Анна ЗАРКОВА
вестник „Галерия“
Лятото свърши и 2025-а върви към края си, но остава в историята като Годината на новото начало (и съвпадението с името на партията на Делян Пеевски не е случайно). Изминалите месеци белязаха триумфа на политическото задкулисие. Кукловодите излязоха на авансцената и обявиха, че притежават властта – и тайната, и публичната. А извънсъдебното правосъдие стана норма, която се наложи над правораздаването по реда на закона.
И тази година се събраха достатъчно доказателства, че българската олигархия си има държава. Но се случи и друго – натрупаха се извънредно много съмнения, че съдебната система е тази, която ще върне България на нейните граждани. Докато се сменяха сезоните – зимата с пролетта, тя с лятото, а то с есента – вярата в съда удари дъното, където се е вече застопорило доверието към прокуратурата.
Падението не дойде изведнъж. То тръгна от сградата на Върховния административен съд (ВАС), където през един уикенд бяха извършени множество дръзки компютърни престъпления с цел да се изберат „подходящи” членове на Висшия съдебен съвет.
(Да, става дума за съда, чийто началник с изтекъл мандат, изпълнявайки отдавна неследващите му се функции чрез процедурни акробатики, направи неотдавна няколко новоназначени съдии и съдийки за смях – като им връчи за добре дошли сини и розови плюшени зайчета („за да подскачат според моркова и тоягата”, както го изтълкува един от тях).
За манипулацията на избора се разбра, след като непокорната съдия Цариградска и трима неуспели кандидати оспориха резултатите. Тройната експертиза по образуваното дело установи „различни аномалии” в електронното гласуване. При най-безобидната талоните на различни гласоподаватели бяха използвани в бърза последователност. А при най-фрапантната 200 гласувания бяха извършени за 3 минути в събота (25.06.2022) от един IP адрес на ВАС, въпреки че се позволява на съдиите да гласуват от телефоните и домашните си компютри. Общо 28 посетители са регистрирани на входа на бул. „Стамболийски” 18 в съботния и неделния ден, а в това време оттам са подадени 10 пъти повече гласове.
Така опороченият съдийски вот стана обект на шеги и закачки – също като плюшените зайчета и техните (104 на брой) получатели с тоги. Нито един от пишман-правниците, които бяха дали талоните си на непотърсените организатори на фалшификацията не „изхвърча от храма на Темида като непригоден”, както очакваше Цариградска. Петчленен състав от административни и касационни съдии обяви избора за „нормален”. Така бе сложено началото на „новото нормално” – това, при което правосъдието е „система от наши хора”, а не от правила.
По-нататък се случи това, което кукловодите желаеха – преместването на критичните атаки от прокуратурата към съда (където марионетките бяха малко).
Започна бой по съдиите от всички страни – и от „добрите сили”, и от другите – без значение, че „сглобката” между тях се разтури и се смени с още по-парадоксалната „коалиция на антикомунистите с бившите комунисти и шоуто на Слави под егидата на новото началство”.
По съдийските решения взеха да бият и управляващите, и трите им опозиции – евроатлантическата, президентската и проруската. Безпощадни са башмайсторите на правителството – Пеевски и Борисов.
Възгласът „Ние ги хващаме, съдиите ги пущат”, познат от епохата на главсека на МВР Бойко Борисов се редува с по-новия „Вие ги хващате, те НЕ ги пускат”, издигнат от тия за които предишният беше уж възмутителен.
„Видяхме съд, който не спазва закона, действа по поръчка, държи хора в ареста без обвинения” – заяви Асен Василев, водачът на „промяната”, когато варненският кмет от неговата партия не беше пуснат на свобода. „Благо Коцев е преследван политически, съдът действа като прокуратура” – добави опозиционният лидер.
„Ако имах власт, щях да пусна Благо – съгласи се с него правителственият ръководител Борисов, макар че инак двамата воюват. Към техните упреци се присъедини и Пеевски, главният крепител на статуквото, въпреки че той лично няма нито една причина да се оплаква от ВСС и производните му съдилища:
„Съдебната система трябва да се възстанови – обяви той, недоволен от мярката „домашен арест” на шофьор, убил трима в Разград. „Почернените семейства и майки са жива рана, за която трябва справедливост. Съдът е този, който трябва да я въздаде. Необходимо е скоростно възстановяване на институциите, разградени и компрометирани от самозабравили се магистрати!”
Изглежда прав, ако се съди по това, че през ден шумят протести пред съдебните палати. Почти всяко съдебно постановление се оспорва яростно или поражда подозрения за корист – все едно дали се отнася за някой, причинил катастрофа, или за друг, нарязал момиче с макетно ножче, или за подпийнал полицай, пребит посред нощ.
Наскоро трима-четирима апелативни съдии се разбунтуваха срещу „уличния натиск”. Те обявиха, че няма да участват в процеса срещу варненския кмет. „Не искаме да бъдем обиждани от адвокати и граждани, да бъдем наричани “некомпетентни“ и „зависими”, обявиха те публично. Но не получиха съчувствие.
Беше време, когато съдиите призоваваха прокурорите да проговорят – да потвърдят, че при тях „няма НК, няма НПК, а каквото каже Главния”.
Но сега самите те дължат обяснение: кой и как им пречи да вършат работата си така, както Конституцията повелява (117 ал. 2. Съдебната власт е независима и неин носител е съдът. Прокуратурата и следствените органи са в системата на съдебната власт. При осъществяване на своите функции съдиите, прокурорите и следователите се подчиняват само на закона).
Някой тия дни припомни една забележителна реч за 135-годишнината на Върховния касационен съд в която неговия председател Лозан Панов (вече бивш) призова колегите си: „Нека кажем не на страха и не допуснем мълчанието да ни превърне в страхливци! Нека всички заедно се преборим с неизвестността и извикаме силно: Стига толкова!”
Цяло десетилетие мина в суматохата оттогава, но то не стигна явно, за да се сбъдне това пожелание. Въпреки че „неизвестността” не само придобива контури, но и боде очите с грозотията си. И с кръчмата „Осемте джуджета”, в която впиянчен бивш следовател кадрува в магистратурата и решава преписки за лишаване от свобода. И с Клуба „SS”, в който един покоен вече имотен измамник снима оргии със правници, на които раздава входни карти и заповеди за спиране на дела.
Не е новина, че главните прокурори и подчинените им са бурми от машина в която сe влагат огромни материални и човешки ресурси, за да работи за малцина. За притежателите на властта. На истинската власт. (Властта, която не се дава, а се взима от избирателите. Която е безмандатна, неограничена и агресивна. Властта на парите.)
Новината е, че все повече съдии се навиват като гайки в тази „адска машина”, както Цариградска я нарича. Тя знае какво се случва с другите, за които трудно се намира ключ. Медии, насъскани срещу тях, ги ръфат като кучета – точат лиги по личния им живот, облайват ги с клевети и обиди, плашат ги с компромати. „Червени пирати” им пращат имейли със смъртна закани за тях и за децата им. Следят ги и подслушват по анонимни сигнали…
Борбата им за независимост изглежда безуспешна, засега. Едната от причините е в липсата на солидарност. Дългосрочното командироване от провинцията в София е примамливо. Както и бързото повишение в ранг. Мнозина са склонни да платят за него исканата цена. Да си затворят очите за прокурорския произвол и двоен стандарт. Да натикат в килия депутат с несвален имунитет, който участва в битката за ДПС. Да обезпечат оставката на кмет, като го държат в кауша два месеца – че „една жена казала нещо за него”, а заместникът му потвърдил и после отрекъл…
Броят на вербуваните за агенти на завладяната държава жреци на Темида на пръв поглед расте. „Гнилите ябълки” заразяват и другите, както би казал един бивш френски посланик. Това е факт.
Но е също толкова вярно, че има мъже и жени достатъчно храбри, за да откажат да сменят съдийското чукче с бухалка. Те може би следват съвета на президента Рузвелт, който бившият им шеф цитира – че „единственото нещо от което трябва да се страхуват, е самият страх”. Или пък „не им липсва страх, но правят преценка, че нещо друго е по-важно от него”. Като например достойнството и честта.
Има такива съдии. И те не са малко. В своята нужда от справедливост почтените хора нямат друг избор, освен да инвестират доверие в тях.