота на недоверие са свободни съчинения на опозицията.“ А за бегълците от правосъдието – какво мисли? Тук отново е категоричен: „Ние действаме, а не мислим. Бягствата от затворите са единични“.

Депутат от управляващата партия, смятан за водещ експерт по сигурността, също дава интервю. Сам се пита и си отговоря: „Защо телефонните измами продължават? Защото вървят по инерция и не могат да се спрат“. Едно момиче държи микрофон пред устата му. Не реагира на смешката, която без да иска, е казал. Не се усмихва. Кима с разбиране. И подава микрофона на друг депутат, който е от коалицията на преждеговорищия. Той потвърждава, че са виновни предишните – кара го направо, без заобикалки: „Сега за първи път в историята на България е гарантирана на 100 процента сигурността на гражданите!“.

Репортерката не реагира и на това. Дали го е чула? Един господ знае. Но със сигурност е наясно, горката, че колегите й с бързите реакции ги свалят незабавно от екран.

Затварям телевизора. Докъде я докарахме!

Компютърът ми е угаснал, поставен накриво на нощното шкафче. Натискам клавиш и на светналия монитор изскача Фейсбук. С него е по-весело. Гледам – не само аз, а и една моя приятелка, Галина Накова е чула министъра какви ги говори и е постнала въпрос: „Как така са единични бягствата от затворите, като затворниците бягат по двойки?“

Весело си живеем, няма спор.

Приготвям си едно кафе за закуска и сядам на дивана с компютъра.

Фейсбукът ме пита: Анна, за какво си мислите?

Няма да му кажа, но си мисля – защо не седна да напиша една книга? Имам за това около три причини. Първата е, че не знам какво да правя, освен да пиша. Втората е, че не съм успяла да разкажа много от нещата, които, като разследващ журналист съм узнала. Третата…ще я обмисля по-нататък. Но пък вече съм съчинила заглавие: „Записки около българската мафия“. Банално е и е откраднато от „Записките“ на Захари Стоянов. Но после ще го променя. Важното е да започна с писането, преди да съм се отказала.

НЕ ПОМНЯ КОГА за пръв чух думата „мафия“. Спомням си, че отначало не я разбрах, а после прочетох „Кръстника“ на Марио Пузо и реших, че мафията – това е нещо измислено, нещо толкова гадно, непредвидимо и страховито, а същевременно бляскаво, ритуално и йерархично, че няма как да го има на живо. През 1997 година бях вече щатен криминален репортер на „Труд“ и пишех всеки ден за кражби и грабежи, за проституция, за строителни афери и незаконен хазарт, за рекет и корупция, за трафик на жени и наркотици. Правех постоянно дописки за убийства, гледах трупове отблизо, интервюирах измамени и пребити, но пак не ми се вярваше, че има мафия и в България – че и у нас големите злодеи действат в организации, подобни на държавните: отгоре някой Главен – Капо ди тути капи, който няма равен по важност, по-надолу ресорни босове, генерали и лейтенанти, командващи същински бандитски армии, а отделно политици, охранители, счетоводители и адвокати с ведомости за заплати, с наказателни бригади и „чистачи“ на хонорар.

Години трябваше да минат след това – да видя как престъпните организации стават легални, как босовете им се настаняват в частни офиси или държавни канцеларии, как си правят отдели за връзки с обществеността и как оттам ми звънят, за да уреждат интервюта с магистрати, министри и полицейски началници – за да разбера, че българската мафия е нещо реално. И ако някой на пръв поглед не я забелязва, то е защото организираната престъпност у нас стана част от личния живот на хората и държавните дела, намесвайки се в тях чрез подкупи, обири на банки, изкуствени фалити, контрабанда, разстрели, взривове, похищения на медии, терор над журналисти и други безобразия . Нещо повече – чрез корупцията – вездесъщата корупция с българска марка! – организирана престъпност се сля постепенно с държавата в уникална хомогенна смес, подобна на киселинен дъжд или на вино с цианкалий.

Усетих с кожата си тази адска смес в една съботна вечер, през първите дни от 1998 година, на 17 януари. Има-няма четири месеца след това тя щеше да ме изгори така, че животът ми да спре, преди да успее да продължи по-нататък.

– К’во правиш? Идвай в редакцията! Пращам ти кола!

Беше Ники Стефанов, заместникът на главния редактор, ресорен на криминалния отдел, за който аз отговарях.

Това „к’во правиш“ е според него израз на възпитание. А според мен е израз, който не си струва трудът. Какво може да прави човек в дванайсет часа вечерта?

Отметнах одеялото, с което дремех пред телевизора, станах и затворих вратата към детската стая, където спяха Крум и Катето. Попитах тихо, да не ги събудя:

– Какво е станало, Ники?

– Бомба в „Труд“!

– Каква бомба? – опитах да уточня. Знаех, че Ники обича да преувеличава и го прави с почти всяка криминална новина.

Пращаше ни да тичаме за щяло и не щяло по анонимни сигнали или щом гъкне някой по радиостанцията, включена на полицейска честота, с която разполагахме нелегално. Самият той работеше по двайсет часа дневно или поне изглеждаше така. Кога почиваше, нямах представа.

– Бомба бе, Ани! Взривиха ни!… Взривиха ни, бе, без майтап! Нас!

По онова време взривовете не бяха рядкост. Също както и уличните разстрели, макар че техният пик бе предстоящ. За три години, от убийството на бореца Стефан Мирославов-Крушата до разстрела на бившия министър-председател Андрей Луканов, снимахме и описахме двайсетина знакови трупа – на Герман Винокуров, Деян Добрев, доцент Цветан Цветанов, Емил Кирилов-Крокодила, Жоро Италианеца, Цветан Илиев-Барото, Васил Илиев, Кимбата, Картофа и Богата, двама сарафи от чейнчбюро „Форес“, трима полицаи от „Люлин“…

Ама чак пък да гръмнат „Труд!“

– Жертви има ли?

– Няма. Дежурният екип си тръгна десет минути по-рано.

Усетих, че краката ми леко се подкосяват. Нахлузих дънките и грабнах чантата, сетих се, че касетофонът ми остана в редакцията, върнах се да взема резервния – имах два, а в движение си сресах косата.

Мъжът ми се обади от дивана:

– Къде хукна пак? Кое време е, децата заспаха.

– Бомба в „Труд“, ще видя какво става!

– Мамка му! Да те закарам ли?

– Недей, Ники праща служебна кола.

Видях, че нисанът спира пред входа на нашия блок в квартал „Младост“, но чух и сънения глас на Катя, която се показа на вратата по бархетна нощничка, с боси крака.

– Мамо! Мамо, защо излъга, че няма да ходиш в неделя на работа? Мен батко ми каза, че ме лъжеш, за да заспя.

– Ще се върна скоро, миличка – направих три крачки назад и избърсах сълзичката ѝ преди да капне.

– Стига, Кате! Дръж се мъжки, ще те науча да стреляш с капси! – това е баткото, сънен и по пижама. Хвана сестра си за ръка и я дръпна към спалнята, а аз се измъкнах навън, като крадла.

Шофьорът Стойко ми отвори предната врата. С него бяхме станали близки приятели, той ме возеше до местопрестъпленията с мерак и вместо да ме чака в колата, както другите шофьори на редакцията правеха, слизаше и събираше с мен информация – разпитваше гангстери, минувачи.

И сега ме осведоми за ситуацията.

– Ще те върна сигурно чак утре вечерта. Палтото ти е тънко, нямаш ли шал?… Бомбата е изровила страхотна дупка, рекламният ни офис е съсипан, ченгета са блокирали цялата улица, на хората наблизо прозорците им са счупени, псуват ни, като ни видят…
Стигнахме от „Младост“ до „Дондуков“ 52 за двайсетина минути. По пътя научих, че взривът е избухнал около час преди полунощ – малко след единайсет. Слава Богу, беше събота, репортерите от вестник „Нощен Труд“ почиват през уикенда, а тия от „Дневен Труд“ се били изнесли по-рано вкупом.

Тъмно беше, но видях полицейските ленти. Събралото се множество ми пречеше да разгледам разрушенията. В тълпата мернах Кирил Радев, шефът на Националната служба за борба с организираната престъпност – НСБОП, както я наричахме накратко, която беше хит тогава. Той беше още полковник, но скоро щеше да бъде повишен в генерал, а после да бъде изгонен и да разкаже как премиерът Костов – гол и горд като римски император привиквал и него, и другите генерали да му докладват униформени в сауната.

Стойко ми помогна с лакти да се добера до Радев.

– Най-малко 400 грама тротил. Задействан по електрически способ – каза полковникът, щом ме видя. Беше цивилен, по сако и то разкопчано. До него мъж в дебел балтон духаше на шепите си пара:

– МВР да ми плати, господин Радев! В апартамента ми здраво стъкло не остана, а вънка, както виждате, е минус пет градуса. Какво съм виновен аз или жена ми, че живеем до редакция!

Огледах се наоколо – вярно, сринати бяха прозорците на околните сгради от първия до петия етаж. Зад разкъсаната щора на партера на „Труд“ ясно се виждаше, че ударната върна е съсипала всички компютри.

– Това не е обикновен криминален акт и ние сме мобилизирали цялото министерство!

Познах гласа на Бонев, министърът на вътрешните работи. По-рано беше главен секретар и бе прочут като „най-младия генерал“ – говореше се много за тоя млад, напорист генерал, когото Костов първо натовари със задачата да „отвоюва държавата от мафията“, а после го смени изненадващо с един адвокат.

– Богомил Бонев беше цивилизационният първообраз на Бойко Борисов и беше първият народен любимец – ще ми каже години по-късно доайенът на криминалните психолози професор Бойко Ганчевски с усмивка, зад която не може да скрие огорчението, че политиците преждевременно го пенсионират, за да отворят място за друг.

В онази януарска вечер министър Бонев вървеше с едри крачки към разбитата от взривното устройство будка за вестници до която бях застанала, а репортерът на „Нощен труд“ Димитър Статков го следваше с касетофона в ръка. И Бонев беше само по костюм – с бяла риза и вратовръзка, както беше слязъл от служебната кола. Модата на кожените шлифери в МВР още не беше дошла, щеше да дойде по времето, наречено царско, с назначаването на бодигарда на Негово величество Симеон Сакскобургготски за главен секретар.

– Този взрив е знак, че за първи път криминалната държава се опитва да запуши устата на журналистиката. Взривът е пример как криминални структури се опитват да налагат цензура у нас – говореше Бонев на запис.

Биваше го да говори, бива го и досега (2018). По онова време – в края на ХХ век свободата на словото беше на почит у нас. Щеше да изтече много вода и тиня в бурната река на българската демокрация, преди да станат актуални безсловесните журналисти и управляващи. От годините, в които Бонев управляваше МВР, останаха крилати фрази – за „борците, които обличат костюми“ и стават „добре облечени бизнесмени“ с връзки във властта, за „недосегаемите бандити“ и „институциите, които не могат да контролират себе си, а са опекуни на законността“… Според всички социолози навремето си министър Бонев беше фаворит на общественото мнение и рекламно лице на кабинета. Жилеше необяснимото богатство с операции под кодовото име „Комар“, забраняваше лимузините с тъмни стъкла, отнемаше лицензите на силовите групировки, които лепяха стикери по стъклата на колите и дюкяните, рекетираха и всяваха страх. Журналистите бяха на негова страна в острите му спорове с главния прокурор Иван Татарчев, които пълнеха вестникарските страници. Двамата спореха заради арестите без доказателства за вина и заради пуснатите под парична гаранция – такива, като именития фалшификатор на долари Ержан Рашид-Роко, който удряше по масите по време на гуляи: „В Кърджали аз съм и кметът, и полицаят, и прокурорът и съдията!“ Боян Петракиев-Барона му съперничеше в криминалната слава – побойник, забогатял от нарушения на югоембаргото, когото периодично задържаха и освобождаваха, защото имал зъбобол и страдал.

– Съжалявам за станалото – обърна се и към мен Богомил Бонев, след като Статков изключи касетофона. Той беше „ти“ с доста журналисти от кримиресора. Знаех, че е вечерял наскоро с главния ми редактор Тошо Тошев.

– Припомни си, Ани, какво сте писали в последните дни – заръча ми, прескочи пъргаво развалините и влезе в сградата при оперативно-следствената група.

– Мушкай се след него, не се мотай тук! Вътре са ченгетата, правели експертизи.

Ники Стефанов се беше появил зад гърба ми отнякъде и поемаше командването, както си знае. Скоро щях да науча, че тази вечер той изчакал да излезе от печатницата утрешният вестник и както обикновено, си тръгнал последен. Ако случайността го беше задържала още пет минути в кабинета му, вдругиден щяхме да ходим на погребението му…

Ники мина по-напред от всички зяпачи, смигна ми, хвана ме за ръка и повдигна с показалеца си нагоре пред мен жълтата ограничителна лента. Огледах се бързо, изчаках Кирил Радев да се обърне с гръб, наведох се и се пъхнах под нея.

– Госпожо, тук за граждани е забранено! – един цивилен полицай се приближи веднага към мен, но аз вече чуках по рамото друг, мой познат оперативен работник от столичната дирекция.

– Госпожата ще бъде поемно лице – реагира той незабавно, обаче ме скастри: – Писна ми от теб… не видя ли, тук е шефът!

– Нека журналистката да наблюдава отблизо, няма да пречи, ще помага като поемно лице!

Разпознах гласа на Кирил Радев в решителната подкрепа. И друг път ми беше правило впечатление, че изглежда разсеян, но очите му гледат на четири. Дребен е на ръст, но само външно – нещо, което щеше да се разбере в най-близко бъдеще, когато други генерали дребосъци щяха да започнат да се пъчат, да доносничат на чужди служби, да подслушват за партийни нужди, да асистират на политическата корупция и да клюкарстват по телевизиите.

РОЛЯТА НА ПОЕМНО ЛИЦЕ е досадна и отнема време, но е възможност за журналиста да влезе зад полицейските заграждения и да разгледа местопрестъплението, изпреварвайки конкуренцията. Разбрах го за първи път, когато убиха Андрей Луканов.

Тогава един следовател, с когото се бях сприятелила по работа, ме извади от тълпата репортери и ме строи сред тримата свидетели, без чиито подписи е невалиден протоколът за уликите, намерени в първоначалните следствени действия. Аз отказах да остана при тях, защото бързах да се върна в редакцията и още съжалявам за това. Ако бях останала, може би щях да разбера как така пистолетът, с който беше застрелян четиридесетият премиер на България, е намерен цели три седмици след това и кой допуска водоноска на лобното му място – водоноска, която измива кръвта, а с нея и всички следи от митичния килър клошар.
Но в случая с бомбата в „Труд“ аз не бързах – нощно време беше и нямаше как да ме изпреварят от другите вестници. Застанах близо до дежурния от следствието и се заслушах в разпитите на свидетелите.

– Около единайсет часа излязох да разместя знаците на служебния паркинг – обясни един от пазачите. – Един шофьор от нашите ме извика откъм гаража да му помогна да отвори вратата, аз тръгнах към него и чух силен трясък. Гръмна на десетина метра зад мен! За малко щеше ме направи на парчета!

Следователят записа с пишеща машина думите на човека, после взе ацетонови проби от пръстите на ръцете му, за да покажат пипал ли е взрив, или не. Търпеливо събра в найлонови пликчета разни парцалчета, парче от пластмаса, късче от кабел, бетоново блокче, части от батерия и малка смачкана пружинка. Попитах го:

– Бомбата била ли е с часовников механизъм?

Замълча си, но около три минути по-късно реши да ми отговори все пак:

– Устройството е трябвало да се задейства в точен час. Струва ми се, че не са били изключени жертви по план.

В ДЕНЯ СЛЕД АТЕНТАТА – 18 януари, в осем часа, куриерката Пепа изсипа на бюрото ми куп телеграми. И тогава, както и сега сутрешният преглед на редакционната поща в „Труд“ е задължение за завеждащ отделите – неприятно задължение, когато гониш график и бързаш да реагираш на събитията, които текат.

Отворих с въздишка първата телеграма.

И през ум не ми минаваше тогава, че с годините редакционната поща ще почне да оредява и през 2017- а ежедневната кореспонденция на моя вестник ще се състои от десетината други , за които сме абонирани и едно-две писма – за режийните ни от енергото и топлофикацията, от някой затворник или от някой читател, който е болен и проси пари за операция. Знаем си: интернет смали тиражите и оттам влиянието на печата, но има и друго, което е първо по значение – цензурата и автоцензурата, възприета от издателите поради корпоративни или лични интереси, ни е лишила от читателското доверие. Не е голямо утешение, че това се отнася за цялата българска преса, оцеляла в немотията през последното десетилетие.

Но на онзи 18 януари пощата ни е богата. Отварям плик с послание от Стефан Цанев:

„Прави ви чест – пише по повод на атентата поетът. – Улучили сте някого в тъмното сърце. Колкото и да е страшно, това е знак на безсилие. Когато гузните нямат други доводи срещу истината, те започват да гърмят. Пожелавам ви храброст!“

Има телеграма и от професор Тончо Жечев:

„В България има могъщи заинтересовани сили, които искат да я превърнат от държава в територия, където да се разпореждат бандити. Фактът, че посягат на редакция, говори как се разширяват апетитите на тези хора, които имат интерес да ни държат в политическо напрежение. Защо точно „Труд“? Защото вълната от престъпления намира най-сериозния отпор в печата. За престъпниците от всякакъв род този отпор създава проблеми, формира срещу тях обществено настроение. „Труд“ е от водещите в това отношение.“

И художникът Светлин Русев ни пише:

„Това, че един вестник може да бъде обект на терористичен акт, означава, че някой някъде се страхува от словото. А както е известно – страхът у нас винаги е раждал насилие. Днес няма жертви. А утре?!“

ТЕЛЕФОНЪТ звънва точно, когато сортирам писмата, за да предложа някои за публикация. Вдигам – Севдалина Вълковска, кореспондентката ни в Търново, уплашена – позвънил ѝ току що непознат и ѝ казал:

– Взривът в София е само началото. От утре почват да гърмят канторите на „Труд“ в страната!

Набирам служебния номер на Кирил Радев. Вдига секретарката – „Момент да видя дали е зает“ – и пуска нежна класическа музика в слушалката. Минута-две тя стърже по нервите ми като игла по пластмаса…Защото Тошо Тошев преди малко е надникнал през вратата и ми е казал, че ме чака за доклад.

– Здрасти, какво има, Ани? – слава Богу, че Радев не обича да важничи. Това определено го отличава от следващите шефове на НСБОП, които с едно-единствено изключение – генерал Румен Миланов, се сменяха един след друг – от важен по-важен – и колкото по малко важаха, по-важни бяха.

– Дошла е заплаха за нови бомби пред „Труд“, господин Радев!

Той не изглежда изненадан.

– Е, да. И още маниаци ще ви се обаждат, за да прочетат за себе си във вестника след това. Което не изключва между тях да има и истински атентатори. Не се плашете, следим процеса, имаме данни за извършителите на престъплението.

– Ще ги хванете ли?

– Звънни ми утре сутринта.

Хуквам веднага към кабинета на главния. Представям си заглавието: „ Арестуват атентаторите утре заран!“.

Ядец. Тошев има вече подобна информация. Министърът му е звънял и препоръчал да си траем преди арестите на станат факт.

ЕТО ГИ АРЕСТИТЕ – четири таман – шест дни след този вторник, в който ги чакахме.

Получавам информацията първа – от Радев, но кел файда – наредили му да я даде на всички журналисти в един часа по обяд. Яд ме е – на планьорка утре пак ще отнесем калая – и аз, и Сашо Ботев, и Цветан Гемишев, и Светла Йорданова, и Диана Петрова, и стажантката ни даже, че сме шестима в отдел „Криминален“, а в другите вестници пише същото, като в нашия.

Четирима са изправени с лица към стената в коридора на НСБОП, на партерния първи етаж, ръцете им са вързани с белезници отзад – трима мъже и една жена. Научаваме имената им – Недялко Кръстев, Валентина Иванова, Йончо Янков и Даниел Котларов. Фоторепортерът Емил Байданов се върти около тях и пита, за разлика от колегите му, които си траят:

– Не може ли, бе, господин полковник, да им снимаме и физиономиите, а? Или в профил поне, бе, мама му стара?

„Полковникът“, който е цивилен и е майор, доколкото знам, си мълчи и гледа неодобрително камерите, но познава отдавна Байданов и му отговаря:

– Не така грубо с езика, тук има и нежно създание.

В по-късния следобед Радев щеше ми разкаже, че Валентина стискала плюшено зайче, докато я водели под стража.

Играчката лежеше на бюрото на началника на сектор „Вътрешен тероризъм“ подполковник Борил Кацаров. Обичайно той странеше от журналистите, но беше отзивчив към тия, които са му препоръчани от вътрешния министър. По поръка на един от следващите министри той щеше издиктува на доверено лице от правилно пишещите сензационни дописки и цели книги, посветени на полицейския героизъм. Но това след години. А тогава, когато показва четиримата бомбаджии и на мен, и на другите вестникари, Кацаров изглежда преуморен, но и радостен от свършената работа. Разбира се, той няма как да знае, че след месец-два ще стане обвиняем за побой и сексуален тормоз над арестантите.

Даже и „сексуален“!

Йончо, Даниел, Недялко и бившето му гадже Валя не изглеждат изтезавани, докато позират с гръб към обективите, прави. Девойката изглежда като шестокласничка, извадена от час по физкултура. Вярно, че лицето ѝ не се вижда, както и лицата на другите, но краката им определено ги държат, а по ръцете им, вързани с белезници отзад, синини и драскотини не се забелязват. Съобщава се, че са заловени в квартира в софийския квартал „Стрелбище“ и са направили пълни самопризнания при десетчасови непрекъснати разпити.

Кирил Радев разпитвал лично Недялко в кабинета си през нощта след ареста. С пълен запис на тоя разпит се снабдих след известно време, когато военната прокуратура, сезирана от адвокатите на задържаните, обвини антимафиотите начело с Кацаров, че са изтръгнали със сила показанията им.

Записът е с добро качество.

Радев:

– Познаваш ме, предполагам.

Недялко:

– Да, знам ви.

– Имам към теб такава молба – да ми разкажеш всичко, което е станало. Искам ясно и точно да говориш. Кой ти даде поръчката, защо я даде, как и защо беше приета. Твоят разказ ще бъде оценка за твоето отношение към нещата. С това в момента си градиш и бъдещето, което, предполагам, не ти е безразлично.

– Ясно. Само да си поема малко въздух, защото… ми е нервно.

– Спокойно, искаш ли кафе, чаша вода?

– Дай едно кафе само.

– Едно кафе, добре. Поеми си въздух, колкото е необходимо.

Следва пауза в разпита. Чуват се звуци, които подсказват, че се сервира кафе в чинийка с порцеланова чаша.

Недялко:

– По принцип за това нещо Йончо ми каза няколко дни след Нова година.

Радев:

– За кое ти каза?

– За взрива. Той ми каза конкретно – искаш ли да изкараме 1000 долара? Викам си – хиляда долара не са малко пари. И му викам на него – за к’ва работа става дума, за кой човек става дума? Вика ми той – за един човек много силен, от Пловдив… А Йончо от време на време преди това отиваше сутринта до Пловдив и вечерта се връщаше с пари, по 200 долара носеше… Не знаех къде ходеше, но като идваше от Пловдив, винаги имаше пари. След два дни го попитах – какво трябва да свършим за тия 1000 долара?

– И той какво ти каза?

– Вика: ша ти кажа утре сутринта за какво става дума. Сутринта замина, вечерта се върна с 1000 долара и вика: трябва да сложим една бомба пред вестник „Труд“. Викам: ти луд ли си, малоумен ли си?! Ако не го направим к’во ша стане? Вика: просто нема начин. След това донесе бомбата. Отиде пак до Пловдив, оттам я взе и я донесе.

– Бомбата готова ли беше, или вие я направихте?

– Готова беше. Кръгла кутия, облицована с тиксо. Отпред от едната страна имаше парче лепенка, с дупка. Имаше черен часовник, механичен, с батерии. Като разчоплих, видях, че едната беше девет волта и половина. Имаше два извода, които излизат от часовника и от батериите. На тях трябваше да се върже капсулдетонаторът и да се вкара вътре в дупката… Аз викам: някакъв срок има ли за слагането? Няма. И отлагах максимално, от 7-ми до 10-ти януари. Йончо почна да се обажда от Пловдив и вика: трябва ние двамата да свършим работата най-накрая. И вика: мен лично ме е страх. И аз викам: и мен ме е страх, това не е играчка…

Една вечер реших да го направя, просто нервите ми вече не издържаха. Хванах трамвая, слязох долу в центъра, някъде около десет часа. Обикалях, търсех място и мислех къде да я сложа точно. Беше ме страх да я сложа отпред – там, където би отнесла някои хора. Реших да я сложа в двора, в задната част на сградата. Само че имаше огради по четири метра високи и аз не можех да ги прескоча. Минах отпред и реших да я сложа някъде зад будката за вестници – ако ще отнася, да отнесе будката. Гледах ударната вълна да не удари някой от отстрещния ресторант, вътре имаше хора. Изчаках да няма хора на улицата и завъртях часовника на три минути. Отидох нагоре, в пресечката на паметника „Левски“. Седях там и я чаках. Гледах дали ще мине някой или не.

– И какво щеше да направиш, ако беше минал някой? Щеше само да видиш как бомбата го убива.

– Не знам… Аз затова я нагласих на толкова малко време, рискувах даже да ми гръмне в ръцете. Защото точно тогава нямаше хора.

– Ти си специалист по взривните работи, нали?

– Минно дело съм завършил. Работил съм в мини тук, в София.

– Добре, разказвай нататък.

– Горе-долу имам представа от тия работи и си викам: ако вкарам на едната страна капсулдетонатора, ударната вълна ще бъде насочена към улицата и ще отнесе отсрещната сграда, в която има хора. И поставих бомбата плътно до прозореца на мазето, вкарах капсулдетонатора някъде по средата, за да разсее самия взрив и да го вкара в мазето. Ако я бях сложил зад будката, щеше да се разсее по тротоара и да убие някой човек. Аз само като я гледах тая бомба, разбирах, че поне един килограм взрив имаше в нея.

– Изчака ли да гръмне?

– Изчаках, да.

– И какво направи после?

– Гръмна, изчаках три секунди, разпищяха се алармите, видях, че няма хора наоколо. Това, което писаха вестниците, че пазачът бил на 15 метра разстояние и паднал, не е вярно. Аз бях на 50 метра и всичко видях.

– Какво направи после?

– После хванах едно такси и се прибрах у нас.

– Какво такси?

– Не си спомням точно.

– После с Йончо кога се чухте?

– Той чакаше у нас. И като влязох, първите му думи бяха: к’во стана? Викам: к’во може да стане?… Имаше една бутилка водка, изпих я и заспах.

– Парите кога ти даде?

– Преди т’ва.

– Колко долара ти даде?

– 1000 долара.

– Кой му е дал поръчката?

– Цар Киро.

Цар Киро?!

Поразена съм. Цар Киро? Ти да видиш! Оня ли, дето вари фалшива ракия, учи циганите за кого да гласуват и кани журналисти в къщата си в Катуница? По това време той вече е арестуван за производство на фалшив алкохол и пуснат под гаранция, а от складовете му са иззети тонове спирт и фалшива ракия. И Радев, като мен, не вярва на ушите си сигурно и мълчи цяла минута преди да попита:

– Познаваш ли го ти Цар Киро?

Недялко:

– Вчера се запознах с него, да.

– Йончо ли ти каза, че Киро дава поръчката?

– Да.

– Цар Киро потвърди ли ти, че е дал поръчката?

– Не.

– Какво си говорихте вчера?

– Думите му бяха буквално, че демокрацията е дестабилизация на държавата. След това Йончо го дръпна на метър и половина от мен. Чух, че му каза: имам и друга работа, става дума за 5000 долара. Вика: пак като тая.

– Каза ли ви какво трябва да взривите?

– Конкретно не, но мотивите му са политически.

– Защо така мислиш?

– Потвърждение са думите му за демокрацията и за държавата.

– Разкажи целия разговор, който си водил с него?

– Той разговорът беше много кратък. Но по принцип вчера ни искаше да бъдеме при него, в Катуница. Имаше мешере и го осъдиха за 50 000 долара. Бяха дошли два рода – неговият и един друг род… някаква балдъза с нейната рода от плевенско. Той искаше да бъдеме нещо като охрана, негова охрана.

– Йончо каза ли ти за бомбата, кой я направи?

– Не.

– Тези взривни вещества, които намерихме днес у вас, откъде са? Кой ги донесе?

– Петър. Той ми ги остави преди две години близо.

– А батериите, които намерихме, за бомби ли са?

– Не, те са за една игра на дъщеря ми, купих я преди една седмица.

– И какво, уточнихте ли горе-долу каква ще бъде следващата поръчка?

– Уточнихме, че до два-три дни ще се обади по телефона да каже за какво става дума и ще даде парите за изпълнението.

– Имахте ли някаква уговорка с него да се чувате?

– Или Йончо ще му се обади, или той ще ми звънне на мене.

– Той у вас звънял ли е друг път?

– Ами миналата вечер звънна, в петък, в два часа вечерта. Вика: искам ви в неделя сутринта у нас, в Катуница, трябвате ми много спешно.

– Има ли Цар Киро друга група, която е възможно да действа паралелно с вашата?

– Мисля, че не. Доверени хора той няма, освен синовете си. В това се убедих вчера. От неговата рода са все бизнесмени, но той им няма доверие. Пък синовете си той няма да прати на такава работа.

– А с Йончо какви са му отношенията, според теб?

– Доколкото разбрах, двамата се познават от няколко години. И са нещо като приятели. Предполагам, че Йончо му е вършил и друга мръсна работа, за да му има такова доверие.

– Йончо към коя групировка е?

– Нито една. Когато се запознах с него миналата зима, работеше в един офис на СИК в квартал „Люлин“. Само че офиса го затвориха, нещо се изпокараха и той им изчезна.

– Добре, засега стига, пак ще говорим. Иди сега да почиваш и добре помисли как си я карал до вчера и как ще я караш от утре, нали?

ДАЛИ НАИСТИНА ЦАР КИРО е поръчал бомбата за „Труд“? Или Недялко Кръстев-Деци, наркоман, разведен, с две деца, бивш сътрудник на милицията, е наговорил пред Кирил Радев сума лъжи? И до днес историята мълчи. Но навремето националното следствие се зае да провери.

Кирил Георгиев Рашков е задържан под стража на 27 януари 1998 година около пет часа призори в спалнята му в Катуница. След двудневен престой зад решетките е обвинен за подбудителство на престъпление по член 330 от Наказателния кодекс. При обиска у дома му е открит картечен пистолет „Скорпион“. Прибран е и деветмилиметров „Рюгер“, изпаднал в суматохата при посещението на полицията изпод полите на жена му Костадинка.

– Призна ли си вече Цар Киро? – питам нетърпеливо и досаждам всеки ден с този въпрос на полицейските говорители.

– И да е признал, какво? Трябват още улики, не само приказки – отпраща ме тогавашният шеф на пресцентъра Чавдар Крумов, с когото сме близки, той е тогава бивш журналист от вестник „Поглед“ и бъдещ редактор в „Труд“.

Самият живот на титулувания като ромски монарх Кирил Рашков е приказен. Подвизава се в палати – и съдебни, и фамилни, нощува и на спални с балдахини, и на гол под в килии. И му се кланят, и го връзват с белезници, веднъж е затворник, а друг път величество, комуто целуват ръка политиците преди избори. Така е по времето на Живковизма, на Костовизма, на Царизма, на тройната коалиция и на разните коалиции на Борисов. Преживяното прави Цар Киро не само величество, но мъченик на българската Темида. Той е осъждан ефективно и то доста пъти, за разлика от много по-величествени крадльовци, докарали до пресешка тояга държавата.

„Негово величество предпочита уиски“ – така е озаглавен очерк за Киро, публикуван на 28 януари 1998 година, три дни след като гръмна бомбата в „Труд“. Авторът е анонимен от съображения за сигурност. Той пише:

„Провъзгласеният преди 18 години за цар на българските цигани Кирил Рашков е родом от пловдивското село Катуница и твърди, че произхожда от монархически род, което не е съвсем сигурно. Неговият баща Гого бил именуван цар, също като потомъка си понастоящем. И той, както и наследникът на ромската корона, бил прекарал известно време в комунистическите затвори. Според легендата Цар Гого по едно време избрал беленската каторга пред възможността да каже на Държавна сигурност къде е закопал голямо имане. Но по-късно, като видял дебелия край, харизал на народната власт половината от скритото злато и бил пуснат по живо, по здраво. Около две петилетки след като напуснал пандиза, той предал Богу дух и оставил солидно богатство на опечалените си роднини.

Киро се възцарил на трона му и по наследство, и по заслуга. А тя е, че на Христова възраст той е вече най-прочутият от българските босове на нелегалното производство на алкохол. Още преди да хване юздите на ракиения бизнес, бъдещият Цар се конфронтира с милицията, но след като тя се преименува на „полиция“, неприятностите му с нея приключват.

Дворецът на Киро в Катуница, строен след победата на демокрацията, представлява триетажна сграда с пет входа, цялата в резбовано дърво и дялан мрамор. Приземният кат е увенчан с голяма тераса, годна да побере цял цигански оркестър и трийсетина гости на маса. Трите кухни, четирите спални, гостната и механата в мазето се обитават в сговор от Царя, Царицата Костадинка, сина им Ангел, снахата и потомството им в цялост. Дебели персийски килими, френска камина и подово отопление сгряват душите и телата на техни величества. Уют в покоите им внасят светли мебели – бутикови, тапицирани с чиста розова коприна.“ Край на цитата.

Всичко при Киро си е така, както е описано, но не остава такова завинаги. На 24 септември 2011 година, когато управлява първото правителство на Бойко Борисов, резиденцията в Катуница изгаря в селски бунт срещу царствената фамилия.
Размириците там почват в седем вечерта преди деня на пожара, когато бус, пълен с мургави царедворци и прислуга, прегазва деветнайсетгодишния Ангел Петров пред очите да баща му. Ангел е внук на бивша кметица, с която Цар Киро имал ядове заради спорове около общински земи и тяхното застрояване. В катастрофата момчето умира. Цяла Катуница изтръпва от риданията на майка му, а после пламва заедно с безсилния гняв на бащата и избухва в омраза – в една дълго таена омраза към циганските дерибеи, за които всичко забранено е разрешено, тъй като над закона стои рушветът. Следва протестен митинг, погром и палежи във всички къщи на Рашкови, които полицията не успява да спре. Цар, царица, принцове и принцеси се евакуират, конвоирани от барети. По-рано Киро се репчи пред репортери:

– Който ме нападне, ще му отрежа главата! Искам да го напишете в „Труд“ и в „24 часа!“ Ще се защитавам и със зъби, на всяка цена. Искам да си продължа живота нормално. Ние сме миролюбив народ. Но ако трябва, ще строя пет хиляди човека циганска войска да ме пази!

Войнствени цигани в безредиците не се забелязват. А след погромите във всички медии, в кабинета на премиера, в данъчната служба, в прокуратурата и в полицията се сещат, че Кирил Рашков е най-големият длъжник на дружеството „Водопроводи и канализации“. Сещат се също, че харчовете му не отговарят на официалните приходи и че той от десетилетия е недосегаем. Не го закачат първо, защото е лидер на партия „Свободна България“, която има общински съветници в Стара Загора и Пазарджик, а после – защото е член на управляващата партия Граждани за европейско развитие на България ( ГЕРБ), за чиито победи мобилизира неведнъж безотказно петхилядна циганска армия.

– „Недосегаем“ в превод от староарабски означава „мафиот“ – казва ми по телефона главният секретар на МВР Калин Георгиев, който е филолог.

Министър-председателят Борисов лично дава старт на детронирането на Цар Киро от сутрешния блок на БиТиВи. Стартират проверки от агенцията по приходите и строителния контрол във всичките му имоти, започва разследване на онова, което е строил наскоро. Оказва се, че за 22 години общо му е наложена една-единствена глоба. Спрягат се имена на доста хранени от него чиновници.

По дадения отвисоко в държавата тон следват гръмовни журналистически разкрития. Публикуват се документи, в които пише, че Киро е селско чедо – не е роден в пловдивския квартал Столипиново, както твърди, а в село Миравци във Вардарска Македония, гевгелийско. Оказва се, че през 1984 година е бил арестуван и пратен в Белене за незаконно притежание на злато и валута –така че е бил криминален затворник, а не политически. Съобщава се, че до свалянето на Тодор Живков той има общо 7 присъди за 30 години, които трябва да излежи. Но не ги излежава. След историческия Десети ноември 1989 година предсрочно е пуснат и отваря завод за производство на спиртни напитки.

Тъй или инак, на 28 септември 2011 година главният секретар на МВР Калин Георгиев обявява тържествено по телевизията, че предната вечер Кирил Рашков е арестуван. Повдигнато му е обвинение в закана за убийство.

Три години след размириците в Катуница ромският монарх е осъден на две години затвор и 10 хиляди лева глоба, но не за това, а за друго – за незаконно държане на живак и монети с култултурно-историческа ценност. Впоследствие повечето му имоти са конфискувани, продават на търг къщата, в която е живял с царицата, принцесите и принцовете… Престоява зад решетките около 20 месеца. Като излиза, катунчани се събират на митинг и скандират:

– Не го искаме тук!

В ОНАЗИ ЗИМА обаче, когато Цар Киро е вкаран в следствен изолатор заради експлозията в „Труд“, царствената му фамилия е все още на почит в Катуница. Благодарните ѝ поданици са цитирани в няколко публикации – как я хвалят за благородството и щедростта. Все пак в една от тях се казват и други любопитни неща:

„Похвалните качества на Кирил Рашков остават неразбрани от някои магистрати с по-нисък ранг. През 1993 година той е арестуван за производство на фалшив алкохол, а от завода му „Цар Гого“ са иззети 126 тона спирт, 140 кашона с менте ракия, 200 000 празни бутилки и 14 машини за бутилиране. Киро много скоро излиза от ареста, но е принуден да плати 10 000 долара гаранция и неизвестна сума на адвокатите, които, както му е редът, са поискали по нещо и за прокурора, и за съдията…

Отделно от това над четири години един асеновградски и един пловдивски прокурор се напъват да приберат в затвора жената на Принц Ангел – Принцеса Гиргина, като я дават 6 пъти на съд за присвояване на чуждо имущество. Най-накрая принцесата е прибрана на „топло“ място, но малко след това д-р Жельо Желев, като държавен глава я помилва и ѝ връща свободата. Арестуват за кратко на ГКПП-Кулата и Събка, царската дъщеря, докато се връща от странство и влиза с фалшив паспорт у нас. Принц Ангел пък, за който се говори, че щял да става ромски Кирил и Методий, е окошарен в Гърция точно преди да състави азбука за своите събратя.“

Запитан за арестите, Цар Киро казва, че си пати от завист. Той се гордее, че прави партия, че умее да печели избори и че е от циганския етнос. „Джелем, джелем“ е любимата му песен. Изпълнява я пред по-отбрана публика на микрофон или свири на акордеон. Носи винаги копринени ризи, обича ястия от дивеч, харесва по-закръглени жени, употребява домашна ракия, но предпочита 22-годишно уиски“.

Симпатичен тип, нали? Очертава се като народен любимец, изографисван е в романтичен стил от журналистките, които се надпреварват да му гостуват…

Но образът му се допълва многозначително при втория разпит на Недялко Кръстев – Деци, воден от директора на НСБОП Кирил Радев на четири очи и надлежно записан. Този запис се пази в архивите на „Труд“ – и на касетка, и на хартия, съхранява се също така и в магистратурата.

Кирил Радев:

– Две дъщери имаш. Сигурно ги обичаш много, нали?

Недялко:

– Страшно…

– Добре, я си представи какво може да стане, ако двете ти дъщери си ходят по улицата и до тях гръмне нещо! Ти ми кажи, можеш ли да си представиш нещо подобно? Кажи ми честно, защото и аз имам син. Ние имаме деца.

Следва две минути тишина.

Радев:

– Излей си душата, Недялко. Искам този човек, който те е подвел, който те е вкарал в капан, да си получи заслуженото. В името на нашите деца.

Недялко:

– Първото, което със сигурност знам за Йончо е, че е държал клуб за проститутки на булевард „Стамболийски“. Заедно с едно момиче Красимира, негова съдружничка. Въртели са около 12–13 момичета. Това е било през 1996 година. След това са дошли от СИК да го притесняват, разбили са му клуба. После, доколкото знам, се е върнал в Костенец. Има един въоръжен грабеж на бензиностанция на магистралата към Пловдив. Знам го, защото веднъж, като се връщахме от Пловдив, той вика: ей тая бензиностанция съм я обирал… Другото, което знам за него е, че е залагал бомби в Костенец. В Костенец има също и въоръжен грабеж на къща.

– Вие доста време сте живели заедно, говорили ли сте си за тези неща?

– Говорехме си главно за жени, за моите проблеми. След като ме напусна жена ми, на мен ми стана много тежко и тогава налетях на наркотиците. Цяла пролет и цяло лято бях само на наркотици… Една вечер, през ноември, към 11 часа, излязох да си купя цигари и тогава Йончо ме засече. Вика след мен: Деци! Деци! Аз се обърнах и го видях. Поканих го у нас. Пихме, спахме и на сутринта му казах: виж, аз съм наркоман. Той ме насърчи да се лекувам и аз постъпих в клиниката в Суходол. Прекарах две седмици там и ми изчезна физическата болка, абстиненцията. Обаче мозъкът ми продължава да е неадекватен в част от времето. Дори сега ми е неадекватно такова…

– Йончо какво ти каза, като ти донесе бомбата? Ти къде я скри?

– На балкона.

– Ами ако беше станала беля, да гръмне тая бомба на балкона?

– Ами какво да ти кажа? Лапешка работа… Е, не съвсем. Йончо беше махнал капсулдетонатора.

– Разказвал ли ти е той за уменията си да прави бомби?

– Наричахме ги бебенца. Заканваше се: като му сложа бебенцето…

– Говореше ли ти той за дадени жертви при бомбите, които е взривявал?

– Не, веднъж го питах: Йончо, ти убивал ли си хора? Вика: досега не съм, но просто не ми пука, набрал съм вече толкова злоба, че ми е безразлично всичко.

– А защо той те накара ти да сложиш бомбата пред „Труд?“

– Ами просто ми каза: похарчил си доста много пари, трябва да си ги заработиш.

– Купуваше ли ти той наркотици?

– Не. Откакто излязох от Суходол, аз не съм взимал.

– И много хубаво правиш.

– Просто реших, че трябва да се взема в ръце, да си прибера жената, да си погледна децата, да спра да се самосъжалявам. Дъщеря ми от известно време насам започна да идва при мен и аз не искам тя да ме вижда повече в отвратително състояние. Аз искам тя да има истински баща.

– Да уточним сега с теб как изглежда Цар Киро?

– Висок, едър, с орлов нос, плешив отгоре, с шкембе, със светли очи, самонадеян, властен, безкомпромисен. Тогава на циганския съд, на мешерето, де, като дойдоха ония от плевенския род, той седеше и ги гледаше надменно. Те го заплашват, псуват го, крещят му на цигански, а той седи и ги гледа. И вика: ако трябва, ще ги избия всичките, но аз съм цар, нека ми имат уважението сега. Ако не става, ще им затрием рода!

– Колко време седяхте вие в Катуница?

– В девет и двайсет сутринта бяхме там. Към десет дойде неговият род. Ние седяхме на двора, а той – вътре. Към два часа следобед дойдоха другите, плевенчаните. Със слизането от колите почнаха да крещят. Сочеха и нас, и викаха: тия са българи, какво правят тук?

– Въоръжени ли бяха?

– Имаше една пушка и един автомат… Като се дигна гюрултията, Киро ни каза: влезте в колата ми и няма да излизате, докато не ви викна аз. И ние влязохме в мерцедеса, той има трима шофьори… За десетина минути всичко се успокои. Започна съдът. Всеки, който искаше да говори, заставаше насред улицата, а на двата тротоара бяха насядали двата рода. Говореха, отвреме навреме се караха и се хващаха за пищовите. Цар Киро повтаряше: искам всичко да стане мирно и тихо, да се разберем. Не искам народът ми да умира.

– Спомняш ли си какви бяха неговите думи за бомбата?

– За бомбата точно той дума не е споменал. Но като ни викна към девет вечерта и ни даде бутилката с уискито, седеше на трона и говореше властно: много ви благодаря за това, което направихте днеска за мен. Ако не бяхте вие, нямаше да се стигне до това споразумение.

– Какво споразумение имаше предвид?

– Той е вложил 200 000 долара в пирамидата на Акрам. От тия долари 50 000 са на другия род. Те искаха обезщетение от него на мешерето. Имаше един съдия, който пристигна с „Мерцедес 600 SEL“. Разбраха се Цар Киро да им плати 17 000 долара за година и четири месеца. Та, след като ни благодари, Цар Киро ни даде по 250 долара на човек… Неговите думи, които си спомням, са тези, че демокрацията е дестабилизация на държавата. Той тогава малко политически се отнесе и вика, като гледаше към Йончо: Благодарен съм за това, което направи за мене. Оттук натам трябва да бъдем сплотени, единни и занапред има много неща, които ще свършим заедно. Аз съм длъжен да ви поддържам, деца мои. Това, което зависи от мен, аз ще го направя за вас. Ще бъдете осигурени изцяло, имате моята поддръжка.

– А как точно формулира новата поръчка?

– Вика: това е, което искам да ви кажа. А сега можем да си пожелаем довиждане, отново ще се видим с вас, разчитам на вашата лоялност. Здрависа се с нас, Йончо остана последен на вратата. Цар Киро му каза: изпуснах нещо. Йончо вика: да, кажи? Цар Киро му вика: имам още една работа, за която ще вземете по 5000 долара, но сега не е моментът да говорим за това, шурата ми е тук и внучето. Затова след два-три дни или ти ми се обади, или аз ще ви намеря!

Това е краят на записа от кръстосания разпит. В допълнение от службите съобщават, че показанията на Недялко са потвърдени и допълнени от съучастника му Йончо Янков. Новата поръчка от Цар Киро била да се постави взрив под лимузина, паркирана на булевард „Дондуков“, между сградите на президентството и правителството. Една проверка на агентурен сигнал от Добрич и два телефонни разговора, прихванати със специални разузнавателни средства, отворили очите на ченгетата и те предотвратили този взрив…

Докато текат разкритията, разни идиоти подават лъжливи телефонни сигнали за бомби в „Труд“. Всеки от тях ни вдига по тревога от бюрата и ни изкарва на булеварда, докато спецове от Службата за оперативно-техническа информация проверяват има ли пак адски машини в редакцията, или откачалките напразно ни плашат. Главният редактор Тошев заминава за Англия. След години ще прочетем в мемоарите му, че лично министър Бонев го посъветвал да иде някъде с пазачи, тъй като животът му не бил в безопасност. Шефът на „Нове холдинг“ Васил Божков го подсигурил със самолет за евакуацията и с мощна охрана.

– АЛО, АНИ, ЗДРАВЕЙ! Познаваш ли кой се обажда?

– Не, гласът ми е познат, но… не се сещам веднага.

– Безпокои те адвокат Пеньо Грозев, нали не си ме забравила?

Познавах този адвокат от деня, в който научих, че Иво Карамански, един най-одумваните криминални авторитети на прехода, ме е дал на съд с обвинение, че съм го нарекла Кръстника в три публикации. В жалбата му пишеше, че наричайки го така, съм уронила достойнството му, причинила съм морални вреди на съпругата и децата му и съм въвела в заблуждение обществото и репортери от други медии, които също почнали да го упоменават с измисления от мен прякор. Грозев представляваше Карамански като ищец по образуваното дело и предяви пред ответника, тоест пред мен, претенциите на клиента си, прибран към онзи момент в Софийския затвор за грабеж.

От килията Кръстника се беше кандидатирал за депутат в 37-то Народно събрание. И дали пари му трябваха, или известност, искаше от мен един милион лева обезщетение. Като излезе от затвора, той намали иска си на един лев. И се обади да ме покани на среща с негови избиратели – да се споразумеем. Отидох. На срещата в хотел „Хранков“ той почерпи с уиски и си поиска левчето. Аз му го дадох и то пред свидетели, той го взе и обяви, че предишния ден и без друго е оттеглил от съда иска си срещу мен. Минахме на „ти“.

– Без твойте дописки нямах шанс в предизборната кампания. Много ми е хубав даже прякорът, който си ми избрала, харесвам си го и не си го давам. Адвокатите ми са се престарали – смееше се Иво Карамански, а група гардове и репортери му пригласяха.
Спомних си всичко това, когато Грозев ми се обади и се усмихнах в слушалката:

– О, адвокате, да не ме съди някой пак?

Харесвах Пеньо. Той е талантлив юрист, печели знакови дела и не е стиснат на информация.

– О! Ако те съди някой, аз съм насреща, знаеш, Ани. Но сега на Цар Киро съм адвокат.

– Тъй ли? – изненадах се, но се опитах да го скрия, като отбелязах: – Тъкмо се чудех кой ще ми каже телефона на Царица Костадинка, че я търся за коментар.

– Телефона го имаш. Царицата и принцовете ви благодарят, че пишете коректно, не обиждате фамилията. Но аз звъня и за друго. Да ти кажа, че двама от арестуваните са се отказали от показанията срещу Киро.

– Недялко и Йончо ли? Отказали се, така ли? И какво следва сега?

– Следва, че ще подам молба до съда за промяна на мярката на Кирил Рашков – да го пуснат под гаранция. Той има пет хронични заболявания. Петорна експертиза в МВР болница сме направили, сега лежи там, че килията зле му се отразява на здравето. Напиши го във вестника, ако искаш. Аз нямам нищо против да се знае, че съм си заслужил хонорара.

МОБИФОНЪТ НА КОСТАДИНКА дава свободно. Когато тя вдига , аз още се колебая как да я нарека – „Царице“ или „госпожо Рашкова“

– Добър ден, Царице… госпожо Рашкова, казвам се Ани Заркова, журналист, говорих с адвоката ви Пеньо Грозев и искам да ви питам дали сте се виждали с мъжа ви, откакто го арестуваха?

– О, да, питай, ще ти кажа, имам позволение от адвоката. Бях на свиждане. Киро гладува.

– Прави гладна стачка в следствието ли?

– Да. Аз викам: Киро, разбрах, че гладуваш, че стачкуваш и не знам какво ще стане с теб, дали ша са видим на тоя свят, или не. Затова ми кажи на мен истината, да я знам поне аз: ти ли поръча бомбата в „Труд“? Той вика: атентатът не е извършен от мен, заклевам ти се в най-милото, а най-милото ми е на мен дъщеря ми и внучето Кристиян. Искам всички да го знаете, вика, ако умра, паметта ми да е чиста… Наклеветен съм, вика, това е манипулация на НСБОП. Не е на следствието, вика, аз на следствието вярвам, това е нечиста работа или на НСБОП, или на враговете, дето има да ни дават пари! Ето това ми каза мъжът ми, госпожо. И ти, и другите във вестник „Труд“ да знаете, че е невинен. Той ми се закле в най-свидното. Ние циганите имаме такава традиция – и човек да си убил, ако си под клетва, трябва да си го признаеш.

– А как е господин Рашков със здравето?

– Зле е, зле е, с високо кръвно е, сърцето му е в прединфарктно положение, а вече няколко деня не яде и от това му става още по-зле. Протестирам, вика, затова гладувам, не приемам обвинението, да не ми го приписват… И аз не съм добре, да ти кажа, и аз не ям, не вземам лекарства. Защото аз загубя ли мъжа си, по-добре да загубя и мене си.

– Сега нали е в болница, не бойте се.

– Не ме пускат в болницатааа! Не дават и пижама да му пратя. А знаеш в тия болници каква мизерия е, знаеш икономическото положение.

– Знам, знам, права си… – минавам на „ти“ и аз: – Да не забравя да те питам: дали мъжът ти, или ти, или синовете ви сте били сърдити някога за нещо писано в „Труд“?

– Неее! Не! Да не си го помисляш! Ние най-обичаме вестник „Труд“! И пред „Демокрация“ го предпочитаме. Лошо не сме мислили за „Труд“. Питай на мъжа ми шофьорите, питай синовете ми. Киро щом се качи в колата сутрин, поръчва първо да му купят „Труд“.

– Циганите били готови на бунт в негова защита, някъде го пишеше, ама дали е истина?

– Така е, искат да излизат на поход. Да дават пресконференция. Но ние ги задържаме. От БОП-а в Пловдив ни помолиха, направиха ни предупредителни протоколи, че сме предупредени да спрем бунта… Ама ние най-много още два-три дни да можем да ги задържим. После ги чакайте да почнат да се бунтуват. Щото те виждат, че мъжът ми гладува и ги е страх да не го загубят… Щото той им защитава правата, той се е борил за тая демокрация.

– Благодаря ти – казвам и затварям.

Поместваме интервюто на 13-та страница под рубриката „Фатална“. След малко обаче го съкращаваме. Трябва ни място за по-важна новина: арестували са заради бомбата в „Труд“ бивш полицай. Името му научаваме със зор – Живко Господинов се казва.

СЛЕД ГОДИНА И ПОЛОВИНА зад решетките Недялко Кръстев и Валентина Иванова са пуснати под парична гаранция. На Йончо Янков му връщат свободата по-рано, той прекарва само пет месеца в изолатора. А Даниел Котларов напуска НСБОП почти веднага след първите разпити.

През март 2002 година съдът оневинява всички задържани по случая.

– Мотивите за решението са засекретени, той като в хода на делото са представени сведения, представляващи служебна тайна на различни поделения на МВР – заявява съдия Мирослава Тодорова. Тя е същата Мирослава, която в идните години се прочу като лидер на бунтовния Съюз на съдиите. Името ѝ дълго не слизаше от страниците на вестниците, след като през 2012 година вътрешният министър Цветан Цветанов я обвини по телевизията, че покровителства мафията, а тя го даде на съд за клевета.

Повод за разправията между двамата стана едно дело за брутална разправа с циганско семейство на 31 януари 1998 година. Мирослава Тодорова провежда цели 25 заседания в съдебното разследване за побоя над възрастните цигани и изнасилването на децата им, преди да съобрази, че сред подсъдимите има полицай и делото следва да се прехвърли във военна прокуратура, където то почва от нулата. На подсъдимата скамейка са седмина, които нахлули внезапно в дома на Анчови, пребили бащата Веско, заплашили майката Марина, и се гаврили с двете им дъщерички, които са само на 11 и на 16 години. Докато процесът се протака, един от подсъдимите е убит, четирима потъват вдън земя и само двама влизат в затвора – но кога? – цели две десетилетия след гадното престъпление. Ако е вярно това, че наказанието има смисъл само ако е навременно и справедливо – а няма защо да се съмняваме, след като го казват учени юристи – то присъдите по случая „Анчови“ се оказват напълно безсмислени. Безсмислен се оказва свързания с тях скандал и съдебен спор между влиятелния политик и съдийката.

На страната на Мирослава застават десетки магистрати, като правят събрания и пишат гневни писма. Но в крайна сметка процесът е прекратен по давност, тъй като върви на пресекулки и се бави заради депутатския имунитет на Цветанов.

КРИМИНАЛНИЯТ РЕПОРТЕР САШO БОТЕВ се прибира на 9 април 1998 година от Съдебната палата към пет часа следобед чак, окъснял, малко преди края на графика.

По онова време „Труд“ стремглаво расте по тираж, за да стигне до 400 000 броя дневно и да изпревари и то задълго най-тиражния дотогава ежедневник „24 часа“. Заради високия тираж вестникът трябва да влиза по-рано в печатницата, инак не успява да се „извърти“ и да пристигне рано сутринта с бусове до всеки град в страната. Тогава негов собственик е немският концерн ВАЦ, чиито шефове не се интересуват от редакционната политика и съдържанието на публикациите, а само от печалбите, за които определящи са интересите на читателите. Ако тогава някой ми беше казал, че следващите собственици на „Труд“ ще правят точно обратно и че всички вестници в България от 2010 година нататък ще бъдат ползвани като бухалки от воюващи помежду си политици и олигарси, аз щях да сметна, че е полудял.

– Вися пред вратата на главния прокурор от сутринта – оправдава се Сашо в оня априлски ден от онова златно време за българската вестникарска книжнина. Задъхан е от бързането, но изглежда радостен: – Всички шефове на следствието влязоха при Татарчев да му докладват за връзката на Цар Киро с взрива в редакцията. Чаках, чаках с часове пред вратата, следователите излязоха и ме подминаха накрая, но Татарчев се показа и ми даде коментар.

– И какво каза Татарчев? – питам нервно. Закъсняваме!

– Каза това… – Сашо вади тефтерче от джоба си и чете: „Обвиненията срещу задържания като поръчител на атентата пред „Труд“ Кирил Рашков ще излязат, че са кьорфишек.

– Кьорфишек? Така ли каза?

– Да! В началото имало основание за ареста на Цар Киро, понеже задържаните извършители на атентата го посочили като поръчител. После обаче се отрекли от казаното. А момичето… арестуваното… как му беше името… бившото гадже на Деци се оплакало, че полицаите го насилвали да даде показания.

– Това Татарчев лично ли го каза?

– Ами Татарчев, имам го записан, да. Много весело го каза, радостен ми се видя, че ще натрие носа на Бонев сигурно, затова.
„Кьорфишек“ – това беше любимата дума на Татарчев. Употребяваше я винаги, когато след шумни арести прокурорите пускаха задържаните, защото полицаите не бяха събрали достатъчно доказателства за вината им.

„Татарчев ли, дето пие и пее с разбойниците“ – връщаха му спецченгетата, като разправяха доверително, че засекли главния прокурор на трапеза с Роко, а после и с Карамански, който се славеше като певец тогава – записа се в дует с известната певица Грета Ганчева , издаде касети, организира в НДК концерт и двамата направиха истински хит от песента „Законът е врата в полето“.

Татарчев до смъртта си отричаше, че е пял на маса с Карамански, но Карамански си мълчеше и така и не се разбра дали е истина или лъжа.

Иван Татарчев стоя начело на държавното обвинение от 1992 до 1999 година. Беше бивш адвокат, практикувал в Малко Търново, Разлог, Разград и София, лансиран беше от новата власт след победата на демокрацията поради това, че е бил репресиран от старата. Разправяше, че в режима на Тато бил уволнен по политически причини – „понеже много приказвал“ – и работил като каменоделец преди да му върнат юридическите права. Беше общителен, незлоблив, с чувство за хумор и безцеремонен с журналистите, чийто труд намираше за доста излишен. Гордееше се главно с дядо си – Михаил Татарчев, който бил брат на Христо Татарчев, един от създателите на ВМРО, а също и с чичо си Асен Татарчев, осъден на смърт в Скопие през 1945 година като „великобългарски шовинист“. Повтаряше често, че е патриот и националист, а в едно интервю обяви, че като главен обвинител има девиз: „Никому не свалям шапка и си гледам работата!“

Дали си върши работата или я гледа само, никой никога нямаше да узнае, ако не бяха кавгите му с вътрешния министър, за когото обичаше да казва: „Бонев пак прави силови импровизации в сферата на правото“.

– Атакуват ме заради приватизацията, преча им да крадат – отсичаше Татарчев след всяка критична публикация – като тази например, в която се отбелязваше, че „магистратите боб не ядат, а лапат рушвети“ . С какво той като главен прокурор е попречил на криминалното одържавяване, с което се прочу правителството на адаша му Иван, не се знае. Но Никола Филчев, който смени Иван Татарчев на главния пост в прокуратурата , заяви веднъж и то още преди премерът Иван Костов по прякор Командира да падне от власт:

– Държавата е продала, по изчисления на икономисти, активи на стойност 25 милиарда долара, а е получила за тях реално два милиарда.

И това, ако не е кражба! Но го наричат дипломатично „криминална приватизация“.

„ОСВОБОДИХА ЦАР КИРО!“ – съобщава на челно място вестник „Труд“ на 15 април 1998 година. Дописката се пренася от първа на трета страница и е гарнирана с политически коментари. Припомня се, че монархът от Катуница за втори път се измъква сух от обвинение в тероризъм. В късната есен на 1995 година той е подведен под отговорност за бомба под мерцедеса на циганския барон Христо Иванов от село Йоаким Груево и за друга – пред входа на апартамента му в столичния квартал „Люлин“. И двете експлозии са разрушителни. Едната е помляла скъпата лимузина на Иванов, а другата е изкъртила асансьорната шахта и е напукала стените на целия блок. Според репортери крамолите между Барона и Царя били заради неизпълнена присъда на мешерето, но само Банго Васил знае дали е така, а ако тоя митичен Банго Васил го няма, значи никой не знае – и на небето, и на земята. Ромските благородници, казват, били конкуренти в производството на съмнително уиски. И Циганският съд уж постановил Христо Иванов да плати 8 килограма злато на Киро, но той забравял да се издължи и бил подсещан с взривове…
Ромският лидер Кирил Рашков е невинен за бомбения атентат на „Дондуков“ № 52 – пише цялата преса, като цитира прокуратурата, която го е пуснала на свобода. По тогава действащия Наказателно процесуален кодекс (НПК) арестантите ги пускат прокурорите, а не съдиите, както е сега.

– Правдата възтържествува! – коментира развълнувано Цар Киро, след като е изтърпял 72 дни задържане под стража.

– Обвинението срещу него за тероризъм не бе доказано и наказателното производство бе прекратено с постановление на колега от районната прокуратура – обяснява софийският градски прокурор Нестор Несторов, който по-късно и сам ще изтърпи недоказано обвинение, само че за корупция.

– Разпоредил съм да започне следствие, което да установи дали спрямо арестуваните за атентата срещу „Труд“ е упражнено физическо насилие от полицаи – добавя шефът на прокуратурата на въоръжените сили генерал Емил Карамфилов.

– Има медицински свидетелства, че арестуваните са били бити – заявява главният прокурор Татарчев и пояснява, че „историята с Цар Киро била пресилена.

– Как да осъдим Кирил Рашков, като няма доказателства и не е виновен? – пита той. – Все пак ние сме правова държава! Иначе дайте да въведем ЧК – Чрезвичайна комисия, както е било след революцията в Русия. Тря-я-я-с с пистолета и виновен–невинен, това е!

– Не бих могъл да си представя по-арогантна демонстрация на лошите черти на съдебната система, заради които тя е с толкова нисък авторитет – отсича министър Бонев по повод прекратяването на разследването срещу мургавия аристократ.

Засегнати на професионална чест, антимафиотите „изпускат “ от касите си убийствена оперативна информация – показания на бившия полицай Живко Господинов за познанството му с Кирил Рашков, Недялко Кръстев и Йончо Янков.

Същият Господинов бил заподозрян за съучастие в убийството на зърнен бос от Добрич, задържан бил за разпит и се разприказвал, за да облекчи участта си. Вижте неговата изповед, за която, ако ме някой ме пита, бих казала, че е „пусната в пощата на „Труд“ – така е прието да се казва от журналистите, когато се възползват от правото да скрият своя информационен източник.

„През 1992-а, заедно с Пламен Чубриков, извършихме грабеж – разказва Живко Господинов. – По тази причина бях осъден на лишаване от свобода за срок от 6 години. Присъдата излежавах в затвора в Белене от юни 1994 година. През октомври 1995 година бях пуснат в прекъсване на наказанието си за осем месеца, за да се лекувам. Върнах се обратно в затвора, а после бях пуснат отново за лечение. През второто прекъсване реших да не се връщам в затвора. Тогава говорих с Данчо Марков: да ми изготви фалшив паспорт. Дадох на Данчо снимки и се договорихме, че след два дни паспортът ще бъде готов. За услугата платих 100 марки. Въпросният паспорт е на името на Георги Георгиев Бомбов от село Чернево, Варненско. С този паспорт аз се движа от октомври 1996 година. Реших да дойда в София да се укрия, тъй като в Добрич и във Варна ме познават много хора.

С Йончо и Деци се познавам от октомври 1997-а. С Деци ме запозна Пламен Чубриков, а впоследствие Деци ме запозна с Йончо. След запознанството Деци влезе да се лекува с Суходол. Ходихме му на свиждане. Деци и Йончо живееха в апартамент в квартал „Стрелбище“ . Йончо е от Костенец, Деци си е от София.

Пламен Чубриков най-напред е говорил с Йончо, който му казал, че познава лично Цар Киро. След този разговор Пламен Чубриков дойде у нас и ми каза, че трябва да ходим в Пловдив, заедно с Йончо. По пътя ми каза, че отиваме при Цар Киро. Аз се изненадах, но Йончо каза, че има голям смисъл нашето пътуване. Отидохме в Катуница. Йончо влезе в къщата на Царя, а ние двамата останахме в колата. Йончо се забави половин час. Като дойде, каза, че има хубави работи и Царя дал по 100 долара на човек да се почерпим. Това пътуване беше през декември 1997 година.

На другия ден отново тримата отидохме в Пловдив. От предния ден уговорката беше да се видим в един ресторант за бързо хранене срещу пловдивската гара. Царя дойде според уговорката, Йончо излезе и отиде на среща с него. Аз и Пламен Чубликов останахме в заведението. Йончо се забави около час. Като се върна, каза, че Царя му е показал някакъв джип „Чероки“, който е трябвало да бъде взривен до няколко дни. От наша страна не последва никакъв коментар. Оттам се прибрах в София. Два-три дни не бях се обаждал на Йончо, при което той дойде направо при нас. Каза ми, че ходил отново при Царя и имало поръчка за София, тъй като в Пловдив не се налагало да вършим скоро работа. Тогава ми каза, че е дадена поръчка за взривяване на сградата на Пресгрупата, за което Царя дал 1000 долара. Аз погледнах на това с насмешка, тъй като е налудничава идея. Той ми каза, че щом аз не искам да участвам, това ще го направи с Деци. Вероятно са оглеждали после сградата и Йончо е ходил при Царя.

Един ден аз бях в дома на Деци. Около осем часа вечерта Йончо дойде. Бил при Царя. Каза, че Царя дал нова поръчка, този път за „Раковска“ 134. Аз го попитах какво има на този адрес. Той ми отговори, че там се намира клубът на СДС. Аз споделих с тях, че това са несериозни неща. Но тяхното мнение беше, че това може да стане. Беше края на декември 1997-а.

Новогодишните празници изкарах със съпругата си и децата във Варна. Върнах се в София на 15 януари 1998 година. Докато бях във Варна, говорих с Деци и Йончо по телефона и се разбрахме да се срещнем в Пловдив.

На 15 януари в Пловдив на гарата се срещнах с Деци и Йончо. След срещата ни Йончо се обади на Царя и се уговориха да се видят. Йончо отиде на среща с Царя, а ние с Деци влязохме в едно кафе на гарата. Йончо го нямаше около половин час. Като се върна, каза, че Царя е дал още една поръчка – за редакцията на вестник „Труд“. Аз казах, че въпросната редакция е заедно с редакцията на „24 часа“, но Йончо ме коригира, че „Труд“ се намира на булевард „Дондуков“.

От Пловдив дойдохме до София с влак. Два-три дни не бяхме се виждали, кореспондирахме по телефона. Аз се обадих у Деци и те ми казаха, че отиват на „Раковски“ 134. Това мое обаждане беше около осем и половина, мисля, че беше 4-5 дни преди взрива в „Труд“. На другия ден им се обадих по телефона около обед. Телефона го вдигна Станимир от Костенец. Пита ме дали съм гледал новините. Аз му отговорих, че не съм. Тогава той ми каза да дойда при тях, като междувременно да гледам новините и да чуя какво ще кажат за „Раковски“ 134.

Аз отидох при тях. В апартамента имаше осем човека – Деци и неговата приятелка, приятелката на Йончо – Ева, Станимир с приятелката си, две момчета от Видин – Жоро и Сашо. Пред всички Деци обясни как е станала цялата работа. Започна с обяснението, че взривът е бил обявен по медиите, но като основен мотив бил посочен, че се касае за конкуренция, за някакво барче. Според обяснението на Деци взривът е заложен от самия него, Йончо и някакво друго момче – Жоро Цигането от Костенец. Последният се уплашил и избягал. Деци ми обясни, че първо заложил взрива в мазе, но той не избухнал. След това се върнал с Йончо в апартамента и взели ново взривно устройство. Върнали се и го заложили на същото място. Взривът бил задействан с шнур, който бил запален от Деци. Тръгнали и след десет метра чули гръм. Взривът бил силен. Аз не повярвах на Деци, но той ми каза да мина и да видя, че е истина. Аз отидох на мястото. Там видях много дребни стъкълца, разпилени по цялата ширина на улицата, на диаметър два-три метра. Погледнах вратата, но тя беше здрава. Според Деци била изкъртена.

На другия ден отидох в апартамента на Деци. Казах му, че вратата е здрава, но има разпилени стъкълца. Той ми отговори, че случаят сигурно е потулен, тъй като всичко в мазето трябва да е потрошено. Йончо показа 1000 долара като доказателство, че са изпълнили поръчката на Царя. Спомням си, че банкнотите бяха с номинал по сто. Тогава ми казаха, че до няколко дни ще изпълнят и поръчката за „Труд“. Предложиха ми да участвам там. Аз им отказах. Ден преди взрива на вестник „Труд“ им се обадих по телефона. Тогава Деци ми каза, че той, неговата приятелка и Йончо приготвят взривното устройство. На другия ден се обадих по телефона около обед и разговарях със Станимир. Той ми каза да гледам новините в дванайсет на обед, когато щели да кажат за взрива в „Труд“. Аз направо отидох у тях. В апартамента и заварих всички да се смеят. Попитах ги дали за станалото пак знаят много хора, а те ми отговориха, че знаят само пет-шест човека. Йончо ме попита дали моята кола е в движение да иде до Пловдив с нея. Аз дадох автомобила си, с него Миро, Йончо и приятелките им отидоха до Пловдив. Знам, че Царя е платил отново 1000 долара, но този път банкнотите бяха в по-дребни купюри – по 10, 50, 100 долара. Уточнявам, че взривът е бил заложен от Деци и неговата приятелка.

След като се върнаха от Пловдив, Йончо каза, че този път Царя бил дал сериозна поръчка за взривяване пред Министерския съвет или президентството. Каза, че трябва да се заложи много взрив, че трябва да бъде около 50-100 килограма и трябва да бъде заложен в багажника на кола. За покупката на взрива и колата Царя давал пари. За въпросната поръчка Йончо се обаждал в Костенец на Жоро Цигането, тъй като там имало мина и можело да се вземат взрив и детонатори. Устройството щяло да бъде същото като на вестник „Труд“, с часовников механизъм.

Едновременно с тази поръчка Царя беше дал и друга, според която трябваше да бъдат убити с огнестрелно оръжие двама братя от Пловдив, собственици на чейнчбюро. Тази поръчка беше дадена на Йончо. Той говори с мен, като първоначално искаше аз да свърша тая работа. Аз му отказах, но му обещах евентуално да му намеря човек. Този разговор проведохме няколко дни преди взрива на „Раковски“ 134. Поръчката трябваше да се изпълни, като заплащането беше 10 000 долара на убит човек. Аз говорих с Алек по телефона и му казах за въпросната поръчка, но той ми отказа под предлог, че във Варна се плаща по-скъпо. Мотивът за тази поръчка на мен не ми е известен.

На 16 януари Йончо ми каза, че Царя го праща при някакъв мъж в София да вземе наркотик от него. Въпросният мъж, мисля, е председател на федерация по карате или кикбокс. Мъжът бил взел пари назаем от Царя или по-точно – взел дрога, която не е платил. В тази връзка той също е трябвало да бъде убит. Йончо отново ми каза да намеря човек, който да изпълни поръчката. Обърна се към мен, защото знае, че познавам руснаци, чеченци. Аз му обещах да говоря с хората, но предупредих, че те ще искат да знаят за него всичко – каква е колата му, къде живее, дали има охрана и други неща. Въпреки обещанието, което дадох на Йончо, аз не съм говорил с никого за тази поръчка.

През ноември 1997 година Царят беше дал поръчка на Йончо да бъде убит и някакъв циганин от Петрич. За този циганин знам, ме принадлежи към клана на Кардарашите и пречел нещо на Царя. Йончо говори с мен и за тая поръчка. Аз говорих с руснака, но той ми отказа с мотива, че 10 000 долара са малка сума.

Освен посоченото искам да допълня още някои моменти за действия, свързани с Цар Киро. Когато се отказаха да взривяват редакцията на Пресгрупата „168 часа“ поради невъзможност да заложат взрива, Йончо беше говорил с Жоро Цигането да осигури снаряди. Уговорката беше същите да бъдат сложени в сак или куфар на моста на автомагистрала „Тракия“, откъдето Йончо трябваше да ги вземе.

С Цар Киро съм говорил един път, когато беше мешерето в Катуница. Поводът беше да го охраняваме, за да не стане инцидент. За тази цел Киро ни плати на мен и на Йончо по 250 долара.

За пистолета „Люгер“, намерен у Киро, давам следното обяснение: това оръжие преди това беше у мен. Даде ми го шоуменът Пламен Митров една седмица преди да бъде задържан. Оръжието е като компенсация за счупената от него скоростна кутия на мой автомобил. Освен това му бях давал пари, за да ремонтира вилата си. Та това оръжие беше у мен около двайсет дни. Веднъж Йончо ми каза, че Царя искал да си вземе хубаво оръжие. Аз му предложих „Люгер“-а. Дадох го на Йончо и му казах, че искам за него 1000 дойче марки. Йончо го взе и отиде при Царя. Беше го продал и ми донесе 300 или 400 марки, като се мотивира, че в момента Царя нямал пари и че след известно време ще ми се издължи. След една седмица действително ми даде останалата сума.“

Тук протокола от разпита свършва. Бившият полицай се е подписал за верността на думите си – те са записани на пишеща машина от оперативен работник, който е задавал уточняващи въпроси, но ги е спестил за краткост.

Предложих разказаното от бившия полицай за публикация, но Тошо Тошев събра заместниците си на съвещание и се реши, че няма смисъл – Кирил Рашков е признат за невинен от съда, ще каже сега, че Живко Господинов си измисля и може даже да ни даде на съд за разпространение на клевета.

След време срещнах Татарчев в коридора на Съдебната палата. Поздравих и побързах с разминаването. Бях малко гузна, защото преди няколко дни във вестника ни беше написано антрефиле за за любовта му към котките и слабостта му към софрите. Той направи крачка към мен обаче и ме подкачи:

– Как е свободното слово, как е, клюкарствате ли?

– А вие четохте ли разпита на Живко Господинов за Цар Киро? – попитах кисело.

– Четох, четох, как да не четох, госпожа Заркова, приказки на търкалета са това – отсече Татарчев и ме подмина като малка гара.

– ГОСПОДИН РАШКОВ, честита ви свобода! – казвам превзето, като чувам гласа му в слушалката. На планьорка съм получила задача да направя с Цар Киро интервю и я изпълнявам. Свързвам се с него с помощта на нашата кореспондентка в Пловдив Боряна, която познава сина му принц Ангел и го е помолила за ходатайство.

Царя ми отговаря с готовност, миролюбиво. Той обича да говори с журналисти.

– Благодаря ви. Извинявам се… че ви отварям работа с моя случай. Не съм виновен. Уверихте се сами, че погрешка ме арестуваха.

– Познавате ли вие тия хора – Недялко, Йончо, Живко, които казаха, че сте платили, за да сложат бомба в „Труд“?

– Един от тях е идвал да слага антена на мерцедеса ми. Други някакви мъже дойдоха веднъж на нашия цигански съд, аз съм им платил разноските, може някой да познавам, но… мисля… знаеш, че заради следствието не трябва да коментирам.

– Кажете, имате ли зъб на „Труд“ за нещо писано?

– Неее! Труд ми е на мене от памтивека най-любимият вестник. Ваши журналисти са идвали на гости при мен, снимали са моя дом… с най-добри впечатления съм. Никога в живота си не съм помислял нещо лошо за „Труд“. Аз по природа съм благороден човек. Народът ме е избрал за добри дела, да му помагам и аз няма да направя на никого злина.

– Как беше в следствието и в полицията? Тормозиха ли ви, притискаха ли ви? – продължавам да питам. Знам отговора, но интервюто трябва да напълни цяла страница, защото темата се харчи като топъл хляб.

– Аз здравословно се почувствах зле от стоенето в ареста. Притесних се много там, нали разбирате. Моят професор ме прегледа преди малко и ме посъветва даже да вляза за десетина дни в болница да се възстановя.

„Моят професор“! Бре! Царска работа – това е положението.

Привършвам:

– Ще съдите ли държавата за репресията?

– Не. Нормално е в работата на държавния апарат да стане грешка. Има грешка, има прошка. Аз нямам намерение да се конфронтирам с никого. Моят арест беше грешка, за която прощавам на всички.

Затварям телефона и изключвам касетофона. Не мога да отрека, че потомъкът на Цар Гого има дар слово. Трябва само да сваля точно думите му от записа и – готово.

Тепърва ми предстоеше да взимам интервюта с висши ченгета и политици, чиито изречения са оплетени като кълчища. Още не знаех, че с годините безсловесните министри, магистрати и полицейски авторитети ще се размножават сякаш чрез делене – ще стават все повече и все по-дребни. Не подозирах и това, че атентатите срещу вестниците в България ще се умножат, но убийствени за свободното слово ще се окажат не бомбите от тротил, а мръсните пари на олигарси и политици.

СПОСОБНИ ЛИ СА НАШИТЕ СПЕЦСЛУЖБИ да ни опазят от атентат? Иво, един мой приятел, който е полицейски командос, ми отговаря:

– Не питай, че ще умреш от страх, ако взема да ти обяснявам.

Пием швепс и ядем топли сандвичи с кашкавал в бюфета на редакцията. Предишният ден – последния на март 2016 година, командосът ми е изпратил снимка на дневната си дажба в СОБТ – Специализирания отряд за борба с тероризма: един изгнил банан, един портокал, една консерва русенско варено и комат хляб.

Само толкова ли? Да.

Не мога да повярвам, че цели 18 години след атентата в „Труд“, който беше определен в прессъобщение на правителството като „сигнален изстрел за борба с тероризма!“, най-елитните антитерористи в държавата се оплакват от недояждане. Тежко ни и горко, ако наистина храната прави борбата, както смята Дан Колов – Непобедимия, Българския цар на кеча в САЩ.

Иво унищожава за две минути два сандвича. Гледам го как дъвче лакомо и няма нужда да го питам дали, когато са гладни, баретите тренират с ентусиазъм спасителните операции, или се озъртат към лавката с вафлите и мятат погледи зад оградата на лагера „Врана“, където разни мутробизнесмени им предлагат допълнителна прехрана.

– Как е доктор Зарков? – пита Иво за мъжа ми, който го е оперирал от херния неотдавна. Разказвам му през смях, че доктор Зарков се е оказал случайно сред ония сащисани софиянци и туристи от Испания, които два часа киснаха арестувани под дъжда по време на антитерористичното учение на СОБТ, проведено тия дни край НДК.

На Иво не му е смешно обаче.

– Това учение показва – вика – какъв хаос е при нас.

После обсъждаме друг показателен случай – как седемдесетгодишен душевноболен бивш полицай подлуди над сто свои бивши колеги, когато се барикадира в дома си след прекаран инфаркт, гърмя с пищови и сипа заплахи. Цели 22 часа бяха на нужни на СОБТ и на две други полицейски звена, воглаве с всичките им началници да съберат смелост, за да го обезвредят.

– Парен каша духа, наплашихме се от Лясковец – отбелязва Иво. Личи си, че му тежи спомена от онова предбалканско градче – Лясковец, където на 14 март 2014 година беше убит негов колега – командоса Емил Шарков. То стана в акция за обезвреждането на друг луднал човек – бивш военен на име Петко Петков. Петко го осъдиха доживот, но кел файда – Емил вече го няма.

„Парен каша духа“, значи. Представям си каква каша ще духаме, ако на нашите антитерористи им се наложи да атакуват не някакви си кьопави безумци, а терористи от ИДИЛ.

– А какво стана след атентата на летището в Сарафово? Нали обещаха, че ще финансират нашия отряд, ще оправят системата и вече няма да ни пращат да гърмим насляпо? Четири години минаха и какво се промени оттогава ? – пита Иво и дава отговора веднага: – Разделиха ГДБОП от ДАНС, после ги сляха, разкарваха колегите насам-натам като катунари, но с какъв резултат? Главният прокурор го каза: службите нямат нито една разработка за корупция! Нито една! Да не мислиш, че имат разработка за тероризъм?

– Да, бе, разни големци крадат пред очите на всички, а тъй наречените антимафиоти все едно не ги виждат, камо ли пък да провидят какво кроят джихадистите – съгласявам се аз, докато си мисля дали ще обидя командоса, ако го почерпя с трети сандвич.

– Постави се на нашето място – продължава той. Явно не е дошъл да яде, а да си излее душата. – Работим в мизерия, с вехти коли и технически средства, разни партийни послушници ни командват, некомпететни, от кол и въже събрани! Ти можеш ли да мислиш за три неща едновременно – как да не загазиш, като си тежко въоръжен, как да си платиш тока и парното и дали да идеш на протест? Можеш ли?!

Няма нужда да казвам „не“.

В НАЧАЛОТО НА 2016 ГОДИНА, при прииждащия у нас мигрантски поток и при очевидната опасност от навлизането на радикални ислямисти на наша територия полицаите, граничарите и пожарникарите имаха да ползват общо 576 209 дни платен отпуск и негодуваха, че не могат. Причината беше в масовите командировки на служители на реда от вътрешността на страната на границата, в извънредния труд и недостига на хора – 4200 души бяха напуснали МВР предишната година, подплашени от орязването на социалните им придобивки в закона, наречен „Бъчварова“ – на името на една социоложка, назначена изненадващо във второто правителство на Борисов за министърка на вътрешните работи. МВР или трябва да им даде пари в замяна на почивните дни, или да ги пусне в отпуск! – настояваха полицейските синдикати. Националната сигурност така е в риск – признаваха – но не са редовите ченгета, които са виновни за това.

Не беше на редовите ченгета вината и за гафовете в разследването на атентата в Сарафово, при който на 18 юли 2012 година бе взривен автобус с израелски туристи и седмина умряха. Резултатът от това разследване се сведе в съда до едно „обосновано предположение“, както го нарече Цветан Цветанов, който в първия кабинет на Борисов беше вътрешен министър и вицепремиер. При това политическите шефове на МВР станаха зарезил с щуротиите си в хода на следствените действия. Те позволиха свидетели и веществени доказателства за терористичния акт да бъдат изнесени от България. Допуснаха израелските служби да се разпореждат у нас като у дома си, даже и да измият от местопрестъплението кръвта. За да угодят на МОСАД, побързаха да обявят, че кръвопролитието на българското летище е дело на „Хизбула“. И за да скалъпят липсващите доказателства за това, накачиха по храстите край аерогарата едни лични карти, извикаха телевизиите да ги снимат и обясниха, че терористите са ги изръсили разсеяно, докато бягали – вай, Аллах! – да се смееш ли, или да плачеш!

– МВР трябва да е деполитизирано, а то е политизирано и зависимо от партията, която е спечелила изборите. В коя друга държава след терористичен акт пускат полицаите да играят в разни тъпи политически сценарии? – възмущава се Иво, моят приятел от антитерористичния отряд във Врана.

В интервю, което ми дава, след като е изгонен от разузнаването, бившият му шеф генерал Кирчо Киров признава:

– България се счита за страна с много мек режим на сигурност. За никого зад граница не е тайна, че у нас е възможно по всяко време да бъде извършен терористичен акт. И няма нужда даже той отдалече да се планира, нито да се имплантират тук спящи клетки и прочие.

С други думи – достатъчно е наличието на спящите държавни органи.

А България, без съмнение, представлява цел на Ислямска държава и на други убийствени структури с камикадзета. Като член на ЕС и НАТО, страната ни участва в мисиите в Косово, Босна, Афганистан, Ирак. И едва ли в очите на джихадистите е нещо различно от Англия, Франция и САЩ, които са основните им врагове – държави. За активистите на радикалния ислям и българите са „кръстоносци“ като американците, британците и французите и това становише е независимо от големия брой на софийските дюнерджийници, които премиерът Борисов спрягаше като застраховка на страната ни срещу международния тероризъм.

Боже, помози.

На 24 март 2016 година се случи нещо показателно: Държавният департамент на САЩ предупреди своите граждани да избягват градския транспорт около хотел „Плиска“ в София, защото имало сигнал за бомба. Премиерът скастри предпазливо американците, че предизвикват паника и развесели стресираното гражданство, като разказа, че около „Плиска“ нямало адска машина, а имало взрив от мъжка любов между нашенец и палестинец – сиреч, един от двама влюбени хомосексуалисти се обадил да предупреди, че ще гръмне автобуса, в който пътува другият, ако той рече да му изневери. Тъй или инак, зад тая пушилка се видяха още държавни срамотии. Като тая, че нашите служби не са наясно с действията на чуждите служби в България, в случая тия на Щатите. И че щатските служби пет пари не дават за тях, а пък гражданите – и български, и американски не им се доверяват. В анкетите с въпрос „Има ли опасност от тероризъм в България?“ над 85% отговаряха с „да“ – точно обратното на това, което казваше в същия момент шефката на МВР Бъчварова. Даже и кметицата Фандъкова показа, че не вярва на министърката, като публично инструктира шофьорите на софийските автобуси да внимават нещо да не избухне край „Плиска“.

Обяснимо е, че оттогава всяка забравена раница – на пазара или в книжарницата, в София или в друг град – предизвиква суматоха и страх, а хората в метрото се озъртат с мрачни лица и мърморят : „Пази Боже, нямаме държава“.

И Бог сигурно ни пази. Че то, ако и Бог нямаше, щеше да ни спукана работата.